Текст книги "Умирай само в краен случай"

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Какво ще правим сега? – Въпросът на мис Грей действително не е без значение. И той възниква с цялата си острота още по време на закуската. Защото ако Марк за момента е обезвреден, това съвсем не важи за шефа му. И съвсем естествено е продължителното отсъствие на посланика на смъртта да събуди подозрение у Дрейк, а подозрението да доведе до проверка.

– Ще трябва незабавно да напуснете тая квартира и да се пренесете някъде другаде – казвам на Линда, като въпреки дъжда я извеждам за малко на улицата.

Тоя микрофон сигурно още работи.

– Къде другаде? И как така „незабавно“? Ами наемът, багажът?

– Оставете тия подробности. Единствено важното в момента е да измислите къде бихте могли да се подслоните за известно време. При положение, че хотелите не са препоръчителни.

Прочее тя се заема да мисли и да изброява гласно няколкото връзки с приятелки от детинството, чиито следи все още не е загубила. Най-сетне изборът ни спира на млада дама, работеща в някакво архитектурно бюро и живееща в Челси. Изтичваме под дъжда до близката телефонна кабина. Архитектката отсъствува от бюрото поради заболяване, обаче там присъствува домашният й номер, така че Линда все пак успява да се свърже с нея и понеже тоя понеделник работите са тръгнали на добре, успява бързо да уреди принудителното си гостуване.

Качваме се отново в квартирата и додето мис Грей приготвя лекия си багаж, аз за всеки случай премествам Марк, тъй както си е завързан на креслото, в килера, дето го и заключвам.

Малко по-късно ние вече летим с метрото към Челси, понеже в тоя град с претоварено движение с метрото винаги се пътува по-бързо и понеже, когато искаш да изчезнеш безследно, наемането на такси не е желателно.

Оказва се, че приятелката на Линда още не е на смъртно легло, а страда от невинна простуда, тъй че дамата сама ни отваря, а после следват неизбежните радостни възклицания, които ще се въздържа да възпроизвеждам, тъй като преди още да са приключили, вече съм поел пътя назад.

Спускам се отново в подземията на метрото, вмирисани на застоял тютюнев дим и влага, улучвам една свободна телефонна кабина и набирам номера:

– Мистър Мортън?… Тук е Питър…

– А, да, Питър… – чувам в слушалката басовия глас, който не изразява нито изненада, нито удоволствие.

– Бих искал да ви видя за малко. И ако може – веднага.

– Толкова ли е бързо?

– Бързо е, мистър Мортън.

– Е, тогава пристигайте!

Което и правя, макар и не светкавично, понеже логиката на подземния маршрут изисква да поема една линия, а сетне да се прехвърля на втора. Така или иначе, точно в часа, когато рентиерите и домоседите се отпускат на дивана за лека следобедна дрямка, аз позвънявам на вратата на американеца и няколко секунди по-късно се изправям лице срещу лице с горилата в раирана жилетка. Домашното животно, очевидно информирано за посещението ми, ме въвежда без излишни въпроси в коридора, а оттам и в познатия вече кабинет.

– Съжалявам, че ви наруших почивката, но събитията от известно време насам започнаха прекалено да се ускоряват, за което съм длъжен да ви информирам.

– Добре, добре – кима спокойно, да не кажа сънливо Мортън, който, както съм и очаквал, се намира не зад бюрото си, а на дивана. – Оставете тоя официален тон, сядайте и разправяйте.

Започвам отзад напред, сиреч от опита за покушение в квартирата на Линда и от проблема за бъдещето на Марк.

– Това е, ако се не лъжа, същият човек, който ликвидира Ларкин? – подхвърля домакинът.

– Същият.

– В такъв случай можете да бъдете спокоен, че ще се погрижим веднага за него. Напишете само на едно листче точния адрес.

Изпълнявам нареждането. Домакинът поема листчето и открехнал вратата, го подава на лакея, като му прошепва нещо.

– Смятайте този въпрос за уреден и минавайте нататък – промърморва Мортън, като взема една пура от кутията върху масичката, преди да се настани отново на дивана.

Връщам се прочее малко по-назад и по-точно към събитията от предната вечер:

– Снощи Дрейк ми нареди да напиша картичките, което и сторих.

– Съдържанието?

– „Фрина“, 23 октомври, Варна.

– А размерът на партидата?

– Петнайсет килограма хероин.

Мортън подсвирва леко в знак на почти приятна изненада:

– Значи старият глупак най-сетне се е преборил с нерешителността си!…

– Той смята, че трябва напълно да се използува каналът, преди да се е намесило ЦРУ.

– Е, да, вечната история: хората се сещат, че трябва да бързат чак когато стане много късно.

– След тая пратка Дрейк проектира едно продължително изчакване, преди отново да използува канала.

– Това са вече проекти за задгробния живот – маха небрежно с ръка Мортън. – Кажете по-добре кога приблизително може да се очаква според вас партидата във Виена.

– Приблизително подир две седмици. А може би и малко по-късно. Това зависи от маршрута на шлепа.

Имам чувството, че с няколкото си оскъдни фрази съм му доставил цялата необходима информация, за да може да ме ликвидира тутакси, без да загуби нищо от това. За пристигането на стоката Виена ще бъде уведомена своевременно и също тъй своевременно Виена ще информира телеграфически Дрейк или оня, който го замества. И всичко оттук нататък може да се движи и без помощта на Питър. Така че нека Питър да върви по дяволите. Нали Дрейк и на оня свят ще има нужда от секретар.

– Мисля, че всичко е наред – чувам басовия глас на домакина.

Той смуче блажено пурата си и съзерцава разсеяно голямото зеленикаво огледало над камината. Нищо чудно, ако тъкмо в тоя момент решава съдбата ми.

– Дали всичко е наред, тепърва ще се види, мистър – позволявам си да забележа.

– Какво имате предвид?

– Имам предвид, че при Дрейк това преборване с нерешителността, както сам се изразявате, граничи с лекомислие.

– А какво губим ние от неговото лекомислие? – поглежда ме с недоумение Мортън.

– Нищо, освен че пратката може и да не пристигне до предназначението си.

– Защо? Говорете, де! Не ме карайте да провеждам разпит.

– Тази „Фрина“, мистър, е една съвсем малка гръцка гемия, при това с корпус, доста неудобен за прикриване на стоката. А на всичко отгоре стоката този път е твърде обемиста. Защото петнайсет килограма хероин, колкото и той да е добре пресован, съвсем не са дреболия. Нищо чудно, прочее, ако граничният катер сложи ръка на пратката още преди моите хора да са се добрали до нея.

– А нима Дрейк не си дава сметка за това?

– Какво разбира той от морски работи!… Той знае само едно – че трябва да се бърза. И бърза.

– А защо вие не го разубедихте?

– Защото вие също бързате. И директивите, които ми дадохте, бяха именно в този смисъл: да се действува без протакане.

– Формално сте прав – промърморва Мортън. – Но само формално. Защото ние имаме предвид разумно действие, а не провал.

– Съвсем не смятам, че сме стигнали непременно до провал. Операцията има и немалко шансове да успее. Мисля просто, че съм длъжен да ви уведомя и за евентуалните рискове.

– Разбира се, разбира се – произнася примирително домакинът, потопил отново замислен поглед в неподвижния зеленикав вир на огледалото.

Той пуши известно време мълчаливо. После отново забелязва присъствието ми и запитва:

– Кажете, мистър Питър: а в случай че сегашната операция се провали, вие бихте ли могли да подготвите нова?

– Естествено.

– И значително по-сигурна от настоящата?

– Естествено. Мрежата ми от хора е налице и при нужда винаги може да бъде попълнена. Аз разполагам с адресите, аз давам паролата, аз пиша посланията. От вас се иска само да докарате стоката до българското пристанище и да я получите във Виена.

– А какви са точно тия адреси? И каква е паролата? – запитва с дружеска непринуденост Мортън.

– А с какво точно мислите да ме ликвидирате? – запитвам със същата непринуденост. – С пистолет или с хладно оръжие?

– Вие сте наистина крайно недоверчив, мистър Питър – казва с лека въздишка стопанинът. – Не отричам, че при определени случаи известна доза недоверие може да бъде полезна. Вашата доза обаче далеч надхвърля границите на разумното. Вече мисля ви обясних, че в момента вие държите своя приемен изпит. Бих казал дори, че сте на път да го издържите с добър успех. И в случай, че изпълните задачата си, аз също ще изпълня обещанието си: ще ви взема на постоянна и отговорна работа. И ние, като всеки друг институт, имаме нужда от добри служители, мистър Питър. И нима смятате, че сме дотам глупави, та да използуваме само еднократно един човек, когото бихме могли да използуваме дълги години?

– Бих искал да ви вярвам – произнасям хрисимо. – Обаче, за да ви повярвам, и вие трябва да ми помогнете. Щом се готвите да ме използувате задълго, защо държите незабавно и наведнаж да изцедите цялата информация, съдържаща се в главата ми, включително и такива дреболии, като адреси и пароли?

– Добре – замахва великодушно с пурата си домакинът. – Не настоявам. За момента тия подробности наистина не са ни нужни. Дръжте ги у себе си като малка гаранция за туй, че не мислим да ви ликвидираме.

– Дори и да мислите подобно нещо, предполагам, че Дрейк ще ви изпревари.

– Не бойте се – промърморва стопанинът. – Дрейк едва ли ще ви убие. И то поради единствената причина, че няма да му стигне време. Главното, което за момента иска от вас и което ще ви предпази от всяка опасност, това е да не се връщате на оная улица в Сохо. Стойте до второ нареждане по-далече от Сохо и аз ви гарантирам дълъг живот… Във всеки случай значително по-дълъг от тоя на бившия ви шеф.

* * *

„Стойте възможно по-далече от Дрейк-стрийт.“ Гласът на Мортън е без друго глас на разумната предпазливост. Но какво да правим, когато у нас понякога се обаждат и други гласове.

Прочее тъкмо в мига, когато трябва да се намирам възможно по-далече от Дрейк-стрийт, аз се натиквам именно в тая мрачна улица, особено мрачна в днешния дъждовен понеделник и в сегашния следобеден час, с прииждащата вече здрачевина. И не само се натяквам там, а и хлътвам в тъмния вход на Главната квартира.

– А, Питър! – възклицава приветливо шефът, като се вдига иззад бюрото, за да дойде по-близо до мене и най-вече до подвижния бар. – Тъкмо мислех да пратя Ал да ви повика. Почнах да се затъжвам за вас, приятелю. Сядайте.

Той посяга към четвъртитата кафява бутилка и си налива една умерена доза, която гарнира с две кубчета лед. Отпива, поглежда ме изпитателно с малките си сини очички и запитва:

– Как е мис Грей? Надявам се, че не е прекалено съкрушена от снощния малък скандал.

– Нямам понятие.

– Нима вие дори не си дадохте труд да я споходите, след като се разделихме?

– Да, само че тя спеше. А аз се задоволих да последвам примера й. И тая заран рано-рано се измъкнах.

– Не сте постъпили кавалерски, Питър, не сте постъпили кавалерски – поклаща с укор глава Дрейк. – Има мигове, когато една слаба и беззащитна жена не бива да бъде оставяна сама.

– Нямам таланта на бавачка, мистър.

– Аз също го нямам, приятелю. И все пак си позволих да отделя тази нощ известно време на фройлайн Хилда…

Той отпива още глътка скоч, отпуска се на креслото срещу мене и забелязва:

– Да, загубих известно време… И трябва да ви кажа, че не съжалявам. Тая Хилда, макар и да няма самочувствието на вашата Линда, се оказа доста породиста котка… и напълно задоволителна за един стар и самотен човек… Всъщност, Питър, всичко е въпрос на самовнушение и в последна сметка разликата между една жена и друга жена, ако изобщо съществува разлика, е доста нищожна. Жените са като уискито. Втълпил си си, че „Балантайн“ ти харесва най-много, но ако се наложи да минеш на „Джони Уокър“, бързо ще разбереш, че той с нищо не е по-лош.

Приключил по тоя начин с женския въпрос, шефът отново ме поглежда изпитателно и съвсем без връзка подхвърля:

– Да сте виждали нейде наоколо Марк?

– Не съм имал това щастие – отвръщам.

Сетне на свой ред запитвам:

– Надявам се, че е въпрос на случайност да се сещате за Марк, когато гледате мене?

– Чиста случайност, Питър – успокоява ме Дрейк. – Нали вече ви казах: вие още сте ми нужен.

Той се присяга за чашата, но открил, че е почти празна, побързва да възстанови дозата и, разбира се, да провери вкуса й.

– Нещо специално ли ви води насам, Питър?

– Исках да ви запитам какво става с възнаграждението ми. Аз все още не съм получил своите два процента, мистър.

– Да, наистина – признава рижият. – Обаче за какво са ви притрябвали парите тъкмо днес? И не смятате ли, че тук, в моята каса, те са на по-сигурно място, отколкото във вашия джоб? Вие знаете какво нещо е Сохо, приятелю. Достатъчно е да подушат, че се шляете с по-голяма сума в портфейла си, за да ви видят тутакси сметката.

Той замълчава и ме поглежда:

– Или мислите да ни напускате?

– Аз няма къде да отида, мистър. Ако не броя онова тихо, но скръбно място, дето някой ден може да ви скимне да ме пратите.

– Казах ви вече, че сте ми нужен.

– Мислих по тоя въпрос. И тъкмо тази заран. И следва да ви призная, че стигнах до съвсем обратния извод. Щом веднаж се уверите, че стоката е пристигнала на местоназначението си, вие ще загубите интерес към канала. А също и към мене. И или ще ме премахнете, или ще ме оставите на произвола. Като второто е доста съмнително.

– О, Питър! Вие сте твърде песимистично настроен днес. Предполагам, че е от времето. Това мрачно време дори и на мене ми действува подтискащо.

– Знам, че достатъчно уважавате парите, за да можете без болка да се разделите с тия пет хиляди лири, които ми се полагат – продължавам. – Затуй съм готов да ви предложа малка компенсационна сделка: задръжте парите, а ми върнете изобличителните документи, намигащи се в касата ви – снимките и ръкописния ми доклад за канала. Тия документи и без туй вече не са ви нужни, след като и самият аз не съм ви нужен.

– Предложението ви е доста изкусително – кима червенокосият. – Но аз винаги съм бил устойчив на изкушенията, приятелю. И невинните материали, които имате предвид, ще бъдат тук в касата ми, додето и вие сте тук, на тоя свят. А що се отнася до парите, за тях не се безпокойте: ще ги имате, макар и по-късно. Изобщо смятам да ви се издължа изцяло и наведнаж.

– Като изпратите Марк да ми уреди сметката.

– Вие наистина ме наскърбявате с тая ваша мнителност – промърморва шефът, като става от креслото и се запътва към бюрото си.

Сетне, сетил се за нещо, спира и промърморва на себе си:

– Но къде се е запилял този Марк?…

– Не бих се учудил, ако сте го пратили да навести Линда.

Той ме поглежда разсеяно, сякаш преценява хипотезата ми:

– Всъщност вие не сте далеч от истината, Питър. Пратих то наистина при мис Грей, макар и съвсем не за това, което вие си въобразявате с присъщата ви мнителност. Пратих го просто да я повика. И понеже доста се забави, наложи се одеве да пратя и Боб, за да провери какво става. И представете си, оказа се, че в квартирата няма следа нито от Марк, нито от мис Грей.

– Нито от кръв?…

– Боя се, че около нас почват да стават странни неща – въздъхва Дрейк, без да дава ухо на бележката ми.

– Имате предвид ЦРУ?

– Не знам кого да имам предвид, Питър. За какво е дотрябвала вашата Линда на ЦРУ?

И понеже сините очички ме гледат с неприятна настойчивост, налага се да го подсетя.

– Да, но може би Марк е нужен на ЦРУ. Ако се не лъжа, именно Марк премахна Ларкин.

– А откъде ЦРУ ще знае кой кого е премахнал, приятелю?

– Цял свят знае какви са функциите на Марк на тая улица.

– Да, това наистина е така – кима рижият. – И може би наистина самият вие сте непричастен към тия нелепи изчезвания. Макар че фактът следва все пак да се провери.

Той продължава пътя към бюрото си и аз отлично разбирам, че добрал се до него, няма да пропусне да натисне невидимия звънец. Затуй изваждам от вътрешния си джоб пистолета и произнасям командата:

– Нито крачка повече, Дрейк, ако не искате да ви пръсна главата! Обърнете се насам и – ръцете горе!

Шефът лениво се обръща към мене и изпълнява нареждането. Върху червеното му лице е изписана покруса:

– Питър, Питър! И това ли доживях!…

Правя няколко крачки към вратата, без да го изпускам от очи и дръпвам солидното резе. Сетне доближавам рижия, опипвам го за всеки случай и прибирам миниатюрния броунинг от задния му джоб. Що се отнася до ключа, който ме интересува, той е на самата каса. Отключвам я и додето държа с една ръка насочения към корема на Дрейк маузер, преравям с другата съдържанието на сейфа, додето откривам интересуващите ме материали – снимките, негативите и саморъчния ми доклад. И за да не си обременявам повече съзнанието с тая скромна документация, поставям я в камината и драсвам клечка кибрит.

– Всичко би било отлично, ако можехте да премахнете и себе си по същия начин – забелязва шефът, додето наблюдава играта на пламъчетата. – Само че вие едва ли ще се решите да го направите. Така че и в тоя случай ще се наложи пак аз да ви помогна.

– Вие не оценявате дори жеста, че не посегнах към парите ви…

– Тая подробност не изменя характера на постъпката ви. Това си е формен обир, приятелю. А на острова всеки обир се наказва с необходимата строгост. И особено тук, в Сохо.

– Боя се, че Марк никога вече няма да бъде на услугите ви. По технически причини.

– Вие ли то премахнахте, Питър? – поглежда ме остро Дрейк.

– За всяко нещо си има хора – отвръщам неопределено.

– Наистина. Така че хора ще се намерят и за вас.

– А за себе си не мислите ли? – запитвам, като разпръсквам с дилафа овъглените остатъци от документите. – Вие сте свършен човек, мистър. Въпреки цялата ви опитност, вие не сте усвоили елементарното правило, че един малък гангстер трябва да си знае мястото и да не дели мегдан с по-големите от него…

Прекъсвам нравоучението си, защото съм уловил бързия жест на Дрейк. Възползуван от действията ми с дилафа, той не е пропуснал случая да натисне звънеца, монтиран на ръба на бюрото. В отговор на това своеволие и за да не то повтаря, аз се прицелвам в него, макар и не с пистолета си, а с юмрука. Рижият рухва и замира върху килима.

Късно. Някой грубо натиска ръчката на вратата и аз съм сигурен, че това е Ал, придружен може би и от Боб. Сетне ръчката бива оставена на мира, за да започне блъскането върху самата врата, а после и опитите тя да бъде насилена.

Спускам се към единия от двата прозореца. Крайно време е да видя най-сетне какво се крие зад тия вечно спуснати пердета. Оказва се, че се крие унилият и вече съвсем тъмен пейзаж на някакъв заден двор. Разтварям прозореца или по-точно го вдигам, защото в тия стари лондонски къщи прозорците се вдигат също като в старите влакове. Разстоянието до плочника на двора трябва да е към четири метра, сиреч напълно достатъчно, за да си счупя някой крак, ала на мое разположение се намира водосточната тръба, и без повече да умувам, аз се залавям за тръбата и се спускам надолу, додето усещам под обувките си твърда земя.

Малка вратичка води към подземието на сградата, а оттам вероятно и към Дрейк-стрийт, ала в момента Дрейк-стрийт не ме привлича особено, тъй че поемам риска да се прехвърля през тухлената ограда в съседния двор, а оттам през тесен проход се озовавам на уличката, паралелна на Дрейк-стрийт.

„Сбогом, Сохо!“ казвам си, когато излизам на Пикадили съркъс и потъвам в пъстроцветния неонов разгул на лондонската вечер. Отбивам се в първата телефонна кабина и набирам телефона на Линда:

– Вероятно ще се наложи да не се виждаме ден-два – осведомявам я. – Така че не се безпокойте и не излизайте, преди да ви се обадя. Изобщо, развличайте се със спомени от детството: „Помниш ли, мила…“

– Спомените ги изчерпахме вече – чувам гласа на мис Грей. – Сега гледаме телевизия…

Излизам от кабината с настойчивата мисъл, че трябва да потърся някой възможно по-отдалечен от центъра хотел. Сетне решавам, че хотел в Лондон, това при всички случаи е рисковано и се отправям с метрото за гарата.

Купувам си билет за Оксфорд, може би защото към туй ме е насочил споменът за оня разговор с Линда. Влакът тръгва само след четвърт час, така че излизам на перона и вече се готвя да вляза в един вагон, когато усещам, че нечия ръка ляга на рамото ми.

– Къде? – пита дружески изникналата зад гърба ми горила.

За щастие това не е горилата Ал, нито другата, отзоваваща се на името Боб. Това е една от горилите на Мортън и само един бог знае как ме е надушила. Вероятно е дебнела на изхода на Сохо при Пикадили съркъс.

– Ще прескоча до Оксфорд – обяснявам. – Казват, че там имало доста добре уреден университет.

– А, вие сте се загрижили за образованието си… – изръмжава горилата. – А не е ли по-добре най-първо да помислите за здравето си?

И за да ми подскаже крайната наложителност на тая мисъл, горилата опира до слабините ми пистолета, който стиска в джоба на шлифера си. Би следвало да обясня, че тъкмо грижата за здравето ме тласка към стария Оксфорд, ала каква полза да чакаш отзивчивост от страна на едно животно, дори и когато то, в резултат на хилядолетно развитие е успяло да преполови пътя между маймуната и човека.

– Не ме мушкайте – казвам. – Имам гъдел. И кво сте се залепили за мене?

– Обясненията – после – изръмжава горилата. – Сега вървете към изхода.

Поемаме към изхода. Но когато напускаме бетонната пътека на перона и влизаме в навалицата на хола, аз ненадейно свивам встрани, побягвам през множеството, като разблъсквам неволно мирните граждани и светкавично се измъквам от вратата, водеща към пиацата за таксита.

Вмъквам се в челната кола на редицата и нареждам:

– Кралската болница! И по-бързо, моля!

Шофьорът е от тия флегматични и невъзмутими субекти, които трудно могат да бъдат командувани, ала когато чува думата „болница“, незабавно включва мотора и натиска газта. Хвърлям бегъл поглед подире си, колкото за да се убедя, че горилата не ме е надушила и чувам гласа на човека зад кормилото:

– Сигурен ли сте, че ще ви пуснат в тоя час, мистър?

– Надявам се – промърморвам. – Случаят е наистина спешен.

* * *

Казаното е наистина вярно. Не съм допускал, че Мортън тъй бързо ще се загрижи за наблюдението ми, но след като това е станало, налага се да му се изплъзна поне за късо време и да се заема с една задача, която по-късно може би вече няма да съм в състояние да изпълня.

Освобождавам таксито пред парка на болницата и тръгвам пеша в обратна посока, додето виждам зелената неонова фирма на малък хотел. Наемам стая за една нощ, поръчвам да ми донесат кафе и се качвам в определения ми номер. В чекмеджето на писалищната маса намирам, както съм и очаквал, хартия с бланки на заведението, а също и пликове. Сядам и се заемам с писмена работа.

Центърът естествено ще бъде уведомен за пристигането на стоката от самите картички. Но аз трябва да дам информация и за всички подробности около операцията, за разговорите си с Дрейк и Мортън и за положението, в което съм попаднал и което вероятно ще ми отнеме окончателно възможността за нови послания. Всъщност едно лаконично SOS би могло напълно да ми спести изложението по последния параграф, обаче аз не съм по драматичните финали.

Когато завършвам домашното си упражнение и допивам четвъртото по ред кафе, сервирано ми от момчето на стопанина, часът минава десет. Поставям ръкописа в плик, а плика – в джоба си, слизам долу, уреждам сметката под предлог, че утре твърде рано ще пътувам и помолвам да ми повикат такси.

Таксито ме отвежда към същия този квартал, дето е започнал днешният ми работен ден. Освобождавам го на един ъгъл, а сетне правя още няколкостотин метра пеша, за да се озова на съответната уличка и пред съответната къща, в чиято пощенска кутия за пръв и последен път пускам нещо по-различно по вид и обем от жалките рекламни листовки. Моят заключителен доклад. Или ако щете, моето прощално послание.

Мисията ми всъщност е завършена. Остава една последна задача, засягаща най-вече самия мене: време е да се измъквам. Обаче – къде? И как? Визата ми е отдавна пресрочена и Дрейк не е благоволил да я поднови, под предлог, че додето съм на служба при него, нищо не ме заплашва. Да се върна в хотела при добрата Дорис е засега немислимо. Да напусна страната с тоя нередовен паспорт – също. А да потъна в някое от далечните предградия, туй означава да се озова по-рано или по-късно в ръцете на полицията.

Да се озова в ръцете на полицията – това при други условия не би било най-лошата възможност. Ще се повърдалям из участъците, додето властите решат да ме екстернират. Но ръката на ЦРУ е дълга и сега, след като съм в течение на много неща, Мортън няма да позволи да се изплъзна под носа му. И макар да съм унищожил някои документи от архивата на Дрейк, ще се намерят предостатъчно свидетелства и свидетели, които да установят връзките ми с гангстера и да ми осигурят солидна присъда.

Не, изход няма. И това, че в късния вечерен час се движа съвсем свободно по обилно осветената Чаринг крос, е само привидна свобода, защото всички врати са затворени. Единствената възможност е да чакам какво ще реши Центърът. Такава е предварителната уговорка. Макар че когато тая уговорка бе направена, финалната ситуация съвсем не ми изглеждаше тъй драматична.

Да чакам решението на Центъра. И да го чакам тъкмо на мястото, където Центърът разчита да ме намери. Едно доста ветровито място, наистина… Но по липса на нещо по-добро…

Вдигам ръка към минаващото по улицата такси и давам адреса.

– Мистър Мортън не ми е казал за вас – уведомява ме сухо горилата с раираната жилетка, като ми препречва входа.

– Нищо. Вие ще му кажете – отвръщам.

– Тук не е чакалня на гара, за да идвате когато си щете.

– Добре – кимам. – Ще съобщя утре заран на шефа, че сте отказали да ме приемете.

И правя кръгом.

– Чакайте, оставете тия фасони – избъбря лакеят и отива да докладва.

Две минути по-късно той ме въвежда в къщата, без впрочем да е загубил нещо от неприязнения си израз.

Мортън, когото заварвам разположен край камината и вече облечен в халат на шотландски карета, не е много по-приветлив.

– Вие сте прекалено своеволен за моя вкус, мистър – забелязва той, като дори не се сеща да ме покани да седна. – Озовавате се противно на нарежданията ми в Сохо, правите опит без разрешението ми да напуснете града, изтръгвате се най-нахално от моя човек, а на всичко отгоре идвате да ме безпокоите в дома ми по никое време… Трябва да ви призная, че нито имам вкус към подобно държане, нито съм склонен да го търпя.

– Разбирам – кимам хрисимо. – Но аз тъкмо затова и дойдох, за да разсея недоразуменията, които може би са възникнали.

– Добре, разсейвайте ги, само че по-накъсо – промърморва домакинът, като и тоя път пропуска да ми предложи стол.

– Преди всичко трябва да призная, че възприех думите ви да не се връщам в Сохо не като заповед, а като съвет. И понеже имам да уреждам с Дрейк известни сметки…

– Какви сметки?

– Ами той не ми е платил нито пенс за предишната партида, въпреки тържественото си обещание…

– Продължавайте.

– Така че реших да ида, за да си прибера парите, преди да е станало късно. За жалост той и този път прояви пълната си непочтеност и дори щеше да насъска горилите си срещу мене, ако не бях успял навреме да му се изплъзна… И ето че едва изплъзнал се и решил да се спотая за ден-два в Оксфорд, някаква друга горила ме набарва на гара Виктория и…

– Каква горила? – запитва недоволно Мортън. – Това е бил един от моите хора, и то точно от тези, дето ви доведоха тук първия път.

– Ако мислите, че тези, дето ме доведоха, са ми дали възможност да ги разгледам подробно и че съм бил в настроение да ги разглеждам…

– Добре, добре. И по-накъсо!

– Ами това е. Изплъзнах се, приютих се в един хотел и дори вече си бях легнал, когато ненадейно се сетих, че може би горилата, искам да кажа човекът от гара Виктория, да е бил всъщност ваш човек, а не на Дрейк. И побързах да дойда тук, за да разсея едно неприятно недоразумение.

– Кой беше хотелът, дето се приютихте?

Казвам му името.

– Можете да проверите по телефона…

– Не ме учете какво да правя – срязва ме домакинът.

Сетне запитва с обичайния си тон:

– А за какво друго говорихте с Дрейк?

Предавам му оная част от разговора, която смятам, че си струва да му предам.

– Значи старият глупак е малко обезпокоен?

– Доста.

– Което подсказва, че ще си отваря очите на четири – избъбря сякаш на себе си Мортън.

После забелязва без връзка:

– Пистолетът на Марк не бе намерен в квартирата на вашата приятелка…

– Пистолетът е у мене.

– Тъй ли? Само че тук у дома не се влиза с пистолет, мистър Питър – уведомява ме сухо домакинът.

– Извинете, не знаех вътрешния ви ред – избъбрям, като изваждам маузера и го поставям на масичката до кутията с пурите.

Мортън взема оръжието и го пуска в джоба на халата си.

– А сега, какво искате от мене? Да ви се извиня, задето съм си позволил да се усъмня в разумното ви поведение?

– Да ме приютите – отвръщам с най-естествен тон.

– О, мистър Питър! – вдига страдалчески ръце Мортън. – Но моят дом не е хотел!

– Да, но боя се, че хората на Дрейк вече обхождат в тоя час хотелите или правят проверките си по телефона. А вие пък не ме пускате да замина до някое по-спокойно място…

– Добре, добре – отстъпва Мортън. – Ще наредя на Джон да ви приготви стаята за гости. Макар че такъв гост като нас, дето ми се мъкне тук с пистолет…

„С два пистолета“, поправям го. Само че на ум.

* * *

Прекарвам следния ден в непосредствена близост до улицата на Мортън, като убивам времето из кафенетата недалеч от Марбъл Арч, които сменям за разнообразие на неравни интервали. Да се разхождам по улиците би било вероятно по-малко скучно. Обаче при тоя дъжд…

Привечер все пак решавам да намина към дома на американеца, за да разреша някак си въпроса за нощуването. Това успокоява изглежда горилата, която през целия ден се е мъкнала подире ми, защото тя остава да ме чака на ъгъла, приютена под голямата черна гъба на чадъра си.

Другата горила – тук сред тия горили човек се чувства като в зоологическа градина, с тая разлика, че в зоологическата градина между вас и животните има решетки, – другата горила с раирана жилетка ми отваря вратата и тоя път без унизителни въпроси ме въвежда при господаря си.

– Е, мистър Питър – посреща ме с известно добродушие Мортън, разположен с вестник в ръка до камината. – Изглежда, че тая вечер няма да имам удоволствието да спя под един покрив с вас.

– Щом сте решили да ме изгоните… – произнасям унило.

– Нямам никакво намерение да ви гоня – успокоява ме домакинът. – Но мога да ви разреша да се върнете в хотела си. И да ви уведомя, че вече не ви заплашва никаква опасност.

– Искате да кажете, че Дрейк…

– Тъкмо това искам да кажа – кима той. – Вашият шеф е бил извикан днес за малка справка в полицията. Мисля, че е ставало дума за някаква невинна контрабанда… не на наркотици, а на порнография. Изобщо освободили са го веднага след разпита. За нещастие, когато се е завръщал с колата си обратно към Сохо, от някаква друга кола му стреляли и… щастлива смърт… убит е на място.