Текст книги "Умирай само в краен случай"

ШЕСТА ГЛАВА

Пътуването назад минава без произшествия.

– Това странно пътуване… – казва като на себе си Линда, когато слизаме на летището и се отправяме към граничния контрол.

– Защо „странно“?

– Ами защото започна тъй зле и после стана още по-зле, за да свърши накрая като приказка.

– Има различни приказки – забелязвам.

– Тази беше от най-хубавите. И, уви, от най-късите.

И когато се нареждаме на опашката пред гишето, добавя:

– И това е краят.

Естествено, че е краят. И ако не сме го осъзнали напълно, налага се да го осъзнаем още щом се настаняваме в джагуара на Дрейк и потегляме и, разбира се, вече мълчим, защото тук е шофьорът и защото хладната атмосфера на тоя град постепенно ни обгръща и защото мислите ни се насочват към оня квартал и към оня човек, пред когото след малко ще трябва да се явим на отчет.

– Е, как са младоженците? – ухилва се Дрейк, когато влизаме в кабинета със спуснатите пердета.

– Скучаят, мистър – промърморвам. – Вие знаете, че законният брак не е като свободната любов.

– Чувал съм подобно нещо, но нямам лични впечатления – признава шефът, като се измъква иззад бюрото и се насочва към оня специфичен мебел, добре гарниран с бутилки. – Ако трябва да се ровя в биографията си, аз, Питър, никога не съм вкусил семейното щастие. Работа, работа и работа – такъв е целият живот на стария Дрейк.

При тия думи той си налива четвърт чаша скоч, като прибавя за декорация и две кубчета лед. Сетне, макар и с малко закъснение, се сеща, че в кабинета има дама:

– А вие, Линда?

– Благодаря, предпочитам да се въздържа.

– Ах, тия певици с техните режими и въздържания! – въздъхва шефът. – Но поне вие, приятелю, не сте певица. Освен ако сте пропели там, на Балканите, под влияние на съпругата си.

Налага се да потвърдя, че наистина не съм певица и да поема предложената ми чаша.

– Е, чакам доклада ви! – изръмжава рижият с по-друг тон, след като опитва вкуса на уискито.

– Всичко мина нормално – рапортувам.

– Всичко мина добре – потвърждава и мис Грей.

– Това исках да чуя – кима Дрейк.

И като се обръща към певицата:

– Вие навярно сте уморена от пътуването. Просто съвестно ми е да ви задържам.

Тя очевидно само това и чака, за да ни кимне хладно и да напусне кабинета.

– Е, Питър! Сега – подробностите.

– Готов съм и с подробностите. Обаче имам чувството, мистър, че все повече хора биват посвещавани в тая операция: по-рано Ларкин, сега Линда…

– Линда нищо не знае, освен някои най-бегли неща за малка контрабанда на хашиш. И доколкото съм й дал някаква информация, бъдете уверени, че това е по-скоро дезинформация. Изобщо можете да смятате, че в проекта са посветени само трима души: аз, вие и Ларкин.

– Един египетски император е казал още преди няколко хиляди години, че там, където трима души са събрани в името на заговор, единият от тях е предател – решавам да извадя на показ ерудицията си.

– Надявам се, че предателят не сте вие, Питър…

– Не. Нито вие. Само че освен нас двамата съществува и Ларкин.

– Можете да ми вярвате, че не съм забравил тая подробност. Но засега поне този янки не дава основания за съмнение. А за в бъдеще… за в бъдеще, ще видим.

Той се замисля за миг, отпива от чашата и напомня:

– А сега – подробностите!

– Установих контакт с петима стари приятели, според принципа, който възприехме: по-малко хора, обаче по-сигурни. Мога да ви съобщя точно имената, адресите и всички необходими данни…

– Това – после!

– Обсъдих изчерпателно с човека, когото определих за шеф на групата, конкретните детайли на операцията. Според него планът е съвсем лесно осъществим и той се нагърбва да го реализира с хората си когато и колкото пъти пожелаем.

– Смятате, че това е сигурен човек?

– Абсолютно. Мога да ви кажа подробно какво представлява и вие сам ще се убедите, че…

– Това – после!

– Определихме и точните форми за установяване на връзката. Съобщенията по необходимост ще трябва да им изпращаме по пощата, но начинът е достатъчно ефикасен. За да бъдат сигурни, че съобщенията идват от мене, налага се да ги пиша саморъчно.

Излагам му подробностите по въпроса, включително тайнописа и текста под марките. Имам чувството, че решението го задоволява. Най-сетне минавам към проблема за заплащането, който, противно на очакванията ми, не нарушава доброто настроение на шефа. Хонорарът действително е същинска дреболия, сравнен с вероятната печалба.

– А не съществува ли възможност, Питър, тия момчета да ни преметнат?

– По кой начин?

– По най-вулгарния: като приберат стоката за себе си.

– Че за какво им е тая стока, мистър? Това е България, а не Лондон.

– А нима в България няма наркомани?

– Къде ги няма? Обаче това са някакви си двеста-триста души в цялата страна, от които можеш да изцедиш само грошове…

– Добре, приемам. Вие сте по-добре информиран.

– Могат да ни преметнат само ако и ние ги преметнем в плащането. И ще го направят не заради хероина, а просто така, за да ни натрият носа.

– Да-а… – произнася шефът вместо заключение, като вади от джобчето си неизменната пура, чиято поява очаквам от доста време насам.

Той освобождава тютюневия продукт от целофанената опаковка, пристъпва към свещенодействието, известно в библейските предания като обрязване, а накрая запалва и дърпа няколко пъти, за да разгори жаравата до необходимата степен.

– Да-а-а… – повтаря Дрейк. – Имам чувството, че сте се оправили с мисията си. Всъщност, още щом влязохте, разбрах, че сте се справили. Вие сте достатъчно умен, за да се осмелите да се явите пред очите ми в случай, че не сте се справили.

Той допива уискито си и добавя:

– А сега, Питър, ще седнете тук и грижливо, точно, изчерпателно ще ми приготвите писмения си доклад.

Пак тая писмена работа.

– Не смятате ли, че е рисковано да документираме подобни неща черно на бяло, мистър?

– Няма нищо рисковано, щом тия неща са в касата на стария Дрейк, приятелю.

– Но те може да попаднат и в ръцете на Ларкин…

– Ларкин? Вие за глупак ли ме мислите? Ларкин ще знае точно толкова и само толкова, колкото функциите му го изискват.

Шефът поглежда часовника си:

– Налага се да прескоча до „Ева“. А вие сядайте и започвайте. Ще ви пратя Райт, за да не се чувствувате съвсем самотен.

Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип – Джо Райт.

* * *

Изписал съм девет или десет страници – добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече – и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.

Додето аз се потя над домашното упражнение, Райт има пълна възможност да се наслаждава на ролята си на безделник, да обикаля из стаята, да надзърта бегло през завесите на прозорците, да реши дългите си черни коси с дългите си бледи пръсти на музикант и да насища атмосферата с тютюнев дим и люляково ухание.

Той, разбира се, както винаги и с пълно пренебрежение към летния сезон, е облечен в безупречния си черен костюм – предполагам, че ги има няколко еднакви, защото ако беше един, не би могъл да бъде непрекъснато така безупречен, – с черната вратовръзка, черните обувки и дори черните чорапи, както установявам, когато понякога се отпуска на креслото пред мене и кръстосва крака.

Откакто се е появил в кабинета по нареждане на Дрейк, той не е благоволил да отрони нито дума и се ограничава с небрежното държане на надзирател спрямо арестант. Имам обаче впечатлението, че въпреки цялата си външна непринуденост, погребалният агент не се чувствува много добре и че зад позата му на надзирател всъщност се крие едно мъчително съмнение: дали той, Райт, все още е дясната ръка на шефа или дясна ръка вече е станал привидният арестант тоя пришелец, натрапник и хитрец Питър.

Следва да призная, че ако подобни съмнения наистина го мъчат, те не са съвсем неоснователни. Срещите, които съм имал с Дрейк, ако изключим оня паметен военен съвет, са ставали винаги в отсъствие на Райт. Проектът за операцията в последния си и единствено валиден вариант е за него вероятно пълна тайна. Пълна тайна е и писменият ми доклад, с който в момента изпълвам страниците и в който чернокосият с уместна предпазливост се пази да надзърта.

Изобщо, ако приемем, че и двамата сме в известен смисъл секретари на Дрейк и че дори Райт е старшият, то съвсем очевидно е вече, че секретар по поверителните дела съм аз, докато той е натоварен да се занимава с най-прозаичното – порнографията, комарджийницата и клубовете-зимници.

Предполагам, че някой друг на мястото на Джо едва ли би се тровил прекалено от такива подробности. В края на краищата, по-малко ангажименти с нередни неща означава и по-малко неприятности. Обаче Райт изглежда се трови. И не само поради простото съображение, че участието в една операция носи и някакво участие в печалбата. А и поради подозрението, че щом Дрейк държи дясната си ръка настрана от операцията, значи престанал е да разчита или никога не е разчитал особено на тая дясна ръка.

Кабинетът отдавна вече е задимен до краен предел и ръкописът ми отдавна вече е завършен, и ние от сума време сме погълнати с Райт от това отегчително занимание – да даваме вид, че не съществуваме един за друг, когато най-сетне вратата се отваря и влиза шефът.

– Готово ли е всичко? – пита той в най-добро настроение, в смисъл, че въгленът му е добре зачервен, вероятно от няколко добавъчни чашки в „Ева“.

Подавам му вместо отговор скромния си литературен труд. Рижият го поема, приближава до касата и го поставя на сигурно място.

– Свободен сте, Райт – промърморва Дрейк и тая реплика прозвучава значително по-хладно от първата.

Погребалният агент пожелава приятна вечер на шефа си и побързва да изчезне.

Защото, макар тоя факт да е грижливо скрит зад плътно спуснатите завеси, но вече отдавна е вечер.

– Какво ще кажете, Питър, за една малка вечеря по френски образец?

Какво друго мога да кажа, освен че съм поласкан от вниманието.

– Всъщност трябваше да ида до Бренда, за да я изведа, но се обадих да дойде по-късно направо в „Ева“. Трябва да ви призная, приятелю, че тия домашни котки понякога стават доста обременителни.

Излизаме от кабинета, като оставяме на горилите грижата да проветрят помещението и правим пеша курса от няколкостотин метра до набелязания от шефа ресторант. Заведението няма нищо общо с посредствената класа на италианеца. Кристали, порцелан, сребърни прибори, снежнобели покривки и цветя. За щастие – не люляци. Сезонът на люляците отдавна е минал, освен при Райт.

– Избирайте, без да правите справки с цените – заявява с царствен разгул Дрейк, когато метр д’отела ни поднася подвързаните с кожа карти.

Пропускам край ушите си тая декларация и си поръчвам скромна салад нисоаз и банален стек с чер пипер.

– Какво ще пият господата? – пита с искрен интерес метр д’отела, тъй като решителният удар върху клиента се нанася именно с питието.

– Безразлично ми е – казвам с риск да го разочаровам.

– Трябва да помисля някой ден за светското ви възпитание, приятелю – промърморва добродушно шефът. – Не можете да влезете във френски ресторант и да ви е безразлично какво ще пиете.

Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.

Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.

Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж – зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.

Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч – докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк – шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.

– Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.

При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.

– Кое е добро и кое – не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое – не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми – да доставям радост.

– Има ги всякакви – съгласявам се, за да го успокоя.

– Точно така – кима шефът. – Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност – голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…

– А вашата собствена радост? – позволявам си да запитам.

– О, тя е съвсем прозаична, приятелю. И съвсем скромна. Да имам винаги под ръка тая чаша с обичайното питие, да разчитам на услугите на добрия шивач и на реномирания готвач, а също, разбира се, и на малко уважение от страна на околните. А за тия дребни неща, включително и за уважението, е нужно… знаете какво.

– Това всички го знаят.

– Понякога, естествено, се налага и да наказвам. Стремя се да го правя възможно по-рядко, обаче има случаи, когато се налага – иначе цялата барака ще иде по дяволите. Но даже и когато наказвам, избягвам излишната жестокост. Вие знаете какви жестокости са измислили китайците, светата инквизиция, ония садисти от Гестапо и други подобни изверги. При мене, Питър – нищо такова. Защо да го изтезаваш, да го осакатиш, да го обречеш цял живот да се влачи като инвалид. Прати, му Марк – и толкова. Един куршум – и толкова. Просто, хуманно, както следва да стават нещата между възпитани хора.

– Не знам какво е възпитанието на Марк, но ако съдя по вашите две горили…

– Грешите, приятелю, грешите – прекъсва ме добродушно Дрейк. – Вие проявявате обичайното пристрастие на човек, заемащ определена страна в спора. Боб и Ал са просто две деца. Две невинни деца, които обичат играта като всички деца. И които умират от желание да пуснат в ход невинните си номера. Навярно знаете коронния номер на Боб – светва те с глава в носа, което при неговия ръст съвсем не е трудно, а сетне ти подава кърпа да си избършеш кръвта. Или номерът на Ал: „Гледай тук!“ вика, като ти показва десния си юмрук и в същия миг те зашеметява с левия. Лудории, нищо повече.

– Възможно е – промърморвам отстъпчиво. – За жалост личните ми спомени говорят друго.

– Пристрастие, приятелю, казах ви: пристрастие и нищо повече. Изобщо – в случай, че речем да употребяваме такива силни думи – ако Марк е адът или окончателният край, то Боб и Ал са чистилището. И аз ви ги пратих тъкмо за да се възстанови редът на разума в главата ви и да намерите единствено мъдрия за себе си изход. Не знам дали вече сте го осъзнали, Питър, но вие имате пълно основание да се гордеете, че сте станали дясната ръка на един човек, чиято единствена цел е да доставя радост!

Той поема нова глътка скоч и повтаря окуражително:

– Гордейте се, Питър! Гордейте се! Това съвсем не е срамно, когато разполагате с необходимите основания.

* * *

Не знам дали поради присъствието на жените или просто защото е препил, но когато се прехвърляме в салона на „Ева“, Дрейк бързо загубва повишеното си настроение и изпада в почти сънлива апатия.

Отпърво на масата е само Бренда, която още при появяването ни подхвърля кисело:

– Чакам ви вече повече от час, Бил…

– Всички чакаме – обобщава философски шефът. – Ако седна да ви изброявам колко неща лично аз чакам…

– Само че както съм седнала сама, някои си мислят, че чакам друго и почват да се натрапват на масата ми.

– Бихте могли да обърнете недоразумението изцяло в своя полза, скъпа – отвръща невъзмутимо Дрейк. – Една или две добавъчни банкноти едва ли ще ви навредят.

Ако първата реплика не е разкрила напълно на жената психическото състояние на шефа, то втората е пределно красноречива. Бренда го поглежда с дълбок укор, ала като не среща погледа му, замълчава. За сметка на туй оркестърът гръмва и на подиума се появява познатата ми вече гъвкава самка в златистата рокля. Изглежда напоследък в „Ева“ програмите рядко се сменят.

– Вашата конкуренция… – не се стърпява да подхвърли Дрейк на Бренда.

– Престанете, Бил, защото ще ме накарате наистина да изляза на дансинга и да се съблека пред всички тия чужди мъже – извиква жената достатъчно остро, за да преодолее другата конкуренция – тази на оркестъра.

– Не бих се изненадал, ако сте почнали да го правите, макар и не пред толкова мъже наведнаж – отвръща шефът.

Бренда се готви да отговори, обаче прехапва устни.

А сетне идва и номерът на очарователната мис Линда Грей. Певицата, облечена в същото скромно облекло, и този път е посрещната от същите окуражителни ръкопляскания, на които отговаря с мил поклон. Изобщо в „Ева“ изглежда всичко е съобразено с почитта към традицията. И каква полза да се правят промени в програмата, когато самата публика постоянно се променя, а следователно и програмата винаги изглежда нова.

Мис Линда откача микрофона, прави няколко стъпки край масите и очевидно търси жертвата за настоящата вечер. Жертвата в случая се оказва някакъв млад мъж с леко стреснат израз и с очила, напомнящ на библиотекар или на учител по латински език. Певицата му отправя настойчив поглед, като преодолява стъклената преграда на очилата, за да проникне в стреснатия му душевен свят и в залата се разнася топлият мелодичен глас:

 
Не ми го казвай: знам, тече животът,
нощта умира, за да дойде ден…
 

Сега вече мога спокойно да слушам тоя мелодичен глас, без да се чувствувам в неловкото положение на експонат от рекламна витрина. Задоволството ми обаче не трае дълго. Едва приключила първия куплет, Линда прави кръгом, прекосява с няколко бързи крачки дансинга и като поставя ръка на рамото ми, подхваща рефрена на песента:

 
Не казвай: пак ще бъда тука утре,
Не казвай: пак ще те обичам утре.
Не казвай: пак ще те целувам утре.
Защото утре, утре, утре,
ще съмне може би без теб или без мен.
 

Опитвам се, естествено, да я смъмря с поглед и да й подскажа да се разкара, но тоя меланхоличен глас и тия синьо-зелени очи така настойчиво ми внушават, че в момента тя пее за мене, именно за мене и само за мене, та се усещам съвсем обезоръжен.

– Този път тя пя за вас, Питър! – обажда се лениво Дрейк, след като номерът свършва.

– Тя и първия път пя за мене.

– Не. Първия път, не. Обаче сега пя наистина за вас. Добре че не вие ще плащате сметката. Иначе бих ви накарал да платите и нещо отгоре за песента.

Линда изпява и следващите си четири песни. С този обилен репертоар тя представлява нещо като гвоздей на програмата и водораздел между двете порции стриптийзи, от които втората, през по-късните часове, е значително по-безсрамна от първата. Но певицата определено бие по успех всички шампионки по събличането, може би донейде и поради простото обстоятелство, че хората, дошли тук, за да се наситят на безсрамия, нямат нищо против да се покажат като порядъчни любители на лирическата песен.

– Поканете я на масата, Питър! Възпитанието изисква да покажете, че оценявате жеста – подтиква ме Дрейк.

И не толкова поради грижа за възпитанието, колкото за да не противореча на шефа, а може би – де да знам – и по някоя добавъчна причина, сподирвам Линда зад кулисите и формулирам поканата.

– Дрейк ли ви изпрати? – запитва тя подозрително.

– Кой друг. Но сърдечно погледнато, поканата е моя.

– „Сърдечно погледнато“? Вие вече почвате да си служите и с чужди думи, Питър…

Тя идва, разбира се, и предполагам тъкмо навреме, защото в репликите между Дрейк и Бренда наново са почнали да бляскат искри.

– Да, знам, скъпа, че вие сте истинска богородица – мърмори лениво шефът, като с разсеяно движение плакне леда в чашата си, – но какво да се прави, когато някои типове не могат да оценят целомъдрието ви и дори са готови на известни волности…

– Престанете, Бил!

– Разбира се, аз отлично разбирам логиката ви: вие с основание се боите, че ако не допускате нарушения, ще престана изобщо да ви обръщам внимание…

В тоя момент обаче той се сеща за мис Грей и възклицава:

– Вие винаги сте безупречна, Линда, обаче тоя път бяхте и покъртителна! Да се надяваме, че и Питър го е забелязал.

– Боя се, че Питър не е в състояние да оцени една песен – отвръща мис Грей.

– Но предполагам не е дотам сляп, че да не оцени един поглед. Какъв поглед само бе това! С такъв подобен поглед някога и Бренда ме свали, в годините на моята невинност…

– Ако се не лъжа, това е станало преди около пет години – подхвърля певицата. – Нима чак до такава зряла възраст сте запазили невинността си, мистър?

– Уви, да, скъпо дете… – въздъхва страдалчески Дрейк. – Дори, ако не се боях от острия слух на Бренда, бих ви пошепнал едно признание…

Той престорено снишава глас, ала произнася достатъчно високо:

– Аз и досега съм невинен, Линда! Невинен и наивен като последния глупак.

Бренда не дава вид да е чула нещо, сякаш рижият наистина е пошушнал признанието си в ухото на мис Грей, а не пред цялата маса. Изобщо от тук нататък тя явно се пази да дразни шефа и предпочита позата на безучастен свидетел. Може би усеща, че почва да губи влиянието си над стария Дрейк, а може би просто смята, че не бива да се разправя с пиян човек.

Това дава възможност на пияния човек да подхвърли още някоя и друга съвсем невинна реплика по адрес на тая богородица Бренда, додето най-сетне оркестърът не гръмва наново, за да обяви началото на втората и най-разюздана част от програмата.

Когато подир два часа излизам от задименото кабаре, за да изпратя Линда, въздухът на Сохо ми се струва свеж като озон. Вече е късна нощ или ако щете ранна заран и ние поемаме по пустата ярко осветена улица към Чаринг крос.

– Бедната Бренда… – промърморва на себе си певицата.

– По същата логика би могло да се каже и „бедният Дрейк“. Ако може да се вярва на намеците му, тя упорито му слага рога.

– Че как би могла да живее с такъв и да не му слага рога? – запитва с чисто женска логика дамата. – Дрейк и любов! Представяте ли си?

– Защо не. Особено ако вземем под внимание упорития му стремеж да разпали любовната страст между двама ни.

Тя не казва нищо. Едно мълчание, което ми се струва подозрително.

– Как мислите, с какви подбуди шефът ни тласка тъй настойчиво един към друг? – подхващам отново. – Защото тоя човек не предприема нищо без определени подбуди, нали?

Линда отново мълчи.

– Кажете де, какво онемяхте?

– Трябва да съм съвсем изглупяла, за да ви го кажа, Питър – произнася най-сетне тихо тя. – И все пак ще ви го кажа: Дрейк ми нареди да му съобщавам всичко, което науча за вас или от вас.

– С други думи, да продължите балканската си мисия…

– Именно. И то още по-старателно.

– И кога ви възложи тая задача?

– Ами днес следобед… в „Ева“. Извика ме в кабинета и подробно ме инструктира.

– И по-точно?

– О, аз наистина съм изглупяла – промърморва жената. – Каза, че ще ме убие… каза, че ще ми прати Марк, ако само посмея да ви уведомя…

– Не се измъчвайте с излишни страхове – успокоявам я. – Нима допускате, че като благодарност за жеста ви ще ида да ви издам на Дрейк?

Тя мълчи известно време, после забелязва.

– Знам, че просто не е в собствения ви интерес да го направите. И все пак се боя.

– Съществува наистина известна опасност – признавам. – И тя не е свързана с моето поведение, а с вашето.

– Какво имате предвид?

– Мисля, че ще ме поканите у вас? – откланям въпроса.

– Не съм имала подобно намерение. Но ако много настоявате…

– Исках да кажа: мисля, че Дрейк ви е инструктирал да ме каните по-често у вас…

– Да… има такова нещо… така беше… – промърморва неловко тя подир къса пауза.

Не допусках, че може да изпитва неловкост. Остава само и да се изчерви. Ала при тоя черноморски загар…

– Това е именно опасността, която имам предвид – уточнявам. – Старият хитрец без друго ви е поставил подслушвателна апаратура по време на вашето отсъствие. И всеки наш разговор ще бъде съответно записван. Както и всяка непредпазлива реплика, която бихте изтървали.

– О, Питър! Хванете ме под ръка!

Гласът е слаб и почти умолителен.

– Да не се готвите да припадате? – запитвам, като я улавям под ръка.

– Именно. Приготвила се бях – признава тя, като спира за миг.

– У вас припадъците изглежда настъпват със закъснение – казвам, но също спирам.

– Настъпват си точно навреме. Тъкмо когато ми казахте за подслушвателната апаратура се сетих, че бях решила да ви заговоря за инструкциите на Дрейк едва след като се приберем в къщи. Не ми се искаше да водя подобни разговори на улицата.

– Подобни разговори се водят само на улицата – възразявам. – И само след като сте убедени, че подире ви не се мъкне никой.

– Добре че сам се разприказвахте… Изтръпвам просто, ката си помисля, че можехме да се разприказваме едва в къщи…

– И какво още ви инструктира Дрейк?

– Ами това: да се сближа с вас, да се опитам да спечеля доверието ви, да започна да ви каня у дома… Изобщо, да придам на всичко формата на спонтанно влечение, защото вика, той е хитър, и ако се престаравате или пипате грубо, не е чудно да го отблъснете… Аз естествено се дърпах в началото, като казвах, че нямам никакъв опит в подобни работи и че доколкото съм ви наблюдавала по време на пътуването, вие сте доста студен човек – което всъщност не е и лъжа – и че ако трябва да бъдете наблюдаван, за това вероятно ще се намерят по-ефикасни средства от моите. А Дрейк вика, досега сме го следили именно с такива средства, обаче Питър не е вчерашен, и изобщо положението вече е по-деликатно, така че не мога да възлагам следенето на разни гамени, а трябва да се намери един действително галантен начин и тоя начин сте само вие, Линда. А после дойде ред на обещанията и най-вече на заплахите, в които, както знаете, Дрейк няма равен на себе си.

– Е, значи, всичко е наред – казвам успокоително. – При условие, че не забравяте за апаратурата.

– Но тая апаратура още отсега ме травматизира, Питър! Как може човек да живее, когато през цялото време го дебне някаква апаратура!

Как може? Тоя въпрос и аз си го бях задавал някога, в началото. А сетне разбрах, че може. Човек може всичко.

– И после, какво ще стане, ако непрестанно мълчим? Или говорим само за дреболии? – сеща се жената. – Дрейк веднага ще подуши, че нещо не е в ред.

– Няма да говорим само за дреболии. И най-добре за вас ще е, ако – поне в квартирата – заживеете с мисълта, че действително и сериозно сте се нагърбили с ролята, възложена ви от Дрейк. Задавайте при случай коварните си въпросчета подпитвайте, предразполагайте ме към искреност, а грижата за отговорите оставете на мене.

– И още от тази нощ ли ще започне този театър? – запитва унило дамата.

– Мисля, че е много рано да почва от тази нощ. Налага се най-първо да ме изкусите, Линда.

– В присъствието на тая апаратура?

– Естествено. Но със същата непринуденост, като че ли апаратурата я няма.

– Съмнявам се, че съм способна на подобно нещо – промърморва певицата.

– Защо? Оня номер със загорелите бедра вие доста добре го направихте във Варна.

* * *

През следващите две седмици Дрейк тъй често ме вика на консултации за по-едри и по-дребни въпроси, свързани с операцията, и тъй често отстранява Райт от кабинета, че ако погребалният агент е наистина чувствителен човек, той би трябвало да стигне до нервна криза.

Джо Райт не стига до криза, но за сметка на туй променя тактиката и започва да флиртува със съперника си. А съперникът, както е известно, съм аз. Първият жест на внимание се проявява в ресторанта на италианеца и е почти точно повторение на жеста на покойния Майк, защото когато такива необщителни и лишени от въображение типове решат внезапно да станат общителни, те винаги го правят по един и същи начин:

– Мога ли да седна на масата ви?

– Заповядайте.

Подир което следват мълчания и неловки опити за разговор и пак мълчания и пак опити, додето дойде време за сметката.

Все пак подир няколко подобни проверки на терена Джо се решава и на малко по-смел излаз и това става един следобед, когато ме набарва да пия кафето си в заведението на ъгъла и да съзерцавам афиша с разголената жена, призвана да популяризира програмата на Ремън ревю бар. Не знам дали е пийнал или се прави на пийнал, обаче тоя ден Райт някак по-естествено каца на масата ми дори без да иска разрешение, и като поглежда пренебрежително чашата еспресо, запитва: