Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 20 страниц)

– Не си правете труда – отвръща все тъй хладно дамата. – Бих се задоволила и с чаша уиски… с малко сода, разбира се…

Пояснението е съвсем уместно, понеже при Дрейк скочът никога не се съпровожда от сода, тъй че шефът дава нареждане да бъде донесен въпросният препарат, който по негово лично мнение само разводнява нещата и отново се връща към монолога си:

– Тъкмо обсъждахме с нашия общ приятел великолепното ви изпълнение… и аз дори си позволих да кажа, че според мене вие през цялото време сякаш пеехте за нашия общ приятел, за тоя щастливец Питър!…

– Мисля, че пея за всички, които имат желание да слушат – възразява жената.

– Е, да, в смисъл, че всички ви чуват… Обаче все пак вие не можете да се обръщате към всички едновременно, скъпа… Вие се обръщате мислено към един единствен човек и тоя човек, предполагам, не е онзи там омърлушен олигофрен, а нашият общ приятел… защото не смея да си правя илюзии, че това съм аз, бедният стар Дрейк…

– Защо не? Ако това ви прави удоволствие… – произнася апатично дамата.

– Илюзиите никога не правят удоволствие на положителен тип като мене, скъпа Линда. За положителен тип като мене само реалностите могат да имат някаква стойност.

Намекът е достатъчно груб, обаче Линда не си дава труд да му обърне внимание, подпомогната донейде и от появата на келнера с тая необичайна напитка – содата.

Дрейк церемониално и щедро налива скоча, без да се вслушва във възклицанието: „Стига, моля ви, стига!“, като оставя на дамата грижата да си долее сода, тъй като тази операция е съвсем непозната на самия него.

– Онзи ден, Питър – обръща се към мене шефът, решил временно да смени жертвата си, – ние с мис Грей обсъждахме един малък семеен въпрос и почти стигнахме до решението да установим по-тесни отношения между мене и нея, макар и без да прибягваме за момента до услугите на англиканската църква…

– Не помня да сме стигали до подобно решение, мистър – възразява сухо Линда.

– Казах „почти“ – уточнява Дрейк. – Не се съмнявам обаче, че междувременно вие вече сте обсъдили достатъчно задълбочено проблема насаме със себе си и сте направили съвсем излишна тая думичка „почти“.

– Не ми остана време за обсъждане – признава жената. – Вие събудихте у мене доста страхове, а когато човек е в плен на страховете си, той не е способен за сериозна размисъл…

– Но аз привлякох вниманието ви към някои опасности, не за да ви парализирам, а за да ви активизирам, скъпа…

– Да, но се получи обратното.

– Искате да кажете, че още не сте готова с отговора си? – вдига изненадано вежди рижият.

– Именно.

Думата прозвучава едва-едва, ала ефектът е тъй вледеняващ, че на масата се възцарява тежко мълчание.

– Жените са странни същества, Питър – забелязва най-сетне червенокосият. – Имам предвид не всичките, а тези, дето си въобразяват, че представляват нещо повече от останалите, понеже имат малко по-приятен глас или малко по-големи гърди. Наистина странни същества… Треперят безсилни пред някаква страшна възможност, а не си дават сметка, че колкото повече губят време в треперене, толкова повече тая възможност се превръща в реалност.

– Обичаен ефект на хипнозата – избъбрям.

– Но, Питър, но приятелю мой, аз не съм хипнотизатор! Аз съм само един стар самотен човек и съвсем безобиден… забележете, съвсем безобиден, стига да не почнат да ме дразнят повече от допустимото…

Той си налива нова порция скоч, преполовява я на един дъх и пак подхваща:

– Но да оставим това… Нека старият Дрейк сам разрешава проблемите си… Да се върнем към младите. Нали в края на краищата младостта – това е животът. Какво бихте казали, Линда, ако тия дни Питър стане ваш шеф? Надявам се, че ще бъдете приятно изненадани. В края на краищата съвсем не е зле, нали, да имаш за свой шеф приятеля си.

Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.

– Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала – продължава червенокосият. – Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…

– Оставете това, мистър – осмелявам се да избъбря.

– Мълчете, Питър! Отлично разбирам вашата скромност, обаче не я одобрявам – спира ме Дрейк.

И като се обръща отново към дамата, подхвърля.

– Той смята например, скъпа, че достатъчно е примерно да възложи на мулатката да пее, а на вас – да се събличате и да въртите задните си части, за да се получи една съвсем свежа и сочна програма…

– Да, разбирам – произнася Линда, като се старае да запази спокойния си и независим вид. – Не ми е ясно само защо, в случай че съм ви омръзнала с репертоара си, не ми го кажете направо, а си служите с подобни… духовитости.

– Но какво ви е, скъпа? Защо се засягате? – удивлява се шефът. – Преди всичко, става дума за едно невинно хрумване на нашия любим приятел, което засега е само проект… И после, никой тук не е против репертоара ви, дори и Питър, който даже смяташе, че додето се събличате, бихте могли да изпълнявате и някоя от вашите песнички… Нали, Питър!

Не считам за нужно да отговоря, а и Дрейк очевидно държи не на моя отговор, а на реакциите на дамата, които не закъсняват:

– Мисля, че ви разбрах, мистър – произнася Линда невъзмутима поне външно и става. – Можете да бъдете спокоен: повече няма да ви досаждам с песничките си.

Подир което тя кима за сбогом и напуска масата.

– Май че ние с вас не постъпихме много кавалерски – промърморва виновно шефът. – Получи се тъй, сякаш сме я изгонили…

И за да се накаже за некавалерското си държане, гаврътва до дъно чашата. После, недоволен от възцарилото се мълчание, изръмжава:

– Какво стоите като паметник? Сега пък вие ли ще ми се мусите?

– Не се муся… Но просто не разбирам за какво ви е потрябвала тази жена, ако тя самата не иска да дойде при вас. В края на краищата, това е въпрос и на взаимна симпатия.

– Глупости – прави пренебрежителен жест червенокосият. – От симпатията се интересуват само хора, които са свикнали да я получават. Симпатията е лукс, а аз не съм разглезен от излишък на лукс, приятелю. Спомняте ли си да съм ви питал някога дали ме харесвате? Тогава защо трябва да питам нея? В края на краищата аз не търся от нея симпатия, а нещо друго, което, слава богу, е налице.

– Боя се, че вие нищо не търсите – осмелявам се да забележа. – И тая жена съвсем не ви е притрябвала. И просто се дразните от факта, че както сам казвате, съседът има котка, а вие – не.

– Дори и тъй да е, това не е малко… – промърморва Дрейк, като отново си налива конска доза.

Той се готви да добави нещо, ала в тоя момент оркестърът гръмва оглушително, като обявява началото на втората програма, нощната, тая без задръжки, предназначена за хора без задръжки.

– А сега: сексът отвъд Желязната завеса! – оповестява конферансието в тъмносиния смокинг. – Фройлайн Хилда, неотдавна напуснала Червена Германия, за да избере свободата!

– А, това е ново! – възклицава Дрейк. – Такъв номер досега нямаше. Значи напразно обвинявате Стентън в липса на въображение, Питър. Вие просто искате да му отнемете мястото, приятелю!

Той очевидно адски се забавлява да ми приписва собствените си съждения, тъй че би било просто грехота да го лишавам от тая радост и аз само се задоволявам да подхвърля:

– Въображението, мистър, вероятно принадлежи на фройлайн Хилда, а не на Стентън. И готов съм да се обзаложа, че тя вече от години обикаля клубовете на Сохо с тоя свой емигрантски номер.

– Няма значение, няма значение – бъбри рижият, насочил поглед към появилата се вече на дансинга самка. – Все пак, това е ново.

Бедната бездомница има наистина доста невзрачен вид, забрадена с кърпа и облечена в груби дочени дрехи, така както в Лондон вероятно си представят, че са облечени хората отвъд „Желязната завеса“ Тя оставя до стола емигрантското си куфарче и започва без излишно потриване да смъква простонародното облекло, за да ни покаже какво има отдолу. Оказва се, че отдолу има женско тяло, средно на ръст, доста бяло и доста пълно, ала затуй пък твърде чевръсто и обиграно, що се касае до двусмислените или откровено безсрамни телодвижения.

След като се кълчи и чекне известно време на стола и след като дава възможност на зрителя да изследва в подробности физиката й, жената отваря куфарчето и започва обратната фаза на стриптийза – обличането. Само че сега тя се облича с отбрани образци на съвременния моден лукс, тъй че когато операцията най-сетне приключва, ние вече имаме пред себе си една разкошна изискана дама и едно веществено доказателство за предимствата на западния свят.

– Не е лоша… – преценява рижият, когато бедната емигрантка поема пътя към кулисите. – И доста пищна, особено в желаните места. Искрено казано, в нея има повече секс, отколкото в Линда. Боя се, че вече никога няма да се върна към слабите жени, приятелю… Въпрос на пресита… или на носталгия… Напомнят ми за Бренда…

Той прави знак с ръка на минаващия наблизо Стентън:

– Бъдете добър да поканите емигрантката на масата ни, драги…

– Емигрантка ли? Но тя, мистър, в живота си не е напускала Лондон.

– Толкова по-добре: значи няма да имаме нужда от преводач – кима Дрейк.

И като се обръща към мене, пояснява:

– Правя го главно за вас, Питър. В края на краищата, това е една несретница, точно като вас или поне играе тая роля, което е все същото.

– Съвсем напразно се измъчвате за мене, мистър.

– Да, да, забравих, че вие си имате Линда. Е, добре, нека тая бяла хубавица бъде за стария Дрейк… Старият Дрейк не е дотам надменен… Той може да се задоволява и с останките…

– Мисля, че не ви липсва материал за избор.

– И аз така мислех, приятелю. Додето се убедих, че богатият избор по-скоро ме отегчава, отколкото облекчава. Изглежда съм добил нещо като съпружески навици. Досадно ми е да приемам нови котки само за да ги изпращам. Досадно ми е да ги сменям. Новата, понеже е нова, винаги чака нещо от тебе… И не само пари… Чака да види какво ще я правиш… И дори не се сеща, че може би не си в състояние или в настроение за това, дето й се върти в главата… Не, новите наистина ме отегчават… Но понеже тази е емигрантка, готов съм на един последен опит…

Емигрантката не закъснява да се яви, облечена в предизвикателния тоалет на западната мода, един лилаво-пепеляв копринен костюм, който чудесно би подхождал на кабинета оттатък и който е достатъчно тесен, за да подчертава добавъчно и без туй щедрите форми на бюста и тазовите части.

– Наистина съм поласкана от вниманието, мистър Дрейк – изчуруликва тя на родното си лондонско наречие, като грациозно подава пълничката си бяла ръка отпърво на шефа, а сетне на мене. – Уви, вие пиете скоч…

– А вие какво бихте предпочели? – пита рижият, като й предлага стола до себе си.

– Шампанско, естествено. Концентратите състаряват, ако не го знаете…

– Шампанско? А какво количество, смятате, ще ви стигне? Една бутилка? Три бутилки?

– Може и повече – свива пълните си рамене дамата. – Стига, разбира се, да получа обичайния процент.

– Процент ли? – ококорва сините си очички Дрейк. – Чувате ли, Питър? Тя иска не само да пие шампанското на шефа си, но и да получава процент за пиянската си дейност… Не, това… Не, това наистина…

И той се разсмива с ниския си дрезгав смях, разсмива се тъй, както никога не съм го виждал да се смее, чак додето на очите му се появяват сълзи.

– Не, това… Не, това наистина надхвърля всяка граница – произнася рижият, когато съумява донейде да обуздае смеха си.

– Драго ми е, че успях да ви развеселя, мистър – произнася мило бедната емигрантка, като в същото време ми хвърля изпитателен поглед в смисъл „тоя с всичкия си ли е?“

– Да, но ме и изтощихте, скъпа Хилда… Ох… Поръчайте една бутилка шампанско, Питър… Не, това наистина…

Успокоена от факта, че шампанското все пак се явява, дамата кръстосва пълните си бедра, нещо не твърде лесно при тая тясна пола, и непринудено взема една цигара от пакетчето, което й подавам.

– Не допусках, че сте такъв веселяк, мистър Дрейк – признава тя. – Чувала бях за вас съвсем други неща.

– Какви, дете мое? – любопитствува шефът, възстановил най-сетне обичайния си лениво-добродушен израз.

– Не много ласкави… Нали знаете, хорските езици…

– Знам, знам – кима рижият. – И нищо чудно, че аз също съм чувал за вас някои неща…

– Тъй ли? – изпъчва могъщия си бюст дамата. – И какво точно сте чували?

– Ами например, че не сте никаква емигрантка…

– О, ако е това… – мис Хилда прави небрежен жест в смисъл, че няма намерение да се занимава с дреболии.

Изобщо тя не изглежда дребнава и заобленото й бяло лице изразява известно благодушие, далеч по-естествено от това на Дрейк. Тъй че ако трябва да вярваме на първите впечатления и да се занимаваме с класификации, би следвало да поставим пълната Хилда по-скоро в категорията на моята стопанка Дорис, отколкото в категорията на кобри като Бренда.

– Ето, виждате ли как западат нравите в Сохо? – обръща се към мене червенокосият, когато подир следващия разюздан номер на дансинга отново се възцарява относителна тишина. – Нашата мис Хилда вместо да се чувствува поласкана от вниманието на шефа, повдига въпроса и за процент…

– Но аз наистина съм поласкана, мистър… – бъбри дамата, след като пресушава третата по ред чаша. – И вие просто не ме разбрахте…

– Добре, добре – мърмори рижият. – Ще имаме достатъчно време да видим дали и доколко ще се разберем.

А сетне, като се обръща пак към мене, добавя:

– Да, приятелю, Сохо наистина запада. Няма я някогашната желязна дисциплина… няма го някогашния морал… И какво чудно, когато дори цялото Обединено кралство е в упадък? Нали в края на краищата ние сме само част от Обединеното кралство, Питър? Едно време младите отиваха в колониите, за да се учат на бизнес и на героизъм… А днес… Днес стават наркомани или екстремисти… Защото няма силна ръка, Питър… Защото политиката не можа да роди туй, което роди Сохо – един човек на принципите и на дълга, като стария Дрейк…

В тоя миг оркестърът наново гръмва и лишен от възможността да продължи бъбрежа си, шефът апатично насочва поглед към дансинга, където – ако се вярва на конферансието – предстои незабавното появяване на пламенната и необуздана мис Незнамкояси.

И дали защото въпросната мис успява с необуздаността си да разпали въображението на стария Дрейк или напротив, да го призове за сън, ала едва номерът свършил и червенокосият потупва бащински по рамото бедната емигрантка:

– Да ставаме, мое дете… В къщи, ако не ме лъже паметта, също има шампанско… На друго не ви съветвам да разчитате, но шампанско ще се намери…

* * *

За да изпълня даденото на Линда обещание, аз съм си дал труда да задмина в тоя ранен утринен час милата Дрейк-стрийт и да потърся място за нощуване значително по-далеч, в квартала Ковън гардън и по-конкретно, в квартирата на мис Грей.

Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.

Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.

– Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек – забелязва Линда, станала да ми отвори. – Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.

– Мазохист ли? – избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. – Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…

– В такъв случай остава другото – че имате волски нерви.

– Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.

– А какво да направя според вас? Да легна в краката му?

– Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.

– Човек може да отлага ден или два.

– Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.

– Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…

– Напротив, мисля, че вече ви е оставил…

„… че вече ви е оставил на Марк“ – би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.

– Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? – запитва Линда.

– Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.

– Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ – обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.

– Така ще е най-добре – кимам.

Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ – това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.

Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.

Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.

– Къде е жената? – запитва човекът с глух глас, чиято дрезгава интонация чувам за пръв път.

– По-кротко, Марк – промърморвам. – Ще разбудиш съседите.

– Къде е жената? – запитва повторно черният мъж. И сякаш за да отговори на въпроса му, Линда в тоя миг излиза от кухнята и замръзва втрещена.

– Не искам да правиш нищо пред мене, Марк – предупреждавам го. – Нямам нерви за такива работи.

– Щом нямате нерви, изпарявайте се – избъбря пришелецът. – Вие не ми трябвате. Трябва ми жената.

Тръгвам към изхода, като давам вид, че не забелязвам погледа на Линда, един поглед, в който молбата и презрението си оспорват първото място. Изравнявам се с черния мъж и тъкмо в момента да го задмина, хващам с две ръце десницата му и с всички сили я завъртам назад. Чува се сухо изхрущяване. Десницата изпуска маузера и увисва, загубила отчасти връзка с рамото. Лицето на Марк е побеляло от болка, но той е сподавил вика си, убеден вероятно, че е недостойно за извънредния и пълномощен посланик на смъртта да вика. Освобождавам едната си ръка и му нанасям прощален удар в корема, за да го запратя към другия край на стаята.

Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.

– Не стойте като сомнамбул – промърморвам на дамата. – Донесете ми малко превързочни материали.

Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.

– О, Питър – мърмори тя виновно, като ми подава материалите. – Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.

– Не се тровете с миналото – съветвам я. – Снемете по-добре кожите от онова кресло.

Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда:

– Вие май съвсем изоставихте закуската…

– О, Питър – произнася тя с мелодичния си глас. – Все още не мога да повярвам, че ми спасихте живота. Бях решила вече, че сте най-големият възможен подлец!

– Дори по-голям от Дрейк?

– Дрейк не е подлец – поклаща тя глава. – Дрейк е чудовище.

Но аз без да искам съм насочил мисълта й към нещастния стар вдовец, тъй че не съм изненадан, когато запитва:

– А сега, Питър? Какво ще правим сега?

– Ще закусим – отвръщам. – Какво друго? Ако вие все пак благоволите да се сетите, че водата за кафето отдавна вече ври.