Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 20 страниц)

Той ме поглежда замислено и забелязва:

– Всеки от нас би могъл да мечтае за такава смърт… когато й дойде времето, разбира се… и възможно по-късно… Обаче вас, изглежда, този въпрос не ви засяга.

– Засяга ме толкова, колкото и всички смъртни. Само че не виждам смисъл да си губя времето в проекти как да избегна неизбежното.

– Тук сте напълно прав – съгласява се домакинът. – Но понеже неизбежното засега се е отдалечило на почетна дистанция от вас, предлагам ви да се върнете на тая Дрейк-стрийт, както я наричат всички, и да се настаните в кантората на бившия си шеф.

– Но там е навярно полицията…

– Полицията вече си е свършила работата и е напуснала тия места, като е събрала не само изобличителните книжа на тоя стар глупак, но и хората му. Така че околността е напълно чиста, а помещението е вече наето от нас. Виждате, че пипаме бързо…

– Не съм се и съмнявал.

– Ще седите прочее в кантората на бившия си шеф и ще приемате кореспонденцията му. Разбира се, тая кореспонденция бихме могли да я следим и по друг път, но какъв смисъл да се месим грубо в работата на британската пощенска администрация. Още повече, в случай че мрачните ви прогнози за възможния провал на операцията се сбъднат, ние ще имаме нужда от тоя терен, а също и от Стентън, който може да осигури новата доставка от Средния Изток. Дръжте се прочее тъй, сякаш сте наследили покойника, приемайте кореспонденцията му и поддържайте връзка с мене.

– За да се държа като законен наследник е необходимо известно самочувствие, мистър. А човек без паспорт не може да има самочувствие.

– Как „без паспорт“?

– Визата ми отдавна е изтекла.

– Ще уредим някак тоя въпрос – отвръща домакинът подир късо мълчание. – Но това няма да стане още утре. Казах ви, че не можем да се месим грубо където ни скимне. И все пак ще намеря начин да ви продължа визата.

Чудесно обещание. Също като това на Дрейк.

Напускам гостоприемния дом, вземам такси и потеглям за Челси да отнеса на Линда вестта за внезапното избавление. Имам чувството, че пристигам тъкмо навреме, защото между гостенката и стопанката са възникнали вече дребни търкания, както винаги се случва, когато оставиш за по-дълго време две жени в компанията една на друга. Заплашени от скуката, те търсят изход в разправиите.

– О, Питър, вие спасихте живота ми – произнася с мелодичния си глас мис Грей, когато се настанява до мене в таксито.

– Искрено казано, това бе доста дълга операция, която аз само започнах, а други довършиха – забелязвам скромно.

Подир което естествено се налага да изложа по-подробно обстоятелствата около гибелта на стария Дрейк.

– Не долавяте ли, че в тая квартира има нещо злокобно? – запитва Линда, когато най-сетне се озоваваме в хола с белите кожи.

– Злокобното не е в квартирата, а в спомена ви.

– Имам чувството, че всеки момент Марк може отново да се появи.

– Това ще бъде един действително интересен за науката феномен – промърморвам. – Не знам досега някой, заминал за оня свят, да се е връщал обратно.

– Нима и Марк?…

– За щастие – да.

Тя се отпуска с облекчение в креслото и доколкото мога да съдя по лицето й, видът на квартирата вече не й се струва тъй зловещ.

– Само едно не мога да си обясня, Питър. Как тоя тип успя да се вмъкне, когато ключът бе в ключалката?

– Не ме карайте да ви посвещавам в технически секрети, които едва ли някога ще ви потрябват – отвръщам с леко отегчение.

Но понеже виждам, че въпросът продължава да я измъчва, подхвърлям:

– Надявам се, все пак не смятате, че аз съм го въвел…

– Съвсем не, обаче…

– Съществуват доста прости приспособления, чрез които ключът се захапва отвън и се превърта отвън. Ясно ли ви е?

– Разбирам.

– И Марк никога нямаше да хлътне с пистолета си, ако бяхме поставили резето отвътре.

– Да, но щеше да ме причака на стълбата – съобразява не без основание мис Грей. – И да ме ликвидира във ваше отсъствие… или преди да успеете да се намесите…

– Възможно е. Обаче всичко това е минало. Колкото по-бързо го забравите, толкова по-добре.

И за да отклоня мислите й в друга насока, забелязвам:

– Погрижете се по-скоро за утрешния ден, въпреки че поетичният рефрен на оная ваша песен презира всяко „утре“. Какво бихте казали например за възможността да се върнете отново в „Ева“?

– Защо не? Вие знаете, Питър, че не разполагам с богат избор.

И ние отиваме в кухнята, за да потърсим нещо за вечеря.

Появяването ми на Дрейк-стрийт следващата заран е равносилно на истински триумф, макар и съвсем безшумен. Не знам как и защо, обаче всички тук са си внушили, че именно аз съм ликвидирал Дрейк и това ме обгръща в ореола не само на победител, а и на освободител, доколкото цялото местно население е изпитвало към покойния шеф най-вече страх и скрита неприязън. Когато влизам в кафенето на ъгъла да изпия едно кафе и да проверя дали хубавицата от афиша е все още на мястото си, посетителите ме поздравяват с радушни усмивки. Когато се отбивам при моя приятел мистър Оливър, той дълго и развълнувано разтърсва десницата ми, сякаш съм се върнал от бойното поле, увенчан с лаври. А когато продължавам по улицата към Главната квартира, дребните комарджии и контрабандисти с уважение ми свалят шапки, въпреки дъжда, който бавно, но упорито ръми.

Самата Главна квартира не се е изменила много от оня ден, с тая подробност, че по стълбата не дежури нито Боб, нито Ал и че в кабинета бутилките върху подвижния бар са до една празни. Иначе всичко си е на мястото, включително и спуснатите завеси, понеже мебелите принадлежат на собственика и мистър Дрейк не е бил нищо повече от един обременителен наемател.

Едва съм се настанил зад бюрото, колкото за да проверя как изглежда светът от гледната точка на стария Дрейк, когато на вратата се почуква и в стаята влиза Стентън. Би могло да се каже „вечният Стентън“, защото тоя поне не то заплашва насилствена смърт.

– Дойдох да ви се представя, мистър Питър, и да ви уведомя, че съм на вашите услуги – съобщава с предразполагаща усмивка търговският директор на гангстерското предприятие.

– Радвам се да ви видя жив и здрав, Стентън. Особено след като нашият скъп шеф тъй преждевременно ни напусна…

– О, нека не преувеличаваме, мистър – възразява меко специалистът по финансовите операции. – Смъртта на шефа едва ли е била удар за някого… освен за самия него… Вие знаете, че той беше от тая, суровата, школа.

– А каква друга школа би могла да съществува в област като нашата, Стентън?

– Вие знаете, че хората още от старо време са препоръчвали железните ръце да се обличат в кадифени ръкавици – отвръща директорът. – А старият Дрейк почти винаги пропускаше да си слага ръкавиците. И изобщо предпочиташе похватите на грубото насилие.

– Трябва ли да разбирам, че вие лично сте против насилието? – запитвам със сянка на недоумение.

– И да, и не – произнася уклончиво Стентън. – В тоя свят, естествено, насилието е неизбежно. Обаче всичко зависи от формата. Нали ви казах: железните ръце са хубаво нещо, но и ръкавиците не са без значение.

Той млъква и ме поглежда с леко възпалените си очи на албинос, за да провери реакцията ми. Сетне, успокоен от израза ми на търпеливо внимание, добавя:

– Аз имам един принцип, мистър Питър: парите са велика сила. Най-великата. Следователно и напълно достатъчна, за да упражнявате властта си. А в такъв случай защо е нужно да прибягваме до юмруци или пистолети, да поддържаме паразити като Ал или Марк и да рискуваме неприятности с полицията? Когато един човек знае, че в твоята власт е да му платиш или да го оставиш гладен, той е готов да те уважава и без помощта на Ал и Марк.

– Драго ми е да установя, че възгледите ви по въпроса са доста сходни с моите – казвам.

Декларацията ми видимо ощастливява Стентън, който вероятно през цялото време се стреми именно към това – да изрази такива възгледи, които да съответствуват на моите.

– А това, че полицията се е ровила из книжата на Дрейк, няма ли да причини известни затруднения на предприятието? – решавам да сменя темата.

– Финансовите книжа за щастие не се намираха тук, мистър – уведомява ме директорът. – Те бяха в касата на „Ева“.

– А нима касата на „Ева“ не бе подложена на проверка?

– По силата на кой закон? – запитва Стентън. – Собственик на „Ева“, макар и само формално, съм аз, а не Дрейк.

– Е, значи вече сте собственик и по същество.

– Чул ви господ, мистър.

– И понеже стана дума за „Ева“, бих запитал: не смятате ли, че отсъствието на мис Грей нарушава донейде художественото ниво на програмата?

– Но, разбира се – отзовава се с готовност Стентън. – И ако щете вярвайте, обаче аз тъкмо се готвех да запитам, дали мис Грей не би благоволила да се върне наново при нас?

– Смятам, че ще благоволи – кимам. – Тя е отстъпчиво същество.

– Изключително възпитана дама.

– Така че, Стентън, гледайте си работата – обобщавам.

– Да, естествено. Но от известно място ми беше намекнато, че шефът в момента сте вие.

– Да, само че положението ми е донейде като това на английската кралица: царувам, обаче не управлявам. Така че гледайте си спокойно работата.

Тая последна декларация вече напълно ощастливява финансовия специалист и като ми отправя сервилен поклон, той напуска кабинета.

Искрено казано, тоя кабинет ме подтиска. Дръпвам пердетата, за да влезе малко светлина, ала интериорът не става от това по-приветлив. Мъждивото сияние на дъждовния ден едва ли е по-силно от сиянието на кристалните полилеи. И после всичко в тоя кабинет ми напомня за стария Дрейк, както всичко в оная квартира напомня на Линда за Марк. И върви се утешавай с мисълта, че причината не е в кабинета, а в спомените.

Едва дочаквам прочее да стане дванайсет, за да се запътя към заведението на италианеца, където поглъщам един отличен стек с макарони по милански, поднесен ми в знак на особено внимание лично от съдържателя. След което се отправям за къса следобедна размисъл към родната „Аризона“.

– О, мистър Питър! – възклицава радушно добрата Дорис.

И добавя с грейнало лице:

– Какви трагични събития, а?

– Да, наистина – промърморвам. – Но за щастие, вас лично те не ви засягат. Напротив, вие с всеки ден ставате по-цъфтяща и по-примамлива. Казвал съм го и неведнаж: здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис!

– Вие сте ужасен ласкател, мистър Питър! – възразява не без израз на удоволствие жената. – И все пак, какви събития, а?

– Да, наистина – повтарям. – Такива, че вече и аз, и вие ще можем да спим по-спокойно.

И за да подкрепя тия думи със съответни действия, поемам по стълбата към стаята си.

* * *

„Приемайте кореспонденцията на покойния и поддържайте връзка с мене“ – бе казал Мортън. Един наистина сериозен мотив, за да кисна в този кабинет на Дрейк-стрийт, при положение, че кореспонденцията може да съдържа нещо интересно.

Само че тя не съдържа нищо интересно. И това е предварително известно на американеца. Или може би той има предвид специално картичките от Виена? Да, наистина. Обаче Мартън би трябвало да е идиот, за да не разбира, че тия картички никога няма да се получат. Или да смята мене за идиот.

Картичките няма да се получат в случай, че операцията претърпи провал нейде между Варна и Виена. Обаче те няма да се получат и в случай, че операцията не претърпи провал. По простата причина, че тогава самото ЦРУ ще организира провала на приемателния пункт в австрийската столица. Така че пак няма да има стока, а следователно – и съобщение за стоката.

Но тогава защо американецът ме е настанил тук, в това уютно помещение, вместо да ме изпрати без излишно протакане на гробищата? Защото допуска, че пратката наистина може да бъде заловена, преди да стигне до Виена. Прочее, операцията ще трябва да бъде повторена. Прочее, аз още съм му нужен.

Съществува и друг отговор, ала аз лично не съм убеден твърде в неговата достоверност: Мортън се готви да ме използува и в бъдеще, заедно с малката ми група от готови на всичко хора. Само че за него и аз, и моите хора, не сме нищо повече от ламтящи за печалби криминални типове. И веднаж провокацията реализирана, за какво са му на ЦРУ тия политически несигурни типове, които на всичко отгоре вероятно ще събудят и подозрението на местните органи?

И един трети отговор. В случай, че провокацията успее, Мортън би могъл да ме използува в ролята на жив свидетел, когото жадните за сензации журналисти охотно ще снимат и интервюират: Агентът, изпратен от българите, за да приема стоката в Лондон. Разкаялият се грешник, готов да повтаря като добре навит автомат признанията си, измислени и редактирани от Мортън. Но понеже грешникът съвсем няма да бъде готов да приеме тая роля, тя неминуемо ще отпадне. А заедно с нея ще отпадне и той.

Най-вероятен все пак си остава първият вариант. А това значи, че мога да разчитам на известна неприкосновеност само до момента и точно до момента, в който Мортън получи съобщението, че провокацията е приключена. А този момент съвсем не е далече. И всеки изминат ден ме приближава неотменно към него – към тържествения, трогателен и незабравим миг, когато ще бъдеш поканен да вземеш участие в собственото си погребение.

– Вие бяхте обещали да направите нещо за визата ми, мистър – позволявам си на два пъти да напомня по телефона на новия си шеф.

– Да, да, не се безпокойте – промърморва той първия път.

– А за какво, по дяволите, ви е потрябвала виза тъкмо сега? – запитва Мортън втория път.

– Мис Грей ме помоли да я съпроводя до Брайтън. Ще се върна веднага, разбира се, Но вие знаете, че едно пътуване с нередовен паспорт…

– Ще отложите пътуването – отвръща сухо американецът. – Вече мисля ви обясних, че присъствието ви тук е наложително.

Подчинявам се, естествено. И какво друго бих могъл да направя? Още повече мис Грей няма никакво намерение да ходи в Брайтън или където и да било другаде. В момента тя е твърде доволна от възобновяването на гастрола си в „Ева“ и твърде заета с подготовката на няколко нови песни.

Аз също съм зает. Най-вече с това да си гризя ноктите, фигуративно казано. Това е все пак по-добре, отколкото да си ядеш нервите.

Вече сме в началото на ноември, когато един късен следобед, късен и дъжделив, ако трябва да бъдем изчерпателни, телефонът ненадейно иззвънява:

– Мистър Питър? – чувам в слушалката познатия басов глас. – Какво бихте казали, ако ви предложа да вечеряме заедно? Имам хубави новини за вас.

– Поласкан съм, че сте се сетили за мене – избъбрям.

– В такъв случай чакайте ме на ъгъла на Риджънт стрийт до Пикадили съркъс. Ще мина точно в седем. Черен плимут.

Черният плимут ми е известен. Не ми е известно обаче другото. Хубави новини… Хубавото за единия, уви, рядко е хубаво и за другия. Да се надяваме, че няма да ми сервира информацията за сполучливия край на една провокация.

Точно в уречения час черният плимут минава край уреченото място, спира за няколко секунди и аз се настанявам до Мортън. Колата излиза на Стренд, прехвърля Темза по моста Ватерло и поема из лабиринта на Южните квартали.

Названието Южни квартали създава може би представа за топлота и дори екзотика, но само у онзи, който не е надзъртал в тия обширни лондонски територии. Движим се край реката, която впрочем не се вижда, а само се отгатва по редиците високи кранове, вдигнали тъмните си хоботи над покривите. Сетне свиваме в някакъв тесен мрачен улей между слепите фасади на складове и фабрични сгради, едва осветени тук-там от жълто-зелената светлина на газови фенери. После влизаме в друга улица, а сетне – в трета. И навсякъде все същите зловещи слепи фасади, мъждиви лампи и безлюдни тесни тротоари, като че се лутаме из някакъв мъртъв глад.

Най-сетне се измъкваме от поредния улей, за да се озовем на нещо като площадче, между ръждиви огради и калкани на депа. Плимутът спира пред двуетажна кръчма, сякаш специално приготвена за снимане на филм по Дикенсов роман. Над входа на заведението виси табела с грижливо изрисуван кораб.

Горилата, играеща не без успех ролята на шофьор, изскача от колата, за да отвори вратичката на шефа, докато на мене бива предоставено правото сам да се измъкна навън. Влизам в кръчмата, като следвам почтително Мортън и от глухотата на пустата вечерна улица изведнаж се озовавам в теснотията и олелията на ярко осветеното помещение. Младежи и девойки с дълги рошави коси и оръфани джинси, възрастни господа и дами в дискретни елегантни облекла, квартални дриплювци, плюс един скромен като състав, но оглушителен като продукция оркестър от два акордеона и едно банжо – всичко това наблъскано върху няколко квадратни метра и заето да се налива с бира, да се кикоти и да се надвиква – не, това наистина не е „Белият слон“ и тоя Мортън съвсем е изкуфял.

За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.

Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.

Изглежда че в това заведение тишината не е твърде търсена или се предлага на прекалено висока цена, защото ако се изключат две възрастни двойки, ресторантът е празен. Настаняваме се до прозореца в единия ъгъл и подпомогнати от келнера се заемаме да избираме менюто.

Вечерята минава почти в мълчание или във формулиране на известен брой безспорни истини, главно от страна на американеца.

– Това ресторантче е едно доста спокойно кътче – казва мистър Мортън.

Или:

– Този дъждец, както е заситнил, вероятно няма да спре чак до май – забелязва мистър Мортън.

Лично мене обаче дългите паузи и празните фрази не ме безпокоят, понеже знам, че сериозните хора пристъпват към сериозните теми едва при кафето. Така и става.

– Исках да ви съобщя нещо, за което не е удобно да се бъбри по телефона – уведомява ме американецът. – Доставката е била получена във Виена тази заран и операцията ни е приключена.

И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:

– Слава богу!

Макар че на ум си казвам „по дяволите“.

– Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър – произнася Мортън и отпива от кафето си.

Подир което се сеща да добави:

– Естествено, не без вашата ценна помощ.

Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?

В края на краищата – може би въпрос на темперамент. Може би.

Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът урежда и сметката, решавам все пак да запитам:

– Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?

– А вие какво очаквахте? – поглежда ме с любопитство шефът.

– Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.

– Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.

Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:

– Мисля, че можем да ставаме.

Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.

Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.

– Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще – обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.

Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.

– Насам! – нарежда американецът и ме повежда към стълбата.

А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:

– Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…

Какво чакам? – едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж – един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.

– Мястото е малко необичайно за срещи – взема ми думите от устата Мортън, – обаче вие сам разбирате, че се касае за среща от по-особен характер.

Той ме повежда през хангара, в дъното на който – доколкото полумракът позволява, – се виждат някакви врати. Само че ние не стигаме до вратите, а спираме сред помещението и шефът пояснява:

– Тук трябва да чакаме.

Чакам прочее, като оставям на американеца грижата да поддържа разговора:

– Вие се оказахте прав, мистър Питър. Пратката излезе точно петнайсет кила.

– Драго ми е да го чуя – отвръщам.

– Вероятно ще ви стане още по-драго, ако ви уведомя и за самото съдържание на пратката. Петнайсет кила чисто нишесте, мистър Питър.

– Сигурен ли сте? – запитвам, без да маркирам прекалена изненада.

– Абсолютно. И текстът на шифрограмата е още в джоба ми. Бих ви я показал, ако си струваше труда.

– Всъщност, възможно е – произнасям след къса размисъл. – Старият Дрейк вече го направи веднаж тоя номер. Само че тогава нишестето възлизаше мисля на десет кила.

– Да, знам – кима Мортън. – Обаче сега номерът не е дело на стария Дрейк. И ние имаме точни сведения, че от изходната база е бил изпратен за Варна хероин, а не нишесте. И съвсем ясно е, че хероинът се е превърнал в нишесте от Варна нататък.

– Странно…

– Странно за нас, може би. Но не и за вас. Макар че сега вече и за нас странното става доста лесно обяснимо.

– Не смея да се бъркам в хипотезите ви – промърморвам. – Мога само да ви кажа това, което казах навремето и на Дрейк: моите хора съвсем не се интересуват от вашия хероин. По простата причина, че нямат никаква възможност да използуват тоя хероин в България.

– Знам, знам, чувал съм ги вече тия декларации – забелязва с леко нетърпение Мортън. – И дори за известно време бях наклонен да им вярвам. Само че това време безвъзвратно изтече, мистър Питър.

Той ме поглежда в упор и сега погледът му е тежък и откровено неприязнен:

– Ние мислехме, че имаме работа с банда контрабандисти, докато всъщност сме имали работа с хора от вашето разузнаване… Това е грешката ни… Фатална грешка, признавам.

– Разузнаване? – запитвам наивно. – Вие мислите, че разузнаването ще си губи времето с някакъв трафик на наркотици?

– Обаче вие също допуснахте фатална грешка, мистър Питър – продължава американецът, без да дава ухо на възраженията ми. – Вярно е, че доста удобно се настанихте в тила на противника. Само че забравихте да си осигурите евентуалния изход. И сега ще трябва да платите за всичко. Или да си получите възнаграждението – ако предпочитате тоя израз.

– И вие имате куража да ме упреквате в мнителност… – произнасям с горчивина.

– Да, вие се сетихте за изхода едва тогава, когато всички врати вече бяха безвъзвратно затворени – продължава да развива темата си Мортън. – И макар да нямам особен вкус към хумора, просто ме напушва смях, като си спомня простодушните ви опити да си осигурите виза, и то не от друг, а от мене. При пътуването, което ви предстои, вие нямате абсолютно никаква нужда от виза, мистър Питър!

Той млъква, поглежда часовника си, а сетне и тънещото в полумрак дъно на хамбара и забелязва:

– Предполагам, че човекът, за който стана дума, вече може да дойде всеки миг. Затова ще използувам случая, за да ви окажа едно последно снизхождение, което вие, разбира се, съвсем не заслужавате. Дали ще ви оставим да вървите, където ви видят очите или ще ви предложим място в нашата система, това само по-горната инстанция може да реши. В моя власт е обаче да ви върна живота. Защото вярвам си давате сметка, че в момента сте на път да го загубите.

Значи, все пак останала е една последна вратичка – би следвало да си кажа. И ако не си го казвам, то е понеже достатъчно ясно съзнавам, че се касае за една съвсем въображаема вратичка, един мираж за глупаци.

В тоя миг ми се струва да долавям някаква смътна сянка в дъното на хангара. Една смътна сянка, мярнала се за миг и изчезнала зад най-близката бетонена колона. Може би просто тъй ми се е сторило, но едва ли, защото виждам, че и погледът на Мортън се е насочил натам.

– И тъй, готов съм да ви подаря живота, мистър Питър – връща се на своето американецът. – При едно единствено, но неотменимо условие: да ни разкажете всичко по принципа „от игла до конец“. С факти, технически подробности и най-вече имена. Съвсем лесно, нали?

– Наистина – побързвам да се съглася. – Но само в случай, че разполагах с необходимата ви информация. А аз не разполагам с нея. И просто не виждам как бих могъл да заслужа високата чест, която ми оказвате, да ме смятате за нещо съвсем различно от туй, което съм в действителност…

– Оставете бъбрежа! – прекъсва ме Мортън, който тъкмо вслушан в бъбрежа ми, не е забелязал, че додето безцелно се полюшвам насам-натам, съм се приближил на няколко сантиметра към него. – Кажете направо: да или не!

– Вие сам разбирате, мистър, че в момента изгарям от желание да кажа именно „да“. Обаче подир моето „да“ ще започнат въпросите и аз ще бъда принуден да лъжа, а понеже лъжите ми ще се разпростират в една област, която, както ви казах, е за мене тера инкогнита…

– Не мърдайте! – предупреждава ме американецът, уловил този път повторното ми придвижване.

И като повишава глас, извиква:

– Излезте, драги! Мистър Питър иска да ви види!

И още не заглъхнало ехото на тоя призив в празния хангар, иззад една от циментовите колони безшумно изниква фигурата на слаб мъж в черен шлифер и с черна шапка и с някакъв черен предмет в дясната ръка. Мъжът лениво дъвче вечната си дъвка, отправил към нас неподвижен поглед. Извънредният и пълномощен посланик на смъртта.

– Не мърдайте! – изкънтява нов призив.

Но сега вече това е призивът на моя глас. Понеже в мига, когато е повикал Марк и е погледнал към насрещната колона, Мортън неволно ми е дал възможност да се изправя зад гърба му и да забия дулото на малкия броунинг в кръста му. Една маневра, която съм обмислял педантично през цялото време на разговора с пълното съзнание, че това е маневра на безизходицата. Защото дори да допуснем, че се измъкна някак си от тая гробница, пред мене тутакси ще възникне следващият въпрос: а после?

Американецът в първата секунда сякаш все още не съзнава добре положението и дори прави неволен жест към задния си джоб, тъй че се налага да повторя малко по-свирепо:

– Не мърдайте, Мортън! Иначе ще ви изпразня целия пълнител в слабините. И то – с пистолета на стария Дрейк.

При тия думи и за да предотвратя евентуалните лудории, сам бъркам в задния джоб на американеца и изваждам приютения там револвер.

– … Стария Дрейк… – чувам ехото на собствения си глас.

Обаче ехото идва не от хангара, а от устата на Марк.

– Вие убихте стария Дрейк, нали?

В първия миг помислям, че въпросът е отправен към мене, ала това е слабо вероятно, тъй като тъмните, лишени от израз очи на убиеца фиксират американеца. И тогава си давам сметка, че все пак поне едно същество е било привързано към покойния гангстер. И туй същество е именно този човек с черен шлифер и птичи мозък – пратеникът на смъртта.

Ръката на Марк бавно се вдига и дулото на черния предмет се насочва към гърдите на Мортън, когото в момента използувам като жив щит.

– Не си играйте с оръжието, Марк!… Какво ви е прихванало?… – извиква в паника американецът с внезапно изтънял и напуснал басовия регистър глас.

Отговорът на противника е къс, но категоричен: два изстрела, чийто пукот е смекчен от заглушителя, ала чийто резултат е налице, тъй като пълното тяло пред мене се поклаща и аз го улавям под мишниците, за да то задържа пред себе си, защото пистолетът на Марк е все още насочен натам и вече очевидно дебне мене.

Да го задържа… Опитайте се да задържите изправено едно стокилограмово тяло, след като се е превърнало в инертна маса… То се свлича, все повече натежава и все повече ми се изплъзва.

Още миг – и ще бъда напълно оголен за куршумите на убиеца. „Трябваше да му стрелям пръв и веднага“ сещам се за част от секундата…

И това вероятно би била последната ми и предсмъртна мисъл – твърде груба за такъв трогателен момент мисъл, – ако ненадейно иззад колоната не изниква като по чудо някаква ръка, която с решителен и не търпящ възражения жест се сгромолясва върху темето на Марк. Едно теме, от което не би останало много нещо, ако не беше омекотяващото въздействие на шапката. Ето защо е полезно да носим шапки.

Не знам нужно ли е да добавям, че подир въпросната ръка се явява и самият Борислав.

* * *

Пътят на отстъплението ни не е покрит с рози, но не е свързан и с особени рискове. Ако не броим, разбира се, риска да си счупим някой крак.

Оттеглянето се извършва не откъм входа, дето дебне горилата в плимута, а през отвора, зеещ над Темза и под който в стената е взидана стълбичка от метални пръти.

Спускаме се някак си в мрачината, прехвърляме се в съседния, предназначен за товарни камиони проход и излизаме на тясна уличка, дето Борислав е гарирал форда си. Тъй че оттук нататък маневрите се извършват с по-съвременни средства, чак додето излизаме на някакъв задръстен от шлепове кей.

Оставяме колата и се прехвърляме на малка моторница, дето ни очаква младеж с тъмна фуражка.

– Към парахода ли? – пита момъкът.

– Може и към Интелижанс сървис – отвръща приятелят ми.

Но понеже нашето момче не знае къде точно се помещава този реномиран институт, то все пак подкарва към парахода.

Движим се по средата на реката, за да избегнем струпаните край брега ладии и шлепове. От двете ни страни бавно пълзят и отминават тъмните грамади на града и врязаните в небето корпуси на исполинските кранове. В далечината върху фона на мъждивото влажно небе вече се открояват двете мрачни кули на Тауър-бридж.