Текст книги "Умирай само в краен случай"

ДЕВЕТА ГЛАВА

Не помня кой автор бе казал, че картата на Европа щяла да бъде съвсем друга, ако вечерта преди битката при Ватерло не бил валял дъжд. Може би дъждът и хлъзгавият терен действително са изиграли доста кален номер на Наполеон. В настоящата история обаче капризите на времето не играят чак такава съдбоносна роля, затуй се въздържам да ги описвам подробно. Още повече те са доста еднообразни: почти непрестанно вали.

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.

Вцепенението ми бива нарушено от някаква дама в къс бежов шлифер, една дама, обилно гримирана, но с доста спорна хубост и доста съмнителна младост, която минава край скамейката и бегло ме поглежда, за да извърне тутакси някак виновно очи настрана. Тя, разбира се, ме познава, както и аз я познавам и ние неведнаж вече сме се срещали тук, около Дрейк-стрийт, обаче дамата винаги по същия начин извръща очи, вероятно поради спомена от първата ни среща.

Всъщност, ако става дума за тая първа среща, моят спомен, предполагам, е значително по-неприятен и болезнен от нейния, понеже това е същата Кети, в чиято стая бях изчерпателно пребит още в деня на своя дебют. Да, Кети винаги се извръща някак виновно и туй все пак говори донейде в нейна полза, само че в момента аз мисля за друго, а именно, че дебютът ми се бе състоял в началото на април, а сега е вече началото на октомври и е трябвало да минат цели шест месеца, за да прогледам поне отчасти в тая мътна история, чийто край все още не се вижда, а камо ли да се отгатне с пълна точност.

Седя прочее погълнат от подобни разсъждения, лишени от всякакво функционално значение, професионално погледнато и едва когато усещам, че съм се напоил с влага като баклава със сироп, слизам от скамейката и поемам обратно към Дрейк-стрийт. Намерението ми естествено е също съвсем незначително, професионално погледнато, а именно да опитам в това хладно време горещото кафе на мистър Оливър, ала съдбата е решила друго…

– А, мистър Холмс! – посреща ме радушно шефът. – Как върви анкетата? Подозирам, че сте ми приготвили някое дяволски интересно разкритие.

Той, разбира се, подозира тъкмо обратното и явно се готви да се погаври над неуспеха ми и както личи от доброто му настроение, е твърде доволен от току-що завършилия разговор с американеца.

– Боя се, че сте наистина прав, мистър – отвръщам с подходящия за случая израз на угриженост. – Разкритието е действително интересно и за жалост доста неприятно.

Полуусмивката бавно залязва от лицето на Дрейк и предусетил, че ще се наложи да подкрепи с нещо душевната си бодрост, той се измъква иззад бюрото и прави няколко мудни крачки към подвижния бар.

– Какво чакате? Да получа разрив на сърцето ли? – запитва рижият без особено вълнение, като се улавя за бутилката „Балантайн“. – Говорете!

– Предпочитам да ги оставя те да говорят – промърморвам, като изваждам дребното апаратче от джоба си.

И пускам в действие магнитофончето.

Звукът не е образцов, нито твърде висок, ала това не пречи на Дрейк да оцени по достойнство смисъла на репликите, разменяни между Ларкин и Мортън. И тоя смисъл дотам поглъща вниманието му, че дори забравя да си налее обичайната доза скоч. Уникален случай.

– Този мръсен янки… избъбря полугласно шефът, когато записът свършва. – Той ще ми плати за всичко…

– На излизане Мортън наново ви нарече „стар глупак“ – уточнявам, за да налея още малко масло в огъня. – А Ларкин възрази, като каза, че сте по-скоро хитър мошеник и подлец…

– Оставете тия живописни детайли, Питър! – прекъсва ме Дрейк. – Мога да ви уверя, че съм готов за действие и без подобен допинг.

Той най-сетне си сервира четири пръста уиски и преди да вдигне чашата, прави по мой адрес нехаен жест в смисъл: „Сипи си, ако искаш.“ Сетне отпива две едри глътки и произнася:

– Какво пак млъкнахте? Когато не искам да ви слушам, бъбрите като грамофон, а когато трябва да говорите, мълчите като дърво. Чакам да чуя коментара ви.

– Мисля, че работата е ясна и без коментар – отвръщам, като ставам, и на свой ред се запътвам към бара.

И хванал тъмнокафявата бутилка, добавям лаконично:

– ЦРУ.

– „ЦРУ“? А защо не Интерпол? – възразява шефът.

– Дали е едното или другото, това не променя ситуацията – забелязвам, като си наливам два пръста скоч. – Но ако беше Интерпол, той щеше да си свърши работата още при миналата пратка и да ни постави зад решетките.

– А какво цели според вас ЦРУ?

– Големият скандал. Политическата сензация. А за да бъдат сензацията и скандалът от калибър, необходимо е и партидата да е от калибър. Нали чухте претенциите на оня господин: не по-малко от десет килограма опиат. Устройват капана на съответно място, залавят пратката, вдигат шум в печата, обвиняват комунистите, че тровят свободния свят, а разноските по цялата операция остават, естествено, за ваша сметка.

Дрейк мълчи известно време, като преживя мислено хипотезата ми. Записът обаче е достатъчно красноречив по смисъл, за да има място за бог знае колко различни хипотези.

– Така е, изглежда – кима шефът. – Или нещо от тоя род. Във всеки случай капанът е очевиден. И тъкмо преди няколко минути тоя мръсен янки ме убеждаваше именно да минем към едрите партиди, като поемаше ангажимента да ги пласира незабавно зад океана.

Дрейк с решителен жест изпраща остатъка от скоча в гърлото си, сетне се отпуска уморено в креслото срещу мене, навежда глава и потъва в размисъл.

Допивам уискито си и изпушвам половин цигара, когато най-сетне рижият става мудно и излиза от стаята, като противно на обичая, ме оставя сам в кабинета. Отсъствието му всъщност трае не повече от две минути. А когато се връща, чувам го да произнася с меланхолия:

– Ще трябва да се простим с Ларкин, приятелю. Вие знаете, че съм хуманен човек, но няма как: ще трябва да се простим с Ларкин.

– Може би е вече късно – подхвърлям. – Може би той вече е съобщил необходимото на Мортън…

– Какво е съобщил?

– Ами, примерно датата на следващата пратка…

– Значи, вие също ме смятате за стар глупак, Питър – произнася с тъжен укор червенокосият. – Вие смятате, че старият Дрейк съвсем е изкуфял…

– Не съм допускал подобно нещо – бързам да го уверя.

– Допуснахте го, приятелю, допуснахте го! – заканва ми се с пръст шефът. – Но нищо, аз не съм злопаметен.

После отново се връща на предишната си мисъл:

– Е, какво? Ще намерите ли сили да понесете това, Питър?

– Какво имате предвид?

– Раздялата с Ларкин – какво друго!

– Не забравяйте, че Ларкин е човек на ЦРУ.

– Как ще го забравя! Нали именно затуй ще му устроим нашето малко траурно чествуване.

– Ръката на ЦРУ е дълга, мистър.

– Но не дотам, че да може да бърника и из Дрейк-стрийт. Тук в Сохо ЦРУ не се котира, приятелю. Тук ние се оправяме и без ЦРУ.

Той отново приближава към количката с бутилките, за да си сервира следващата доза.

– Така че въоръжете се с нужното самообладание, Питър, и обуздайте скръбта си. Знаете, че аз също съм чувствителен човек, обаче емоциите не бива да пречат на дълга и на справедливостта. Иначе цялата барака ще хвръкне по дявола.

Рижият отпива от уискито, без да си дава труда да го гарнира с лед, после отново сяда в насрещното кресло и се заема с любимото си занимание: подготовката на традиционната пура за употреба. А после потъва в размисъл и в облаци дим.

– А, Ларкин! – провиква се радушно Дрейк, когато четвърт час по-късно американецът влиза в стаята. – Извинявам се, че за втори път ви обезпокоих, но едва преди малко възникнаха някои нови подробности, които се налага да уточним. Обаче защо стоите така, седнете, седнете!

Ларкин сяда на дивана, дето до неотдавна е имала обичай да се разполага грациозната Бренда, без да си дава сметка, че не е особено препоръчително да заемаш мястото на една вероятна покойница. Сяда и зачаква, в привичната си поза на препариран и с привичното неподвижно изражение на слабото си мургаво лице. Не се налага да чака дълго, тъй като шефът посяга към бюрото, взема магнитофончето и пуска записа.

Човекът без друго е обигран професионалист. По време на цялата емисия физиономията му си остава все тъй невъзмутима и само в напрегнатия му поглед може да се долови дълбоката размисъл, насочена към главното: евентуалното и възможно по-убедително обяснение на тия фрази, насищащи затвореното и добре задимено пространство на кабинета.

– Е, намислихте ли версията си? – запитва добродушно рижият, когато мекото свистене на лентата отбелязва края на предаването.

– Защо трябва да намислям нещо, Дрейк? – вдига тежкия си поглед Ларкин.

– Защото материалът, който току-що чухте, го изисква – отвръща все тъй добродушно шефът. – Или може би вие отричате автентичността на тоя материал?

– Не, не я отричам, представете си – произнася сухо американецът. Изобщо нямам никаква нужда от лъжи, понеже истината е изцяло в моя полза.

– Не се и съмнявам – кимна рижият. – Вие знаете безпределното ми доверие спрямо вас. И все пак не бих отказал да чуя обяснението ви, макар и само тъй, за чиста формалност.

– Бях притиснат от Мортън – казва спокойно Ларкин. – И ако съм се въздържал да ви споменавам за това, то е било само за да не ви безпокоя излишно.

– А кой е всъщност тоя Мортън? – пита в интерес на чистата формалност Дрейк.

– Смятам, че е достатъчно ясно кой е: служител на Интерпол. Познава ме още от Ню Йорк. И по силата на едно нелепо съвпадение ме е надушил тук, в Лондон. И е тръгнал по дирите ми. И чрез свои източници и информация, които засега още не мога да уточня – (тук Ларкин не пропуска да ми отправи подозрителен поглед) – успява да разбере с какво се занимавам в момента. Така че бях притиснат.

Изложението е непривично дълго за тоя мълчалив човек, ала американецът не е дотам глупав, за да не разбира, че сега или никога се налага да говори.

– И какво иска всъщност Мортън от вас? – любопитствува все тъй формално шефът.

– Ами нали го чухте: иска да залови една възможно по-едра пратка, за да блесне. Знаете какви са амбициите на тия господа. Те не работят като нас на парче. Те работят за високия пост и за голямата пенсия.

– Да, разбира се, всеки с грижите си – признава Дрейк.

Сетне се обръща към мене и подхвърля:

– Виждате ли, Питър! Аз ви казвах, че не бива да се подвеждаме по привидностите. Ларкин съвсем не е водил двойна игра, както вие бяхте склонен да допуснете одеве.

– Всъщност аз съм водил двойна игра – възразява спокойно американецът. – Само че не по отношение на вас, а по отношение на Мортън. Залъгвах го и го дезинформирах, за да печеля време. Чаках да направим с вас поне два-три едри удара, а сетне, в случай че Интерпол започнеше да проявява нетърпение, щях естествено да ви кажа как стоят нещата, за да свием навреме знамената.

Ларкин замълчава, после отново ми отправя подозрителния си поглед и забелязва:

– Съществува обаче и някой друг, който е водил двойна игра, Дрейк. Не искам да бъда по-мнителен от необходимото, но информацията, с която разполага Мортън, го доказва. И тоя друг е водил двойната игра не спрямо Интерпол, а спрямо нас. И той без съмнение е тук, между нас.

– Логично – признава рижият.

Сетне вдига замислен поглед към тавана, отправя към кристалния полилей плътна струя дим и запитва:

– А защо мислите, че в случая се е намесил Интерпол, а не примерно ЦРУ?

– Какво ще търси ЦРУ в една афера с наркотици?

– И аз това се питам: какво ще търси?

Ларкин вероятно решава, че въпросът не се отнася до него, защото не благоволява да отговори, а вместо туй напомня:

– Струва ми се, че по-важното в момента е да установим кой предава сведенията на Мортън…

– Да, наистина! – сепва се Дрейк и сваля поглед от тавана. – А какво е личното ви мнение по въпроса?

– Смятам, че не е чак толкова трудно да се доберем до истината – промърморва Ларкин.

– По кой начин?

– По единствено възможния в случая: посредством елиминирането. Мисля, че само трима души са в течение на операцията… Или се лъжа?

– Не, не, не се лъжете – успокоява го червенокосият. – Ние тримата и никой друг.

– Смятам, че вие лично сте вън от съмнение…

– Благодаря за доверието.

– Аз също, мисля, съм вън от съмнение. И това съвсем не е въпрос на доверие, а на елементарна логика. Вие знаете каква печалба ми се полага и едва ли допускате, че съм такъв глупак, та да се лиша от подобна печалба заради интересите на Интерпол.

– Тогава? – позволява си да запита шефът.

– Тогава? – отвръща като ехо Ларкин и вдига рамене, за да покаже, че не смята за нужно да отговаря на тъпи въпроси.

– Е, Питър, какво ще кажете в своя защита? – обръща се Дрейк към мене.

– Нищо – промърморвам.

– Как „нищо“? – учудва се рижият. – Вижте Ларкин как хубаво се оправда. А вие: „Нищо!“

Американецът мълчи невъзмутимо, макар вероятно маймунджилъците на шефа да са му пределно ясни.

– Вие двамата наистина ме поставяте в доста трудно положение – признава след къса пауза червенокосият. – Единият прекалено мълчи. Другият прекалено се оправдава…

– Нямам никакво намерение да се оправдавам – възразява студено американецът.

– И изобщо сте съвсем спокоен – кима Дрейк. – Ето, виждате ли, Питър, какво самочувствие добива човек, когато работи в ЦРУ.

Той захвърля в пепелника угарката от пурата, без да си даде труд да я загаси, вдига се лениво от креслото и произнася с малко по-друг тон:

– Мисля, че е време да свършваме.

И понеже американецът продължава да мълчи, пояснява:

– Да свършваме с вас, Ларкин!

– Не знам дали съм от ЦРУ или от другаде – казва все тъй невъзмутимо Ларкин, като също става. – Но аз имам силни хора зад гърба си, Дрейк. И те са в течение на всичко. Включително и на тая подробност, че в момента се намирам в кабинета ви.

– А, значи разкрихте си най-сетне картите! – възклицава шефът и се разсмива с късия си дрезгав смях. – И значи невинният ми трик все пак влезе в работа! Това ми беше и нужно, нищо повече.

Той поглежда Ларкин с малките си сини очички и прави пренебрежителен жест:

– Сега вече можете да се оттегляте. И най-добре е никога да не ми се мяркате пред очите!

После се приближава до бюрото и аз отгатвам, че е натиснал невидимия звънец. А дори и да не съм отгатнал, ненадейната поява на Боб и Ал достатъчно ясно го доказва.

– Изпратете го – нарежда шефът.

И добавя нещо, което накарва американеца да се стъписа на вратата:

– И не искам кръв тук, в коридора. Предайте го на Марк долу в зимника…

– Чувайте, Дрейк! – произнася тоя път Ларкин с вече не тъй спокоен тон. – Вие точно отгатнахте: аз наистина съм от ЦРУ!

– Знам, знам! – кима сговорчиво рижият. – Но какво да правим, когато всички хора са смъртни, включително и тия от ЦРУ!

Двете горили сграбчват американеца и в тоя момент, забравил леденото си безстрастие, той надава остър вик и опитва да се изтръгне, ала Боб го халосва с юмрук в зъбите, а Ал извива ръката му, додето Дрейк ги укорява бащински:

– Спокойно, момчета, нали ви казах, че не искам тук горе кръв…

* * *

Марк и този път е изпълнил акуратно задачата си. Един образцов работник, това е тоя Марк. И един посланик на смъртта, с пълно съзнание за високо отговорната си мисия. Тъй че и Ларкин заминава по реда си и по-конкретно казано, добре опакован и грижливо поставен в багажника на някоя кола, поела пътя към Темза.

– Трябва да ви призная, че аз винаги съм бил привърженик на водното погребение, Питър! – пояснява по тоя повод шефът. – Има нещо тържествено и достойно в това, да се отправиш по течението на старата река към страната на вечния покой… нещо в духа на хубавите британски традиции. Вие, хората на континента, може би не сте способни да усетите това, но ние сме морска страна, приятелю, и морето е наша майка.

Той говори с такова чувство, че би ви изтръгнал сълзи на умиление, ако не сте в течение на нещата. Само че аз съм в течение. Дотам съм в течение, че изпитвам нещо като състрадание дори към тоя тип, Ларкин, който въпреки мръсната си роля и мръсния си характер, в последна сметка не е нищо повече от малка бурмичка в една чудовищна машина.

Следващите дни минават съвсем спокойно, сиреч без излишно общуване с Дрейк. Въпреки привидното си безразличие, той очевидно е доста разтърсен от ненадейното откритие и неочаквания обрат. И не в смисъл, че трепере пред възможните санкции на ЦРУ – нека ЦРУ търси къде е Ларкин, ако си няма работа. А в смисъл, че му е нужно време, за да премисли отново плановете си и да внесе необходимите за случая изменения.

Позволявам си прочее да напускам сравнително по-често и по-задълго тесния улей на нашата улица и да се шляя из широките булеварди и площадите, не за да изучавам Лондон, а просто за да се освободя поне за малко от чувството на задух, което те обхваща, когато прекалено дълго си затворен в тясно пространство, независимо дали се касае за заседналия между два етажа асансьор или за свряната между две нормални улици Дрейк-стрийт.

Не, нямам никакво намерение да изучавам Лондон и неговите забележителности. И все пак, додето се движа без посока насам-натам в паузата между честите превалявания, усещам как властно ме обгръща своеобразната атмосфера на тоя град, наситена с есенната влага и с дъха на миналото.

И додето се промушвам из тълпата или крача самотен по пустите тротоари, замислен за своите си работи, в склада на спомена се трупат безредно пейзажи и пейзажни фрагменти от усойните улици на Сити или от широките търговски артерии, изпълнени с народ, импозантният масив на катедралата свети Павел, увенчана с огромен тъмен купол, забоденият в облачното небе връх на Биг Бен, безкрайната и мрачна лъжеготическа фасада на Парламента и още по-мрачната фасада на двореца Сент Джеймс, тежките колонади на Бритиш музеум и на Борсата, вечно оживеният Лондон бридж и вечно навъсеният Тауър бридж. И всички тия фронтони, колони, зеленясали кули, почернели кубета, бронзови паметници и мраморни фонтани сякаш са зрими части на вече поизтритата от годините, ала все още внушителна биография на една империя. Семейният албум на империята, само че в образи от камък и метал.

Тоя безкраен лабиринт наистина не прилича на дребното и жалко владение на шефа. Макар че в последна сметка неговата малка империя не е нищо друго, освен едно миниатюрно, деформирано и изродено копие на тази, голямата империя. Защото основните двигатели и тук и там са все едни и същи – грабежът и насилието. А колкото до мащабите, в края на краищата всеки работи според възможностите си и несправедливо би било да искаме от мистър Дрейк това, което са постигнали династиите на Тюдорите и Стюартите, взети заедно.

Този човек трябва наистина да ме е обсебил напълно, щом се сещам за него дори когато мисля за историята на великата британска империя. Обсебил ме е и с бруталната си мощ, и със слабостите си, които ми се представят не по-малко заплашителни от силата му. Като например тоя лекомислен ход с премахването на Ларкин. Ръката на ЦРУ наистина е дълга. И нищо чудно, ако тая ръка с един замах и без всяко предупреждение смачка заедно с Дрейк и неговия скромен секретар.

Разбира се, елиминирането на американеца елиминира за момента и заплахата от някаква непредвидена провокация срещу нашата страна. Обаче само за момента. И абсурдно би било да се мисли, че съответната секция на ЦРУ, след като е загубила толкова средства и време, ще се задоволи да приключи сметката на пълна загуба. Въпросът е каква ще бъде контраакцията и на чий гръб ще падне тя. Един въпрос, на който ми е абсолютно невъзможно да отговоря и чието решение съм принуден да чакам със скръстени ръце и с мрачни опасения.

Чакането става най-вече по улиците, а понякога и в квартирата на мис Грей. За жалост Линда не е от жените, способни да те развеселят и особено напоследък самата тя вероятно се нуждае от известно развеселяване. Не знам дали причината е в дъждовното време или другаде, ала приятелката ми изглежда доста подтисната и разговорите ни се ограничават най-вече с оскъдни фрази без значение. Вина за това има естествено и скритият нейде наблизо микрофон, обаче не съм сигурен дали ако нямаше микрофон, бихме се впуснали във взаимни откровения.

Колкото до микрофона, Линда още от началото е престанала да мисли за него, в смисъл че не си дава труд да играе на хитри подпитвания по мой адрес, а просто се задоволява да премълчава мислите си. Аз правя същото. И само понякога призори, когато я изпращам подир представлението в „Ева“, ние си разменяме вместо думи ония обичайни ласки, чрез които хората – макар и не винаги с успех – се опитват да се изтръгнат от самотата.

Трябва да са минали няколко дни от екзекуцията на Ларкин, когато една вечер, запътил се да взема Линда, усещам, че съм следен. Нямам никакви основания да смятам, че Дрейк е вдъхновител на проследяването, прочее съвсем ясно е накъде трябва да се насочат подозренията ми. Още повече, операцията се извършва с кола. И нито шофьорът, нито седналите зад него мъже, са ми познати по физиономия.

Черният форд упорито се мъкне подире ми от Пикадили съркъс до Чаринг крос. Това ме принуждава да хлътна в малка уличка, чийто достъп е забранен, поне за моторни средства, сетне да свия бързо по втора, за да се отбия в трета. Нека сега ония от форда обикалят квартала, ако си нямат друга работа.

Те обаче не обикалят. Те ме чакат. И очевидно са напълно в течение на привичките ми, защото едва свърнал зад ъгъла, дето е входът на Линда, попадам на закованата до тротоара черна кола. Загубвам вероятно една секунда, докато съобразя да вляза ли в къщата или да се върна назад. Не извършвам обаче нито едното, нито другото. Извършвам третото, към което ме принуждават двамата здравеняци, побързали да се хвърлят отгоре ми, да ми извият ръцете и да ме напъват в задната част на форда.

– Кои сте вие? Къде ме водите? – запитвам с естественото и законно възмущение на мирен гражданин.

Никакъв отговор. По-точно, вместо отговор шофьорът потегля стремително и в съвсем неизвестна посока. Едва тогава един от спътниците, разположили се от двете ми страни и все още стискащи ръцете ми, произнася:

– Не се опитвайте да лудувате. Иначе ще трябва да ви смъкнем долу и да стъпим на корема ви.

Предупреждението идва тъкмо навреме, защото два завоя по-късно фордът излиза на осветената и оживена Чаринг крос, а когато принудителният рейс се извършва по такава осветена и оживена улица и когато виждаш на метър от себе си спокойните лица на порядъчните граждани и тържествените фигури на полицаите по ъглите, твърде силно е изкушението да дадеш воля на гласните си струни.

Мълча, разбира се. Още повече спътниците ми доста напомнят по външен вид на Ал и може би само с една или две генерации са по-близо до човека, отколкото до маймуната. Колата излиза на Оксфорд-стрийт, завива вляво, стига чак до Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт. Познат маршрут. Тъй че не се учудвам твърде, когато се озоваваме пред тухлената фасада на сградата, в чийто английски двор бях се наслаждавал на тихата лондонска нощ не твърде отдавна.

Дърпан от единия спътник и подтикван от другия, излизам от форда, докато човекът, седящ при шофьора, се задоволява да застане зад гърба ми и да опре между двете ми плешки някакъв предмет, чийто характер не е трудно да отгатна.

Подир трите къси и бързи позвънявания вратата се отваря и на входа застава нова горила. Горилата се оказва гостоприемна единствено към мене, докато придружаващите ме господа се връщат обратно към колата…

– Дайте си оръжието! – предлага човекомаймуната, след като заключва входните двери.

– Нямам оръжие.

Твърдение, подлежащо, естествено, на проверка. И едва проверката е извършена, следва ново нареждане:

– Вървете пред мене.

Пътят е съвсем кратък: вратата в дъното на коридора. Горилата, от чиято жилетка на черни и сиви черти би могло да се съди, че изпълнява ролята на лакей, почуква, подава глава в помещението и долага:

– Доведоха го.

Сетне ми прави път да вляза и изчезва.

Озовавам се в кабинет със спуснати завеси, също като при Дрейк, но доста по-светъл и изискан от тоя на Дрейк. Стопанинът се е разположил в едно от двете кресла край камината, дето – факт за отбелязване – гори истински огън от дърва. Едва ли е нужно да пояснявам, че въпросният стопанин е самият Мортън.

– Мистър Питър?

Кимам утвърдително.

– Седнете, моля.

Тръбният глас вибрира с предразполагаща мекота, ала аз отдавна съм прехвърлил оная възраст, когато човек се доверява на привидностите. Все пак сядам, защото няма никаква полза да стърча и защото дори да ме чака екзекуция, тя очевидно ще бъде предшествувана от дружеска беседа.

– Една пура?

– Благодаря, предпочитам цигарите.

Мортън учтиво ме изчаква да запуша, изтърсва пепелта от пурата си в камината и минава към сърцевината на въпроса:

– Кажете, как стана това?

– Не знам какво точно ви интересува…

– Имам предвид убийството на Ларкин…

– Трябва да ви призная, че нямах възможност да присъствувам на убийството.

– Вие сте били там, мистър Питър – произнася домакинът, като красноречиво поставя ударението върху думичката „там“.

– Ако трябва да бъдем точни, аз бях на горния етаж, мистър. А убийството, в случай че е имало такова, се е състояло в зимника.

– Добре, тъй да бъде – отстъпва Мортън. – Тогава ще започнем разговора другояче: разкажете ми подробно за всичко, което стана, преди да се стигне до убийството.

– Мистър Дрейк ме извика към единайсет часа, за да ми съобщи, че току-що е получил неопровержими доказателства за предателството на Ларкин. И понеже аз си позволих да формулирам известни съмнения…

– … Защото вярвахте в Ларкин – помага ми домакинът.

– Аз не вярвам в никого, мистър. Изобщо не съм верующ. Но не можех да допусна, че Ларкин се кани да осуети една операция, от която сам той ще извлече солидна печалба.

И понеже млъквам, стопанинът ме подсеща:

– Говорете де! Защо спряхте?

– Чакам следващия ви апостроф.

– Нямам апостроф. И няма да имам, щом това ви смущава.

– Тъй че понеже изразих съмнение, мистър Дрейк побърза да ми покаже и самите доказателства. Става дума за запис на един разговор на Ларкин.

– Какъв разговор?

Осведомявам го накъсо, за да чуя въпроса:

– А кой е направил записа?

– Нямам понятие.

– Всъщност, в момента това е без значение. Продължавайте.

Продължавам, като с относителна точност и незначителни съкращения излагам по-нататъшния ход на събитията в кабинета на шефа.

– И не видяхте какво стана долу? – запитва Мортън, след като свършвам.

– Нямах възможност да видя. Мога само да предполагам.

– А кое ви дава основание да предполагате?

– Ами защото мистър Дрейк каза: „Оставете го на Марк.“ А Марк е наемният му убиец.

– Предположенията ви са верни – осведомява ме подир късо мълчание домакинът. – Тази заран тялото на Ларкин е било извадено от Темза. С два куршума в сърцето.

Той взема дългия дилаф и подбутва към жаравата едно вече изгоряло наполовина дърво, като се взира разсеяно в избликналия и устремил се нагоре сноп искри. Сетне подхвърля:

– Предполагам, че Ларкин ви е бил достатъчно антипатичен, за да се намесите в негова защита.

– По мое мнение той наистина не е от хората, които предизвикват изблик на симпатия. С което не искам да кажа, че ми беше антипатичен. Съвсем безразличен ми беше, ако трябва да бъдем откровени спрямо мъртвите. И все пак бих се опитал да го защитя, стига да беше възможно.

– Защо бихте се опитали?

– Ами защото това е истинска лудост, да вдигаме срещу себе си ЦРУ…

– Хъм… – протръбява на себе си Мортън. – А защо не се опитахте?

– Вие не познавате Дрейк.

Мортън ме поглежда с кафявите си замислени очи, под които тегнат ясно очертани торбички. У тоя човек всичко е някак вглъбено и мудно. Един предпазлив и съобразителен полицай, ала не от елементарния тип на Ларкин и не с отблъскващата фасада на Ларкин. Фасадата по-скоро е предразполагаща, поне до този момент: учтиво държане, израз на благосклонно участие и меки басови тонове.

– Познавам достатъчно Дрейк – възразява домакинът. – Това е един стар глупак… Само че от тия, дето се мислят за хитри… И дето дори създават впечатление, че са хитри… Но все пак това е само един стар глупак. И убийството на Ларкин е последната глупост, която му е писано да извърши в тоя живот.

И за да конкретизира още повече мисълта си, Мортън добавя:

– С Дрейк е свършено, мистър Питър, макар той още да не го подозира. Въпросът е какво да правим с вас…

Той ме поглежда, ала аз не благоволявам да посрещна погледа му и се задоволявам да наблюдавам късите жълти пламъчета, играещи над дънерите. В кабинета се възцарява тишина, едва нарушавана от време на време от пращенето на горящите дърва.

– Толкова ли не ви вълнува този въпрос? – запитва най-сетне домакинът.

– Вече – не.

– Вече сте свикнали с мисълта за смъртта? – настоява събеседникът ми.

– Човек с моя занаят отдавна е свикнал с тая мисъл, мистър. Пък и не смятам, че смъртта ми е съвсем предстояща.

– Кое ви дава тая увереност?

– В случай че операцията с хероина наистина ви интересува, вие не можете да минете без мене. Тя наистина се финансира от Дрейк, обаче се осъществява от мене. Така че вие можете да замените Дрейк с някой друг, но няма с кого да замените мене.

– Аз пък смятах, че незаменими хора не съществуват.

– Философски погледнато – да. Обаче вашата задача не вярвам да е от философско естество.

– Впрочем, това е идея… – признава Мортън подир известно мълчание. – Ние наистина бихме могли да ви използуваме. При положение, разбира се, че не сте участвували пряко в убийството на Ларкин.

– Съвсем не държа да ме използувате – промърморвам нехайно. – А колкото до убийството, аз никога не участвувам в убийства, мистър. Аз съм професионалист. А професионалист от моя тип не работи с пистолети.

– Щом не държите да ви използуваме… – започва колебливо домакинът.

После замълчава и запитва с променен тон: