Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 26 страниц)
27
Приближиха се към хотела изотзад, като внимаваха да вървят плътно до високите дървета. Двамата бяха облечени еднакво и се движеха в синхрон. Изчакаха малко в покрайнините на гората, оглеждайки напред за признаци на човешко присъствие. След като се увериха, че няма никого, те излязоха от сянката и бързо прекосиха пространството между дърветата и телената мрежа около хотела. Изкатериха се по нея и скочиха от другата страна. Единият извади пистолет, после се упътиха покрай задната страна на хотела. Откриха странична врата и бързо разбиха ключалката. След още миг изчезнаха в тъмнината вътре.
Кинг и Мишел паркираха далече от „Феърмаунт“ и минаха останалото разстояние пеш. Когато наближиха сградата, прожекторът на хеликоптера проряза нощното небе и те бързо притичаха под дърветата.
– Наистина е вълнуващо – каза Мишел, когато излязоха от гората и продължиха към хотела. – Нали разбираш, поне веднъж за разнообразие да се прехвърлиш от другата страна на барикадата.
– Да, страхотна тръпка. Помисли си само, сега можех да съм си у дома пред камината с чаша червено вино и книга на Пруст, вместо да тичам из околностите на Боулинггън, Северна Каролина, и да се крия от полицейски хеликоптери.
– Моля те, не ми казвай, че четеш Пруст, докато пиеш вино – възкликна Мишел.
– Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.
Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.
– Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.
– Ужасно е – съгласи се Мишел.
– И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.
Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.
Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.
– Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.
– Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.
Кинг я изгледа странно.
– Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.
– Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.
– Да, вероятно – каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.
– Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора – каза Мишел.
– Тъй ли? Аз пък не знаех.
– Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.
– Не ми обръщай внимание – каза той. – Просто показвам колко съм невъзпитан.
– Искаш ли да идем там?
– Може би по-късно. Има нещо, което искам да проверя преди това.
– Килерът, където се е скрила Лорета Болдуин?
– Великите умове винаги мислят еднакво. Току-виж, скоро си почнала да пиеш вино и да четеш умни книги. И, макар да не ми се вярва, може би ще отделиш година-две да почистиш джипа си.
Отидоха до килера и отвориха вратата. Стиснал здраво фенерчето, Кинг влезе вътре и се огледа. Видя малка ниша в дъното, после се обърна към Мишел.
– Слаба ли беше Лорета?
– Почти скелет.
– Значи може без затруднения да се е вмъкнала там. Каза ли ти къде точно се е крила?
– Не, но може би просто е застанала по средата.
Кинг поклати глава.
– Ако аз бях изплашена жена насред убийства, суматоха, писъци и обезумели хора, мисля, че не само щях да вляза в някой килер, но и да се заровя колкото може по-надълбоко. Това е инстинкт, като да се завиеш презглава. В онзи момент тя не е разбирала какво става. Кой знае, може би всеки момент ще дотърчи въоръжен човек да се скрие тук и…
Той млъкна и се вгледа втренчено в предполагаемото скривалище на Лорета.
– Какво има, Шон?
Кинг само поклати глава.
– Не съм сигурен.
Той излезе от килера и затвори вратата.
– Добре, сега накъде? – попита Мишел.
Той въздъхна дълбоко.
– Към залата „Джаксън Стената“.
Когато влязоха в залата, Мишел мълчаливо се загледа как с лъча на фенерчето Кинг методично изследва цялото помещение, без да пропуска нито една подробност. После той погледна към мястото, където бе стоял преди осем години. С нова дълбока въздишка пристъпи натам и сякаш зае някогашния си пост. Ръката му плъзна по потния гръб на Клайд Ритър.
Кинг се бе пренесъл изцяло в месец септември 1996 година. Погледът му плъзна по въображаемите хора, потенциалните източници на неприятности, целуваните бебета; чуваше подхвърлените забележки от задните редове и отговорите на Ритър. Той дори неволно започна да шепне кодови думи в невидимия микрофон. Озърна се към стенния часовник, макар че вече отдавна го нямаше, а и не би могъл да го види в тъмното. Само още пет минути, после срещата щеше да приключи. Изумително, като си помислиш. Ако Рамзи бе закъснял или Ритър бе избързал, нищо нямаше да се случи. Колко различен щеше да бъде тогава животът на Кинг.
Без да осъзнава, той насочи поглед към асансьорите. Чу звън, после още веднъж и още веднъж. Пред мисления му поглед вратите се отваряха пак и пак. Сякаш го засмукваше някаква черна бездна.
Трясъкът го стресна, но ръката му полетя към кобура и измъкна въображаемия пистолет, докато той гледаше проснатото на пода тяло на Ритър. После вдигна очи към Мишел, която стоеше с фенерчето до вратата, след като току-що я бе затръшнала.
– Извинявай – каза тя. – Просто исках да видя реакцията ти. Май не трябваше да го правя.
– Да, не трябваше – твърдо отвърна той.
Тя се приближи и застана до него.
– За какво си мислеше преди малко?
– Би ли се изненадала, ако кажа, че и аз не знам?
– Говори тогава, за да излезе наяве. Може да е важно.
Той се замисли.
– Спомних си как гледах Арнолд Рамзи. Изражението му не беше като на човек, който току-що е убил кандидат-президент. Не изглеждаше уплашен, предизвикателен, гневен или побъркан.
– А как изглеждаше?
Кинг я погледна втренчено.
– Стори ми се изненадан, Мишел, сякаш не бе очаквал, че ще убие Ритър.
– Добре, но това е пълна безсмислица. Той току-що го е застрелял. Помниш ли нещо друго?
– Спомням си как след като отнесоха тялото на Ритър, Боби Скот дойде при мен да погледне раната ми.
– Изключителна постъпка при дадените обстоятелства.
– Е, той не знаеше какво е станало. Просто виждаше, че има ранен агент. Неприятностите започнаха след това.
– Нещо друго?
Кинг се загледа в пода.
– По-късно, когато ме извеждаха, Боби и Сидни Морс се караха в коридора. С тях имаше още един човек, не го познавах. Морс беше висок метър и седемдесет и пет, тежеше към сто и десет килограма, най-вече за сметка на сланината, а насреща му стоеше бивш морски пехотинец с рамене като гардероб. И се караха здравата. Гледката беше невероятна. При други обстоятелства бих се разсмял.
– За какво се караха?
– Ритър беше мъртъв по вина на Скот – сигурен съм, че това е разправял Морс.
– Видя ли някого от двамата след това?
– Само Боби, на официалното разследване. Не разменихме и дума. Все си напомнях да му позвъня, да му кажа, че съжалявам. Но така и не се наканих.
– Четох, че Сидни Морс бил пратен в лудница.
– Да. Според мен той не даваше пет пари за политиката на Ритър. За Морс всичко беше шоу, грандиозно представление. По онова време той работеше в шоу бизнеса. Веднъж го чух да казва, че ако успее да изтика тип като Ритър до върха на националната слава, той самият ще се превърне в идол.
Мишел се озърна и потръпна.
– Толкова е тихо. Като в гробница.
– Е, в известен смисъл наистина е гробница. Двама души умряха тук.
– Радвам се, че не са били трима.
А дали всъщност не бяха трима, запита се Кинг.
Мишел плъзна по пода лъча на фенерчето.
– Въжето за удържане на тълпата е било там, нали? – Кинг кимна. – Значи е вървяло горе-долу от онази стена до около педя отвъд ръба на стената с асансьорите. А от видеозаписа си спомням, че беше сложено диагонално. Помниш ли кой е разположил въжето там?
– Сигурно службите.
– Значи шефът на екипа, Боб Скот.
– Едва ли Боби се е занимавал с такива подробности.
– Тогава откъде знаеш, че са го направили службите?
Той сви рамене.
– Не мога да бъда сигурен. Просто знаех, че двамата с Ритър ще бъдем зад въжето.
– Именно. – Мишел подаде фенерчето на Кинг, застана на някогашното му място и погледна към асансьорите. – Добре, щом въжето е там, а ти тук, значи си единственият в цялата зала, който може да види асансьорите. Изглежда ми нагласено. А между другото, тази вечер асансьорът определено пак привлече вниманието ти.
– Зарежи асансьора – отсече той. – Защо изобщо дойда, по дяволите? Ритър беше мръсник. Радвам се, че умря.
– И все пак е бил кандидат-президент, Шон. Аз също не харесвах Бруно, но го пазехме като зеницата на очите си.
– Не ми изнасяй лекции за дълга на службите – грубо я прекъсна Кинг. – Аз съм охранявал президенти, докато ти си натискала греблата заради някакво си парче метал.
Мишел бавно изрече:
– Дългът на службите ли ти повеляваше да се чукаш цяла нощ с друг агент, когато сутринта си на смяна? Сигурно съм пропуснала този раздел от устава.
– Да, точно в същия раздел пише, че не бива да оставяш охранявания човек сам в затворено помещение. Май и това си пропуснала.
– Дано Джоун да си е заслужавала.
– Лорета Болдуин ти каза за бикините на полилея. Сама си прави изводите.
– Било е погрешно решение. Не бих спала с теб преди смяна, колкото и да се изкушавам… не че бих се изкушила.
– Благодаря. Радвам се да го чуя… Мик.
– Всъщност – продължи невъзмутимо Мишел – за мен разсейването ти е много по-приемливо, отколкото бурната нощ, преди да застъпиш на пост.
– Много интересно. А сега ще оглеждаме ли хотела, или искаш да продължиш с дисекцията на моя живот?
– Знаеш ли какво, дай да си тръгваме – каза внезапно тя. – Започна да ми призлява от атмосферата тук.
Тя се отдалечи с широка крачка. Кинг уморено поклати глава и бавно я последва.
Когато излезе в коридора, Мишел вече бе изчезнала от поглед. Кинг подвикна след нея, завъртя фенерчето и най-сетне я откри в сенките.
– Мишел, почакай. Ще се претрепеш, ако тръгнеш да излизаш без светлина.
Тя спря, скръсти ръце и го изгледа навъсено. После настръхна и рязко завъртя глава настрани. Кинг зърна неясно петно да изскача от мрака и в същия миг Мишел извика. Той се втурна напред, докато в лъча на фенерчето двама мъже се нахвърляха върху Мишел.
– Внимавай! – извика Кинг, тичайки към тях.
Но преди да ги достигне, пистолетът на единия нападател излетя във въздуха, избит от точния ритник на Мишел. След миг левият й крак изхрущя в лицето на втория. Онзи отхвръкна към стената и се свлече на пода. Като танцьорка, изпълняваща грижливо репетиран балет, тя се завъртя и повали първия с жесток ритник в бъбреците. Двамата понечиха да се изправят, но тя удари единия с лакът в тила, а Кинг халоса другия с фенерчето, преди да е станал.
Задъхан, той се озърна към Мишел, която ровеше из чантата си. Тя извади две назъбени пластмасови лентички за стягане на кабели и сръчно върза двамата зашеметени мъже. Дори не изглеждаше изпотена.
Мишел забеляза любопитното изражение на Кинг.
– Черен пояс, четвърта степен – поясни тя.
– Естествено – каза Кинг. Той освети с фенерчето двамата нападатели, все още облечени в сини затворнически гащеризони. – Май това са нашите приятели, бегълците. Изглежда, не са намерили дрехи за смяна.
Мишел извади телефона си.
– Ще се обадя на местните полицаи. Анонимно, разбира се.
– Хей, Мишел.
– Какво?
– Просто искам да знаеш, че се чувствам много спокоен, като наблизо има голяма и силна жена да ме защитава.
* * *
След като Мишел позвъни на полицията, двамата крадешком се отправиха към джипа и стигнаха тъкмо когато хеликоптерът се зададе с рев към хотела. Мишел проследи с поглед летящата машина и лъча на прожектора, който подскачаше по дърветата. Изведнъж ахна.
На един страничен път лъчът освети пикал. А в кабината седеше мъж, ясно очертан на фона на ярката светлина. После лъчът изгасна, а заедно с него изчезна и човекът. Мишел чу как двигателят заработи и пикапът бързо се отдалечи.
Тя скочи в кабината и изкрещя на Кинг да я последва.
– Какво има? – извика той и затвори вратата, докато тя трескаво се суетеше с ключовете.
– Там имаше човек с пикап, не го ли видя?
– Не.
– Не го ли чу как потегли?
– С тоя хеликоптер отгоре? Кой беше?
– Изглеждаше различен, защото сигурно е бил с маскировка, когато го видях за пръв път, но различих очите му съвсем ясно. Той беше, кълна се.
– Кой?
– Пазачът Симънс от погребалното бюро. Човекът, който отвлече Бруно и уби Нийл Ричардс.
Кинг я погледна смаяно.
– Сигурна ли си?
Мишел включи на скорост и даде газ.
– Напълно.
Тя завъртя джипа и се канеше да подкара по страничния път, когато насреща й изскочиха няколко полицейски коли.
Мишел удари с юмрук по волана.
– Дявол да го вземе, ама че момент избраха местните ченгета!
Когато вратата на една от колите се отвори и отвътре излезе човек, Кинг поклати глава.
– Не са местните, Мишел.
Човекът се приближи отляво и направи на Мишел знак да свали стъклото. После се наведе напред и огледа първо нея, после Кинг.
– Ще бъдете ли така любезни да слезете от колата? – попита Джефърсън Паркс.
28
Разпитът продължи почти цяла нощ. Полицаите отказаха да чуят молбите на Мишел да я пуснат, за да се опита да открие мъжа, когото бе видяла в пикала. Явно имаха по-важни цели, а когато тя се опита да обясни, че става дума за похитителя на Джон Бруно, лицата им станаха много скептични.
– Това ще почака – заяви твърдо шерифът.
Мишел преживя и един много неприятен час, през който Уолтър Бишоп от тайните служби жестоко нарани гордостта й. След като му съобщиха, че е задържана от полицията на Северна Каролина, той долетя незабавно да я скастри.
– Когато ти напомних какъв късмет имаш, че все още си в службите, мислех, че съм те впечатлил – беснееше Бишоп. – А сега те откривам замесена в неща, които изобщо не те засягат. Забъркала си такава каша, че повече няма накъде. – Той погледна Кинг. – О, греша. Сега си правиш компания с най-легендарния неудачник в историята на службите. Можете да си основете клуб на некадърниците. Техният крале пред нас, нали, Шон?
Докато работеше в службите, Кинг мразеше Бишоп, а той от своя страна бе сред онези, които най-гръмко надигнаха глас срещу Кинг след провала. Изминалите години не бяха смекчили чувствата на бившия агент.
– По-кротко, Уолт – каза Кинг. – Печелил съм дело за клевета и мога да спечеля дело за обида, а нямаш представа какво удоволствие би ми доставило да те направя на маймуна в съда.
– Душата ще ти извадя! – изрева Бишоп.
– Вече не съм в службите, тъй че спести си истерията за някой, дето наистина ще се стресне, ако изобщо намериш такъв.
– Не може да ми говориш така!
– По-скоро бих предпочел да говоря с конска фъшкия, отколкото да прахосам и минута от живота си за празноглав въздухар като теб – отсече в отговор Кинг.
– Не съм оставял кандидат-президент да загине, защото главата ми е била в задника!
– Твоята глава винаги е в задника. Аз поне я вадя от време на време, да си поема дъх.
Сетне разговорът тръгна още по-зле. До такава степен, че всички в сградата, включително и арестантите, наостриха уши.
Мишел никога не бе чувала някой да държи такъв тон на Уолтър Бишоп и едва се удържаше да не избухне в смях пред някои от изразите на Кинг. Той сякаш бе трупал словесни снаряди през последните осем години.
По-късно, след като побеснелият Бишоп се отправи обратно за Вашингтон, Джефърсън Паркс и местният шериф се присъединиха към тях, докато двамата пиеха калпаво кафе от автомата.
– Какъв вятър ви доведе насам? – обърна се Кинг към тях.
Личеше, че Джефърсън Паркс е разтревожен.
– Казах ви да не напускате града. А изведнъж моите хора ми съобщават, че не само сте в друг щат, но и обикаляте из градчето, където видяха сметката на Клайд Ритър. И отгоре на всичко получавам известие, че вашата партньорка – той кимна към Мишел – е замесена в убийството на местна жена. Повтарям, напуснахте града, макар че ви помолих да не го правите, защото…
– Не бях арестуван – прекъсна го гневно Кинг. – И не съм хванал самолета за Фиджи с всичките си спестявания в брой. Дойдох в Северна Каролина с джип, претъпкан със спортно оборудване и недоядени шоколади. Голяма работа!
– И имахме късмета да заловим онези затворници – добави Мишел. – Помогнахме на местните власти.
– Оценявам това – каза местният шериф, – но бих искал и да разбера по-добре вашата връзка с мисис Болдуин. Тук не сме имали убийство, откакто… откакто стана онова с Клайд Ритър, и цялата работа никак не ми харесва.
Мишел отново разказа за разговора си с Лорета. Шерифът се почеса по брадата и придърпа панталона си.
– Е, тогава просто не разбирам. Лорета не ви е казала нищо, с което да застраши някого.
– Именно. – Мишел бе изхитрувала и пропусна да спомене за черните дантелени бикини и бурната нощ в стая 304, заради което си спечели признателен поглед от Кинг. – Точно затова не съм сигурна, че убийството има връзка със срещата ни. Може просто да се окаже едно невероятно съвпадение.
– А парите в устата й? Нали казахте, че са ваши?
Мишел кимна.
– Поне така смятам. Дадох й сто долара в двайсетачки, защото ми помогна. – Тя помълча и добави: – Нямам нищо общо с нейната смърт.
Шерифът кимна.
– Вече проверихме алибито ви. Някои хора си спомнят, че са ви видели във Вирджиния по времето, когато е убита Лорета.
– Тогава какъв е мотивът? – попита Паркс. Когато се озърнаха към него, той вдигна ръце. – Онова, което описахте току-що, е престъпление без мотив. Освен ако дамата е имала врагове, за които не знаете. Или може да си имаме работа със случаен убиец, но инстинктът ми подсказва, че не е така. Пари в устата – това е нещо лично.
Шерифът поклати глава.
– Лорета Болдуин беше последният човек, който би имал врагове. Нали разбирате, имаше остър език, а клюките, дето й излизаха от устата, бяха направо главозамайващи, макар че обикновено биеха право в целта. Но всичко това са дреболии. Нищо, за което да я убият.
– Е, никога не се знае – каза Кинг. – Онова, което изглежда за вас дреболия, може да е много важно за другиго.
Шерифът кимна, но не изглеждаше убеден.
– Може би. – Той се изправи. – Добре, получих показанията ви. Можете да си вървите.
Преди да излязат, Мишел пристъпи към шерифа.
– Знаете ли чия собственост е сега „Феърмаунт“?
– Доколкото чух, купила го някаква японска компания. Искали да направят елитен клуб с игрище за голф. – Шерифът се изкиска. – Сигурно не са си подготвили домашното. Хотелът наистина има доста терени, но повечето са мочурливи. А и в цялата област само шепа хора са виждали отблизо игрище за голф.
– Знаете ли коя охранителна фирма пази хотела?
Шерифът я погледна с недоумение.
– Каква охранителна фирма?
Мишел скри изненадата си и догони Кинг и Паркс.
– Как успяхте да пристигнете толкова бързо? – питаше Кинг.
– Моите хора ви следяха – обясни Паркс.
– Приемете един съвет от мен, не си хабете силите.
– Да бе, дотук беше страшно отегчително.
Мишел се намеси:
– Тази вечер се случи нещо, сър. Няма нищо общо с убийството на Лорета Болдуин, но мисля, че е свързано с изчезването на Джон Бруно.
– Бруно? – озадачи се Паркс. – Каква връзка има Бруно с всичко това, по дяволите?
Мишел му разказа за човека, когото бе видяла. Той поклати глава.
– Откъде сте толкова сигурна, че е той? Зърнали сте го само за миг при лошо осветление.
– Аз съм агент от тайните служби. Това ми е работата – да разгадавам и запомням лица.
Паркс все още изглеждаше скептично настроен.
– Добре де, щом е тъй, кажете на ФБР. Случаят е техен. Аз само се мъча да разбера кой уби един от свидетелите ми. – Той се озърна към Кинг и изръмжа: – И да държа под око този приятел, а той никак не ме улеснява.
– Искате да изчакам, докато съберете достатъчно доказателства, за да ме обесите?
– Ако исках, имам предостатъчно доказателства, за да ви арестувам още сега. Тъй че не ме изкушавайте. – Паркс изгледа свирепо двамата. – Затова потегляйте обратно към добрата стара Вирджиния.
– Е, бездруго вече ми дойде до гуша от добрия стар Боулингтън – отвърна Кинг.
29
– Както виждам, май и ти не ми вярваш.
В ранното утро Мишел и Кинг пътуваха обратно съм Райтсбърг.
– За кое? – попита Кинг.
– За Симънс! Човекът, когото видях в пикала.
– Вярвам ти. Щом си го видяла, значи не бъркаш.
Тя го погледна с изненада.
– Паркс очевидно не ми повярва. Защо си на друго мнение?
– Защото един агент от тайните служби никога не забравя лица.
Тя се усмихна.
– Знаех си, че ще е добре да те взема с мен. Слушай, има и още нещо. Явно никаква фирма не охранява „Феърмаунт“. Значи онзи тип, който ме спря, е бил измамник.
Кинг я погледна с дълбока тревога.
– Мишел, може същият тип да е убил Лорета.
– Знам. Разминала съм се със смъртта.
– Как изглеждаше? – попита Кинг. Мишел описа човека. – Поне два милиона като него обикалят наоколо. Няма никакви характерни белези.
– Вероятно е преднамерено. Значи пак попаднахме в задънена улица. Това май почна да ни става навик.
Отбиха по алеята към къщата на Кинг. Когато стигнаха до върха, лицето на Кинг стана мрачно.
– Дявол да го вземе! – възкликна той.
Джоун Дилинджър крачеше гневно напред-назад пред къщата.
Мишел също я бе забелязала.
– Достопочтената мис Дилинджър като че ли не е особено щастлива.
– Знам, че я подозираш, но гледай да не ти проличи. Тя е проницателна дама.
Мишел кимна.
Кинг слезе от джипа и се приближи до Джоун.
– Търсих те по телефона – каза тя.
– Бях извън града – обясни Кинг.
Джоун трепна, когато Мишел на свой ред слезе от джипа. Изгледа подозрително Кинг, после отново Мишел и каза:
– Вие сте агент Максуел, нали?
– Да. Всъщност сме се срещали преди няколко години, докато още работехте в службите.
– Разбира се. А около вас напоследък вдигнаха голям шум из вестниците.
– Точно така – потвърди Мишел. – Макар че можех да мина и без такава популярност.
– Не се и съмнявам. Каква изненада да ви видя тук – каза Джоун, гледайки втренчено Кинг. – Нямах представа, че двамата с Шон се познавате.
– Запознахме се неотдавна – каза Кинг.
– Аха… – Джоун докосна лакътя на Мишел. – Мишел, би ли ни оставила насаме за малко? Трябва да кажа на Шон нещо много важно.
– О, няма проблеми. И без това съм грохнала.
– Шон често има такъв ефект върху жените. Всъщност би трябвало да му сложат надпис „опасен за здравето“.
Двете жени кръстосаха погледи.
– Благодаря за съвета, но мога и сама да се грижа за себе си – каза Мишел.
– Не се и съмнявам. Но някой противник може да се окаже извън твоята категория.
– Досега не ми се е случвало.
– И на мен. Казват, че първият път е незабравим.
– Ще го имам предвид. Не е зле да го запомниш и ти.
– Довиждане, Мишел – каза Джоун. – И много благодаря, че ми позволи да те отърва от Шон – добави тя с леден тон.
– Да, благодаря, Мик – промърмори тихичко Кинг.
Мишел потегли и Кинг се изкачи по стъпалата, следван плътно от Джоун. Във врата си усещаше гнева й като полъх на нажежено желязо. Чувстваше се едва ли не като осъден на смърт, отиващ към мястото за екзекуция.
Щом влязоха вътре, Джоун седна на кухненската маса, докато Кинг слагаше да кипне вода за чай. Лицето на Джоун бе изкривено от ярост.
– Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво общо имаш с Мишел Максуел?
– Вече ти обясних. Тя е съвсем отскоро в живота ми.
– Не вярвам в такива случайности. Изпуснала е Бруно и после изневиделица цъфна на твоя праг, така ли?
– Какво те засяга?
– Какво ме засяга? Да не си полудял? Аз разследвам изчезването на Бруно, а ти внезапно изникнат с шефката на екипа, който го изтърва.
– Тя ме потърси, защото и двамата сме загубили кандидат-президенти. Искаше да сравни двата случая, това е. Всъщност Бруно няма нищо общо.
– Извинявай, че ти го казвам, но определено ми замириса на зелен хайвер.
– Каквото и да си мислиш, такава е истината. – Кинг вдигна празна чаена чаша и любезно попита: – Чай? Както виждам, май добре ще ти се отрази. Имам „Ърл Грей“, ментов и класически „Липтън“.
– Майната му на чая! Откъде идваш с нея?
Гласът на Кинг остана спокоен.
– О, от едно място, отдалечено на осем години оттук.
– Какво?
– Направихме малка разходка по алеята на спомените.
– Осем години? – Тя го изгледа смаяно. – Да не си ходил в Боулингтън?
– Браво, улучи от първия опит. Захар? Сметана?
– За какъв дявол отиде там?
– Извинявай, не вярвам да имаш разрешен достъп до подобна информация.
Джоун удари с юмрук по масата.
– Стига си ме будалкал, Шон! Казвай!
Той остави чая и я погледна.
– Не е твоя работа, по дяволите, докато не ми кажеш, че имаш някакъв интерес около убийството на Ритър. Нещо, което не зная.
Тя го изгледа предпазливо.
– Това пък какво би трябвало да означава?
– Защо ти не ми кажеш какво означава?
Джоун се облегна назад, въздъхна дълбоко и плъзна пръсти из разчорлената си коса.
– Тя знае ли, че онази нощ бяхме заедно?
– Няма значение какво знае или не знае. Това е между нас двамата.
– Все още нямам представа накъде е тръгнало всичко, Шон. Защо се ровиш из минали работи?
– Може и аз да нямам представа. Може би изобщо не искам да знам, тъй че дай просто да зарежем тая проклета тема. Минало и заминало, нали? Да спи зло под камък. Онзи досадник Ритър да почива в мир, става ли? – Той приготви чая и подаде на Джоун пълна чаша. – Ето ти ментов, изпий го.
– Шон…
Той я сграбчи за ръката и се приведе съвсем близо.
– Изпий си чая.
Глухият заплашителен глас и втренченият поглед сякаш я укротиха. Тя пое чашата и отпи глътка.
– Хубав е, благодаря.
– Моля. А сега за твоето предложение относно Бруно. Да речем, че се съглася. Каква ще е първата стъпка в дружеското ни партньорство?
Джоун все още изглеждаше разстроена, но извади от куфарчето си папка и прегледа съдържанието й. Въздъхна, изкашля се тихо и каза:
– Нуждаем се от факти. Затова съставих списък от хора, с които трябва да говорим. – Тя подаде един лист на Кинг. – Освен това трябва да посетим местопрестъплението и да започнем оттам.
Кинг плъзна поглед по списъка.
– Добре, доста е изчерпателен. Не липсва никой – от мисис Бруно и мисис Мартин, та чак до Адам и Ева. – Той се втренчи в едно име от списъка, после вдигна очи към нея. – Сидни Морс?
– Смята се, че той е в психиатрична лечебница в Охайо. Да проверим дали е така. Ти можеш да го познаеш, предполагам.
– Едва ли някога ще го забравя. Имаш ли вече някакви теории?
– Да приема ли този интерес като съгласие от твоя страна?
– Приеми го като евентуално съгласие. И тъй, теории?
– Бруно имаше много врагове. Може вече да е мъртъв.
– В такъв случай разследването приключва още преди да започне.
– Не, моята сделка с хората на Бруно е да разбера какво е станало с него. Получавам парите, независимо дали с жив или мъртъв.
– Добър пазарлък. Както виждам, все още си в отлична форма.
– И жив, и мъртъв, ще е еднакво трудно да го намерим. Дори може да се окаже по-трудно, ако не е жив. Ще ми платят за резултата, какъвто и да е той.
– Чудесно, разбрах те. Говорехме за теории.
– Да допуснем, че някоя от заинтересованите страни го е отвлякла, за да наклони изборите в своя полза. Доколкото разбрах, електоратът на Бруно може да се окаже достатъчно голям, за да повлияе на резултатите, ако той подкрепи някого или му откаже поддръжка.
– Виж какво, изобщо не вярвам, че някоя голяма политическа партия е отвлякла Бруно. В друга страна може би, но не и тук.
– Съгласна съм. Звучи като изсмукано от пръстите.
Кинг отпи от чая си и каза:
– Нека тогава да се върнем към по-традиционните злодеяния, съгласна ли си?
– Отвлекли са го за пари и тепърва предстои искането за откуп.
– Или става дума за банда, чиято дейност е разбил по време на кариерата си като прокурор.
– Ако е тъй, вероятно никога няма да открием трупа.
– Има ли вероятни заподозрени?
Джоун поклати глава.
– Очаквах да има, но не излезе нищо. Трите най-сериозни престъпни организации, в чието разбиване е участвал, нямат активни членове на свобода. След напускането на Вашингтон той е преследвал някои местни банди във Филаделфия, но тяхната дейност с била чисто квартална и се ограничавала до пистолети, ножове и мобилни телефони, нищо съществено. Не биха имали нито ум, нито възможности да отвлекат Бруно изпод носа на тайните служби.
– Добре, отхвърляме политическите сметки и враговете от службата му като прокурор. Остават чисто финансовите мотиви. Заслужава ли си да поемат такъв риск заради него?
– Лично заради него – не. Както казах преди, роднините на жена му имат пари, но не са рокфелеровци. Биха могли да платят най-много един милион долара.
– Е, звучи внушително, но днес един милион не е чак такава сума, както някога.
– О, как бих искала да проверя на практика – подметна Джоун и пак се наведе над папката. – Политическата партия на Бруно разполага със солидни фондове, но пак се връщаме на основното: има далеч по-изгодни мишени, и то немалко.
– При това без охрана от тайните служби.
– Именно. Сякаш онези, които отвлякоха Бруно, са го сторили заради…
– Заради предизвикателството? – прекъсна я Кинг. – За да докажат, че могат да натрият носа на тайните служби?
– Да.
– Трябва да са имали вътрешен осведомител. Човек от екипа на Бруно.
– Имам някои предположения. Ще трябва да ги проверим.
– Чудесно. Но най-напред искам набързо да си пусна един душ.
– Изглежда, изследването на миналото не е много чисто занимание – сухо подхвърли Джоун.
– Много си права, ще знаеш – отвърна той и се отправи към горния етаж.
Тя подвикна след него:
– Сигурен ли си, че искаш да ме оставиш сама. Може да скрия в чекмеджето при чорапите ти атомна бомба и тогава вече наистина ще загазиш.
Кинг влезе в спалнята си, щракна лампата в банята, пусна душа и започна да си мие зъбите. Обърна се да затвори вратата, в случай, че на Джоун отново й хрумнат смахнати идеи.
Когато тръгна да излиза, той усети, че вратата е по-тежка от обичайното. Много по-тежка, сякаш на нея висеше нещо. В кръвта му мигновено нахлу адреналин. Побутна по-силно и я проследи с любопитство. Тласкана от инерцията и увеличеното тегло, вратата стигна до края и се захлопна. Кинг обаче дори не чу звука от удара в рамката. Цялото му внимание бе приковано към необикновената тежест върху вратата на банята.
В живота си бе виждал немалко тревожни гледки. Но видът на бившата му клиентка Сюзан Уайтхед, увиснала на вратата на банята с нож в гърдите и изцъклила насреща му мъртви очи, едва не го повали на пода.
