Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 17 страниц)

Глава двадесет и първа

Преместваме нещата на момичетата в нашата стая, но след това никой не може да заспи. Томас и Кармел просто седят заедно на леглото, гушнати, без да говорят много. Джестин се намества в леглото ми, а аз прекарвам последните часове преди изгрева до прозореца седнал на стол, гледам черното петно на езерото.

– Това хвърляне беше брилянтно – казва ми Джестин в някакъв момент, търсейки помирение, а аз издавам някакъв потвърждаващ звук, все още неготов да ѝ говоря.

Струва ми се, че тя пак би заспала, но се чувства твърде виновна, като вижда колко потресена е Кармел. Веднага щом става достатъчно светло, започваме да се стягаме.

– Вече платихме – казва Джестин, докато тъпче пижамата в раницата си. – Май само трябва да оставим ключовете на бара и можем да тръгваме.

– Сигурна ли си, че ще стигнем oрдена тази вечер? – пита Кармел, като се вглежда в огромните пространства от мъгла и дървета.

Там има много мрак и почти нищо друго и изглежда сякаш е безкрайно.

– Това е планът – отговаря Джестин и нарамваме багажа.

Слизаме по стълбите, като се опитваме да издаваме възможно най-малко шум. Но сигурно това е излишно, имайки предвид данданията, която предизвикахме в три през нощта. Очаквах всички лампи да светнат и съдържателят да затропа по вратата с бейзболна бухалка в ръка. Само дето в тая държава не играят бейзбол. Може би щеше да стиска бухалка за крикет или просто голяма тояга, не знам.

В дъното на стълбите се обръщам и протягам ръка за ключовете. Просто ще ги оставя близо до касовия апарат.

– Надявам се нищо не сте счупили през нощта.

Гласът идва толкова неочаквано, че Томас залита по последните няколко стъпала и се налага Кармел и Джестин да го хванат. Собственичката на ханчето е набита жена с тъмносива коса в джинсова риза. Зад бара е, гледа ни, докато подсушава чаши с бяла кърпа. Приближавам се и подавам ключовете.

– Не – казвам. – Нищо не сме счупили. Съжалявам, ако сме ви събудили. Нашата приятелка имаше кошмар и вдигнахме малко повече шум от необходимото.

– Малко шум – казва тя и повдига вежда.

Когато взима ключовете, на практика ги сграбчва от ръцете ми. Гласът ѝ е нисък, стържещ тътен; има тежък местен акцент, а клечката за зъби, която виси в единия ъгъл на устата ѝ, не прави по-лесни за разбиране думите ѝ.

– Трябва да ви взема двойно – казва тя. – Че ми създадохте допълнителна работа отсега нататък.

– Допълнителна работа? – питам.

– Всеки шотландски хан има нужда от духове – казва тя, като оставя една чаша и взима друга. – История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.

Навежда се и ме поглежда.

– Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.

– Съжалявам – казвам и наистина е така.

Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.

– Какво, по дяволите, беше това? – пита Томас, като излизаме навън. – Как е разбрала тази от хана?

Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.

Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.

– Още няколко часа ще вървим по пътеката и после трябва да се отклоним и да влезем в гората.

– Какво имаш предвид? – питам.

– Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака – отговаря Джестин.

– Какъв знак?

Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.

– Каза, че си била тук и преди – започвам аз и очите ѝ невинно се разширяват. – Каза, че знаеш пътя.

– Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.

Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.

Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че ѝ е разказан, а не че го е минавала.

– Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? – питам аз.

– Отгледана съм от родителите си – казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. – Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.

С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.

– Такава е традицията – казва Джестин, като вижда погледите ни. – Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.

Не е нужно да питам кого има предвид.

– Много оплеска нещата в хана, Джестин.

– Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя – тя свива рамене. – Всъщност е съвсем просто.

– Не е просто – казвам. – Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.

– И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.

– Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? – пита Томас в опит да задържи разумния тон.

Защото аз съм готов да ѝ покажа среден пръст. Или да ѝ се изплезя.

– Камата ги праща там, където им е мястото – отговаря тя.

– Кой ти каза така? Орденът ли?

Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.

– Чакайте малко – казва Кармел. – Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?

Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията ѝ.

– И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?

– Ще има знак – казва спокойно Джестин.

– Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.

Поглежда ме.

– Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.

Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?

– Томас, ти бил ли си в бойскаутите? – питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. – Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.

Томас се напряга от предложението, но Кармел скръства ръце.

– Никъде няма да ходя – казва упорито тя. – Просто сметнах за редно да спомена факта, че това, което правим, е глупаво и че най-вероятно ще умрем.

– Разбрано – казвам аз, а Джестин се усмихва.

Усмивката ѝ ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.

– Трябва да тръгваме след малко – казва тя. – Да не ни хване тъмното.

След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.

– Ето го – казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.

Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.

– Там ще се отклоним от пътеката – казва ни тя. – И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.

– Ще се справим – казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.

– Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко – казва Томас.

Джестин се усмихва.

– Точно така. Хайде.

Глава двадесет и втора

Това е вековна гора – казва Джестин, след като гледката постепенно се сменя от поляни и шишарки към широколистни дървета и паднали стволове, покрити с мъх.

– Красиво е – казва Кармел и е права.

Дървета се извисяват над главите ни, а в краката ни шепти одеяло от ниски папрати и мъх. Всичко наоколо е зелено или сиво. Там, където се подава почвата, тя е черна като катран. Светлината се процежда през листата, пречупва се от гладките им повърхности и засилва цветовете и очертанията. Единствените звуци идват от нас, вулгарни натрапници, чиито крака ходят слепешката и мачкат всичко наоколо и чиито брезентови раници се закачат и чупят клонки.

– Вижте – казва Томас. – Ето още един знак.

Вдигам поглед. Черна дървена табела е закачена за един дънер. С бяла боя е изписана фразата: „По света има много красиви места“.

– Доста странно – казва той и всички свиваме рамене.

– Излъчва смирение. Сякаш знаят, че тази гора е красива, но не е най-красивата – коментира Кармел.

Джестин се усмихва на репликата, но като минаваме покрай табелата, нещо започва да гъделичка съзнанието ми. Образи започват да прескачат в съзнанието ми, несвързани, измислени неща, които не съм виждал наистина, като страници в книга.

– Знам това място – казвам тихо точно в същия момент, когато Томас сочи и казва:

– Там има още един.

Този път пише: „Спомнете си любовта на семейството“.

– Доста са напосоки – казва Кармел.

– Изобщо не са напосоки, ако знаеш къде сме – казвам аз и всички ме поглеждат напрегнато.

Не знам с какъв акъл Гидиън ни е пратил тук. Като го видя в ордена, може просто да му извия врата. Поемам дълбоко дъх и се ослушвам; абсолютното нищо се блъска на талази в тъпанчетата ми. Не пеят птички, не притичват катерички. Дори вятърът не свири. Полъхът е заглушен от плътността на дървесната маса. Под пласта чист въздух носът ми едва го усеща, смесен с дъха на глинеста почва и гниещи растения. Това място е осеяно със смърт. За това място съм чувал само от шарлатани като Руди Бристол-Маргаритката, място, което се е превърнало в страшна история за лагерния огън.

Гората на самоубиеца. Ходя през шибаната Гора на самоубиеца заедно с две вещици и нож, който привлича мъртвите като скапан морски фар.

– Гората на самоубиеца? – изскимтява Томас. – Как така Гората на самоубиеца?

Което, разбира се, предизвиква взрив от подобни тревожни въпроси от страна на Кармел и дори няколко от Джестин.

– Ами така, точно както ви звучи – отговарям и се взирам мрачно в безполезните табели, които реално не вършат никаква работа да променят решението на дошлите тук. – В тази гора хората идват, за да умрат. Или, по-точно, за да се самоубият. Идват от цял свят. Да вземат свръхдоза, да си прережат вените или да се обесят.

– Това е ужасно – казва Кармел.

Прегръща раменете си и се приближава до Томас, който също се накланя към нея, като изглежда достатъчно позеленял да е в тон с мъха наоколо.

– Сигурен ли си?

– Мисля, че да.

– Ужасно е. И единственото, което са направили, е да сложат тези смотани табели? Трябва да има… патрули или… лекари, или нещо.

– Представям си, че има патрули – казва Джестин. – Само че за да събират телата, а не за да предотвратяват самоубийствата.

– Какво значи „представяш си“? – питам. – Не ми казвай, че не си знаела откъде ще минем. Щом аз го знам от другата страна на земното кълбо, ти трябва да го знаеш като нещо в задния ти двор.

– Ами, разбира се, че бях чувала – казва тя. – От момичетата в училище и разни подобни. Но не мислех, че реално съществува. Беше като историята за гледачката, която вдига телефона и обажданията идват отвътре в къщата. Като Баба Яга.

Томас клати глава, но няма причина да не ѝ вярваме. Гората на самоубиеца не е нещо, за което полицията би искала да се говори публично. Повечето хора идват просто за да се самоубият.

– Не искам да минавам през нея – заявява Кармел. – Просто… не ми се струва редно. Трябва да заобиколим.

– Няма откъде да заобиколим – казва Джестин.

Но, разбира се, че трябва да има. Не може Гората на самоубиеца да граничи с нищото.

– Трябва да минем през нея. Ако се отклоним, може да се загубим, а ти беше права, като каза, че има километри и километри гора, в която може да умрем. Не ми харесва идеята да ставам още едно мъртво тяло в гората.

Последното изречение прави силно впечатление на Томас и Кармел и очите им започват да шарят по дърветата наоколо. Явно аз ще съм решаващият глас. Ако опитам да намеря друг път и да заобиколим, Джестин ще дойде с нас. И може би така трябва да направя. Но няма. Защото този призрак в хана не беше тестът, който орденът е планирал. Това е тестът. А и вече стигнахме дотук.

– Просто стойте близо един до друг – казвам аз и надеждата изчезва от изражението на Кармел. – Едва ли ще е нещо по-страшно от това да видим няколко трупа. Само бъдете нащрек.

Сменяме формацията, аз вървя напред, Джестин най-отзад, а Томас и Кармел по средата. Когато минаваме покрай втората табела, не мога да се отърся от чувството, че влизаме в черна дупка. Но това е чувство, с което вероятно трябва да свикна.

Десет напрегнати минути минават, преди да видим първото. Кармел ахва, но това е само купчина разпилени кости, ребра и част от ръка, покрита с мъх.

– Няма нищо – шепне Томас, докато аз не отмествам поглед, за да съм сигурен, че скелетът няма да се сглоби наново.

– Има нещо – шепне Кармел в отговор. – По-лошо е. Не знам защо, но е по-лошо.

Права е. Красотата на гората изчезва. Остават само нещастие и тишина. Изглежда невероятно, че някой би искал да прекара последните си часове тук, и се чудя дали гората ги примамва с фалшив ветрец и лъчи светлина, сложила маска на спокойствие, цяла система от корени и надвиснали клони като някакъв скапан хищен паяк.

– Скоро ще излезем – казва Джестин. – Едва ли ни остава повече от километър и половина. Просто трябва да се движим на североизток.

– Права е – казвам, прескачайки един дънер. – След още половин час ще сме излезли.

Още едно тяло се появява в периферното ми зрение, по-пресен труп, все още цял, дрехите още стоят. Виси от клоните на дърво. Виждам го само в профил и продължавам опитно да гледам напред, докато следя всяко движение, чакам счупеният врат да се завърти рязко в наша посока. Нищо. Подминаваме го и се оказва просто още едно мъртво тяло. Просто още една загубена душа.

Маршът ни продължава, гледаме стъпките ни да са тихи, а в същото време ни се иска да тичаме. В тези гори е пълно с трупове, един върху друг, някои на камари, други разхвърляни тук-там. Човек в костюм и вратовръзка лежи облегнат върху ствола на паднало дърво, неподвижен, устата му е широко отворена сякаш се прозява, а очните кухини са черни. Иска ми се да се протегна и да хвана Кармел за ръката. Трябва да измислим как да се държим един за друг, докато ходим.

– Я ми кажи пак защо си причиняваш всичко това – казва Джестин от края на колоната ни. – Гидиън ми разказа малко, а после и Томас ми каза още. Но ми кажи пак. Защо ти е всичко това, заради едно мъртво момиче?

– Това мъртво момиче ни спаси живота – отговарям.

– И аз така чух. Но това просто значи да палиш свещ и да кимаш благодарно от време на време. Не се очаква от теб да прекосиш океан и да ходиш през гора от мъртъвци само за да намериш път към оня свят и да я измъкнеш оттам. Тя го е направила нарочно, нали?

Оглеждам се наоколо. Не се виждат тела за момента.

– Не и като тези – казвам. – Тя направи каквото трябваше. И се озова на грешното място.

– Където и да е, тя така си го е направила – казва Джестин. – Знаеш това, нали? Знаеш, че там, където е, не е това, което повечето хора мислят за рай и ад. Просто е извън. Извън всичко. Извън правилата, логиката и законите. Няма стойност, добро или лошо. Правилно или грешно.

Забързвам ход, въпреки че краката ми са като преварени макарони.

– Откъде знаеш? – питам, а тя се смее без глас.

– Не знам. Просто така са ме учили; така са ми казвали.

Поглеждам през рамо Томас, който свива рамене.

– Всяка доктрина си има собствена теория – казва той. – Може би всички са верни. Може би нито една не е. Откъде да знам, да не съм философ.

– Какво би казал Морфран?

– Той би казал, че всичките сме идиоти да ходим през Гората на самоубиеца. Сигурни ли сме, че вървим в правилната посока?

– Да – казвам, но в момента, в който ме пита, вече не съм сигурен.

Светлината тук е странна и не мога да следя слънцето. Струва ми се, че вървим в права линия, но всяка линия може да завие и да стигне началото си, ако ходиш достатъчно дълго. А ние ходим вече доста дълго.

– И – казва Джестин след няколко минути напрегната тишина. – Всички вие сте били приятели с това мъртво момиче?

– Да – казва Кармел.

Тонът ѝ е рязък. Иска Джестин да млъкне. Не защото се обижда, а защото предпочита цялото ни внимание да бъде насочено към дърветата и труповете. Но засега са само трупове. Акри след акри разложени тела. Неприятно е, но не е опасно.

– А може би повече от приятели?

– Проблем ли имаш с това, Джестин? – пита Кармел.

– Не – отговаря Джестин. – Нямам проблем. Просто се чудя какъв е смисълът? Дори да не умрете, опитвайки се да я измъкнете и да успеете да я върнете, не е като да могат с Кас да се установят и да си направят семейство.

– Може ли просто да млъкнем и да се измъкнем от тази мъртва гора? – избухвам аз и гледам да държа погледа си право напред.

Защо говорим за това, при условие че умрели хора висят от клоните на дърветата като топки на коледна елха? Да се концентрираме в настоящия момент изглежда по-важно, отколкото да се впускаме в теории.

Джестин не млъква. Продължава да бърбори, просто не на мен. Вместо това говори тихо с Томас, поддържа разговор за Морфран и магии. Може би го прави, за да покаже, че не мога да ѝ казвам какво да прави. Но аз мисля, че го прави, за да замаскира нарастващата си нервност. Защото вече ходим твърде, твърде дълго, а не му се вижда краят. И все пак краката ни продължават да се движат напред, а общата ни мисъл е, че не може да остава много. Може би ако го мислим достатъчно, ще се окаже вярно.

Минаваме още почти километър, преди Кармел да прошепне.

– Не се движим в правилната посока. Трябваше вече да сме стигнали.

Ще ми се да не беше казвала нищо. Потното ми чело лъщи от паника. През последните пет минути си мисля същото нещо. Минахме твърде много път. Или Джестин бърка, като ни каза колко дълъг е пътят, или Гората на самоубиеца си е разтеглила размерите. Пулсът в гърлото ми казва, че е второто, че сме влезли навътре и сега не иска да ни пусне. Може пък хората да не идват тук, за да се самоубият. Може би го правят, след като гората ги накара да полудеят.

– Спри – казва Кармел и ме дърпа за ризата. – Въртим се в кръг.

– Не се въртим в кръг – казвам. – Може да сме се прецакали, но поне това знам. Ходя в права линия, а последно, като проверявах, и двата ми крака бяха еднаква дължина.

– Виж – казва тя.

Ръката ѝ се стрелва над рамото ми и сочи едно дърво. Вляво от мен, един труп виси от клон с черно найлоново въже около врата. Облечен е в ленена жилетка и съдрана риза. Единият крак липсва.

– Видяхме го и преди. Същият е. Помня го. Ходим в кръг. Не знам как е възможно, но е така.

– Мамка му.

Права е. И аз го помня този. Но нямам представа как сме успели да се върнем тук.

– Това е невъзможно – казва Томас. – Щяхме да сме усетили, че сме се отклонили толкова много.

– Няма да минавам пак оттам – клати глава Кармел.

Очите ѝ са подивели, зениците са станали на точки.

– Трябва да потърсим друг път. Друга посока.

– Има само един път към ордена – намесва се Джестин и Кармел се засилва към нея.

– Ами, може и да не отиваме при ордена! – снижава глас. – Може и да не ни е работа да ходим там.

– Не се паникьосвайте – е единственото, което ми хрумва да кажа.

Само това е важно. Не мога да разбера как тази гора се разширява. Не мога да разбера как съм се отклонил толкова, че съм се върнал пак в изходна точка. Но знам, че ако някой от нас се паникьоса сега, това ще е краят. Който първи побегне, ще освободи страха във всички останали, като изстрел на стартова права и всички ще се втурнем да бягаме. Ще се изгубим и ще се разпръснем, преди дори да разберем какво правим.

– О, не.

– Какво? – питам, поглеждайки Томас.

Очите му са големи колкото пържени яйца зад стъклата на очилата. Гледа над рамото ми. Обръщам се. Трупът си е там, виси от дървото, долната челюст е увиснала, а кожата се свлича. Очите ми сканират картината, но нищо не помръдва. Трупът просто си виси. Само че – премигвам за секунда – е станал по-голям. Само дето не е станал по-голям. А се е приближил.

– Движи се – прошепва Кармел и сграбчва ръкава ми. – Не беше там преди. А беше там.

Тя сочи.

– Беше по-далеч, сигурна съм.

– Може и да не е – казва Джестин. – Може би очите ти въртят номера.

Да. Това е разумно обяснение, което ме кара да искам да се напикая в гащите и да побягна с писъци. Просто сме в тази гора твърде дълго, това е. Реалността започва да се изкривява.

Нещо се движи зад нас, шумоли през листата и чупи клонки. Завъртаме се инстинктивно; това е първият звук откъм дърветата, който чуваме, откакто влязохме измежду тях. Каквото и да го произвежда, не е достатъчно близо, за да го видим. Папратите около един голям ясен сякаш се поклащат, но не съм сигурен дали наистина е така, или само ми се струва.

– Обърнете се!

От вика на Томас ме стяга скалпът, докато се завъртам. Трупът се е преместил пак. Поне три дървета по-близо е и този път виси, обърнат към нас. Облещените, разложени очи ни гледат с нещо, което почти напомня интерес. Зад нас дърветата отново зашептяват, но не поглеждам. Знам какво ще стане. Следващия път, като се обърна, тези разширени очи ще бъдат на сантиметри от лицето ми.

– Застанете в кръг – казвам, контролирам гласа си, доколкото мога.

Времето ни е ограничено. Движението в дърветата около нас вече е навсякъде и не спира. Всички трупове, покрай които минахме, идват насам. Сигурно са ни следили през цялото време и не ми се мисли как са обръщали глави след нас, като сме ги подминавали.

– Дръжте си очите отворени – казвам им, когато усещам раменете им до моите. – Ще се движим, колкото бързо можем, но внимавайте. И не се спъвайте.

До лявото ми рамо усещам как Кармел се навежда и вдига от земята нещо, което сигурно е дебела пръчка.

– Добрата новина е, че не сме се движили в кръг. Скоро ще се измъкнем оттук.

– Направо страхотна новина – изджавква саркастично Кармел и въпреки всичко пускам една усмивка.

Винаги, като е изплашена, става много ядосана.

Тръгваме, движим се като един, леко колебливо в началото, но после по-бързо. Но не толкова бързо, че да изглежда, че бягаме. Тези неща ще си умрат от кеф да ни подгонят.

– Има още един – казва Томас, но аз не свалям поглед от облещения пич. – Мамка му, още един.

– И двама от моята страна – добавя Джестин. – Движат се твърде бързо, за да ги следя. Просто се появяват в периферното ми зрение.

В някакъв момент трябва да погледна напред и губя от поглед Джони с млечните очи. Надявам се някой друг да го следи, но когато виждам още три трупа, два, които висят от дървета, и един, облегнат върху далечен дънер, разбирам, че просто не разполагаме с достатъчно очи.

– Няма да стане така – казва Джестин.

– Колко е далече краят на гората? – пита Кармел. – Можем ли да тичаме?

– Ще ни гепят един по един. Не искам да тичам с гръб към тях – казва Томас.

Но е неизбежно да им обърнем гръб. Въпросът е как да постъпим. Дали аз да прокарвам пътя напред? Или да се движим заедно?

Триото мъртъвци пред мен ме зяпа с черни очни кухини. Безизразните им лица ме предизвикват. Никога не съм виждал трупове да изглеждат толкова нетърпеливи, като кучета, които чакат да им махнат каишките.

Кармел изпищява; чувам как замахва с пръчката и удря нещо, и един скелет се свлича на земята до нас. Кръгът се разкъсва и тя отстъпва назад. Удря го отново и счупва гръбнака му с тоягата си. Чак когато виждам трупа зад Томас и усещам влажната хватка на една мъртва ръка около гърлото си, осъзнавам грешката ни. Всички свалихме гарда. Всички се обърнахме.

Измъквам се от пръстите, които искат да ми извадят гръкляна, и замахвам с лакът на сляпо, за да го отблъсна. Камата е в ръката ми моментално; острието се забива в трупа зад мен и звучи сякаш той се разпада на парчета. Когато разсичам скелета, който Кармел събори, той се втечнява и попива в земята.

Двама са готови, остават още двадесет и пет. Като поглежам дърветата, виждам тела навсякъде. Не изглежда да се движат, не нападат; просто са там и всеки път, като отместим поглед, са все по-близо. Кармел не спира да ръмжи и да стене и замахва с пръчката към всичко, което се приближи. Чувам Джестин и Томас да шепнат заклинания на два различни езика, но нямам представа какво правят. Ножът ми се забива в черната дупка на една очна кухина и трупът се разпада на нещо, което прилича на гранули пръст.

– Твърде много са – крещи Кармел.

Можем само да мечтаем да ги отблъснем.

– Бягайте – крещя, но Джестин и Томас не помръдват.

Гласът на Томас гърми в ушите ми. Диалектът ми напомня за Морфран и за обиамана. Чисто вуду. На три метра от него едно полуразложено тяло, провиснато от нисък клон, изведнъж се срива. В следващата секунда от него не остава нищо друго освен гърчещи се червеи.

– Браво, Томас – казвам, но когато хвърля поглед през рамо, друг труп се появява пред него, твърде бързо, за да го види.

Забива зъби в месото на врата му и той изпищява.

Джестин изръмжава нещо на келтски и прокарва ръка пред гърдите си; трупът пуска Томас и се свлича в гърч.

– Бягайте – крещи тя и този път го правим, краката ни тъпчат паднали листа и папрати.

Гледам да съм най-отпред, доколкото мога, като кълцам и ръгам всичко, което се появи на пътя ни. Вляво от мен Кармел е влязла в ролята на принцеса воин и си служи с тоягата доста ефективно с едната ръка. С другата е хванала Томас. Кръв потъмнява цялата горна част на ризата му. Той се нуждае от помощ. Не може да продължи да тича дълго. Но пред нас се появява светлина и просека в дърветата. Почти в края сме.

– Кас! Внимавай!

Главата ми се завърта от предупреждението на Джестин точно навреме, за да видя оцъклените очи точно там, където се страхувах, че ще бъдат. На пет сантиметра от лицето ми и съм съборен под него. Тежестта е неочаквана. Все едно ме гази валяк. Въпреки силата му ръцете му са гумени и меки; носът ми е твърде близо до врата му. Чувам как челюстта му изщраква до ухото ми, а кожата около възела на въжето е подута и черна, като пренадута гума. Докато се търкаляхме по земята, камата се заклещи под лош ъгъл. Не мога да я насоча към корема му и едва я пазя да не се забие в моя. Когато избутвам главата му с другата си ръка, той се извърта и захапва пръстите ми. Плесенясали зъби се впиват до кост и по рефлекс присвивам пръсти в челюстта му. Напипвам нещо меко и грапаво. Разложения му език.

– Продължавайте да тичате – крещи Джестин, а после кракът ѝ изритва трупа в ребрата.

Той не се изтъркулва от мен, но за тази част от секундата успявам да насоча ножа. Когато отново ме натиска, острието се плъзва точно под гръдната му кост и той се разпада в най-гадно миризливия облак, на който съм се натъквал.

– Добре ли си? – пита Джестин.

Кимам, докато ми помага да се изправя, но след като пипнах езика му и вдишах разложените му изпарения, може и да повърна. Залитаме и се втурваме. Дърветата се разтварят и се озоваваме в един ясен ден и една зелена поляна, където Кармел е коленичила над припадналия Томас. В другия край на поляната Гидиън стои с още двама пред дълга, черна кола.