Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 17 страниц)

– Нямам време за това – казвам, но той затваря очи. – Тя ме чака.

– Тя е в ада, Тезеус. Времето не значи нищо за нея. Дълго, кратко. Болката и ужасът са постоянни и това колко минути или часове ще ѝ спестиш ще се окаже без значение.

– Гидиън…

– Остави ме да си почина – казва той. – Всичко, което мога да ти кажа, е маловажно. Не разбираш ли? Не съм ти пращал тази снимка. Орденът ти я е пратил. Те искат да си тук.

Глава седемнадесета

Вратата се затваря леко след мен. Изненадан съм, защото искам да я тресна, да я извадя от пантите. Но Гидиън все още е в кабинета си, умислен в тишина, а може би дори подремва и гласът му в главата ми казва, че ако започна да правя такива номера, няма да ми се получи.

– Как мина? – пита Томас, като подава глава от кухнята.

– Той заспа – отговарям. – Как мислиш е минало?

Като влизам в кухнята, намирам Томас и Джестин, седнали заедно на масата, да си делят един нар.

– Той е стар, Кас – казва тя. – Вече беше стар, когато ти последно беше тук. Няма нищо необичайно в това да подремне.

Тя загребва с лъжица от червените семена и дъвче внимателно. Вдясно от мен Томас ръфа неговата половина от нара и плюе семки в празна чаша от кафе.

– Не сме прекосили цял океан, за да си топнем петите в Темза и да се качим на „Окото“3 – казва остро той.

Първоначално мисля, че го казва в моя защита, но не. Той наистина изглежда мрачен и кисел; все още мократа му от душа коса му придава вид на полуудавена котка.

– Хей – обаждам се аз. – Недей да отхапваш главата на Джестин. Не е виновна тя.

Томас извива устна, а Джестин се усмихва.

– Това, което ви трябва на вас двамата, е малко да се разсеете – казва тя и става от масата. – Хайде. Докато се върнем, Гидиън ще е станал.

Някой трябва да обясни на Джестин, че разсейването работи само ако не знаеш, че се опитват да те разсеят. Трябва да се обясни и на Томас, защото той сякаш не обръща внимание на нищо друго освен на нея; говорят оживено за астрални проекции или нещо такова. Не съм съвсем сигурен. Разговорът смени посоката си поне шест пъти, откакто излязохме от метростанцията на Лондон Бридж, а аз не си направих труда да следя темите. Джестин го спечели с приказки за вещерство. Фактът, че тя е привлекателно момиче, също не пречи. Кой знае, може пък да му помогне да преживее Кармел.

– Кас, хайде по-бързо – тя се пресяга и ме дърпа за ризата, за да вляза в крачка с тях. – Почти стигнахме.

Там, където почти сме стигнали, е Тауър ъф Лондон, замъкоподобна крепост, кацнала на северния бряг на Темза. Туристическо и историческо място, арена на множество мъчения и екзекуции, от лейди Джейн Грей до Гай Фокс. Като я гледам, докато минаваме по Тауър Бридж, се чудя колко ли писъци са чули тези каменни стени. Чудя се колко ли кръв е попила в земята. Имали навика да слагат отрязани глави на пики по моста и да ги държат там за показ, докато сами не паднат в реката. Поглеждам кафеникавата вода долу. Някъде под повърхността старите кости още се опитват да се измъкнат от тинята.

Джестин ни купува билети и влизаме. Тя казва, че няма нужда да чакаме гид; била е достатъчно пъти тук, за да си спомня интересните неща. Следваме я, докато ни развежда и ни разказва истории за дебелите, черни гарвани, които подскачали по моравата.

Томас слуша, усмихва се и задава любезни въпроси, но историята не го вълнува чак толкова. Десет минути след като влизаме, го забелязвам да се взира с копнеж в русата коса на Джестин с гузен израз на лицето. Напомня му за Кармел, а нямат общо; косата на Джестин е пронизана от кичури огненочервено. Изобщо не прилича на Кармел наистина. Очите на Кармел са топли и кафяви. Тези на Джестин са като зелени топчета. Красотата на Кармел е класическа, а тази на Джестин е най-вече, просто зашеметяваща.

– Кас, ти слушаш ли изобщо? – тя се усмихва, а аз прочиствам гърло.

Зяпах я.

– Не съвсем.

– Бил си тук преди?

– Веднъж. Онова лято, като му бяхме на гости, Гидиън ни доведе с майка ми. Не се обиждай. И тогава ми беше доста скучно.

Като си губя времето така и съзнанието ми се обръща към Анна. Във въображението ми тя страда и аз страдам с нея. Представям си най-лошото, всяка възможна болка, за да измъчвам себе си. Това е единственото наказание, с което мога да бъда съпричастен, докато не я извадя оттам.

Зад нас един от гидовете, облечен в традиционни червени одежди със златни пайети, води група посетители и се напъва с остроумни шеги, които предизвикват добродушен смях в гърлата им, същите шеги, които казва по десет пъти на ден. Джестин ме гледа безмълвно. След няколко секунди пак ни повежда нагоре в Бялата кула.

– Нямаше ли къде да отидем с по-малко стъпала? – пита Томас след третия етаж.

Пълно е с щитове и статуи на коне и рицари с ризници и брони. Децата ахкат и охкат и сочат с пръсти. Родителите им също. Цялата кула вибрира от стъпки и възклицания. Задушно е от юнската жега и от наличието на прекалено много тела, а жуженето на мухи се чува ясно.

– Чуваш ли това жужене? – пита Томас.

– Мухи – отговарям, а той ме поглежда.

– Да, ама къде ги тия мухи?

Оглеждам се наоколо. Жуженето е толкова силно, все едно сме в плевня, но наоколо не се виждат никакви мухи. А и никой друг не го забелязва. А има и миризма, накъртваща и металическа. Навсякъде бих я познал. Стара кръв.

– Кас – казва приглушено Томас. – Обърни се.

Когато се обръщам, виждам витрина, в която са изложени стари, използвани оръжия. Не са почистени, а са покрити със засъхнала кръв и парчета плът. От шиповете на един голям боздуган виси парче скалп с коса. С него са разбили нечия глава. Жуженето на мухите фантоми кара Томас да маха с ръце във въздуха, въпреки че те не са истински. Като поглеждам наоколо, виждам, че остатъкът от изложбата е същата работа. Витрина след витрина, пълни с бойни реликви, изпръскани с кръв. Под бронята на един рицар се е показало тънко, навито, розовеещо черво. Инстинктивно пипвам камата в джоба си и усещам как Джестин слага ръка на гърба ми.

– Недей пак да вадиш това нещо – казва тя.

– Какво става тук? – питам. – Не беше така, като влязохме.

– Наистина ли за това са използвани тези оръжия? – пита Томас. – Това реално ли е?

Джестин оглежда кървавата експозиция и свива рамене.

– Не знам. Съвсем възможно е. Но може и да не е. Може да е просто шоу, безсилният гняв на десетки мъртъвци бушува в това място като неспирен поток. Толкова са много, че нямат отделни гласове. Вече нямат представа кои са. Това е единственото им проявление.

– Кас, ти помниш ли такова нещо, като си бил тук преди? – пита Томас.

Клатя глава.

– Аз мислех, че веднага тук си дошъл – казва Джестин. – Но може тогава да не са се показали. Повечето хора не ги виждат, разбира се, но последния път, като бях тук, едно малко момиченце влезе и веднага се разплака. Никой не можеше да я утеши. Тя не каза защо плаче, но аз знаех. В крайна сметка мина през цялата стая със семейството си, плачейки, докато те се опитваха да я развеселят, като я караха да погледне изкормения рицар.

Томас преглъща.

– Това е гадно.

– Ти кога ги видя за пръв път? – питам.

– Родителите ми ме доведоха тук, като бях на осем.

– Плака ли?

– Никога – казва тя и повдига брадичка. – Но аз разбирах.

Тя накланя глава към вратата.

– Е, искате ли да се запознаете с кралицата?

Кралицата е в параклиса. Седи най-вляво на първия ред, безмълвна. Тъмна кафява коса се спуска по гърба ѝ, стойката ѝ е изправена, пристегната от корсаж. Дори оттук, от петнадесет метра разстояние, се вижда ясно, че е мъртва.

Параклисът е празен, има дупка между туристическите обиколки, а една млада двойка току-що приключи снимането на витражите, преди да влезем. Сега сме сами.

– Не знам коя кралица е – казва Джестин. – Повечето казват, че е призракът на Ан Болейн, втората жена на Хенри VIII. Но може и да е лейди Джейн Грей. Не говори. И не прилича на нито един от портретите.

Странно е. Пред мен седи мъртва жена като десетки други мъртви жени, които съм виждал. Но тази е кралица, и то някоя известна. Ако е възможно да те обземе моментна звездомания по мъртвите, предполагам, че това е, което ми се случва.

Джестин отива в дъното на параклиса, при вратата.

– Тя отговаря ли? – питам аз.

Малко вероятно. Не е телесна; ако беше, щеше да е видима за всички, а двойката, която правеше снимки, нямаше никаква представа, че е в компанията на знаменитост. Чудя се обаче дали няма да се появи на няколко от проявените им снимки и да им предостави интересна история, която да разказват на приятелите и съседите си.

– На мен не ми е отговаряла – казва шепнешком Джестин, а кралицата се обръща бавно към мен.

Движението ѝ е царствено или пък просто внимателно. А може би и двете. Балансира отрязаната глава на врата си. По раната има само кръв, но има и още нещо. Чувам шумоленето на роклята ѝ по пейката. Вече не е само пара. Никога не съм виждал портретите, за които говори Джестин, така че не мога да кажа нищо за прилика. Но жената пред мен е почти момиче. Тя е миниатюрна, с тънки устни и бледа. Но очите ѝ са красиви, тъмни и ясни. В нея има деликатно достолепие и се чете лека изненада. Така би реагирала всяка кралица, ако изведнъж ѝ представят момче с измачкани дрехи, чиято коса пада в очите.

– Трябва ли да се поклоня или нещо такова? – питам с ъгълчето на устата си.

– Според мен трябва да побързаш – казва Джестин, поглеждайки през вратата. – Следващата група ще се намъкне тук след две минути.

С Томас си разменяме погледи.

– Да побързам с какво? – питам.

– Да я пратиш по пътя – прошепва Джестин и извива вежди. – С камата.

– Тя убила ли е някого? – пита Томас. – Наранила ли е някого?

Съмнявам се. Съмнявам се дори да е изплашила някого. Не мога да си представя как това момиче, някогашна кралица, дори е намекнала за заплаха към някого. Тя излъчва мрачна тържественост и по странен начин изглежда в покой. Трудно ми е да го обясня, но мисля, че цялата концепция би ѝ се сторила груба и не на място. Мисълта да я промуша или да я „пратя по пътя“, както явно го нарича Джестин, ме кара да се изчервя.

– Да се махаме – промърморвам и тръгвам към вратата.

С периферното си зрение виждам как Томас прави скован реверанс и тръгва след мен. Обръщам се назад още веднъж. Кралицата вече не ни гледа. Тази църква е нейният дом и тя няма интерес към живите, само крепи глава на нащърбения си врат.

– Пропускам ли нещо? – пита Джестин, като излизаме на въздух.

Водя ги бързо към изхода. Гидиън сигурно вече е станал, а и не издържам повече на това място.

– Хей – казва тя и хваща ръката ми. – Обидих ли те? Нещо нередно ли направих?

– Не – казвам.

Вдишвам и издишвам дълбоко. Тя е нетактична и доста своенравна. Но се опитвам да си спомня, че вече се извини веднъж: за навика си да поздравява първо с юмруци, без да мисли предварително.

– Просто… аз не „пращам призраците по пътя им“, освен ако не са заплаха за живите.

Изражението на лицето ѝ е на искрена изненада.

– Но това не е твоята задача.

– Какво?

– Ти си инструментът. Камата е в ръцете ти. Но нейната воля е важна. Не твоята. А камата не прави разграничения.

Спрели сме пред стълбите до изхода, лице в лице. Тя каза тези думи убедително. Вярва в тях. Вероятно в главата ѝ е втълпявана тази доктрина, откакто се помни. Начинът, по който ме гледа, право в очите, ме предизвиква да ѝ кажа другата версия. Въпреки че едва ли ще промени мнението ѝ.

– Ами, тя е в моите ръце, както казваш. И моята кръв е в острието. Значи, щом ми принадлежи, сега камата прави разграничения.

– Чакайте малко – казва Томас. – Тя да не е членка на…

– Членка на Ордена на Еди к’во си. Да, мисля, че е.

Джестин повдига брадичка. Дори не се е опитала да покрие с нещо синината на бузата си. Няма грим, няма нищо. Но не я носи и като значка за храброст.

– Ами, разбира се, че съм – казва тя с усмивка. – Кой мислиш ти изпрати снимката?

На Томас леко му пада ченето.

– Не те ли беше страх, че чичо ти ще побеснее? – питам аз.

Джестин свива рамене. Мисля, че го прави по-често и от мен.

– Орденът реши, че ти е време да разбереш – казва тя. – Но не се ядосвай на Гидиън. Той не е истински член от десетилетия.

Сигурно се е отлъчил заедно с баща ми.

– Щом той вече не е член, тогава какво ще правим? – пита Томас.

– О, не бих се тревожила за това – отговаря Джестин. – Ние ви чакахме.

Изправен в кабинета си, Гидиън се взира в трима ни дълго време. Най-накрая погледът му се спира върху Джестин.

– Какво си им казала? – пита той.

– Нищо, което вече не знаеха – отговаря тя.

Усещам как Томас ми хвърля поглед, но не се обръщам към него. Това само би добавило към зашеметяването, като по Хичкок, което бавно лази по гърлото ми, откакто излязохме от Тауър. Става дума за усещането, че не ние командваме парада. Явно всеки знае повече от мен и започва да ми писва да съм в плиткия край на информационния басейн.

Гидиън поема дълбоко дъх.

– Това е последният шанс за път назад, Тезеус – казва той, свел поглед към бюрото.

И е прав, както обикновено. И аз го усещам. Усещам го, откакто реших да дойда тук. Но ето ни. Това е последният момент, последната секунда, в която мога да се обърна и с Томас да се приберем в Тъндър Бей, без нищо да се промени. Ние ще си продължим, каквито сме, а Анна ще остане, където е.

Поглеждам Джестин. Свела е поглед, но по лицето ѝ е изписано едно странно изражение, сякаш е наясно с всичко. Сякаш знае, че вече сме подминали последния завой няколко държави по-рано.

– Просто ми кажи – започвам. – Какво точно представлява Орденът на… на черния кинжал?

Джестин се мръщи на свободния ми превод, но не съм в настроение да си кълча езика с келтски.

– Те са потомците на тези, които са създали камата – отговаря Гидиън.

– Като мен – казвам аз.

– Не – казва Джестин. – Ти си потомък на воина, когото са обвързали с камата.

– Това са потомците на тези, които са усвоили силата – казва Гидиън. – Магьосници. Наричали ги друиди или пророци. Сега нямат име.

– И ти си бил един от тях? – питам, но той клати глава.

– Не и по традиционния начин. Вкараха ме, след като се сприятелих с баща ти. Семейството ми има връзки с тях, разбира се. Повечето стари семейства имат; просто почти всичко е размито и опорочено от хилядите изминали години.

Той клати глава, отнася се нанякъде. Говори сякаш тези от ордена текат от чешмата, но аз за последните седемнадесет години не съм чувал за тях.

Чувствам се сякаш са ми завързали очите и са ме въртели, а после са махнали превръзката и са ме блъснали на светло. Никога не ми е хрумвало, че съм аутсайдерът на един древен клуб. Мислех, че аз съм клубът. Аз. Моята кръв. Моят нож. Точка.

– Ами камите на снимката, Гидиън? Само реквизит ли са? Или има и други като моята?

Гидиън протяга ръка.

– Може ли да ми я дадеш, Тезеус? Само за момент.

Томас клати глава, но няма проблем. Винаги съм знаел, че Гидиън има тайни. Сигурно има много повече от това. Но това не значи, че му нямам доверие.

Бъркам в задния си джоб, вадя камата от ножницата, превъртам я леко в ръката си и слагам дръжката в дланта на Гидиън. Той я взима с тържествен вид и се обръща към шкаф от тъмен дъб. Отварят се и се затварят чекмеджета.

С гърба си скрива какво прави, но все пак виждам как проблясва стомана. Когато се обръща към нас, държи поставка, а на нея има четири ножа, всичките еднакви. Точни копия на моята кама.

– Това са традиционните ками на ордена – казва Гидиън. – Малко по-ценни са от пет в пакет за долар, както бихте казали вие, но… не. Не са като твоята. Няма други като твоята.

Той прави знак на Джестин и я приканва с пръст. Когато тя се приближава, на лицето ѝ е изписано такова благоговение, че почти се изсмивам. Но същевременно се чувствам и леко засрамен. Тя гледа с такова… уважение. Не знам дали някога съм гледал камата по този начин.

Гидиън слага поставката на ръба на бюрото си и пренарежда камите, разбърква ги като в игра на „тука има – тука няма“. Когато Джестин застава пред поставката, той изправя гръб и ѝ казва да избере истинската.

Въпреки че камата ми няма забележки по външния си вид, няма счупено или одрано по нея, което да я отделя от другите, аз веднага знам коя е. Третата от ляво на дясно. Усещам го толкова силно, все едно ми маха. Джестин няма представа, но зелените ѝ очи проблясват пред изпитанието. След като няколко пъти поема дълбоко дъх, протяга ръка и започва да я движи наляво-надясно над поставката. Пулсът ми се учестява, когато се поколебава над грешната. Не искам да избере правилната. Знам, че е дребнаво, но не искам.

Тя затваря очи. Гидиън е затаил дъх. След тридесет напрегнати секунди очите ѝ рязко се отварят и тя се усмихва, преди да се пресегне и да вземе моя нож от поставката.

– Браво – казва Гидиън, но не звучи доволен.

Джестин кима и ми връща ножа. Вкарвам го в ножницата и се опитвам да не изглеждам като дете, на което са счупили играчката, докато го правя.

– Това беше забавно – казвам, – но какво общо има с всичко останало? Виж, знае ли орденът как може да се мине от другата страна, или не?

– Разбира се, че знаят – отговаря Джестин. Лицето ѝ е пламнало след парти трика, който използва, за да разпознае камата ми. – Правили са го и преди. Ще го направят пак за теб, ако си готов да платиш цената.

– Каква цена? – питаме в един глас с Томас.

Но те двамата си държат езика зад зъбите, не обръщат внимание на въпроса, все едно не е бил зададен.

– Ще се свържа с тях – казва Гидиън и когато Джестин го поглежда, той го повтаря отново, по-твърдо.

Не гледа към мен и за момент вместо това насочва вниманието си към фалшивите ками, бърше ги с мек парцал, сякаш са много важни, преди да ги върне по чекмеджетата.

– Върви да си починеш, Тезеус – казва той, натъртвайки, че явно ще имам нужда.

Горе в стаята за гости с Томас седим мълчаливо на леглата си. На него не му харесва всичко това. И не го виня. Но не съм дошъл чак дотук, за да си тръгна с празни ръце. Тя все още ме чака. Все още чувам гласа ѝ и писъците ѝ.

– Какво мислиш, че ще направи орденът? – пита той.

– Ако имаме късмет, ще ни помогне да отворим врата към ада – отговарям.

Ако имаме късмет. Ха-ха. Каква ирония.

– Тя каза, че ще има цена. Откъде знае? Имаш ли представа каква може да е?

– Нямам. Но винаги има цена; знаеш това. Нали вие, вещиците, все така приказвате? Давай и вземай, да има баланс, три кокошки за половин кило масло?

– Никога не съм говорил за бартеросване на селскостопански продукти – казва той, но усещам усмивката в тона му.

Може би утре трябва да го изпратя у дома. Преди да го изложа на опасност или да го забъркам в нещо, което според казаното тази вечер, изглежда, си е само моя работа.

– Кас?

– Да.

– Не мисля, че трябва да се доверяваш на Джестин.

– Защо не? – питам.

– Защото – казва тихо той, – когато бяхме долу и тя трябваше да посочи камата ти, тя си мислеше колко много я иска. Мислеше си, че ѝ принадлежи.

Премигвам. „И какво от това?“, е автоматичната ми реакция. Това е непостижимо желание. Фантазия. Камата е моя и винаги ще бъде.

– Томас?

– Да?

– Ти щеше ли да различиш коя е моята кама?

– Никога – казва той. – Никакъв шанс.

Глава осемнадесета

С Анна седим на кръгла дървена маса и се взираме напред в безкрайна поляна от дълги стръкове зелена трева, недокоснати от остриета на косачка. Бели и жълти цветове на бурени и диви цветя, събрани тук-таме на групички, се поклащат от полъха на вятър, който не усещам. Седим на веранда, може би тази пред нейната къща.

– Обичам слънцето – казва тя, а то определено е красиво, ярка бяла светлина, която залива тревата и превръща стръковете в сребристи бръсначи.

Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето ѝ, там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.

– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.

Гледната ми точка се сменя и ето я там, лицето ѝ е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете ѝ освен няколко тънки кичура около шията ѝ, които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото ѝ и усещам черната ѝ, студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите ѝ.

– Анна.

– Виж – казва тя и се усмихва.

Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото ѝ е притисната в моето.

– Това ли можехме да имаме? – питам аз.

– Това е, което имаме – отговаря тя.

Поглеждам ръката ѝ и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото ѝ, извивката на врата ѝ. Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата ѝ, докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.

– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?

– Какво?

– Какво ще поискат те? – повтаря тя.

– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.

Плътта ѝ е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.

ОРДЕН.

Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.

– Добре ли си, пич?

– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.

– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.

Сядам в леглото и светвам нощната лампа.

– Няма нужда, добре съм.

Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.

– Анна ли беше?

– В последно време винаги е Анна.

Томас не казва нищо и аз свеждам поглед към пода. Това беше само съм. Просто кошмар, каквито съм имал цял живот. Не значи нищо. Не може да значи. Анна не знае нищо за ордена; тя не знае нищо за нищо. Всичко, което тя вижда и чувства, е болка. Когато си мисля за нея, затворена там с останките от обиамана, ми се иска да удрям нещо, докато не остане здрава кост в ръцете ми. Тя изстрада десетилетия в плен на проклятие и все пак някак си успя да се съхрани, но това ще я пречупи. Ами ако не ме познае, ако забрави коя е тя самата, докато стигна до нея? Ами ако вече не е човек?

Каква ще е цената? Размяна? Ще го направя. Аз ще…

– Хей – казва рязко Томас. – Тая няма да стане. Но ще я извадим оттам. Обещавам.

Той се пресяга и ме разтърсва.

– Не си мисли такива глупости.

Леко се усмихва.

– Или поне не ги мисли толкова сериозно. Заболява ме главата.

Поглеждам го. Косата му е разделена на път: лявата страна е пригладена, дясната стърчи нагоре. Прилича на Съблезъб от „Х-мен“. Но е напълно сериозен, когато обещава, че ще докараме нещата докрай. Изплашен е, на практика ще се напикае от страх. Но Томас винаги е изплашен. Важното е, че неговият страх не прониква дълбоко в него. Не го спира да прави това, което трябва да направи. И не значи, че не е смел.

– Ти си единственият, който изцяло ме подкрепяше в това – казвам. – Защо го правиш?

Той свива рамене.

– Не мога да говоря от името на останалите. Но… тя е твоята Анна – той пак свива рамене. – Обичаш я, нали? Тя е важна за теб. Виж…

Прокарва бързо ръка по лицето и щръкналата си коса.

– Ако беше… ако беше Кармел, щях да искам да направя същото като теб. И щях да очаквам да ми помогнеш.

– Съжалявам за това с Кармел – казвам, но той отново маха с ръка.

– Не го очаквах някак си. А май изглежда, че трябваше. Май трябваше да осъзная, че тя всъщност не…

Той се отнася и се усмихва тъжно. Мога да му кажа, че това няма нищо общо с него. Мога да му кажа, че Кармел го обича. Но това няма да направи нещата по-лесни, а и той едва ли ще ми повярва.

– Така де, та затова ти помагам – казва той и изправя гръб. – Какво? Да не си мислил, че е само заради теб? Че просто така ме вдъхновяваш?

Смея се. Следите от кошмара избледняват в кръвта ми. Но дървеното лице и прогорените букви, разтеглени по него, ще ми се привиждат още дълго време.

Мисля, че единствената причина Джестин да е в тази къща е закуската. Миризмата на пържени яйца е обзела целия долен етаж и когато влизам в кухнята, заварвам шведска маса: овесени ядки, два вида яйца (бъркани и на очи), бекон и запържен колбас, кошница плодове, препечен хляб и целия арсенал от желета на Гидиън (включително едно зеленчуково, което наричат „Мармайт“ – гадост).

– Да не би с Гидиън тайно да въртите хотел с ресторант? – питам и тя ми се усмихва накриво.

– Понеже той пуска всеки през вратата си. Не, просто обичам да готвя и ми харесва да го храня. Но не сядай още – казва, насочва една лъжица към мен. – Той е в кабинета си и се готви да тръгне. Хубаво ще е да му пожелаеш на добър път.

– Защо? Той в опасност ли е?

Очите на Джестин не издават нищо, не потрепва дори. Разумът ми казва, че не е редно да я харесвам. Но я харесвам въпреки това.

– Добре – казвам след секунда.

В кабинета е тихо, но когато отварям вратата, той е там, зад бюрото си, тихо отваря чекмедже и рови в съдържанието му. Хвърля ми само един бърз поглед, който не прекъсва решителното и концентрирано движение на ръцете му.

– Ти тръгваш утре – казва Гидиън. – Аз тръгвам днес.

– Закъде?

– Ордена, разбира се – отговаря кратко той.

Но това вече го знаех. Имах предвид къде в географски смисъл. Но той сигурно ме разбра.

Гидиън отваря друго чекмедже и събира фалшивите ками от ковчеже, облицовано с червено кадифе. Вкарва всяка една в кожена ножница, после в копринена торбичка, която завръзва и слага внимателно в отворения си куфар. Дори не го бях забелязал, сложен върху стола.

Едно странно успокояващо усещане отпуска възли в мускулите ми, които са били схванати от седмици. От месеци. Успокоението да имам шанс, да виждам за момент една малка светлинка в тунела.

– Джестин е направила закуска – казвам. – Нали ще имаш време да хапнеш, преди да тръгнеш?

– Не много.

Ръцете му треперят, когато слага няколко сгънати ризи най-отгоре в куфара.

– Ами…

Не знам какво да кажа. Треперенето на ръцете му ме притеснява. Показва възрастта му, а начинът, по който се е навел, докато си стяга багажа, също не помага; създава впечатление, че е прегърбен.

– Обещах на баща ти – прошепва той. – Но ти щеше да продължиш да настояваш. Не се отказваш. Метнал си се на него. И на двамата си родители всъщност.

Започвам да се усмихвам, но той не го казва като комплимент.

– Защо не тръгваме заедно? – питам, а той ме поглежда изпод вежди.

„Ти започна всичко това“, казва погледът му. Но няма да се поддавам, няма да се сдухвам. Няма да му позволя да види, че ми е нервно за това, в което се забърквам.

– А как се стига дотам? Далече ли е?

Когато ги задавам, въпросите звучат нелепо. Сякаш очаквам да се качим на метрото и след четири спирки да се озовем на прага на друидския орден. Но пък може и точно така да е. Нали сме в двадесет и първи век. Да видим една дружина дъртаци в кафяви роби би било не по-малко странно.

– Джестин ще те заведе – отговаря Гидиън. – Тя знае как.

Въпроси разкъсват съзнанието ми и бързат да ме вкарат в мечти и догадки. Представям си какво ще открия за ордена. Представям си Анна, как стигам до нея през врата, пресичаща измеренията. Дървеното лице на марионетката се появява за момент, издълбано с черни букви, които се набиват в очите ми като в стряскащ кадър от евтин филм на ужасите.

– Тезеус.

Вдигам поглед. Сега Гидиън е изправил гръб, а куфарът е затворен.

– Това не беше моят избор – казва той. – В момента, в който се появи тук, ми върза ръцете.

– Ще бъде тест, нали? – питам, а Гидиън свежда поглед. – Колко е страшно? Какво ще ни чака там, докато пътуваш в частно купе или на задната седалка на някой ролс ройс и даваш инструкции на шофьора?

Не си дава вид, че го е грижа. Всъщност навива джобния си часовник.

– А не се ли тревожиш за Джестин?

Гидиън вдига куфара си.

– Джестин – изсумтява той и минава покрай мен. – Джестин може да се грижи за себе си.

– Тя не ти е племенница, нали – казвам тихо.

Той спира точно преди да отвори вратата.

– Каква е тогава? Коя е тя наистина?

– Не се ли сети вече? – пита той. – Тя е момичето, което са обучили, за да те замести.

– Наденицата е невероятна – казва Томас с пълна уста.

– Бангърс – поправя го Джестин. – Казваме им бангърс4.

– Защо, по дяволите, им викате така? – пита Томас и изглежда леко отвратен, макар че омита остатъка.

– Не знам – смее се Джестин. – Просто така.

Не ги слушам много. Просто тъпча неща в устата си с движения на робот, като се опитвам да не зяпам Джестин. Начинът, по който се усмихва, този непринуден смях, как успя да спечели Томас въпреки подозренията му, как всички тези неща се връзват с думите на Гидиън? В смисъл тя е… готина. Не крие информация от нас, не ни излъга. Държи се сякаш дори не си заслужава да ни лъже. А и изглежда я е грижа за Гидиън, въпреки че очевидно е лоялна към ордена.

– Натъпках се – заявява Томас. – Ще взема душ.

Става от масата, но се спира с печално изражение.

– Но първо ще ти помогна да почистиш.

Джестин се смее.

– Отивай – казва тя и плясва ръката му, която се протяга да вземе чинията. – С Кас ще измием чиниите.

След като се уверява, че тя е сериозна, той ме поглежда, свива рамене и се втурва по стълбите.

– Той май не се тревожи от всичко това – изказва наблюдение Джестин, докато вдига чиниите и ги носи към мивката. И е права. Не изглеждаше разтревожен. – Той винаги ли е толкова… безстрашен? Откога е с теб?

Безстрашен? Никога не бих определил Томас като безстрашен.

– От известно време – отговарям. – Може би просто започва да свиква.

– Ти свикнал ли си?

Въздъхвам и ставам да прибера конфитюрите и желетата в хладилника.

– Не. Не се свиква с това.

– Какво е усещането? В смисъл винаги ли те е страх?

Тя е с гръб към мен, когато задава въпроса. Моята заместничка се опитва да изкопчи информация от мен. Сякаш ще ѝ бъда наставник или нещо такова, да я обуча, след като си подам двуседмичното предизвестие. Поглежда ме през рамо с очакване. Вдишвам дълбоко.

– Не. Не точно страх. Но винаги си нащрек. Малко като да си на местопрестъпление. Интерактивно е.

Тя се киска. Вързала е косата си, за да не влиза в мивката, и тя се спуска по гърба ѝ като дълго, златно-червено плетено въже. Кара ме да си мисля за вечерта, когато дойдохме, когато ни нападна. Може да се наложи пак да вляза в схватка с това момиче и да го победя.