Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 17 страниц)

Глава петнадесета

Томас се справя с полета до Торонто, но прекарва първия час и половина от полета до Лондон с торбичката за повръщане пред лицето си. Всъщност не повръща, но определено е позеленял. След няколко газирани води обаче се отпуска достатъчно, че да извади книга на Джо Хил, която е взел със себе си.

– Думите скачат – промърморва след минутка и я затваря.

Поглежда през прозореца (отстъпих му мястото) в пустата тъмнина.

– Трябва да опитаме да поспим – казвам, – за да не ни се затварят очите, като кацнем.

– Ама там ще е десет вечерта. Не е ли по-добре да се държим сега, за да можем да заспим после?

– Не. Кой знае кога ще ни се удаде тази възможност. Почини си, докато можеш.

– Това може да се окаже проблем – мърмори той и блъска неадекватната възглавница, каквито ни раздадоха за полета.

Горкото хлапе. Сигурно има един милион неща на главата си, последното от които е страхът му от летене. Все още не съм събрал смелост да го питам дали е говорил с Кармел, а той не е споменавал. Той пък не ме е питал какво точно ще правим в Лондон, което е много нетипично за него. Може би това пътуване е удобен начин да се махне от всичко. Но е напълно наясно, че е опасно. Дългото ръкостискане, което си размениха с Морфран на летището, казва толкова много.

Свива се, доколкото е възможно, в тясната седалка. Томас е толкова любезен, че чак му се дразня, и не е пуснал облегалката си назад. Вратът ще го боли като настъпен претцел, когато се събуди, ако изобщо успее да заспи. Затварям очи и се старая да ми е удобно. Почти невъзможно е. Не мога да спра да мисля за камата, заровена в багажа ми в търбуха на самолета – или поне се надявам, че е там. Не мога да спра да мисля за Анна и чувам гласа ѝ, който ме моли да я измъкна оттам. Движим се с 800 километра в час, но това далеч не е достатъчно бързо.

До момента, в който гумите на самолета докосват пистата на летище „Хийтроу“, аз официално съм влязъл в режим зомби. Спах малко, на интервали от по половин час, и всичко, което постигнах, беше да ми се схване вратът. При Томас не е много по-добре. Очите ни са червени и смъдят, а въздухът в самолета беше толкова сух, че всеки момент може да се сринем на купчини пясък с цвят на Томас и Кас. Всичко изглежда сюрреалистично, цветовете са твърде ярки, а подът сякаш е мек под краката ми. Терминалът е тих в десет и половина през нощта и поне това улеснява нещата. Не ни се налага да плуваме в поток от хора.

И все пак мозъците ни работят бавно и след като си взимаме багажите (което беше турбоизнервящо занимание – чаках до лентата, надигайки се на пръсти, изпаднал в параноя, че не са прехвърлили камата в Торонто или че някой друг ще ми вземе куфара), започваме да се въртим наоколо, несигурни какво да правим сега.

– Мислех, че си идвал и преди – казва Томас с раздразнение.

– Да, като бях на четири – отговарям с равно количество раздразнение.

– Дай просто да вземем такси. Нали имаш адреса му?

Оглеждам табелите в терминала. Планът ми беше да взема туристическа карта и да отидем с метрото. Сега ми се струва прекалено сложно. Но не искам да започваме престоя си с компромис, затова влача куфара си през терминала и следвам стрелките към влаковете.

– Не беше чак толкова трудно, нали? – питам Томас половин час по-късно, когато вече седим изтощени на страничните седалки в един от вагоните на метрото.

Той повдига вежда и аз се усмихвам. След само още една леко объркана смяна на линиите слизаме на станцията на Хайбъри и Излингтън и се довлачваме над земята.

– Изглежда ли ти познато вече? – пита Томас, като гледа по продължението на улицата с осветени тротоари и витрини.

Леко познато ми изглежда, но подозирам, че целият Лондон ми изглежда така. Вдишвам дълбоко. Въздухът е чист и хладен. Второто вдишване носи мирис на боклук. И това ми се струва познато, но сигурно защото не е по-различно от всеки друг голям град.

– Успокой се, пич – казвам. – Ще го намерим.

Облягам куфара си на една страна и отварям ципа. В секундата, когато камата е затъкната в задния ми джоб, кръвта ми започва да циркулира по-лесно. Идва ми прилив на сили, но по-добре да не се моткам; Томас изглежда достатъчно уморен, за да ме убие, да ме одере и да използва кожата ми за хамак. За щастие на летището проверих адреса на Гидиън в Гугъл и знам, че къщата му е на не повече от километър и половина.

– Хайде – казвам и той изпъшква.

Ходим бързо, куфарите ни подскачат по неравните тротоари, минаваме покрай заведения за бързо хранене, собственост на индийци, и кръчми с дървени входни врати. След четири пресечки завивам надясно, надявайки се на чувството си за ориентация. Няма много табели на улиците, а може би има, но аз не ги виждам в тъмното. В страничните улички лампите са по-слаби и мястото изобщо не прилича на квартала на Гидиън. Вървим покрай телена ограда от едната страна на улицата, а от другата има висок тухлен зид. В канавката се търкалят празни кутийки от бира и боклуци и всичко е леко влажно. А може би винаги е било така, но просто съм бил твърде малък, за да си спомням. Или може би рязко е западнало оттогава.

– Добре, спри – казва задъхано Томас.

Изравнява се с мен и се обляга на куфара си.

– Какво?

– Изгубихме се.

– Не съм се изгубил.

– Не ме баламосвай – той почуква с пръст челото си. – Въртим се в кръг.

Самодоволното му изражение ме вбесява и си помислям „високо“ наум: „Това с четенето на мисли е супер дразнещо, мамка му“, а той се ухилва.

– Може и така да е, но истината е, че не знаеш къде сме.

– Малко се овъртолих, това е – казвам.

Но той е прав. Трябва да намерим телефон или да попитаме в някоя кръчма. Последната, покрай която минахме, беше доста приветлива; вратите бяха отворени и жълтата светлина отвътре огряваше лицата ни. Вътре хората се смееха. Обръщам се назад към пътя, по който дойдохме, и виждам една сянка да се движи сама.

– Какво има? – пита Томас.

– Нищо – отговарям и премигвам. – Просто очите ми са уморени.

Но краката ми отказват да тръгнат обратно в тази посока.

– Дай да не спираме.

– Добре – казва Томас и хвърля поглед през рамо.

Вървим безмълвно, а ушите ми слухтят във въздуха зад нас, като се опитват да чуят нещо над шума от колелата на куфарите ни. Зад нас е празно. Просто изтощението върти номера на зрението и нервите ми. Само дето не ми се вярва да е така. Звукът от стъпките ни ми се струва твърде тежък и шумен, сякаш нещо използва това, за да се прикрие. Томас е забързал крачка и сега върви до мен, а не зад мен. И неговият радар е задействан, но може и да е заради мен. Няма как да сме на по-лошо място от тази пуста, тъмна странична уличка, осеяна с безистени между сградите и черни пространства между паркираните коли. Ще ми се да бяхме продължили да говорим, да има нещо, което да нарушава тази злокобна тишина, която усилва всеки звук. Тишината почва да ни взима здравето. Нищо не ни следи. Няма никой там зад гърба ми. Томас ходи по-бързо. Паниката се настанява в нас и ако се наложи да избираме между схватка и бягство, знам накъде клони той. Но накъде да бягаме? Нямаме представа накъде вървим. Колко далеч ще стигнем? И колко от това е резултат от безсънието ни и превъзбуденото ни въображение?

Пет метра по-напред тротоарът изчезва в сянка. Ще трябва да ходим в тъмното поне двайсет метра. Спирам и хвърлям поглед зад мен, сканирайки празните пространства между колите, като търся движение. Не откривам такова.

– Не бъркаш – прошепва Томас. – Има нещо там. Мисля, че ни следва, откакто излязохме от станцията.

– Може да е просто някой джебчия – промърморвам.

Тялото ми се напряга като пружина, когато чувам нещо да се движи в сянката пред нас. Томас се залепя за мен; и той го чува. Някак си е минало пред нас. А може би е повече от едно. Вадя камата от джоба си и оставям светлината от улицата да проблесне по острието. Малко е глупаво, но може да ги подплаши. Както съм изморен, нямам енергията да се оправя с улична котка, а камо ли с нещо друго.

– Какво правим? – пита Томас.

Защо пита мен? Всичко, което знам, е, че не можем да стоим под лампата до сутринта. Нямаме избор, освен да продължим напред, в сянката.

Когато нещо ме блъсва и падам на коляно, първоначално мисля, че е Томас, докато той не извиква „Пази се!“ с около три секунди закъснение. Ръцете ми се плъзгат по асфалта и се надигам да се изправя. Уморените ми очи мигат в тъмното, докато прибирам камата обратно в джоба си. Каквото и да беше това, което ме блъсна, не беше мъртво, а камата не е за живите. Някакъв кръгъл предмет лети към мен; навеждам се и нещото издрънчава в стената зад мен.

– Какво е това? – пита Томас, но после нещо го блъска, или поне така ми се струва.

Улицата е много тъмна и тясна, тротоарът също. Томас изхвърча към стълба на лампата, блъска се в една паркирана до бордюра кола, отскача като топче от флипер и се свлича до стената на сградата. Очите ми започват да се настройват и в периферното ми зрение една фигура се завърта и забива крак в гръдния ми кош. Падам по задник на цимента. Той замахва пак и вдигам ръка да се защитя, но всичко, което успявам, е да го избутам. Начинът, по който се движи, ме дезориентира; ту бавно, ту бързо. Изкарва ме от равновесие.

„Вземи се в ръце. Просто си изморен; не си дрогиран. Съсредоточи се и заеми позиция.“ Когато замахва отново, се навеждам, парирам и успявам да го нацеля с юмрук в главата, което го завърта и го отхвърля назад.

– Махай се – крещя и едва отбягвам неумел опит за подсечка.

За момент си мисля, че ще се откаже и ще избяга. Вместо това се изправя и пораства с четвърт метър. Думи започват да блъскат в ушите ми на език, който мисля е келтски, а въздухът започва да се стяга около мен.

Това е някакво проклятие. Целящо какво, не знам, но налягането в ушите ми се качва десет пъти повече, отколкото беше в самолета.

– Томас, какво прави той? – крещя аз.

Това беше грешка. Не трябваше да оставям въздуха да напуска дробовете ми. Те са се свили твърде много, за да поемат нов. Напевът превзема всичко. Очите ми горят. Не мога да дишам. Не мога да вдишам или да издишам. Всичко замръзва. Усещам тротоара под коленете си. Паднал съм.

Съзнанието ми вика за помощ към Томас, но вече го чувам, шепне напев в противодействие на другия. Този на нападателя ни е само думи и ларинкс; този на Томас е по-дълбок и пълен с мелодия. Постепенно Томас се чува все по-ясно, извисява глас над другия, който започва да се запъва и да диша тежко. Дробовете ми се отпускат. От резкия приток на въздух в гърлото ми и на кръв в мозъка ми се разтрепервам.

Томас не спира, въпреки че фигурата, която ни нападна, се е превила на две. Едната му ръка се вдига във вяла защита, а звукът, с който засмуква въздух, е остър и тънък.

– Спри!

Вдигам ръка и Томас спира напева си. Не проговорих аз.

– Спри, спри! – проплаква фигурата и маха с ръце да се отдръпнем. – Печелите, ок? Печелите.

– Какво печелим? – виквам аз. – Какво се опитваше да направиш?

Фигурата се отдръпва назад бавно по тротоара. Между тежките вдишвания се чува нещо като накъсан смях. Фигурата излиза под светлината на уличната лампа, стискайки гръдния си кош, и сваля качулката на суитшърта си.

– Момиче е – изтърсва Томас и аз го сръгвам.

Но е прав. Момиче е, стои пред нас с кариран каскет и изглежда доста невинно. Дори се усмихва.

– Сбъркали сте улицата – казва тя.

Акцентът ѝ звучи като този на Гидиън, но повече завалва думите.

– Ако търсите Гидиън Палмър, по-добре ме последвайте.

Глава шестнадесета

Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?

– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.

Ръката ѝ сочи дясно и завиваме заедно.

– Насам са благопристойните къщи.

Взирам се в гърба ѝ. Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките ѝ излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.

– Ти коя си? – питам.

– Гидиън ме прати да ви посрещна на спирката.

Това не е точно отговор. Отговор наполовина. Нещо, което аз бих казал.

Майка ми му е казала, че идваме.

Тя свива рамене.

– Може би. А може би не. Не би имало значение. Гидиън щеше да знае. Той има навика да знае почти всичко. Не мислиш ли?

– А защо ни нападна? – пита Томас.

Въпросът идва през стиснатите му зъби. Хвърля ми кръвнишки погледи. Не мисли, че трябва да ѝ се доверяваме. Аз ѝ нямам доверие. Просто я следвам, защото се загубихме.

Тя се засмива; звукът е весел и момичешки, но не е писклив.

– Нямах такова намерение. Но като размаха този нож в стил Дънди Крокодила, не можах да устоя на малко търкал.

Извръща се леко и ми хвърля дяволита усмивка.

– Исках да видя какво представлява този убиец на призраци.

Нелепо е, но част от мен иска да ѝ се обяснява, да кажа, че не съм във форма заради часовата разлика и умората от полета, че съм спал само час. Но не ми е работа да я впечатлявам. Не бива да ми пука. Просто наперената ѝ усмивка ме кара да го искам.

Улицата, по която вървим сега, ми е много по-позната от предишните. Минаваме покрай къщи с тухлени огради и ниски, железни врати, добре окастрени живи плетове между тях и хубави коли паркирани отпред. Бели и жълти светлини се процеждат през дръпнати завеси, а покрай основите има лехи от цветя, чашките още не са се затворили за през нощта.

– Тук сме – казва тя и спира толкова рязко, че почти се блъскам в гърба ѝ.

Една тръпчинка в бузата ѝ ми казва, че го е направила нарочно. Това момиче бързо се набира по последните ми нерви. Но когато ми се усмихва, трябва с усилие да държа мирни крайчетата на устата си. Вдига резето и задържа вратата да минем с изопачен жест на гостоприемство. Спирам за секунда, само колкото да отбележа, че къщата на Гидиън не се е променила много, а може би дори изобщо. После тя изприпква до входната врата, за да я отвори. Влиза, без да чука.

Намъкваме се в антрето на Гидиън, като вдигаме достатъчно шум, за да накараме стадо водни биволи да се изчервят, куфарите ни се блъскат в стените, а обувките ни скърцат по дървения под. Пред нас, през тесен коридор, се вижда кухнята. Мервам чайник на печката, бълващ пара. Чакал ни е. Гласът му стига до мен, преди да видя лицето му.

– Намери ги най-после, а миличка? Точно щях да звъня на „Хийтроу“ да запитам какво става с полета.

– Малко се бяха ошашавили – отговаря момичето. – Но са живи и здрави.

„Не и благодарение на теб“, мисля си аз, но Гидиън излиза зад ъгъла и това да го видя на живо – за пръв път от нещо като десет години – ме спира на място.

– Тезеус Касио Лоууд.

– Гидиън.

– Не трябваше да идваш.

Преглъщам. Напредналата възраст не е отнела нищо от тежестта на гласа му, нито от стоманата в гръбнака му.

– Откъде знаеше, че идвам? – питам аз.

– По същия начин, както знам всичко – отговаря той. – Имам шпиони навсякъде. Не забеляза ли как се движат очите на картините в къщата ти?

Не знам дали да се усмихна или не. Беше шега, но не звучеше като такава. Не съм бил тук от повече от десет години, а имам чувството, че всеки момент ще ме изритат.

– Ъъ, аз съм Томас Сабин.

Браво, Томас. Гидиън може да издържи само няколко секунди преди английските му маниери да го превземат. Приближава се и стиска ръката му.

– Този е опасен – казва момичето от кухнята, където стои със скръстени ръце.

Сега, на по-силна светлина, виждам, че е горе-долу наша възраст или малко по-малка. Очите ѝ са бързи и тъмнозелени.

– Щеше да ми пръсне сърцето. Нали каза, че той не движи с черни магове.

– Не съм никакъв черен маг или нещо подобно – казва Томас.

Изчервява се, но поне не пристъпва от крак на крак.

Гидиън най-после ме поглежда отново и не мога да преодолея импулса си да сведа поглед. Имам чувството, че минават часове, преди да въздъхне уморено и да ме придърпа в прегръдка. Годините не са отнели и силата на хватката му. Но е странно да съм достатъчно висок, че главата ми да е над рамото му, а не притисната в стомаха му. Някак ми е тъжно, но не знам точно защо. Може би защото е минало толкова много време. Когато ме пуска, в очите му виждам обич, която стиснатата му челюст не успява съвсем да замаскира. Но се опитва.

– Същият си – казва той. – Само малко издължен. Ще трябва да простите на Джеси.

Извръща се и прави знак на момичето да дойде.

– Тя има навика да поздравява първо с юмруци.

Когато той протяга ръка, тя се настанява леко в прегръдката му.

– Тъй като предполагам, че е била твърде груба, за да го направи, ще я представя. Тезеус, това е Джестин Риърдън. Племенницата ми.

Единственото нещо, което ми идва да кажа, е:

– Аз дори не знаех, че имаш племенница.

– Не бяхме близки – свива рамене Джестин. – Доскоро.

Гидиън ѝ се усмихва, но усмивката му е като ледена висулка. Истинска е, но и не е и ми минава през ума, че тази Джестин изобщо не е племенница на Гидиън, а му е гадже или нещо такова. Но това не е редно. От това даже леко ми се повръща.

– Ще ни оставиш ли за минутка, моля те, миличка? Сигурен съм, че Томас и Тезеус имат нужда от малко почивка.

Джестин кима и се усмихва с прибрани устни. Погледът ѝ се задържа върху мен, развеселен и преценяващ. Какво ме гледа? Всеки изглежда супер зле след презокеански полет. Когато тя си тръгва, без да каже довиждане, Томас извиква „Лека нощ“ нарочно силно след нея и извърта очи. Която и да е тя, успешно влезе в черния му списък.

След като с Томас отделяме няколко минути да се обадим на Морфран и на майка ми, да ги уверим, че сме пристигнали цели, Гидиън ни води към спалнята за гости на горния етаж, където бяхме отседнали с майка ми и баща ми, когато бях дете и прекарахме лятото с него.

– Само това ли? – казвам. – Няма ли да ме питаш защо съм тук?

– Знам защо си тук – казва мрачно Гидиън. – Можеш да се наспиш в стаята за гости. А утре сутринта се връщаш у дома.

– Страхотно посрещане ни устроиха, няма що – мърмори Томас, след като качваме багажите си до спалнята за гости на втория етаж, а аз потискам усмивката си. Когато е разстроен, звучи точно като Морфран. – Дори не знаех, че има племенница.

– И аз не знаех – отговарям.

– Направо е малко ангелче.

Той е сложил куфара си до по-хубавото легло. Спалнята за гости, колкото и да е странно, изглежда пригодена специално за нас, с две отделни легла, а не едно двойно, както може да се очаква. Но нали Гидиън е знаел, че идваме.

Томас отмята завивката и сяда на леглото, изритвайки обувките си с противоположния крак.

– А какво беше това въобще? Това, което тя се опита да ми направи – питам аз.

– Някакво проклятие. Не знам. Не се среща често.

– Щеше ли да ме убие?

Ще му се да каже „да“, но е честен, дори когато не му изнася.

– Не и ако беше спряла, след като припаднеш – казва най-после той. – Но кой знае дали щеше да спре.

Тя щеше да спре. Нещо в начина, по който ни се нахвърли, в начина, по който удряше, ме кара да си мисля, че това беше само игра, проба. Усещаше се в тона на гласа ѝ и в начина, по който се предаде. Беше ѝ забавно да изгуби.

– Утре сутрин ще получим отговорите си – казвам и отмятам завивката на моето легло.

– Просто не ми харесва всичко това. И не ми е спокойно в тази къща. Няма да мога да заспя въобще. Дали да не спим на смени?

– Томас, тук никой няма да ни направи нищо лошо – казвам аз, свалям обувките си и лягам в леглото. – А и съм сигурен, че ще можеш да я спреш, ако се опита. Откъде си научил това заклинание всъщност?

Свива рамене и се намества във възглавницата.

– Морфран ме е научил на достатъчно от черното – устата му става сериозна. – Но не обичам да го използвам. Кара ме да се ядосвам и да се чувствам гадно.

Поглежда ме обвинително.

– Но, изглежда, тя няма проблем с това.

– Хайде да говорим сутринта, Томас – казвам.

Той мърмори още малко, но независимо какво казва относно безопасността ни започва да хърка точно тридесет секунди след като загасяме лампите. Тихо плъзгам камата под възглавницата си и се опитвам да направя същото.

На следващата сутрин заварвам Джестин в кухнята, когато слизам на долния етаж. С гръб е към мен, мие чинии и не се обръща, но усеща, че съм там. Днес е без каскет и около метър коси от тъмно злато се спускат по гърба ѝ. През тях минават червени кичури като панделки.

– Да ти приготвя ли нещо за закуска? – пита тя.

– Не, благодаря – казвам.

На масата има кошничка с кроасани. Взимам един и отчупвам края му.

Искаш ли масло? – пита тя и се обръща към мен.

Една голяма синина засенчва бузата ѝ. Това е от мен. Помня как я ударих и тя се преви на две. Когато се случи, не знаех коя е. Сега тази синина се взира в мен като обвинение. Но защо да се чувствам виновен? Тя ме нападна и така ѝ се пада.

Тя отива до шкафа и взима малка чинийка, масло и нож, оставя ги на масата, преди да се гмурне в хладилника за сладко.

– Съжалявам за лицето ти – казвам и махам с ръка в посока на синината.

Тя се усмихва.

– Не, не съжаляваш. Колкото и аз съжалявам за това, че спрях притока на кислород в дробовете ти. Трябваше да те проверя. И, честно казано, не бях чак толкова впечатлена.

– Имах тежък полет.

– Извинения, оправдания.

Тя се обляга на плота и пъха пръсти в гайките на колана на дънките си.

– Слушам истории за теб, откакто съм достатъчно голяма, за да слушам. Тезеус Касио, великият убиец на призраци. Тезеус Касио, в чиито ръце е оръжието. И на първата ни среща те събарям по задник на тротоара – тя се усмихва. – Но предполагам, че ако бях мъртва, щеше да е друга работа.

– Кой ти е разказвал за мен? – питам.

– Орденът на Биодаг Ду – казва тя, очите ѝ проблясват в зелено. – Разбира се, от всички настоящи членове Гидиън има най-интересните истории.

Тя откъсва парче кроасан и го натъпква в бузата си като катеричка. Орденът на Биодаг Ду. Допреди няколко дни нищо не бях чувал за тях. Сега пак се споменава името им. И то с точното произношение. С мъка скривам вълнението в гласа си.

– Орденът на кое? – казвам, пресягайки се за маслото. – На Бийдак Дюб?

Тя ми се ухилва.

– На произношението ми ли се подиграваш?

– Малко.

– Аха. Или просто се правиш на тъп?

– Малко и от това.

Ще е грешка, ако издам прекалено много. Особено като се има предвид, че това, което знам, че да го издам, клони към нула.

Джестин се обръща отново към мивката и потапя ръце в сапунената вода, за да довърши последните чинии.

– Гидиън отиде да вземе някои неща за обяд. Искаше да се върне, преди да станеш.

Дърпа тапата в мивката и избърсва ръце в кърпа.

– Виж, съжалявам, че стреснах приятеля ти. Честно казано, не смятах, че ще ми се получи при теб въобще.

Свива рамене.

– Гидиън е прав. Поздравявам с юмруци.

Аз кимам, но за Томас това няма да е достатъчно оправдание.

– Кой те научи на магия? – питам. – Орденът ли?

– Да. И родителите ми.

– Кой те научи да се биеш?

Тя повдига брадичка.

– Не ми е трябвало някой да ме учи. Някои хора просто имат дарба за това, не е ли така?

Това момиче кара стомахът ми да се свива на топка, която подскача в различни посоки. От една страна, ми казва, че това е племенницата на Гидиън и че дори само това е достатъчно, за да ѝ имам доверие. От друга страна, един поглед ми е достатъчен да разбера, че негова племенница или не, Гидиън не може да я контролира. Никой не може. Тя си има собствен дневен ред, лъха от цялото ѝ тяло.

На горния етаж Томас се размърдва. Стъпките му скърцат по пода и чуваме водната струя на душа. Странно ми е да съм тук. Почти като да съм извън тялото си или като да се сепвам от събуждащ сън. Повечето неща са точно както ги помня, всяка мебел е точно на мястото си. Но има други ярки разлики. Присъствието на Джестин например. Тя ходи из кухнята, почиства, бърше повърхностите с влажен парцал. Държи се като у дома си; изглежда като с Гидиън да са семейство. Не знам защо, но от тази есенция на принадлежност започва да ми липсва баща ми така, както не ми е липсвал от години.

Вратата се отваря и след няколко секунди Гидиън влита с големи крачки в кухнята. Джестин взима пазарската торба от него и започва да я разтоварва.

– Тезеус – казва Гидиън, обръщайки се към мен. – Как спа?

– Перфектно – отговарям, което е любезна лъжа.

Въпреки умората от полета и цялостното ми изтощение напрежението беше твърде голямо, за да заспя. Лежах буден, докато времето изгуби значение, слушайки тихото хъркане на Томас. Когато идваше сънят, той беше плитък и носеше заплаха със себе си.

Гидиън изучава лицето ми. Все още изглежда толкова млад. Тоест той си е стар, но не изглежда много по-стар, отколкото преди десет години, и това по моите стандарти значи млад. Навил е ръкавите на сивата си риза над лактите, а отдолу е с панталони цвят каки. Видът му е леко разпуснат, екстравагантен, като пенсиониран Индиана Джоунс. Като го гледам, ми се иска да не се налагаше да го обвинявам, че е лъжец и член на тайно общество, който ми е забил нож в гърба.

– Предполагам, че трябва да поговорим – казва той и ми прави знак да излезем от кухнята.

Когато влизаме в кабинета му, той затваря вратите след нас, а аз поемам дълбоко въздух. Казват, че миризмите оставят най-траен спомен. Вярвам го. Мозъкът ти никога не забравя характерен мирис, а дъхът на древните страници в кожени подвързии, които изпълват тази стая, определено е характерен. Погледът ми минава по рафтовете, вградени в стената и натъпкани не само с окултни книги, но и с класики като „Алиса в Страната на чудесата“, „Повест за два града“ и „Анна Каренина“, които изпъкват сред останалите. Старата стълбичка на колелца също си е тук, почива отместена в ъгъла и само чака някой да се качи на нея, за да се повози. Или за да я използва по предназначение, разбира се.

Обръщам се с огромна усмивка на лицето си, чувствам се пак на четири, но това чувство бързо се стопява, когато виждам колко надолу по носа са се спуснали очилата на Гидиън. Това ще бъде един от тези разговори, в които се казват неща, които никога не се забравят, и аз с изненада установявам, че още не съм готов за него. Би било толкова хубаво да изживея пак детските си спомени, да слушам как Гидиън разказва истории за баща ми и да ме развежда наоколо. Би било хубаво.

– Знаел си, че идвам – казвам. – А знаеш ли защо съм тук?

– Представям си, че по-голямата част от паранормалния свят знае защо си тук. Твоите търсения са толкова незабележими като препускащо стадо паникьосани слонове – той спира и намества очилата си. – Но това не отговаря съвсем на въпроса ти. Предполагам може да се каже, че знам какво преследваш. Но не точно защо си тук.

– Тук съм, за да ми помогнеш.

Той ме дарява с усмивка.

– И каква точно помощ смяташ, че мога да ти окажа.

– От този тип, че да можем с Томас да отворим врата към оня свят.

Очите на Гидиън се стрелват назад към коридора.

– Казах ти вече, Тезеус – казва внимателно той. – Че не е възможно. Че трябва да забравиш за това момиче.

– Не мога да забравя за нея. Нали Анна беше порязана при първия ритуал в къщата ѝ. Това някак си я е свързало с камата. Тя ми предава сигнали оттатък. Просто ми кажи как да я извадя оттам и всичко пак ще бъде нормално.

Или поне толкова нормално, колкото някога е било.

– Ти слушаш ли изобщо какво ти говоря? – той губи търпение. – Какво те кара да мислиш, че дори знам как се прави такова нещо?

– Не мисля, че ти знаеш – казвам.

Бъркам в задния си джоб и вадя снимката, на която са той и останалите от ордена. Дори като я гледам в ръката си, пак не ми изглежда реална. Не ми изглежда реално той да се е занимавал с нещо такова през цялото време и да не е казал нито дума по въпроса.

– Но те със сигурност.

Гидиън поглежда снимката. Не се опитва да я вземе. Не се опитва да направи нищо. Очаквах нещо различно. Да побеснее или да се опита да отрича. Вместо това той поема дълбоко дъх, сваля очилата си и потрива извивката на носа си с палец и показалец.

– Кои са те? – питам, когато ми писва да мълчим.

– Те – казва печално той – са членове на Ордена на Биодаг Ду.

– Създателите на камата – казвам.

Гидиън пак си слага очилата и уморено отива да седне зад бюрото си.

– Да – казва той. – Създателите на камата.

Така си и мислех. Но все още не мога да повярвам.

– Защо не ми каза? – питам. – През всичките тези години?

– Баща ти беше забранил. Той напусна ордена, преди да се родиш. Когато съвестта му надделя. Когато започна да решава кои призраци да убие и кои да пощади.

За момент в гласа на Гидиън избухва пламък. После изчезва и той просто изглежда съкрушен.

– Орденът на Биодаг Ду вярва, че камата е безпристрастен инструмент. И че не трябва да следва волята на някой друг. В техните очи ти и баща ти сте покварили този инструмент.

Баща ми да е покварил камата? Това са шибани глупости. Камата и нейното предназначение ме водят през целия ми живот. На баща ми му струваше неговият. Не може ли поне веднъж скапаното нещо да работи за моите цели. Имам право на това. Ние имаме право на това.

– Мога да видя какво се върти в главата ти, Тезеус. Вероятно не толкова добре, колкото твоя приятел с телепатичните способности на горния етаж, но мога да видя. Думите ми не променят решението ти. Изобщо не стигам до теб. Орденът създаде камата, за да отпраща мъртвите. Сега ти искаш да я използваш, за да върнеш тук едно мъртво момиче. Дори да е възможно, те по-скоро биха унищожили ножа, отколкото да допуснат това да се случи.

– Трябва да го направя. Не мога да я оставя да страда там, без да съм опитал – преглъщам с мъка и стискам зъби. – Обичам я.

– Тя е мъртва.

– За мен това не значи същото като за другите хора.

Лицето му постепенно става безизразно, което ме притеснява. Изглежда като човек на разстрел.

– Беше толкова малък, когато последно идва тук – казва той. – Единственото нещо, което занимаваше редовно главицата ти, беше дали майка ти ще ти даде втора порция ябълков сладкиш.

Очите му се спират на стълбичката на колелца. Представя си ме на нея, как се смея, докато той ме тика покрай рафтовете.

– Гидиън. Вече не съм дете. Дръж се с мен, както би се държал с баща ми.

Но това е грешна реплика и той присвива очи все едно съм го ударил през лицето.

– Не мога да се занимавам с това сега – казва той колкото на мен, толкова и на себе си.

Маха с ръка да изляза и начинът, по който се свива изгърбен в стола, кара част от мен да иска да го остави да си почине. Но писъците на Анна завинаги ще звучат в ушите ми.