Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 26 страниц)
16
Разговорите с първите две бивши камериерки от хотел „Феърмаунт“ не се оказаха особено плодотворни. Убийството беше най-голямото събитие както в живота им, така и в цялата история на градчето, затова при срещата с „продуцентката“ Мишел и двете бяха склонни да развиват най-невероятни теории, без обаче да предлагат каквото и да било в областта на конкретните факти. Мишел ги изслуша любезно и си тръгна.
Третият дом, в който отиде, беше скромна, но спретната къща, отдалечена от пътя. Лорета Болдуин чакаше Мишел на широката веранда. След като се представи, Мишел седна на люлеещия се стол до нея и прие чашата чай с лед, която й предложи жената.
Болдуин беше стройна афроамериканка на възраст над шейсет години с високи, остри скули, изразителни устни и очила със стоманена рамка, които уголемяваха нейните живи, енергични очи. Седеше изправена и Мишел забеляза, че има наблюдателен и в същото време привидно небрежен поглед, с който би се гордял всеки агент от тайните служби. Ръцете й бяха дълги, покрити с издути вени. Когато се здрависаха, в ръкостискането на възрастната жена имаше такава сила, че атлетичната Мишел се изненада.
– Този филм, за който говориш, скъпа, голям ли ще е или малък?
– Документален е, значи не много голям.
– И сигурно няма да се намери хубава роля за мен.
– Е, ако разговорът излезе интересен, ще ви включим. По-късно ще дойдем да ви заснемем. Засега правя предварително проучване.
– Не, скъпа. Питам дали плащатеза участието.
– О, не, не плащаме. Разполагаме с твърде скромен бюджет.
– Жалко. Нали разбираш, по тия места трудно се намира работа.
– Да, предполагам.
– По-рано не беше така.
– Когато работеше хотелът ли?
Болдуин кимна и бавно се залюля на стола. Вятърът се усилваше. Бе почнало да захладнява и, честно казано, Мишел би предпочела чаша горещо кафе вместо чай с лед.
– С кого си разговаряла досега? – Когато Мишел й каза, Болдуин се усмихна, после тихичко се изкиска. – Онези момичета понятие си нямат, разбираш ли, понятие си нямат от нищо. Малката мис Джули каза ли ти, че присъствала, когато застреляли Мартин Лутър Кинг младши?
– Да, спомена нещо такова. Стори ми се твърде млада за това.
– Не ще и дума. Виждала е Мартин Лутър Кинг колкото аз съм виждала папата.
– А вие какво можете да ми разкажете за онзи ден в хотела?
– Ден като ден. Само дето знаехме, че той идва, разбира се. Имам предвид Клайд Ритър. Знаех за него от телевизията и тъй нататък, а освен това всеки ден чета вестници. Човекът мислеше горе-долу като Джордж Уолас, преди да му дойде умът, но въпреки всичко се справяше доста добре и това ти стига, за да разбереш в що за страна живеем. – Тя погледна Мишел с весели искрици в очите. – Толкова ли си добре с паметта? Или туй, дето ти го разправям, не си струва да го записваш?
Мишел трепна, после бързо извади бележник и започна да драска. Сложи и малък диктофон на масата до жената.
– Имате ли нещо против?
– Не, по дяволите. Ако някой рече да ме съди, няма какво да ми вземе. Това е най-добрата застраховка на бедняка – ниските доходи.
– Какво правихте през онзи ден?
– Чистех стаите както винаги.
– Кой етаж обслужвахте?
– Етажи.Все някой си взимаше болнични. Обикновено трябваше да чистя сама два етажа. През онзи ден пак бяха два – втори и трети. Докато свърша, май наближаваше време да почвам отново.
Мишел трепна при тези думи. Кинг бе отседнал на третия етаж.
– Значи не бяхте на партера, когато започна стрелбата?
– Казала ли съм такова нещо?
Мишел се обърка.
– Но нали казахте, че сте чистили.
– Има ли закон, дето да забранява да слезеш и да погледнеш за какво е цялата врява?
– Бяхте ли в залата по време на стрелбата?
– Бях в коридора, до самата врата. Там имаше килер за препарати, а аз трябваше да взема това-онова, нали разбираш. – Мишел кимна. – Началството не обичаше ние, камериерките, да се мяркаме долу, ще знаеш. Сякаш не искаха гостите да разберат, че съществуваме. Ама че глупост. Ти представяш ли си хотел, дето сам да се чисти? – Мишел потвърди, че не си представя. – Е, залата, където застреляха Ритър, се наричаше „Джаксън Стената“. Нали си нямаме по нашия край политици като Линкълн или Грант, та да кръщаваме залите на тяхно име.
– Разбирам.
– Е, надникнах и видях онзи човек. Ръкуваше се с хората, говореше мазно-мазно и гледаше всекиго право в очите. Четох някъде, че преди това бил телевизионен проповедник. Щом го видях, веднага ми стана ясно как печели гласове и дарения. Просто си му беше в кръвта. Но като цветнокожа ще ти кажа, че според мен Клайд Ритър се чувстваше в онази зала като у дома си, а предната нощ сигурно беше спал с най-голямо удоволствие в апартамента „Джефърсън Дейвис“, та си рекох: да пукна, ако гласувам за него.
– И това разбирам. Забелязахте ли още някого освен Ритър?
– Спомням си, че на вратата стоеше полицай. Трябваше да надничам покрай него. Както вече ти казах, видях Ритър и един човек плътно зад него.
– Агентът от тайните служби Шон Кинг.
Болдуин я изгледа втренчено.
– Точно така. Говориш тъй, сякаш го познаваш.
– Не съм го срещала. Но отдавна проучвам случая.
Без да бърза, Болдуин огледа Мишел от глава до пети и младата жена се изчерви.
– Не виждам халка на пръста ти. Да не вземеш да речеш, че вече няма свестни мъже, дето да харесат хубаво младо момиче като теб?
Мишел се усмихна.
– Работното ми време е шантаво. На мъжете това не им харесва.
– По дяволите, скъпа, мъжете харесват само да има вечеря и бира, когато седнат на масата, никой да не оспорва глупостите им, да се шляят по цял ден и да заварят в леглото топло тяло за секс, ама без много приказки след това.
– Виждам, че сте ги разгадали напълно.
– То пък какво ли има за разгадаване. – Болдуин помълча за момент. – Да, много симпатичен мъж. Ама като стреляше с онзи пищов, не беше чак толкова симпатичен.
Мишел отново трепна.
– Видяхте ли го?
– Аха. Когато застреляха Ритър, настана същински ад. Направо да не повярваш. Полицаят пред мен се обърна да види какво става, а навалицата го повали и взе да се препъва в него. Аз просто замръзнах. Не че не съм чувала пушки още от малка, дори и сама съм стреляла да плаша разни гадинки, крадци по нивите и други такива. Ама онзи път беше различно. Тогава видях как Кинг застреля Рамзи. После другите хукнаха с Ритър, само че той вече беше умрял, личеше си от пръв поглед. А пък онзи Кинг си стоеше и гледаше в пода, все едно… все едно…
– Все едно, че току-що е видял как собственият му живот свършва – подхвърли Мишел.
– Точно тъй. Ти откъде знаеш?
– Познавам един човек, който е преживял нещо подобно. А случайно не чухте ли някакъв шум, преди да застрелят Ритър? Нещо, което може да е разсеяло агент Кинг?
Мишел не искаше да спомене, че звукът може да е бил звън на асансьор, за да не повлияе върху спомените на Болдуин.
Старата жена се замисли, после поклати глава.
– Не, не помня да съм чула. А и много шумове имаше. Знаеш ли какво направих? Избягах по коридора и се скрих в килера. Толкова бях уплашена, че излязох едва след час.
– Но преди всичко това сте почистили третия етаж?
Болдуин я погледна втренчено.
– Защо не ме попиташ направо каквото искаш, та да не си губим и двете времето?
– Добре, почистихте ли стаята на агент Кинг?
Болдуин кимна.
– Разбира се, всички бяха напуснали още преди събитието. Но имах списък с имената на хората. Да, почистих онази стая, преди да почне стрелбата, и да ти кажа право, голямо чистене падна.
– Защо, толкова ли е бил немарлив?
Болдуин многозначително вдигна вежда.
– Не, ама предната нощ трябва да е имало голямо оживление в стаята.
– Оживление? – повтори Мишел.
– Да, оживление.
Мишел бе седнала на ръба на люлеещия се стол. Сега се облегна назад.
– Разбирам.
– Стаята изглеждаше тъй, като че диви зверове са вилнели из нея. Дори намерих черни дантелени бикини върху полилея, представи си. Не знам как са попаднали там и не искам да знам.
– Имате ли представа кой е бил другият звяр?
– Не, но ми се струва, че не е нужно да го търсиш много далече, нали ме разбираш?
При тези думи Мишел присви очи.
– Да, наистина. Значи не сте видели някой да излиза от асансьора насред суматохата?
– Асансьора не съм го и поглеждала – спомни си жената.
Мишел погледна бележките си.
– Видях, че хотелът е затворен.
– Затвориха го скоро след като застреляха Ритър. Лоша слава и тъй нататък. И за мен беше зле. Оттогава не съм видяла постоянна работа.
– Оградили са го с телена мрежа.
Болдуин сви рамене.
– Хора всякакви. Едни гледат да отмъкнат нещо, други взимат наркотици или влачат приятелките си там, нали знаеш за какво.
– Няма ли някакви планове да го отворят отново?
Болдуин изсумтя шумно.
– По-скоро ще вземат да го съборят.
– Имате ли представа чия собственост е сега?
– Не. Вече е просто една голяма камара боклук. Също като целия този град.
Мишел зададе още няколко въпроса, после благодари и си тръгна, но не преди да даде на Лорета Болдуин малко пари за помощта.
– Обади ми се кога ще излъчват филма. Искам да го гледам по телевизията.
– Ако изобщо стане нещо, ще узнаете най-напред – отговори уклончиво Мишел.
Докато потегляше, тя чу гърмежите на ауспух, готов да падне всеки момент. Озърна се тъкмо навреме, за да види как един очукан, ръждясал буик бавно минава по улицата край нея и спира наблизо. Шофьорът почти не се забелязваше. Единствената й мисъл бе, че колата несъмнено символизира целия град – разпадаше се досущ като него.
Шофьорът на буика незабелязано огледа Мишел. Щом тя потегли, човекът се озърна към усмихнатата Лорета Болдуин, която се люшкаше на стола и броеше парите. Бе хванал целия разговор чрез звуков усилвател, скрит в антената на колата, освен това бе направил с телеобектив снимки на двете жени. Разговорът им беше много интересен, дори вдъхновяващ в личен план. Значи през онзи ден камериерката Лорета се е криела в килера. Кой би повярвал след толкова много години? Но засега трябваше да отложи този въпрос. Той бавно направи завой и последва Мишел. Беше сигурен, че тя се връща в хотела. И след като бе изслушал разговора й с Лорета Болдуин, той отлично разбираше защо.
17
Кинг се бе привел над една папка, разгърната на бюрото му, когато зад вратата му прозвучаха стъпки. Днес нямаше да идват нито партньорът му, нито секретарката, затова той стана, въоръжен с нож за хартия, бързо пристъпи напред и отвори вратата.
Мъжете в коридора го гледаха свирепо и мрачно. Бяха четирима: местният полицейски началник Тод Уилямс, същият униформен мъжага от шерифската служба и двама непознати, които набързо показаха служебни карти на ФБР. Кинг ги въведе в малката заседателна зала до кабинета си.
Едрият мъж се приведе напред. Обясни строго, че се казва Джефърсън Паркс, държи на цялото си име и не приема да го наричат Джеф, а по принцип предпочита да се обръщат към него с „помощник-шериф Паркс“.
– Федералните шерифи са политически назначения, помощник-шерифите вършат цялата работа. – Той вдигна пистолет в найлонов плик и добави с глух, безизразен глас: – Това е пистолетът, който бе взет от вашия дом.
– Щом казвате.
– Няма грешка, той е. Откакто е иззет, се знае с точност у кого е бил.
Кинг погледна Уилямс, който кимна.
– Добре – каза Кинг. – И защо искате да ми го върнете?
– О, няма да ви го върнем – обади се единият от агентите.
Паркс продължи:
– Извадихме куршума, с който е убит Дженингс, от стената в кабинета на вашия съдружник. Той е с медна риза, тъй че почти нямаше деформации. Открихме и гилзата. Хауард Джеяингс е застрелян с вашия пистолет. Всичко съвпада – следата от ударника, браздите по куршума и дори белегът от изхвърлянето.
– А аз ви казвам, че това е невъзможно.
– Защо?
– Позволете да ви задам един въпрос. По кое време е убит Дженингс?
– Според съдебния лекар между един и два часа през нощта, преди да го откриете в кантората – отговори Паркс.
– По това време бях на патрулна обиколка. А пистолетът беше в кобура ми.
Единият от агентите наостри уши.
– Да приемем ли това за признание?
Погледът на Кинг му даде да разбере, че репликата не заслужава коментар.
Паркс се замисли над възражението и каза:
– Проверяваме маршрута ви през онази нощ. Видели са колата ви на главната улица приблизително по същото време, когато е убит Хауард Дженингс.
– Вероятно съм бил там. Обиколките ми включват и градския район, тъй че би било логично някой да е забелязал колата. Но нямате свидетел, който да ме е видял в кантората, защото не съм бил там.
Единият от агентите понечи да отговори, но Паркс положи грамадната си ръка върху рамото му.
– В момента не се налага да обсъждаме тази тема – каза Паркс. – Данните от балистичната експертиза обаче са положителни, а с вашата подготовка знаете много добре, че те са неоспорими като отпечатъците от пръсти.
– Не, не са толкова неоспорими. Това не означава, че съм бил на местопрестъплението.
– Напротив, пистолетът ви се е оказал там, а вие сте засечен наблизо. Доста силно доказателство.
– Косвено – възрази Кинг.
– Случвало се е да осъждат хора и за много по-малко – отвърна светкавично Паркс.
– Трябвало е да ви проверят за следи от метал, когато са конфискували пистолета – каза един от агентите.
– Нямаше да помогне – каза Кинг. – През нощта преди вашето идване държах пистолета, тъй че по кожата ми щеше да има микроскопични следи от метала.
– Удобно – подхвърли агентът.
Паркс гледаше втренчено Кинг.
– Мога ли да попитам защо сте вадили пистолета? Нали тогава не бяхте на дежурство?
– Стори ми се, че някой дебне около къщата.
– Заловихте ли някого?
– Не, оказа се посещение на стара позната.
Паркс го изгледа странно. Явно реши да не задълбава.
– А ще кажете ли какъв ми е бил мотивът? – попита Кинг.
– Човекът работи за вас, може да е бъркал в касата или пък е открил, че мамите клиентите, и се е опитал да ви изнудва. Уреждате среща и го убивате.
– Интересна теория, само че той не бъркаше в касата и аз не мамя клиентите, защото нямам пряк достъп до техните сметки. Проверете.
– О, ще проверим, но това са само две от възможностите. Ето и друга: узнавате някак, че човекът е включен в Програмата за защита на свидетели, и се изпускате пред когото не трябва.
– И затова го убиват с моя пистолет, който беше в моя кобур?
– Или сте го извършили лично срещу добро заплащане.
– А, значи сега станах и наемник!
– Знаехте ли, че Дженингс е включен в програмата?
Кинг се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше, или поне така му се стори.
– Не.
– Ще се съгласите ли да ви проверим с детектор на лъжата?
– Не съм длъжен да отговарям.
– Просто се мъчим да ви помогнем – каза Паркс. – Нали разбирате, след като вече признахте, че оръжието на убийството е било у вас в момента, когато е застрелян Дженингс.
– За ваше сведение не сте ме предупредили за правата ми, тъй че не ми се вярва съдът да приеме каквото и да било от казаното досега за доказателство.
– Не сте под арест. Няма предявено обвинение – изтъкна единият агент. – Следователно не сме длъжни да ви предупреждаваме за правата.
– И ако ни призоват за свидетели – добави Паркс, – можем само да повторим какво казахте в наше присъствие.
– Сведения от втора ръка – отсече Кинг. – И определено не вярвам съдът да ги допусне по изключение, защото говорят за предубеждение. Процесът моментално ще бъде обявен за невалиден.
– Не практикувате наказателно право, нали? – попита Паркс.
– Не, защо?
– Защото онова, което казахте току-що, е пълна глупост.
Кинг вече не изглеждаше толкова самоуверен.
– Оттегляте ли твърдението си, че пистолетът е бил у вас по време на убийството? – настоя Паркс.
– Арестуван ли съм?
– Може да зависи от отговора на въпроса ми.
Кинг се изправи.
– От този момент нататък всички разговори ще се водят в присъствието на адвоката ми.
Паркс също стана и за момент Кинг имаше чувството, че едрият мъжага се готви да прескочи масата и да го сграбчи за гушата. Но шерифът само се усмихна и подаде торбичката с пистолета на един от агентите.
– Сигурен съм, че пак ще се видим – каза любезно той. – Само не си правете планове за пътуване извън града – няма да съм доволен.
Докато останалите си тръгваха, Кинг дръпна Уилямс настрани.
– Тод, защо тоя Паркс командва парада? ФБР не отстъпва пред никого.
– Убитият е бил в Програмата за защита на свидетели. А Паркс е много голяма клечка в йерархията. Мисля, че точно той е пратил Дженингс насам. И сега убийството го е засегнало здравата. Мисля, че си използва връзките във Вашингтон. – Тод се озърна смутено и сниши глас. – Виж какво, нито за миг не съм повярвал, че имаш нещо общо с това.
– И сега сигурно се каниш да кажеш „но“?
Тод се смути още повече.
– Но мисля, че ще е най-добре…
– Да преустановя работата си като доброволен помощник на полицията, докато всичко приключи, нали?
– Благодаря ти за разбирането.
След като Тод си тръгна, Кинг седна зад бюрото. Мъчеше го въпросът защо не бе арестуван веднага. Всъщност разполагаха с достатъчно доказателства за обвинение. И как можеше пистолетът, който бе носил в кобура си онази нощ, да е използван при убийството на Дженингс? Сещаше се за два възможни варианта, а когато му хрумна нова мисъл, той едва не проби стената с юмрук. Как можеше да е толкова глупав?
Грабна телефона и се обади на един стар приятел във Вашингтон. Човекът все още работеше за тайните служби и бе останал на страната на Кинг през цялото изпитание преди осем години. След като си побъбриха на лични и професионални теми, Кинг го попита как е Джоун Дилинджър.
– Право да ти кажа, не знам.
– О, мислех си, че работите заедно с нея.
– Да, докато не напусна.
– Напусна ли? Имаш предвид бюрото във Вашингтон?
– Не, службите.
Кинг едва не изтърва телефона.
– Джоун вече не работи в тайните служби, така ли?
– Напусна преди около година. Зае се с частна охранително-консултантска дейност. Доколкото чух, рине парите си с лопата. И сигурно ги харчи до последния цент. Нали знаеш, Джоун обича да живее нашироко.
– Знаеш ли й телефона?
Докато Кинг записваше номера, приятелят му продължи:
– Сигурно си чувал за нашите неприятности. Наистина лоша работа. А Максуел много я биваше – имаше енергия за цяла електроцентрала.
– Гледах я по телевизията. Май ми намирисва на изкупителна жертва, прав ли съм? Станах специалист по тези неща.
– В сравнение с нейния гаф твоето е цветя и рози. Максуел допусна огромна тактическа грешка. Ти беше само един от охраната, а тя – шеф на целия екип.
– Я стига, колко пъти сме стояли пред затворена спалня, докато човекът вътре се чука с чужда жена? Не помня също така да сме претърсвали дамите за оръжие. Нито пък да сме настоявали да висим край леглото и да наблюдаваме.
– Но не се е случвало нищо.
– Чист късмет.
– Добре, дай да сменим темата. Трябва да внимавам за кръвното си. Е, ще се обадиш ли на Джоун?
– О, имам чувството, че много скоро ще я видя.
18
Мишел отново се вмъкна в хотел „Феърмаунт“ и тръгна право към канцеларията. Кинг бе отседнал в стая 304. Лорета Болдуин бе намекнала, че не е нужно да се търси много надалече, затова Мишел провери кой е заемал номер 302. Спомняше си, че между двете стаи има междинна врата.
– По дяволите – промърмори тя, когато видя името върху регистрационната карта.
В стая 302 бе нощувала някоя си Дж. Дилинджър. Възможно ли бе да е Джоун Дилинджър? Мишел я познаваше от две-три кратки срещи. Издигнала се в службите по-високо от почти всяка друга жена, тя изведнъж бе напуснала. Мишел си спомняше, че дамата я стресна, а това й се случваше много рядко. Носеше й се славата, че било по-издръжлива на напрежение, по-упорита и по-храбра от когото и да било в службите, независимо мъж или жена. Адски амбициозна, тя бе напуснала държавната работа, за да се заеме с доходна частна охранителна дейност. Но докато още работеше в службите, тя бе пример и вдъхновение за Мишел.
И все пак дали Джоун Дилиндъжър бе второто диво животно, за което намекваше Лорета Болдуин? Дали желязната дама, на която някога се възхищаваше Мишел, беше същата жена, чиито черни дантелени бикини се бяха озовали върху полилея? Дали през онзи ден Кинг не е бил просто физически изтощен след една нощ с Джоун Дилинджър, толкова страстна, че чак бельото й се би разхвърчало из въздуха? Мишел твърдо смяташе, че трябва да е била Джоун, защото също като Кинг бе записала в хотелския формуляр адреса на тайните служби във Вашингтон.
Тя прибра двете адресни карти в чантата си и отиде в залата „Джаксън Стената“. Там огледа вратата, през която Лорета Болдуин бе наблюдавала първото убийство по време на кандидат-президентска кампания за последните трийсет години. Застана на мястото на камериерката и затвори вратата. Отново стана толкова тихо, че чуваше развълнуваните удари на сърцето си.
Щом напусна залата и се върна във фоайето, това чувство изчезна. Завърнаха се нормалните звуци, вече не чуваше сърцебиенето си. Започваше да се чуди дали из залата не витае дух – например духът на крайно раздразнения Клайд Ритър. Тя тръгна по коридора и откри килера там, където Лорета твърдеше, че се е крила. Беше доста голям, с лавици по трите стени.
Мишел се изкачи по стълбището до третия етаж, като въртеше лъча на фенерчето в широка дъга. Стигна до стая 302 и влезе. Опита се да си представи как Джоун Дилинджър почуква тихичко на вратата и Кинг й отваря. Може би след няколко питиета и малко служебни клюки бикините на Джоун бяха излетели към полилея, за да създадат най-подходящото осветление за последвалата сцена.
Тя излезе в коридора и тръгна обратно към стълбището. Спря и огледа големия улей за изхвърляне на боклук, прикрепен за един от прозорците. Явно някой се бе захванал да разчисти, но така и не бе приключил. Мишел се приведе през прозореца и изчака очите й да привикнат с дневната светлина. Долу улеят свършваше в голям контейнер за смет, пълен с остатъци от матраци, завеси и парчета мокет. Всичко изглеждаше безнадеждно прогнило.
Върна се на партера и спря. Стълбището продължаваше надолу към мазето. Там едва ли имаше нещо интересно, а и както поучават евтините филми на ужасите, човек не бива никога, никога да рискува да слезе в мазето. Е, освен ако става дума за въоръжен агент от тайните служби. Тя извади пистолета и тръгна надолу. Тук мокетът беше прокъсан и въздухът миришеше на плесен и гнило. Внезапно Мишел спря и се върна назад. Отвори една малка вратичка и светна с фенерчето. Зад нея имаше голям сервизен асансьор. Не можеше да прецени дали свързва и осемте етажа, или не. Вече бе разбрала, че „Феърмаунт“ е много стар хотел и това можеше да е пътят, по който бяха превозвали бельото и други обемисти товари. На стената до вратичката имаше бутони за включване и изключване, значи асансьорът работеше с електричество, което отдавна беше прекъснато. В шахтата обаче имаше макари и въжета, навярно използвани като резервна система при спиране на тока.
Тя продължи по коридора, докато достигна непроходима стена от отпадъци, паднали от горния етаж. Сградата се разпадаше в пълния смисъл на думата. Ако не побързаха да я разрушат, щеше сама да се срути.
Обзе я копнеж за чист въздух и слънце. Тя изтича нагоре по стълбището. Ненадейно в очите й нахлу светлина. И в същия миг до ухото й отекна глас:
– Не мърдай. Хотелска охрана. Въоръжен съм и ще стрелям без колебание.
Мишел вдигна високо пистолета и фенерчето.
– Аз съм агент от тайните служби.
Изрече тези думи автоматично, преди да се сети, че вече няма нито значка, нито служебна карта.
– Тайните служби? Да бе, а пък аз съм министър на правосъдието.
– Може ли да не ми светите в очите? – помоли тя.
– Остави пистолета на пода – нареди гласът. – Бавно и без резки движения.
– Добре, правя го – каза Мишел. – Само внимавайте да не дръпнете случайно спусъка.
Когато се изправи, фенерчето вече не светеше в очите й.
– Какво търсите тук? Това е частна собственост.
– Тъй ли? – попита невинно тя.
– Пише го на табелите по оградата, госпожице.
– Е, сигурно съм минала от друго място.
– Какво търсят тук тайните служби? Между другото, имате ли нещо, с което да докажете, че наистина работите за тях?
– Може ли първо да излезем на светло? От около шест часа се ровя из тия подземия като пещерняк.
– Добре, но не посягайте към пистолета си. Аз ще го взема.
Излязоха навън, където Мишел успя да огледа по-добре непознатия. Беше на средна възраст, с къса прошарена коса, среден на ръст и мускулест, облечен в униформата на пазач. Без да я изпуска от поглед, той пъхна пистолета й под колана си и извади радиостанция.
– Добре, щяхте да ми покажете значката си. Но дори и да сте от тайните служби, пак нямате работа тук.
– Помните ли как преди около осем години в този хотел убиха един политик на име Клайд Ритър?
– Да помня ли? Госпожице, през целия си живот не съм мърдал оттук. Това е единственото вълнуващо събитие в тая затънтена дупка.
– Е, аз дойдох да проверя случая. Сравнително отскоро съм в службите и това е един от сценариите, които изучаваме в подготвителния център – как да избягваме подобни грешки, разбира се. Просто ми стана интересно и реших да видя хотела с очите си. Дойдох чак от Вашингтон и видях, че е затворен, но реших, че нищо няма да стане, ако надникна.
– Да, разбирам. А значката?
Мишел се замисли за миг. Докато вдигаше ръка да докосне брадичката си, дланта й попътно се плъзна по късче метал. Тя свали от ревера си малката значка с емблемата на тайните служби и я протегна напред. Тези значки служеха само за да могат агентите да се разпознават. За избягване на фалшификации цветовете постоянно се сменяха. За Мишел значката бе станала тъй обичайна, че дори отстранена от служба, тя си я слагаше всяка сутрин.
Пазачът пое значката, вгледа се и я върна.
– Оставих документите си и служебната карта в мотела, където съм отседнала – обясни Мишел.
– Добре, май всичко е наред. Определено не приличате на оная измет, дето се вмъква в изоставени хотели. – Човекът понечи да й върне пистолета, но не довърши жеста. – Ще може ли първо да си отворите чантата?
– Защо?
– Много ясно, за да надникна вътре.
Тя много неохотно му подаде чантата си. Докато пазачът разглеждаше съдържанието, Мишел попита:
– Кой е сегашният собственик?
– Не казват на хора като мен. Аз просто обикалям наоколо и не пускам никой да влиза.
– Няма ли поне представител на собственика?
– Да пукна, ако знам. Аз само си върша работата.
– И какво ще правят със сградата? Ще я съборят ли?
– Нямам представа. Ако почакат още малко, сама ще си падне. – Човекът извади адресните карти и ги огледа. – Ще ми кажете ли какво смятате да правите с тия неща?
Мишел се опита да изглежда колкото се може по-невинна.
– О, тези ли? Е, случайно познавам и двамата. Работила съм заедно с тях в службите. Били са тук по време на стрелбата и… просто реших… реших, че сигурно биха искали да ги имат за сувенир – довърши тя с изтънял глас.
Пазачът я изгледа мълчаливо, после каза:
– Сувенир, а? По дяволите, вие федералните сте смахнат народ.
Той пусна адресните карти в чантата и я върна на Мишел заедно с пистолета.
Докато младата жена се отдалечаваше към колата си, пазачът я проследи с поглед. Изчака още няколко минути, после влезе в хотела. Когато излезе десет минути по-късно, външността му се бе променила поразително. Мишел Максуел е много съобразителна, помисли си той. Ако продължаваше с тия занимания, можеше да попадне в списъка му. Затова бе дошъл тук, преоблечен като пазач – за да разбере какво е открила. Без съмнение имената върху адресните карти представляваха интерес, но не и изненада. Шон Кинг и Джоун Дилинджър – каква прелестна двойка.
Мъжът седна в буика си и потегли.
