Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)
36
Кинг се събуди от дълбок сън, когато нечия ръка запуши устата му. Първо видя пистолета, след това лицето.
Мишел вдигна пръст пред устните си и прошепна в ухото му:
– Чух шум. Мисля, че в къщата има някой.
Кинг грабна дрехите си и посочи въпросително към вратата.
– Мисля, че е отзад, на долния етаж – поясни Мишел. – Имаш ли представа кой може да е?
– Не бих се учудил, ако някой ми носи поредния труп.
– Има ли нещо ценно в къщата?
Кинг понечи да поклати глава, но изведнъж застина.
– По дяволите. Пистолетът от градината на Лорета е в касетката ми в кабинета.
– Наистина ли мислиш, че…
– Да, наистина.
Той посегна към телефона да повика полиция, но след миг отново остави слушалката.
– Само не ми казвай, че няма връзка – прошепна Мишел.
– Къде е мобилният ти телефон?
Тя поклати глава.
– Мисля, че го оставих в джипа.
Промъкнаха се надолу по стълбището, напрягайки слух да доловят звуци, които биха им подсказали къде е неканеният гост. Обгръщаше ги мрак и тишина. Врагът можеше да е навсякъде, дебнейки момент за нападение.
Кинг се озърна към Мишел и прошепна:
– Нервна ли си?
– Страшничко е. А ти какво правиш, когато стане напечено?
– Бягам да си взема по-голям пищов от противника.
Откъм подножието на стълбището долетя трясък. Мишел погледна Кинг.
– Предлагам да не влизаме в сблъсък. Не знаем колко са и с какво оръжие разполагат.
– Съгласен. Но трябва да вземем пистолета. В теб ли са ключовете от колата?
Тя ги повдигна.
– Винаги съм една крачка пред теб.
– Аз ще карам. Щом се измъкнем, веднага звъним на ченгетата.
Докато Мишел го прикриваше, Кинг се вмъкна в кабинета, взе касетката и провери дали пистолетът е вътре. Двамата тихо излязоха през предната врата.
Качиха се в джипа и Кинг пъхна ключа в отвора на таблото.
Ударът изотзад го повали върху волана и клаксонът нададе вой.
– Шон! – изкрещя Мишел, сетне гласът й секна и тя остана без дъх, когато кожената примка се впи в шията й.
Отчаяно се помъчи да пъхне пръсти под тънкия ремък, но той вече бе потънал твърде дълбоко. Скоро дробовете й пламнаха, очите й изхвръкнаха от орбитите; мозъкът й изгаряше. С крайчеца на окото си зърна Кинг да лежи върху волана. По врата му се стичаше струйка кръв. После усети как примката се завъртя и стегна още по-здраво. Нечия ръка се пресегна да грабне касетката от предната седалка. Звукът на клаксона раздираше тъпанчетата й; гледката на неподвижния, окървавен Кинг само засилваше чувството за безнадеждност. Тя отново изви гръбнак и стовари глава в лицето на удушвача. Чу го как извика и примката се разхлаби, но съвсем малко. Тя веднага посегна назад, опитвайки се да хване кичур коса, да раздере кожа или да извади око. Най-сетне успя да сграбчи косата на нападателя и дръпна с все сила, но натискът върху гърлото й продължаваше. Задраска с нокти по лицето му, после онзи рязко дръпна назад и едва не я преметна през облегалката. Стори й се, че чу как гръбнакът й изпращя. Омекналото й тяло безсилно се отпусна напред.
Усети дъха на човека, който я убиваше, влагайки всяка капка енергия, за да я довърши. Сълзи на болка и отчаяние бликнаха по лицето й.
– Умри – изсъска онзи до ухото й. – Просто умри!
Подигравателният му тон изведнъж я съживи. С последните остатъци от енергия Мишел стегна пръсти около пистолета си. Насочи го назад, към седалката, и показалецът й напипа тънкото късче метал. Вече почти не й оставаха сили, но въпреки всичко намери малък резерв от воля да изпълни замисленото. Молеше се прицелът да е точен. Втори шанс нямаше да получи.
Пистолетът изгърмя и куршумът прониза седалката. Мишел чу звука на куршум, потъващ в човешка плът. Примката веднага се разхлаби, после падна. Освободена, Мишел засмука огромна глътка въздух. Макар че бе замаяна и й призляваше, тя блъсна вратата на джипа и падна навън.
Чу задната врата да се отваря. Мъжът изскочи навън, притискайки с длан окървавените си ребра. Тя вдигна пистолета, но той ритна вратата докрай и ударът я повали. Вече обезумяла от ярост, Мишел отново скочи на крака и се прицели, докато противникът се обръщаше да побегне.
Но преди да стреля, тя падна на колене, разтърсвана от жестоки спазми в стомаха. Когато вдигна глава, зрението й бе тъй замъглено, в главата й туптеше тъй адска болка, че видя не един, а три бягащи силуета. Изстреля шест куршума, всичките насочени в плътен сноп към предполагаемия образ на човека, който бе сторил всичко възможно, за да я убие.
И шестте изстрела прелетяха далече от нападателя. Беше избрала погрешен образ.
Стъпките бързо се отдалечиха; след малко избуча автомобилен двигател, чу се как гумите изхвърлят пръст и чакъл.
Мишел изпъшка още веднъж и падна на земята.
37
Воят на клаксона най-сетне привлече вниманието на един патрулиращ помощник-шериф, който откри Кинг и Мишел все още в безсъзнание. Откараха ги в болницата в Шарлотсвил. Кинг се опомни пръв. Главата му беше окървавена, но черепът му се бе оказал корав, тъй че нямаше сериозни увреждания. Мишел се свести по-бавно – бяха я упоили, докато обработят раните по шията й. Когато се събуди, Кинг седеше до нея с бинтована глава.
– Господи, изглеждаш ужасно – изрече тя с немощен глас.
– Само това ли заслужих, като седя от часове на тоя проклет стол и чакам принцесата да се събуди? „Господи, изглеждаш ужасно.“
– Извинявай. Наистина е чудесно да видя лицето ти. Не знаех дали си жив.
Той се вгледа в белезите по подпухналата й шия.
– Който и да е бил, пипа здравата. Видя ли някого?
– Не. Беше мъж, само това знам. – Тя помълча и добави: – Прострелях го.
– Какво?
– Прострелях го през седалката.
– Къде го улучи?
– В ребрата, струва ми се.
– Полицаите чакат да дадеш показания. Аз вече говорих с тях. ФБР и Джефърсън Паркс също са тук. Разказах им как намерихме пистолета, споделих и теорията си за изнудването на Лорета.
– Едва ли ще мога да им кажа много.
– Трябва да са били поне двама: единият ни подплашва да напуснем къщата, другият чака в джипа. Разчитали са да взема пистолета. Така им спестихме търсенето. Идеално замислен капан.
– В колата бяха двама. – Мишел пак помълча. – Взели са пистолета, нали?
– Да. Глупаво, като си помислиш. Трябваше веднага да занесем пистолета във ФБР, но не го направихме и вече нищо не можем да променим. – Той въздъхна и положи ръка на рамото й. – Разминахме се на косъм, Мишел. Наистина на косъм.
– Борих се с всички сили.
– Знам. Без теб щях да бъда мъртъв. Задължен съм ти.
Преди Мишел да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж.
– Агент Максуел? – Той показа карта от тайните служби. – Щом ви изпишат от болницата и приключите разговора с полицията, трябва да ме придружите до Вашингтон.
– Защо? – попита Кинг.
Онзи не му обърна внимание.
– Лекарите казват, че сте оцелели по чудо.
– Чудото се дължи изцяло на нея – изтъкна Кинг.
– Защо трябва да се върна във Вашингтон? – попита Мишел.
– От днес сте възстановена на работа във вашингтонското бюро.
– Това е работа на Уолтър Бишоп – подхвърли Кинг.
– Не знам чия работа е.
– Аз обаче знам. Затова го казах.
– Ще бъда тук, когато сте готова за тръгване.
Младият мъж отривисто кимна на Кинг и излезе.
– Е, беше забавно, макар че не трая дълго – каза Кинг.
Тя посегна и стисна ръката му.
– Хей, ще се върна. Няма да те оставя да се забавляваш сам-самичък.
– Засега почивай, става ли?
Тя кимна.
– Шон? – Той я погледна. – За снощи, с плуването и всичко останало. Беше забавно. Мисля, че и двамата се нуждаехме от това. Може някой ден да го повторим.
– Да, по дяволите. С огромно удоволствие те метнах във водата.
Кинг бе напуснал стаята на Мишел и вървеше по коридора, когато пред него пристъпи жена. Джоун изглеждаше едновременно объркана и разтревожена.
– Току-що узнах. Добре ли си?
Тя погледна превързаната му глава.
– Нищо ми няма.
– А агент Максуел?
– И тя е добре. Благодаря, че попита.
– Сигурен ли си, че нищо ти няма?
– Добре съм, Джоун!
– Разбрах, разбрах, успокой се.
Тя кимна към столовете в една празна стая. Седнаха й Джоун го погледна със сериозно изражение.
– Чух, че си открил пистолет в дома на онази жена.
– Как разбра, дявол да го вземе? Току-що го казах на полицаите.
– Работя в частния сектор, но не съм загубила детективските си умения, когато напуснах службите. Вярно ли е?
Той се поколеба.
– Да, намерих пистолет.
– И откъде е дошъл според теб?
– Имам си теории. Но не съм в настроение да ги споделям.
– Дай тогава да ти предложа една от моите. Тази жена е бивша камериерка от хотел „Феърмаунт“, има скрит пистолет в градината и я откриват убита, с натикани в устата пари. Изнудвала е собственика на пистолета. А той може да е бил замесен в убийството на Ритър.
Кинг я зяпна смаяно.
– Откъде черпиш сведения, по дяволите?
– Извинявай, нещо и аз загубих настроение да споделям. Значи намери пистолета, после го загуби и при това без малко да се простиш с живота си.
– Всъщност Мишел пострада по-зле. Мен само ме зашеметиха. Изглежда, че са направили всичко възможно, за да я убият.
При тези думи Джоун го изгледа странно.
– Мислиш ли, че случаят има нещо общо с изчезването на Бруно? – попита внезапно тя.
– Откъде-накъде? – изненада се той. – Само защото Ритър и Бруно бяха кандидат-президенти? Твърде слаб аргумент.
– Може би. Но нещата, които изглеждат сложни, често се оказват прости по същността си.
– Благодаря за урока по детективска логика. Няма да го забравя.
– Може наистина да ти трябват елементарни уроци. Тръгнал си с жената, която остави да отвлекат Бруно.
– Тя не е по-виновна за това, отколкото аз за смъртта на Ритър.
– Фактът е, че аз разследвам изчезването на Бруно и в момента за мен никой не е извън подозрение, включително и скъпата ти приятелка Мишел.
– Чудесно, само че тя не ми е „скъпа приятелка“.
– Добре, каква ти е точно?
– Просто разследвам нещо и тя ми помага.
– Великолепно, радвам се, че поне движиш с някого, тъй като мен явно си ме забравил напълно. И Максуел ли предлага милион долара, ако разгадаеш случая, или само малко гимнастика между чаршафите?
Кинг се втренчи в нея.
– Само не ми казвай, че ревнуваш.
– Може и да ревнувам, Шон. Но въпреки всичко смятам, че заслужавам поне отговор на предложението си.
Кинг хвърли поглед към стаята на Мишел, но пак се обърна, когато Джоун сложи ръка върху рамото му.
– Трябва да продължа разследването. И кой знае, може би има някакъв шанс да разкрием цялатаистина за Клайд Ритър.
Кинг я изгледа предизвикателно.
– Да, някакъв шанс – отвърна той.
– Е, участваш ли? Трябва да знам. Още сега.
След кратко колебание той кимна.
– Участвам.
38
Излетяха с частен самолет за Дейтън, Охайо, после продължиха с кола до една психиатрична клиника, която се намираше на около трийсет минути път северно от града. Джоун се бе обадила предварително да получи разрешение за свиждане със Сидни Морс.
– Не беше чак толкова трудно, колкото предполагах – обясни тя на Кинг. – Макар че когато споменах кого искам да видя, жената отсреща се разсмя. Нямало пречки да го посетим, но щяло да бъде безполезно.
– Откога е тук Морс? – попита Кинг.
– От около година. Изпратили са го близките му. Или по-точно брат му, Питър Морс. Изглежда, няма други роднини.
– Мислех, че Питър Морс има неприятности с полицията. Не беше ли наркоман?
– Именно, беше. Никога не е влизал в затвора, вероятно благодарение на влиятелния си брат. По всичко личи, че се е отказал от наркотиците и когато по-големият му брат превъртял, той го настанил в щатската психиатрична клиника.
– Защо точно в Охайо?
– Доколкото разбрах, преди това Сидни живеел тук с брат си. Вероятно вече не е в състояние сам да се грижи за себе си.
Кинг поклати глава.
– Как се обръща съдбата! За по-малко от десет години някогашният герой на деня става постоянен жител на лудницата.
Малко по-късно Кинг и Джоун седяха в малка стая на унилото болнично заведение. По коридора долитаха стонове, крясъци и ридания. Хора, отдавна загубили разсъдъка си, седяха прегърбени в инвалидни колички из коридорите. В общата зала близо до приемната неколцина пациенти гледаха телевизия. Сестри, лекари и санитари с бели престилки крачеха уморено насам-натам, сякаш потискащата обстановка изсмукваше енергията им.
Кинг и Джоун станаха, когато един санитар докара пациента в инвалидна количка. Младежът кимна.
– Добре, ето го Сид. – Той коленичи пред Морс и го потупа по рамото. – Хей, Сид, тези хора искат да поговорят с теб, чуваш ли ме? Нищо друго, само да поговорят.
При последните думи санитарят се ухили. После той стана, а Джоун попита:
– Има ли нещо, което трябва да знаем? Например да избягваме някоя особено болезнена тема?
Младежът се усмихна, разкривайки ред криви зъби.
– Не и със Сид. Изобщо няма значение.
Кинг не можеше да откъсне очи от развалината в количката. Нима същият този човек преди осем години бе само на крачка от осъществяването на най-изумителния трик в американската политика? Морс бе поотслабнал, но все още си оставаше пухкав. Косата му беше обръсната; имаше къса прошарена брада. Кинг помнеше, че някога очите му бяха като лазери, не пропускаха нищо. Сега изглеждаха напълно безжизнени. Да, пред тях наистина седеше Сидни Морс, но само като сянка, куха обвивка.
– Каква е диагнозата? – попита той.
– Никога няма да излезе оттук, това му е диагнозата – отговори санитарят, който се представи с името Карл. – Напълно си е загубил ума. Превъртял е и няма да се оправи. Вижте какво, аз ще съм малко по-нататък по коридора. Като свършите, просто елате да ме повикате.
И Карл излезе.
Джоун се озърна към Кинг.
– Не мога да повярвам, че е той. Знам, че кариерата и репутацията му понесоха тежък удар след смъртта на Ритър, но кой би си помислил, че ще стигне дотук?
– Може да е станало постепенно – отговори той. – Много неща могат да се случат за осем години. Погледни мен например. След провала с Ритър той направо се срина. Никой не го искаше. Изпадна в депресия. А може би, докато са живеели заедно, по-малкият брат е подтикнал Сидни към наркотиците в момент, когато е бил най-уязвим. Спомням си как веднъж по време на кампанията Сидни спомена, че имал големи неприятности заради наркоманията на брат си. Онзи бил много изобретателен в измислянето на начини да си набавя пари за дрога. Изпечен мошеник. – Кинг коленичи пред Морс. – Сидни, Сидни, не ме ли помниш? Аз съм Шон Кинг. Агент Шон Кинг – добави той.
Никаква реакция. Струйка слюнка се стече по устната на нещастника. Кинг се озърна към Джоун.
– Баща му беше известен адвокат, а майка му наследница на богат род. Чудя се къде ли са отишли всичките им пари.
– Може да са използвани за издръжката му тук.
– Не, това е обществено заведение, а не някакъв луксозен пансион.
– Тогава може да са попаднали в ръцете на брат му. Всеки е получил дял от наследството, а сега братът контролира всичко. И изобщо какво ме интересуват братята Морс? Дошла съм да намеря Джон Бруно.
Кинг отново се обърна към Морс. Човекът не бе помръднал.
– Господи, погледни тези белези от нож по лицето му.
– Самонараняване. Случва се понякога при душевноболните.
Кинг поклати глава и се изправи.
– Хей, играхте ли вече с него? – попита нечий писклив глас.
Двамата се обърнаха и погледнаха ниския костелив мъж, който стоеше зад тях, стиснал раздърпано плюшено зайче. Лицето му беше толкова дребничко, че приличаше на джудже. Облеклото му се състоеше единствено от протрит халат, явно без нищо отдолу. Джоун бързо извърна глава.
– Играта – каза човекът и ги погледна с детинско изражение. – Играхте ли вече?
Кинг посочи Морс.
– Какво, с него ли?
– Аз съм Бъди. – Новодошлият повдигна парцаливото зайче. – И това също е Бъди.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Бъди – каза Кинг. Той погледна зайчето. – И с теб също, Бъди. Значи познаваш Сид?
Бъди енергично закима.
– Играем играта.
– Да, играта. Защо не ми я покажеш? Може ли?
Бъди отново кимна и се усмихна. Изтича в ъгъла на стаята, където имаше кашон с разни вехтории. Извади топка за тенис и се върна при тях. Застана пред Море и вдигна топката.
– Добре, сега хвърлям…
Изведнъж Бъди сякаш загуби връзка със света и остана да стои с безизразни очи и зяпнала уста, стискайки заека и топката.
– Топката – подсказа му Кинг. – Хвърляш топката, Бъди.
Бъди се съживи.
– Добре, хвърлям топката.
Той демонстративно размаха ръка като професионален играч на бейзбол, при което халатът разкри доста повече от анатомията му, отколкото биха желали да видят Кинг и Джоун. Когато пусна топката обаче, замахът беше бавен и отмерен.
Топката летеше право към главата на Морс. Секунда преди да го улучи, дясната му ръка се стрелна нагоре и я хвана. После ръката се отпусна, продължавайки да стиска топката. Бъди заподскача насам-натам, после се поклони.
– Играта – обяви той.
Пристъпи към Морс и се опита да вземе топката, но пръстите на болния стискаха здраво. Бъди се завъртя към гостите с жална физиономия.
– Никога не я дава. Той е лош! Лош, лош, лош!
Карл подаде глава през вратата.
– Наред ли е всичко? Ехей, Бъди.
– Той не ми дава топката – проплака Бъди.
– Няма проблеми. Успокой се.
Карл пристъпи напред, взе топката от ръката на Морс и я подаде на Бъди. Дребосъкът се обърна към Кинг и протегна ръка.
– Сега е твой ред!
Кинг сви рамене и лекичко метна топката към Морс, който отново я хвана.
– Никой ли не идва да навести Сид? – обърна се Джоун към Карл.
– Отначало идваше брат му, но вече отдавна не сме го виждали. Сид сигурно е бил голяма клечка преди години, защото когато го приехме, идваха разни журналисти. Но това не трая дълго, след като видяха в какво състояние е. Сега никой не идва. Той просто си седи на стола.
– И лови топката – добави Джоун.
– Точно така.
Докато си тръгваха, Бъди изтича след Джоун и Кинг. Стискаше топката за тенис.
– Ако искате, можете да я вземете. Аз имам още много.
Кинг взе топката.
– Благодаря, Бъди.
Бъди вдигна заека.
– Благодари и на Бъди.
– Благодаря, Бъди.
Дребосъкът погледна Джоун и вдигна заека още по-високо.
– Целувка за Бъди?
Кинг смушка Джоун с лакът.
– Давай, симпатичен е.
– Какво, дори без да ме е черпил една вечеря?
Джоун целуна заека по бузата. После попита:
– Значи сте добри приятели със Сидни… със Сид, искам да кажа.
Бъди кимна тъй енергично, че брадата му се удари в гърдите.
– Стаята му е до моята. Искате ли да я видите?
Кинг погледна Джоун.
– Така и така сме дошли.
Тя сви рамене.
– Щом сме приели играта…
Бъди хвана ръката на Джоун и ги поведе по коридора. Двамата не знаеха дали е разрешено да влизат в тази част на болницата без придружител, но никой не им попречи.
Бъди спря пред една стая и плесна с длан по вратата.
– Това е моята стая! Искате ли да видите? Много е хубава.
– Разбира се – каза Джоун. – Може вътре да имаш още някой Бъди.
Бъди отвори вратата и веднага пак я захлопна.
– Не обичам да ми гледат нещата – каза той, като ги наблюдаваше с тревога.
Кинг въздъхна примирено.
– Добре, Бъди, къщата си е твоя, ти командваш.
– Тази ли е стаята на Сид? – попита Джоун, сочейвд вратата вляво от Бъди.
Дребосъкът отвори вратата отдясно.
– Не, тази.
– Разрешено ли е, Бъди? – попита Кинг. – Може ли да влезем?
– Разрешено ли е, Бъди? Може ли да влезем? – повтори Бъди, като ги гледаше с широка усмивка.
Джоун се озърна към коридора и не видя някой да ги наблюдава.
– Мисля, че може, Бъди. Защо не останеш отвън да пазиш?
Тя се вмъкна в стаята. Кинг я последва и затвори вратата. Бъди остана да стои отвън с уплашена физиономия. Вътре двамата огледаха спартанското обзавеждане.
– Падението на Сидни Морс е пълно и окончателно – отбеляза Джоун.
– Често става така – подхвърли разсеяно Кинг, продължавайки да оглежда стаята.
Наоколо се носеше силна миризма на урина. Кинг се запита колко често сменят чаршафите. В ъгъла имаше малка масичка. На нея лежаха няколко снимки без рамки. Кинг ги вдигна.
– Изглежда, в стаите не се разрешават остри предмети от стъкло и метал.
– Море не ми се видя способен на самоубийство, както впрочем и на каквото и да било друго.
– Кой знае, може да глътне оная топка и да умре от задушаване.
Кинг разгледа снимките. На едната се виждаха двама младежи в ученическа възраст. Единият държеше бейзболна бухалка.
– Братя Морс. Тук вероятно са гимназисти. – Кинг вдигна друга снимка. – А това сигурно са родителите им.
Джоун застана до него и погледна снимките.
– Майка им е била грозничка.
– Грозничка, но богата. За много хора това е по-важно.
– Таткото изглежда много внушителен.
– Нали ти казах, виден адвокат.
Джоун взе снимката и я повдигна.
– Сидни още тогава е бил пълничък, но симпатичен. Питър също изглежда добре… хубаво телосложение, същите очи като на брат му. – Тя се вгледа в пръстите, уверено стегнати около бухалката. – Навярно е бил спортист в гимназията. На осемнайсет е стигнал върха и оттам насетне всичко тръгва надолу. Наркотици, хулиганство и тъй нататък.
– Не е първият.
– На колко години е Питър сега?
– Малко по-млад от Сидни, значи на петдесет и няколко.
Джоун се вгледа в лицето на Питър.
– Малко прилича на Тед Бънди. Красив, чаровен и щом се разсееш, тутакси ти прерязва гърлото.
– Досущ като някои мои познати от женски пол.
В ъгъла имаше малка кутия. Кинг отиде натам и прерови съдържанието. То се състоеше от купчина стари, пожълтели вестникарски изрезки. Повечето отразяваха събития от кариерата на Сидни Морс.
Джоун надникна през рамото му.
– Много мило от страна на брат му, че е донесъл този своеобразен дневник. Макар и Сидни да не може да го прочете.
Кинг не отговори. Продължаваше да прелиства. След малко вдигна една омачкана изрезка.
– Тук пише за ранната кариера на Морс като театрален режисьор. Спомням си, че той веднъж ми разказа. Правел невероятно сложни постановки. Но не вярвам някоя от тях да е донесла пари.
– Едва ли това го е вълнувало. Едно синче на богата майчица може да си позволи подобни капризи.
– Е, по някое време той се отказал от експериментите и почнал наистина да си изкарва хляба. Но дори и кампанията на Ритър организира като театрална постановка.
– Сещаш ли се за още нещо, преди окончателно да задраскаме Сидни Морс от списъка? – попита Джоун.
– Дали да не погледнем под леглото? – предложи Кинг.
Джоун го изгледа презрително.
– Това е работа за момчета.
Кинг въздъхна, предпазливо надникна под леглото и бързо се изправи.
– Е? – попита Джоун.
– Не ти трябва да знаеш. Хайде да се махаме.
Когато излязоха, Бъди чакаше пред стаята.
– Благодаря за помощта, Бъди – каза Джоун. – Беше истинско сладурче.
Той я погледна с вълнение.
– Целувка за Бъди?
– Вече го целунах – учтиво напомни тя.
Бъди изведнъж се нацупи, готов да заплаче.
– Не, този Бъди.
И той посочи гърдите си с пръст. Джоун зяпна от смайване и се озърна към Кинг за помощ.
– Съжалявам, това е работа за момичета – ухили се той.
Джоун се втренчи в жалния Бъди, тихичко изруга, после изведнъж го сграбчи и залепи звучна целувка върху устата на дребосъка. Обърна се, избърса устни и прошепна на Кинг:
– Какви неща трябва да правя за милион долара.
Сетне излезе с широка крачка.
– Довиждане, Бъди – каза Кинг и я последва.
Щастливият Бъди трескаво размаха ръка и отвърна:
– Довиждане, Бъди.
