Текст книги "Умирай само в краен случай"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 20 страниц)
– А защо не държите да ви използуваме?
– Защото операцията вече губи смисъл, поне за мене. Моят интерес е в контрабандата, а вашият, доколкото усещам, е съвсем друг. Аз съм притиснат най-вече от парични грижи, мистър. Не от политически.
– Вие мислите, че политиката не носи пари? – промърморва стопанинът, като ме наблюдава с известно сдържано любопитство.
– Вероятно носи. Щом толкова хора се занимават с нея. Но всеки – с професията си.
– Разбира се, ние бихме могли да ви ликвидираме – забелязва меко Мортън подир нова пауза. – Вие прекалено се осланяте на своята незаменимост, като забравяте, че дори да сте незаменим, то е само във връзка с една операция без особено значение. И че ние спокойно бихме могли да сложим кръст и на вас, и на операцията.
Той продължава да ме наблюдава, сякаш се развлича да изследва реакциите ми. Надявам се, че не му предоставям кой знае какъв материал за изследване.
– Всъщност моето лично желание, мистър Питър, е тъкмо такова: да сложа кръст на тая мизерна история и да се заема с работата си. И ако бях свикнал да се поддавам на прищевките си, вие в тоя момент вече щяхте да правите компания на покойния Ларкин, който, бог да го прости, наистина нямаше дарбата да предизвиква симпатии.
Мортън замълчава, за да поразбута дънерите в камината и да добави още две дръвчета в домашното огнище.
– Но аз не съм човек на импулса, а на разума. И когато ми попада нещо, дори и съвсем непотребно на пръв поглед, свикнал съм, преди да го захвърля, да преценя дали все пак не може да влезе в работа. Така постъпвам и с вас в момента. И всъщност това е първият въпрос, от който зависи всичко останало: ще влезете ли в работа?
– Позволете да забележа, че от моя гледна точка тоя въпрос звучи по-другояче; какво ще получа, ако вляза в работа.
– С Дрейк или с нас, двата ви процента са винаги осигурени – успокоява ме Мортън, който очевидно е напълно в течение на делата ни.
– Да, но за какво ще ми послужат тия два процента, ако вие накрая прибавите към тях като премия и един куршум в главата?
– Сега вече вие също почвате да се проявявате като човек на разума – кима стопанинът. – И понеже разговорът става по-смислен, позволете да ви кажа следното: въпросът не е в парите, мистър Питър, макар че пари са нужни всекиму. И съвсем без значение е дали един комарджия има в момента пари или няма, защото дори да ги има, той на следния или по-следния ден положително ще ги загуби. А при вас ситуацията е още по безнадеждна, понеже заедно с парите непрестанно залагате и живота си.
Той замълчава, захвърля отдавна угасналата угарка на пурата и за да ми даде време да премеля казаното, посяга към кутията върху масичката, взема нова пура, щраква масивната сребърна запалка и запушва.
– Тази операция ще мине като всяка друга. А заедно с нея би трябвало да минете и вие или както сам се изразявате, да получите съответната премия. В случай обаче че проявите достатъчно разум и добра воля, аз съм готов да ви предложа друго: да ви предложа постоянна работа, която ще ви отърве от участта на комарджията и от неизбежната катастрофа.
Настъпва нова пауза и тишината в кабинета е такава, че съвсем ясно се чува пращенето на дървата в камината. Размислям, напрегнато или ако щете, акуратно подхранвам израза на напрегната размисъл върху лицето си.
– Думите ви звучат изкусително – признавам най-сетне. – Но това засега са само думи.
– Съвсем вярно – кима Мортън. – И дори могат да си останат само думи. Всичко зависи от вас. Всичко зависи от туй, как ще се справите с първата поставена ви задача. Първата задача – това ще бъде вашият приемен изпит, мистър Питър.
– Разбрах – кимам на свой ред. – Слушам ви.
Едва в тоя момент домакинът се сеща за домакинските си задължения и запитва:
– Ще пиете ли нещо?
– Ако пиете и вие.
Няколко минути по-късно горилата с раираната жилетка поставя върху масичката подноса с неизбежната бутилка скоч и неизбежната кофичка лед и се отдалечава.
– А сега, да пристъпим към самата задача – произнася Мортън, вече с чаша в ръка. – Както вече сте разбрали от записа на оня злополучен разговор, нашето желание е следната пратка да бъде възможно по-масивна. Тук, разбира се, възникват неудобствата на новата ситуация. Разкритието, направено от Дрейк, може би ще го накара да се въздържи от голяма партида. Но то може и да се окуражи при една тактична намеса от ваша страна. Тезата ви трябва да бъде следната: да използуваме без протакане последната възможност, преди ЦРУ да е осуетило плановете ни. Ясно ли е?
– Напълно.
– Тогава минавам към втората част от задачата. Необходима ни е точна информация за хода на операцията: кога стоката ще бъде докарана с парахода и кога ще пристигне във Виена. Първата част на тая информация, е, мисля, в ръцете ви, защото вие изпращате съобщенията.
– Да, но след като Дрейк ми ги продиктува.
– Естествено. В такъв случай, щом Дрейк ви ги продиктува, тутакси ще ми ги съобщите. Остава, значи, втората част…
– Тя е и най-трудна. Нямам никакъв достъп до кореспонденцията на Дрейк.
– Ще имате достъп, не се безпокойте – промърморва нехайно Мортън. – Не искам да ви наскърбявам, но когато наближи времето да получим съобщението, Дрейк вече няма да бъде между живите.
Той почерпва гърлото си с малко скоч, оставя чашата върху подноса и добавя:
– И още нещо, мистър: вие разбирате, че не само сигурността на операцията, а и собствената ви сигурност зависи изцяло от дискретността ви. Това е нещо съвсем елементарно, обаче все пак съм длъжен да ви го напомня.
Домакинът вече се е вдигнал от креслото, тъй че аз също се вдигам, оставям чашата върху подноса и поемам подадената ми вяла ръка.
– И не забравяйте, че това е приемният ви изпит, мистър – напомня ми Мортън на прощаване.
– Няма ли да е прекалено нахално от моя страна, ако запитам с кого все пак имах честта да разговарям? – казвам, преди да се оттегля.
– Нима не знаете? – учудва се домакинът.
– А откъде мога да знам?
– Да, наистина – съгласява се той. – Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…
Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:
– Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.
– Записах го – избъбрям, като му връщам картичката.
Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:
– Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?
Казвам му го.
– Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…
– Петък вечерта?… – повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. – В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.
– Сам или в компания? – продължава да любопитствува домакинът.
– В компанията на една дама.
– Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?
– Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.
– А после?
– После се прибрах в хотела.
– Така, направо?
– А как другояче?
– И никой не ви видя?
– Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.
– Всъщност, това са подробности без значение – признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.
Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.
Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга – от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:
– Все тия зверства и това насилие…
И разтваря чадъра, понеже – както винаги напоследък – вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено – към Сохо.
– Навсякъде тия зверства и това насилие – повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.
– Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.
– А вие сред кои сте, Питър?
– Нямам понятие. Вероятно – сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.
– Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща – произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.
– А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.
– Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав – произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.
– В смисъл?
Ала вместо да отговори, тя предлага:
– Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.
„Горещ чай“. Фразата съвсем естествено извика в съзнанието ми спомена за сладкарничката, дето навремето ме бе отвел мистър Хигинс, още повече и той, също като героя на филма, е жертва на две опасни сили: давлението на престъпния свят и давлението на личната си корупция.
Отбиваме се прочее в сладкарницата, която е тъкмо на пътя ни за „Ева“ и се настаняваме в едно от дискретните старомодни сепарета. Поръчвам чай за Линда, а кафе – за себе си и едва когато питиетата ни биват сервирани, разбирам грешката си, тъй като и чаят и кафето са почти еднакви по гъстота и дори по цвят.
– Нещо ми се виждате подтисната напоследък – подхвърлям, като отпивам стоически малко от настойката.
– Толкова ли личи?
– Боя се, че да.
– Защото съм в пълна безпътица, Питър – въздъхва дамата.
И за да не си блъскам главата, обяснява:
– Имах разговор с Дрейк. Един много дълъг и много неприятен разговор.
– На каква тема?
– Темите бяха две. Първата бе гарнирана от заплахи, втората – от обещания.
– Такъв е правилникът. Но все пак за какво точно се касаеше?
– Най-напред ме обвини, че съм нарушила нарежданията му. Станала съм не ваш надзирател, а ваша любовница. И дори не съм си дала труд да му поднеса една едничка интересна информация за вас.
– Предполагам, че това не е далеч от истината.
– Да, само че той го използува, за да ме заплаши с оня същия Марк, при когото и сам вие, както казвате, стоите на опашка. „Аз, вика, наказвам предателството само по един начин, миличка. Може да е по липса на въображение, но досега не съм успял да измисля друг начин. Няма да ви изтезавам, не бойте се. Просто ще ви премахна.“ А когато запитах: къде вижда предателство и не сте ли вие негов човек, той отвърна: „Доколкото Питър, вика, е мой човек и доколко – не, това вие трябваше да ми кажете. Във всеки случай, ако имам основание да се съмнявам, че Питър е мой човек, то за сметка на туй напълно ясно ми е, че вие сте човек на Питър.“
Тя замълчава, отпива машинално от чая и забелязва:
– Всъщност това беше само увертюрата…
– А кое беше главното? Че ви предложи да заемете мястото на Бренда?
Линда вдига глава и ме поглежда изпитателно:
– Откъде знаете?
– Че какво друго може да иска човек като Дрейк от една жена, след като тя не му влиза в работа като доносчик?
– Да, предложи ми да заема вакантното място на интимна приятелка. И не пропусна да подхвърли, че това е може би единственият начин да избегна наказанието.
– А вие, естествено, се опитахте да се отървете с признанието, че обичате мене…
– Ами… нещо от тоя род…
– На което Дрейк отговори: „Ами обичайте си го, кой ви пречи. Аз не искам от вас да ме обичате, а да спите в леглото ми.“
– Ако не използувахте по-различни думи, бих останала с впечатлението, че просто сте подслушали разговора – подхвърли Линда.
– Защо трябва да го подслушвам. Този човек тъй непрестанно ми се натрапва с реакциите и мислите си, че от сън да ме вдигнете и да запитате „какво би казал Дрейк, ако…“ едва ли ще объркам в отговора.
– Той всички ни е обсебил, Питър. Той ни обгръща и просмуква като тая гадна лондонска мъгла… само че мъглата, за разлика от него, се явява значително по-рядко…
Мис Грей посяга към пакетчето цигари.
– И как завърши беседата? – питам, след като щраквам запалката.
– Обясних му, че ако чака наистина сериозен отговор, трябва да ми позволи да си помисля. И той прояви великодушието да ами даде малка отсрочка.
– Тогава какво сте се омърлушили?
– Малка отсрочка, Питър. Малка!…
Бих могъл да й обясня, че при известни ситуации една отсрочка, макар и малка, може да се окаже напълно достатъчна, обаче се въздържам от подобно откровение. И понеже се въздържам, Линда прошепва:
– Страх ме е…
– Какво има толкова да ви е страх? В края на краищата не сте съвсем без избор: Марк или Дрейк… При подобни случаи човек винаги избира по-малката беда.
– Но разберете, че не мога да го понасям… че по-лесно бих търпяла в леглото си гущер или крокодил… и че дори да искам да скрия отвращението си, няма да успея да го сторя… така че Дрейк пак ще се превърне в Марк…
– Само не драматизирайте – казвам. – Излишно е да треперете предварително за нещо, което може и да ви се размине.
– Не ме успокоявайте – възразява тя нервно. – И ако все пак искате да ме успокоите поне малко, това няма да стане с думи.
– А как? Да убия Дрейк?
– Бих казала „да“, ако смятах, че е възможно. Но понеже не е възможно, ще ви помоля да прекарате следващите нощи в квартирата ми. Поне додето набера кураж да взема решението си.
* * *
Ние вече сме стигнали ярко осветения вход на „Ева“ и аз се готвя да направя кръгом, за да прескоча до хотела, когато отвътре излиза горилата Ал:
– Тъкмо тръгвах да ви търся, мистър. Шефът ви вика.
Кимам на Линда и се отправям по коридора към директорския кабинет. Заварвам Дрейк отпуснат върху виолетовия диван, заеман някога с такава грация от елегантната Бренда.
– А, Питър! – промърморва вяло рижият, като вдига поглед. – Сядайте нейде.
Отпускам се в едно кресло и използувам настъпилата пауза, за да запуша. Шефът не изглежда във форма. Към червенината на лицето му се е прибавило и зачервяването на очите, сякаш е изкарал една безсънна нощ.
– Е, сега вече навярно сте доволен – казва той, като се опитва да придаде на гласа си обичайния добродушен тон. – И максимата на оня ваш фараон няма повече да тревожи сънищата ви.
– Да, наистина. И все пак не съм доволен.
– Тъй ли? – вдига вежди Дрейк. – А защо?
– Мисля, че избързахме с премахването на Ларкин…
– Че какво друго можехме да направим?
– Да го дезинформираме… Да печелим време…
– А ако дезинформацията не мине? Ако той намери свой източник на информация? Имате ли изобщо представа какво струва една пратка от десет кила? И какво рискувам с един провал? Защото в края на краищата стоката я плащам аз, а не вие!
– Казах просто каквото мислех, мистър.
– Естествено. Но през тия дни аз също доста мислих. И именно затова ви извиках, за да ви съобщя какво намислих…
Но вместо да съобщи нещо, той се присяга към бутилката на масичката и си налива двойна доза скоч. После отпива, а после се заема с обичайния стриптийз на пурата си. И едва когато запалва, благоволява да обясни:
– Сега, след като Ларкин го няма, вече можем да изпълним последното му желание, приятелю. И да се насочим към една наистина едра партида. Десет, дори петнайсет кила… Защото съществуват рискове ония там типове от ЦРУ наистина да се намесят. Така че трябва да направим големия удар, преди да са почнали да ни пречат.
– А пласирането?
– Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори – въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?
– Мисля, че друго не ни остава.
– Един голям удар, а после – почивка! – избъбря на себе си Дрейк. – Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.
– Не знам само защо се интересувате от мнението ми – подхвърлям. – Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.
– Хитрец! – възкликва с престорена адмирация шефът. – Вашето мнение, Питър, служи за потвърждение на моето. А това не е малко.
Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:
– Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано – под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?
– В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…
– И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.
Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:
– Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.
Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:
– Какво да пиша?
Шефът става и бавно приближава до бюрото.
– Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.
Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:
– Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.
– Кое?
– Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.
– Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.
– Съвсем не се дразня, напротив: адмирирам хитростта ви. Макар че в случая тя е съвсем излишна. Мисля, вече ви казах, че додето сте ми нужен, нищо не ви заплашва. А аз имам нужда от един верен човек, приятелю.
И като забелязва, че тайнописът е добре изсъхнал, добавя:
– А сега залепете марките и попълнете с легалния текст вашата картичка.
„Моята“ картичка се изпраща от името на някакъв българин, пребиваващ по командировка в Лондон и подписващ се с малкото си име, което е ту Васко, ту Кольо, ту каквото ми дойде. Останалите четири картички Дрейк ги дава за попълване на различни хора и за изпращане от различни станции и в различно време, понеже евентуалното еднообразие на посланията би могло да събуди подозрения.
След като завършвам писмената си работа, шефът заключва картичките в бюрото и предлага:
– Сега вече можем да отидем оттатък да видим програмата. Надявам се, че номерът на Линда все още фигурира.
– А каква е тая „Фрина“? – запитвам, като пропускам репликата край ушите си.
– Аз ви говоря за Линда, а вие питате за Фрина! – подхвърля недоволно Дрейк. – Гръцка търговска гемия, щом толкова се интересувате.
Не знам дали казах, че днес е неделя, но и да не съм казал, това достатъчно ясно личи от пълната зала. Добре че съм в компанията на самия стопанин, иначе бих рискувал да остана без маса. Стентън, който тутакси е забелязал появата ни, с келнерска сервилност и лакейска преданост ни настанява на най-хубавите места до дансинга. Един щастливец, свободен от конфликтите на драматичния герой, разбрал навреме, че в тия времена и по тия места ролята на полезен слуга е най-безопасната, това е тоя Стентън.
– Шампанско ли? – изръмжава Дрейк на въпроса на сервитьора в тъмночервен смокинг. – Ти ни вземаш за бар-дами, драги…
И когато, противно на вътрешния ред, бутилката „Балантайн“ бива поставена на масата, шефът саморъчно си налива двойна доза, в която подир известно колебание пуска малко кубче лед.
– Тая програма наистина вече трае прекалено дълго – промърморва рижият, като отпива от скоча и хвърля пренебрежителен поглед към дансинга, дето тъкмо в тоя момент познатата ми мулатка се бори с плюшената си зелена змия. – Стентън, разбира се, е прав: какъв смисъл да се хвърлят пари за нови атракции, когато и старите влизат в работа. Но все пак… от време на време…
Той естествено пет пари не дава за атракциите, стари или нови, освен може би за една от тях, чийто ред още не е дошъл. И ако коментира тоя въпрос, то е само защото количеството на изпития скоч вече го е довело до онова състояние, при което бъбрежът става също тъй насъщен, както и дишането.
Шефът с явно отегчение следи втората част на номера, а именно бясната румба и бесните движения на тазовите части и сипещите се насам-натам пластмасови банани, а когато най-сетне мулатката се оттегля, съпроводена от вялите ръкопляскания, и стихването на оркестъра наново ни дава възможност да се чуваме, забелязва:
– Не, тези безкрайни повторения наистина почват да стават отегчителни… дори в една страна на традициите като нашата…
– Защо да се харчат напразно средства – повтарям собствената му мисъл. – Нали знаете какво всъщност интересува клиента…
– Съвсем не е нужно да се харчат средства, приятелю… Достатъчно е да се похарчи малко въображение… стига, разбира се, да го имате. Обаче бедата е, че Стентън го няма. Стентън е незаменим в такива действия като събирането и изваждането, но колкото до въображението…
Той замълчава, за да си налее малко гориво в карбуратора, сетне наново подхваща:
– … Въображението, Питър, това е ваша област. Дори тия дни си мислех, че не би било зле да ви направя художествен директор на „Ева“. В края на краищата вие не можете цял живот да се шляете между кафенето на ъгъла и книжарницата на Оливър, която е на три метра по-нататък… Това се превръща в нещо като китайско мъчение, а аз вече ви казах, че не съм по китайските мъчения… Радикалните мерки – да, обаче тия префинени инквизиции… Не, това не е по вкуса на стария Дрейк… Така че нека Стентън си води сметките на предприятието, а вие ще станете шеф на програмата… Без да прахосвате средства, разбира се. Ще прахосвате не средства, а въображение. Една малка трансформация тук-там и старото изведнаж добива вид на ново. Какво ще кажете например, ако накараме тая мулатка да пее, а мис Грей – да почне да се съблича?
– Това е една идея – признавам. – Но доколкото мога да съдя по известни повърхностни впечатления, мис Грей е малко по-заоблена, отколкото го изисква модерният вкус… И доста по-флегматична…
– Лъжец!… – заканва ми се добродушно с пръст червенокосият, чийто въглен в момента е не само доста разпален, а и – нещо странно за един въглен – леко изпотен. – Всяка дума в тая ваша реплика беше една лъжа… Повърхностни впечатления… Флегматична… и какво беше там?… Чужда на модерния вкус?… А нима ние двамата с вас, Питър, не сме модерни хора?
Обстоятелството, че ме поставя наред със себе си в друг момент вероятно би ми повдигнало самочувствието, но при дадената ситуация ме изпълва с известни опасения. Дрейк обаче млъква, защото оркестърът наново гръмва, за да оповести появата на гъвкавата самка в златната рокля. Изтърпяваме прочее и това събличане, а когато накрая самката си тръгва, вече без рокля, шефът избъбря:
– Тъжен номер… Накрая особено, едва успях да сдържа сълзите си.
И като улавя почти празната вече чаша, пояснява:
– Напомни ми за Бренда…
Той вдига предупредително ръка към мене, сякаш да ми попречи да кажа нещо, макар че съвсем не се готвя за изказване.
– Мълчете, Питър… Знам добре становището ви. Но излишно е да ме убеждавате, че сме избързали с Бренда, също както сме избързали и с Ларкин. Аз не мога да си позволя да не бързам, приятелю. Защото самият живот бърза… И защото ако почна да се потривам, това значи цялата барака да иде по дяволите… И нима мислите, че на мене ми е леко? Нима не виждате, че ми се къса сърцето, когато гледам тоя стриптийз, който моята Бренда далеч по-добре изпълняваше? Моята Бренда… Моята… и на още толкова други хора…
Той мрачно си налива нова конска доза, ако допуснем, разбира се, че конете консумират скоч, подведени от обстоятелството, че една от разновидностите на скоча носи етикета „Бял кон“. И тъкмо в тоя миг водещият в тъмносин смокинг, за да се различава от келнерите, тържествено обявява:
– А сега – мис Линда Грей!
Мис Линда е царствена и самоуверена както винаги, но дали защото съм още под впечатление на разговора в сладкарницата или по друга причина, тая царственост ми се струва малко престорена. Жената с бавни стъпки влиза в дансинга, откача микрофона от стойката и обхожда с поглед близките маси. Изборът й спира по необходимост върху единствения млад самец, макар че не знам доколко думата самец подхожда на това съсухрено същество, сякаш току-що извадено от хербария, за да бъде хвърлено в обятията на жълтеницата.
Мис Линда се приближава прочее до немощния момък, отправя поглед към примигващите му неразбиращи очи и запява с топлия си мелодичен глас:
Не ми го казвай: знам, тече животът,
нощта умира, за да дойде ден
с будилника и с делничния грохот.
И пак ще спре на Лестър скуер метрото,
но може би без теб или без мен,
– Какво се е лепнала за тоя дебилен тип – избъбря недоволно Дрейк. – Като че ли ние с вас не съществуваме в тая зала…
Той обаче млъква, защото мис Грей тъкмо в тоя миг се извръща от съсухрения младеж, прави няколко стъпки към средата на дансинга и подхваща рефрена:
Не казвай: пак ще бъда тука утре.
Не казвай: пак ще те обичам утре.
Не казвай: пак ще те целувам утре.
Защото утре, утре, утре
ще съмне може би без теб или без мен.
– Всъщност, тя пее за вас, Питър – установява мистър Дрейк, когато репертоарът на Линда свършва – ако не гледа към вас, то е само за да не дразни мене.
– А нима това би могло да ви дразни? – учудвам се.
– Представете си, че – да.
– Но доколкото си опомням, вие сам държахте между мене и мис Грей да започне някаква дружба.
– Вие си спомняте твърде стари неща, Питър. А оттогава насам изтече много вода и много работи се измениха и старият Дрейк се превърна в един нещастен вдовец.
– Нещастен вдовец? Вие сам казвахте, ако се не лъжа, че при вашата възраст жената…
– Жената – може би – прекъсва ме шефът. – Жената – сигурно. А котката, Питър? А котката? Прилично ли е, когато всички наоколо си имат котки, ти да нямаш?
– Вземете си една истинска – предлагам. – Ще ви излезе по евтино.
– И какво като ми излезе по-евтино? – възразява недоволно Дрейк. – Аз имам достатъчно пари, за да търся непременно евтиното. С една истинска, Питър, не е възможно да бъбриш. А човек понякога има нужда и да побъбри. Нито можеш да се качиш с нея в джагуара и да я доведеш тук, в „Ева“… нито – да пийнеш скоч или да гледаш как се съблича… Една истинска котка и при това съблечена, представяте ли си – това е направо експонат за месарницата.
– Проблемите ви наистина са трудни – въздъхвам съчувствено.
Той взема от подноса една от пурите, които келнерът предвидливо му е донесъл, ала преди да я разопакова, забелязва:
– Проблемите съвсем не са трудни, приятелю. Труден е обектът. Защото, както вероятно се досещате, името на тоя обект е мис Грей.
И като смъква с необичайна грубост целофана, добавя:
– Упорита жена!…
После, след като запушва, мислите му вземат по-философска насока:
– Всъщност това е и хубавото. Старата история, Питър: едно нещо става желано само когато ти се изплъзва. И после, аз обичам упоритите. Затова тъкмо обичам и вас. Първия път наредих да ви хвърлят един бой просто за проба. Ала втория път го направих от обич. Иначе щях да ви пратя Марк. А при Марк упорството не върви, приятелю. Но аз не ви пратих Марк, защото ми харесахте. Имам слабост именно към упоритите, а не към разни Стентъновци, макар че и без тях не може. Което съвсем не значи, че ви съветвам да ме дразните и за в бъдеще. Защото симпатиите са едно, а законите на дисциплината – друго, и аз съм безсилен да ги наруша, понеже съм човек на дълга.
Той отпива от скоча и потъва в размисъл. Сетне, сетил се за нещо, нарежда на келнера:
– Повикайте Стентън!
А когато Стентън побърза да се яви, заповяда:
– Повикайте мис Грей!
– Мис Грей си тръгна, мистър… – осмелява се да доложи директорът.
– И какво като си е тръгнала? Ще пратите някой да я върне! При вас тук, изглежда, няма никаква дисциплина, драги.
Стентън се спуска да изпълни поръчката, додето Дрейк полугласно ми доверява:
– Имам чувството, че тази жена почва да ми влиза под кожата, Питър… Не знам за добро ли е или за лошо, но имам чувството, че ми влиза под кожата…
Сега е времето на големия антракт и гърмът на оркестъра е заменен от значително по-нестройния, но и по-слаб шум на човешки говор и аз разсеяно обхождам с поглед множеството в залата, състоящо се най-вече от чужденци, само че не такива като мене, дето съм изхвърлен подобно корабокрушенец върху острова на Сохо, а порядъчни и заможни двойки туристи, главно на по-зряла възраст, защото голите спектакли привличат именно субектите на по-зряла възраст, докато по-младите се задоволяват сами да си ги устройват, нещо, което, разбира се, биха могли да вършат и по-старите, стига да са готови на неприятни гледки.
Шефът отново е потънал в размисъл и аз очаквам без особено напрежение мига, когато тоя размисъл ще премине във формата на полугласен бъбреж и дори не забелязвам как певицата се е приближила до масата ни и откривам, че това е станало едва когато чувам зад рамото си мелодичния, но хладен глас:
– Викали сте ме, мистър Дрейк.
– Викал съм ви? – възклицава с видимо недоволство рижият. – Как мога да ви викам, скъпа? Вие не сте някаква си чиновничка, за да ви викам… Вие сте артистка, служителка на музите… Коя беше, Питър, тая муза, покровителката на естрадната песен?…
Той, разбира се, не чака да го информирам по въпроса, защото му е добре известно, че дори такава муза да съществува, аз едва ли съм запознат с нея, тъй че предлага място на Линда до себе си и бърза да продължи:
– Истината е, че бях поръчал на Стентън да ви покани на масата ни, в случай, разбира се, че това ви е приятно, обаче Стентън, вие знаете колко е разсеян и до каква степен главата му е наблъскана с цифри, за да има там място за нещо друго… да, какво исках да кажа… Стентън, представете си, е пропуснал да ви предаде нашата любезна молба… Но ето че вие все пак се отзовахте, тъй че надявам се ще позволите да ви предложа чаша шампанско…
