Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 20 страниц)

– Цигари имаш ли? – пита Борислав, сякаш се намираме не сред Темза, а в кабинета на генерала.

Той бърка свойски в пакетчето ми, избира една папироса, запалва и известно време смуче жадно дима, както правят всички субекти, когато са се отказали от пушенето.

– Следя го тоя Мортън още от заранта – обяснява приятелят ми, като се отпуска на седалката. – Защото знаехме, че днес заранта ще стане провалът на операцията и че Мортън веднага ще бъде уведомен. А щом бъде уведомен, ще се хване за тебе. Значи – ще ме доведе при тебе.

– Съвсем логично – забелязвам.

– Е, да, но през цялото време си мислех, че додето се въртя около къщата на тоя тип, не е чудно някой друг тип вече да си оправя сметките с тебе…

– Това също е логично – признавам. – Обаче не знам дали съм ти казвал, но моят девиз е – „Умирай само в краен случай!“.

– … И едва когато плимутът спря на Риджънт-стрийт и те прибра, усетих, че ми олеква.

– Интересно все пак, как се е състоял самият провал… – промърморвам на себе си.

– Предполагам, че е бил голям цирк. Имаме сведения, че предварително са подготвили печата за небивалата сензация: „Комунистите тровят свободния свят“… „Хероинът – тайното оръжие на социалистическа България.“ Представяш ли си: журналисти, телевизия, кинокамери… И накрая – петнайсет кила нишесте…

Той замълчава, за да може по-енергично да опъне няколко порции дим. После добавя:

– Обаче туй е само част първа на провала. Втората вече се подготвя с цял куп документи: справки, снимки и прочее. Но за това – утре.

– Напомняш ми с твоето „утре“ за една песен – забелязвам. – И за една дама. Трябваше все пак да се простя с тая дама…

– Ще се прощаваш… Ти акъл имаш ли? – промърморва Борислав.

Имам, естествено. Само че какво да правя, когато имам и спомени. И когато те ме връхлитат точно сега, защото миналото възкръсва тъкмо в мига на смъртта, а нали всяко заминаване е едно малко умиране.

Малко умиране и малко спомени. Добри и лоши. Неприятно отчетливи и съвсем смътни. Преливащи се един в друг, изникващи и чезнещи, като неясните отражения върху тъмните води на Темза, по които моторницата се носи с равно бучене. Линда с надменния си вид и страховете си; Бренда с фалшивата си грация; добрата Дорис – оня здрав дух в онова здраво тяло; и добрият стар Дрейк, този самотен вдовец; и Марк, посланикът на смъртта; и Джо, и Майк, и мистър Оливър, и Кети, и Хилда, и Стентън, без да броим многобройните горили и цялата останала фауна на оная зоологическа градина, наречена Дрейк-стрийт, и без да правим панихида за покойниците на ЦРУ. Всички тези хора… опасните и безобидните, палачите и жертвите, хитреците и глупаците, онези, все още лутащи се из тоя град, чийто тъмен силует се изрязва върху мъждивия небосклон, и другите, потеглили също като мене надолу по Темза, само че няколко педи под повърхността, понеже всяко пътуване е едно малко умиране, ала има и пътувания, при които човек умира повече.

– Ти гледаш доста прозаично на живота, Бориславе – смъмрям го. – Човек има и спомени…

Но Борислав, който е свикнал с подобни бележки, се задоволява да захвърли с решителен жест в реката изпушената чак до филтъра угарка. Сетне се загръща в шлифера и като вдига очи към внезапно протеклото, пропито с електрически сияния небе, установява:

– Пак заваля.