Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 20 страниц)

– Мога ли да седна при вас?

Една фраза, произнесена на родния език в тоя чужд край, би трябвало да те умили, обаче аз кой знае защо не усещам сълзите ми да напират.

– Защо не? Заповядайте.

Майк сяда насреща ми, поема листа и го зачита с такъв съсредоточен израз, сякаш не чете меню, а Хартата за правата на човека. Разбира се, това меню той го знае наизуст и още предварително е известно, че ще поръча някакъв стек с макарони по болонски или по милански, но ритуалът си е ритуал.

– Джовани, един стек миланез, моля! И обичайното кианти.

Обедът минава в пълно мълчание и аз почти съм готов да помисля, че ако българинът е имал намерение да води разговор, той вече е успял да промени намерението си, когато Милев отмества чинията, облакътява се на мраморната маса и подхвърля:

– Ама че глупаво се получи, а!

– Какво точно имате предвид?

– Ами че това, одевешното: да се счепкат двама българи, за да правят зрелище на тия англичани…

– Наистина.

– … Вместо да седнем предварително с вас и всичко да уточним като хора.

– Наистина – съгласявам се отново.

– Само че откъде да знам, че на Дрейк ще му скимне да свика военен съвет точно днес… А що се отнася до вас, мислех, че просто искат да ви използуват там, на място… И съгласете се, че тия гранични зони и сигнални инсталации, това съвсем не е моя работа…

– Да, да, естествено.

Докато пием кафето, Милев продължава да разсъждава гласно върху темата, как всичко можело да стане по-другояче, в случай че сме се били разбрали предварително, без впрочем да добави някой нов момент в изложението си. Колкото до мене, аз се задоволявам да кимам, за да не се повтарям прекалено.

Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага:

– Мисля, че най-добре ще е още сега да седнем у дома и да обмислим всичко.

– Защо трябва толкова да бързаме. В тоя час, искрено казано, бих предпочел да подремна.

Той ме поглежда, сякаш за да провери сериозно ли говоря, и съвсем ненадейно сменя тона, като дори минава на „ти“:

– Да дремнеш ли? Абе ти акъл имаш ли бе, приятел? Ами че докато ние тук се размайваме, Дрейк вече може би решава съдбата ни.

– Е, чак пък съдбата ни…

– Слушай, ти или се правиш на глупак, или си съвсем наивен. Имаш ли изобщо понятие що за човек е тоя Дрейк? Ами че на него толкова му струва да ни тегли куршума, колкото и да каже „здрасти“.

Оглеждам улицата, почти пуста в ранния следобеден час, после хвърлям бегъл поглед към входа, един полутъмен вход, който не ми внушава никакво доверие.

– Добре – отстъпвам. – Щом смятате, че въпросът не търпи отлагане…

Сподирвам го по неугледното стълбище с полуизтрити каменни стъпала и той отключва една врата на първия етаж. Холчето, в което Милев ме въвежда, донейде напомня моята хотелска обстановка, с тая разлика, че тук мебелите са по-малко охлузени и повече на брой, а прозорецът гледа към някакъв заден двор, задръстен от ръждиви железа.

– Ще пиете ли нещо? – пита домакинът, минал отново към множествено число.

– Мерси, не ми се пие.

– На мене също. Такива разговори най-добре се водят на трезва глава.

И като се настаняваме в креслата от двете страни на малката масичка, Милев запитва:

– Всъщност май че вас пиенето ви доведе в тоя квартал?

– Горе-долу така стана.

– Съдба… – поклаща унило глава Майк. – Вас ви доведе пиенето, мене – жените…

– Какво общо имат тук жените? – промърморвам, за да кажа нещо.

– Това, че не са безплатни – пояснява домакинът. – И за да имам повече пари, трябваше да се хвана да пласирам хашиш, а хашишът ме доведе до Дрейк.

Той замълчава, решил вероятно, че не е полезно да ме претрупва с информация. Сетне подхвърля вместо обобщение:

– А сега и двамата трябва да търсим как да се измъкнем.

– Защо да се измъкваме? Тук не е чак толкова лошо.

– Да, разбира се – усмихва се подигравателно Майк. – Особено ако шефът продължи да ви плаща, само за да киснете в порнографската книжарница или в кафенето. Обаче той няма да ви плаща, уверявам ви. И още от началото е пресметнал до последния цент какво ще похарчи за вас и колко ще получи чрез вас, преди да ви ликвидира и изпрати в моргата.

– Почвате наистина да ми разваляте настроението с тия ваши прогнози – избъбрям. – Не смятате ли, че ако в момента някой е заплашен, това сте по-скоро вие?

– Вярно е, че одеве успяхте да разпердушините плана ми – отвръща Милев. – И вероятно Дрейк в момента е убеден, че съм го подхлъзнал, макар че не съм имал никакво намерение да го подхлъзвам. Той обаче все още има нужда от мене, поне за да чуе мнението ми за плана, който вие ще му сервирате. А когато вие сервирате плана си, нищо няма да ми попречи да го разпердушина, точно както и вие постъпихте с моя.

– Аз нямам план – бързам да го успокоя.

– Ако нямате план, значи готов сте за гробищата. Ако нямате план, съветвам ви да го измислите. Вие вече знаете достатъчно, за да си позволи Дрейк да ви остави жив, особено щом повече не сте му нужен.

Той ми отпуска достатъчно време, за да разбера значението на тия думи, и едва подир туй стига до най-същественото:

– Това ще бъде връх на глупостта, ако ние, двама българи, се оставим да бъдем смачкани от тоя англичанин…

– Щом поставяте въпроса на национална основа…

– Единственото ни спасение е да изработим общ план, един план, за чието осъществяване и аз, и вие да бъдем еднакво необходими и който да не бъде вятър и мъгла, а нещо достатъчно солидно, за да получи одобрението на шефа.

– Да, това би било наистина идеално – съгласявам се, като гледам разсеяно късчето опушено небе над редицата опушени покриви зад немитото стъкло на прозореца.

– Така че изплюйте го най-после тоя ваш план и дайте да го обсъдим спокойно – заключава Майк.

В тоя момент ухото ми долавя лек шум откъм съседната стая, което ми дава основание да забележа:

– Май че оттатък има някой…

– Съквартирантът ми. Не се безпокойте. Той не знае бъкел български.

– А, добре.

– Така че нека обсъдим плана ви без протакане, защото никой не знае кога на Дрейк може да му скимне пак да ни викне.

– Аз нямам план.

– Слушайте – произнася Милев, като се старае да запази спокойствие. – Вие не сте глупак, но аз също не съм глупакът, за който ме смятате. И знам, че имате план. И знам, че точно затуй разпердушинихте моя план, за да предложите вашия. Но аз мога да постъпя с вашия точно тъй, както и вие постъпихте с моя. Има сто начина да внушиш недоверие към един план. Затова, пак ви казвам: не хитрувайте, а си открийте картите, додето не е станало късно.

– Уж говорим на български, а не можем да се разберем – промърморвам съкрушено. – Не ви ли е ясно какво значат тия две думи бе, Милев: нямам план! Разбирате ли, нямам!

– Ама вие наистина ме смятате за глупак! – повишава тона Майк. – Обаче гледайте да не излезе, че глупакът сте вие! Напълно ясно ми е, че сте се запретнали да ме изтикате и да заемете мястото ми. Досетих се, че ще стане така, още щом се появихте на Дрейк-стрийт. Стара нашенска черта: да се самоизяждаме. Само че тук не сме в България. И на Дрейк-стрийт законите са други. И преди още да посегнете към мене вас вече няма да ви има. Така че питам ви за последен път: готов ли сте да работим заедно или…

– Защо не? – свивам рамене. – Но ако чакате да ви извадя от джоба един несъществуващ план, не виждам как…

В тоя момент обаче той вади от джоба нещо. Едва ли е необходимо да уточнявам, че се касае за пистолет. И че пистолетът най-непринудено се насочва към гърдите ми.

– Нямам време за пазарлъци, драги – произнася малко театрално Милев, за да обясни все пак някак появата на пистолета. – И ще ви стрелям, без да ми мигне окото. Тук, на Дрейк-стрийт, няма риск да бъда порицан за такова нещо. Законна самозащита при нападение. И тъй?…

Не съм сигурен, че ще стреля. Възможно е да се касае за една от обичайните му пози. Обаче човек никога не знае докъде може да стигне тая страст към позите. Затуй вдигам ненадейно масичката и я преобръщам върху Милев. Онзи пада назад в креслото и миг по-късно аз скачам върху него и му изтръгвам пистолета. А след като съм го изтръгнал, запращам го възможно по-далече. През прозореца. Или по-точно през стъклото, понеже прозорецът е затворен.

Готов съм вече да се оттегля, когато, привлечен от шума, нахълтва съквартирантът от съседната стая и отзивчиво ме подпира с юмрук. За да се озова в обятията на Майк, който на свой ред ме подпира от другата страна. Изобщо налице са всички изгледи англо-българската дружба да се реализира изцяло на мой гръб.

Само че тия двамата съвсем не са от калибъра на Ал и Боб. И аз се постаравам да им обясня чрез съответни жестове, че всяка лудория се заплаща. И да ги изпратя най-сетне един върху друг в ъгъла зад дивана. Нека спокойно си поемат дъх.

– О, мистър Питър! Изглежда отново са ви били – произнася съчувствено Дорис, когато влизам в хотела. – Щом дойде брат ми, ще прескоча до аптеката.

– Не се тревожете – казвам. – За подобни дребни контузии не си струва изобщо да се говори.

Едно бегло проучване пред огледалото горе в стаята ме убеждава, че контузиите наистина са съвсем незначителни – малка синина под лявото око и малка драскотина над лявата вежда. Не, тия двамата далеч не могат да се сравняват с горилите на шефа. Липсва им размах. А също и мускулатура.

По-късно, когато се измивам и заемам върху леглото любимата си за размисъл хоризонтална поза, постепенно стигам до извода, че донейде съм подценил противника. Защото Майк е в състояние да ми изстреля един пълнител в корема от някой тъмен вход и без да е надарен с могъщи бицепси. И защото в момента основната цел на живота му е да ме премахне от пътя си. А когато името на пътя е Дрейк-стрийт, операцията по премахването не е чак толкова трудна.

Може би щях да постъпя по-умно, ако бях му конфискувал пистолета, вместо да го хвърлям на двора, отдето той веднага ще си го прибере. И какво, ако го бях конфискувал? Нищо, разбира се, освен дето ще му създам грижата да намери нов. Една не бог знае каква грижа в тоя квартал и в тая улица.

Додето се въртя в кръга на подобни мисли, навярно съм заспал, защото усещам, че някой настойчиво ме блъска по главата и трябва да мине известно време, докато разбера, че блъскането се извършва не върху бедната ми глава, а върху вратата. Разсъжденията ми върху темата Майк очевидно са траяли доста дълго, защото стаята е тъмна и навън е нощ.

– Кой е? Какво има? – питам все още сънен.

– А, вие сте вътре? И не отваряте? – раздава се доста отчетливо ревът на една от горилите, не знам коя точно.

За да опровергая горното твърдение, ставам и отварям. Пред погледа ми изниква масивният шкаф, наречен Ал.

– Мъртъв ли сте, дявол ви взел, та не чувате! – изревава човекомаймуната.

– Не още – бързам да го разочаровам. – Какво, пожар ли има?

– Шефът ви вика.

– Добре де. Махайте ми се от главата. Идвам веднага.

Вместо отговор Ал удобно се настанява в едно кресло и красноречиво поглежда часовника си.

– Нали ви казах, че и без вас ще дойда? Познавам пътя, няма да се изгубя.

– Нищо не познавате – изръмжава Ал. – Шефът не е в бюрото си. Хайде, давам ви пет минути!

Прочее подир пет минути ние сме вече на Дрейк-стрийт, а малко по-късно за моя изненада излизаме от нея и тръгваме по голямата улица. Сетне свиваме в друга, после в трета, додето стигаме до ярко осветена фасада, върху която с магнетична сила аленее неонов надпис:

ЕВА

Следвам машинално Ал в обилно осветения, но още празен хол, един хол на показен и фалшив разкош, с позлатени гипсови орнаменти по стените, с червен мокет и много огледала, твърде различен от неугледните зимници за стриптийз на Дрейк-стрийт. Минаваме транзит край входа към залата, драпиран с кадифени завеси, поемаме по тесен коридор и през една врата с надпис „офис“ проникваме в друг коридор, завършващ с втора врата. Горилата натиска звънеца и когато зелената лампичка над звънеца светва, ми прави път да вляза.

– А, ето ви най-сетне! – възклицава шефът, отпуснат в ленива поза зад бюрото. – Чак досега ли трая боят?

– Какъв бой? – питам невинно, като се настанявам в посоченото ми кресло.

– Това вие ще кажете, Питър – отвръща Дрейк. – Моите лични сведения се изчерпват с оскъдните данни, нанесени върху лицето ви.

– Надявам се, че тая оскъдност не ви дразни – подхвърлям.

– Не, разбира се. Съвсем безразлична ми е. В края на краищата не са били мене. Но все пак смятам, че ми дължите една информация.

Оглеждам се нерешително, сякаш, се двоумя да изпълня ли нареждането или да се опитам да го отклоня. Помещението е значително по-малко от кабинета на Дрейк-стрийт, обаче и значително по-модерно. Едно съчетание на виолетови и сребристосиви елементи, с голям разгул на коприна, полирани плоскости и стъкло, изобщо една претенциозна екстравагантност, която не се поддава на описание.

– Майк ме нападна с един свой приятел – казвам, след като съумявам да надвия колебанията си.

– И как стана това?

Описвам събитието възможно по-пестеливо. Шефът мълчи известно време, сетне забелязва:

– Да-аа… Не обичам саморазправите. И все пак, на ваше място, бих му го върнал.

– Не виждам защо.

– Защото той сега навсякъде ще почне да се хвали, че ви е бил. А това съвсем ще подрони престижа ви сред моите хора. Изобщо ще тръгне мълвата, че вас твърде често ви бият.

– Нямам претенции на горила.

– Обаче сте мой секретар, Питър. А секретарят на Дрейк би трябвало да има реномето на силен човек.

И понеже не считам за нужно да отговоря, шефът минава на другото:

– А сега, какво? Треперите да не би Майк да подложи плана ви на унищожителен огън?

– За да треперя, би трябвало най-първо да го имам, тоя план.

– А нима го нямате?

– Засега все още – не.

– И дори не сте в състояние да го съставите?

– Не съм казал, че съм чак толкова безпомощен. Обаче и не мога да го съставя просто тъй, с голи ръце.

– Какво имате предвид?

Налага се да забавя отговора си, тъй като в този миг вратата зад бюрото се отваря и в кабинета става по-светло. Когато на небосклона изгрява звезда от първа величина, винаги става по-светло. Звездата е облечена в рокля от сребристо ламе, тъй дълга и толкова тясна, че само истинска звезда би могла да се движи в подобна опаковка, без да падне. Бедрата и бюстът предизвикателно бляскат в тоя луксозен амбалаж, но аз лично оставам незасегнат от предизвикателството, защото когато тялото на една жена ти изглежда сякаш излято от метал, от него се излъчва смразяващ хлад.

Бренда, понеже това е самата Бренда Нелсън и никоя друга, плавно се плъзга по сивия мокет в сребърния си пашкул, като грациозно развява във въздуха ръката в дълга сребърна ръкавица, стискаща дългото цигаре. Най-сетне жената достига огромния виолетов диван и се отпуска върху него в претенциозно-елегантна поза. Една поза, от която, боя се, скоро ще я заболи гърбът.

– Не ви ли преча, мили? – запитва тя едва в тоя миг, без дори да си направи труда да погледне към мене.

– Съвсем не, скъпа – отвръща Дрейк, който пък не си прави труда да погледне към нея.

И като ме фиксира със светлите си очички, повтаря:

– Какво имате предвид?

– Поне две неща: първо, известни подробности по въпросната стока…

– Стоката е опиат – щом толкова се интересувате – прекъсва ме шефът.

– Съвсем не се интересувам каква е стоката – опиат или сутиени. Интересувам се, както вече ви казах, единствено от обема и тежината.

– Голям обем и голяма тежина, нали ви казах.

Замълчавам, за да му дам време сам да разбере, че подобни общи приказки нямат никаква стойност като информация. Вместо това обаче той изръмжава:

– А второто нещо? Какво е това ваше второ нещо?

– О, то е съвсем просто. Вие сам разбирате, че не съм наклонен да работя за шепа гвоздеи.

– Засега все още не съм ви предложил дори и гвоздеи.

– Тогава защо се чудите, че и аз не ви предлагам план?

– Слушайте, Питър! – произнася Дрейк с едва забележима заплашителна нотка. – Трябва да ви кажа, че не ви давам пари, за да ми държите такъв език. И че съм установил в предприятието си известен стил, който няма да позволя да се нарушава.

– Знам това – кимам. – И не се съмнявам, че ако се разсърдите, наново ще приложите стила си над мене. Вие имате власт да ме пребиете за трети път, мистър Дрейк, но тогава можете да се простите веднаж завинаги с плана.

– Това бъдещето ще покаже.

– Излишно е да надзъртате в бъдещето. По-разумно ще е да разберете още сега, че ако вие сте невероятно безогледен, аз пък съм невероятно инат. Такъв съм, уверявам ви: инат, до степен на самоубийство.

– Това бъдещето ще покаже – повтаря Дрейк, без да повишава глас, ала с известна мрачна интонация.

– Чудесно – отвръщам, като ставам. – Щом дотам се простира интелектът ви, можете да повикате животните си. Нямам какво повече да кажа.

– Не съм ви разрешил да си вървите, Питър – промърморва шефът.

– Не виждам защо трябва да ви губя времето – избъбрям. – Разговорът ни е приключен. Можете да повикате животните.

– Този път няма да бъдат животните, Питър! Този път ще бъде един друг приятел: извънредният и пълномощен посланик на смъртта. Изобщо ще проявя милосърдие към вас, макар да не го заслужавате. Ще ви пратя на оня свят без формалности.

Дрейк може би очаква да чуе от мене думи на топла благодарност, обаче аз се задоволявам да кимна бегло и да се отправя към вратата. Ако този тип и сега не излезе от кожата си, значи нервите му са наистина от стомана.

Той не излиза от кожата си. Само малко по-рязко от преди изръмжава:

– Връщайте се веднага, Питър, и не злоупотребявайте с търпението ми!

– Съвсем излишно е да се връщам, ако ще ми предлагате шепа гвоздеи, мистър! – заявявам, като все пак спирам сред кабинета. – Аз целия си живот съм го играл като комар и ще го проиграя като на комар, обаче няма да стана ваш портиер, нито ваш слуга, нито ваша пачавра, не ви ли е ясно?

– Слушайте, дебела главо! Дали ще ви предложа нещо или не, това само аз ще реша. И дали ще ви премахна или не, това пак аз ще реша. Но преди да реша, искам да ви чуя. Така че сядайте и изплювайте хапката, пък после ще видим.

Поколебавам се, ала тъкмо в тоя миг улавям знака на Бренда – едно едва забележимо свеждане на клепачите, което говори: „Сядайте“ и което цели да ми внуши, че съм довел Дрейк до последния предел на търпението. В края на краищата тя по-добре го познава, тоя Дрейк, тъй че разумът ми подсказва да я послушам. Връщам се на мястото си и отново потъвам в коприненото кресло.

– Ако поставям въпроса за възнаграждението, то съвсем не е от наглост, мистър, а от елементарно чувство за справедливост. Планът, който бих могъл да ви предложа, съвсем не е конгломерат от глупости, като тоя на Милев, а реална възможност да спечелите милиони. И ако би се стигнало до осъществяването на тоя план, аз няма да се задоволя да ви го поднеса на книга, а ще поема ангажимента да го изпълня до последната подробност. Което значи да поема и съответния риск. Защото, за да бъде самата операция застрахована от всякакъв риск, ще се наложи предварително да заложа кожата си за нея.

– Добре де, не се хвалете. Говорете по същество – изръмжава Дрейк.

– Преди да заговоря по същество, трябва да чуя вас.

– Не, обратното, приятелю, обратното!

Мълча известно време, като обхождам безсмислено стаята с поглед, додето ми се струва да долавям ново движение на клепачите от страна на металическата жена.

– Хубаво – отстъпвам. – Нека бъде обратното. В края на краищата туй, което ще чуете от мене, няма да има за вас никаква стойност, докато не се превърне от словесен проект в дело. А за да се превърне в дело, единствената възможност е да прибегнете до моята помощ. До моята, а не до тая на Милев или на който и да било мошеник от неговия тип.

– Вашата честност също не е още доказана черно на бяло, Питър.

– Налага се да ме заинтересувате по съответен начин, мистър, за да я докажа. Колкото повече един човек е финансово заинтересуван да бъде честен, толкова по-голям е шансът той наистина да се окаже такъв.

– Досега вие се движите най-вече в сферата на общите приказки – напомня Дрейк.

– Стигам и до конкретните. На първо място, ако проектирате да пренасяте хашиш, това е глупост, която изобщо не заслужава да се обсъжда.

– Аз по-добре от вас мога да кажа глупост ли е или не – възразява спокойно шефът. – Защото аз печеля от хашиша, а не вие.

– Само че ние с вас оценяваме нещата от различна гледна точка, мистър. Хашишът е твърде обемиста стока. И доста евтина. Затова е не само трудна за пренасяне, но и просто не си заслужава риска.

– А вие какво предлагате? Двайсеткаратови брилянти?

– Хероин.

– Хероинът, приятелю, се произвежда най-вече тук, на Запад. От Изток се докарва опиумът, а от него на Запад се прави хероин.

– Значи в случая трябва да се действува другояче. Ще произвеждате хероина на Изток и ще го доставяте в готов вид на Запад. Стока за милиони и съвсем малка по обем.

– Не знам дали може да стане толкова лесно, колкото лесно си го представяте.

– Аз говоря на базата на реалности, а не на фантазии. Ако искате с един трафик да реализирате милиони, това е единствената възможност. Да се пренасят обемисти товари е изключено. И ако се касае до хашиш, по-добре прехвърляйте го с коли, както в миналото, и нека ви го обират до 90 процента по границите.

Шефът известно време мълчи замислено. Сетне бърка в джобчето на смокинга си, изважда дълга пура и грижливо я освобождава от целофанената одежда. После прибягва до следващата фаза на операцията, с помощта на джобното ножче. А подир туй, то се знае, запалва.

– Добре де, този въпрос няма сега да го обсъждаме – решава Дрейк, като ми отправя гъста струя дим, за да ми покаже колко хубаво мирише пурата му. – Минавайте нататък.

– В случай че се приготви пратка от пет или дори десет кила хероин…

– Десет кила хероин? – вдига вежди шефът. – Давате ли си сметка какво прави това, изразено в парични знаци?

– Приблизително. Обаче когато каналът е сигурен, десет кила са винаги за предпочитане пред пет или пред две…

– Но само когато е абсолютно сигурен, Питър! – прекъсва ме червенокосият въглен.

Пътем казано въгленът му в тоя миг изглежда здравата нажежен, нещо трудно обяснимо, ако се вземе под внимание, че никъде около ръката му не виждам специфичната цилиндрична чаша.

– 98 на сто сигурен – уточнявам. – Не мога все пак да не оставя 2 на сто за непредвидимите случайности.

– Оставете сега процентите.

– Когато у нас искаме да кажем, че една работа върви добре, имаме обичай да казваме, че върви като по вода. Аз съм моряк, мистър, и можете да ми повярвате, че нещата наистина най-добре вървят по вода. По водата по-малко друса, мистър.

Млъквам за малко, колкото да запаля на свой ред цигара и да изостря още повече вниманието на шефа.

– От вашите хора се иска да опаковат както трябва хероина и да го лепнат по съответния начин върху подводната част на даден кораб, идващ от Босфора за някое българско пристанище – Бургас или Варна, по ваш избор. Толкова. Цялата останала част на операцията ще бъде осигурена от мене и моите хора. Вашата единствена грижа ще бъде да получите стоката във Виена. Това отърва ли ви?

– По-точно, ако може! – подканя ме Дрейк.

– Може и по-точно: моят човек откача стоката от кораба и я пренася до съответното дунавско пристанище, където по същия начин я залепва на някой шлеп. Вие пък я отлепвате в Австрия. Какво повече?

Дрейк отново мълчи известно време, като се задоволява да насища атмосферата с гъсти кълба дим.

– Планът като обща схема е изкусителен – установява най-сетне той между две никотинени изригвания. – Обаче реализацията му предполага уточняването на още редица подробности.

– Готов съм и с подробностите.

– Например – формите на връзка. Вие знаете, че въпросът за връзката е доста деликатен, Питър!

– Тя ще бъде възможно най-лесната и най-сигурна. След като знаем името на кораба и времето на пристигането му в България, аз ще изпратя няколко пощенски картички с невинен текст до моите хора там, в страната. А след като хероинът се прехвърли върху шлепа, други няколко поздравителни картички ще бъдат изпратени на ваш адрес в Австрия. Шлеповете пътуват достатъчно бавно, а картичките ще съдържат такъв невинен текст, че няма начин поне част от тях да не пристигнат до местоназначението си. Въпрос на уточняване е как ще бъде нанесено името на шлепа върху картичката или върху марката или ако щете – под марката. За това съществуват сто начина.

– А хората? – запитва шефът, като примижава от дима, който сам е произвел. – Въпросът за хората е още по-деликатен, Питър!

– Хората ги искайте от мене. Мога да ви предоставя една, две, три дузини сигурни хора, готови на всичко срещу скромна сума. Но аз лично предпочитам екип в минимален състав от четири-пет човека, един от които ще ръководи всичко и ще отговаря за всичко пред мене.

– Колкото по-малко помагачи, толкова по-добре – кима Дрейк. – Ще спестим разноските и ще увеличим шанса за успех. Обаче много или малко, тия хора трябва да се вербуват. А също – при случай – и да се контролират.

– Това е също моя задача – заявявам. – Изобщо от Варна до Виена всичко е моя задача. За вас остава само да прибирате парите.

– Не се хвалете, казах ви – промърморва шефът. – Всичко това тепърва подлежи на проверка. Грижлива проверка, Питър, додето се решим на операцията.

– За операцията е необходимо още едно условие – подсещам го.

– А как си го представяте това условие?

– Представям си го като десет процента.

– Вие сте луд! – отвръща Дрейк без патос, ала съвсем категорично. – Имате ли представа каква е цената на… да речем на десет кила хероин?

– В Америка това прави не по-малко от десет милиона.

– По цените в Америка работят само американците – бърза да поясни шефът. – Но дори по европейски цени това прави пет милиона. И вие имате наивността да вярвате, че ще ви предложа петстотин хиляди, та дори и всичко да върви по вода?

– Защо не? След като и за вас ще останат не по-малко от два милиона.

– Аз съм ви взел за секретар, Питър, а не за да водите счетоводството ми – уточнява червенокосият въглен. – Обаче след като сте се нагърбили и с това бреме, дължа да ви припомня, че не съм сам в операцията и че съществува друг участник, чиито претенции са по-алчни и от вашите.

– Другият участник ще спечели достатъчно от разликата между европейските цени и американските, щом те, според вас самия, са двойно по-високи. Другият участник ще печели сто на сто, мистър. А аз искам от вас някакви мизерни десет процента.

– Вие сте луд! – повтаря Дрейк.

Сетне навежда глава, сякаш наскърбен от тежката диагноза, която сам е формулирал. За да произнесе подир късо мълчание:

– Един процент! И то просто за да ви дам възможност да оцените великодушието ми.

– Допусках, че ще ми намалите един или два процента – въздъхвам. – Но не предполагах, че ще имате безочието да ми предложите един процент.

– Един процент и живота, Питър! А животът струва много повече от всякакви проценти. Особено когато човек е на ваша възраст.

Той замълчава, отново обладан от лека скръб, сетне произнася носталгично:

– Какво не бих дал, за да бъда на вашата възраст, приятелю!