Текст книги "Част от секундата"
Автор книги: Дэвид Балдаччи
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 26 страниц)
54
– Е, какво мислиш? – попита Мишел, когато потеглиха.
– Може да казва истината. Сигурно е решил да пристигне пръв, за да утеши клетата вдовица. С един куршум два заека – печели от смъртта на приятеля си и в същото време се прави на добрия самарянин.
– Добре де, мръсник е. Но това не значи, че е и убиец.
– Не знам. Явно си струва да го държим под око. Не ми харесва, че толкова години е крил за присъствието си в хотел „Феърмаунт“ и че е искал да се ожени за Реджина. Това стига, за да го сложа на едно от първите места в списъка на заподозрените.
Мишел подскочи като ужилена.
– Чакай малко. Шон, може да ти прозвучи налудничаво, но ме изслушай. – Той я изгледа въпросително. – Джорст признава, че е бил във „Феърмаунт“. Влюбен е в Реджина Рамзи. Ами ако точно той е уговорил Рамзи да убие Ритър? Знаел е за омразата му. Бил е негов приятел и колега. Рамзи би го послушал.
– Кейт каза, че човекът, когото чула, не е Джорст.
– Но не може да бъде сигурна. Джорст може да е преправил леко гласа си, защото е знаел, че Кейт е в къщата. Добре, да си го представим. Джорст се споразумява с Рамзи. Отиват в хотела, и двамата са въоръжени.
Кинг веднага подхвана нишката.
– После Рамзи стреля, а Джорст не. Измъква се, скрива пистолета в килера, където го вижда Лорета, и след това хуква да каже на Реджина и Кейт.
– С намерението по някое време да се ожени за вдовицата.
– Доста дълго е чакал, за да й предложи – отбеляза Кинг.
– Не, може да й е предлагал и друг път, а тя да е отказвала. Или пък е изчакал, за да не събуди подозрения. Или му е било нужно по-дълго време, за да накара Реджина да се влюби в него. – Мишел го изгледа тревожно. – Е, какво мислиш?
– Логично звучи, Мишел, наистина. Но после Реджина умира. Джорст остава с празни ръце.
– Наистина ли смяташ, че Реджина Рамзи е била убита?
– Ако вярваме на Джорст, защо да се самоубива, след като е приела неговото предложение? – Кинг помълча, после бавно каза: – Кейт е знаела, че мислят за брак. И Джорст твърди, че не възразявала.
– Ами ако не е била съгласна? – попита Мишел.
– Как така?
– Кейт обича баща си. Каза ми, че ако майка й не го била напуснала, той може би нямало да убие Ритър. Но нещата се развиват по този начин и той загива. А после майка й решава да се омъжи за негов колега. Тогава умира и тя.
– Значи казваш, че Кейт е убила майка си?
Мишел вдигна ръце.
– Казвам само, че не е изключено. Не искам да го вярвам. Кейт ми харесва.
Кинг въздъхна.
– Цялата история е като балон. Натиснеш ли го от едната страна, издува се от другата. – Той се озърна към нея. – Състави ли онзи списък по дати, за който те помолих?
Мишел кимна и извади от чантата си бележник.
– Арнолд Рамзи е роден през 1949 година. Завършва гимназия през 1967 и постъпва в Бъркли, където защитава докторат през 1974. Между другото, през същата година се оженва за Реджина После двамата обикалят насам-натам, докато Арнолд получава място в „Атикъс“ през 1982. По това време Кейт е на около година. – Тя млъкна и погледна Кинг. По лицето му бе изписано недоумение. – Какво те смущава?
– Според разказа на Кейт би трябвало Рамзи да е замесен в антивоенен протест, при който са убили полицейски служител. Оттам започват всичките му проблеми. Тя не ни каза, че в Бъркли неохотно му разрешили да защити доктората си, защото вече бил приключил цялата предварителна работа, включително и дисертацията. Значи инцидентът трябва да е станал по време на завършването.
– Да, и какво?
– Ако е защитил докторат през 1974 година, не би могъл да протестира срещу Виетнамската война. Никсън писмено разпореди прекратяване на бойните действия в началото на 1973 година и макар че двете страни се обвиняваха една друга в нарушение на споразумението, атаките бяха подновени едва през 1975 година. Ако инцидентът с полицая беше станал, преди Рамзи да защити дисертацията си, бас държа, че щяха да го изхвърлят от Бъркли.
Мишел се облегна назад.
– Навярно си прав.
– А ако през 1974 година Рамзи и жена му не са протестирали срещу войната, когато е бил убит полицаят, за какво е била демонстрацията?
Изведнъж Мишел щракна с пръсти.
– Седемдесет и четвърта? Ти спомена Никсън. Точно тогава е аферата „Уотъргейт“. Нали?
Кинг кимна замислено.
– И изглежда логично хора като Рамзи и жена му да протестират срещу тип като Никсън, да настояват за оставката му, което стана факт през август същата година.
– Но Кейт каза, че протестът бил в Лос Анджелис.
– Не, каза, че това е чула от майка си. А по това време Реджина пиела здравата. Лесно би могла да обърка датата, събитието и дори мястото.
– Значи убийството на полицая може да е станало във Вашингтон, а не в Лос Анджелис? И протестът е бил срещу Никсън, а не срещу войната във Виетнам?
– Ако е тъй, вероятно ще можем да открием подробности.
– Ами адвокатската фирма, която се намесила в полза на Рамзи? Смяташ ли, че и тя е във Вашингтон?
– Надявам се да разберем. – Кинг извади телефона си и набра номер. – Ще се обадя на Джоун, тя умее да открива информация.
Но Джоун не отговори и Кинг й остави съобщение. След това продължи:
– Ако някой го с измъкнал с помощта на адвокатска фирма, това е следа, която бихме могли да използваме.
– Не бъди толкова сигурен. Няма как да проследим кой къде е бил по онова време. По дяволите, Джорст може да е мятал камъни по кметството в Лос Анджелис, без да остави каквато и да било следа. А да открием човек, готов да говори, изглежда направо невъзможно. И ако няма сведения в официалните архиви – край, дотук сме.
Кинг кимна.
– Това, което казваш, е напълно логично. Но все пак трябва да проверим. Нямаме какво да губим освен време.
– Да – каза Мишел. – Но имам лошото чувство, че времето ни бързо се изчерпва.
55
Кинг и Мишел пренощуваха в един мотел близо до „Атикъс“ и на другата сутрин се върнаха в Райтсбърг. В къщата на Кинг ги чакаше Паркс.
– Чувал ли си се с Джоун? – попита Кинг. – Снощи се опитах да й позвъня, но не отговори.
– Вчера вечерта разговаряхме по телефона. Беше открила нещо за Боб Скот от материалите в кутията, която донесох.
И Паркс им разказа за заповедта за арест в Тенеси.
– Ако е същият Боб Скот, може да ни насочи нанякъде и да получим отговори на част от въпросите – каза Кинг.
– Обади се пак на Джоун и ще обмислим как да действаме.
Кинг набра номера на Джоун, но отново нямаше отговор. Тогава потърси централата на мотела, където беше отседнала. Докато слушаше дежурния от рецепцията, лицето му пребледня и усети, че коленете му треперят. Той приключи разговора и изкрещя:
– По дяволите!
Паркс и Мишел се вторачиха в него.
– Шон, какво има? – тихо попита Мишел.
Кинг смаяно поклати глава.
– Джоун – каза той. – Отвлекли са я.
Джоун беше отседнала в едно от бунгалата зад мотел „Кедрите“. Чантата и телефонът й лежаха на пода на стаята. Подносът с храна стоеше недокоснат. Обувките, които бе носила предния ден, се въргаляха на земята; токчето на едната беше счупено. Бунгалото имаше задна врата, водеща към място, където похитителите спокойно биха могли да паркират и да отвлекат Джоун, без никой да забележи. Когато Кинг, Мишел и Паркс пристигнаха, полицейският началник Уилямс вече бе там заедно с неколцина помощници, заети да взимат показания и да събират оскъдните налични улики.
Вече бяха разпитали най-подробно сервитьора, който трябвало да изпълни поръчката на Джоун. Младежът работеше в мотела от две-три години и личеше, че е потресен от станалото. Той обясни, че докато носел храната към бунгалото на Джоун, към него се приближила млада жена. След като потвърдил, че поръчката е за Джоун, тя се представила за нейна сестра, дошла на посещение, и казала, че иска да я изненада, като лично й сервира вечерята. Всичко изглеждало съвсем невинно. Жената била много красива и му дала двайсет долара бакшиш. Той й връчил подноса и се върнал в мотела. Друго не знаеше.
Уилямс се приближи към тях.
– Дявол да го вземе, вече непрестанно търча насам-натам да разследвам убийства и отвличания. До неотдавна това беше тихо, спокойно местенце.
С разрешение на полицейския началник взеха кутията с материали за Боб Скот, които бе преглеждала Джоун, после проведоха кратко съвещание на паркинга. Паркс повтори дума по дума разговора си с Джоун.
– Трябва да са я отвлекли съвсем скоро след като приключихме. Тя ми съобщи какво е открила за Боб Скот. Аз казах, че е напълно възможно Скот да се окаже предател, а той би бил идеален вътрешен съучастник за заговор срещу Ритър, макар да знам, че вие не сте убедени в това. Решихме да изчакаме, докато се върнете от срещата с Кейт Рамзи, преди да планираме следващите си стъпки.
Кинг отиде да огледа колата на Джоун, а Паркс влезе в бунгалото да поговори с Уилямс. Полицаите вече бяха претърсили колата, без да открият нищо.
Мишел се приближи до Кинг и сложи ръка на рамото му.
– Добре ли си?
– Трябваше да предвидя това – отвърна той.
– Как? Не си ясновидец.
– Разговаряхме с много хора. Милдред Мартин беше убита веднага след като я посетихме. Не бе трудно да предположа, че ще нападнат Джоун.
– Или теб! И какво се очакваше да направиш? Да я пазиш като малко дете? Не я познавам чак толкова добре, но не ми се вярва, че щеше да приеме.
– Аз дори не се опитах, Мишел. Не бях загрижен за нейната безопасност. А сега…
– Все още имаме шанс да я намерим. Жива.
– Извинявай, но засега резултатите ни от издирването на живи хора не са много добри.
– Съжалявам – каза Мишел.
– Аз също.
Паркс се завърна.
– Вижте, ще наредя да проверят онзи Боб Скот от Тенеси и ако е същият, отиваме там с голяма компания да побъбрим. Поканени сте и вие, стига да искате.
– Искаме – отговори Мишел от името на двамата.
56
Паркс тръгна да разследва Боб Скот, а двамата се върнаха в дома на Кинг. Мишел приготви обяд, но след това не можа да го открие. Най-сетне го зърна да седи на кея и тръгна натам.
– Приготвих супа и сандвичи. Не съм кой знае каква домакиня, но стават за ядене.
– Благодаря – отвърна разсеяно той. – След минутка ще дойда.
Мишел седна до него.
– Още ли мислиш за Джоун?
Той вдигна глава към нея, после сви рамене.
– Мислех, че вече не сте приятели.
– Не сме! – възкликна Кинг, после добави малко по-спокойно: – Не сме. Но преди много време бяхме нещо повече от приятели.
– Знам, че не ти е лесно, Шон.
Поседяха мълчаливо, докато накрая Кинг каза:
– Тя ме заслепи.
– Какво? – трепна Мишел.
– Заслепи ме. В асансьора.
– Как?
– Беше по шлифер и нямаше почти нищо отдолу. Хайде, признай, вероятно си помислила, че е нещо подобно, след като узна за бикините на полилея.
– Добре, може и да съм си помислила. Но защо го е направила? Ти си бил на пост.
– Защото получила бележка, уж от мен, с молба да ме изненада в проклетия асансьор. А след нощта, която прекарахме заедно, вероятно е предвиждала и достойно продължение на изненадата.
– Според теб кой е написал бележката? Ако са искали да те разсеят чрез Джоун, как биха могли да знаят кога точно ще слезе?
– Срещата беше от 10:00 до 10:35. Тя знаеше това. Онези също са знаели с какъв интервал разполагат. Но дори тя да не го беше направила, сигурен съм, че пак щяха да се опитат да убият Ритър.
– Било е много рисковано за Джоун. Сама е направила своя избор.
– Е, понякога любовта те кара да вършиш щури неща.
– Значи мислиш, че това е било?
– Така ми каза тя. През всичките тези години подозирала, че съм замесен в убийството на Ритър. Смятала, че някак съм замесил и нея. Но не можела да проговори, защото щяла да съсипе кариерата си. Когато видяла бележката върху трупа на Сюзан Уайтхед, разбрала, че може би и двамата сме били измамени. – Той помълча. – Попита ме защо не съм казал на никого, след като съм бил чист и съм я подозирал.
– А ти какво отговори?
– Не отговорих. Може би и аз не знам.
– Според мен никога не си вярвал истински, че тя е виновна в нещо друго освен една безразсъдна постъпка.
– Помня изражението в очите й, когато Рамзи стреля. Никога не съм виждал по-смаян човек. Не, тя не беше замесена. – Кинг сви рамене. – Но какво значение има сега?
– Както сам казваш, любовта те кара да вършиш странни неща. Човекът в дъното на замисъла трябва да е знаел за чувствата ти към Джоун. Наясно е бил, че няма да я издадеш. И двамата сте били с вързани ръце. – Мишел го погледна въпросително. – Не е престъпление да обичаш някого, Шон.
– Понякога прилича на престъпление. Доста шокиращо е да видиш как в живота ти се завръща някой, когото си смятал за изчезнал завинаги.
– Особено ако подозренията ти отпреди осем години се окажат безпочвени.
– Не съм влюбен в Джоун – каза Кинг. – Но се тревожа за нея. Искам да я намерим жива и здрава.
– Ще направим всичко възможно.
– Може да не е достатъчно – мрачно отвърна той, после стана и тръгна към къщата.
Вече привършваха обяда, когато телефонът на Кинг иззвъня. Той отговори, изслуша озадачено човека отсреща и се обърна към Мишел:
– Теб търси. Казва, че е баща ти.
– Благодаря. Дадох му твоя номер. Надявам се, че нямаш нищо против. По тия места мобилните телефони невинаги дават връзка.
– Няма проблеми – отвърна Кинг и й подаде слушалката.
Мишел и баща й разговаряха около пет минути. Тя записа нещо на листче, благодари и затвори.
Кинг изплакваше чиниите от обяда и ги зареждаше в миялната машина.
– Е, за какво те търсеше?
– Казах ти, че повечето мъже в рода ни са полицейски служители. Баща ми е шеф на полицията в Нашвил, членува във всички национални полицейски дружества и заема ръководни постове в доста от тях. Помолих го да се поразрови за онзи инцидент във Вашингтон. Да види дали няма да излезе някое убийство на полицай по време на протест около 1974 година.
Кинг избърса ръцете си с кърпа и се приближи до нея.
– И какво е изровил?
– Име. Само едно име, но нищо чудно да се окаже следа. – Тя погледна записките си. – По онова време Пол Съмърс работел във вашингтонската полиция. Сега е пенсионер и живее в Манасас, Вирджиния. Баща ми го познава и той се съгласил да разговаря с нас. Татко казва, че Съмърс може да има някаква информация.
Кинг грабна сакото си.
– Да тръгваме.
Докато излизаха, Мишел каза:
– Шон, не одобрявам това, че толкова години си пазил в тайна постъпката на Джоун, но ти се възхищавам. Верността е прекрасно нещо.
– Тъй ли? Аз пък не съм сигурен. Понякога верността е много гадна работа.
57
Пол Съмърс живееше в трийсетгодишна двуетажна къща в Манасас, Вирджиния, обкръжена отвсякъде с нови жилищни строежи. Отвори им, облечен в джинси и виненочервена тениска с емблемата на „Редскинс“. Настаниха се в малката всекидневна. Съмърс искаше да им предложи нещо за пиене, но те отказаха. Домакинът изглеждаше на около шейсет и пет години, с буйна бяла коса, широка усмивка, луничаво лице, едри ръце и още по-едър корем.
– Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел – каза той на Мишел. – Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.
Мишел се усмихна.
– Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.
– Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.
– Около нея човек изпитва чувство за малоценност – каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. – Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.
Усмивката на Съмърс изчезна.
– Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните – как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.
– Благодаря, че го казваш. Татко спомена, че може да имаш информация, която да ни помогне.
– Точно така. Докато още работех, бях нещо като неофициален историк на полицията и ще ти кажа, че бяха вълнуващи времена. Кой разправя, че днес Америка отивала по дяволите? Да прочетат какво беше през шейсетте и седемдесетте. – Без да спира да говори, Съмърс извади дебела папка. – Тук има много неща, които могат да ви помогнат. – Той си сложи очила за четене. – През 1974 година аферата „Уотъргейт“ разтърси цялата страна. Всички се бяха настървили срещу Никсън.
– Предполагам, че някои събития са излезли извън контрол – каза Кинг.
– О, да. Вашингтонската полиция вече беше привикнала с големите демонстрации, но знае ли човек как ще се обърнат нещата? – Съмърс намести очилата си и се приведе над папката. – Проникването в комплекса „Уотъргейт“ беше през лятото на седемдесет и втора. Година по-късно цялата страна узна за записите на Никсън. Той твърдеше, че са държавна тайна, и отказваше да ги предаде. След като през октомври 1973 уволни специалния прокурор, скандалът тръгна като лавина и хората взеха да му искат оставката. През юли 1974 Върховният съд му нареди да предаде записите и през август той подаде оставка. Но преди да излезе решението на съда – някъде през май 1974, – във Вашингтон стана много напечено. Беше планирано огромно протестно шествие по Пенсилвания Авеню с хиляди демонстранти. Ние подготвихме службата за борба с масовите безредици, десетки конни полицаи, Националната гвардия, стотици агенти от тайните служби, антитерористични отряди, дори танк, по дяволите. Нали знаете, както си му е редът. Аз работех в полицията вече десет години, бях се нагледал на бунтове, но помня много добре, че все пак се уплаших. Имах чувството, че това не са Съединените щати, а някаква държава от Третия свят.
– И тогава загина полицейски служител? – попита Мишел.
– Не, войник от Националната гвардия – поправи я Съмърс. – Откриха го на една странична уличка с разбита глава.
– И някой е бил арестуван – каза Кинг. – Но откъде са могли да знаят кой го е извършил? Доколкото разбирам, там е било пълен хаос.
– Е, арестуваха заподозрян и щяха да го съдят, но после всичко утихна. Не знам защо. Нали разбирате, момчето от Националната гвардия беше мъртво и нямаше съмнение, че някой го е убил. Историята стигна до вестниците, но точно тогава Върховният съд взе решение против президента, Никсън подаде оставка през август 1974 и това засенчи всичко останало. Хората сякаш просто забравиха за смъртта на войника. И полека-лека цялата история заглъхна. Мисля, че след Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, след Виетнам и „Уотъргейт“ страната просто бе уморена от всичко това.
Кинг се приведе напред.
– Знаете ли имената на обвинените, следователите, прокурорите?
– Не, съжалявам, не ги знам. Беше преди трийсет години. А аз нямах нищо общо със случая. Просто чух за него по-късно. Тъй че и да ми кажете някакви имена, не мога да ви помогна.
– Ами вестниците? Нали казахте, че са писали за случая?
– Да, но доколкото помня, по някакви неизвестна причина не споменаваха имена. Определено имаше нещо сбъркано. Право да ви кажа, тогава медиите не вярваха на правителството. Ставаха разни неморални истории. И колкото и да ми е неприятно да го кажа, тъй като но онова време бях в полицията, някои от хората в униформи вършеха нередни неща. Понякога прекрачваха границата, особено с дългокосите хипита, дошли от провинцията. Повечето от колегите изобщо не ги понасяха. Сякаш властваше девизът „ние или те“.
– Може би и около онова убийство се е случило нещо подобно – намеси се Мишел. – Ти каза, че обвиненията просто отпаднали. А дали не са били скалъпени?
– Може би. Но не знам със сигурност.
– Добре – каза Кинг. – Благодарим ви за помощта.
Съмърс се усмихна.
– Има защо. – Той вдигна от масата лист хартия. – Подготвил съм ви едно име. Доналд Холмгрен.
– Кой е той? – попита Мишел.
– По онова време беше служебен защитник. Мнозина от протестиращите този ден бяха съвсем млади, половината – дрогирани. Сякаш всички борци срещу войната, хипитата и тям подобни изведнъж се вторачиха в Никсън. Затова смятам, че най-вероятно обвиненият е бил един от тях. Когато нямаха пари за адвокат, на първо време полицията им назначаваше служебен защитник. Холмгрен сигурно знае повече. Сега и той е пенсионер, живее в Мериленд. Не съм разговарял с него, но ако го подхванете както трябва, може и да се разприказва.
– Благодаря, Пол – каза Мишел. – Задължени сме ти.
Тя го прегърна.
– Хей, и да кажеш на твоя старец, че всичко, дето го разправяше за теб, е чистата истина. Де и моите дечурлига да бяха поне наполовина като теб.
58
Доналд Холмгрен живееше в покрайнините на Роквил, Мериланд. Къщата му бе пълна с книги, списания и котки. Беше вдовец на около седемдесет години с буйна прошарена коса и облечен с лек пуловер и памучен панталон. Той разчисти дивана в хола от котки и книги, за да настани Кинг и Мишел.
– Благодарим ви, че веднага се съгласихте да ни приемете – каза Кинг.
– Няма проблеми, дните ми вече отдавна не са много заети.
– Сигурно са били по-заети, когато работехте в полицията – подхвърли Мишел.
– И още как! Интересни времена бяха.
– Както споменах по телефона – започна Кинг, – инцидентът, който разследваме, е свързан със смъртта на войник от Националната гвардия някъде през май седемдесет и четвърта.
– Да, помня случая много добре. Слава богу, не всеки ден убиват войници от Националната гвардия. Но онзи ден беше паметен. Имах дело във Федералния съд, когато започна демонстрацията. Прекратиха заседанието и всички се втурнаха да гледат телевизия. Никога не бях виждал подобно нещо и се надявам повече да не видя. Имах чувството, че гледам щурма на Бастилията.
– Разбрахме, че първоначално е имало обвинен за престъплението.
– Така е. Започнаха с обвинението в предумишлено убийство, но когато взеха да се събират подробности, то просто се сгромоляса.
– Значи знаете кой водеше защитата?
– Аз – гласеше изненадващият отговор. Мишел и Кинг се спогледаха. Холмгрен обясни: – Работех в служба „Обществени защитници“ от близо шестнайсет години, започнах още когато беше Агенция за правна помощ. Водил съм някои нашумели дела. Но да ви кажа право, мисли, че никой не искаше да се заеме с онзи случай.
– Искате да кажете, че е имало безспорни доказателства срещу обвиняемия? – попита Мишел.
– Не, доказателствата в никакъв случай не бяха убедителни. Ако си спомням добре, той бе арестуван, защото излизал от уличката, където станало престъплението. Труп, и то в униформа, а около него тайфа хипита с камъни в ръцете – е, това си беше направо рецепта за катастрофа. Мисля, че са арестували първия, който им е попаднал. Трябва да разберете, че градът беше във военно положение и нервите на всички бяха обтегнати до скъсване. Ако не греша, обвиниха някакъв студент. Изобщо не бях сигурен, че той го е извършил, а още по-малко – че е било предумишлено. Може при сблъсъка войникът да е паднал и да си е ударил главата. Разбира се, по онова време се носеха слухове, че прокуратурата скалъпвала обвиненията. Дявол да го вземе, случваше се полицейски служители да лъжат под клетва, да съчиняват скалъпени обвинения, да подхвърлят улики и тъй нататък.
– Помните ли името на обвиняемия?
– Откакто ми позвънихте, все се мъча да си го спомня, но не успявам. Беше млад и много умен, това помня. Съжалявам, но оттогава съм работил по хиляди дела, а онзи случай мина съвсем набързо. Помня добре обвиненията и аргументите на защитата, но имената ми се губят. Трийсет години минаха.
Кинг реши да си опита късмета.
– Не се ли казваше Арнолд Рамзи?
Холмгрен леко разтвори устни.
– Не бих се заклел, но мисля, че беше така. Откъде знаете?
– Дълго е за обясняване. Преди осем години същият Арнолд Рамзи застреля Клайд Ритър.
Холмгрен зяпна.
– Същият ли беше?
– Да.
– Е, сега може би съжалявам, че му се размина.
– Но тогава не съжалявахте?
– Не, не съжалявах. Както споменах, по онова време някои хора не се интересуваха каква е истината, стига да можеха да осигурят присъда.
– Но в случая с Рамзи не успяха?
– Да. Макар че не смятах случая за много сериозен, все пак трябваше да работя с фактите, а те не бяха приятни. А и правителството ни натискаше здравата. Целта бе да го превърнат в пример за назидание, не че ги упреквам. И после ме отстраниха от случая.
– Защо?
– Обвиняемият си намери нови защитници. Някаква адвокатска фирма от западните щати, струва ми се. Мисля, че Рамзи беше оттам, ако наистина е бил той. Предположих, че близките му са научили и идват на помощ.
– Помните ли името на фирмата? – попита Мишел.
Холмгрен се замисли.
– Не, твърде много дела съм имал след онзи случай.
– И тази фирма някак успя да свали обвиненията?
– Не само това. Чух, че успели да заличат всички сведения за ареста, до най-малката подробност. Явно много ги е бивало. В моите отношения с правителството по ония времена това се случваше рядко.
– Е, вие казахте, че някои от държавните прокурори не са били в час с морала – подхвърли Кинг. – Може да са ги подкупили. Прокурорите и ченгетата.
– Може и тъй да е станало – каза Холмгрен. – Нали разбирате, щом си готов да скалъпваш делата, то защо да не вземеш подкуп, за да потулиш цялата работа? Прокурорът по делото беше млад, много амбициозен и имах чувството, че е изпечен въжеиграч. Но не мога да отрека, умееше да играе играта, всяко препятствие превръщаше в трамплин, за да се издига все по-нависоко. Не съм го виждал да прекрачва границата, макар че други от неговата служба не се колебаеха. Жал ми беше за шефа му. Той си изпати жестоко, когато няколко години по-късно цялата мръсотия в службата изскочи на бял сняг. Били Мартин беше добър човек. Не заслужаваше да пострада така.
Кинг и Мишел го гледаха като зашеметени. Най-сетне Кинг си възвърна дар-слово.
– А името на прокурора, който водеше обвинението срещу Арнолд Рамзи?
– О, него никога няма да го забравя. Той е онзи, дето се кандидатира за президент и го отвлякоха. Джон Бруно.
