Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 17 страниц)

Камата пада на земята с меко тупване и се навеждам да си я прибера, преди да отида при Кармел, която още пищи.

– Кармел! Ранена ли си? Уцели ли те? – крещи Томас.

Той оглежда тялото ѝ, докато тя се клати напред-назад в паника. Вилата е минала на милиметри. Толкова близо, че един от зъбите е пробил ръкава на палтото ѝ, приковавайки я за стената. Пресягам се и издърпвам вилата, а тя отскача настрани и отупва палтото си сякаш е мръсно. В еднакви количества е изплашена и ядосана, когато крещи:

– Тъп гъз!

Май крещи на мен.

Глава втора

Камата е забита в обичайния си буркан със сол, заровена до дръжката в белите кристали. Утринното слънце влиза през прозореца и лъчите му се пречупват във всички посоки от стъклото на буркана, ярки и златни, почти като ореол. С баща ми обичахме да седим и да я гледаме, натъпкана в същия буркан, как се пречиства на лунна светлина. Баща ми шеговито я наричаше Ескалибур. Аз не я наричам никак.

Зад мен майка ми пържи яйца. Най-новата партида омайни свещи е подредена на кухненския плот. В три различни разновидности, три цвята и три аромата. Зелените са за просперитет, червените за страст, белите за просветление. До тях има купчина малки свитъчета, на които са изписани три различни заклинания, които ще бъдат завързани с конец за всяка от свещите.

– Да препечем ли филиите? – пита тя.

– Да ги препечем – отговарям. – Имаме ли още конфитюр „Саскатуун“?

Тя вади един буркан, а аз слагам четири филийки в тостера. Когато са готови, ги мажа с масло и конфитюр и ги нося на масата, където майка ми вече слага чиниите с яйца.

– Ще извадиш ли сок, ако обичаш? – казва тя и докато главата ми е пъхната в хладилника, добавя: – Няма ли да ми разкажеш какво стана в събота?

Изправям се и наливам две чаши портокалов сок.

– Ами, чудя се.

Тримата почти не продумахме на връщане от Гранд Марей. Когато се прибрахме, вече беше неделя сутрин и аз заспах като заклан на мига, като дойдох в съзнание само за да гледам една от „Матриците“ по кабелната, и после пак задрямах, чак до следващата сутрин. Това се оказа и най-добрият план за избягване на всякакви обяснения, който някога ми беше хрумвал.

– Ами – чурулика майка ми, – спри да се чудиш и давай. Трябва да си в училище след половин час.

Сядам на масата и оставям чашата със сок. Очите ми упорито се взират в яйцата, които отвръщат на погледа ми с жълтъчените си зеници. Набождам ги с вилицата. Какво да ѝ кажа? Как да ѝ го обясня, като сам не мога да го проумея? Това беше смехът на Анна. Ясен и звънлив, не мога да го сбъркам, и идваше от черното гърло на фермера. Но това е невъзможно. Анна я няма. Само дето аз не мога да оставя спомена за нея да си тръгне. Затова мозъкът ми е започнал да си измисля разни неща. Това ми казва мъдрото утро. Това би ми казал всеки разумен човек.

– Издъних се – казвам, забил поглед в чинията. – Трябваше да внимавам повече.

– Но се справи с него, нали?

– Не и преди да блъсне Томас през един прозорец и почти да направи Кармел на шиш кебап.

Изведнъж апетитът ми изчезва. Дори сладкото „Саскатуун“ не ме блазни.

– Не бива да идват с мен повече. Не биваше изобщо да го допускам.

Майка ми въздъхва.

– Не мисля, че въпросът беше дали ще го „допуснеш“, Кас. Не мисля, че можеше да ги спреш.

Тонът ѝ е любвеобилен, тотално ѝ липсва обективност. Грижа я е за тях. Разбира се. Но е и радостна, че вече не ходя съвсем сам.

– Просто е ново за тях и им е интересно – казвам.

Ненадейно в мен се надига гняв, който стискам зад зъбите си.

– Но това не е шега работа и можеше да умрат, и какво мислиш ще се случи, като го вдянат?!

Лицето на майка ми е спокойно, не изразява почти никаква емоция, освен че леко е свила вежди. Набожда късче пържено яйце и го дъвче тихо. После казва:

– Мисля, че ги подценяваш.

Може би е така. Но не бих ги обвинил, ако избягат след това, което се случи в събота. Нямаше да ги обвиня и ако бяха избягали, след като Майк, Уил и Чейс бяха убити. Понякога ми се ще аз да бях избягал.

– Трябва да тръгвам за училище – казвам и бутвам стола назад, оставяйки храната недокосната.

Камата вече е пречистена и е готова да излезе от буркана, но я подминавам. Може би за пръв път в живота си не я искам.

Първото нещо, което виждам, като взимам завоя към коридора с шкафчетата, е как Томас се прозява. Облегнал се е на моето шкафче с книга под ръка, облечен в сива тениска, която е напът да се прокъса на няколко места. Гледката ме кара да се усмихна. Толкова сила, събрана в човек, който изглежда като да се е пръкнал от кош с мръсно пране. Като ме вижда, той ми маха и лицето му се разтяга в широка, приветлива усмивка. После пак се прозява.

– Извинявай – казва. – Нещо ми е зор да се наспя след събота.

– Якото парти, а, Томас? – чува се саркастичен глас зад нас.

Като се обръщам, виждам тумба хора, повечето от които не познавам. Ехидният коментар идва от Кристи някоя си – аз си мисля „на кого му пука“, но Томас е свил устни и е забил поглед в шкафчетата, сякаш иска да потъне в тях. Поглеждам небрежно към Кристи.

– Продължавай да говориш така и няма да живееш дълго.

Тя премигва, не може да прецени дали се шегувам или не, което ме кара да се ухиля нагло. Тъпите слухове са доста полезни. Групичката отминава безмълвно.

– Не им обръщай внимание. Ако бяха там, щяха да напълнят гащите.

– Така е – казва той и изправя гръб. – Виж, съжалявам за събота. Много съм тъп, да се надвеся така през капандурата. Благодаря, че ми отърва кожата.

За момент в гърлото ми засяда буца, която има вкус на благодарност и изненада. После я преглъщам.

– Няма за какво да ми благодариш – казвам и си мисля: „Спомни си кой те набута там на първо място.“ – Не беше кой знае какво.

– Сигурно – свива рамене той.

С Томас караме заедно първи час по физика този срок. С негова помощ може и да вържа петица. Всички тези глупости за лостове и опорни точки, за скоростта и масата все едно ми вървят на китайски, но Томас ги попива като гъба. Може би защото е вещица, но определено разбира силите и как те работят.

На път към стаята минаваме покрай Кайт Хект, която проявява особено старание да гледа в максимално противоположна посока. Чудя се дали сега и тя ще започне да разправя слухове за мен. Предполагам, че не мога да ѝ се сърдя, ако го направи.

Само за момент мяркам Кармел преди пети час самостоятелна подготовка, който караме заедно. Въпреки че е третата глава на нашето странно трио ловци на призраци, статутът ѝ на кралица на гимназията е непокътнат. Социалният ѝ календар е запълнен, както винаги. Член е на ученическия съвет и на няколко други скучни училищни клубове. Интересно е да я гледам как прескача от единия свят в другия с такава лекота.

Влизам в стаята и, както обикновено, сядам срещу Кармел. Томас още го няма. Веднага ми става ясно, че тя не е толкова щедро настроена, колкото него. Погледът ѝ едва-едва се надига от тетрадката, когато сядам.

– Трябва да се подстрижеш.

– Харесва ми по-дълга.

– Да, ама така ти влиза в очите – казва тя и поглежда право в мен. – И ти пречи да виждаш като хората.

Следва кратка схватка на индиански поглед, по време на която решавам, че когато почти са те заболи като пеперуда в хербарий, заслужаваш поне едното извинение.

– Съжалявам за събота. Беше глупаво и не прецених правилно. Знам това. Тази работа е опасна…

– Стига глупости – срязва ме Кармел, като пука балонче с дъвката си. – Какво ти става? Видях те там в плевнята, поколеба се. Можеше да го убиеш още горе. Беше на метър пред теб, търбухът му висеше все едно ти го поднасяше на тепсия.

Преглъщам. Разбира се, че е забелязала. Кармел никога не пропуска нищо. Устата ми се отваря, но думи не излизат. Тя плъзга ръка и докосва рамото ми.

– Ножът вече не е зъл – казва меко тя. – Морфран ти го каза. Твоят приятел Гидиън също се съгласи. Но ако имаш съмнения, тогава може би ти трябва почивка. Иначе някой ще пострада.

Томас се намества до Кармел и гледа ту мен, ту нея.

– Какъв е случаят? – пита той. – Изглеждате като че ли някой е умрял.

Боже, Томас, доста рискован подбор на думи.

– Нищо – казвам. – Кармел просто се чуди защо се поколебах в събота.

– Какво?

– Двоумеше се – отговаря Кармел. – Можеше да убие онова нещо още на горния етаж.

Тя млъква и изчаква двама ученици да минат покрай нас.

– Но не го направи и затова видяхме отблизо острото на вилата.

– Но всички сме добре – усмихва се Томас. – И свършихме работата.

– Не му е минало – казва Кармел. – Все още се чуди дали ножът не е зъл.

Всички тези приказки все едно не съм там започват да ми лазят по нервите. Двамата ме обсъждат още минутка-две, Томас вяло ме защитава, а Кармел настоява, че ми трябват поне шест сеанса с психолог, специалист по свръхестественото, преди да мога да продължа работата си.

– Абе, проблем ли ще ви е, ако ни задържат малко за наказание след училище? – питам аз изведнъж.

Когато хвърлям многозначителен поглед към вратата и ставам, те двамата ме последват. Отговорникът на занималнята вика нещо след нас – къде си мислим, че отиваме, или какво по-точно правим, – но ние не се спираме. Кармел само казва през рамо:

– Ами, забравила съм си записките! – докато излизаме през вратата.

Седим в сребристото ауди на Кармел, паркирано в една отбивка на магистрала 61. Аз седя отзад, а те двамата са се извъртели в седалките, за да ме виждат. Чакат търпеливо, което само влошава нещата. Поне да ми даваха зор.

– Права си, че се поколебах – казвам най-накрая. – И си права, че все още имам съмнения за ножа. Но не беше това проблемът в събота. Тези съмнения не ми пречат да си върша работата.

– Тогава какво беше? – пита Кармел.

Какво беше? Самият аз не знам. Веднага щом чух смеха ѝ, Анна изплува в съзнанието ми и видях всичко, което тя беше: умното, бледо момиче в бялата рокля и ужасяващата богиня с изпъкнали черни вени в роклята от кръв. Сякаш можех да я докосна. Но сега адреналина го няма и наоколо е светло. Така че може би съм си въобразил. Може да е било просто халюцинация, мираж. Но щом ги накарах да дойдем дотук, за да им разкрия истината, все пак нещо трябва да им разкажа.

– Ако ви кажа, че не мога да спра да мисля за Анна – казвам, гледайки към черните стелки на аудито под краката си, – че имам нужда да знам, че е намерила покой, ще ме разберете ли?

– Да, абсолютно – казва Томас.

Кармел извръща поглед.

– Не съм готов да се откажа, Кармел.

Тя прибира русата коса зад ухото си и свежда виновно поглед.

– Знам. Но ти търси отговор с месеци. Всички търсихме.

Усмихвам се печално.

– И какво? Измори ли се?

– Разбира се, че не – отвръща рязко тя. – Аз харесвах Анна. А дори и да не беше така, тя ни спаси живота. Но това, което направи, това, че пожертва себе си – това беше за теб, Кас. Тя го направи, за да живееш ти. Не за да се мъкнеш насам-натам ни жив, ни умрял и да вехнеш по нея.

Нямам какво да кажа. Тези думи ме скапват бързо и ме скапват яко. Това, че не знам какво се случи с Анна, ме докара почти до лудост през последните няколко месеца. Представял съм си всеки възможен ад, който човек може да си представи, възможно най-ужасната съдба. Лесно може да се каже, че това е причината да ми е трудно да спра да мисля за нея. И ще е вярно. Но това не е всичко. Факт е, че Анна я няма. Тя беше мъртва, когато я срещнах, и смятах да я върна в студената земя, но в крайна сметка не исках да си тръгне. Може би е било писано начинът, по който си замина, да сложи край на всичко. Сега е по-мъртва от всякога и аз трябва да съм доволен; но вместо това съм толкова бесен, че две не виждам. Чувството не е като да си е тръгнала. Чувството е като да са ми я отнели.

След около минута клатя глава и думите се нареждат в устата ми, спокойни и отрепетирани:

– Знам. Вижте, може би е по-добре за известно време малко да поотпуснем. В смисъл, прави сте. Опасно е и адски съжалявам за това, което стана в събота. Наистина.

Казват ми да не се тревожа за това. Томас казва, че не е станало кой знае какво, а Кармел пуска някаква шега, че е била като риба, нанизана на харпун. Реакцията им е стандартна – точно каквато трябва да бъде реакцията на най-добрите ти приятели, и изведнъж се чувствам като пълен задник. Трябва да си прочистя главата. Трябва да свикна с факта, че никога повече няма да видя Анна, преди някой наистина да пострада.

Глава трета

Звукът от този смях. Чувам го в главата си сигурно за стотен път. Това беше нейният глас; гласът на Анна, но звучеше някак диво и пронизително. Почти отчаяно. А може би ми се струва така, защото го чух да идва от устата на един мъртвец. Може би само си въобразявам, че изобщо съм го чул.

Остро изпукване ме кара да премигна и да погледна надолу. Една от свещите за просветление на майка ми лежи на две половини в краката ми, едното парче се е дотъркаляло до палеца ми. Редя ги в кашони, за да ги занесем в магазина на Морфран.

– Какво стана, синко мой?

Майка ми ме гледа с нейната полуусмивка и повдигната вежда.

– Какво те разсейва толкова, че трошиш прехраната ни?

Навеждам се, вдигам парчетата от свещта и гузно притискам двата назъбени края един към друг, сякаш по магичен начин ще се съединят. Защо магията не работи така?

– Съжалявам – казвам.

Тя се надига от масата, където връзва свитъчетата със заклинания, взима свещта от мен и я помирисва.

– Няма нищо. Ще си я запазим за нас. И счупени вършат същата работа.

Отива до прозорчето над мивката и я слага на перваза.

– А сега отговори на въпроса ми, малкия. Какво има? Проблеми в училище? Или тази твоя среща е минала по-добре, отколкото си казваш?

Личи по изражението на лицето ѝ, че по-скоро ме дразни, но се чете и известна надежда.

– Откъде такъв късмет, мамо.

Най-лесно би било да кажа, че си мисля за училище. Или че нещо съм се замечтал. Вероятно така би било и най-добре. Майка ми е щастлива тук. След като разбрахме, че убиецът на баща ми се е бил нанесъл на тавана ни, и след като същият изяде котката ѝ, мислех, че ще поиска да се преместим. Или да изгорим къщата. Но тя не го направи. Вместо това направи тази къща удобна и наша в много по-голяма степен от която и да било друга след смъртта на баща ми. Изглеждаше сякаш почти е чакала този момент.

А може би и двамата сме чакали този момент. Защото сега всичко свърши. Приключи.

– Кас? Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Дарявам я с най-успокояващата си усмивка.

– Нищо кой знае какво. Просто си мисля за някакви минали работи.

– Ммм.

Тя вади кибрит от чекмеджето за всичко.

– Защо не запалиш свещта за просветление? Да разкараш малко паяжините в главата си.

– Що не – захилвам се аз и взимам клечка кибрит. – Не трябва ли първо да кажа заклинанието?

Тя маха с ръка.

– Думите невинаги са най-важни. Важното е да знаеш какво искаш.

Тя ме побутва с показалец в гърдите и аз паля клечката.

– Играеш ужасно – казва ми Томас, седнал на дивана през една възглавница от мен.

– Голяма работа, това е просто „Пакман“ – отговарям, докато с последния си живот се набивам право в едно духче и умирам.

– Ако разсъждаваш така, никога няма да биеш рекорда ми.

Изсумтявам. Така или иначе никога няма да мога да бия рекорда му. Това момче има стряскащо прецизна координация очи-ръце. Горе-долу се оправям с „шутърите“, с които стреляш все едно от твоя гледна точка, но на старите аркадни игри всеки път ме разбива. Томас взима джойстика и началната музичка започва отначало. Гледам как Пакман яде череши и точици и праща духчетата обратно в кошарката.

– Просто си запомнил нивата наизуст.

– Може и така да е – ухилва се той.

Телефонът му вибрира и той спира играта на пауза. Този телефон е новост за Томас. Подарък от Кармел, който тя използва, за да му изпраща непрекъснато съобщения и да ни навива да се срещнем с нея в мола. Но молът е мъчение, което можем да си спестим. Може би ако не броим канелените охлювчета на „Синабон“.

Томас въздъхва.

– Искаш ли да се видим с Кармел и Кати в „Синабон“?

Поемам дълбоко въздух. Той дойде, за да ми остави една книга с теории за отвъдния живот, която открил. До „Ексбокса“ е, още опакована в целофан. Изморих се да чета и да стигам само до нови и нови въпроси и до никакви отговори. Изморих се да досаждам на старите съмишленици на баща ми и да получавам само бегли предположения. Това се превърна в дълга, изтощителна задънена улица и колкото и виновен да се чувствам, че си го мисля, това е самата истина.

– Хайде – казвам.

В мола осветлението е ярко и мирише на лосион. Всеки магазин, покрай който минаваме, явно продава едва ли не смисъла на живота. Кармел ни чака отпред сама. Кати е отпрашила в момента, в който е разбрала, че идваме.

– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.

– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.

– Не е вярно – възразява Томас.

– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.

И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.

– Видя ли? – казва Кармел.

Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.

Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.

– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?

Кармел свива рамене.

– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.

Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.

И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана с две каишки за глезена ми. Но току-що усетих как помръдна, както прави понякога, когато преследвам някой призрак. И не си внушавам; беше си осезаемо движение.

Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.

– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.

Роклята на Анна.

Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.

Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата ѝ се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето ѝ. Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката ѝ на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.

– Кас!

Потрепвам, а звуците на мола удрят тъпанчетата ми като затръшната врата. Томас и Кармел са от двете ми страни с разтревожени изражения на лицата си. Главата ми е замаяна, все едно току-що съм се събудил. Когато премигвам към стъклото, манекенът си стои там, както винаги си е стоял, замръзнал в неизменната си поза и облечен в бяла рокля, която въобще не прилича толкова на роклята на Анна.

Поглеждам към Аманда, Дерек и останалите. Изглеждат точно толкова втрещени, колкото Томас и Кармел. Но до утре вече ще се смеят като разпрани, докато разказват на всеки, когото познават. Смутено отдръпвам пръсти от стъклото. След това, което видяха, не мога да кажа, че ги виня.

– Добре ли си? – пита Кармел. – Какво стана?

– Нищо – казвам. – Стори ми се, че видях нещо, но се оказа… нищо.

Тя свежда поглед и се оглежда на две страни.

– Ти крещеше.

Поглеждам Томас, който кима утвърдително.

– Може и нещо да съм повишил глас. Тук е супер шумно; човек не може да си чуе мислите.

Забелязвам погледите, които двамата си разменят, и не се опитвам да ги убеждавам. Как бих могъл? Те виждат бялата рокля във витрината и много добре знаят значението ѝ. Много добре знаят какво ми се е сторило, че виждам.