Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 17 страниц)

Глава осма

Рийка, лелята на Томас, живее в шибаната среда на нищото – координати: някъде на север. Караме по черни пътища без табели вече поне десет минути. Няма жива душа, само дървета и още дървета, после малка полянка и след това пак дървета. Ако не е идвал тук от години, не знам как си мисли, че ще се ориентира толкова лесно.

– Загубихме ли се? Нали ще си признаеш, ако сме се загубили?

Томас се усмихва, може би малко нервно.

– Не сме се загубили. Поне засега. Може пътищата да са се променили от последния път.

– И кой, по дяволите, ги е променил? Строителна фирма „Катеричките“? Дори не личи някой да е минавал по тези пътища през последните десет години.

Поглеждам плътната дървесна маса около нас. Зеленината се е завърнала и е запълнила зимната празнота. Вече завивахме толкова много пъти, че нямам никаква представа в каква посока се движим. Май че на северо-запад.

– А! Ето го! – изграчва Томас.

Надигам се в седалката. Приближаваме малка бяла ферма. Около верандата има ранни стръкове в цветна градина, през която води пътека от каменни плочи. Когато Томас спира на бледия чакъл на алеята за коли, натиска клаксона.

– Дано си е вкъщи – промърморва той, докато излизаме от колата.

– Тук е яко – казвам и наистина го мисля.

Учудвам се, че няма съседи; земята наоколо си струва. Около двора внимателно са засадени дървета, които крият къщата от пътя, но се разтварят пред нея като прегръдка.

Томас се стрелва по стълбичките на верандата като развълнувана хрътка. Сигурно така е изглеждал и като дете, когато е идвал да види леля си Рийка. Чудя се защо с Морфран са загубили връзка. Когато почуква по входната врата, сърцето ми се свива не само защото искам да получа отговори на въпросите си, а и защото не искам да виждам разочарованото изражение на Томас, ако Рийка не си е вкъщи.

Нямам от какво да се притеснявам. Тя отваря на третото почукване. Сигурно е стояла на прозореца, откакто е чула колата. Не си представям, че често ѝ идват гости чак дотук.

– Томас Алдъс Сабин! Пораснал си двойно!

Тя излиза на верандата и го прегръща. Когато той обръща лице към мен, тихо изговарям „Алдъс?“ и се опитвам да не се разсмея.

– Какво, за бога, правиш тук? – пита Рийка.

Доста по-ниска е, отколкото очаквах, едва ли повече от метър и петдесет. Косата ѝ е пусната и тъмноруса, с бели кичури. Бръчки прорязват меката кожа на бузите ѝ и се събират в ъгълчетата на очите ѝ. Плетеният пуловер, с който е облечена, е няколко размера по-голям, а вълнените чорапи са се свлекли около обувките ѝ. Рийка не е първа младост. Но когато потупва Томас по гърба, все пак успява да го засили напред.

– Лельо Рийка, това е моят приятел Кас – казва той и сякаш получила позволение, тя най-после ме поглежда.

Отмятам косата над очите си и я дарявам с усмивката си на бойскаут.

– Морфран ни прати за малко помощ – добавя тихо Томас.

Рийка цъка с език и бузите ѝ хлътват, за момент виждам вещицата, която се крие под пластовете плетени дрехи на цветни мотиви. Когато очите ѝ се стрелват към раницата на гърба ми, където камата почива в ножницата, ми се налага да преборя импулса да отстъпя назад.

– Помирисах я – казва тихо тя.

Гласът ѝ е като разлистени страници от много стара книга. Свива очи и гледа право в мен.

– Силата, която идва от този тук.

Ръката ѝ се плъзга по тази на Томас и я потупва силно.

– Влизайте.

Вътре в къщата мирише на нещо средно между ароматни свещи и старица. Не мисля, че е сменяла интериора от седемдесетте. Кафяв дългокосмест мокет се простира докъдето стига погледът, под изобилие от мебели: люлеещ се стол и дълъг диван – и двата в зелен велур. Стъклен фенер със свещ виси над маса с покритие от жълт фурнир в трапезарията. Рийка ни води до масата и ни прави знак да седнем. Цялата маса е покрита с недогорели свещи и ароматни пръчици. След като сядаме, тя пръска някакъв лосион по ръцете си и ги трие една в друга.

– Дядо ти е добре? – пита тя, като се обляга на лакти и се усмихва на Томас, подпряла брадичка на юмрук.

– Супер е. Праща ти поздрави.

– Прати му и на него – казва тя.

Гласът ѝ ме притеснява. Акцентът и тембърът са твърде близки до тези на Малвина. Не мога да спра да си го мисля, въпреки че тези две жени нямат нищо общо. Малвина, когато я видях, беше по-млада от Рийка, косата ѝ беше черна плитка, а не безформена маса от лакта и памук. И все пак, като гледам лицето на Рийка, без да искам, в главата ми изплуват образи от убийството на Анна. Оживяват спомени от сеанса как Малвина посипва с черен восък бялата рокля на Анна, напоена с кръв.

– Не ти е лесно – казва Рийка простичко, което не ми помага.

Пресяга се и отваря метална кутия с нарисувани чинки и предлага на Томас бисквитите с джинджифил, които са вътре, а той награбва две шепи. Широка усмивка се разстила по лицето ѝ, докато гледа как той ги тъпче в устата си, преди да ме погледне нетърпеливо. Очаква ли се от мен да кажа нещо? Това въпрос ли беше?

Тя пак цъка с език.

– Ти си приятел на Томас?

Кимам.

– Най-добрият ми приятел, лельо Рийка – потвърждава Томас, изстрелвайки бисквитени трохи във всички посоки.

Тя го дарява с кратка усмивка.

– Тогава ще ти помогна, ако мога.

Навежда се напред и пали три от свещите, на пръв поглед на случаен принцип.

– Задай въпросите си.

Поемам дълбоко въздух. Откъде да започна? Не мисля, че има достатъчно въздух в стаята, за да обясня ситуацията с Анна, как е била прокълната, как се пожертва за нас и защо не е възможно просто да ми се привижда.

Рийка потупва ръката ми. Явно се бавя твърде много.

– Дай – казва тя и обръща дланта ми нагоре.

Докосването ѝ е нежно, но усещам стоманата под кожата на пръстите ѝ, когато стиска ръката ми и затваря очи. Чудя се дали тя е била тази, която е помогнала на Томас да развие таланта си за четене на мисли, ако изобщо това е нещо, което се учи или развива.

Поглеждам Томас. Устата му е замръзнала посред дъвченето, очите му се взират в сключените ни ръце, сякаш очаква да види как електричество протича между нас. Имам чувството, че е минала цяла вечност. А и не ми е много комфортно цялото това пипане. От нещо в Рийка, може би силата, която струи от нея, ми става лошо и леко ми се повдига. Точно когато съм готов да издърпам ръката си, тя отваря очи и ме пуска с леко потупване по опакото на ръката ми.

– Този тук е воин – казва тя на Томас. – И върти оръжие, по-старо от всички нас.

Личи, че нарочно не гледа към мен, а ръцете ѝ са свити като щипки на рак. Носят се като корда на въдица над фурнира на масата и почукват по него.

– Искаш да знаеш за момичето – казва тя, навела глава към скута си.

Брадичката ѝ е прибрана толкова, че гласът ѝ звучи приглушено сякаш има жаба в гърлото.

– Момичето… – прошепвам.

Рийка ме поглежда с хитра усмивка.

– Ти си този, който отпрати Анна в рокля от кръв от този свят – казва тя. – Усетих го, когато тя мина отвъд. Сякаш буря замря над езерото.

– Тя сама си тръгна – казвам. – За да спаси живота ми. И този на Томас.

Рийка свива рамене да покаже, че това няма значение. Има кадифена торбичка, сложена върху златна чиния; тя изсипва съдържанието и го разстила по масата. Опитвам се да не гледам втренчено. Ще се преструвам, че това са рунически камъни. Но по-скоро ми приличат на малки кости, може би от птица или гущер, а може би от човешки пръсти. Тя се заглежда във фигурата, която образуват, и повдига бледите си вежди.

– Момичето не е с теб сега – казва тя и сърцето ми замира. Не знам на какво да се надявам. – Но е била. Наскоро.

До мен Томас поема бързо въздух и изправя гръб. Намества очилата си и ме сръгва с лакът, което аз приемам за окуражителен жест.

– Можеш ли да разбереш какво иска тя? – пита той, след като около минута аз седя затъпял като камък.

Рийка отмята глава.

– Как да знам аз? Да питам вятъра ли? И той няма да знае. Само един човек можем да питаме, защото само един знае. Питайте Анна в рокля от кръв, поискайте да издаде тайните си.

Свежда поглед към мен.

– Мисля, че много би казала на теб.

Трудно ми е да чувам, защото ушите ми пулсират.

– Не мога да я питам – промълвявам. – Тя не може да говори.

Съзнанието ми започва да изплува от шока; мислите ми скачат напред и се препъват една в друга.

– Казаха ми, че не може да се върне. Че няма как тя да е тук.

Рийка се обляга назад. Посочва сковано към раницата с камата.

– Покажи ми – казва тя и скръства ръце.

Томас кима, давайки ми знак, че всичко е наред. Отварям раницата и вадя камата, както е в ножницата. Слагам я на масата пред себе си. Рийка прави жест с глава и я вадя. Пламъците на свещите проблясват по острието. Когато очите ѝ се плъзгат по него, реакцията ѝ е странна, като нервен тик от емоция в крайчетата на сбръчканата ѝ уста, нещо, което прилича на отвращение. Накрая тя отмества поглед и се изплюва на пода.

– Какво знаеш за това? – пита тя.

– Знам, че е била на баща ми, преди да стане моя. Знам, че изпраща призраци убийци от другата страна, където не могат да наранят живите.

Рийка хвърля поглед към Томас с повдигната вежда. Нещо като олдскул версия на „гледай го па тоя“.

– Добро и зло. Правилно и грешно – тя клати глава, въздъхва. – Тази кама няма представа от такива понятия. Не знаеш много. Затова ще ти кажа. Мислиш си, че тази кама създава врата между този свят и следващия.

Тя вдига едната си ръка и после другата.

– Тази кама е вратата. Била е отворена много, много отдавна и оттогава се лашка на пантите си напред-назад, насам-натам.

Гледам как ръката ѝ се люшка наляво и надясно.

– Но никога не се затваря.

– Чакай малко – казвам. – Не е вярно. Призраците не могат да минат обратно през ножа.

Поглеждам Томас.

– Не работи така.

Взимам камата от масата и я прибирам обратно в раницата. Рийка се навежда и ме потупва по рамото.

– Ти откъде знаеш как работи? – казва тя. – Но, да. Не работи така.

Започвам да разбирам какво имаше предвид Томас, като каза, че тя не е баш с всичкия си.

– Нужна е силна воля – продължава тя – и дълбока връзка. Казваш, че Анна не е била отпратена от този нож. Но трябва да го е познавала, да го усеща, за да те намери.

– Беше порязана – намесва се развълнувано Томас. – След заклинанието Уил взе ножа и я промуши, но тя не умря. Тоест не премина отвъд, или както там се казва.

Очите на Рийка отново се спират върху раницата ми.

– Тя е свързана с нея. За нея камата е като сигнален огън, като морски фар. Защо другите не могат да го последват – не знам. Все още съществуват мистерии дори за мен.

Има нещо странно в начина, по който тя гледа към раницата ми. Очите ѝ не мигат, но погледът ѝ е отнесен. Досега не бях забелязал, че ирисите ѝ имат странна жълта окраска.

– Но, лельо Рийка, дори да си права, как може Кас да говори с нея? Как да разбере какво иска?

Усмивката ѝ е широка и топла. Почти радостна.

– Трябва да направите така, че музиката да звучи по-ясно – казва тя. – Трябва да проговорите езика на проклятието ѝ. По същия начин, както ние, финландците, винаги сме говорили с мъртвите. С лапландски барабан. Дядо ти ще знае къде да намерите такъв.

– Можеш ли да ни помогнеш да го направим? – питам. – Предполагам, че ни трябва финска вещица за това.

– Томас си е готов вещер – отговаря тя, но той не изглежда много убеден.

– Досега не съм работил с такъв – казва той. – Не знам откъде да започна. По-добре ще е ти да го направиш. Моля те?

Лицето на Рийка помръква от съжаление и тя клати глава. Сякаш не смее да го погледне в очите, а дишането ѝ става тежко, с усилие. Може би трябва да си тръгваме. Сигурно всички тези въпроси са изтощителни. А и тя ни даде отговорите и добра отправна точка. Облягам се назад, дърпам се малко от масата и усещам течение в стаята; чак сега осъзнавам колко студени са пръстите и бузите ми.

Томас продължава да бърбори, тихо реди причини защо е по-добре не той да прави ритуала, че няма да разпознае лапландски барабан, дори да му падне на главата, и че най-много да се свърже с духа на Елвис. Но Рийка продължава да клати глава.

Става все по-студено. А може би е било студено още като влязохме. Сигурно няма централно отопление в тази стара къща. Или нарочно не го пуска, за да пести пари.

Най-накрая чувам Рийка да въздъхва. Но не ядосано, а сякаш тъжно. И решително.

– Отиди да вземеш барабана – прошепва тя. – В спалнята ми е. Виси на северната стена.

Тя кима към късия коридор. Оттук се вижда късче от нещо, което прилича на баня. Спалнята сигурно е надолу по коридора. Нещо не е наред. Усетих го в начина, по който гледаше камата.

– Благодаря, лельо Рийка.

Томас се ухилва и става от масата, за да вземе барабана. Когато виждам болезненото ѝ изражение, изведнъж разбирам какъв е проблемът.

– Томас, недей! – казвам и се отблъсквам от масата.

Но твърде късно. Когато стигам до спалнята, той вече е вътре, стои като замръзнал на половината път до северната стена. Барабанът виси точно където Рийка каза, продълговат, широк около тридесет сантиметра и два пъти по толкова дълъг, покрит с опъната животинска кожа. Самата Рийка седи и го гледа, застинала в дървен люлеещ се стол, кожата ѝ е сива и твърда, очите са потънали навътре, а устните са се отдръпнали над оголените зъби. Мъртва е от поне година.

– Томас – прошепвам и се пресягам да хвана ръката му.

Той се отскубва с вик и се изстрелва навън. Псувам тихо, взимам барабана от стената и тръгвам след него. Докато излизаме от къщата, забелязвам как се е променила, покрита е с прах и мръсни петна, едното ъгълче на дивана е проядено от гризачи. Паяжини висят по ъглите и се спускат от лампите. Томас не спира да тича, докато не излиза навън, в градината. Стиснал е главата си в ръце.

– Хей – казвам внимателно.

Нямам представа какво друго да направя или какво трябва да му кажа. Той вдига ръка да го оставя на мира и аз се отдръпвам. Задъхан е, диша на пресекулки. Мисля, че плаче, и не го виня. Разбирам, че не иска да го гледам. Обръщам се към фермата. Дърветата наоколо са оредели, а в градината има само вкоравена пръст. Бялата боя по къщата е толкова изтъняла, че изглежда като намацана с водни бои и отдолу се показват черни дъски.

– Съжалявам, брат – казвам. – Трябваше да се досетя. Имаше знаци. Просто ги пропуснах. Или ги възприех погрешно.

– Няма нищо – казва той и избърсва лице с края на ръкава си. – Рийка не би ми направила нещо лошо. Никога на никого не е направила лошо. Просто не го очаквах, това е. Не мога да повярвам, че Морфран не ми каза, че е мъртва.

– Може и той да не е знаел.

– О, знаел е – казва Томас, кимайки.

Подсмръква и ми се ухилва. Очите му са малко зачервени, но вече се е съвзел. Това момче е жилаво. Тръгва към колата и аз след него.

– Знаел е – казва високо той. – Знаел е и въпреки това ме изпрати тук. Ще го убия! Направо ще го убия!

– Успокой се – казвам, като влизаме в колата.

Томас още мърмори за предстоящото унищожение на Морфран. Пали колата и ме поглежда с отвращение.

– Ужас. Не загряваш ли, Кас? Аз ядох от шибаните бисквитки!

Глава девета

Томас ме оставя пред къщи, все още дуднейки за Морфран, Рийка и бисквитите. Радвам се, че няма да ми се наложи да присъствам на сблъсъка им. Лично на мен това, че е изял бисквитите, ми се струва дребен кахър в сравнение с това, че Морфран изпрати внука си при мъртъв член на семейството, но пък всеки си знае и всеки си има фобии. Явно за Томас това е следобедната закуска на мъртъвците.

Измежду мърморенето и храченето през прозореца Томас ми каза, че ще му трябва поне седмица, за да проучи как се работи с лапландския барабан и да разбере какъв е подходящият ритуал, за да се свържем с Анна. Дарих го с най-разбиращото си изражение и кимнах, като през цялото време се борех с импулса си да хвана най-близката пръчка и да започна да блъскам с нея по барабана в скута ми. Но това би било глупаво. Да внимаваш и да правиш нещата както трябва, когато за пръв път опитваш нещо, си е основно правило. Не знам какво ми става.

Когато влизам вкъщи, откривам, че не мога да седя на едно място. Не ми се яде и не ми се гледа телевизия. Не ми се прави нищо, само искам да разбера повече.

Майка ми влиза десет минути след мен с гигантска кутия пица в ръце и спира, когато ме вижда да снова напред-назад.

– Какво има?

– Нищо – казвам. – С Томас ходихме на гости на мъртвата му леля днес следобед. Беше интересно. Тя ни каза как можем да се свържем с Анна.

Освен че очите ѝ малко се разширяват, тотално липсва друга реакция. Едва ли не свива рамене, преди да се затътри към кухнята. Бърза гневна искра гъделичка китките ми. Очаквах повече. Очаквах да е развълнувана, да се зарадва, че може да успея да говоря пак с Анна, да се уверя, че е добре.

– Говорил си с мъртвата леля на Томас? – казва тя, като спокойно отваря кутията с пица. – Аз пък говорих с Гидиън днес следобед.

– Какво ти става? Все едно ти предадох, че има промоция на обедното меню в ресторанта. Ако ти бях казал, че съм си убол пръста, сигурно щях да получа повече внимание.

– Той каза, че трябва да спреш да се занимаваш с това.

– Не мога да разбера какво им става на всички! – казвам. – Постоянно ми казвате да се откажа. Да забравя. Да продължа напред. Като че ли е толкова лесно. Сякаш мога просто да продължа да си я виждам от време на време. В смисъл стига бе! Кармел мисли, че съм за психиатър!

– Кас – казва тя. – Успокой се. Гидиън има своите причини. И мисля, че е прав. Усещам го, усещам, че нещо се случва.

– Но не знаеш какво, нали? Тоест знаеш, че е нещо лошо, но не знаеш точно какво? И смяташ, че трябва да оставя Анна и това, което я измъчва, и то заради какво? Заради женската ти интуиция?

– Хей – изръмжава тя, гласът ѝ е дълбок.

– Извинявай – смърцафърцвам аз.

– Не съм просто разтревожена майка, Тезеус Касио Лоууд. Аз съм вещица. Интуицията ми има тежест.

Челюстта ѝ изглежда по този особен начин, както когато предпочита да си изяде ръкава, вместо да каже каквото има наум.

– Знам какво искаш наистина – казва внимателно тя. – Не искаш просто да се увериш, че тя е добре. Искаш да я върнеш.

Свеждам поглед.

– И, бог ми е свидетел, Кас, част от мен иска това да беше възможно. Тя спаси живота ти и отмъсти за убийството на мъжа ми. Но не може да тръгнеш по този път.

– Защо не? – питам, гласът ми звучи изпълнен с горчивина.

– Защото има правила – отговаря тя, – които не бива да се нарушават.

Вдигам поглед и я зяпвам.

– Каза „не бива“, не „не може“.

– Кас…

Ако това продължи минута още, ще превъртя. Така че вдигам ръце и се качвам към стаята си, като отказвам да слушам какво ми дудне майка ми, докато ме следва по стълбите, а аз се давя от всичките милиони неща, които искам да изкрещя в лицата на всички тях. Май Томас е единственият, който проявява някакъв интерес да разберем какво се случва.

Анна ме чака в стаята ми. Главата ѝ се клати сякаш вратът ѝ е счупен; очите ѝ се извъртат към моите.

– Това ми идва в повече в момента – прошепвам аз, а тя ми отговаря нещо без звук.

Не се опитвам да чета по устните ѝ. Твърде много черна кръв тече от тях. Бавно тя се оттегля, а аз се опитвам да гледам в килима на пода, но не успявам, не съвсем, затова, когато тя се хвърля през прозореца ми, виждам как се вее бялата ѝ рокля, докато пада, и чувам сблъсъка на тялото ѝ със земята.

– Мамицата му мръсна – чувам гласа си, нещо средно между ръмжене и стенание.

Юмрукът ми се стоварва върху стената, върху гардероба; събарям лампата от нощното шкафче. Думите на майка ми звучат в ушите ми като чуруликане, сякаш ми казва да направя нещо толкова лесно. Говори ми все едно съм ученик, който си фантазира как геройски спасява момичето, качва я на коня си и двамата яздят към залеза. В какъв свят си мисли, че съм израснал?

– Най-вероятно ще е кръв – казва Томас с жален глас, което не се връзва с дяволитото вълнение в очите му. – Почти винаги е кръв.

– Така ли? Ми ако ще е повече от халба, казвай отсега да почвам да точа – отговарям и той се ухилва.

До шкафчето му сме, говорим за ритуала, който все още не му е напълно ясен. Но все пак е минал само ден и половина. Кръвта, за която говори, е проводникът, връзката с другата страна или пък цената в замяна. Не съм сигурен кое точно. От думите му ми се струва, че е и двете – и мостът, и таксата за преминаване на моста. Явно от другата страна е като път с винетка. Той е малко нервен, докато говорим, мисля, че защото усеща колко съм нетърпелив. Сигурно му е ясно и че не съм спал. Изглеждам потресаващо.

Томас изправя стойка, когато се приближава Кармел, която изглежда десет пъти по-добре от нас, както обикновено. Косата ѝ е на висок кок, който подскача оптимистично в метла от русо. Блясъкът на сребърните ѝ гривни ми бърка в очите.

– Здрасти, Томас – казва тя. – Здрасти, зомби Кас.

– Здрасти – казвам. – Разбра ли какво стана?

– Да, Томас ми каза. Страшничко, а?

Свивам рамене.

– Не беше толкова зле. Рийка е доста яка всъщност. Трябваше да дойдеш.

– Ами, може би щях, ако не бях изритана от клуба.

Тя свежда очи и Томас веднага започва да се извинява за Морфран, като настоява, че не му е било работа да се меси, а Кармел кима, като не вдига поглед от пода.

Нещо се случва зад дългите мигли на Кармел. Тя си мисли, че не я гледам или може би че съм твърде изтощен да забележа, но въпреки умората си аз виждам какво е и това кара дъхът ми да спре. Кармел се радва, че е изритана от клуба. Някъде измежду дълбането на руни и забождането за стената с вила всичко това ѝ е дошло в повече. Виждам го в очите ѝ: в начина, по който се спират със съжаление върху Томас, когато той не я гледа, и в начина, по който мигат с престорен интерес, докато ѝ разказва за ритуала. А през цялото време Томас просто продължава да се усмихва, напълно сляп за факта, че тя на практика вече си е тръгнала. Чувството е като че ли съм гледал последните десет минути от някой филм преди останалото.

Това да прекарам цяла учебна година в едно и също училище не съм го правил от осми клас и трябва да призная, че е доста досадно. Понеделник е, последна учебна седмица, и ако ми се наложи да подпиша още един годишник, ще го подпиша с кръвта на собственика му. Хора, с които никога не съм си говорил, идват при мен с химикалка и усмивка и с надеждата да получат нещо по-лично от „приятно лято“, когато в действителност такива надежди са обречени. А освен това няма как да не заподозра, че истинската причина да идват при мен е, че искат да им напиша нещо загадъчно или откачено, да им дам нов материал за мелницата за слухове. Съблазнително е, но засега пазя поведение.

Когато някой потупва рамото ми и се обръщам, за да видя Кайт Хект, с която издъних срещата преди две седмици, почти се скривам в шкафчето си.

– Здрасти, Кас – усмихва се тя. – Ще ми подпишеш ли годишника?

– Абсолютно – казвам и го взимам, като панически се опитвам да измисля нещо лично, но всичко, което се върти в главата ми, е „приятно лято“.

Написвам името ѝ и после запетая. А сега какво? „Извинявай, че се разкарах от срещата ни, но ми напомняш на едно момиче, което убих преди време.“ А може би: „Нямаше да се получи между нас. Момичето, което обичам, би те изкормило.“

– Имаш ли яки планове за лятото? – пита ме тя.

– Ъм, не знам. Може да попътувам малко.

– Но ще се върнеш есента, нали?

Веждите ѝ са повдигнати любезно, но това са просто учтивости. Кармел каза, че Кайт е започнала да излиза с Куентин Дейвис два дни след случката в кафенето. С облекчение го разбрах, а сега със същото облекчение разбирам, че на пръв поглед тя въобще не ми се сърди.

– Това е добър въпрос – казвам, преди да се откажа и да надраскам „да изкараш едно страхотно лято“ в ъгълчето на страницата.