Текст книги "Умирай само в краен случай"

ТРЕТА ГЛАВА

Да разхождам новия си костюм – това е за момента все още едничката ми задача. И следва да призная, че за тая отговорна задача Дрейк-стрийт се оказва напълно достатъчна като терен. И ако професията ми по начало предполага да се занимавам с наблюдение, то никога досега не ми се е случвало да изразходвам толкова време в напразно зяпане.

Постепенно започвам да свиквам с бита на улицата, да разпознавам различните й обитатели и дори да завързвам връзки. Само че това не са връзки с приближените на шефа, а с дребосъци като келнерите в заведенията, сервитьорките в клубовете, портиерите и книжарите.

Животът на Дрейк-стрийт като всеки обществен живот се движи на приливи и отливи. Единият прилив, този на обедното оживление, е съвсем краткотраен и се съсредоточва главно около кафенето, ресторанта на италианеца и магазините за порнографска литература. Другият прилив, значително по-продължителен, започва с края на работния ден, за да завърши към три часа през нощта. Негови невралгични центрове са най-вече кабаретата за стриптийз.

Единствена крепост на постоянството и единствено изключение в това неустойчиво иди ми дойди ми, е комарджийското кафене, което ако не работи в денонощието пълни 24 часа, а само 22, то е просто защото все пак се налага да се почисти подът и се приведе в ред обстановката.

Прочее тъкмо по обяд и малко преди да направя обичайната си визита на куртоазия при италианеца, аз се отбивам в магазинчето за порнография, настанено до първия клуб. Покрай стените на обширното помещение са наредени етажерки с купища фотосписания, доставени от САЩ, ГФР и Дания, а край етажерките стърчат господа с черни сака и черни бомбета, придошли от близките учреждения, за да запълнят обедния отдих с известна самообразователна дейност. Всеки разлиства списанието си, без да обръща внимание на съседа, и лицата на всички са тъй тържествени и съсредоточени, сякаш се намират не в порнографска книжарница, а в катедралата „Свети Павел“.

Пресичам помещението, като си проправям път между богомолците и прониквам в задното отделение, дето се намира книжарят, мистър Оливър. Освен книжаря тук се намират и най-взривоопасните материали – цялата гама на перверзните, от хомосексуализма до садизма, всичко това представено в цветни снимки, илюстровани списания и дори веществени пособия, като уреди за мастурбация и изтезания. Естествено, че цялата тази стока, също както впрочем и онази от предното помещение, се намира под неумолимите удари на закона. Но какво да се прави, когато инспектор Хигинс е останал без индикатор и следователно не може да бъде в течение на всичко.

– Добър ден, мистър Оливър!

– Добър ден, мистър Питър!

Книжарят е доволен от визитата ми, защото ще може да побъбри и ще бъде почерпен с ароматна пура, която съм купил специално за случая и която с оглед литературните интереси на мистър Оливър е винаги от марката „Робърт Бърнс“. Впрочем продавачът и в мое отсъствие не скучае, тъй като запълва времето между две продажби на садистични снимки с четене Диалозите на Платон.

– Едно кафе, мистър Питър?

– Благодаря, с удоволствие.

Кафето той сам си го прави в стъклена колба, класически способ, който според книжаря не може да бъде изместен от континенталното еспресо. Изобщо мистър Оливър като истински английски патриот гледа с неизменно предубеждение на всичко идващо от континента, дълбоко убеден, че не Британските острови принадлежат към Европа, а обратното – Европа е някаква дребна провинция на Британските острови. И в случай че над Ламанша е легнала мъгла, мистър Оливър няма да пропусне да ви осведоми, че „днес континентът е откъснат от острова“. Горкият континент.

– Една пура, мистър Оливър?

– С удоволствие, мистър Питър.

– Как върви бизнесът?

– О, порнографията винаги върви. Това не е като класиката.

В тоя миг през гишето се подава някакво анемично лице, увенчано с черно бомбе. Клиентът иска последния брой на списание „Хомо“, чието заглавие е достатъчно красноречиво, за да е нужно да ви излагам и съдържанието. Мистър Оливър подава с пренебрежителен жест книжката и хвърля парите в чекмеджето.

По-рано моят нов познат, както сам вече ми е обяснил, е излагал на същото това място томовете на английската белетристика от Смолет до Джойс и тъкмо тази му страст към благородната класика го е довела до фалит.

– Мистър Дрейк ме спаси. Изхвърли тази смет – вика – и мини на нещо по-съвременно. Какво по-съвременно? – питам като последен наивник. Сексът и насилието – вика, – не знаеш ли какво се търси днес? Искрено казано, мистър Питър, тия неща не са твърде по вкуса ми, обаче какво можеш да направиш, когато фалитът е зад гърба ти?

Той ме гледа, облещил бледите си сиви очи, сякаш наистина чака отговор от мене, ала аз знам, че не чака отговор и че въпросителната форма е при него само литературен похват.

– Девизът на мистър Дрейк е, че парите нямат мирис. Един грозен девиз може би, но и отвратително верен. В края на краищата ние сме само доставчици на тия господа, дето стърчат оттатък. Каквото искат, това ще им доставяме. Не е ли тъй?

Успокоявам го с догадката, че може би наистина е тъй, едно успокоение, от което той едва ли се нуждае, защото е свикнал да компенсира житейските разочарования с духовна храна и най-вече с Диалозите на Платон. Сетне побъбряме още малко, по-точно бъбри той, а аз слушам, додето решавам, че е време да видя какво прави италианецът.

Италианецът, разбира се, прави спагети, пици и всичко останало, което може да прави един италианец, щом държи ресторант. Що се отнася до самия ресторант, негова главна украса са всевъзможните бакърени съдове, ослепително лъснати и накачени по стените и потона, наред с пушените бутове и саламите. В първата половина на обедната почивка дузината мраморни маси са гъсто населени, затуй влизам тук едва към един и по тоя начин избягвам неудобството да се храня между два непрекъснато задирящи ме чужди лакътя.

Това е всъщност и времето, когато подир наплива на гладниците и пришелците идва ред на неколцината редовни клиенти, включително и адютантите на Дрейк. Имам предвид оня траурен човек Джо Райт. А също и другия – българина Михаил Милев или както тук свойски го наричат, Майк.

Този български Майк е сравнително млад човек, макар че какво точно значи сравнително млад, не е лесно да се каже. Някога като дете смятах, че един мъж на 30 години е вече старец. А Милев отдавна е надхвърлил 30-те и вероятно вече доближава следната десетилетка. Вън от това не знам какво друго бих могъл да добавя, освен че е без особени белези и изобщо всичко му е наред. Дотам му е наред, че няма какво да описваш и няма какво да запомниш, ако не броим втората му природа: един израз, на подчертано достойнство и самоувереност – естествено избиване на чивия чрез външната поза, когато усещаш вътрешен недостиг на достойнство и самоувереност.

Милев се движи така наперено, сякаш прави преглед на кралската рота пред Бъкингамския дворец, поръчва с такъв звучен глас, като че цялото заведение трябва да бъде осведомено, че господинът днес ще яде стек с равиоли, а не нещо друго и се храни с такива показни жестикулации, сякаш е дошъл не да обядва, а да предава уроци по хранене.

Същата претенциозност е налице и в облеклото му, комплектувано само за да удостовери, че Майк е изцяло в курса на модните веяния, идващи направо от Карнеби стрийт. Впрочем, ако се оставят настрана пъстрите копринени шалове, ризите с огромни яки и обувките с високи токове, костюмът на Милев най-често се свежда до синьото дочено яке и синия дочен панталон, изобщо традиционното работно облекло на американските говедари, което кой знае защо в наше време се е превърнало в символ на младежки шик.

Отношенията между тоя каубой Майк и оня погребален агент Райт, доколкото мога да съдя по видимостта, са доста хладни и обикновено се изчерпват с размяната на резервиран поздрав. Но това е все пак нещо, тъй като аз нямам право дори и на такъв поздрав, макар и двамата да знаят много добре, че техният шеф е и мой шеф.

А може би тъкмо това ги кара да гледат през мене като през джам. За тях аз съм само един кой знае откъде изскочил навлек. А навлеците през всички времена и по всички меридиани са жънали най-вече неприязън.

Ситият обед при италианеца и особено мечтателният унес, обземащ ме подир обеда, насочват мисълта ми към далечните прерии на „Аризона“ и към значително по близките чаршафени простори на хотелското легло. Отправям се на път, изкачвам се до номер 22 и се усамотявам, за да прегледам обедния вестник в хоризонтално положение. Преглеждам най-вече заглавията, понеже знам от опит, че коварната дрямка всеки миг може да ме връхлети. Другото го оставям за вечерните часове. В един скучен хотел и в една чужда страна вечерните часове, както е известно, са най-тягостни.

Към четири часа слизам до комарджийското кафене, намиращо се в края на улицата, и изпивам едно кафе за разсънване. А подир туй правя и обичайното си нарушение на закона, като напускам Дрейк-стрийт, за да се разположа на някоя скамейка в градинката на скуера. Едно нарушение, с което броячите ми са вече свикнали и на което очевидно гледат през пръсти, тъй като могат спокойно да ме наблюдават от витрината на кафенето и дори да използуват времето на наблюдение за малък покер.

Изтягам се прочее на скамейката, зает на свой ред с наблюдение. Обектът е напълно чужд на професионалните ми интереси. Това са кварталните дечурлига, играещи на дама или обикалящи с колелета по алеята. Една действително отморяваща гледка подир опушения улей на Дрейк-стрийт.

Привечер, ако наистина не се сещам вече какво да правя и ако ми е съвсем дотегнало да вися в онова, другото кафене с хубавицата на Ремън ревю бар, изминавам няколко метра до най-близкия клуб и слизам в розовия полумрак, за да изпия чаша скоч под звуците на поредната стрип-мелодия. Що се отнася до жената, заета на подиума с изпълнението на вечния номер, тя е също тъй безинтересна, както и вперените в нея напрегнати погледи на самците от залата. Вечният номер, за да разкрие плътта. А плътта, както казват французите, е жалка. Особено тази, дето се предлага на Дрейк-стрийт. Мършави студентки, примамени от надеждата да изкарат някоя и друга лира, или жени от пиацата, движещи се като автомати и събличащи се като автомати в ритъма на вечния „бурлеск“.

Сетне – пак при италианеца. А сетне – пак „Аризона“. Ако Дорис в момента е свободна от дежурство, поканвам я в стаята на приказка и на чашка скоч. По въпросите на бита в Дрейк-стрийт Дорис е за мене далеч по-ценен източник на информация от цялото годишно течение на „Таймс“.

– Вие сте чудесна жена – казвам й, за да я предразположа. – Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис.

– О, вие сте ужасен ласкател, мистър Питър – отвръща жената и леко поруменява.

– Съвсем не. Казвам ви самата истина. Като гледам вас и като гледам всички други наоколо…

– Е, ако ме сравнявате с разни уличници… Но какво искате, нали всеки трябва да живее?

Тази фраза, както впрочем и всяка друга, е за мене добър повод нехайно да повдигна въпроса как живее тоя или оня от обитателите на Дрейк-стрийт или от какво живее или как е живял в миналото, изобщо да очертая изходната позиция, от която трябва да започне бъбренето на Дорис. Обилно и непринудено бъбрене, призвано да компенсира цял един ден на принудително мълчание, прекаран долу на гишето или горе, в разтребване на стаите.

– Мис Бренда Нелсън? О, тя беше най-първо стриптизьорка в „Ева“, онова, голямото кабаре на мистър Дрейк, знаете, нали? Преди не повече от пет години „Ева“ беше единственото му заведение, а тук му бе само кантората, но виждате как се измениха нещата, тоя беше пред фалит, оня се канеше да затваря, а мистър Дрейк откупваше едно заведение или даваше заем на друго, додето цялата ни улица се превърна в Дрейк-стрийт. С мене и брат ми беше същото, приготвили се бяхме да врътнем ключа на хотела, така че трябва да бъдем наистина благодарни на шефа, задето ни го откупи и ни остави да работим на процент…

– Да, наистина – прекъсвам я. – А мис Бренда?

– О, мис Бренда не е вчерашна. Тя така му завъртя главата на стария с позите си и с недостъпния си вид и така му влезе под кожата, че той вече не може без нея. Хитра е тя, мистър Питър, можете да ми вярвате, като ви го казвам.

– А тая другата, Линда Грей?

– Нея не я познавам добре. Когато не познавам някого, не смея да се произнасям. Зная, че пее в „Ева“, дори говорят, че пее божествено и че заслужавала нещо повече от кабаретна кариера, но аз, разбирате, не съм от тия, дето могат да ходят в „Ева“, за да слушат Линда Грей или която и да било там…

– Разправят, че била приятелка на оня, българина… – хвърлям фишека напосоки.

– Изключено – замахва енергично глава Дорис. – Линда няма да тръгне с такъв, можете да ми вярвате. Тя лети далеч по-високо, за да тръгне с някакъв си българин… О, мистър Питър, прощавайте, забравих, че и вие сте българин… Само че вие сте съвсем друго, не го казвам, за да ви правя комплимент, обаче вие наистина сте съвсем друго…

„В какъв смисъл?“, готвя се да запитам, но премълчавам, за да не поставя бедната жена в неловко положение. Съвсем друго ли? Вятър. На тази Дрейк-стрийт и сред тия хора на Дрейк всички са от един дол дренки.

– Вие сте сериозен – продължава да ме четка Дорис. – Сериозния човек аз отдалеч го познавам. Докато тоя Майк няма и година, откакто е дошъл и вече пласира хашиш по кюшетата…

– Защо ще пласира хашиш? Нали работи при Дрейк?

– И какво, като работи при Дрейк? Да не мислите, че Дрейк ще го позлати? А когато човек свикне с комара и проститутките, както е свикнал Майк, разходите бързо нарастват.

– Значи, мистър Дрейк търгува и с хашиш? – запитвам непредпазливо.

– А, това не съм казала! – вдига предупредително длан Дорис.

Сетне се навежда към мене и произнася полугласно:

– Тук, на тая улица, мистър Питър, има неща, които не се казват…

В този миг или малко по-късно и изобщо в някой миг откъм стълбата се чува глас:

– Дорис, къде си?

– Брат ми е – избъбря жената, за да не би да помисля, че е любовникът й. – Трябва да го сменя вече, че после цялата нощ е негов ред.

И като обръща докрай чашата, за да не се прахосва хубавото уиски, Дорис ми пожелава лека нощ и изтичва навън.

Лека нощ. В тая стая с охлузена мебел, навяваща неизбродна тъга. И на тая улица, дето има толкова неща, които не се казват. И пред тая неизвестност, дето се спотайват толкова други неща, които все още не можеш да отгатнеш.

Лека нощ.

* * *

Изминали са вече две седмици, откак разхождам новия си костюм по тия места, додето една заран, тъкмо когато допивам кафето си в заведението на комарджиите, пристига Боб, за да ме уведоми леко запъхтян, че шефът ме вика веднага. И за да няма сянка от съмнение, че веднага значи веднага, малката горила изчаква да се вдигна и тръгва с мене към генералния щаб.

Наистина генерален щаб: в кабинета на Дрейк заварвам освен шефа, още и Бренда, Райт, Милев и някакъв мургав мъж, надхвърлил отдавна четирийсетте и когото всички наричат мистър Ларкин.

Дрейк този път не ми отправя никаква реплика по повод умението ми да възкръсвам, а се задоволява да ми посочи едно свободно кресло и да поясни:

– Засега от вас се иска само да слушате, Питър. Да слушате внимателно, разбира се. Защото после не е изключено и да ви дадем думата.

Сядам, запалвам цигара – от моите, а не от ониксовата кутия – и се задълбочавам в слушане. Говори Майк Милев и както личи, още е в началото на изложението си, тъй че не вярвам да съм изпуснал много нещо.

– Мистър Дрейк е напълно прав: пътуването на Райт завърши с неуспех, но аз не можех да зная, че тия мои приятели и тримата – „Значи, имало е и трети“, отбелязвам на ум, – ще се окажат толкова страхливи, какво да се прави, с течение на годините хората се изменят и аз отдавна бях загубил контакта с тия тримата, но както вече съм ви информирал неведнаж, моите връзки там са твърде широки, изключително широки, само че какво да се прави, че повечето от тия хора не знаят английски, а тия, дето го знаят, се оказаха негодни…

Горният пасаж е доста очистена версия на монолога. В действителност Милев говори с излишна припряност и понеже бърза, бърка, а понеже бърка, поправя се, а понеже английският му не е безупречен, то и поправките не са изрядни, тъй че да го слушам е малко уморително и по едно време Дрейк му подхвърля:

– По-накъсо, Майк. И не затъвайте толкова в периодите, защото забравяте главното изречение.

– Исках да кажа, че сега, след като вече съм установил две наистина надеждни връзки чрез Мюнхен, изобщо връзки със сигурни хора, нещата могат да се изградят на съвсем здрава основа и комбинацията да влезе в действие в най-скоро време…

Той изразходва доста минути, за да изрази въпросната не твърде сложна мисъл, тъй че се налага Дрейк отново да го прекъсне:

– А как я виждате вие тази комбинация?

– Ами много просто. Нали вече ви казах, че моите хора имат коли.

– И какво, като имат коли? – пита шефът.

– Ами това решава проблема за трафика от турската до югославската граница.

– Е, да, но нали най-първо стоката трябва да мине границата?

– Оттук не ми е възможно да отговоря на този въпрос в подробности – отвръща Милев. – Подробностите ще се обмислят, когато моите двама души влязат в контакт със сигурни хора от граничните села.

– Не става дума за подробностите, а за най-общо решение – пояснява спокойно Дрейк. – С две думи, как си представяте прехвърлянето през границата?

– Има различни възможности. Съществуват такива места, дето граничната ивица е съвсем тясна или достатъчно подходяща – скалист хребет или сипей – и дето стоката може да се измъкне от турска територия просто с дълго въже. Или да се изхвърли чрез съответно приспособление. Или да се използва балон. Това ще ни каже само специалистът.

– А какво ще кажете вие?

– Аз съм в състояние да ви предложа топографията на няколко подходящи места и за двете граници, а също и да осигуря транспорта на стоката през страната. Като се има предвид, че се касае до стока в значително количество, това мисля не е малко.

– Да, разбира се – съгласява се Дрейк. – Обаче и съвсем не е достатъчно. Тук не става дума за много или за малко, а за достатъчно, което значи стоката от Турция да прехвръкне невредима в Югославия.

Милев мълчи, като се опитва да изцеди от главата си възможно най-задоволителния отговор. Останалите също мълчат, но тая обезпокоителна тишина изглежда не помага ма мислителя, а добавъчно то гипсира.

– Мога да предложа и друг вариант – обявява най-сетне той. – В случай че вашите хора успеят да вкарат стоката в страната, аз поемам грижата да я изнеса чрез моите хора в Югославия. Онази граница, разбирате ли, е значително по-лека. Там стават местни празненства и други такива…

Дрейк поглежда замислено към оратора, сетне поклаща глава:

– Вижте, Майк, ако нашите хора успеят да внесат стоката, те ще съумеят и да я изнесат и вие изобщо няма да сте ни нужен. Подобни операции, както знаете, вече са ставали и без ваша помощ. За нещастие повечето са завършвали на пълна загуба. И проектът, който вие ми предложихте преди месеци и за който похарчихме доста средства и време, бе значително по-различен.

– Аз и сега държа на този проект – произнася Милев, като се опитва да заеме една от достойните си пози. – И ако вие наредите да почнем сондажите, гарантирам ви, че в непродължителен срок моите хора ще ни дадат точни сведения за удобните места и дори предложения за начина на прехвърлянето. А оттук нататък нека специалистите си кажат думата.

– Това вече звучи по-другояче – кима шефът. – И тъкмо това исках да чуя от вас: има ли наистина реална възможност за прехвърляне на границата и способни ли са вашите двама хора да ни дадат точни сведения по въпроса, а подир туй, естествено, и да реализират трафика.

– За тия неща аз отговарям напълно – декларира Милев.

– А вие, Ларкин, какво ще кажете? – обръща се Дрейк към непознатия.

В продължение на минута или две Ларкин не благоволява да каже нищо. Дори ако се съди по израза му, той изобщо се е зарекъл да не казва нищо: тежкият, сякаш неподвижен поглед, плътно стиснатите устни и скобите на двете отвесни бръчки, заключващи устните, съвсем не говорят за словоохотливост.

– Става – произнася най-сетне мургавият.

– В смисъл? – вдига вежди Дрейк.

– Става – повтаря непознатият. – Ако има реални възможности и ако Майк осигури точните данни, ние ще организираме техниката.

– Надявам се, не с балони… – изръмжава шефът.

– Ние ще осигурим техниката – натъртва на своето Ларкин, без да си дава труд да уточни дали тя включва балони или не.

– Чудесно – кима по навик шефът. – А вие какво мислите, Райт?

– Мисля по въпроса за връзката – отвръща хубавецът.

– Коя именно? – пита Дрейк.

Райт прокарва дългите си нервни пръсти на музикант в още по-дългите си черни коси и пояснява:

– Връзката с ония двамата в България…

– Писмата с тайнописа… – побързва да му напомни Милев.

– Писмата с тайнописа са добри, докато не е възникнало подозрение – забелязва сухо красавецът. – Обаче ние трябва да бъдем готови и за такава възможност.

– А как ще бъдем готови? – любопитствува шефът.

– Трябва да отиде човек на място, в случай че се наложи.

– Вие нали вече ходихте?

– Трябва да отиде местен човек. Майк… или този, новият…

– Че за какво друго ще ни служи новият, ако не може да свърши тая работа? – не се стърпява Милев.

– А ти не би ли я свършил сам? – изръмжава Дрейк.

Милев мълчи няколко секунди, сетне промърморва:

– Моето връщане там е свързано с доста рискове. Но ако решите, че се налага…

– Бренда, вие много мълчите днес, мила – обръща се шефът към приятелката си.

Алената дама, която днес – може би пропуснах да отбележа – е изумруденозелена, дръпва порция дим от дългото цигаре и пропява с кадифения си глас:

– Аз играя ролята на публика, Бил. А ролята на публиката е да мълчи.

Явно е, че наближава моят ред. Ала преди да е дошъл моят ред, идва редът на подвижния бар.

– Вашите разсъждения съвсем ми пресушиха мозъка – забелязва Дрейк, като се вдига от стола зад бюрото. – Да не говорим за гърлото.

При тия думи той навярно е натиснал невидимия звънец, защото малко по-късно Ал влиза с подобаващата за случая тържественост, като тика пред себе си количка с бутилки и чаши.

В обширното помещение, осветено от кристалните полилеи и изолирано от външния свят с кадифените завеси, настъпва известно разбъркване, тъй като гостите използуват случая не само да си разквасят устните, но и да си пораздвижат крайниците. Разбъркването обаче не трае дълго. Шефът взима чашата в ръка и отново се настанява зад бюрото, което принуждава и останалите да се върнат в креслата си.

– Е, Питър, успяхте ли да проследите добре нишката? – обръща се най-сетне към мене Дрейк.

– Помъчих се.

– И какво е впечатлението ви?

– Трудно е да се каже с две думи, мистър.

– Защо с две думи? Кажете го с двеста думи. Направете ни подробен анализ. Вие познавате тая страна, не аз!

– Само че не познавам стоката…

– Стоката е стока. Какво има да я познавате?

– Лично мене стоката не ме интересува – пояснявам. – Обаче когато става дума за контрабанда, теглото и обемът не са въпрос на подробности.

– Смятайте, че имаме интерес да прехвърлим по-голямо тегло и по-сериозен обем. Например един тон холандско сирене. Пък ако това е много, ще ни кажете, че е много.

И понеже мълча, погълнат от съображенията си, Дрейк добавя:

– Нали чухте проекта на Майк? Сега аз пък искам да чуя мнението ви по тоя проект.

– Проектът е интересен – отвръщам. – Искам да кажа, че може би става за роман. Но това е единственото, за което става.

– С други думи, вятър и мъгла? – изръмжава шефът.

– Грубо казано, да.

– А защо? Говорете де! И без големи фрази! Искам анализ, не фрази.

– Първо, въпросът за границата. Не знам кога мистър Майк е виждал границата за последен път и виждал ли я е изобщо, освен от влака, обаче положението там от много и много години съвсем не е такова, че да дава възможност за контрабандни лудории.

– Това е все пак доста дълга граница – подхвърля Дрейк. – Не допускате ли, че тук-там могат да се намерят и по-удобни места?

– Удобните места са и най-добре охранявани, понеже граничарите още преди нас са разбрали, че са удобни. Не знам изобщо представяте ли си какво е там положението…

– А вие представяте ли си го? – прекъсва ме Милев. – Или просто импровизирате?

– Не е нужно да си го представям. Аз го знам. И ако седна да ви описвам различните гранични зони, сигналните инсталации и всички най-прецизни методи на охрана, сами ще разберете, че всички тия проекти на мистър Майк са чиста фантастика…

– Казах, че смятам за най-уместно трафикът да се извърши по въздуха, а не през вашите инсталации – напомня Милев.

– Вие мълчете – срязва го Дрейк, без впрочем да повишава тон. – Ще говорите, когато ви питат.

– По въздуха това е вече друго – признавам. – Искам да кажа, друг роман… обаче не по-малко фантастичен. Вече споменах, че съществуват зони, в които тъй или иначе би следвало да се проникне. Само че няма кой да ви допусне там. И населението е не по-малко нащрек от граничарите. Естествено, ако това „по въздуха“, за което споменава мистър Майк, означава да се прелети цялата територия, тогава работата е друга. Тогава вече ще трябва да видим как стои въпросът с военно-въздушните сили на страната.

– Според вас значи няма никакво възможно решение? – запитва Дрейк.

– Такова нещо не съм казал, мистър. Казвам само, че решението, което обсъждаме в момента, е съвсем фантастично.

– Не отбягвайте въпроса ми, Питър! – изръмжава шефът.

– Не го отбягвам. Просто в момента не съм готов за отговора.

– Добре – отвръща Дрейк. – Нещо друго да добавите?

– Нищо, освен че на втората граница ни очакват същите трудности. И всички тия гранични празненства съвсем не изглеждат весели от гледна точка на контрабандата.

– Ако смятате да възразявате, сега е моментът, Майк! – промърморва домакинът.

– Какво да възразявам? – произнася Милев, вече овладял се. – Това са приказки.

– Проверими – уточнявам. – И всеки човек, запознат с граничните порядки в България, би могъл да ги потвърди.

– Това са приказки – повтаря Милев. – Аз вече казах с какво се нагърбвам. А щом се нагърбвам…

– Други мнения? – запитва шефът. – Райт?

Хубавецът прокарва дългите си пръсти в още по-дългите коси и забелязва:

– Струва ми се, че сме заставени да избираме между едни голи уверения и други голи уверения. А туй съвсем не е лесно.

– Одеве вие говорехте не за уверения, а за дадености – напомня Дрейк.

– Имах предвид връзките на Майк чрез Мюнхен, а не положението на границата.

– Ларкин?

Ларкин мълчи, сякаш не е чул името си. И трябва отново да мине доста време, додето се реши да произнесе:

– Когато мистър Питър бъде готов с отговора на задачата, тогава ще се изкажа.

– Значи смятате, че по отговора на Майк вече изобщо не си струва да разискваме?

Ларкин отново отправя в пространството тежкия си неподвижен поглед и едва след като му омръзва да съзерцава насрещния тапет, забелязва:

– Стоката, която имаме предвид, струва доста скъпо, Дрейк.

Наблюдавам го крадешком, като се питам дали не се лъжа. Обаче няма начин да се лъжа. Във всеки случай ще бъда наистина смаян, ако разбера, че се лъжа. Това непроницаемо лице и тази недоверчивост, не показна и предизвикателна, а дълбоко стаена, издават полицая. И погледът, който избягва очите ви, но ви изучава внимателно, когато гледате в друга посока, и привичката да говори възможно по-малко и само най-необходимото, и тая скрита напрегнатост, с която следи чуждите приказки – издават полицая.

– Е, добре – въздъхва Дрейк, като става и отправя носталгичен поглед към количката с бутилките. – Засега толкова!

Ние също се вдигаме. Поемам към вратата, като чакам да чуя естествената за случая фраза: „Питър, вие останете.“ И фразата наистина прозвучава, но с по-друго обращение:

– Ларкин, бих ви помолил да останете.

* * *

Часът минава един и ресторантът се е поопразнил, когато влизам и заемам една маса до витрината, за да мога да наблюдавам отвън насрещното кафене, което тъй често наблюдавам отвътре. Едва съм поръчал обичайния телешки котлет на Джовани, чиито огромни бакенбарди приличат на два добавъчни котлета, когато чувам зад гърба си познат глас: