Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 26 страниц)
39
Частният самолет кацна във Филаделфия и трийсет минути по-късно Кинг и Джоун наближаваха дома на Джон и Катрин Бруно в едно красиво предградие. Докато минаваха покрай добре поддържани тревни площи и тухлени къщи, обрасли с бръшлян, Кинг се озърна към Джоун.
– Тук май мирише на стари пари.
– Само от страна на съпругата. Джон Бруно е израснал в бедно семейство от Куинс, после родителите му се преселили във Вашингтон. Завършил право в „Джорджтаун“ и веднага започнал работа като столичен прокурор.
– Срещала ли си мисис Бруно?
– Не. Исках да дойдеш с мен. Нали знаеш, първото впечатление е най-важно.
Мургава прислужница с колосана униформа, дантелена престилчица и почтително държане ги въведе в големия хол. Жената едва не направи реверанс, преди да излезе. Кинг поклати глава пред тази старомодна гледка, после веднага се съсредоточи, защото в стаята влезе дребна жена.
От Катрин Бруно би излязла отлична президентска съпруга, бе първото му впечатление. Тя беше около четирийсет и пет годишна, нисичка, изтънчена, умна, достолепна – истинско олицетворение на синята кръв и добрите маниери. Втората му мисъл обаче бе, че жената твърде много държи на собствената си персона. Това личеше по навика й да гледа над рамото на своя събеседник. Сякаш не можеше да хаби безценното си зрение за хора от простолюдието. Тя дори не попита Кинг защо главата му е бинтована.
Джоун обаче я накара много бързо да се съсредоточи. Тя винаги излъчваше сила и напрежение, като ураган, готов всеки момент да се разрази. Кинг едва удържа усмивката си, докато неговата партньорка с лекота разбиваше стената на високомерието.
– Времето не е на наша страна, мисис Бруно – каза Джоун. – Полицията и ФБР вършат всичко необходимо, но резултатите им засега са нищожни. Колкото по-дълго остава в неизвестност съпругът ви, толкова повече намаляват шансовете да го върнем жив.
Надменният поглед бързо се върна към грешната земя.
– Е, нали затова ви наеха хората на Джон? За да го върнете жив и здрав.
– Именно. Водя разследване по няколко линии, но ми е необходима и вашата помощ.
– Казах на полицаите всичко, което знам. Питайте тях.
– Предпочитам да чуя вас.
– Защо?
– Защото в зависимост от вашите отговори може да имам допълнителни въпроси, които не са хрумнали на полицаите.
И освен това искаме да видим дали зад тая префърцунена маска не се крие лъжлив език, помисли си Кинг.
– Добре, питайте.
Жената изглеждаше толкова смутена, че Кинг изведнъж се запита дали няма тайна любовна връзка, която измества на заден план желанието й отново да види съпруга си.
– Подпомагахте ли политическата кампания на съпруга си? – попита Джоун.
– Що за въпрос е това?
– Такъв, чийто отговор бихме желали да знаем – отвърна любезно Джоун. – Разбирате ли, мъчим се да стесним кръга от мотиви, потенциални заподозрени и перспективни линии на разследване.
– А какво общо има с това моята подкрепа за политическата кариера на Джон?
– Е, ако сте подкрепяли политическите му амбиции, значи навярно имате достъп до имена, водили сте със съпруга си разговори насаме за някои негови тревоги, свързани с тази част от живота му. Ако обаче сте били извън играта, ще трябва да търсим другаде.
– О, не мога да кажа, че бях твърде доволна, когато Джон се насочи към политическа кариера. Разбирате ли, той нямаше никакъв шанс; всички го знаехме. А близките ми…
– Не одобряваха – подсказа Кинг.
– Семейството ми стои далеч от политиката. Имаме безупречна репутация. Майка ми едва не получи удар, когато се омъжих за обикновен прокурор, израснал в неподходяща среда и отгоре на всичко с десет години по-възрастен от мен. Но аз обичам Джон. И все пак се налага да изглаждам отношенията, а това невинаги беше лесно. Затова не мога да кажа, че бях добре запозната с политическата му дейност. Той обаче имаше кристално чиста репутация като юрист. Беше водил обвинението по някои от най-тежките дела във Вашингтон, а по-късно и във Филаделфия, където се запознахме. Това му донесе национална известност. Предполагам, че близостта с всички онези политици във Вашингтон е разпалила у него стремежа да се хвърли в битката, дори и след като се преместихме във Филаделфия. Не одобрявах политическите му амбиции, но съм негова съпруга, тъй че формално го подкрепях.
Джоун и Кинг зададоха поредица от стандартни въпроси, на които мисис Бруно даде стандартни и в общи линии безполезни отговори.
– Значи не се сещате кой би желал да причини зло на съпруга ви? – попита Джоун.
– Не, с изключение на онези, които е обвинявал в съда. Получаваше заплахи наистина, но това беше отдавна. След като напусна прокуратурата във Филаделфия, той работи няколко години като адвокат, преди да се хвърли на политическата арена.
Джоун спря да си води записки.
– В коя фирма работеше?
– Във филаделфийския клон на вашингтонската фирма „Добсън, Тайлър и Рийд“. Кантората им е в центъра, на Маркет Стрийт. Много почтена фирма.
– С какво се занимаваше там?
– Джон не разговаряше с мен по работа. А и аз никога не съм го насърчавала. Не ме интересуваше.
– Но вероятно е ставало дума за съдебни дела.
– Съпругът ми бе най-щастлив, когато имаше сцена, на която да се изяви. Затова предполагам, че наистина е водил съдебни дела.
– И не е изказвал пред вас никакви тревоги?
– Той смяташе, че кампанията му върви сравнително добре. Не се самозалъгваше, че ще спечели. Просто искаше да изкаже публично убежденията си.
– А какво щеше да прави след изборите?
– Никога не сме обсъждали тази тема. Предполагах, че възнамеряваше да се върне в „Добсън, Тайлър и Рийд“.
– Можете ли да ни кажете нещо за отношенията му с Бил Мартин?
– Споменаваше името му от време на време, но това е било още преди мен.
– И нямате представа защо вдовицата на Бил Мартин би желала да се срещне със съпруга ви?
– Ни най-малка. Както казах, било е още преди да се запозная с Джон.
– Имали ли сте предишни бракове?
– Той не, аз да – отвърна лаконично мисис Бруно.
– А имате ли деца?
– Три. Ужасно им е трудно. И на мен също. Просто искам Джон да се върне.
Тя театрално заподсмърча и Джоун й подаде хартиена кърпичка.
– Всички желаем същото – каза Джоун, мислейки несъмнено за милиона, който би спечелила в такъв случай. – И няма да спра, докато не постигна тази цел. Благодаря. Ще поддържаме връзка.
Излязоха и потеглиха обратно към летището.
– Е, какво мислиш? – попита Джоун в колата. – Надуши ли нещо?
– Първо впечатление: тая надменна жена знае повече, отколкото казва. Но това, което не казва, може да няма нищо общо с отвличането на Бруно.
– Или изцяло да е свързано с него.
– Не изглежда много доволна от политическите му забавления, но коя ли съпруга си пада по тия неща? Тя има три деца и нямаме основания да подозираме, че не обича тях или съпруга си. Пари не й липсват. Нищо не печели, ако поръча да го отвлекат. Ще трябва сама да плати част от откупа.
– Но ако няма откуп, не плаща нищо. Отново е свободна да се омъжи за човек от своята класа, който не е нагазил в блатото на политиката.
– Вярно – съгласи се Кинг. – Просто засега не знаем достатъчно.
– И това ще стане. – Джоун отвори папката и зачете. – Нападението срещу теб и Максуел е било около два след полунощ. Мислех, че към мен си проявил по-особено внимание, а откривам, че каниш за нощувка какви ли не жени.
– Тя спа в стаята за гости, също като теб.
– А тикъде спа?
Той не обърна внимание на въпроса.
– Кой е следващият в списъка?
Джоун затвори папката.
– Бих искала, докато сме в града, да посетим онази фирма, „Добсън, Тайлър и Рийд“, но първо ще трябва да направим някои справки. Затова се насочваме към Милдред Мартин.
– С какво разполагаме за нея?
– Посветила целия си живот на своя съпруг, който работел заедно с Бруно във Вашингтон. Някои от предварителните ми проучвания подсказват, че младият Джон Бруно е гледал да обира лаврите, а на Мартин прехвърлял черната работа.
– Значи вдовицата на Мартин не би трябвало да изпитва топли чувства към Бруно?
– Точно така. Бил Мартин е страдал от рак на белите дробове в последен стадий. Болестта се прехвърляла и към костите. Оставал му най-много още месец живот. Но това не съвпадало с нечий график и се наложило да му помогнат. – Тя отвори папката. – Успях да получа резултатите от аутопсията на Мартин. Балсамиращият разтвор е проникнал навсякъде, дори до стъкловидното тяло, което иначе е много подходящо за откриване на отрови, защото след смъртта не се превръща в пихтия като кръвта.
– Стъкловидното тяло? – повтори Кинг. – Това е течността, която изпълва окото, нали?
Тя кимна.
– Но в пробата от средния мозък открихаповишено съдържание на метанол.
– Нищо необичайно, ако човекът е пийвал повечко. Метанолът се среща във виното и уискито.
– И тук си прав. Просто го отбелязвам, защото е направило впечатление на съдебния лекар. Метанолът обаче е и съставка на балсамиращата течност.
– И ако са знаели, че няма да има аутопсия и тялото ще бъде балсамирано…
Джоун довърши:
– Балсамирането може да прикрие присъствието на метанол или поне да обърка съдебния лекар, когато бъде извършена аутопсия.
– Значи идеално убийство?
– Не и когато ние водим разследването – каза Джоун с усмивка.
– Какво очакваш да ни каже Милдред?
– Ако Бруно е променил графика си, за да се срещне с жена, която се представя за Милдред Мартин, значи е смятал, че истинската Милдред Мартин има да му каже нещо важно. Доколкото съм чувала, Джон Бруно не върши нищо без полза за себе си.
– Или ако нещо не го застрашава. И какво те кара да мислиш, че тя ще каже на нас!
– Проверих какво се знае за нея и открих, че също си пада по пиенето и по вниманието на красиви мъже. Надявам се да схващаш намека. Ако можеш, свали превръзката. Имаш толкова хубава коса.
– А какво ще е твоето участие?
Тя се усмихна лукаво.
– Ролята на безсърдечната кучка. Изпипала съм я до съвършенство.
40
След като кацнаха, Кинг и Джоун наеха кола и потеглиха към дома на Милдред Мартин, където пристигнаха привечер. Скромната къща се намираше в квартал за пенсионери без големи финансови възможности. Беше на около осем километра от погребалното бюро, откъдето бяха отвлекли Бруно.
Позвъниха и почукаха на вратата, но никой не им отвори.
– Не разбирам – каза Джоун. – Обадих се предварително.
– Да проверим отзад. Нали каза, че пиела? Може да се е оттеглила някъде с бутилката.
В малкия заден двор, покрит с неравни, обрасли с мъх плочки, откриха домакинята край стара плетена маса. Милдред Мартин пиеше, пушеше и се взираше доволно в градината си. Изглеждаше на около седемдесет и пет години, със сбръчкано от тютюна и слънцето лице, и в топлата привечер бе облечена с тънка памучна рокля и леки сандали. Косата й беше боядисана в оранжево, само тук-там при корените се мяркаше бяло. Кофичка с лимонова есенция под масата пръскаше аромат из въздуха, за да пропъжда комарите.
След като се представиха, Милдред каза:
– Обичам да седя тук, въпреки проклетите комари. По това време на годината градината направо сияе.
– Благодарим, че ни приехте – каза любезно Кинг. Беше изпълнил съвета на Джоун да махне превръзката.
Милдред им кимна да седнат и вдигна чашата си.
– Падам си по джина и мразя да пия сама. Какво да ви предложа?
Гласът й беше дълбок и дрезгав, трайно увреден от десетилетия злоупотреба с тютюна и алкохола.
– Коктейл „Скрудрайвър“ – каза Джоун и хвърли бърз поглед към Кинг. – Обожавам водка с портокалов сок.
– Уиски със сода – каза Кинг. – Да ви помогна ли?
Милдред се разсмя от сърце.
– О, можехте, ако бях с четирийсет години по-млада.
Тя се усмихна кокетно и пое към къщата с леко неуверена крачка.
– Изглежда, че е приключила с траура – подхвърли Кинг.
– Били са женени четирийсет и шест години и по всичко личи, че са имали стабилен брак. Съпругът й е починал на около осемдесет години, бил е болен от рак. Може би просто няма за какво да скърби.
– Казват, че Бруно смятал Бил Мартин за свой наставник. Защо?
– В началото на кариерата си като прокурор Джон Бруно работил под негово ръководство. Бил Мартин го научил на всичко.
– Във Вашингтон ли? – попита Кинг.
– Именно – отговори Джоун.
Кинг се огледа.
– Е, семейството не изглежда много заможно.
– От държавна служба не се забогатява, всички го знаем. А и Бил Мартин не се е оженил за богата наследница. След като се пенсионирал, дошли тук. Това е родното място на Милдред.
– Ако оставим носталгията настрана, не виждам какво би ме накарало да се върна.
Милдред се върна с две чаши върху поднос и седна.
– А сега сигурно ще искате да пристъпите направо към въпроса. Вече разговарях с полицията. Всъщност нищо не знам.
– Разбираме, мисис Мартин – каза Кинг, – но искахме да се срещнем и да поговорим с вас лично.
– Какъв късмет. Моля, наричайте ме Мили. Свекърва ми беше мисис Мартин, а тя е покойница от трийсет години.
– Добре, Мили, знаем, че си разговаряла с полицаите и че те са направили аутопсия на съпруга ти.
– Божичко, само си загубиха времето.
– Защо? – бързо попита Джоун.
Милдред я изгледа втренчено.
– Защото никой не го е отровил. Той беше стар човек с тежка форма на рак и издъхна мирно в леглото си. Ако не ме повали сърдечен удар в градината, и аз бих предпочела такава смърт.
– Знаеш ли за телефонното обаждане до Бруно?
– Да, и вече казах на полицаите, че не съм била аз. Провериха телефонните ми разпечатки. Май не ми вярваха.
Джоун се приведе напред.
– Да, но важното е, че според свидетели Бруно бил много развълнуван след разговора. Можеш ли да ни обясниш защо?
– Откъде да знам, след като не съм се обаждала? За жалост нямам телепатична дарба. Иначе досега да съм забогатяла.
– Погледни от друг ъгъл, Мили – настоя Джоун. – Бруно и твоят съпруг някога са били добри познати, но пътищата им отдавна са се разделили. И все пак щом някой му се обажда от твое име с молба за среща, веднага го обзема вълнение. Трябва да са му казали нещо правдоподобно. Нещо, което Бруно логично да свърже с теб или съпруга ти.
– Може човекът просто да му е казал, че Бил е мъртъв. Надявам се това да го е развълнувало. В края на краищата двамата бяха приятели.
Джоун поклати глава.
– Не, Бруно вече е знаел. Проверихме. Преди телефонния разговор не е възнамерявал да посети погребалното бюро.
Милдред извъртя очи нагоре.
– Виж, това не ме изненадва.
– Защо мислиш така? – попита Кинг.
– Няма да го увъртам. На мен Джон Бруно не ми допадаше, макар че Бил го боготвореше. Бил беше с двайсет и пет години по-възрастен и пое ролята на негов наставник. Не казвам, че Бруно нямаше способности, но нека се изразя така: той винаги постъпваше както му е изгодно, а за другите пет пари не даваше. Ето например – намира се само на двайсет минути път от покойния си наставник,а дори не му хрумва от едното благоприличие да спре за малко кампанията и да дойде да отдаде последна почит. Разбира се, докато някой не му се обажда, уж от мое име. Е, какво повече да ви разправям за Джон Бруно?
– Предполагам, че ти нямаше да гласуваш за него – каза с усмивка Кинг.
Милдред се разсмя гърлено и сложи ръка върху неговата.
– О, скъпи, толкова си симпатичен. Направо ми се ще да те сложа във витринка и да те гледам по цял ден.
Тя не отдръпна ръка след тези думи.
– Първо би трябвало да го опознаеш – подхвърли сухо Джоун.
– Чакам с нетърпение.
– Помниш ли по кое време точно започна да изпитваш неприязън към Джон Бруно? – попита Джоун.
Милдред вдигна празната си чаша и вътре издрънча бучка лед.
– Какво имаш предвид?
Джоун погледна записките пред себе си.
– По времето, когато твоят съпруг е ръководил прокуратурата във Вашингтон, били разкрити някои нередности, които довели до отмяна на редица присъди и провал на няколко обвинения. Било много грозна история.
Милдред запали нова цигара.
– Беше отдавна. Почти не си спомням.
– Сигурна съм, че ще си спомниш, ако се постараеш – твърдо отсече Джоун. – Бъди така добра да спреш да се наливаш. Много е важно. Много.
– Хей – намеси се Кинг, – я не нападай жената. Тя ни прави услуга. Не е длъжна да ни казва каквото и да било.
Милдред отново го хвана за ръката.
– Благодаря, скъпи.
Джоун се изправи.
– Знаеш ли какво, защо не вземеш да довършиш разпита сам, а аз ще запаля цигара и ще разгледам хубаватаградина. – Тя взе пакета цигари на Милдред. – Може ли да задигна една?
– Взимай, скъпа, защо да умирам сама?
– Да, наистина защо, скъпа?
Джоун се отдалечи и Кинг смутено погледна Милдред.
– Понякога е малко рязка.
– Рязка? Направо си е кобра с токчета и червило. Наистина ли работиш за нея?
– Да. И научавам много неща.
Милдред се озърна към Джоун, която в момента изтръскваше пепелта от цигарата си над един розов храст.
– Само не забравяй да си държиш ръката на ципа на панталона, когато тя е наоколо, инак, току-виж, някоя сутрин откриеш, че ти липсва нещо много важно.
– Ще го имам предвид. Дай сега да си поговорим за онези истории в службата на съпруга ти. Усещам, че имаш определено мнение за това, нали? Всъщност в крайна сметка той е подал оставка именно заради онези нередности, прав ли съм?
Милдред вирна глава, макар че гласът й трепереше.
– Той пое вината заради отговорния пост, който заемаше и защото беше човек на честта. Вече няма мъже като Бил Мартин. Също като Хари Труман, той смяташе, че носи цялата отговорност. За добро или зло.
– Искаш да кажеш, че пое вината, макар грешката да не е била негова?
– Трябва ми още едно питие, преди да си строша някоя коронка с тоя проклет лед – каза тя и понечи да стане.
– Смяташ, че Бруно е виновен, нали? Той е напуснал Вашингтон, преди да стане напечено, съсипал е кариерата на мъжа ти и е станал шеф на прокуратурата във Филаделфия. А там си спечелил слава с присъди по нашумели дела, уредил се изгодно в голяма адвокатска фирма и накрая хвърлил око на Белия дом.
– Виждам, че си си подготвил домашното.
– Но съпругът ти е продължил да му се възхищава, значи не е споделял твоето мнение, нали?
Милдред отново седна.
– Бил беше добър юрист, но не умееше да преценява хората. Едно му признавам на Бруно: винаги знаеше какво да каже и как да постъпи. Знаеш ли, че позвъни тук да съобщи на Бил, че се кандидатира за президент?
Кинг я погледна с изненада.
– Наистина ли? Кога беше това?
– Някъде преди два месеца. Аз вдигнах телефона. Като чух гласа му, едва не паднах. Исках да му кажа каквото заслужаваше, но се въздържах. Прехапах си езика. Побъбрихме като стари приятели. Той разправи какви велики дела бил извършил, как чудесно си живеел във висшите кръгове на Филаделфия. Едва не повърнах. После дадох телефона на Бил и двамата разговаряха известно време. А всъщност Бруно само искаше да злорадства, да му натрие носа. Да покаже, че се е издигнал много над Бил.
– А аз предполагах, че Бруно не ви се е обаждал от години.
– Е, това беше единственият телефонен разговор и аз ужасно се подразних.
– Бил каза ли нещо, което би подтикнало Бруно да дойде в погребалното бюро?
– Не. Бил почти не успя да вземе думата. Вече беше много отпаднал. А аз определено не казах нищо, което да развълнува Бруно. Макар че много исках, повярвай ми.
– За онези истории във Вашингтон.
– И много други неща.
– Не са ли ти попадали доказателства?
– Бруно беше юрист, знаеше как да прикрива следите си. Неговото лайно никога не миришеше. Плю си на петите много преди нещата да излязат наяве.
– Е, доколкото виждам, ти не съжаляваш, че е изчезнал.
– Да върви по дяволите. Дори се надявам вече да е при тях.
Кинг се приведе напред и този път сам положи ръка върху нейната.
– Мили, много е важно. Макар че аутопсията на съпруга ти не даде категорични резултати, има някои признаци, че може да е отровен с метанол. Разбираш ли, такова отравяне би било прикрито от балсамирането. Цялата история почна с неговата смърт и изпращането на тялото в погребалното бюро. Похитителят на Бруно не би оставил това на случайността. Твоят съпруг е трябвало да попадне там в точно определено време, тоест да умре на конкретна дата.
– Така разправят и онези от ФБР, но аз ти казвам, че никой не може да е отровил Бил. Аз щях да разбера. Всеки ден бях при него.
– Само ти? Той е бил много болен, преди да умре. Не ти ли помагаха? Не идваше ли някой? Може да е било от лекарствата.
– ФБР взе всички лекарства за анализ и не откриха нищо. Аз се хранех със същото, пиех същата вода. И съм много добре.
Кинг се облегна назад и въздъхна.
– Някой се е представил за теб в погребалното бюро.
– Чух. Е, аз харесвам черното, отива ми на косата. – Тя погледна полупразната чаша на Кинг. – Ще искаш ли още едно? – Той поклати глава. – Бил не се отказа от уискито до самия край. Това бе едно от малкото удоволствия, които му оставаха. Държеше си специални запаси от двайсет и пет годишно „Макалан“. – Тя се изкиска. – Всяка вечер си пийваше по малко. Беше на изкуствено хранене, но аз му сипвах в маркуча със спринцовка. За яденето пет пари не даваше, но на уискито си държеше и пак доживя до осемдесет. Не е зле.
– Бас държа, че и ти имаш добри запаси.
Тя се усмихна.
– Какво друго ми остава на тая възраст?
Кинг сведе очи към чашата си.
– А ти пиеш ли уиски?
– Не близвам. Нали ти казах, падам си по джина. Уискито е като разредител за боя. Ако искаш да си прочистиш синусите – моля, пий го колкото щеш.
– Е, благодаря още веднъж. Пак ще се чуем. Приятна вечер.
Кинг стана и понечи да се обърне. Зърна Джоун с цигара и чаша в ръцете и изведнъж застина.
Разредител за боя?
Той рязко се завъртя.
– Мили, ще ми покажеш ли специалните запаси на Бил?
