Текст книги "Умирай само в краен случай"

ОСМА ГЛАВА

Ако квартирата ви освен с главен вход е снабдена и с черен, не бива мисълта за първия да ви кара да забравяте втория. Едно златно правило, пренебрегнато от иначе умната мис Нелсън. И едно недоглеждаме, поставило край на кариерата, а може би и на живота й.

Защото още на следния ден подир описаните събития Бренда чисто и просто изчезва от Сохо. И ако се вземат предвид обичаите на стария Дрейк, това изчезване трудно би могло да се обясни с ненадейно отплуване към континента. По-вероятно е, че рейсът – ако е имало такъв – е бил насочен към някой долнопробен провинциален вертеп, дето дамата е била поверена на някой долнопробен сутеньор. Освен ако не е била положена чисто и просто в хладните обятия на величествената Темза.

– Вие жестоко наранихте достойнството ми, приятелю – признава няколко дни по-късно Дрейк, когато довършвахме обяда си в дъното на един китайски ресторант.

Обедът е бил съставен от обезкостено печено пиле и нежен като блян ориз, понеже шефът няма страст към вмирисаните яйца и червеите, представляващи гордост на старинната китайска кухня.

– Да, вие нанесохте наистина кален удар на мъжкото ми достойнство – продължава да развива темата си червенокосият. – Тази жена, която с гъвкавото си сладострастно тяло е размътвала бедния ми мозък… Вие минахте безучастно край тая жена, като край някаква окачалка за дрехи… Вие плюхте на моя идол и хладнокръвно ме сподирихте…

– Не мога да си позволя да светотатствувам с един ваш идол, макар и бивш – отвръщам скромно.

– Един ужасен хитрец, това сте вие, Питър! – изръмжава шефът, като добродушно ми се заканва с пръст. – Само че старият Дрейк също е хитрец. Затуй не се надявайте, че ще ви повярва.

– Съвсем не съм хитрец, а просто имам въображение. Как искате да легна с една жена, от която вее хладният лъх на смъртта. Вие вече бяхте решили съдбата й.

– Тя сама си реши съдбата, приятелю. Не съм имал към никоя друга такава слабост, както към Бренда… Именно защото беше студена и пресметлива, а аз не обичам лиглите… И бях готов да понасям до известно време всичките й мръсотии. Но само до известно време. Само додето не беше впримчила и оня глупак Райт, с който вие тъй умело се разправихте.

– Вие с такава увереност ми сервирате фантастичната си версия за убийството на Джо, че наистина ще ме накарате да повярвам в нея.

– И това ще бъде най-добре за вас, Питър! Така ще получите чувството за вина. А чувството за вина ще ви предпази от прекалена самонадеяност, следователно и от излишни грешки. Нима не разбирате, че всички тия – и Майк, и Райт, и Бренда, са жертва именно на своята самонадеяност? Претенции без покритие – това са всички те, приятелю.

– При мене ще имате обратното – уверявам го. – Покритие без излишни претенции.

– Всъщност аз тъкмо затуй ви и поканих днес на обяд – промърморва Дрейк, като снишава глас. – Само че ето: започнал съм, изглежда, да старея, щом едва в края на обеда се сещам защо съм ви поканил. Покритието, за което говорите, е вече налице. Първата партида е минала безпрепятствено по канала и е стигнала до Виена.

Той ме поглежда с изпитателните си очички, за да провери реакцията. И тая реакция – точно според очакванията му – се оказва маската на сдържана, но приятна изненада. Една съвсем фалшива маска, впрочем, защото по свой път вече съм получил сведението.

– Надявам се, че най-сетне безграничното ви недоверие е спаднало до нивото на нещо по-нормално – избъбрям.

– Да, първата партида мина – повтаря на себе си Дрейк, без да дава ухо на бележката ми. – Просто да се отровиш от мъка…

– В смисъл, че не е била по-голяма?

– Сетихте се… Хитрец такъв!… – засмива се с късия си дрезгав смях шефът.

– Нищо. Аз лично съм готов да се задоволя и с процентите на една по-дребна партида – успокоявам го.

– Вашите проценти са си ваши, точно според уговорката – успокоява ме на свой ред рижият. – За жалост, приятелю, те възлизат точно на два шилинга.

– Вие се шегувате, разбира се.

– Съвсем не – промърморва скръбно шефът. – Защото пратката се състоеше от чисто картофено нишесте. Десет килограма нишесте, това беше пратката, Питър!

Поглеждам го, като не пропускам да зяпна с уста от изненада, макар че и тая подробност вече ми е съобщена от моя информатор.

– Обаче това е чиста глупост! – осмелявам се да възкликна.

– Напротив: неизбежна предпазливост! – поправя ме червенокосият. – Вие сте достатъчно умен, за да допускате, че ще изпратим стока за милиони по един канал, без предварително да сме го проверили.

– Но проверката аз сам я извърших там, на място. Акуратната подготовка – каква по-добра проверка от нея, мистър?

– Оная проверка вие сте я извършили за себе си. А тази ние я извършихме за нас. Макар че сега, естествено, ми иде да се скъсам от яд. Ако това бяха десет килограма хероин, представяте ли си…

Замълчавам покрусен. Сетне подхвърлям не без известна доза злорадство:

– Единствената ми утеха е, че с тая проверка вие губите далеч повече от моите скромни проценти.

– Процентите ви върху десет кила хероин съвсем нямаше да бъдат чак тъй скромни като сума – произнася шефът също с нотка на злорадство.

– Предполагам, че това удоволствие и вие и аз в еднаква степен го дължим на вашия велик експерт мистър Ларкин?

Дрейк не отговаря, а гледа разсеяно към другия край на ресторанта, дето през витрината се вижда почти безлюдната в този час търговска улица с пъстрите витрини на насрещните магазинчета.

– По един зелен чай? – предлага услужливо китаецът, уловил зареяния поглед на шефа и изтълкувал го в своя полза.

– Не, драги, ще идем да пием наблизо кафе – отвръща сухо рижият.

– Ние имаме и кафе… чудесно кафе… – бърза да ни увери келнерът.

– Че какво тогава ми тикате вашия чай – изръмжава Дрейк. – Разбира се, ще дадете кафе! Чаят е за закуската в пет часа, драги, а не за финала на един порядъчен обед.

Той изважда от джобчето си традиционната пура, освобождава я от целофана и извършва ритуала на обрязването, но не бърза да я запали.

– Тая приказка за Ларкин, дето я подхвърлихте онзи ден на Бренда, разбира се, е ваша чиста измислица… – казва спокойно, обаче без прекалена категоричност шефът.

– За жалост, не съвсем… – поклащам глава. – То се знае, че ако поискате да ви предявя веществени доказателства, не съм в състояние да го сторя. Известни косвени доказателства обаче ми бяха сервирани от самата мис Нелсън.

– Имайте предвид, Питър, че аз чух с ушите си целия ви разговор! – бърза да ме предупреди рижият.

– Вярвам ви. Обаче този разговор беше само втората част на една беседа, започнала още заранта под Бърлингтънските аркади.

– В една встъпителна беседа може най-много да се определи часът на рандевуто, Питър.

– Косвените доказателства именно затуй са косвени, защото не почиват на откровени признания, мистър. И дори в разговора, който сами сте чули, подобни доказателства не липсваха. Достатъчно е да си спомните само оплакванията на мис Нелсън, че не била в течение на операцията… без да говорим за претенциите на тая дама, да ви наследи по-късно в тая и всички евентуални подобни операции.

– Съвсем произволни догадки, приятелю. Приказките на Бренда са изобличителни за собствените й амбиции, но съвсем не са доказателство за връзка с Ларкин…

Червенокосият замълчава, за да даде време на китаеца да сервира кафето и да се отдалечи. Сетне отпива от чашата си и сбърчва нос:

– Пилетата им бяха добри, обаче кафето по китайски е също като английското, само че по-лошо – установява Дрейк с нотка на национален нихилизъм, която мистър Оливър едва ли би одобрил и на която би противопоставил собственото си кафе, дело на един чистокръвен англичанин.

За да подобри вкуса си, шефът запалва пурата и поема две-три обилни порции дим. Сетне между кълбата дим се промъкват и думите:

– Пазете се да не ви заподозра, приятелю, че искате да ме скарате с Ларкин…

– Смятам, че вашата подозрителност е достатъчно очевидна и без подобни добавъчни доказателства – промърморвам равнодушно. – Но все пак тя трябва да почива на някакви разумни основания. Аз нямам никакъв интерес да елиминирам Ларкин по простата причина, че не мога да го заместя, а следователно и да си присвоя процентите му.

– Именно – кима Дрейк. – И не бива никога да забравяте това. Колкото вие сте ми нужен за пътя на стоката дотук, толкова и Ларкин ми е необходим за пътя оттук нататък. Необходим ми е, Питър, ясно ли ви е? Иначе не бих му разрешил да ми отнема от печалбата.

– Съжалявам просто, че проиграх възможността да ви сервирам по-солидни доказателства. Но вината за това е само моя.

– В какъв смисъл? – вдига вежди рижият.

– Прекалено грубо манипулирах мис Нелсън. Прекалено избързах с обвинението си. Трябваше най-първо да я размекна… да я предразположа.

– А защо избързахте тъй? Вие сте обикновено доста хитър, приятелю.

– Защото вече почваше да ми опъва нервите с този свой стриптийз. Аз не съм от желязо, мистър.

– Приятно ми е да го чуя, Питър – усмихва се доволно червенокосият. – Най-после. Излиза, значи, че тая жена е имала силата да изкусява не само стария Дрейк. Излиза, значи, че не сте минали съвсем безучастно край тази гъвкава снага и че аз не съм единственият глупак на тоя свят.

* * *

Ларкин е необходим на Дрейк и това трябва да ми е ясно. И макар да не е зле шефът постепенно да свиква с мисълта за възможното предателство на американеца, но прекаленото пресилване и ускоряване на играта би могло само да ми навреди.

Ларкин е необходим и на мене. Аз обаче рядко съм в състояние да го наблюдавам дори отдалече. Този човек не принадлежи към фауната на Дрейк-стрийт. И се явява на нашата улица само когато има да обсъжда нещо с шефа. И Питър, независимо от качеството си на пръв помощник, никога не присъствува на тия обсъждания.

Аз не съм необходим на Ларкин. Вече сме в началото на септември и от завръщането ми от България е изминало сума време, но американецът нито веднаж под никаква форма не е потърсил контакт с мене. Следователно, ако трябва да се ръководя от принципа на генерала, изводът е, че Ларкин пет пари не дава за някакво продължително или постоянно използуване на мрежата за свои цели. И в случай че това е действително агент на ЦРУ, аз съм изправен пред възможно най-неприятния вариант: мрежата ще бъде използувана като оръдие за политическа провокация. Също както и Дрейк е използуван в момента като оръдие.

Наистина най-лошият вариант. Аз и хората ми можем на свой ред да изиграем ролята на оръдия, без дори да си даваме сметка за последиците. И след като каналът веднаж е изпробван, срокът на провокацията едва ли е много далече. И няма никакво време за губене.

А аз в тия дни само това и правя: губя си времето. Кисна по книжарниците на Дрейк-стрийт или чета вестници в кафенето, но и в единия, и в другия случай не пропускам да следя входа на генералния щаб. Защото там може да се появи Ларкин.

Вече съм имал възможността подир всевъзможни предпазни мерки да установя местопребиваването на американеца. Това е хотел „Сплендид“ в малка уличка от другата страна на площада. Великолепието на хотела се ограничава само в импозантното название. Иначе това е заведение за туристи от средна категория, дето съдбата е определила на Ларкин стая под номер 305. Една стая, чийто прозорец гледа към улицата и който следователно вечер може да бъде гледан и от самия мене, колкото за да установя, че е светъл или тъмен. Нищо повече.

Вече съм имал и възможността, пак с цената на всевъзможни мерки за сигурност, да проследявам американеца по пътя му от главната квартира на Дрейк до хотел „Сплендид“. Запомнял съм акуратно по кои улици минава, на коя будка спира да си купи вестник и дори не съм пропускал знаменателния факт, че веднаж освен вестник взима и списание „Тайм“. Нищо повече.

Вие бихте могли с успех да следите един тип, който продава по кюшетата марихуана. Но ако тоя тип уговаря сделки с наркотици на четири очи, единственият реален резултат от следенето ви ще бъдат изтритите подметки. Какъвто е и случаят с мене. По липса на друга възможност хабя подметки.

Единствената ми все пак полезна дейност е възстановяването на връзката. В определени вечерни часове и в определени дни минавам по уличката, където се намира въпросният дом с интересуващата ме врата. И в долната част на тая врата, както при толкова други врати, съществува малък отвор, за пускане на кореспонденцията. И ако имам кореспонденция, пускам я там. А ако следва да получа нещо, то едва се подава, прищипано от месинговия капак на отвора. А ако нищо не се подава, отминавам транзит.

Писмото, което изпращам, както и това, което получавам, не е никакво писмо, а обикновено рекламно листче от тия, които се раздават по улиците на минувачите с препоръката да използуват еди-кой си перилен препарат или да пътуват със самолетите на еди-коя си авиокомпания. Такова безобидно рекламно листче, та дори да попадне случайно не където трябва, едва ли някой ще му обърне внимание, тъй като подобни реклами се пускат по всички пощенски кутии.

Тайнописът в наши дни, като всички прекалено дълго използувани секрети, вече е поизживял времето си. И все пак още влиза в работа, особено ако е нанесен на такова място, че никой не би подозрял съществуването му. Какъвто е случаят с въпросните рекламни листовки. Лично моите всъщност не съдържат дори и тайнопис. Но самият факт, че ги пускам в определени дни и часове, вече означава: „Налице съм, нищо за отбелязване“.

Двете листовки, които всичко на всичко съм измъкнал досега от кутията, подир съответно нагряване ми разкриват и два текста. Единият ме информира за известни материали, публикувани в западния печат във връзка с търговията на наркотици. Другият е съвсем къс и гласи:

„Първата пратка, пропусната днес през канала via Виена. Съдържание: десет килограма чисто нишесте.“

Домът, чиято пощенска кутия ми служи за тайник, се намира не твърде далеч от квартирата на Линда, тъй че дори някой да види, че минавам по тия места, маршрутът ми лесно би могъл да се оправдае с едно посещение у мис Грей. Разбира се, най-добре е никой да не ме вижда и сега засега рисковете в това отношение са минимални. След като съм поверен на топлите грижи на дамата, проследяването ми с други средства и по други пътища е напълно прекратено. Що се отнася до операциите ми с кутията, те траят не повече от две секунди и се извършват почти без да спирам в един вечерен час и на една полутъмна улица, където действията ми биха могли да бъдат регистрирани само с помощта на инфрачервени лъчи. Дрейк – и инфрачервени лъчи. Това звучи също като аз и оперна музика.

Но ако в момента нещо ме безпокои, туй не е Дрейк, а Ларкин. И, разбира се, обстоятелството, че Ларкин е необходим на Дрейк. В противен случай нещата биха могли да се развият значително по-лесно и по-бързо. Само че как да стигна до тоя „противен случай“?

Американецът не е човек на подземния свят. И няма нищо от бита и привичките на такъв човек. Жените не го занимават. Нито комарът. Нито алкохолът. Животът на Сохо очевидно му е чужд и той влиза тук само когато трябва да види шефа. Другите му връзки? Това е тъкмо въпросът, който и мене ме безпокои. Досега не съм установил нито една. Разбира се, служебните си контакти той може да ги поддържа и с помощта на радиото. В нашия век на техниката и на миниатюрната електронна апаратура… Но това е слабо вероятно. В края на краищата Ларкин не се намира в тила на врага, за да си осигурява сам радиовръзки. Обаче за да стигна до другите му връзки – човешките, би следвало да го наблюдавам непрестанно от заран до вечер. А това е изключено, защото съм длъжен да бъда винаги под ръка на Дрейк на оная, неговата улица. За всяко свое отсъствие трябва да давам обстойни обяснения, будещи излишно недоверие.

И дори да стигна до някоя подобна връзка, какво от туй? Ще видя Ларкин да се разхожда с някакъв тип. Или да си пие кафето с някакъв друг тип или да кръстосва неподвижния си поглед с неподвижния поглед на някакъв друг тип. ЦРУ тет а тет с едно друго ЦРУ. И какво от това? Две ЦРУ-та, нищо повече.

* * *

Между вчерашната дъждовна събота и утрешния понеделник, който може би също ще бъде дъждовен, един слънчев неделен ден – това не е възможност за изпускане, поне според мнението на мис Грей.

Така че ние използуваме следобеда за една дълга, много дълга разходка, която ми позволява най-сетне да видя част от истинския Лондон, тъй както е прието той да се сервира на туристите.

Започваме от Трафалгар скуер, дето Линда ми показва колоната на Нелсън, достатъчно голяма впрочем, за да я видя и без да ми я показват, а аз запитвам: „Кой беше тоя Нелсън?“, на което тя отвръща: „Ами че прочутият адмирал“, подир което аз отново запитвам: „А с какво точно е прочут?“, на което Линда отвръща: „Ами с битката при Трафалгар“, подир което аз се интересувам естествено какво точно е станало при Трафалгар, на което вече дамата отвръща немного уверено:

– Мисля, че е разбил там испанската флота… или френската… или може би и двете едновременно. О, Питър, не ме връщайте моля ви към спомена за уроците по история.

Задоволявам се прочее да оглеждам паметника, без да задавам въпроси и тоя адмирал с фамилията си ми напомня за нещастния край на мис Бренда Нелсън, макар да не вярвам тя да му се пада сродница. Напомня ми още и за партиите на шах между мене и Борислав, защото както се е изправил на върха на колоната, тоя Нелсън прилича доста на фигурка от шах и по-точно на офицера, дето върви все по диагонал, с тая разлика, че тук фигурката е твърде дребна, а постаментът – прекалено висок.

Най-сетне, за да заменим кървавите спомени на историята с нещо по-възвишено, Линда предлага да се отбием в Националната галерия, която е точно срещу адмирала и неговата колона, тъй че влизаме, ала тук също не липсват кървища и кървави разпятия и сцени, представляващи как свети Себастиян стои завързан и надупчен от стрели, а воин с ризница пробожда с ножа си свети Петър, макар че на мене лично най-силно впечатление ми прави картината Саломе от някакъв си италианец, представяща въпросната Саломе с ангелско лице, хванала с две ръце фруктиерата, дето някакъв разбойник полага големия си кървав плод и по-точно отрязаната глава на оня бедняк – Йоан Кръстител. В живота е същото, мисля си, и ангелските лица нерядко крият доста адски намерения и добре че Линда няма ангелско лице, защото иначе би трябвало да си помисля, преди да се отправя с нея на неделна разходка.

Обикаляме прочее край картините, като се опитвахме да ги разгледаме през барикадата от голи темета и дамски шапки, додето дамата, която е по-досетлива от мене, се сеща, че ако продължаваме все тъй да навиваме километража из тия зали, няма да ни останат сили за самата вече спомената неделна разходка, тъй че ние излизаме и тръгваме по Пел-Мел, а сетне свиваме в Сент-Джеймс-стрийт, а оттам излизаме на Пикадили, отдето се озоваваме на Парк Лейн, за да се полюбуваме на отморяващата зеленина на Хайд-парк, докато тя все още е налице и не е заменена от златото на есента.

– Капнах вече! – декларира мис Грей, когато стигаме до Марбъл Арч, тъй че сядаме на чист въздух пред едно кафене, рядка възможност в тоя град, дето всичко, включително заведенията и семейните тайни е скрито зад студени плътни фасади.

Келнерката в небесносиня рокличка и с почти несъществуваща пола ни донася по едно двойно еспресо. Лондон през последните години се модернизира дори по линията на еспресото, което все повече се превръща във всеобща напаст и което не вещае нищо добро за традициите на Британската империя, както подробно би ви обяснил мистър Оливър. Линда получава добавъчно и огромна порция мелба, увенчана с цял планински масив от разбит крем, а това увеличава добавъчно и порцията на почивката ни.

– Защо не сте си купили кола, Питър? Щяхме да излезем извън града… Да идем до Оксфорд или до Стратфорд, за да видите родното място на Шекспир…

– Вие ми поставяте премного проблеми в един единствен пасаж, скъпа. Преди всичко не си купувам кола, защото е тъжно да се сещаш, че на колата ти вероятно е писано да просъществува по-дълго от самия тебе. Освен туй родното място на великия Шекспир толкова ме интересува, колкото и Шекспир би се интересувал от родното място на дребосъка Питър. И най-сетне тоя въпрос за колата бих могъл спокойно да го задам и на вас.

– Аз нямам нужда от кола. Разстоянието от къщи до „Ева“ е такова, че би било смешно да използувам кола. И после, Питър, аз трябва да пестя.

– Да, наистина: да пестите. Въпреки че женската спестовност ми е добре позната. Всички тия кожи, макар и съвсем фалшиви, дето сте ги накупили.

– Това са дреболии. Взех цялата купчина при една разпродажба. Но аз действително трябва да пестя.

– Смятам, че доста отрано сте се загрижили за старините си.

Почти приключила с айсберга от сметана, дамата пристъпва към по-същественото: сладоледа и фруктите. Което не й пречи да формулира възражението си:

– А преди старините? Да не смятате, че до безкрай ще стоя в тази „Ева“? Още година или две – знам ли – и дори на персонала ще омръзне да ме гледа и някой ден Дрейк ще каже: „Чудесно пяхте, мила, обаче сега идете да попеете другаде“ и аз ще трябва да се преместя в някоя следваща „Ева“ от по-долна категория, а сетне в по-следваща, додето ми остане последната възможност, тая на моряшките кръчми, в които не знаеш дали те вземат за певица или за проститутка.

Тя гребна още една лъжичка от вече топящото се лакомство, сетне отмества чашата настрана и посяга за цигарите.

– Не искам да стигам до моряшките кръчми, Питър. Може би ще се наложи да сляза още малко, но не искам да падам чак до моряшките кръчми.

Щраквам запалката. Линда запушва и отправя поглед към тротоара. В късния следобеден час на неделния ден улицата е почти пуста. Някоя двойка влюбени или някоя двойка млади съпрузи, между които се тътри детето, уморено също като нас от дългата празнична разходка, или двойка старци, пременени в тъмни облекла, сякаш вече са се приготвили за погребението си и пристъпящи предпазливо, за да не го ускорят прекалено с някое нещастно подхлъзване. Неделя. Скука. Неделна скука.

– Освен глас, вие имате и външност, Линда. Макар че избягвам да ви го казвам, за да не вирите нос.

– И какво от това? Да не мислите, че външността трае повече от гласа?

– Имах предвид, че нещо по-търпимо от моряшките кръчми, например някое секретарско място, не ви мърда при тая външност.

– Мислила съм и по това – уверява ме дамата. – Само не смятайте, че за тия места липсват кандидатки. И при всички случаи, ако един ден стигна до секретарството, едва ли ще разполагам с необходимите делови и други качества. За такова нещо, Питър, трябва или да съм съвсем млада или да съм фурия на стенографията и машинописа. А аз няма да бъда нито едното, нито другото.

Замълчавам понеже не се сещам какво друго бих могъл да й предложа. За щастие тя сама ме избавя от затруднението:

– Имам предчувствието, че все пак накрая ще стана учителка в някой затънтен край. Ще завърша педагогически стаж със спестените си пари, ако все още имам такива, и ще стана учителка в някое село. Ще гледам вечер телевизия и ще плета пуловер за зимата. Какво друго?

– Жалко за хубавата песен… – промърморвам сякаш на себе си. – Като си спомня с каква решителност отхвърляхте утрешния ден, там на дансинга, и като виждам какви горчиви грижи ви причинява всъщност това „утре“…

– Не бъркайте театъра с живота, Питър. Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него.

Гласът звучи уморено и апатично. Тази жена ми се бе представяла високомерна и самонадеяна, чак додето бе смъкнала заучените изражения, за да ми се разкрие в истинския си образ – една героиня на неуспеха и разочарованието, залутана в безпътица из лабиринта на града и гледаща с недоверие и тревога натам, дето краят на улицата се губи в мрачини.

Всъщност, песента наистина бе права. Защото това

 
утре, утре, утре
 

кой знае дали изобщо го имаше, защото всичко напред може би бе само мрачина.

– Мисля, че е време да ставаме – чувам гласа на дамата. – Все пак трябва да си почина малко преди представлението.

* * *

Макар да е обед, светлината на деня е тъй оскъдна, сякаш едва се развиделява и Дрейк-стрийт повече от всякога прилича на дълъг мрачен коридор. Човекът, който в момента привлича вниманието ми, стои на изхода на Генералния щаб. Сетне разтваря чадъра и поема към голямата улица. Ръми.

Ставам от мястото си и когато Ларкин задминава кафенето, на свой ред излизам на улицата. Поглеждам с носталгия подир отдалечаващия се мъж с чадъра, обаче не го сподирвам. Дрейк може да ме повика всеки миг и дори е чудно, че все още не ме е повикал.

Тръгвам в обратна посока и влизам в книжарницата. Помещението, както винаги в тоя обеден час е добре заселено с мъжка клиентела, жадна ако не за жени, то за женски изображения. Господата стоят мълчаливи и дори тържествени, сякаш са в църква, с тая разлика, че в църква бомбетата се свалят, а тук – не. Стоят, окачили чадъри на джобовете си, за да могат свободно да разлистват списанията с пищни многоцветни снимки. Стоят, застанали един до друг и заедно с туй изолирани всеки в себе си и в своите сексуални фантазии.

Прекосявам помещението и влизам в задната стаичка, дето книжарят, както винаги в свободните от сметки мигове, е потънал в Диалозите на Платон.

– Добър ден, мистър Оливър!

– Добър ден, мистър Питър!

Човекът оставя книгата, поглежда дружелюбно и произнася следващата фраза от обичайния репертоар:

– Едно кафе, мистър Питър? Още е съвсем топло…

– С удоволствие.

Мистър Оливър се отправя към масичката в ъгъла, дето е мястото на стъклената колба и подир минутка се връща с миниатюрен поднос, в средата на който се извисява обемиста фаянсова чаша, от която наистина се вдига пара.

– Една пура, мистър Оливър?

Сега репертоарът изисква книжарят да произнесе своето „с удоволствие“, което той не пропуска да стори. Опитвам кафето от колбата, за да го сравня с току-що изпитото еспресо, додето приятелят ми – макар и не с финеса на шефа – разгъва своята „Робърт Бърнс“ и я запалва.

В тоя момент на гишето се показва Френк, момъкът, прибиращ парите на самците в широкото помещение:

– Един клиент пита дали няма да му се направи отстъпка, ако вземе десет броя на Ерос?

– Вие знаете, Френк, че отстъпка не правим – отвръща мистър Оливър. – Обяснете на господина, че това не е въпрос на добро желание, а на принцип.

– О, предполагам, че ще ги вземе и без отстъпка – промърморва помощникът, преди да изчезне.

– Ще ги вземе, естествено – кима на себе си книжарят. – Но ако му предложите съчиненията на Шекспир дори на половин цена, ще ви обърне гръб.

– Хората нямат нужда от потресаващи драми – забелязвам примирително. – Потресаващите драми и без туй ги има колкото щете в живота. А една моя позната обичаше да казва, че ако изкуството прилича на живота…

– А сексът? – прекъсва ме мистър Оливър, като изважда пурата от уста. – Нима сексът го няма в живота? Нима всички тия безнравствени снимки не са правени на живо?

– Само че това са инсценировки… фалш…

– А, именно: фалш! – кима доволно книжарят. – На тия господа им е нужно не изкуство, а фалш. Те еднакво ненавиждат и изкуството, и живота. Те копнеят за едно фалшиво изкуство, мистър и за един фалшифициран живот.

Той млъква и отново захапва своята „Робърт Бърнс“. А сетне наново я изважда от уста и произнася с почти скръбен патос:

– И като си помислиш само, че тия хора са потомци на великия Кромуел…

В тоя миг вратичката се разтваря и на прага се появява едно животно. По-точно – горилата Ал.

– Вика ви шефът, мистър – съобщава човекоподобната маймуна.

Пътем казано, от известно време насам и двете тия маймуни, Боб и Ал, също както и останалата фауна на Дрейк-стрийт, са възприели спрямо мене тона на известна почтителност, доколкото изобщо това е по силите им, и дори вместо подигравателното „сър“ са почнали да употребяват учтивото „мистър“.

– Къде пропаднахте, приятелю? – посреща ме почти радушно шефът. – Помислих си да не би пак да ви се е случило нещо.

– Съвсем не – успокоявам го. – Бях при мистър Оливър.

– Вие ме наскърбявате, Питър. Да киснете из порнографските книжарници, когато на пет крачки оттук живее прекрасната мис Грей!

– Отбих се само за да изпия едно кафе.

– Кафе? В тоя час? Не, вие наистина ме наскърбявате. Ами че сега е часът не на кафето, а на скоча… Това даже в ръководствата за прилично държане го пише…

При тия думи мистър Дрейк се измъква иззад бюрото и се отправя към подвижния бар, за да ми покаже нагледно някои от тънкостите на приличното държане и най-вече ония, свързани с параграфа „как да пием уиски“.

– Е, какво ново? – запитва шефът, след като сме се подкрепили с порция скоч.

И ме поглежда със спотаеното доволство на човек, разбиращ отлично, че новото го знае именно той, а не събеседникът му. Всъщност новото и аз го знам и то още от снощи, когато съм отнесъл в къщи съответната рекламна листовка и подир съответното нагряване съм прочел: „Пропуснахме втора пратка via Виена. Съдържание: три килограма хероин.“

– Нищо ново – отвръщам апатично. – Освен дето времето пак се развали.

– За някои се разваля, Питър, а за други се оправя – забелязва поучително Дрейк.

И отново ме поглежда със същия израз на скромно доволство.

– Имам да ви съобщя една не лоша новина, приятелю. Втората ни партида също е получена във Виена. И този път не се касае за нишесте.

– Колко кила? – запитвам делово. – Десет?

– Не бъдете алчен! – вдига предупредително пълния си показалец шефът. – Алчността е изяла главите на много хора. Този път са само две кила. Обаче не нишесте, а хероин. Надявам се ще съумеете да оцените разликата и да си направите на ум сметката.

– Направих я наистина – отвръщам без много забавяне. – И тъкмо затуй не виждам причини да плача от радост.

– Но това са пет хиляди лири, Питър! Или десет хиляди долара! Не, наистина… не допусках, че сребролюбието ви е чак тъй ненаситно…

Той поклаща с покруса глава и прибягва за утеха към чашата си. Нямам никакво намерение да го осведомявам, че по мои сведения килограмите не са два, а три. И нямам никакво отношение към лирите и доларите. И ако нещо все пак ме безпокои, то е от съвсем друг характер.

– Съгласете се, мистър, че сумата не е чак толкова фантастична, дори за бедняк като мене. И имайте предвид, че тази сума ми е струвала немалко изпитания и доста страх.

– Но това е само първата ви печалба, Питър! Първата от една дълга, може би много дълга серия печалби.

– Съвсем не, мистър. Тя е първата, но и последната. И тъкмо по тоя пункт вие не желаете да ме разберете.