Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 26 страниц)
69
Кинг се събуди ужасно замаян и първата му мисъл бе, че са го упоили. Постепенно главата му се избистри и тогава осъзна, че може да движи ръцете и краката си. Той предпазливо опипа наоколо. Нямаше ремъци. Надигна се съвсем бавно, готов за нападение. Плъзна крак надолу, докато докосна пода. После стана. В ухото му имаше нещо, нещо се търкаше по врата му, усещаше и издатина на колана си.
Внезапно лампите светнаха и той зърна собственото си отражение в голямо огледало на отсрещната стена. Беше облечен с тъмен костюм и вратовръзка, а на краката си имаше черни обувки с каучукови подметки. А опипващата му ръка току-що бе измъкнала пистолет от кобура под мишницата. Дори и прическата му беше различна. Така се сресваше още когато… По дяволите! Опита се да провери пълнителя на пистолета, но той бе запечатан и не можеше да се отвори. По тежестта на оръжието усети, че е заредено. Но беше готов да се обзаложи, че патроните са халосни. Точно същия модел пистолет бе носил през 1996 година, съшия костюм и същата прическа. Той бавно върна пистолета в кобура и отново погледна образа отсреща, който изглеждаше точно с осем години по-млад. Когато се приближи до огледалото, забеляза предмета на ревера си. Това бе значката на тайните служби – червена, каквато носеше в утрото на 26 септември 1996 година. Дори тъмните очила стърчаха от нагръдното джобче на сакото му.
Завъртя глава и забеляза навития къс кабел на слушалката в лявото си ухо. Нямаше съмнение: отново бе агентът от тайните служби Шон Игнейшъс Кинг. Изумително, но всичко това бе започнало с убийството на Хауард Дженингс в кантората му. Най-необяснимото в целия случай. Той се втренчи в смаяното си отражение. Фалшивите обвинения срещу Рамзи изобщо не бяха дело на Бруно. Най-сетне последното късче от мозайката попадна на мястото си. А той беше безсилен. Всъщност едва ли някога щеше да има шанс да промени каквото и да било.
Изведнъж чу далечен, неясен звук като приглушено мърморене на стотици, ако не и хиляди гласове. Вратата в другия край на помещението се отвори. Кинг се поколеба, после мина през нея. Докато вървеше по коридора, той се чувстваше като плъх в лабиринт. Нещо повече, чувството се засилваше с всяка следваща крачка. Не бе утешаваща мисъл, но какъв избор имаше? Вратата в края на коридора се плъзна встрани и през отвора нахлу ярка светлина заедно с гласовете, които бе чул преди малко. Той изправи рамене и прекрачи оттатък.
Залата „Джаксън Стената“ на хотел „Феърмаунт“ съвсем не изглеждаше както последния път, когато я бе посетил Кинг. И все пак му се стори позната до болка. Всъщност той очакваше нещо подобно. Залата бе ярко осветена; кадифеното въже и колчетата се намираха точно по местата си отпреди осем години. Тълпата – представена чрез стотици грижливо оцветени картонени силуети, закрепени на метални стойки и размахващи знаменца с надпис „Изберете Клайд Ритър“ – стоеше зад загражденията. Шумът на смесените им гласове долиташе от скрити високоговорители. Постановката бе изумителна.
Кинг се огледа и спомените нахлуха като лавина. Видя изрисуваните картонени лица на колеги от тайните служби, разположени точно по местата си отпреди толкова много години – зле разположени, както се оказа. Имаше и други познати лица. Някои от изрисуваните отвъд заграждението повдигаха бебета за целувка, други протягаха бележници и писалки за автограф, трети не предлагаха нищо освен широки усмивки. На стената в дъното отново висеше големият часовник. Стрелките сочеха десет и петнайсет. Ако нещата стояха както си мислеше Кинг, оставаха му около седемнайсет минути.
Той хвърли поглед към асансьорите и се навъси с недоумение. Как точно щяха да разиграят сцената? Не можеше да е по същия начин, защото изненадата вече не съществуваше. И все пак не случайно бяха отвлекли Джоун. Той усети как пулсът му се ускори и ръцете му затрепериха леко. Отдавна бе напуснал тайните служби. Междувременно не бе имал кой знае какво натоварване, освен да се бори с тежките формулировки из хиляди полезни, но скучни правни документи. А предчувстваше, че само след шестнайсет минути ще трябва да действа като опитен агент, какъвто бе някога. Гледайки безжизнените фигури, подредени зад червеното въже, той се запита къде ли ще изникне между тях истинският, пълнокръвен убиец.
Светлините помръкнаха, шумът на тълпата стихна, сетне чу звук на приближаващи стъпки. Мъжът изглеждаше тъй променен, че ако не очакваше да го види, Кинг навярно нямаше да го познае.
– Добро утро, агент Кинг – каза човекът с буика. – Надявам се да сте готов за своя голям ден.
70
Когато пристигнаха, Паркс и Мишел говориха с ръководителя на местния полицейски отряд, вдигнат по тревога. Бяха повикани федерални шерифи и други полицейски подкрепления от Северна Каролина.
– Ще стигнат в хотела преди нас – още в колата бе казал Паркс.
– Нека да обкръжат сградата – посъветва го Мишел. – Отвсякъде има гора. Лесно могат да се прикрият.
Мишел и Паркс вече коленичеха между дърветата зад хотел „Феърмаунт“. Скрита зад завоя полицейска кола преграждаше пътя към хотела. Мишел забеляза на едно дърво снайперист с оптически мерник, насочил пушката си към хотела.
– Сигурен ли си, че разполагаш с достатъчно хора? – обърна се тя към Паркс.
Той посочи няколко места в мрака, където бяха заели позиции други полицаи. Мишел не ги виждаше, но усещаше успокояващото им присъствие.
– Имаме предостатъчно хора, за да свършим работата. Въпросът е дали ще открием Шон и останалите живи. – Паркс остави пушката си и извади малка радиостанция. – Ти си била в хотела и познаваш разположението. Какъв е най-добрият начин да атакуваме?
– Последния път, когато бяхме тук и заловихме бегълците, двамата с Шон успяхме да пробием дупка в оградата, преди да си тръгнем. Беше по-лесно, отколкото да прескачаме. Предната врата е заключена с верига и катинар, но на десетина метра встрани има счупен прозорец. Можем да влезем оттам и след секунди ще сме във фоайето.
– Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?
– Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.
– Защо си толкова сигурна, че са в нея?
– Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.
– Не схващам.
– Мисля, че залата е звукоизолирана, Джефърсън.
Той я изгледа втренчено.
– Почвам да разбирам накъде биеш.
– На позиция ли са хората ти? – Той кимна. Мишел погледна часовника си. – Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.
– Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.
Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.
Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.
– Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?
Тя се усмихна.
– Нямай грижа, в добри ръце си.
Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.
– Готов ли си?
Той кимна и вдигна палец.
Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.
Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела – подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.
Тя се хвърли зад един дънер само миг преди пушката да се вдигне и да стреля право към мястото, откъдето бе скочила. Претърколи се, извади пистолета и стреля на свой ред, разпращайки куршумите в широка смъртоносна дъга.
Паркс изруга от яд и се просна по очи, за да избегне огъня. После стреля отново.
– Дявол да те вземе, момиче – извика, той. – Прекалено си бърза.
– Мръсник! – изкрещя Мишел, търсейки с поглед из гората наоколо както път за бягство, така и евентуални съучастници на Паркс.
Тя изстреля по врага два куршума, които избиха ситни парченца от скалата, зад която се бе прикрил. Той отвърна на огъня.
– Съжалявам, но нямах избор.
Тя огледа гъстата гора зад себе си и се запита как да стигне дотам, без да загине.
– О, благодаря. Сега ми олекна. Какво, зле ли ти плащат във федералната служба?
– Между нас казано, да. Но не е там работата. Преди много години, когато бях полицай във Вашингтон, допуснах голяма грешка и след време тя се върна като бумеранг да трови живота ми.
– Би ли пояснил, преди да ме убиеш?
Накарай го да говори, каза си Мишел. Може би щеше да измисли начин да се измъкне. Паркс се поколеба, после каза:
– Нещо да ти напомня 1974 година?
– Протестите срещу Никсън? – Мишел напрегна паметта си и изведнъж разбра. – Ти си арестувал Арнолд Рамзи. – Паркс мълчеше. – Но той е бил невинен. Не е убил онзи войник от Националната гвардия… – Истината избухна в главата й като ослепителна светлина. – Ти си убил войника, а след това си прехвърлил вината на Рамзи. Подкупили са те.
– Луди времена бяха. Май и аз бях съвсем различен. И не биваше да става така. Изглежда, че ударих момчето твърде силно. Да, добре ми платиха, но се окачи, че съвсем не е било достатъчно.
– И човекът, за когото си работил тогава, те изнудва да вършиш всичко това?
– Както казах, онази история ми струваше скъпо. За убийство няма давност, Мишел.
Тя вече не го слушаше. Беше й хрумнало, че той използва същата стратегия. Да протака разговора, докато я заобиколят. Сега тя се опитваше да си спомни какъв модел пушка носеше Паркс. Да, сети се! „Ремингтън“ с пет патрона. Поне така се надяваше. Той бе стрелял четири пъти, а наоколо цареше такава тишина, че Мишел непременно щеше да чуе, ако бе презаредил.
– Хей, Мишел, там ли си още?
Вместо отговор тя изстреля три куршума по скалата и получи в отговор изстрел от пушката. Щом сачмите профучаха над нея, Мишел скочи и побягна към гората.
Паркс бързо зареди нови патрони, като ругаеше през цялото време. Но докато се прицели, тя вече бе твърде далеч и тичаше все по-бързо. Той изрева нещо в радиостанцията.
Мишел забеляза врага тъкмо навреме. Свърна наляво, прескочи един дънер и падна с разперени ръце на земята миг преди куршумът да се забие в кората.
Мъжът на дървото, когото бе сметнала за полицейски снайперист, сега също стреляше по нея. Тя изпрати към него няколко куршума, после пролази десетина метра и пак скочи.
Как можеше да е тъй сляпа, по дяволите? Още един изстрел изплющя в дървото над нея и тя отново се просна по очи. Докато жадно си поемаше въздух, прецени отчайващите си шансове. На практика не се очертаваше нищо освен смърт. Можеха да я издирват квадрат по квадрат и тя нямаше как да им попречи. Момент, телефонът! Посегна към него и откри, че е изпаднал от калъфа. Сега нямаше ни най-малка надежда за помощ, а поне двама убийци я дебнеха в мрачната гора. Е, това вече надхвърляше и най-страшните й детски кошмари.
Тя прати още няколко куршума в посоката, откъдето предполагаше, че се задават противниците, после скочи и побягна с все сила. Луната бе едновременно приятел и враг. Позволяваше й да вижда накъде тича, но в същото време позволяваше на враговете да я забележат.
Тя изскочи от дърветата и едва успя да спре на място.
Стоеше на ръба на малката клисура, която бе видяла при първото си идване тук. Направеше ли още една крачка, очакваше я дълъг полет надолу. Проблемът бе, че Паркс и съучастникът му се задаваха подир нея. Тя провери пистолета си; оставаха й пет патрона и един резервен пълнител. След секунди онези щяха да изскочат от гората и безпрепятствено да стрелят по нея, освен ако намереше къде да се скрие и първа да стреля по тях. Но дори да намереше укритие, изстрелите щяха да я издадат и снайперистът навярно щеше да я улучи. Тя се огледа, търсейки вариант с по-високи шансове за оцеляване. После отново наведе очи към пропастта и буйната река долу. Планът се зароди за секунди. Някои биха го нарекли лудост, други – самоубийство. Но какво толкова, по дяволите, винаги бе обичала предизвикателствата. Тя прибра пистолета в кобура, дълбоко пое дъх и зачака.
Щом ги чу да излизат на открито, Мишел изкрещя и скочи. Беше избрала грижливо мястото. На около шест метра по-долу имаше малка скална площадка. Тя се стовари на нея и падна по очи, шарейки трескаво с ръце за опора. Въпреки всичко тялото й неумолимо се хлъзна надолу и само двата пръста, впити отчаяно в някаква пукнатина, я удържаха от падане.
Погледна нагоре и видя как Паркс и другият мъж надничат през ръба. Една скална издатина отляво им пречеше да я видят. А луната отзад отчетливо очертаваше силуетите им. Можеше да ги застреля без затруднение и наистина се изкуши. Но сега мислеше в по-широки мащаби и имаше друг план. Тя побутна с обувка един малък дънер, закачен на площадката. Именно заради него и заради прикритието бе избрала точно това място. Натисна дънера и го изтъркаля до самия ръб. После погледна нагоре към Паркс. Двамата въртяха фенерчетата си, търсеха я и сочеха с ръце. Щом се загледаха настрани, Мишел блъсна с всичка сила и дънерът полетя надолу. В същия момент тя нададе най-пронизителния писък, на който бе способна.
Видя как дънерът цопна в реката, след това бързо погледна към двамата мъже, които насочваха фенерчетата си към шума. Мишел затаи дъх, като се молеше да повярват, че е загинала при падането в реката. Секундите минаваха една след друга, а те още стояха там и Мишел взе да си мисли, че наистина ще се наложи да ги застреля. След малко обаче те явно повярваха, че е мъртва, обърнаха се и тръгнаха назад към гората.
Мишел изчака около десет минути, за да е сигурна, че наистина са си отишли. После се включи в една стърчаща скала и започна да се катери нагоре. Ако Паркс и другият мъж можеха да видят изражението върху лицето на жената, изплуваща от небитието, щяха да изпитат истински страх въпреки своите оръжия и числено превъзходство.
71
– Много си се променил, Сидни – каза Кинг. – Отслабнал си. Едва те познах, толкова си променен. Но изглеждаш добре. Възрастта не е била тъй благосклонна към брат ти.
Сидни Морс, блестящият организатор на кампанията на Клайд Ритър, който би трябвало да лежи в психиатричната клиника в Охайо, огледа развеселено Кинг. Държеше пистолет, насочен към гърдите му. Облечен в скъп костюм, гладко избръснат, с оредяла, но отлично сресана бяла коса, Морс изглеждаше строен и изискан джентълмен.
– Впечатлен съм. Какво те накара да мислиш, че зад всичко това стои още някой освен клетия мистър Скот?
– Онази бележка, която остави в банята ми. Един истински агент от тайните служби никога не би използвал израза „стърчене на пост“, щеше да напише само „стърчене“. А Боб беше бивш военен и не би се поколебал как да отбележи точното време. В армията десет часа и трийсет и две минути означава безусловно и единствено сутринта. А после се замислих: защо точно Боулингтън? Защо точно хотел „Феърмаунт“? Защото е на двайсет минути път от Арнолд Рамзи, ето защо. Като ръководител на кампанията не ти е било трудно да го нагласиш.
– Но такава възможност имаха и неколцина други, включително Дъг Денби и самият Ритър. А за света аз съм само един луд нещастник в Охайо.
– Не и за един агент от тайните служби. Признавам, трябваше ми известно време, но накрая разбрах. – Кинг кимна към пистолета на Сидни. – Сетих се, че си левичар. „Лудият нещастник“ в Охайо обаче лови топки за тенис с дясната си ръка. А и на снимката в лудницата Питър Морс държеше бейзболната бухалка с дясна ръка, тъй че имах потвърждение.
– Скъпият ми брат. Винаги си е бил некадърник.
– Да, но е бил основна част от плана ти – насърчи го Кинг.
Морс се усмихна.
– Виждам, че не ти стига мозък да съобразиш докрай и искаш да ти го обясня. Е, добре, наистина не ми се вярва някога да дадеш показания по случая. Брат ми осигури пистолети със заличени номера за мен и за Арнолд.
– И след убийството на Ритър ти скри своя в килера.
– А онази камериерка ме видяла и ме изнудва цели седем години. Спря едва когато я убедих, че съм влязъл в лудница. Без да подозира, твоята приятелка Максуел ме насочи към нея. И аз й платих. С лихвите.
– Както и на Милдред Мартин.
– Тя не можеше да изпълнява указания. Аз не търпя глупаци.
– Вероятно имаш предвид и брат си.
– Сигурно беше грешка да го замесвам, но в края на краищата с него сме една кръв и той охотно се съгласи да помага. Но мина време, клетият ми брат продължи с наркотиците и взех да се боя, че ще проговори. Освен това вече разполагах с цялото семейно състояние и не беше изключено да ме шантажира. Най-добре е да криеш тайните си на явно място, тъй че аз се грижех за него и го издържах. Когато дойде моментът, размених самоличностите и го вкарах в лудница.
– Но защо изобщо ти трябваше да ги сменяш?
– Така целият свят бе убеден, че съм някъде другаде, докато всъщност разработвах плановете си. Иначе някои хора можеха да се разровят. – Морс разпери ръце. – Представи си само, няколко от участниците в драмата с Ритър събрани отново на тъй старателно подготвена сцена. Хората неминуемо щяха да се сетят за мен. Да съм в лудница беше по-добре, отколкото да умра. Смъртта може да се подправи. Сигурен бях, че никой няма да се досети, че аз съм вкарал Питър в психиатрията, а не той мен. – Морс се усмихна. – А щом ще се прави нещо, поне да е със замах.
Кинг поклати глава. Надяваше се да спечели време, като кара Морс да говори. Човекът очевидно искаше да се похвали с грандиозния си план, а Кинг можеше да използва това време, за да разработи стратегия.
– Аз бих постъпил другояче. Щях да го вкарам в психиатрия, а после да го убия. Така всички щяха да смятат, че си мъртъв.
– Но убийството щеше да доведе до аутопсия, а тя би могла да докаже, че не съм аз, ако направеха сравнение с медицинските и зъболекарски картони. Ако умре от естествена смърт, всичко е наред. Освен това ние доста си приличахме, а дребните допълнителни щрихи, които измислих, стигаха, за да заблудят когото и да било. Моят гений се крие в подробностите. Ето например тази зала е звукоизолирана. Защо да си правя този труд в един изоставен хотел? Защото със звука никога не се знае – той се разнася по странни, непредсказуеми пътища, а аз наистина не мога да си позволя външна намеса. Тя би провалила цялото представление, а аз никога не съм разочаровал публиката. Пък и обичам да върша нещата със замах. Като бележката, за която спомена. Можех просто да я пусна в пощенската кутия. Но трупът, закачен на вратата, е класика. Също и експлозията в къщата ти. Просто такъв ми е стилът.
– Но защо си замесил и Боб Скот? Сам каза, никой не би те заподозрял.
– Размишлявай, агент Кинг, размишлявай. Всяка драма се нуждае от злодей. Освен това докато бях с Ритър, агент Скот никога не ми отдаваше дължимото уважение. И сега съжалява.
– Добре, значи съсипа разсъдъка на брат си, обезобрази му лицето, за да не го разпознаят, погрижи се да надебелее, а ти свали килограми, прехвърли се в Охайо, където никой не ви познава, и извърши смяната на самоличностите. Изключителна постановка. Точно като кампанията на Ритър.
– Клайд Ритър бе само средство за постигане на целта.
– Именно. Цялата работа няма нищо общо с Клайд Ритър, а е насочена към Арнолд Рамзи. Той притежавал нещо, което трябвало да бъде твое. Желанието ти е било тъй отчаяно, че си тласнал Рамзи към гибел, за да му го отнемеш.
– Направих му услуга. Знаех, че Арнолд мрази Ритър. Любимата му съпруга го беше напуснала. Той бе стигнал до дъното и така бе напълно готов за моето предложение. Позволих му отново да преживее отминалата слава на борец срещу властта. Да влезе в историята като убиец на един отвратителен, неморален човек, навеки да се превърне в мъченик. Какво по-добро?
– Например твоето положение – да се измъкнеш с истинската награда. Наградата, която си се опитал да спечелиш преди трийсет години, когато си организирал срещу Рамзи скалъпено обвинение в убийство на войник от Националната гвардия. Но онзи опит се провалил, както и планът с Ритър. Пречката в лицето на Арнолд е била отстранена, но ти не си постигнал победа.
Море го изгледа развеселено.
– Продължавай, добре се справяш. Какво не съм спечелил?
– Обичаната от теб жена – Реджина Рамзи, актрисата с велико бъдеще. Обзалагам се, че преди години е играла в някоя от твоите постановки. И не е било само бизнес, ти си я обичал. Само че тя се влюбила в Арнолд Рамзи.
– Най-смешното е, че аз ги запознах. Срещнах Арнолд, когато режисирах една пиеса за гражданските протести и трябваше да проуча нещата. Никога не съм виждал две тъй коренно различни личности… Е, разбира се, той не я заслужаваше. Ние с Реджина бяхме екип, велик екип и целият свят чакаше да падне в краката ни. Вече протягахме ръце към славата. С нейното потресаващо сценично присъствие щеше да стане една от най-великите звезди на Бродуей.
– А покрай нея щеше да изгрееш и ти.
– Всеки велик импресарио се нуждае от муза. И не се заблуждавай, аз събудих най-доброто у нея. Щяхме да бъдем неудържими. А вместо това творческата ми сила изчезна, когато тя се омъжи. Тъй рухна моята кариера, докато Арнолд съсипваше живота й в своя жалък академичен свят в един треторазреден колеж.
– Е, това е било твое дело. Ти си съсипал неговата кариера.
– Много въпроси задаваш, позволи и на мен един. Кое точно привлече вниманието ти към мен?
– Нещо, което чух, ме насочи към теб. И започнах да ровя около семейството ти. Открих, че баща ти е адвокатът, спасил Рамзи от обвинението в убийство. Сигурно планът ти е предвиждал Рамзи да изглежда виновен, тъй че Реджина да престане да го обича. После ти пристигаш като рицар на бял кон, спасяваш Арнолд и за награда получаваш красавицата. Направо като във филмов сценарий.
– Само че сценарият не свърши работа.
– Именно. След това чакаш да се появи нов удобен случай.
Морс кимна и се усмихна.
– Аз съм много търпелив човек. Когато Ритър обяви кандидатурата си за президент, разбрах, че случаят се е появил.
– Защо просто не уби съперника си в любовта?
– А къде ще остане забавлението? Къде е драмата? Казах ти, просто такъв ми е стилът. Освен това ако беше убит, тя щеше да го заобича още повече. Да, трябваше да убия Арнолд Рамзи, но не исках тя да скърби за него. Исках да го ненавижда. Тогава щяхме отново да бъдем екип. Разбира се, по онова време Реджина беше по-стара, но талант като нейния не се губи. Все още можехме да си възвърнем магията. Просто го знаех.
– И убийството на Ритър беше следващата ти постановка.
– Всъщност оказа се много лесно да убедя Арнолд. Двамата с Реджина най-сетне се бяха разделили, но знаех, че тя все още го обича. Дошъл бе моментът да го покажа като неуравновесен убиец, а не като онзи благороден и талантлив активист, за когото се беше омъжила. Проведох множество тайни срещи с Арнолд. Помагах им да оцелеят в трудните времена. Той ме смяташе за приятел. Напомних му как на младини искаше да промени света. Предизвиках го отново да бъде герой. И после, когато му казах, че и аз ще участвам, че Реджина ще се гордее, разбрах, че е паднал в капана. И планът успя безпогрешно.
– С изключение на това, че опечалената вдовица пак те отхвърли. Този път ударът беше още по-жесток, защото причината бе, че тя не те обичаше.
– Всъщност историята не свършва дотам и именно затова днес сме тук.
Кинг го погледна изпитателно.
– А по-късно тя посегна на живота си. Или може би някой друг го направи?
– Тя възнамеряваше да се омъжи. За човек, който приличаше удивително на Арнолд Рамзи.
– Торнтън Джорст.
– Сигурно имаше някакъв дефектен ген, та да се увлича по подобни хора. Почнах да виждам, че моята „звезда“ не е чак толкова съвършена. Щом след всички онези години не можех да я притежавам, нямаше да я дам на никого.
– Значи уби и нея.
– Нека го кажем по друг начин. Позволих й да иде при жалкия си съпруг.
– И сега стигаме до Бруно.
– Виждаш ли, агент Кинг, всяка велика пиеса има поне три действия. Първото беше свързано с войника от Националната гвардия, второто с Ритър.
– А сега се разиграва последното действие. Бруно и аз. Но защо? Реджина е мъртва. Какво печелиш от всичко това?
– Агент Кинг, липсва ти широта на погледа, за да видиш какво съм сътворил.
– Съжалявам, Сид, аз съм земен човек. И вече не съм в тайните служби, тъй че престани да ме наричаш „агент“.
– Не, днес си агент от тайните служби – заяви твърдо Морс.
– Да, бе. А ти си психопат. И когато всичко приключи, ще имам грижата да се събереш с брат си. Може да му хвърляш топката за тенис.
Сидни Морс насочи пистолета си към главата на Кинг.
– Нека сега да ти кажа точно какво ще направиш. Когато часовникът покаже 10:30, заемаш позиция зад въжето. Всичко друго е уредено. Имаш много важна роля в тази пиеса. Сигурен съм, че знаеш каква е. Желая ти успех в изпълнението. Всъщност в провала, разбира се.
– Значи ще бъде точно повторение на 1996-а година?
– Е, не съвсем точно. Не искам да се отегчаваш.
– Хей, може и аз да поднеса някоя изненада.
Морс се изкиска.
– Ти си далеч под нивото ми, агент Кинг. А сега запомни, това не е генерална репетиция. Премиера е, тъй че стреляй право в целта. И за твое сведение, пиесата ще има само едно представление.
После той изчезна в сенките и Кинг въздъхна дълбоко. Морс беше все тъй способен и страховит както някога. Нервите на Кинг бяха изпънати до краен предел. Предстоеше му да се изправи сам срещу кой знае колко противници. Имаше само един пистолет и изобщо не се съмняваше, че е зареден с нещо друго, освен халосни патрони. Той погледна часовника. Десет минути до началото. Сведе очи към ръчния си часовник. Стрелките наближаваха дванайсет и половина. Не знаеше дали е пладне или полунощ. Разбира се, Морс можеше да е нагласил часовника му както си иска.
Огледа се наоколо, опитвайки се да открие нещо, което би му помогнало да оцелее. Видя само повторение на ужасното събитие, за което не искаше дори да мисли, камо ли да го преживее отново.
И тогава го порази една мисъл: кой щеше да играе ролята на Арнолд Рамзи? Отговорът дойде светкавично. Крушата не пада далеч от корена! Ах, негодникът! Наистина щеше да го направи отново.
Мишел притичваше между дърветата, като се взираше напрегнато да види дали около хотела не дебне някой. Видя как Джефърсън Паркс се качи в джип и потегли с бясна скорост. Добре, един противник по-малко, помисли си тя. След като се увери, че засега няма опасност, се приведе ниско и изтича към оградата. Понечи да се изкатери, но изведнъж спря и отстъпи назад. Отначало глухото бръмчене я озадачи, после тя видя проводника, свързан с оградата. Отдръпна се, взе от земята вейка и я хвърли към мрежата. Сухото дърво мигновено пламна. Страхотно, по оградата течеше ток. Не можеше да използва отвора, защото бе казала на Паркс за него и ако все още не вярваха, че е мъртва, щяха да я чакат там. А и дупката беше толкова малка, че нямаше как да се провре, без да докосне мрежата.
Тя се върна в гората и обмисли дилемата. Накрая си спомни какво бе видяла при първото идване тук и осъзна, че това навярно е единственият начин да влезе. Изтича зад сградата, където нагорнището стигаше до мрежата и оформяше нещо като идеална стартова площадка. В гимназията Мишел беше шампионка на дълъг и висок скок, но оттогава бяха минали много години. Тя отмери разстоянието, потича за загряване и прецени на око височината на мрежата спрямо мястото, откъдето щеше да скочи. Събу си обувките, метна ги зад оградата, изрече безмълвна молитва, пое си дълбоко дъх и се втурна напред. Броеше крачките, както я бе учил треньорът. Едва не се отказа, виждайки как смъртоносната ограда идва все по-близо и по-близо. Ако се провалеше, поражението нямаше да й струва само няколко сълзи на разочарование. Щеше да заплати с живота си.
Тя излетя. Ръцете, краката и гърбът й действаха в пълен синхрон, а мускулната памет се включи тъкмо навреме. Мишел извъртя тяло, огъна гръбнак и мина на петнайсет сантиметра над върха на мрежата. Долу нямаше дунапрен, който да смекчи падането, и тя се изправи бавно, усещайки болки в цялото тяло. Обу се, тръгна към сградата, откри друг счупен прозорец и влезе през него.
