Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 20 страниц)

– Получихме съобщението ви – измърморва полугласно той. – Шефът при първа възможност ще ви види лично.

– Употребявай по-често думи като „трафик“, „контракт“, „риск“, и „контрабанда“ – предупреждавам го, тъй като виждам, че Линда се промъква към нас под предлог да приюти главата си на сянка. – Изобщо не се бой от чуждиците. Нека си въобрази, че долавя за какво говорим.

– Рискът е налице, но планът за трафика е приет и контрабандата ще се извърши точно както вие предлагате – съобщава лейтенантът, решил веднага да се възползува от съвета ми за чуждиците.

Подир което аз се заемам с една съвсем ненужна за нас двамата, ала твърде необходима за пред съпругата ми работа. Започвам да му обяснявам накъсо характера на операцията, като използувам възможно повече думи, понятни за британското ухо, и възможно повече жестове, понятни за всеки средно умен човек.

– Нужни са ми пет души – завършвам, като за по-ясно му посочвам цифрата с пръсти. – А сега вие помислете и напишете върху пясъка едно десет хиляди.

Лейтенантът си придава съсредоточен вид почесва се, после начертава върху пясъка една десятка, поглежда ме и за по-ясно добавя още три нули, а сетне изравнява цифрата с длан.

Засмивам се и поклащам глава:

– Шест хиляди, драги. Само шест.

И ние се увличаме в пазарлъка, който не се нуждае от особени жестове, защото на какъвто и език да се пазарят двама души, и без знаци е ясно, че става дума за пазарлък.

– Смятам, че утре ще можем да поговорим по-подробно – казвам в заключение. – Утре тая хубавица ще бъде на легло.

– Вярно, готова е – кима лейтенантът, като гледа към безбрежната морска шир.

Линда наистина се оказва готова, и то не утре, а още днес. Едва сме се прибрали в стаята подир обеда в ресторанта, когато температурата я понася и заставя да легне. Налага се да извикам лекаря, за да установи туй, което е ясно и без медицински преглед. Лекарят знае малко френски, така че говорим с него на френски, макар че на български бихме се разбрали по-лесно. Обаче с температура или не, съпругата ми е такава жена, че трябва да внимавам.

Прочее на всичко отгоре налага се да стана и медицинска сестра. И додето чакам да доставят предписаните от лекаря медикаменти, прибягвам към услугите на най-простия препарат – киселото мляко. А човекът, който ми донася киселото мляко, се оказва същият оня колега от летището.

– Съобщете, че следващата нощ съм на разположение – прошепвам, когато го изпращам до вратата.

И четвърт час по-късно заедно с лекарствата идва и отговорът:

– В полунощ генералът ще ви чака в съседната стая. Накарайте за всеки случай жената да изпие тая ампулка – предава ми човекът от летището.

Подир което отново се посвещавам на милосърдната си мисия. Линда е цялата в огън и едва успявам да я принудя да вземе хапчетата за смъкване на температурата. Налага се да повторя млечната процедура, понеже нямам особено доверие в другите кремове. Да, мила, това не е Брайтън. Добре все пак, че и аз не съм Дрейк. Иначе бихме могли да се разделим, и то завинаги.

Жената ту се върти неспокойно и въздиша полугласно, ту замира отново, понесена от огъня на високата температура към оная забрава, от която, не знам защо, всички се боим като деца от тъмното. Задоволявам се да изразходвам киселото мляко, без да пестя материала, като го пляскам особено щедро върху гърба и бедрата, които най-силно са изгорели. Каква породиста физика. И какви жестоки следи от слънчевите целувки.

Понякога Линда сякаш идва за миг на себе си и ме поглежда със синьозелените си очи, замъглени от треската, а сетне отново ги затваря. Температурата все още не спада, доколкото може да се съди по външните признаци. Едва късно вечерта, когато за малко се опомня, жената едва прошепва: „Вие ли сте, Питър?“, на което бързам да отговоря, че съм аз самият, а заедно с това и да поднеса до устните й малко вода, в която съм излял съдържанието на ампулката. Съпругата ми покорно изпива водата и се отпуска безсилно на възглавницата. Изобщо тя е тъй покорна, че очевидно не е на себе си и аз дори изпитвам леко угризение, задето съм й пробутал сънотворното, ала после се успокоявам с мисълта, че в момента то може да й бъде само от полза.

Полунощ. Този път не се налага да ожулвам дрехите си в парапета. Почуквам на съседната врата и влизам смело, за да се озова между генерала и Борислав, разположили се от двете страни на входа. Шефът става, за да ми стисне ръката и дори се кани да каже нещо като приветствие, но той не е по силните думи, затуй се задоволява да ме погледне приятелски с тия свои сини очи, просто неприлично сини за един генерал.

– Как е болната?

– В дълбок сън.

– Тогава сядай и да минем на въпросите.

Изпълнявам нареждането, докато той самият, както си му е обичаят, започва да измерва с крачки квадратурата на стаята.

– Ти смяташ, че първите една-две пратки трябва да бъдат пуснати. Това наистина е необходимо, за да имаш време за по-нататъшни издирвания. Но какво да правим, ако докарат десет или петнайсет килограма хероин? Все пак ние имаме международни задължения…

– Не допускам количеството да бъде такова. Поне на първо време, поне додето каналът не е проверен.

– А как искаш да те уведомим какво е количеството? И дали е пропуснато или е спряно?

Замълчавам, понеже това е един от въпросите, на които и сам още търся отговор.

– Работата ти, Боев, е вече на такъв етап, че просто няма начин да се действува без връзка. Бихме могли да пренесем връзката в самия квартал, обаче това е по-опасно.

– Много по-опасно – съгласявам се.

– В такъв случай ще остане досегашната. А ти трябва да направиш необходимото, за да получиш такова доверие, при което ще имаш възможност да я използуваш.

– Разбрано.

– А за връзките на канала какво предлагаш?

– Това, което ще се стори най-сигурно на тип като Дрейк: картичките от Лондон ще се изпращат при нужда на адреса, който вие ми посочите. На мястото под марката с тайнопис ще нанасям името на парахода и датата. Картичките от Варна до Виена ще бъдат отправяни на лицето, което вече споменах в доклада, като шлепът и датата на пристигането бъдат отбелязани по същия начин – под марката.

– Не е безупречно от наша гледна точка – преценява генералът. – Обаче за оня, твоя, навярно ще бъде задоволително.

– Не е безупречно, ама ако няма предварителни съмнения, ще мине като нищо – позволява си да подхвърли Борислав.

– А какво повече би казал за оня, Ларкин? – запитва шефът, като оставя без внимание бележката на приятеля ми.

– Ларкин е ЦРУ – обажда се наново Борислав.

– Сега не питам тебе – смъмря го генералът. – И изобщо ти какво си се разнервничил?

– Ами… понеже напуснах тютюна…

– Е, щом е напуснал тютюна, дай му една цигара, Емиле, за да се успокои – промърморва шефът.

Тъй че запушваме и аз си позволявам да изложа с малко повече подробности същото, което вече съм изложил писмено, тъй като за момента друго няма.

– Ларкин е ЦРУ или в краен случай Интерпол – обажда се наново Борислав.

– Само че за нас съвсем не е безразлично дали е едното или другото – произнася шефът, сякаш разсъждава гласно.

– По моему изключено е да е Интерпол – казвам. – Дрейк може да не разбира много от секретни послания, но разбира достатъчно от хората на Наркотик бюро, за да ги допусне в бандата си. Ларкин е или представител на американските трафиканти, нагърбил се да осигури прехвърлянето и пласирането на стоката зад океана, или е човек на ЦРУ. Трета възможност не допускам.

– Хубаво – кима генералът. – Ако е контрабандист, ще се утешим с мисълта, че сме свършили работата на колегите от другото управление. Но ако е от разузнаването, какви са целите му?

– Да използува мрежата, веднаж създадена, за по-нататъшни политически задачи – подхвърля Борислав.

– Така ли мислиш? – поглежда го генералът, което на неговия език значи, че догадката не му се вижда твърде убедителна.

– Или да извърши посредством мрежата някоя провокация – предлага нова хипотеза приятелят ми.

– Е, да, – едно от двете – съгласява се шефът. – Само че за нас не е без значение кое точно. Ако иска да използува мрежата, ще му помогнем на драго сърце, понеже тя и без това е наша. Но ако е замислена провокация, тя трябва да бъде разкрита час по-скоро, за да не се получи тъй, че провокацията срещу нас да стане с наша помощ.

Той замълчава, прави няколко крачки по балконската врата, после се връща обратно и забелязва:

– В настоящия момент това е и основната ти задача, Емиле: да разбереш намеренията на Ларкин. Сега вече Ларкин е за нас главната фигура, а не Дрейк. Да разбереш възможно по-точно и да ни съобщиш възможно по-бързо.

Генералът ме поглежда замислено и добавя:

– Всъщност, ако се готви да използува мрежата в първия смисъл, това бързо ще ти се изясни. Мрежата не може да действува без тебе, следователно Ларкин ще се опита да се сближи с тебе и да те превърне в свой сътрудник. Ако пък се касае за провокация, той ще може да мине и без твоята помощ, следователно ще ограничи връзките си с Дрейк. Така че поведението на Ларкин ще бъде най-сигурното указание. Въпросът е да не се изчаква прекалено и да не се ограничаваш с пасивни наблюдения. Затова предлагам следното…

И ние минаваме на следното. С подробности, забележки и с грижливо претегляне на всички „ако“ и „в случай че…“ И обсъждането приключва едва когато черно-синьото небе отново започва да избледнява.

– И недей да увеличаваш излишно рисковете, които и без това не липсват – предупреждава ме накрая шефът. – Вие двамата с Борислав понякога прекалено напирате да влезете в графата на героите. Искам да кажа на ония, падналите при изпълнение на служебния си дълг.

Той ми подава ръка и ме поглежда за миг с тия свои сини очи, колкото за да каже онова, дето обикновено се изразява с изтъркани фрази, към които генералът няма особен вкус.

– И наесен да си тук – предупреждава ме Борислав, като на свой ред ми подава ръка. – Нали знаеш кога ми е рожденият ден.

Прибирам се в брачната стая, за да установя, че лъжесъпругата ми все още е потънала в дълбок сън. Използувам обстоятелството, че се е захлупила по лице и че още съм буден, за да й сервирам няколко добавъчни порции кисело мляко.

– Вие ли сте, Питър? – промърморва неясно Линда.

– Само аз и никой друг – успокоявам я.

Впрочем тя и без туй вече е почнала да се успокоява. Температурата е поспаднала, дишането е станало по-тихо и по-равномерно. Изключителна физика, както вече, струва ми се, отбелязах.

Още два дни, посветени на постепенното съвземане, и всичко е отново наред, ако не броим тъжната гледка на лющещите се парцали кожа и на все още зачервените до кръв тук-там места. Но човек трябва да затваря очи пред малките и преходни недостатъци на една жена, особено когато тя му е съпруга.

– Всъщност аз почти приключих подготовката, за която бяхме изпратени – обявявам заранта на шестия ден по време на закуската.

– Вие сте невъзможен! – възклицава Линда, която вече е възстановила не само здравето, а и лошия си характер. – Тъкмо когато отново се готвя да започна слънчевите бани.

– Това го кажете на Дрейк. Аз изпълнявам само нарежданията на шефа. И впрочем всичко зависи от положението с билетите.

За щастие на дамата, положението с билетите се оказва зле. Успявам да ангажирам места едва за пет дни по-късно, тъй че летуването продължава. За мене лично и за задачата ми туй е подробност без значение. Додето ние сме тук, нито Дрейк, нито Ларкин могат да предприемат нещо. И добавъчните комбинации – в случай че се предвиждат такива – ще започнат едва след като сполучливото приключване на експедицията стане известно.

Последните дни минават значително по-приятно от първите. Линда вече се пече с необходимата предпазливост, но което е по-важно, болестта донейде е притъпила злината й. Не знам защо става тъй, обаче факт е, че нещастието прави хората по-малко проклети от обичайното.

– Струваше ми се, че се люшкам нейде между живота и смъртта – обяснява дамата, додето лежим под сянката на слънчобрана. – Но май че бях се приближила повече към смъртта.

– Всеки е имал подобни преживявания – казвам успокоително.

– Е, да, но да умреш от едно прозаично изгаряне…

– Нима има значение от какво ще умреш? По-важно е за какво живееш – пускам в ход първата баналност, която ми хрумва.

– А нима вие сте мислили за какво живеете? – запитва Линда.

– Кой не е мислил?

– И сте убеден, че вървите към своята цел?

– Съвсем не. Убеден съм, че се движа по течението. Също като вас, когато сте се люшкали между живота и смъртта.

– Не разбирам… – произнася полугласно жената.

– Не разбирате, че между многото житейски цели може да има и такива, които са безнадеждно рухнали?

– А, това го разбирам.

– Е, в такъв случай значи се изяснихме.

Тя мълчи, като чертае нещо върху пясъка, тъкмо там, дето няколко дни по-рано лейтенантът бе написал своето петцифрено число. Сетне казва:

– Значи, и вие сте като мене.

– В какъв смисъл?

– В смисъл на рухналата цел. Не знам каква е била точно вашата, обаче излиза, че и вие сте като мене.

– Смятам, че сте още твърде млада, за да се причислявате към категорията на корабокрушенците.

– Млада за какво? За да стана съпруга? Или за да бъда певица?

– Но вие сте певица…

– Да. В кабарето на Дрейк. Обаче представете си, че съм мечтала за нещо повече от туй да пея пред ония полупияни мъжкари в „Ева“… Че съм живяла с надеждите за голямата естрада…

– … За световна известност – опитвам се да й помогна.

– Може би не за световна известност, макар че кой не копнее за нея, но поне за един чист и осмислен живот… осмислен от изкуството, а не от заплатата в края на месеца.

– А защо предполагате, че вратите пред вас вече са затворени?

– Какво има да предполагам? Знам го. Проверявала съм го, и не веднаж, ето с тия ръце и с тая глава, блъскала съм се в затворените врати на театри, на мюзикхоли, на всякакви импресарии…

– Човек трябва да упорствува докрай – забелязвам. – На вас поне инат не ви липсва.

– За вас важи същото. Но ето че и вие сте се отказали. Не знам от какво и не знам защо, но ето че сте се отказали. А какво да правя аз, когато, менажерите ми викат: „Сега, миличка, викат, едно момиче ако не стане певица на седемнайсет години, значи изобщо за нищо не го бива.“ А аз бях на седемнайсет точно преди десет и от тях близо девет съм изразходвала, за да тропам по различни врати и дори когато тръгнах из кабаретата на Сохо, все още продължавах да тропам, именно защото, както сам казвате, поне инат не ми липсва.

– Може би нямате свой репертоар… – подхвърлям, за да кажа все лак нещо.

– Имам репертоар! – извиква тя е почти същата настойчивост, с която онзи ден казваше: „Искам на плажа!“ – И песните, дето сам ги чухте, са всичките от моя репертоар.

– Включително и онази, за която ме използувахте като жертва?

– Нямахте толкова блестящ вид, за да го заслужавате. Обаче какво да правя, когато другите бяха все старци.

Тя замълчава, сякаш изтървала нишката. После се връща на темата:

– Да, включително и онази! И всички те са написани специално за мене от един изключително талантлив композитор.

Сетне прави нова пауза. А сетне добавя някак уморено:

– Само че и репертоарът ми вече остарява. Сега пеят други песни.

– Ще накарате вашия композитор да ви напише нови. Предполагам, че е безумно влюбен във вас.

– Беше… макар и не тъй безумно… Любовта никога не е безумна, освен когато е любов към хашиша… Като неговата.

– Значи, готов е за песни в новия стил. Нали сега наркоманската музика е на мода… тая, псходеличната…

– Е, да. Но той отиде да я пише на оня свят.

Щом сме стигнали и до тая тема, по-добре да приключваме. Което и казвам. Тъй че вдигаме се, за да се потопим за последен път в морето и да поемем към хотела.

– Навярно ви отегчих с тия мои истории – подхвърля тя по-късно по време на обеда.

– Напротив. Спестихте си боя, който бях решил да ви хвърля, щом се приберем в Лондон…

– Само да се бяхте опитали! – произнася тя войнствено.

– Наистина го бях решил. Заради високомерието ви. Но сега мисля, че почвам да ви разбирам…

– Не държа да се умилявате над съдбата ми.

– Няма такава опасност. Характерът ви е достатъчно проклет, за да предизвиквате умиление. Мисля просто, че почвам да ви разбирам. От което, естествено, вие нямате особена полза, освен че си спестихте един бой.

– Това за ползата е ясно и без да го казвате – забелязва тя. – С какво може да помогне един корабокрушенец на друг корабокрушенец?

– С нищо, освен с баналната мъдрост на победения: да се научиш да понасяш удари, това е всъщност животът ни.

– Уча се, доколкото мога, и без да ми го внушавате.

– В такъв случай всичко е наред и можем да ставаме.

Но тя не става и продължава да седи апатично на мястото си и да се взира в недояденото парче торта пред себе си.

– Казвате, че ме разбирате… А аз именно сега не ви разбирам, Питър.

– Драго ми е да го чуя. Това е винаги едно малко удоволствие – да изглеждаш загадъчен.

– Не, сериозно. В началото ви смятах за обикновен грубиян между всички други грубияни в оня квартал. После, когато почна пътуването, взех да долавям, че сте нещо по-друго, макар и не по-привлекателно. А през тия дни на болестта… и с тия ваши грижи… вие съвсем ме объркахте, да не говоря, че ме трогнахте…

Горе в стаята, след като е взела обичайния душ и е облякла в банята нощницата си – една целомъдрена поплинена нощница, – Линда се изправя пред огледалото и заголва бедра до предела на допустимото:

– Мисля, че все пак добих добър тен.

Измърморвам нещо окуражително, ала бързам да отместя погледа си към синевата на родното море. Тая жена има такива бедра…

– Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен, за да не споменавате на Дрейк за заболяването ми.

– Защо е необходимо да го информирам за подобни дреболии?

– За вас това може да са дреболии, но за него не са. Казано под секрет, Питър, той ми беше наредил да следя и за най-малките ви действия.

– Подозирах го и без да ми го казвате. Такъв мнителен тип като него смята, че само мъртвецът е достоен за доверие, и то след като бъде добре заровен.

– Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.

– Не допусках, че сте толкова чувствителна.

– Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?

– Ами, горе-долу…

– А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?

– Шшшт! – произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. – За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.

– Чисто място ли? – засмива се тя. – Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.

– Добре, съгласен съм. Само се успокойте.

Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:

– Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.

Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:

– Наред е, нали?

Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:

– Наред е, да.

Тая жена има такива бедра…

– Вие сте по-скоро скъп на комплименти – забелязва тя.

– Какво значение имат думите – промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.

– Никакво. Освен че изразяват нещо.

– Ако дойде ред да се изразяваме, мисля, че ще намеря начина…

– Кой начин, Питър?

– Друг път ще ви кажа.

– Кога? Утре? Но утре вече няма да сме тук.

Тя е права, разбира се, защото днес е наистина последният ни ден.

– Да, да, вашата песен… – избъбрям, като се опитвам да насоча погледа си към синьото родно море и в същото време усещам да ме притегля тоя властен магнит – синьо-зелените очи на жената.

– Моята песен? – запитва Линда. – Толкова ли сте сигурен, че тя не е и вашата? Толкова ли сте сигурен в своето утре, Питър?

Тя е набарала най-сетне слабото ми място, тая хубавица с кадифен глас и железен инат. Защото ако има нещо, в което да не съм сигурен, то е именно моето утре. Да не говорим изобщо за другиден.

И после, едно приятелско същество сред зверилницата на оня квартал, това съвсем не е за изхвърляне, казвам си за служебно оправдание.

– Е, Питър, за какво толкова се замислихте? За вашето утре ли? – любопитствува жената.

– Именно.

– И докъде стигнахте?

– До никъде – признавам. – Тия ваши очи просто ми пречат да се съсредоточа.

И с отчаяния жест на давещия се, който се хваща за сламката, аз обгръщам снагата й, която – между нас казано – е достатъчно щедра и добре очертана, за да бъде сравнявана с някаква сламка.

– … Вие си позволявате подобни волности с една почти непозната, дяволски упорита и високомерна жена? – учудва се Линда, когато прекъсва най-сетне целувката, за да си поеме дъх.

– Ако почна да се церемоня и със собствената си съпруга… – промърморвам и наново я прегръщам.