Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 26 страниц)
30
Един час по-късно Кинг седеше на стъпалата, докато криминалистите привършваха работата си, а санитарите отнасяха трупа на Сюзан Уайтхед. Полицейският началник Уилямс се приближи до него.
– Свършихме, Шон. Изглежда, че е била убита около пет тази сутрин. По това време излиза на разходка. Което обяснява липсата на кръв по пода на банята. Изтекла е някъде другаде. Имаш ли какво да ми кажеш?
– Не бях тук. Току-що се връщам от Северна Каролина.
– Нямах предвид това. Не намеквам, че тиси убил мисис Уайтхед.
Лекото натъртване върху думата „ти“ накара Кинг рязко да вдигне глава.
– И не съм поръчал да я убият, ако това намекваш тъй деликатно.
– Просто си върша работата, Шон. Дявол да го вземе, при тоя взрив от престъпност в района засега никой не е извън подозрение. Надявам се да ме разбереш. Знам, че мисис Уайтхед е твоя клиентка.
– Бешемоя клиентка. Уредих последния й развод, това е всичко.
– Добре, ще те питам направо, защото и без това из града се шушука. – Кинг го изгледа въпросително. – Говореше се, че ти и мисис Уайтхед… нали разбираш, че се срещате. Имаше ли такова нещо?
– Не. Тя може и да е искала връзка, но аз не.
Уилямс сбръчка чело.
– Какъв ти е проблемът? Такава невероятна жена…
– Тя искаше между нас да има нещо, а аз не. Точка.
– И нищо повече, сигурен ли си?
– Накъде биеш всъщност? Да не би да градиш обвинение върху това, че съм убил жената, защото не искам да се срещам с нея? Стига глупости!
– Знам, че звучи безумно, но… хората говорят какво ли не.
– Особено по тия места.
– А мисис Уайтхед беше видна личност. Имаше много приятели.
– Платениприятели.
– На твое място бих се въздържал да говоря такива неща, Шон. Наистина. – Той повдигна найлоновото пликче, съдържащо бележката, която бяха открили върху гърдите на мъртвата Сюзан. – Имаш ли някакви идеи за това?
Кинг погледна бележката и сви рамене.
– Мога само да кажа, че я е писал човек, който има пръст в убийството на Ритър или знае много за него. На твое място бих я предал на ФБР.
– Благодаря за съвета.
Докато Уилямс се отдалечаваше, Кинг разтри слепоочията си. Искаше му се да легне във вана с чист бърбън и да изпие поне половината. В този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се неговият партньор Фил Бакстър.
– Да, вярно е, Фил. Тя е мъртва, тук, в моята къща. Знам, и аз бях потресен. Слушай, може би ще се наложи да ме заместиш в кантората. Аз… какво каза? – Лицето на Кинг посърна. – Какви ги говориш, Фил? Искаш да се отделиш? Може ли да попитам защо? Ясно. Разбира се, щом така искаш. Прави каквото решиш.
Той остави слушалката.
Почти веднага телефонът пак иззвъня. Секретарката Мона Хол се обаждаше, че напуска. Изхленчи, че се бояла да работи при него. Около него се появявали труп след труп и хората шушукали, че е замесен в престъпленията. Не че тя вярвала, но както се казва, няма дим…
След като Кинг прекъсна разговора с Мона, някой го докосна по рамото. Беше Джоун.
– Пак ли неприятности?
– Моят партньор си плю на петите, а секретарката реши да не остане по-назад. Иначе всичко ми е наред.
– Съжалявам, Шон.
– Всъщност какво да очаквам? Около мен хората мрат като мухи. Дявол да го вземе, и аз бих избягал.
– Аз няма да бягам. Дори бих казала, че твоята помощ ми трябва повече от когато и да било.
– Е, хубаво е да си потребен.
– Ще остана наоколо два-три дни, докато проведа разговорите и разуча някои подробности. Обади ми се, но не протакай много. Ако няма да работиш с мен, ще трябва да продължа сама. Разполагам с частен самолет. Искам да ти помогна и смятам, че работата е най-доброто лечение.
– Защо, Джоун? Защо искаш да ми помогнеш?
– Наречи го връщане на стар дълг.
– Нищо не ми дължиш.
– Дължа ти повече, отколкото подозираш. Сега го разбирам съвсем ясно.
Тя бързо го целуна по бузата, обърна се и излезе.
Телефонът иззвъня. Кинг грабна слушалката и грубо изрече:
– Ало.
Обаждаше се Мишел.
– Вече чух. Пристигам след половин час – каза тя. Кинг мълчеше. – Шон, добре ли си?
Той погледна през прозореца към потеглящата кола на Джоун.
– Много добре.
Кинг се изкъпа набързо в банята към стаята за гости, после седна зад бюрото в кабинета си. Дълбоки бръчки прорязаха челото му, докато записваше по памет думите от бележката, намерена върху трупа на Уайтхед.
Историята се повтаря, сър Кингман. Ако можете, опитайте се да си спомните къде бяхте през най-важния ден от своя живот. Знам, че сте умен, но напоследък се поотпуснахте, тъй че навярно ще трябва да Ви подскажа. Ето: 10:32 ч. сутринта, 26091996. Колко стърчене на пост! Колко полагане на жалони! Чакам с нетърпение да се видим в най-скоро време.
Двайсет и шести септември 1996 година, 10:32 часа сутринта – точното време, когато бе убит Клайд Ритър. Какво можеше да означава това? Беше се съсредоточил тъй дълбоко, че изобщо не я чу да влиза.
– Шон, добре ли си?
Той подскочи и изкрещя. Мишел нададе писък и се отдръпна.
– Божичко, стресна ме.
– Аз ли съм те стреснал? Дявол да го вземе, не си ли чувала, че преди да влезеш, трябва да почукаш?
– Почуках. Стоях отпред пет минути, но никой не ми отговори. – Тя погледна листчето. – Какво е това?
Той се успокои и отговори:
– Бележка от миналото ми.
– От далечното минало ли?
– Случайно да си чувала датата 26 септември 1996 година?
Мишел явно бе чувала. След кратко колебание Кинг й подаде бележката.
Тя изчете текста и вдигна очи.
– Кой би могъл да я остави?
– Същият, който е донесъл трупа на Сюзан Уайтхед в моята баня. Комбинирана пратка. Предполагам, човекът е искал на всяка цена да забележа посланието.
– Тук ли е била убита?
– Не. Полицията смята, че рано тази сутрин е била нападната, убита и после донесена тук.
Мишел сведе очи към листчето.
– Полицията знае ли за това?
Кинг кимна.
– Оригиналът е при тях. Аз направих това копие.
– Някакви мисли относно автора?
– Да, но не са твърде логични.
– Джоун беше ли тук, когато се случи?
– Да, но няма нищо общо.
– Знам, Шон. Не намеквах това. Как вървят работите ти с нея?
– Ще й се обадя, че смятам да приема предложението, и по-късно ще отида да го обсъдим.
– А дотогава?
– Връщаме се в Боулингтън.
Мишел го погледна с изненада.
– Мислех, че си приключил с хотел „Феърмаунт“.
– Да, приключих. Но искам да разбера как се е издържала една безработна камериерка и кой е натъпкал пари в устата й.
– Не знаеш дали това е свързано с убийството на Ритър.
– Напротив, знам. И последният въпрос е най-интересен. – Мишел го гледаше въпросително. – Кого е видяла Лорета Болдуин в онзи килер?
31
– Благодаря, че прие да се срещнеш с мен – каза Джоун.
Джефърсън Паркс седеше срещу нея в малката столова на мотела, където бе отседнала. Той я изгледа предпазливо.
– Отдавна не се бяхме виждали.
– Шест години – каза тя. – Обединената следствена група в Мичиган. Тайните служби и федералните шерифи получиха великодушното разрешение да носят куфарите на ФБР.
– Доколкото си спомням, ти разгада цялата история и се погрижи всички да разберат за това.
– Да, умея да вдигам шум около себе си. Ако бях мъж, нямаше да ми се налага.
– Я стига, наистина ли мислиш така?
– Не, Джефърсън, не мисля, а знам. Да ти цитирам ли примери? Хиляди са на върха на езика ми.
– Заедно с цяла цистерна отрова – промърмори тихичко Паркс, но на глас каза: – И тъй, за какво искаше да ме видиш?
– За случая Хауард Дженингс.
– Какво по-точно?
– Просто се чудех докъде си стигнал. Чисто колегиален интерес.
– Знаеш, че не мога да говоря за текущо разследване.
– Можеш обаче да споделиш някои сведения, които не са поверителни и няма да застрашат разследването, но засега не са станали обществено достояние.
Паркс сви рамене.
– Не съм сигурен дали те разбирам.
– Ето, например не си арестувал Шон Кинг, вероятно защото въпреки някои косвени улики, които привидно сочат към него, не вярваш да е виновен. И може би разполагаш с факти, сочещи в друга посока. Колкото до Сюзан Уайтхед, той не може да я е убил, защото не беше тук. Дори ми се струва, че ти сам му осигури алиби.
– Откъде знаеш?
– Нали съм детектив – отвърна Джоун. – Проучих фактите.
– Не е задължително Хауард Дженингс и Сюзан Уайтхед да са убити от един и същ човек. Може да става дума за съвсем различни престъпления.
– Не вярвам в това, и ти също не вярваш. Струва ми се, че макар престъпленията да се различават, между тях има и много общо.
Паркс уморено поклати глава.
– Знам, че си много умна, а аз много глупав, но колкото повече говориш, толкова по-малко разбирам какво казваш, по дяволите.
– Да предположим, че Дженингс не е убит като човек, включен в Програмата за защита на свидетели. Нека допуснем, че е убит, защото работеше при Шон Кинг.
– Защо?
Тя не обърна внимание на въпроса.
– Сюзан Уайтхед е убита другаде и после пренесена в дома на Шон. И в двата случая няма безспорни доказателства, че той е убиецът. Нещо повече, в случая с Уайтхед фактите доказват обратното; той има алиби.
– Но за Дженингс няма алиби, а убийството е извършено с неговия пистолет – възрази Паркс.
– Да, той ми обясни теорията за подмяната. Доколкото разбрах, ти си съгласен с нея.
– Не потвърждавам и не отричам. Ето ти още една теория: Дженингс е убит от бившите си престъпни партньори и те се опитват да натопят Кинг. Пистолетът е негов, няма алиби, трупът лежи в кантората му. Класическа постановка.
– Но дали са могли да бъдат сигурни? – попита Джоун.
– В какво?
– Че Шон няма да разполага с алиби за онази нощ. Би могло да го повикат по спешност, докато е на дежурство, или някой да го види другаде в часа на убийството.
– Освен ако са знаели точния маршрут и навиците му – възрази Паркс. – Изчакали са да стигне до центъра и тогава са убили Дженингс. Той е забелязан там по време на убийството.
– Да, забелязан, но пак повтарям: ако бе срещнал някого или ако го бяха повикали в този момент, щеше да има алиби и край на целия план.
– И докъде стигаме? – попита Паркс.
– Дотам, че организаторите на плана всъщност не дават пет пари дали Шон ще бъде арестуван за престъплението, или не. А от личен опит знам, че когато накисват някого, рядко допускат подобна немарливост. Щом са били толкова внимателни, че да откраднат пистолета му, да го изкопират до най-малката подробност, да убият Дженингс и да върнат оръжието в къщата на Шон, значи би трябвало да изберат за убийството време и място, което да остави Шон без никакъв шанс за алиби. С две думи, не приемам за нормално едно изключително грижливо планиране на действията с оръжието да се съчетае с пълна некадърност по линия на алибито. Убийците рядко проявяват такава шизофрения.
– Е, Кинг може сам да е скалъпил всичко, за да ни обърка.
– С какъв мотив? Да съсипе хубавия живот, който си е уредил тук?
– Добре, схващам идеята ти, но защо проявяваш толкова жив интерес към тази история?
– Някога с Шон работехме заедно. Нека кажем, че съм му задължена. Тъй че докато търсиш убиеца, може и аз да погледна тук-там.
– Имаш ли идея къде точно да търсиш?
Джоун се загледа настрани.
– Всеки си има идеи.
С тези думи тя внезапно прекъсна разговора.
След като Паркс си тръгна объркан и разгневен, Джоун извади листчето от чантата си. Бе убедила един от помощниците на местния полицейски началник да й разреши да направи копие, докато Кинг и Уилямс бяха заети другаде. След като го прочете, тя извади от портфейла си друго листче, което бе пазила през всичките тези години. Грижливо го разгъна и се вгледа в кратките думи, изписани върху него.
Това променяше положението… но можеше ли да бъде сигурна? Струваше й се невероятно след толкова време. И все пак… Бележката, която държеше, бе същата, за която вярваше, че Шон й е оставил в хотел „Феърмаунт“ в онова утро, когато загина Ритър. След бурната любовна нощ тя остана да спи, а Кинг застъпи на смяна. Когато се събуди, видя бележката и изпълни точно каквото бе написано, макар че молбата криеше голям професионален риск. В края на краищата, нали бе авантюристка по дух. Отначало си мислеше, че станалото е просто лош късмет, ужасно съвпадение. После взе да се пита какво всъщност бе замислил Шон онази сутрин. Тогава не му каза нищо по една проста причина: опасността да провали кариерата си. Сегашният развой на събитията хвърляше съвсем нова светлина върху трагичното произшествие.
Въпросът беше един: какво да предприеме?
32
Докато се качваше в джипа на Мишел, Кинг хвърли изненадан поглед наоколо.
– Почистила си колата.
– О, просто събрах това-онова – отвърна небрежно тя.
– Мишел, колата е безупречно чиста и мирише приятно.
Тя сбърчи нос.
– Открих няколко изгнили банана. Нямам представа как са се появили.
– Да не си се притеснила от моите забележки?
– Шегуваш ли се? Просто… нали разбираш, просто имах малко свободно време.
– Въпреки всичко съм поласкан. – Внезапно му хрумна нова мисъл. – Какво направи с всичкия онзи багаж? Не си се прибирала.
Тя се смути леко.
– Не ти препоръчвам да посещаваш стаята ми в мотела.
– Добре, ще го имам предвид.
Стигнаха до Боулингтън и се срещнаха с Тони Болдуин. С разрешение от него и местния шериф отидоха да огледат къщата на Лорета Болдуин.
– Как се издържаше майка ти? – попита Кинг, оглеждайки красивото обзавеждане. – От обществени осигуровки ли?
– Не, тя беше само на шейсет и една – каза Тони.
– Работеше ли?
Тони поклати глава, а Кинг продължи да оглежда мебелите, килимчетата и красивите украшения, разпръснати тук-там. Кухненското обзавеждане бе много по-ново от самата къща, а в гаража откриха последен модел форд.
Кинг изгледа втренчено Тони.
– Е, предавам се. Ти ли я издържаше, или е получила наследство?
– Аз имам четири хлапета. Едва свързвам двата края.
– Чакай да позная. Лорета ти е пращала пари, нали?
Тони се смути.
– Спокойно, Тони – намеси се Мишел. – Просто се опитваме да разберем кой е причинил това на майка ти.
– Добре де, наистина ми пращаше пари от време на време. Нямам представа откъде ги взимаше и не ми се искаше да питам. Когато човек има да храни гладни гърла, не гледа зъбите на подарения кон, нали?
– Споменавала ли е някога откъде може да идват парите? – попита Кинг. Тони поклати глава. – Кога забеляза за пръв път този приток на средства?
– Не съм сигурен. Нали разбирате, тя почна да ми праща пари още преди години.
– Колко години? Помисли внимателно, важно е.
– Може би преди шест-седем.
– Кога престана да работи във „Феърмаунт“?
– Закриха хотела веднага след убийството на Ритър.
– А след това работила ли е другаде?
– Не постоянно, а през последните години изобщо не работеше. Цял живот е слугувала. Време беше да си даде малко отдих – отвърна предизвикателно Тони.
– Значи майка ти никога не е споменавала откъде идват парите? А дали не е споделила с други роднини или приятели?
– Аз съм й най-близкият роднина. За приятели не съм чувал. Имаше един много добър приятел, Оливър Джоунс, но той почина. Може да е казала на него.
– Има ли начин да поговорим с близките му?
– Няма такива. Той ги надживя всичките. Умря преди около година.
– Не се ли сещаш за още нещо?
Тони се замисли и изведнъж лицето му просветна.
– Ами… миналата година мама каза нещо странно.
– Какво?
– През последните пет-шест години редовно пращаше хубави подаръци за децата. Само миналата Коледа пропусна. Малката ми дъщеря Джуъл попита баба си защо не е пратила подаръци, не ги ли обича вече. Нали знаете какви са децата. Е, мама каза нещо такова: „Скъпа, всички хубави неща рано или късно свършват.“
Мишел и Кинг се спогледаха многозначително. Кинг каза:
– Предполагам, че полицаите са претърсили къщата много старателно.
– От горе до долу, но не откриха нищо.
– Нямаше ли отрязъци от чекове, вносни бележки, стари пликове, които да подскажат откъде са идвали парите?
– Не, нищо такова. Мама не обичаше банките. Плащаше само в брой.
Кинг бе пристъпил до прозореца и гледаше към задния двор.
– Изглежда, Лорета добре се е грижила за градината.
Тони се усмихна.
– Тя обичаше цветята Много труд влагаше в тая градина. Аз идвах всяка седмица да помагам. Седеше там часове наред и гледаше цветята. – Тони отвори уста да каже още нещо, помълча и попита: – Искате ли да ги погледнете? – Кинг понечи да поклати глава, но Тони бързо добави: – Разбирате ли, обикновено на днешния ден от седмицата идвах да плевя. Знам, че вече я няма да ме види, но за нея беше важно.
Мишел се усмихна и каза със съчувствие:
– Аз обичам градините, Тони.
Тя смушка Кинг с лакът.
– Да, и аз си падам по тях – каза той без особен ентусиазъм.
Докато Тони Болдуин плевеше цветните лехи, Мишел и Кинг обикаляха двора и се възхищаваха на цветята.
Кинг отбеляза:
– Излиза, че тайните приходи на Лорета са започнали скоро след смъртта на Ритър.
– Точно така. За изнудване ли си мислиш?
Той кимна.
– Макар че се питам как Лорета е успявала да изнудва някого само защото го е видяла в килера.
– Имаш предвид, че човекът може да е попаднал там по същата причина – бил е изплашен като нея, така ли?
– Трябва да има и още нещо. Спомняш ли си, когато разглеждахме килера в хотела, аз ти казах, че вероятно се е свряла в дъното. Помислих си го, защото тя би се бояла да не нахълта някой с пистолет…
Изведнъж той млъкна и я погледна с разширени очи.
– Какво казваш? Че може би наистинае видяла някого да влиза с пистолет?
– Или с нещо друго. Иначе защо би го заподозряла? Нали разбираш, тогава много хора са бягали в търсене на скривалище.
– Но защо точно пистолет?
– А защо не? Някой да крие пистолет в служебен килер след убийството звучи много по-логично, отколкото да крие очила или пачка банкноти. Пистолетът е недвусмислена улика. Добре, да речем, че човекът носи пистолет. Не смее да излезе навън с него, защото могат да го спрат и да го претърсят. Затова когато избухва паника, той побягва и скрива оръжието в килера, без да знае, че Лорета е там. Може би е планирал този ход от самото начало с намерение да прибере пистолета по-късно или да остави полицията да го открие. Най-вероятно оръжието е било почистено от отпечатъци и други следи. Но когато той пъхва пистолета между купчините хавлии или някъде другаде и излиза, Лорета отива и го прибира. Може би с намерение да го предаде на полицията, само че после променя решението си и избира пътя на изнудването. Тъй като работи в хотела, навярно знае как да изнесе оръжието през някой страничен изход, или да го скрие другаде и по-късно да го прибере.
Мишел се замисли над предположението му.
– Добре, тя взима пистолета и е видяла човека. Дори да не знае кой е, лесно може да разбере. Свързва се анонимно с него, може би му изпраща снимка на пистолета и мястото, където го е видяла, след това почва да го изнудва. Връзва се, Шон. Звучи не по-малко логично от всеки друг вариант.
– И затова къщата е претърсена. Заради пистолета.
– Наистина ли смяташ, че Лорета го е държала някъде тук?
– Нали чу какво каза Тони, жената не се е доверявала на банките. Нищо чудно да е била от онези хора, които гледат всичко важно да им е подръка.
– Значи остава големият въпрос: къде е оръжието сега?
– Може би си струва да разглобим къщата дъска по дъска.
– Няма смисъл. Не е много удобно да крие оръжието в стените, освен ако е имала вградено скривалище.
– Вярно.
Кинг разсеяно плъзна поглед из малката градина. За миг спря на едно място, отмина и пак се върна. Пристъпи към лехата с хортензии. Шест розови и една синя – точно по средата.
– Хубави хортензии – каза той на Тони.
Бършейки ръцете си, Болдуин отвърна:
– Да, мама ги обичаше най-много, дори повече от розите.
Кинг го погледна с любопитство.
– Интересно. Казвала ли е защо?
– Как така? – озадачи се Тони.
– Защо е обичала хортензиите повече от розите?
– Шон, наистина ли смяташ, че е важно? – обади се Мишел.
Тони се почеса по брадата.
– Ами… като стана дума, тя на няколко пъти спомена, че за нея тези хортензии са безценни.
Кинг рязко завъртя глава към Мишел, после се втренчи в синята хортензия и възкликна:
– По дяволите!
– Какво има? – попита Мишел.
– Най-невероятната догадка на света. Но може и да излезе вярна. Бързо, Тони. Имаш ли лопата?
– Лопата ли? Защо?
– Винаги съм се чудил на сините и розовите хортензии.
– Няма нищо за чудене. Някои хора смятат, че са различни видове, но всъщност не е така. Нали разбирате, човек може да си ги купи готови, но може и да превърне розовите в сини, като повиши киселинността на почвата, или пък розовите в сини, като направи почвата по-алкална. За киселинност продават специален препарат, алуминиев сулфат, струва ми се. А по-просто е да заровиш в земята желязо – консервени кутии или дори ръждиви пирони. Това също ще промени цвета от розов на син.
– Знам, Тони. Затова искам лопата. Побързай, моля те.
Тони донесе инструмента от гаража и Кинг започна да разкопава около синята хортензия. Не след дълго лопатата издрънча в нещо твърдо. И малко по-късно той извади предмета.
– Хубав източник на желязо – каза Кинг, повдигайки ръждивия пистолет.
