Текст книги "Умирай само в краен случай"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)

– А, вие пак ще ме отегчавате с оня ваш фараон и с тримата му предатели… – избъбря с досада Дрейк.

– Не тримата, а един от тримата. Ларкин…

– Ларкин преди малко беше тук – прекъсва ме шефът. – И трябва да ви кажа, че е много, много доволен от развоя на събитията. И е готов да пласира отвъд океана каквото и количество да му предложим.

– Но стоката там, на Изток, вие я плащате, нали?

– Естествено. Да не я плащате вие?

– И ако тая стока пропадне по някакъв начин, от това вие ще загубите, а не Ларкин, нали?

Играта е рискована. Ала сега, след като първата пратка хероин е минала през страната, не разполагам с никакво време за размайване и трябва да поема пътя на пресметнатия риск.

– Ларкин ще загуби печалбата си – казва шефът след къса размисъл.

– Именно. Ще загуби нещо, което не притежава. Докато вие ще загубите собствен капитал.

– Но разсъдете сам, Питър – произнася търпеливо Дрейк. – Какъв интерес има Ларкин да се лиши от една голяма печалба?

– Никакъв – съгласявам се. – Но това е само в случай, че Ларкин е именно туй, за което се представя: контрабандист на наркотици, който действува за своя изгода и от свое име. Обаче представете си, че вашият Ларкин действува не от свое име, а от името на някаква инстанция и че интересът на тази инстанция съвсем не е да внася наркотици в Щатите и да трупа пари. Тогава?

– Тогава? – повтаря като ехо шефът.

Той се почесва по червенокосото теме с обичайния жест на изпаднал в затруднение субект, сетне казва:

– Преди да стигнем до вашето „тогава“, би следвало да имаме основания за подобни размисли. Дайте ми тия основания, Питър, и аз тутакси ще се съглася с вас.

– Да приемем, че в момента ги нямам. И че ще бъда в състояние да ви ги сервирам едва по-късно. Но какви са вашите собствени сведения за Ларкин? И уверен ли сте, че те са достатъчно пълни и достоверни? И застрахован ли сте наистина от възможните връзки на Ларкин с някоя друга инстанция?

– Вие, естествено, не очаквате, Питър, да разгърна пред вас кадровите си досиета – засмива се с късия си дрезгав смях рижият. – И аз наистина няма да го сторя, за да не ви отегчавам. Мога да ви кажа само, че не съм пропуснал да направя проверките си. И да направя необходимата ми информация.

При тия думи, изречени както за мое, така и за негово лично успокоение, Дрейк бърка в джобчето и изважда традиционната пура.

– Не знам дали четете разни списания и книжки, мистър, но понеже аз понякога ги чета, мога да ви кажа на свой ред, че когато човек като Ларкин се готви да предприеме операция, подобна на сегашната, той предварително и с всички подробности си изработва една легенда, чиято цел е именно тази: да ви даде възможност за всестранна информация и да ви освободи от всякакви съмнения.

– Знам ги тия неща, Питър, и без да чета разни книжки – уверява ме Дрейк, като прерязва крайчето на пурата. – И съвсем не е нужно да ме натискате с такава сила по клапана на недоверието, защото тоя клапан, ако сте забелязали, при мене е в непрестанно действие. Казах ви вече: дайте ми поне една валидна улика и заставам веднага на ваша страна.

– Добре, мистър! – заявявам решително. – Ще ви я дам тая улика. Заклевам се, че ще ви я дам!

Дрейк дърпа енергично от пурата, за да я разпали в необходимата степен, ала това не му пречи да ми отправи изпитателен поглед, сякаш преценява наистина ли съм тъй уверен в себе си или играя роля.

– Само че и вие трябва да ми дадете известни средства, за да стигна до уликата – добавям.

– Какви средства? – вдига вежди шефът.

– Не парични. Налага се поне няколко дни да държа под око Ларкин; а за целта е необходимо да знам къде живее и да бъда възможно по-близо до него.

– Готово! – прави жест на щедрост Дрейк. – Живее в хотел „Сплендид“, а хотелът е на мои хора, тъй че ако желаете, мога да ви осигуря стая в съседство с Ларкин.

– Това решава въпроса. Ако не броим и необходимостта от едно-две дребни приспособления.

– Дължа да ви предупредя обаче, че трябва да внимавате – изръмжава шефът. – Американецът в никакъв случай не бива да разбере, че е следен. Мисля дори, че ако се налага непременно да го броим, по-добре е тая работа да се възложи на някой друг, а не на вас. Той ви познава вас, Питър.

– Излишно е да се безпокоите – промърморвам. – И съвсем несправедливо е да възлагате другиму една задача, за която аз съм си заложил главата…

– О, „главата“? Вие наистина ме наскърбявате с тия ваши прекалености – прекъсва ме Дрейк. – Нямам никакво намерение да ви отнемам главата. Особено сега. Додето каналът ви функционира, можете да бъдете уверен, че и сам вие ще функционирате, Питър.

– В такъв случай мисля, че всичко е наред.

– Действувайте, приятелю, действувайте – окуражава ме шефът, не без сянка на известна ирония. – Наминете при Стентън, той всичко ще уреди.

Но преди да съм излязъл, добавя:

– А колкото до ония малки приспособления, не мислете, че и аз не чета разни книжки. Ако Ларкин бе водил някой интересен разговор в „Сплендид“, това вече щеше да е известно на стария Дрейк.

* * *

Налага се да призная, че последната реплика донейде е охладила ентусиазма ми. Донейде, ала не напълно.

Шефът, чиято вродена недоверчивост наистина не се нуждае от възбудителни инжекции, без друго е осигурил поне в началния период известно наблюдение над Ларкин, ограничаващо се вероятно в броене из улиците и в подслушване на квартирата. Изобщо приложил е същите елементарни трикове, които бе приложил и спрямо мене. Само че подобни трикове са съвсем неефикасни по отношение на тип като Ларкин, достатъчно опитен, за да се предварди от тях.

Изобщо фактът, че шефът вече е поставял слушалки в хотела, още съвсем не означава, че наистина е прислушал американеца. Сериозното прислушване трябва да бъде извършено от мене и непременно да доведе до резултат, след като тъй тържествено съм обещал да изоблича Ларкин. И тежко ми и горко, ако не успея.

Стентън ми осигурява стая в „Сплендид“, точно до стаята на интересуващия ме субект, а регистрацията ми се извършва под измислено име. Сетне, въоръжен с препоръчителна бележка от същия Стентън, прескачам до една търговска фирма за специални приспособления, дето получавам необходимата ми миниатюрна апаратура. За жалост предприятието все още не разполага със средство да ставаш невидим. А за мене е твърде важно да бъда невидим за Ларкин. И не толкова заради интересите на Дрейк, колкото заради моите лични интереси.

Тъкмо затуй влизанията и излизанията ми от хотела са съпроводени със сложни предпазни операции, които би било досадно да описвам, но които са неизбежни, ако не искам да се озова нейде в хотела или пред хотела лице срещу лице с американеца.

Да си осигуря подслушването и дори наблюдението на съседната стая, това вече е детинска игра, само че съвсем несериозно е да очакваш особени резултати от една детинска игра. Прочее дълго след като Ларкин се е прибрал в стаята си и след като отдавна е заспал – часът е някъде към три след полунощ – излизам предпазливо в коридора и си позволявам да задигна за късо време обувките на американеца. Самото задигане също е детинска игра, понеже, както е известно, клиентите оставят през нощта обувките си пред вратите на стаите, за да дадат възможност на прислугата да ги почисти рано заранта.

Следващата част на операцията е малко по-сложна, ала аз съм се въоръжил за целта с всичко необходимо и мога да смятам – без излишно самомнение – че в общи линии се справям със задачата. Това са чудесни обувки „Бали“ с гумени токове и подметки и с доста голям размер. Тоя Ларкин, въпреки средния си ръст, носи номер 46. Негова работа. Моята е да отлепя тока на дясната обувка, да издълбая отвътре една трапчинка в гумата и да поставя там микрофончето. За да осигуря по-добро качество на звука, прокарвам и миниатюрна тръбичка, чието едва видимо устие излиза във вдлъбнатината между тока и кожената част. Сетне със съответното лепило, за което са ми казали, че държи изключително здраво, залепвам отново гумата на предишното и място и оглеждам произведението си.

Естествено, че ако човек седне да изследва обувката милиметър по милиметър с лупа, не е чудно и да открие устието на тръбичката. Но кой оглежда обувките си с лупа? А съоръжението е наистина тъй микроскопично, че трудно може да се открие по друг начин.

На следващия ден броенето на американеца започва още от заранта и съвсем изкъсо. Впечатленията, натрупани от мене до вечерта, са твърде полезни за домашно упражнение на тема „Как прекарва деня си човек, който няма работа“. Впечатления, не само доста обилни, а и доста влажни, тъй като почти през целия ден вали. Обиколки по магазините, киснене и четене на вестници по кафенетата, обед в един испански ресторант на Сохо, малка почивка в хотела, сетне пак движение из града, два часа убити с помощта на филма „Дъщерята на Дракула“, сетне вечерта – смяна на костюма в хотела, а подир туй – пешеходна разходка до ресторанта „Белия слон“. Би могло да се помисли по проблема защо противно на традициите, слонът е бял, а не златен, обаче лично аз в момента съм зает с по-друг проблем. В случай че подир цял ден шляене най-сетне е настъпило времето Ларкин да се срещне с някого, това ще стане вероятно именно тук, в тоя скъп и уютен ресторант, чиято тиха обстановка настройва към задушевен разговор. За жалост – един разговор без мене. Истинска лудост би било да се настаня в заведението и да поема риска да бъда съзрян от американеца. Ако това бе някоя дупка в Сохо – иди дойди – ще играем на съвпадение. Но „Белият слон“ на Бонд стрийт и Питър от Дрейк-стрийт, това са две несъвместими неща.

Оглеждам улицата. Дъждът най-сетне е спрял. Редки минувачи и обилно осветление. Плюс един полицай с тъмен шлем, щръкнал унило на съседния ъгъл. Просто му завиждам в момента. Може да си стърчи тук до заранта, без някой да му обърне внимание, докато аз съм длъжен да циркулирам. Поемам бавно в обратна посока, като само за опит изваждам приемателното апаратче и натискам съответния бутон.

– Наистина ли не желаете стриди? – чува се на фона на неясен страничен шум един непознат глас.

– Не че не желая стриди, а просто не желая да се тровя – раздава се и гласът на Ларкин.

– Мистър Мортън познава добре заведението ни – прозвучава вече доста по-слабо друг глас, вероятно тоя на метр д’отела.

– Не говоря за заведението ви, а за стридите – долавям едва-едва гласа на американеца.

Загасям апаратчето. Няма смисъл да се хаби напразно лентата на магнитофона, който се задействува едновременно с приемателя. Значи, мога да разчитам на прослушването в радиус около стотина метра. И значи – Мортън…

Ново име. И нова въпросителна. Надеждата ми е, че ако Мортън е действително това, което предполагам, че е, то разговорът, поне в известна своя част, едва ли ще се води в един ресторант, дори да се касае за ресторант като „Белия слон“. Именно затуй се отказвам от рискованите стъпки, които ми хрумват в първия момент: да се приютя по някакъв начин откъм черния вход или да се опитам да проникна по-близо до заведението през задните сгради. Задоволявам се с най-простото: да мина в разстояние на час и половина три пъти по Бонд стрийт с крачките на човек, излязъл на вечерна разходка. Бих минал и повече пъти, ако оня полицай не продължаваше упорито да проявява една странна привързаност към „Белия слон“ и да стърчи нейде в съседство с ярко осветения вход.

– Мисля, че кафето можем да го пием и в къщи – чувам при третото си минаване гласа на Мортън в приемателя.

– Както желаете… Все пак аз бих взел един сладолед… – отвръща Ларкин.

Приказки без значение. Но не и за мене. Избързвам надолу по улицата, додето стигам пиацата за таксита. Три коли. И трима различни по възраст шофьори. Избирам най-младия. Старите обикновено са капризни и мърморковци. Младите пък са безочливи. И все пак избирам най-младия. Вероятно, защото лицето му ми се вижда по-симпатично.

– Ще ви моля да слезете до Клифърд-стрийт, да влезете в нея, да обърнете и да спрете на ъгъла.

– За какво ви са тия акробатики? – пита шофьорът, като ме поглежда изпитателно.

– Натоварен съм да следя едно лице, обаче това да си остане между нас…

– Вие сте частен детектив?

– Именно. Но това да си остане между нас…

– Само да не ме забърквате в разни истории – промърморва момъкът, като запалва мотора.

– Не се безпокойте. Никакви истории.

Той изпълнява точно маневрата и се залоства на входа на Клифърд-стрийт, а аз слизам и се заемам да наблюдавам другия вход – оня на „Белия слон“. Няколко минути по-късно Ларкин излиза с някакъв мъж, малко по-висок и доста по-пълен от него. Двамата бавно поемат насам и аз вече съм почти убеден, че напразно съм наел таксито, когато те напускат тротоара и се отправят към един черен плимут, гариран насреща. Качвам се в колата и нареждам на шофьора:

– Следвайте, моля, черния плимут. И не се навирайте твърде в него.

– Нямам никакво намерение да се навирам – успокоява ме момъкът. – По-скоро вие не се опитвайте да ме забърквате в нещо, защото виждате, че предавателят ми е в изправност.

Колата наистина е снабдена с апаратура, чрез която шофьорът е в постоянна връзка с диспечерската станция и може би тъкмо това му дава куража да се заеме е такъв не твърде обичаен курс.

Проследяването не предизвиква никакви трудности и се извършва на безопасно разстояние, защото плимутът излиза на широката Оксфорд-стрийт, завива вляво, минава край Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт и спира в малка пресечка. Ние естествено влизаме в пресечката с неизбежното закъснение. И по-добре: когато влизаме, Ларкин и Мортън вече са напуснали колата и няма никаква опасност да ни засекат. Освобождавам таксито на следващия ъгъл, като възнаграждавам шофьора със съответния бакшиш зарад смъртния риск да бъде замесен в някаква история. Сетне се връщам към плимута пеша.

Всички домове в уличката са напълно еднакви по външен вид – нещо обичайно в Лондон, където цели блокове принадлежат на един и същ собственик, чийто дядо или прадядо ги е строил серийно, за да не измъчва въображението си. Едни и същи триетажни постройки, с едни и същи потъмнели от годините и дима тухлени фасади, с едни и същи високи тъжни прозорци, чиито дървени рамки акуратно са боядисани с бяла боя. Изобщо такава монотонност, та човек се пита как гражданите все пак съумяват да различават своя дом от тоя, по-отсамния или оня, по-оттатъшния на съседите.

Неизбежна и неизменна прибавка на всяка постройка е тъй нареченият „английски двор“. Ако го наречете английски трап, това навярно ще бъде по-близо до истината, защото въпросният двор, не по-голям от няколко квадратни метра е с около човешки бой по-нисък от нивото на тротоара, ограден е предвидливо с желязна решетка и води към кухненските помещения. Така или иначе всяка сграда от двете страни на входа е снабдена с по един подобен микроскопичен двор-дупка, нещо твърде практично, не само от домакинска гледна точка, но и от моя.

Еднаквата външност на сградите, както и обстоятелството, че не съм видял в коя точно от тях са хлътнали интересуващите ме индивиди, не ми попречва да открия бързо местонахождението им. Защото в домовете, намиращи се в непосредствена близост до плимута, пердетата са вдигнати и не е трудно да се надникне в интериора без излишно зяпане. Само в къщата, точно пред която е гарирана черната кола, плътните завеси на партера са спуснати, а през пролуките им прониква електрическа светлина.

Достатъчно светлина, уви, има и на самата улица, което ми пречи да застана до входа и да се отдам на радиоприемателна дейност. И тук на помощ ми идва английският двор. Установил, че улицата наблизо е съвсем пуста, отключвам желязната врата с най-банален шперц, затварям я подире си, слизам по стъпалата в дъното на двора и се приютявам в тъмната сянка на един ъгъл – тоя, в непосредствена близост до стълбата, за в случай че от кухненската врата изскочи нещо непредвидено.

Гласовете, които долавям от приемника, ме убеждават, че разговорът е вече почнал. При такова първобитно проследяване не можеш да разчиташ на изчерпателност и си принуден да се задоволяваш с фрагменти:

– Не, вие не сте прав, Ларкин – чува се тръбният бас на Мортън. – Въпросът не е да изпълним формално задачата, а да постигнем голям удар…

– Три килограма хероин не са малък удар – забелязва сухо американецът.

– Безспорно. Особено ако ги мерите по пазарна цена и ако се готвите да приберете паричната им равностойност в джоба си.

– Три килограма хероин не са малък удар – настоява Ларкин.

– Три килограма са дреболия, драги – прозвучава басът на Мортън. – И ако сме загубили толкова месеци в чакане, то не е за една дреболия.

– А каква е гаранцията, че изобщо ще дочакаме нещо по-едро? Оня стар хитрец Дрейк се колебаеше дори и за тия три килограма. Тезата му беше, както вече знаете, че стоката следва да се прехвърля килограм по килограм.

– Оня стар хитрец не е нищо повече от един стар глупак – произнася Мортън с тръбния си тембър. – Достатъчно е да му направите сметката на глас и да му покажете каква фантастична сума ще сложи в джоба си с една партида от десет килограма и той тутакси ще поръча десет килограма. А тогава вече…

– Вие подценявате старика, Мортън – възразява Ларкин. – Подлец и мошеник от висока проба – това, да. Но не и глупак. И много се боя, че той всеки миг може да се върне към първоначалния си проект: повече рейсове, а по-малко стока, за да се избегне рискът.

– Така рискът няма да се избегне, а добавъчно ще нарасне.

– Кажете го на него, не на мене. Какво искате: тоя човек не е свикнал да работи в американски мащаби. Това не е шеф на мафията, а дребен гангстер от Сохо.

Настъпва мълчание. Едно тъй дълго мълчание, че си помислям не е ли крайно време да се подготвя за оттегляне. Сетне отново прозвучава гласът на Мортън:

– Струва ми се, че бедата не е в тоя стар глупак, а в самия вас, драги…

– Но аз…

– Благоволете да не ме прекъсвате, когато говоря. Вие не знаете да работите с хората, Ларкин. И друг път съм ви го казвал. Вие сте съвестен и акуратен, не го отричам, обаче сте свикнали да работите с готови дадености. И нямате дори грам способност да влезете под кожата на един човек, да го предразположите, да го измените, изобщо да го превърнете от една даденост в нещо друго и значително по-подходящо за вас.

– Признавам, че съм лишен от педагогически дарби, мистър – произнася Ларкин подир късо мълчание. – Но мисля, че и институтът, в който работя, не е педагогически институт.

– Аз пък мисля, че тонът ви почва да не ми харесва.

– Моля да бъда извинен, ако съм сбъркал в нещо, мистър. Исках само да кажа…

– Оставете това! – прозвучава с нотка на досада басът на Мортън. – Обяснете с две думи какво предлагате, а аз ще го докладвам. Заедно със собственото си мнение, естествено.

– Не бих искал моето мнение да се различава от вашето, мистър – произнася с ясно доловима сервилност Ларкин. – И ако се опитах да формулирам по-различно становище, то е само от страх, че прекаленият максимализъм би могъл изобщо да осуети плана ни. Един преждевременен провал на канала…

– Провалът, разбира се, не е изключен – съгласява се Мортън, чийто глас е поомекнал. – И тъкмо затуй необходимо е още следната партида да бъде от такъв размер, че да сложим точка.

– Какъв размер предлагате, мистър?

– Казах вече: десет кила. Или нещо приблизително. Изобщо – не дреболии.

– Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър.

– Това вече е отговор – прозвучава по-добродушно басът.

Следват още няколко несъществени реплики, предназначени единствено да възстановят тона на добрите отношения. И една последна важна подробност:

– Можете да дойдете да ми докладвате вдруги ден към девет вечерта – уточнява Мортън. – А ако междувременно се случи нещо, ще ми се обадите по телефона.

Нямам време да изчаквам репликата на Ларкин, ако има такава. Оказва се обаче, че нямам време и за оттегляне. Едва съм прибрал в джоба приемателя и съм поставил крак на стълбата, когато чувам над главата си изтракването на ключалката. Дърпам се бързо и заставам прилепен към стената под прикритието на сянката. Едно не лошо прикритие, в случай че някому не скимне да надзърне през оградата надолу към двора.

– Да ви откарам ли с колата или ще вземете такси? – долавям с неприятна яснота гласа на Мортън, вече без помощта на апаратчето.

– О, не се безпокойте, ще взема такси – отвръща вежливо Ларкин, сякаш действително му е предоставен някакъв избор.

– В такъв случай, лека нощ.

– Лека нощ, мистър.

Струва ми се, че минават дълги минути, преди да чуя затварянето на вратата. И още други дълги минути, преди да се реша да изляза от сянката и погледна предпазливо нагоре. Никой.

Изкачвам се по стълбичката, затварям подире си и заключвам. Добре че на Мортън не му скимна да натисне ръчката, просто тъй, за проверка. Затуй пък моята проверка е налице. Едновременно задоволителна и обезпокоителна.

Сега всичко зависи от оня стар глупак.