Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 17 страниц)

Глава двадесет и трета

Чувството е като да си сънувал кошмар и да си се изтърколил от леглото. Измъкваме се със залитане от Гората на самоубиеца, измъчени и окървавени и препъващи се. Озоваваме се в десетсантиметрова мека трева, премигваме от топлото слънце и се взираме в спокойни лица, които ни гледат със снизхождение.

Камата е още в ръката ми; обръщам се пак към дърветата, като очаквам да видя редица от бледи лица между стволовете да надничат като затворници през решетка. Но има само дървета и листа и мъх. В секундата, в която излязохме от границите на тяхната територия, те са се върнали по местата си да висят или да лежат на купчини.

– Изглежда, се оказахте прав, г-н Палмър – казва някой. – Той се добра дотук.

Поглеждам към колата. Мъжът, който говори, е малко по-нисък и по-млад от Гидиън. Не мога да кажа точно колко по-млад. Косата му е руса, с кичури сиво, така че цялата зализана маса изглежда някак сребриста. Облечен е в черна риза и тъмни панталони с ръб. Поне не е с кафява роба и не размахва кадилница.

– Не се тревожете – казва той, вървейки към нас. – Няма да излязат на поляната.

Нехайният тон ме дразни, а Кармел ме дърпа за ръката точно в момента, когато съм на път да кажа на този клоун къде да си завре поляната.

– Продължава да кърви – казва тя.

Поглеждам Томас. Дишането му е стабилно, а кръвта, която се стича покрай притискащите пръсти на Кармел, не е много, не е артериална струя. Мисля, че е изтощен повече от това смъртоносно проклятие, което извади в гората, отколкото от ухапването на онзи труп, но не бих се осмелил да кажа това на Кармел в момента. Тя диша огън.

До нас мъжът е сложил и двете си ръце на раменете на Джестин и я гледа с обич.

– Справи се добре – казва той, а тя свежда глава за момент. – Нямаш и драскотина.

– Той има нужда от лекар – изсъсквам, а когато г-н Магаре не отговаря, Джестин го повтаря.

– Той още кърви. Тук ли е д-р Клементс?

– Тук е – казва той, но не си дава вид, че има бърза работа.

Когато се усмихва, ми напомня на змия, която се изпъва точно преди да изяде мишката.

– Не се безпокойте. Комплексът не е далеч. Ще се погрижим за вашия приятел вещица. И за теб.

Очите му падат върху разкъсаните ми пръсти и, заклевам се, виждам как ъгълчетата на устата му потрепват.

– Името ми е Колин Бърк.

Той има наглостта да ми подаде ръка. Кармел я блъска, оставяйки червена следа по дланта му.

– Не ми пука какво ти е името – съска тя. – И не ми пука кой си. Ако не го закараме при лекар, ще ти изгоря целия шибан комплекс.

Само така, Кармел. Бърк не изглежда особено притеснен, но Гидиън най-после се намесва и й казва да остави Томас на него. Помага му да стане на крака и го придържа по пътя към колата, като избягва погледа ми, докато прави всичко това.

– Постели нещо на седалката – казва Бърк и съм на ей толкова да го нокаутирам.

Но Томас има нужда от помощ, затова млъквам и тръгвам към колата.

Не е далече, движим се по път, който донякъде е асфалтиран, донякъде е черен, пресичащ дърветата в другия край на поляната, но този, който кара, определено не си дава зор. Досега не е казал нищо на никого и подозирам, че е само шофьор, само дето имам чувството, че тук никой не е „само“ нещо. Поглеждам Джестин. Извадила е кърпа от раницата си и сега Кармел притиска с нея врата на Томас. Тревога бърчи челото ѝ.

Изкачваме малък хълм и намаляваме. Сгушено в малка, зелена долина е това, което сигурно е орденът. Прилича на някой от онези снобарски, ексклузивни курорти, тип „Аспен“, просто комплекс от няколко червеникави дървени постройки със слънчеви панели и цели стени от затъмнени стъкла. Сигурно струва няколко милиона долара, но се набива на очи по-малко, отколкото някоя сива каменна крепост или манастир. Томас сигурно усеща, че се чудя нещо, защото с усилие се изправя от скута на Кармел и поглежда през прозореца. Кървенето почти е спряло. Ще се оправи, стига да не получи инфекция от кучешките зъби на мъртвеца.

– Добре дошли – казва някакъв пич, като отваря вратата на колата, когато спираме пред главната сграда.

Млад и зализан, в черен костюм, сякаш е изпаднал от страниците на „GQ“. С шофьора биха могли да бъдат близнаци. Доста е смущаващо, като обратното на фемботи6. Обзалагам се, че и готвачът им изглежда така.

– Робърт, моля те, предупреди д-р Клементс – казва Бърк. – Кажи му, че ще трябва да направи няколко шева.

Робърт тръгва да търси доктора, а Бърк се обръща към мен.

– Младши членове – обяснява той. – Учат за ордена чрез пряко наблюдение, докато му служат.

– Логично – казвам и свивам рамене.

Също така е тотална идиотщина, но той сигурно го знае.

Когато се оглеждам наоколо, чувството е като да са ме полели със студена вода. Не знам какво очаквах, но не беше това. Мислех си… явно си мислех, че като дойда, ще открия просто повече Гидиъновци. Възрастни мъже в удобни пуловери, които да дуднат около мен като на непослушно внуче. Вместо това срещам Бърк и взаимната ни неприязън тече като прав ток и в двете посоки. Гидиън, от друга страна, все още отказва да ме погледне. Срамува се и така трябва. Измъкнахме се цели, но можеше и да не е така.

– А, д-р Клементс.

Ето това очаквах. Посивял, брадясал мъж с винен пуловер и кафяви панталони. Насочва се директно към Томас и внимателно повдига пропитата в червено кърпа, за да открие назъбена, сърповидна рана. Стомахът ми се обръща, когато спомени за Уил и Чейс и въображаеми спомени за баща ми се нареждат пред очите ми. Проклети рани от ухапване.

– Ще трябва да се промие и зашие – казва той. – С билков компрес би трябвало да заздравее бързо и почти няма да личи.

Поставя кърпата обратно над раната и Томас я притиска.

– Д-р Марвин Клементс – казва той и стиска ръката му.

Когато стиска моята, я обръща и разглежда пръстите ми.

– И тук може да сложим няколко шева.

– Добре съм – казвам.

– Поне да я промием – казва той. – Замърсена е.

Той се обръща, хваща Томас под мишница и го води навътре. И аз тръгвам с тях, Кармел веднага след мен. Джестин остава с Бърк и не съм изненадан.

След като зашиват Томас, а моята ръка е почистена с йод, ни водят до стаите ни, подредени около общ лаундж. Взимам си бърз, нервен душ и превръзвам ръката си наново. Нямам доверие на нищо в това място и се напрягам от мисълта да оставя Томас и Кармел сами дори за двадесет минути.

Стаята, в която са ме сложили, е широка, с малка камина и голямо легло със завивки, които изглеждат скъпарски. Напомня ми на една ловна хижа в някакъв курорт, която видях в един филм преди време. Единственото нещо, което липсва, са препарираните глави на животни по стените.

– Мисля, че ако в това място имаше препарирани глави, те щяха да са човешки – остроумничи Томас.

Двамата с Кармел влизат, хванати за ръце.

– Баш така си е – ухилвам се аз.

В стената са изрязани прозорци, а по арката на тавана има капандури. Сигурно има около един милион прозореца в целия комплекс, но това не създава усещане, че е открит или добре осветен. Създава усещане, че някой те гледа.

Гидиън почуква на отворената врата и Томас се обръща твърде бързо; потръпва от болка и слага ръка върху пресния бинт.

– Съжалявам, момчето ми – казва Гидиън и потупва рамото му. – Д-р Клементс прави отлични компреси с буника. Болката ще премине до час.

Той кимва на Кармел и чака да бъде представен.

– Гидиън – Кармел, Кармел – Гидиън – казвам аз.

– Значи ти си Гидиън – казва тя и събира вежди. – Толкова ли беше трудно да пратиш колата да ни вземе от ферибота на Лох каквото там, по дяволите, му беше името?

Тя се извръща отвратена, без да изчака отговор.

– Не мога да повярвам, че ни прати там – казвам аз, а той среща погледа ми, без да трепне.

Видът му е сериозен, може би излъчва съжаление, но не и срам вече, ако въобще го е било срам някога.

– Предупредих те – отговаря той. – Решавай, Тезеус. Или си дете, или не си.

По дяволите, защо трябва винаги да е прав.

– Никога не съм искал да идваш тук. Исках да спазя обещанието си към родителите ти и да те пазя от опасности. Но ти си син на баща си. Винаги ходиш по ръба. На самоунищожението.

Гласът му е изпълнен с обич, почти сантиментален. И е така. Това беше мое решение. Всичко беше, от момента, в който взех камата в ръцете си, когато бях на четиринадесет.

– Колин иска да те види – казва той и слага ръка на рамото на Томас, за да покаже, че трябва да отида сам.

Сигурно би сложил другата си ръка върху рамото на Кармел, ако не го беше страх, че ще му я отхапят. Така или иначе няма да ги остави сами. Така че май няма за какво да се тревожа, засега.

Една жена ме води по коридорите и по стълбите там, където ме чака Бърк. Това е първата жена, която виждам наоколо, и съм леко успокоен от факта, че има жени, въпреки че от тази малко ме побиват тръпки. Тя е на около петдесет, с кос, вързана на стилен пепеляворус кок. Когато ме посрещна пред стаята ми, се усмихна и ми кимна с отработената и безпристрастна любезност на икономка. Минаваме покрай стаи с широки двойни врати, отворени са и във всяка се вижда да гори камина. В една от тях, от лявата страна, група хора седят в кръг. Когато минаваме покрай тях, всички обръщат глави да ни гледат. Ама всички-всички. И то едновременно.

– Ъъ, те какво правят? – питам.

– Молят се – усмихва се тя.

Искам да попитам на какво, но ме е страх, че тя ще каже, че се молят на камата. Трудно ми е да си представя как Джестин е отгледана от тези хора. От всеки един от тях ме полазват тръпки. Дори д-р Клементс, докато промиваше и превръзваше ръката ми, гледаше кръвта, сякаш е Светият граал. Сигурно ще изгори памуците в казан от билки или нещо такова.

– Тук сме – казва моят ескорт.

И остава да стои пред вратата, въпреки че ѝ правя знак, че може да си тръгва. Изроди.

Когато влизам в стаята, Колин Бърк стои до поредната камина. Събрал е върховете на пръстите си в пирамида, този възможно най-изкуствен жест, а пламъците осветяват скулите му в оранжево-червено. Веднага си мисля за Фауст.

– Значи ти си Тезеус Лоууд – казва той и се усмихва.

– Значи ти си Колин Бърк – казвам аз. После свивам рамене. – Всъщност никога не съм чувал за теб.

– Така е – той се отдръпва от камината и застава до висок кожен стол. – Някои хора пазят тайните си по-добре от други.

О, така ли? Слагам палец и показалец под брадичката си замислено.

– Чувал съм името и преди. Бърк. Английски сериен убиец, нали? – обръщам длан. – Да не сте роднини?

Зад любезната усмивка той стиска зъби. Добре. И все пак нещо ми подсказва, че не е добра идея да си създавам враг в негово лице. Че съм дошъл тук да търся помощта му. Но пък нещо друго ми казва, че каквото и да направя, той вече ми е възможно най-голям враг.

Бърк разперва ръце и се усмихва. Смущаващо обезоръжаващ жест. Топъл и почти искрен.

– За нас е удоволствие да те посрещнем тук, Тезеус Касио Лоууд – казва той. – Отдавна желаехме завръщането ти.

Той пак се усмихва, още по-топло.

– Воинът се завръща у дома.

Всички тези фалшиви ласкателства. Няма да са достатъчни да ме накарат да забравя, че той е гъз. Но трябва да призная, че е сравнително харизматичен гъз.

– Удоволствие? – питам аз. – Тогава сигурно не знаете защо съм тук.

Бърк свежда поглед почти със съжаление, а очите му блестят, сиви като косата му.

– Имал си тежък ден по пътя. Можем да говорим за това по-късно. На вечеря може би. Подготвил съм малко тържество за добре дошли, за да дам възможност на другите членове да се запознаят с теб. Всички са любопитни.

– Виж – казвам. – Всичко това е… много мило от твоя страна и така нататък. Но нямам време…

– Знам защо си тук – казва остро той. – Приеми съвета ми. Ела на вечеря. И позволи на останалите да се опитат да те убедят да не умираш.

На езика ми е цяла камара остроумни коментари. Но успявам да ги преглътна.

– Както кажеш – усмихвам се. – Ти си домакинът.

Вървя с Томас, Кармел и Гидиън към трапезарията и оглеждам стените. На тях наистина висят глави на лосове, мечки и някакви планински кози. Карат ме да си мисля за шегата на Гидиън как очите на картините в къщата ми сигурно се мърдат.

– Защо въобще отиваме – пита Кармел, взирайки се в една козя глава. – Това място не ми вдъхва доверие. А всички тези заклани животни заплашват пак да ме направят веганка.

Гидиън се усмихва на репликата.

– Отиваме на вечерята, за да може Колин да доиграе ролята на разумния вожд. Той иска да те убие, Тезеус.

Непринуденият начин, по който го казва, ме кара да потръпна.

– Той иска да те убие и да си върне камата, за да я даде в ръцете на Джестин. Да я претопи и отново да я изкове с нейната кръв. В неговата глава това ще я пречисти.

– Тогава не трябва ли да бягаме оттук – пита Кармел. – И защо ще му организира вечеря?

– Не всички в ордена са съгласни. Те гледат с уважение към мястото, откъдето водят началото си, а това включва и кръвната линия на първия воин. Те ще застанат до теб, ако се закълнеш да спазваш старата традиция.

– А ако не го направя?

Гидиън не казва нищо. Стигнали сме трапезарията, която всъщност не е по-голяма от другите стаи. Има, разбира се, камина, а един полилей блести от високия таван, като отразява жълтия пламък. Около масата са седнали поне дванадесет човека, на които сервират още от младшите фемботи. Джестин не се вижда наоколо. Сигурно я пазят под стража, като съкровище. Когато влизаме, всички се изправят. Бърк е измежду тях и някак си успява да изглежда седнал на централното място, въпреки че масата е кръгла.

Мъжът най-близо до мен протяга ръка и се усмихва. Аз я стискам и той се представя като Ян Хиндли. Има изтъняваща кафява коса и мустак. Усмивката му изглежда искрена и се чудя дали е от симпатизантите. Докато минавам напред, стискайки ръце и слушайки имена, не мога да преценя кои от тях искат да ме видят мъртъв още сега и кои ще поискат да ме видят мъртъв чак после.

Слагат ме да седна до Бърк и храната пристига почти моментално. Медальони с някакъв сос с къпини. Изведнъж съм залят от общи приказки и любезности. Някой дори ме пита как върви училището. Мислех, че ще съм твърде напрегнат, за да ям. Но когато поглеждам, чинията ми е празна.

С тях се разговаря толкова приятно, че малко късно усещам как темата се е насочила към традицията – бавно и леко. Думите им относно морала на камата и намеренията зад създаването ѝ жужат като пчели. Интересно е. Друга гледна точка е. Разумно е. Ако се закълна в тези думи, те ще застанат зад мен. Ако се закълна в тези думи, Анна ще остане в ада.

Очите ми започват да се разхождат по усмихнатите лица около масата и тайнственото им еднакво облекло. Гидиън говори любезно с тях. Също и Томас, и дори Кармел, очите ѝ на двамата леко плуват. Вдясно от мен Бърк седи, а тежестта на погледа му не се отклонява от профила ми.

– Те мислят, че са ме спечелили – казвам, като се обръщам към него. – Но на теб всичко ти е ясно, нали?

Изведнъж всички на масата утихват като един. Сякаш изобщо не са внимавали в разговора помежду си, а са слушали нас.

Бърк доста театрално се оглежда наоколо със съжаление.

– Надеждата ми беше, че като се срещнеш с ордена и чуеш какво е призванието ти, ще се откажеш да направиш тази грешка – казва той.

– Не го прави – чувам женски глас и като поглеждам през масата, виждам жената с пепеляворусата коса, която ме водеше по-рано, чието име сега знам, че е Мери Ан Котън. – Не осквернявай себе си и Биодаг Ду.

О, скъпа Мери Ан. И аз, и Бийдак Дюб ще се оправим.

– Много приятен култ си въртите тук, Бърк – казвам.

– Ние сме свещен орден – поправя ме той.

– Не. Вие сте култ. Добре облечен, превзет британски култ, но все пак култ.

Обръщам се към останалите и вадя камата от джоба си, вадя я от ножницата и ги оставям да видят как светлината от огъня проблясва по острието.

– Това е мое – казвам, надигайки глас над овчите им въздишки. – Преди това е било на баща ми и на неговия баща преди това. Искате си го обратно? Аз пък искам врата към оня свят, за да освободя някой, който няма място там.

Толкова е тихо, че чувам как Гидиън и Томас наместват очилата си. Тогава Бърк казва:

– Не можем просто да вземем камата обратно – а когато д-р Клементс протестира, пледирайки още веднъж за кръвната линия на първия воин, той вдига ръка, потушава гласовете и добавя: – Биодаг Ду вечно ще служи на твоята кръв. Докато тази кръв не пресъхне.

С ъгълчето на окото си виждам как Кармел сграбчва подлакътника на стола си, винаги готова да го откъсне и да започне да налага някого.

– Не е това начинът – казва Гидиън. – Не може просто да убиете воина.

– Вие нямате право да говорите, г-н Палмър – казва един от членовете, с късо подстригана черна коса. Той е най-младият и сигурно най-новият. – Не сте с ордена от десетилетия.

– Може и така да е – продължава Гидиън. – Но не можете да ми кажете, че няма други сред вас, които да се чувстват по същия начин. Кръвната връзка е съществувала хиляди години. А вие ще я унищожите само защото така казва Колин?

Като ефект от думите му се надига вълна от погледи, хората се гледат един други, ние с Кармел и Томас включително.

– Той е прав – казва д-р Клементс. – Нашата воля няма значение.

– И какво предлагате? – пита Бърк. – Да отворим врата и да допуснем една мъртва убийца да се върне в нашия свят? Мислите ли, че това е в съответствие с волята на камата?

– Нека камата избере – казва изведнъж Клементс, сякаш го е осенило прозрение. Той оглежда хората около масата. – Отворете вратата и нека Джестин отиде с него. Нека и двамата отидат. Войнът, които се завърне, ще е достойният за Биодаг Ду.

– Ами ако нито един от тях не се върне? – пита някой. – Тогава камата ще е загубена!

– Ами ако се върне мъртвото момиче? – пита друг. – Тя не може да остане тук. Това е недопустимо.

С Томас и Кармел си разменяме погледи. Отпорът идва от най-преданите поддръжници на Бърк, но останалите на масата, изглежда, са с д-р Клементс. Бърк изглежда сякаш всеки момент ще започне да си гризе чашата, но в следващата секунда лицето му се разтяга в топлата, леко гузна усмивка на човек, който може би е сгрешил.

– Тогава така ще бъде – казва той. – Ако Тезеус Касио е готов да плати цената.

Стигнахме до това.

– Какво ще струва?

– Какво ще струва ли? – той се усмихва. – Ще ти струва много. Но ще стигнем до това след малко.

Не мога да повярвам, но той поръчва на сервитьорите да донесат кафе.

– Когато била създадена камата, тези, които са я създали, знаели как да отворят врата към оня свят. Но тези магии са изгубени от векове. Десетки векове. Сега единственият начин да се отвори тази врата е в ръката ти.

Поглеждам острието.

– Вратата може да бъде отворена само от Биодаг Ду. Както виждаш, ключът е бил при теб през цялото време. Само дето не си знаел как да го завъртиш в ключалката.

Писна ми да слушам хората да говорят за ножа сякаш не е нож. Сякаш е врата или ключ, или чифт рубинени пантофки.

– Просто ми кажи каква е цената – казвам.

– Цената – казва той и се усмихва. – Цената е кръвта на живота ти да изтече през корема ти.

Някъде около мен Томас и Кармел ахват. Бърк ме гледа със съчувствие, но и за момент не вярвам да е искрено.

– Ако настояваш – казва той. – Можем да изпълним ритуала още утре вечер.

Глава двадесет и четвърта

Кръвта на живота ми да изтече през корема ми. О, само това ли? Това трябваше да кажа. Не трябваше да го оставям да види как страхът минава през мен. Дори не трябваше да стискам челюст. Доставих му твърде голямо удоволствие да знае, че се страхувам и че няма да се откажа. Защото няма да го направя. Няма да се откажа дори заради плувналите очи на Томас и Кармел.

– Хайде стига – казвам. – Аз знаех от самото начало, че може да се стигне дотук. Че може да се наложи да ходя по ръба на това да дишам и да не дишам, ако ще я спасявам. Всички го знаехме.

– Различно е, когато е само възможност – казва Кармел.

– Все още е само възможност. Имайте малко вяра – устата ми е пресъхнала.

Кого се опитвам да убедя? На практика утре ще ме изкормят, за да отворят вратата. Към ада. А веднъж като кръвта ми я отвори, ще ни блъснат вътре с Джестин.

– Да имаме вяра – повтаря Кармел и сръгва Томас, за да каже нещо, но той няма да го направи.

Той ме подкрепяше в това. От самото начало.

– Това може и да не е толкова добра идея – прошепва той.

– Томас.

– Виж, не ти казах всичко, което говорих с дядо си. Те не те подкрепят. Всичките му приятели, вуду магьосниците, те не ти пазят гърба – той поглежда Кармел. – А пазят нас.

Някакъв звук излиза от носа и гърлото ми, нещо като погнуса или разочарование, но не го правя нарочно. Не съм изненадан. Те ясно показаха позицията си относно връщането на Анна от самото начало.

– Те смятат, че това е извън тяхната юрисдикция – продължава Томас. – Че е работа на ордена.

– Не е нужно да ми обясняваш – казвам.

А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.

– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.

Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.

– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?

Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.

– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.

Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.

Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.

– Ой, Кас, чакай.

Тя притичва до мен. Лицето ѝ е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.

– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.

– Какво решиха те – поправям я.

Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.

– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.

– Нямаш право да ми се ядосваш – казва тя.

Усмивката ѝ се връща и тя ме настига.

– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.

– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.

Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.

– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?

Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата ѝ се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата ѝ изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.

– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.

– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта ѝ изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото ѝ изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе ѝ се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.

Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.

Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.

Гидиън каза, че ще е добра идея да поспим, но никой не го послуша. Дори самият той. Той прекара по-голямата част от нощта в същия стол, дремейки неспокойно, като се стряскаше всеки път, когато дървата в камината изпукат. Останалите лежахме кой където свари, без да напускаме лаунджа, на диваните или свити на някой стол. Нощта мина тихо, всички бяхме унесени в мислите си. Аз май угаснах за няколко часа около три или четири сутринта. Имам чувството, че се събудих след минута, само дето огънят беше загаснал в бледа пепел, а от прозорците на тавана се процеждаше светла мъгла.

– Трябва да хапнем нещо – предлага Джестин. – После ще съм твърде нервна, а не ми харесва идеята да ми точат кръвта на гладен стомах.

Тя се протяга и прешлените на врата ѝ изпукват един по един.

– Никак не се спи удобно в стол. Да потърсим ли кухнята, а?

– Едва ли готвачът ще е станал толкова рано – казва Гидиън.

– Готвач? – възкликва Кармел. – Пука ми за готвача. Ще намеря най-скъпото нещо в тази кухня, ще го нахапя и ще хвърля останалото на пода. После ще им изпочупя чиниите.

– Кармел – започва Томас, но спира, когато тя го фиксира с поглед, и знам, че чете мислите ѝ. В крайна сметка се усмихва и промърморва: – Поне да не хабим храната.

– Вие отивайте – казва Гидиън и ме хваща за ръката. – Ние ще дойдем след малко.

Те кимат и тръгват към вратата. Когато завиват по коридора, чувам Кармел да мърмори колко мрази това място и как се надява Анна да може някак си да го накара да се пръсне като балон, както направи с къщата си. Това ме кара да се усмихна. После Гидиън прочиства гърло.

– Какво има? – питам.

– Има някои неща, които Колин не ти каза. Неща, които може и да не си помислил – той свива рамене. – А може и да са само безполезните предчувствия на един стар човек.

– Татко винаги се доверяваше на предчувствията ти – казвам. – Ти винаги успяваше да му помогнеш.

– До момента, в който не можах – казва той.

Сигурно не трябва да ме учудва, че все още носи този товар, въпреки че случилото се не беше негова вина. Ще се чувства така и за мен, ако не се върна. Томас и Кармел може би също, макар че и те няма да имат вина.

– Става дума за Анна – казва той изведнъж. – Нещо, което много мислих.

– Какво е? – питам, а той не отговаря. – Хайде, Гидиън. Ти си този, който ме спираше.

Той поема дълбоко въздух и разтрива с пръсти челото си. Опитва се да реши как или откъде да започне. Пак ще ми каже, че не бива да правя това, че тя е там, където трябва, а аз пак ще му кажа, че ще го направя и че трябва да се отмести от пътя ми.

– Не мисля, че Анна е на правилното място – казва той. – Или поне не точно.

– Какво точно имаш предвид? Мислиш ли, че мястото ѝ е на оня свят, в ада, или не?

Гидиън клати глава, объркан и разстроен е.

– Единственото нещо, което някой знае за другата страна, е, че не знаем нищо. Чуй ме. Анна отвори врата към оня свят и завлече обиамана със себе си. Къде? Ти каза, че, изглежда, са затворени там заедно, като в капан. Какво ако си прав? Какво ако са приклещени там като тапа в бутилка?

– Какво ако са – прошепвам аз, въпреки че знам.

– Тогава може да се наложи да помислиш какво ще избереш – отговаря Гидиън. – Ако има как да ги разделиш, дали ще я върнеш тук, или ще я пратиш натам?

Да я пратя натам. Накъде? Към някое друго ужасно място? Може би още по-ужасно? Няма точни отговори. Никой не знае. Като реплика от евтин трилър. Какво стана с този, дето имаше кука вместо ръка? Никой не знае.