Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 26 страниц)
51
За срещата с Кейт избраха кафене „Грийнбъри“ в търговския център на Баракс Роуд в Шарлотсвил. Тримата си поръчаха големи чаши кафе и заеха масичка в дъното на заведението, което бе почти празно в този нощен час.
Очите на Кейт бяха подпухнали, изглеждаше потисната, дори гузна. Седеше с наведена глава и нервно опипваше чашата си. Тя изненадано вдигна глава, когато Кинг побутна към нея две сламки.
– Хайде, подреждай ги под прав ъгъл, това ще те успокои – каза той е добродушна усмивка.
Лицето на Кейт малко се разведри и тя пое сламките.
– Правя го още откакто бях малка. Мисля, че е за предпочитане пред цигарите.
– Значи имаш да ни съобщиш нещо важно – каза Мишел.
Кейт се огледа. Най-близкият клиент четеше дебела книга и си водеше записки, явно бе студент в навечерието на изпит.
– Свързано е със срещата на баща ми през онази нощ. Вече разказах на Мишел – обясни тя, като се озърна към Кинг.
– Да, в течение съм – кимна той. – Продължавай.
– Ами… тогава чух още нещо. Сигурно трябваше да ви кажа по-рано, но искрено вярвах, че ми се е сторило. Може обаче наистина да съм го чула.
– Какво? – попита нетърпеливо Кинг.
– Име. Име, което познавах.
Кинг и Мишел се спогледаха.
– Защо не ни каза по-рано? – попита Мишел.
– Нали вече обясних, защото не можех да повярвам, че съм чула правилно.
– Но вече не мислиш така – настоя Кинг. – Защо?
– След като ме посетихте, почнах да размишлявам за много неща – неща от миналото. Но все още не мога да повярвам, че той е бил замесен по някакъв начин.
– Той? – повтори Кинг. – Добре, как му е името?
Кейт въздъхна дълбоко. Кинг забеляза, че сега омотава сламките на възли.
– Името, което чух да споменава онзи човек, беше Торнтън Джорст.
Мишел и Кинг отново се спогледаха многозначително.
– Сигурна ли си? – попита Мишел. – Чула си го да казва „Торнтън Джорст“?
– Не съм сто процента сигурна, но какво друго би могло да бъде? Не е някакво просто име като Джон Смит например. Определено звучеше като Торнтън Джорст.
– Как реагира баща ти, като чу това име?
– Не чух добре. Но каза нещо в смисъл, че било рисковано, много рисковано. И за двамата.
Кинг се замисли.
– Значи другият мъж не е бил Торнтън Джорст, това изглежда ясно, но са говорили за него. – Той докосна Кейт по рамото. – Разкажи ни за отношенията между Джорст и баща ти.
– Бяха приятели и колеги.
– Дали са се познавали, преди да постъпят в „Атикъс“? – попита Мишел.
Кейт поклати глава.
– Не ми се вярва. Във всеки случай никога не са споменавали. Но и двамата са били студенти през шейсетте години. Тогава хората обикаляли цялата страна и вършели ненормални неща. И все пак странно…
– Кое е странно? – попита Кинг.
– Понякога ми се струва, че Торнтън познаваше майка ми по-добре, отколкото баща ми. Сякаш са се срещали и преди.
– Майка ти споменавала ли е нещо подобно?
– Не. Торнтън постъпи в „Атикъс“ след родителите ми. Той е ерген, никога не съм го виждала да се среща по-сериозно с жени. С родителите ми бяха големи приятели. Мисля, че майка ми го съжаляваше. Често печеше сладкиши и му ги носеше. Добри приятели бяха.
– Кейт, смяташ ли, че майка ти… – бавно изрече Мишел.
Кейт я прекъсна.
– Не, нямаха връзка. Знам, че тогава бях много малка, но все пак щях да усетя.
Кинг не изглеждаше убеден.
– Значи мъжът, който се е срещнал с баща ти, е споменал името на майка ти, Реджина?
– Да, предполагам, че е познавал нея, а може би и двамата. Но вижте, аз наистина не мога да повярвам, че Торнтън е замесен в това. Просто не си го представям да тича насам-натам въоръжен и да планира убийства. Не притежаваше нито гения на баща ми, нито академичното му образование. Но е добър преподавател.
Кинг кимна.
– Да, не е имал нито мозъка на баща ти, нито диплома от Бъркли, но въпреки всичко и двамата са попаднали в един и същ колеж. Имаш ли представа защо?
Кейт веднага премина в отбрана.
– В какъв смисъл?
– Защо баща ти не е преподавал, да речем, в Харвард или Йейл? – поясни Мишел. – Освен академичната си кариера в Бъркли, той е написал четири книги, за които ми казаха, че са сред най-добрите в своята област. Бил е сериозен учен, от тежката категория.
– Може би просто е решил да постъпи в малък колеж – каза Кейт.
– Или пък е имал в миналото си нещо, което му е попречило да се издигне във висшите академични кръгове – отбеляза Кинг.
– Не вярвам – каза Кейт. – Иначе всички щяха да знаят.
– Не е задължително. Не и ако е било заличено от официалните документи, но някои хора в затворения академичен свят са знаели. И може да са използвали това срещу него. Така е попаднал в „Атикъс“, където са го приели с радост, независимо от черните петна в миналото му.
– Някакви идеи какви може да са били тези петна? – попита Мишел.
Кейт мълчеше.
Кинг каза:
– Слушай, последното, което целим, е да хвърлим още кал върху баща ти. Нека почива в мир, казвам аз. Но ако човекът, който е разговарял с него, носи вина за стрелбата по Ритър, не виждам причина да не си получи заслуженото. А ако разберем миналото на твоя баща, може би по-лесно ще открием онзи човек. Защото може и да греша, но ми се струва, че той е познавал баща ти от старите времена. И ако е тъй, вероятно е знаел какъв инцидент го е опетнил дотолкова, че да се откъсне от Харвард и от целия свят.
– Кейт, ти си единствената ни надежда – отново се намеси Мишел. – Ако не ни кажеш каквото знаеш, ще бъде много трудно да разберем истината. А аз мисля, че ти искаш да стигнеш до истината, иначе нямаше да ни се обадиш.
Най-сетне Кейт въздъхна и каза:
– Добре, добре. Малко преди да се самоубие, майка ми сподели с мен някои неща.
– Какви, Кейт? – тихичко я подкани Мишел.
– Че баща ми бил арестуван по време на демонстрация. Срещу Виетнамската война, струва ми се.
– За нарушаване на обществения ред или за какво? – попита Кинг.
– Не. За това, че убил някого.
Кинг се приведе към нея.
– Кого и как, Кейт? Разкажи всичко, което си спомняш.
– Знам го само от думите на майка си, а тя не говореше много ясно. Към края на живота си пиеше почти непрекъснато.
Кейт извади хартиена кърпичка и избърса очите си.
– Знам, че е тежко, Кейт, но може би ще ти олекне, като престанеш да го криеш – каза Кинг.
– Доколкото разбрах, ставаше дума за полицай или някакъв друг служител на реда. Бил убит по време на онази антивоенна демонстрация, която излязла извън контрол. В Лос Анджелис, мисля, че така каза. Баща ми бил арестуван. Положението му изглеждало много тежко, после изведнъж всичко се променило. Майка ми каза, че някакви адвокати се намесили в полза на татко и обвиненията отпаднали. Каза още, че полицията и без това била скалъпвала доказателствата. Че търсели изкупителна жертва и баща ми попаднал под удара. Сигурна беше, че татко не е сторил нищо.
– Но трябва да е имало шум, статии във вестниците – отбеляза Мишел.
– Не знам дали е стигнало до вестниците, но предполагам, че случаят е останал документиран някъде, защото очевидно е провалил кариерата на баща ми. Проверих разказа на мама. Открих, че в Бъркли разрешили на татко да защити докторат, но крайно неохотно. Навярно не са имали избор: той вече бил приключил с изследователската работа и дисертацията. Но доколкото разбрах, из академичните кръгове плъзнала мълва и когато потърсил преподавателско място, навсякъде му затваряли вратите. Мама каза, че татко скитал от място на място и едва свързвал двата края, докато най-сетне му предложили работа в „Атикъс“. Разбира се, през онези години написал книгите, които били приети много добре в академичната общност. Като поглеждам назад, струва ми се, че татко е бил толкова огорчен от отношението на елитните университети, че дори и да го поканеше някой от тях, сигурно щеше да остане в „Атикъс“. Той беше много почтен човек, а „Атикъс“ му даде шанс в труден миг.
Кинг попита:
– Имаш ли представа как са оцелели родителите ти през онези трудни години? Работила ли е майка ти?
– Да, тук-там, но нищо постоянно. Помагала на татко да пише книгите, събирала му материали и тъй нататък. Честно казано, не знам точно как са се справили. – Тя избърса очи. – Защо, какво намекваш?
– Просто се чудя – отвърна Кинг. – Кои са били онези адвокати, дошли да защитават баща ти? Богати ли бяха родителите му?
Кейт леко се обърка.
– Не, татко ми е израснал в кравеферма в Уисконсин, майка ми е родена във Флорида. И двамата са били доста бедни.
– Значи става още по-странно. Защо адвокатите са се втурнали на помощ? Питам се дали през трудните години родителите ти не са получавали средства от неизвестен източник.
– Сигурно е възможно – каза Кейт, – но нямам представа става откъде.
Мишел погледна Кинг.
– Мислиш ли, че човекът, който е разговарял с Рамзи в кабинета му, може да има връзка с инцидента в Лос Анджелис?
– Погледни от такъв ъгъл: убийството става в Лос Анджелис и ченгетата арестуват Арнолд Рамзи. Ами ако не е бил сам? Ако е имало още един виновник – човек с дебели връзки? Това би обяснило нашествието на адвокатите. Знам що за стока са, не работят без пари.
Мишел кимна.
– Това би обяснило и защо човекът е споменал Реджина Рамзи. Може би е напомнил за миналите сблъсъци с властите, за да накара Рамзи да вземе пистолет и да се включи отново в борбата.
– Господи, това е прекалено – каза Кейт. Изглеждаше готова да заплаче всеки момент. – Баща ми беше блестящ учен. Можеше да преподава в Харвард, Йейл или Бъркли. А после полицията му лепва лъжливо обвинение и животът му се проваля. Нищо чудно, че се бунтуваше срещу властите. Къде е справедливостта във всичко това?
– Няма я – отговори Кинг.
– Ясно си спомням как научих новината.
– Ти каза, че е било в час по алгебра – напомни Мишел.
Кейт кимна.
– Излязох в коридора, а там стояха Торнтън и майка ми. Веднага разбрах, че се е случило нещо лошо.
Кинг трепна.
– Торнтън Джорст е бил там с майка ти? Защо?
– Той й съобщил. Не ви ли каза това?
– Не, не ни го каза – отсече твърдо Мишел.
– Как е узнал преди майка ти? – промърмори замислено Кинг.
Кейт го изгледа с недоумение.
– Не знам. Предполагах, че е чул по телевизията.
– По кое време дойдоха да те вземат от училище? – попита Кинг.
– По кое време? Аз… не знам. Беше преди години.
– Помисли, Кейт. Много е важно.
Тя помълча около минута, после каза:
– Беше сутринта, доста преди обяд. Да речем, около единайсет.
– Ритър бе убит в 10:32. Няма начин след по-малко от трийсет минути телевизионните станции да са пуснали новината с пълни подробности, включително името на атентатора.
– И Джорст е имал време да мине да вземе майка ти? – попита Мишел.
– Е, по онова време тя не живееше много далече от училището. Трябва да разберете, „Атикъс“ е сравнително близо до Боулингтън, само на трийсет минути с кола. А мама живееше край пътя.
Мишел и Кинг си размениха тревожни погледи.
– Не е възможно, нали? – каза Мишел.
– Какво? – трепна Кейт. – За какво говорите?
Кинг се изправи, без да отговори.
– Къде отивате? – попита Кейт.
– Да посетим доктор Джорст – каза той. – Мисля, че е пропуснал да ни каже много неща.
– Ако не ви е казал как дойдоха да ме вземат от училище, може би е премълчал и за него и мама.
Кинг я изгледа втренчено.
– Какво?
– Преди тя да умре, двамата с Торнтън се срещаха.
– Срещаха се? – повтори Кинг. – Но нали каза, че тя обичала баща ти?
– По онова време Арнолд беше мъртъв почти от седем години. Дружбата на Торнтън и майка ми издържа изпитанията и се превърна в нещо друго.
– Нещо друго? – попита Кинг. – Например?
– Например, че смятаха да се женят.
52
Когато се обади Кейт, Мишел бе стигнала само до половината от досиетата за Боб Скот. Тъй като тя явно нямаше да се върне скоро, Джоун взе кутията в мотела, където бе отседнала, и продължи да преглежда. След разговора с Кинг се нуждаеше от нещо, което да я разсее от спомена за онази мъчителна среща.
Когато отвори кутията и започна да прехвърля съдържанието й, осъзна, че Паркс не се е шегувал – бъркотията беше пълна. Тя обаче усърдно прелистваше всяка страница, изчиташе всеки документ, докато не станеше ясно, че се отнася до друг Боб Скот. След два часа поръча по телефона да й донесат вечеря и кана кафе. Щеше да остане тук още доста време, а нямаше представа кога ще се върнат Кинг и Максуел. Понечи да телефонира на Кинг, но в последния момент се отказа.
С наближаването на дъното работата потръгна. Джоун извади няколко листа и ги подреди върху леглото. Между тях имаше заповед за арест на някой си Робърт К. Скот. Адресът беше някъде в Тенеси, а що се отнася до града, Джоун изобщо не го бе чувала досега. Доколкото успя да разбере, ставаше дума за незаконно притежание на оръжие. Този Боб Скот имал няколко пушки, каквито не се полагат на частни лица. Все още нямаше начин да разбере дали е същият Боб Скот, когото търсеха. Но онзи, когото познаваше, си падаше по оръжията.
Нататък четивото стана още по-интригуващо. Както често се случва, Федералната шерифска служба била ангажирана да извърши ареста от името на Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Навярно затова Паркс бе успял да се добере до този документ. Боб Скот можеше и да е свързан с настоящия случай, но връзката трябваше да е по линия на Ритър. И все пак всички те предполагаха, че Бруно и Ритър може да са свързани по някакъв начин. Убийствата на Лорета Болдуин и Милдред Мартин потвърждаваха тази връзка. Но как можеше два съвсем различни случая да имат едни и същи участници? Какъв бе общият знаменател? Какъв? Подлудяваше я мисълта, че отговорът може да е пред очите им, а те да не го виждат.
Мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Паркс.
– Къде си сега? – попита той.
– В „Кедрите“. Преглеждам онази кутия, която ни остави. И мисля, че открих нещо.
Тя му разказа за заповедта за арест.
– По дяволите, изпълнена ли е?
– Не знам. Вероятно не, защото ако го бяха арестували, щеше да има някакви документи.
– Ако човекът има заповед за арест заради нарушения на законите за притежание на оръжие, може да се окаже, че точно той е онзи смахнат, който стои зад всичко това.
– Но как да го свържем с престъпленията? Няма логика.
– Права си – уморено каза Паркс. – Къде са Кинг и Максуел?
– Отидоха да поговорят с Кейт Рамзи. Тя се обади, че имала още сведения за тях. Уредиха си среща в Шарлотсвил.
– Ако баща й не е действал сам, другият тип, когото е чула, може да се окаже Боб Скот. Той би бил идеалният вътрешен съучастник за подготовка на удара. Типичен троянски кон.
– Как искаш да продължим с онова, което открих?
– Предлагам да поръчаме на няколко души да проверят. Добра находка, Джоун. Може наистина да те бива толкова, колкото разправят хората.
– Всъщност повече, мистър Паркс.
Щом прекъсна връзката, Джоун изведнъж подскочи като ужилена.
– О, боже! – възкликна тя, гледайки телефона си. – Не може да бъде!
На вратата се почука. Тя отвори и на прага се появи сервитьор с масичка на колелца.
– Там ли да я оставя, госпожо?
– Да – отвърна разсеяно Джоун. Умът й работеше трескаво. – Там е добре.
– Да ви налея ли кафе?
– Засега не. – Тя подписа чека и се обърна. – Благодаря.
Джоун се канеше да телефонира, когато усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се, но преди дори да извика, пред очите й притъмня.
Младата жена постоя над проснатата на пода Джоун. После Таша се наведе и пристъпи към работата си.
53
Наближаваше девет вечерта, когато Кинг и Мишел пристигнаха в колежа „Атикъс“. Сградата, където се намираше кабинетът на Торнтън Джорст, беше заключена. В административната сграда Мишел уговори дежурното момиче да й каже къде живее Джорст. Адресът се оказа на около километър и половина от университетското градче, на сенчеста улица с тухлени къщи, където живееха мнозина от преподавателите. Когато Кинг спря лексуса пред дома на Джорст, отвън нямаше кола и прозорците бяха тъмни. Тръгнаха по алеята и почукаха на предната врата, но никой не отговори. Огледаха малкия заден двор. И там нямаше никого.
– Не мога да повярвам, но Джорст трябва да е бил в хотел „Феърмаунт“, когато са убили Ритър – каза Мишел. – Няма друго обяснение, освен ако някой е позвънил от хотела да му съобщи за станалото. Но кой би могъл да му се обади?
– Ако е бил там, трябва да се е измъкнал, преди да блокират цялата сграда. Няма друг начин да пристигне с новината толкова бързо при Реджина и Кейт.
– Според теб ще признае ли, че е бил в хотела?
– Скоро ще разберем, защото възнамерявам да го попитам. А искам да науча повече и за Реджина Рамзи.
– Би било нормално още при първия разговор да ни спомене, че са искали да се оженят.
– Не и ако е предпочитал да не узнаем. Което засилва още повече подозренията ми. – Кинг погледна Мишел. – Въоръжена ли си?
– Пистолет и служебна карта, пълен комплект. Защо?
– Просто проверявам. Чудя се дали по тия места хората си заключват вратите.
– Да не би да се каниш да влезеш? Това е нощно нахлуване с взлом.
– Ще бъде взлом само ако строшиш нещо – поправи я той.
– Тъй ли? Къде си завършил право? Може би в Тъпсън Сити?
– Казвам само, че не би било зле да надникнем, докато Джорст го няма.
– Но може да е някъде наблизо. Или да спи вътре. Или да дойде внезапно и да се сблъска с нас.
– Не с нас, само с мен. Ти си официален служител на закона.
– А ти си член на адвокатската колегия. Формално погледнато, това също те прави служител на закона.
– Да, но ние адвокатите умеем да заобикаляме формалностите. В това ни бива най-много, не си ли гледала по телевизията?
Кинг изтича до колата за фенерче. Когато се върна, Мишел го сграбчи за ръката.
– Шон, това е лудост. Ами ако някой съсед ни види и повика ченгетата?
– Тогава ще кажем, че са ни се причули викове за помощ.
– По-мизерна лъжа не бях чувала.
Кинг вече бе пристъпил до задната врата и натискаше дръжката.
– По дяволите!
Мишел въздъхна от облекчение.
– Заключено ли е? Слава богу!
Кинг отвори вратата с лукава усмивка.
– Само се шегувам. Ще свърша за минутка. А ти си отваряй очите на четири.
– Шон, недей…
Преди тя да довърши, Кинг се вмъкна вътре. Мишел закрачи напред-назад с ръце в джобовете, опитвайки се да изглежда съвършено безгрижна, макар че стомахът й изгаряше от тревога. Дори се опита да подсвирква, но откри, че не може – устните й бяха пресъхнали.
– Проклет да си, Шон Кинг – промърмори тя.
Щом влезе, Кинг се отправи към кухнята. В лъча на фенерчето тя изглеждаше малка и рядко използвана. Явно Джорст предпочиташе да се храни навън. Кинг мина във всекидневната, обзаведена скромно, но спретнато. По стените имаше библиотечни лавици, чието съдържание не го изненада – томове на Гьоте, Франсис Бейкън, Джон Лок и неизменно популярния Макиавели.
Домашният кабинет на Джорст до всекидневната много по-ясно отразяваше характера на собственика. Бюрото бе отрупано с книги и вестници, по пода и малкия кожен диван също имаше купища всевъзможни предмети. Носеше се силна миризма на дим от цигари и пури – Кинг забеляза на пода пепелник, препълнен с угарки. Стените бяха покрити с евтини рафтове, провиснали под тежестта на книгите. Кинг огледа бюрото, отвори чекмеджетата и потърси скривалища, но не откри нищо подобно. Не му се вярваше, че ако дръпне някоя книга, отзад ще изникне таен проход, но за всеки случай извади от лавиците няколко тома. Никакъв резултат.
Джорст бе казал, че работи над книга и състоянието на кабинета му сякаш потвърждаваше това, тъй като навсякъде се трупаха записки, чернови и бележки. Човекът явно не си падаше по подреждането и Кинг огледа с погнуса бъркотията. Не би могъл да живее тук и десет минути, макар че на младини апартаментът му изглеждаше още по-зле. Той поне бе преодолял младежката си склонност към безпорядък; Джорст явно бе останал в онази възраст. Кинг се замисли за миг дали да не викне Мишел да хвърли едно око. От това навярно щеше да й стане по-добре.
Като се разрови из купчините по масата, той откри бележник за срещи, но в него нямаше нищо интересно. Тогава се отправи към горния етаж. Откри две спални, едната от тях очевидно неизползвана. Тук имаше малко повече ред. Дрехите бяха грижливо закачени в малък гардероб, а обувките подредени на кедрова поставка. Кинг надникна под леглото, но там го посрещнаха само прашни валма. В съседната баня не забеляза друго освен влажна кърпа на пода и тоалетни принадлежности върху мивката. Той мина в другата спалня, явно предвидена за гости. Към нея също имаше баня, но без кърпи и тоалетни принадлежности. На едната стена в стаята имаше вградена етажерка – без книги, но с няколко снимки. Кинг ги освети една по една. Снимките бяха на Джорст и други хора – все непознати за Кинг, докато не погледна последното лице.
Викът отдолу го стресна.
– Шон, слизай веднага. Джорст се върна.
Той надникна през прозореца тъкмо навреме, за да види как масивната стара кола на Джорст завива по алеята. Изключи фенерчето, отправи се надолу бързо, но предпазливо и тръгна към кухнята, където го чакаше Мишел. Двамата излязоха през задната врата, заобиколиха къщата, изчакаха Джорст да влезе и тогава почукаха.
Професорът дойде да отвори, сепна се, като ги видя, и хвърли подозрителен поглед през раменете им.
– Ваш ли е онзи лексус отпред? – Кинг кимна. – Не видях вътре никого. А не видях и вас на тротоара.
– О, аз бях полегнал на задната седалка, докато чакахме да се приберете – каза Кинг. – А Мишел отиде до една от съседните къщи да попита дали знаят кога ще си дойдете.
Джорст не изглеждаше убеден от тази история, но ги покани да влязат във всекидневната.
– Значи сте разговаряли с Кейт? – попита той.
– Да, тя каза, че сте й съобщили за нас.
– Нима очаквахте нещо друго?
– Сигурен съм, че двамата сте много близки.
Джорст погледна втренчено Кинг.
– Тя беше дъщеря на колега, после моя студентка. Ако намеквате за нещо друго, грешите.
– Е, като се има предвид, че с майка й сте обмисляли брак, щяхте да й бъдете доведен баща – каза Кинг. – А ние дори не знаехме, че сте се срещали с Реджина.
Джорст се сконфузи.
– И защо да знаете, след като не е ваша работа? А сега ще ме извините, но съм доста зает.
– Да, пишете книга. На каква тема, между другото?
– Интересувате ли се от политология, мистър Кинг?
– Интересувам се от много неща.
– Ясно. Е, ако държите да знаете, работя върху изследване на нагласите сред гласоподавателите в южните щати от Втората световна война до днес и тяхното отражение върху националните избори. Според моята теория днешният юг вече не е „старият юг“. Всъщност това е една от най-пъстрите и динамични емигрантски общности в страната от края на миналия век. Не твърдя, че югът вече е бастион на либерализма, нито дори че е радикално настроен, но отдавна не е онзи юг, описан в „Отнесени от вихъра“ или дори „Да убиеш присмехулник“. Всъщност днес най-бързо растящата общност в Джорджия е тази на емигрантите от Близкия изток.
– Представям си колко е вълнуващо индуси и мюсюлмани да живеят заедно с безбожници и баптисти – подхвърли Кинг.
– Добре казано – кимна Джорст. – Безбожници и баптисти. Ще разрешите ли да го ползвам за название на някоя от главите?
– Моля. Не сте познавали семейство Рамзи преди „Атикъс“, нали?
– Не, не ги познавах. Когато пристигнах, Арнолд Рамзи преподаваше вече от две години. Аз работих в друг колеж в Кентъки около десет години, преди да се прехвърля тук.
– Като казах семейство Рамзи, имах предвид Арнолд и Реджина.
– Отговорът е същият. Не ги познавах, преди да дойда тук. Защо, да не би Кейт да твърди нещо друго?
– Не – бързо се намеси Мишел. – Тя ни каза, че с майка й сте били много добри приятели.
– И дваматами бяха добри приятели. Мисля, че Реджина ме смяташе за безнадежден ерген и се стараеше винаги да се чувствам добре дошъл. Тя наистина беше забележителна жена. Ръководеше театралната група в колежа и дори участваше в някои постановки. Беше изумителна актриса, уверявам ви. Бях чувал Арнолд да говори за нейния талант, особено на младини, и си мислех, че преувеличава. Но когато я видях тук на сцената, бях като омагьосан. А добрината й не отстъпваше на таланта. Много хора я обичаха.
– Не се съмнявам – каза Кинг. – А след смъртта на Арнолд между вас двамата…
– Не беше така – прекъсна го Джорст. – Мина много време след смъртта на Арнолд, преди да започнем да се срещаме и да станем нещо повече от приятели.
– И се стигна дотам, че заговорихте за брак.
– Аз й предложих, тя прие – отвърна студено Джорст.
– А после умря, така ли?
По лицето на Джорст се изписа болка.
– Да.
– Всъщност тя се самоуби, нали?
– Така казват.
– Но вие не вярвате? – побърза да се намеси Мишел.
– Тя беше щастлива. Прие предложението ми да се оженим. Едва ли ще прозвучи прекалено самонадеяно, ако кажа, че не ми се вярва мисълта за брак с мен да я е тласнала към самоубийство.
– Значи смятате, че е била убита?
– Вие ми кажете! – повиши глас Джорст. – Нали вие обикаляте наоколо и разследвате. Поблъскайте си главите. Въпросът не е от моята компетентност.
– Как прие Кейт новината за предстоящата сватба?
– Добре. Тя обичаше баща си. Харесваше мен. Знаеше, че не се опитвам да го заместя. Искрено вярвам, че Кейт искаше майка й да бъде щастлива.
– Участвахте ли навремето в протестите срещу Виетнамската война?
Джорст сякаш прие спокойно внезапната смяна на темата.
– Да, заедно с милиони други.
– И в Калифорния ли?
– Накъде биете?
– Какво ще кажете – попита Кинг, – ако ви съобщим, че един мъж е посетил Арнолд Рамзи, за да потърси от него помощ за убийството на Клайд Ритър, и този човек е споменал вашето име?
Джорст го изгледа хладно.
– Ще кажа, че който го твърди, допуска сериозна грешка. Но дори да е вярно, не мога да забраня на хората да говорят за мен, нали?
– Така е. Вярвате ли, че Арнолд Рамзи е действал сам?
– Да, докато не ми представите солидни доказателства за противното.
– По всичко личи, че не е бил склонен към насилие, но въпреки това е стигнал до най-жестокото деяние – убийство.
Джорст сви рамене.
– Знае ли някой какви чудовища се спотайват в човешките души?
– Вярно. А на младини Арнолд Рамзи е взел участие в бурни протести. Може би при някоя от тези демонстрации е загинал човек.
Джорст рязко вдигна очи към него.
– За какво говорите?
Кинг бе разкрил това сведение само за да види как ще реагира Джорст.
– И още нещо. Заедно с Рамзи ли пътувахте до хотел „Феърмаунт“ онази сутрин, когато той уби Ритър?
Джорст изобщо не реагира. Лицето му си остана безизразно.
– Твърдите, че онази сутрин съм бил във „Феърмаунт“?
Кинг го фиксира с поглед.
– А вие твърдите ли, че не сте били?
За момент Джорст се замисли.
– Добре, бях там. Заедно със стотици други. И какво от това?
– Какво ли? Премълчахте за срещите си с Реджина Рамзи, а сега откриваме, че пропускате и друга важна подробност.
– Защо да го споменавам? Не съм направил нищо лошо. Колкото до въпроса ви – не, пътувах сам.
– И навярно сте изскочили оттам още в секундата на изстрела, иначе не бихте имали време да вземете Реджина и да съобщите на Кейт в часа по алгебра.
Джорст ги гледаше с каменно лице. Но по широкото му чело бяха избили капчици пот.
– Хората хукнаха да бягат. Аз бях изплашен като всички останали. Видях какво стана. А не исках Реджина и Кейт да научат от новините. Затова карах като луд, да им съобщя лично. Мислех, че постъпвам както е редно. И никак не ми е приятно да правите тежки изводи въз основа на една постъпка, която смятам за безкористна.
Кинг се приближи към него.
– Защо отидохте в хотела онази сутрин? И вие ли имахте зъб на Ритър?
– Не, разбира се.
– Тогава защо? – настоя Кинг.
– Той беше кандидат-президент, подобни личности рядко се мяркат по тия места. Исках да го видя с очите си. В края на краищата нали съм политолог.
– Ами ако кажа, че всичко това са празни приказки? – попита Кинг.
– Не ви дължа обяснения – сопна се Джорст.
Кинг сви рамене.
– Прав сте. Ще пратим ФБР и тайните служби да обясните на тях. Може ли да използваме телефона?
– Момент, чакайте малко. – Кинг и Мишел го изгледаха въпросително. – Добре, добре – бързо добави Джорст. Преглътна нервно, прехвърляйки поглед от лице на лице. – Вижте, тревожех се за Арнолд. Толкова беснееше срещу Ритър. Боях се да не извърши някоя глупост. Моля ви, повярвайте, нито за секунда не съм допускал, че има намерение да го убие. Дори не знаех, че има пистолет, докато не го извади. Кълна се.
– Продължавайте – нареди Кинг.
– Той не знаеше, че съм там. Проследих го. Предната вечер ми беше казал, че ще присъства на срещата. Останах малко по-назад. Тълпата беше толкова гъста, че Арнолд изобщо не ме забеляза. Стоеше далече от Ритър и взех да си мисля, че напразно съм се тревожил. Реших да си вървя. Тръгнах към вратата. Точно в този момент, докато не го гледах, той е започнал да напредва към Ритър. Озърнах се само веднъж, когато бях до самата врата. Тъкмо навреме, за да видя как Арнолд извади пистолета и стреля. Видях Ритър да пада, после вие застреляхте Арнолд. И след това цялата зала избухна. А аз побягнах презглава. Успях да се измъкна толкова бързо, защото вече бях до вратата. Спомням си как едва не налетях на една от камериерките, която стоеше на прага.
Мишел и Кинг се спогледаха – Лорета Боддуин. Лицето на Джорст бе станало пепеляво.
– Не можех да повярвам на очите си – продължи той. – Всичко беше като в кошмар. Изтичах до колата си и подкарах с пълна скорост. Не бях само аз, много хора бягаха от хотела.
– Не казахте ли на полицията?
– Какво има за казване? Бях там, видях какво стана и избягах като стотици други. А и властите не се нуждаеха от моите показания.
– После отидохте да кажете на Реджина. Защо?
– Защо! За бога, мъжът й току-що бе застрелял кандидат-президент. И след това бе убит. Трябваше да й кажа. Не разбирате ли?
Кинг извади от джоба си снимката, която бе взел от спалнята на горния етаж, и му я подаде. Джорст я пое с треперещи ръце и сведе очи към усмихнатото лице на Реджина Рамзи.
– Мисля, че разбирам, особено ако още тогава сте били влюбен в нея – каза тихо Кинг.
