Текст книги "Умирай само в краен случай"

ВТОРА ГЛАВА

– Той е превърнат просто на бифтек, този нещастник – чувам в просъница да казва някой над главата ми.

Гласът е тъй дрезгав, та бих помислил, че това е Кети, ако не беше глас на мъж.

– Готов е за моргата – раздава се нова фраза, но сега тембърът е друг.

– Трябва да го вдигнете от тука, Ал – произнася първият субект. – Грехота е да го оставим да лежи тъй.

– Нека си лежи – забелязва вторият субект. – Готов е за моргата.

– Не, все пак трябва да го вдигнете – промърморва подир някое време първият. – Отнесете го долу и вижте да го позакърпите…

– Както кажете, мистър Дрейк – съгласява се вторият.

Не знам къде и какво точно е това „долу“, но съзнавам, че две здрави ръце ме вдигат без особено усилие като наръч дърва и ме понасят нанякъде. Разликата в случая е може би само тази, че дървата не изпитват болка, докато аз от грубата прегръдка на непознатия и друсането усещам, че наново ми призлява.

По-нататъшните ми преживявания представляват някаква неравна поредица от мигове на мрак и на светлина, и миговете на мрака са значително по-желани, защото представляват забрава, докато миговете светлина са изпълнени с пареща болка. Вероятно лечебна болка – понеже смътно разбирам, че някой промива наранените места и ги превързва, – но все пак болка.

Когато най-сетне окончателно се опомням, вече е ден. Не мога да кажа кой точно ден, ала съм сигурен, че се е съмнало, тъй като през малкото прозорче над мене се спуска широк слънчев лъч като светлинния сноп на прожекционен апарат сред здрача на кинозалата. Помещението, дето лежа, съвсем не прилича всъщност на кинозала, ако не броим полумрака. Това е някакъв килер, зает почти изцяло от пружината, на която съм проснат, и от фигурите на двамата мъже, надвесени над мене.

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.

– Май че най-после изплува от ваксата – установява по-високият, забелязал, че давам признаци на живот.

– В такъв случай време е да го вдигнем, Ал – обажда се по-дребният. – Иначе много ще затлъстее.

– Нека тлъстее, Боб! – промърморва великодушно високият. – Колкото и да тлъстее, все още ще му остане време да отслабне.

– Не, с тоя режим наистина прекалено ще го разглезим – възразява дребният.

Те спорят още известно време по въпроса дали да ме вдигнат или да ме оставят да дебелея, но аз чувам гласовете им все по-слаби и по-слаби, додето наново потъвам в забравата и мрака, или както тук се изразяват, във ваксата.

Когато повторно се опомням, откривам, че пак е ден, макар че нямам понятие дали е същият ден или следният. По-вероятно е да е следният, понеже вече мога да отварям и двете си очи, а болките са почнали да заглъхват. Помещението е пусто и това е добавъчна причина, за да бъда доволен. До пружината на пода виждам бутилка мляко, с част от което засищам едновременно и глада, и жаждата. Сетне с машиналния жест на пушача посягам към джоба на захвърленото до възглавницата сако и чак тогава се сещам за най-неприятната подробност – не липсата на цигарите, а липсата на паспорта.

„Ние тук имаме посолство“, бях казал не без известна гордост на оная измамница. Съвършено вярно. Само че за мене посолството не съществува. Длъжен съм да се оправям сам – колкото мога, както мога и додето мога. А в случай на катастрофа и на смъртна опасност разполагам с един-едничък път за измъкване. Стига да мога, разбира се, да се добера до него в съдбоносния миг.

И какво, ако мога да се добера? Ще се върна и ще кажа: Капитулирах. Теглиха ми един бой и капитулирах. Задигнаха ми паспорта и капитулирах.

Вратата на килера, който ми служи за болнично помещение, остро изскърцва. На прага застава големият Ал:

– А вие сте благоволили да отворите очички? В такъв случай, сър, благоволете и да станете. Ако държите на хигиената, можете да си наплискате лицето на мивката в коридора. И побързайте. Шефът ви чака.

Опитвам да се вдигна и за своя изненада сполучвам, макар и не без мъка. Това е един първи малък успех. Коридорът е доста тъмен, едва осветен от мъждива крушка, но над мивката е окачено пукнато огледало и тоя ненадеен лукс ми дава възможност да се полюбувам на физиономията си. Важното е, че все пак съумявам да отгатна самоличността си, и туй е един втори успех, особено когато нямаш в джоба си паспорт за съпоставка. Разпознавам се най-вече по носа, който по някакво чудо е останал почти непокътнат, при все че обикновено е най-уязвимото място. Останалите части са покрити с ожулени места и подпухнали синини. Тежки органически повреди обаче липсват.

Същата диагноза навярно е в сила и за останалите части на тялото, въпреки осезаемите болки. Щом мога да движа ръце и да стоя на краката си, значи, животът все още е пред нас. Ободрен от тая мисъл, наплисквам лицето си, обърсвам се с окачения на гвоздея парцал и сподирен от големия Ал, потеглям нагоре по циментовата стълба.

– Продължавайте все в тоя дух – нарежда мъжагата, когато спирам нерешително сред площадката на партера.

Продължавам до първия етаж.

– Спрете тук! Чакайте! – обажда се наново придружителят ми.

Тесният вестибюл, осветен от старомоден бронзов полилей, има две срещуположни врати. Ал открехва едната, подава навътре глава и промърморва нещо някому. Сетне разтваря по-широко вратата и ми подхвърля:

– Влизайте!

Уютът на обширното помещение, в което се озовавам, рязко контрастира с неугледността на стълбището и вестибюла. Тежка викторианска мебел, маслиненозелени кадифени тапицерии, копринени тапети, огромен персийски килим и други от тоя род. Вниманието ми обаче е привлечено не от подробностите на обстановката, а от стопанина, застанал до мраморната камина, дето унило светят изкуствените въглища – знаете ги, нали, тия червени пластмасови въглища, зад които всъщност гори само една електрическа крушка.

Камината е великолепно допълнение към изправения до нея невисок мъж или, ако щете, той самият е щастливо допълнение към нея. Защото главата на мъжа също напомня на червен въглен, не прекалено нажежен, но не и готов да загасне: ръждивочервена къдрава коса, тук-там вече прошарена от бели влакна, ръждиво-червени рошави бакенбарди и съвсем червено лице, върху което е залепен един по-малък, ала и по-ярък въглен – месестият нос. И сред целия този жарък пейзаж ненадейно се открояват с хладния си син цвят две неголеми живи очи. Две изпитателни очи, втренчени в момента в моите.

– Е, значи все пак възкръснахте! – произнася човекът, след като му омръзва да ме изучава.

Тонът звучи добродушно, доколкото изобщо може да звучи добродушно едно лъвско ръмжене.

– Мисля, че на вас трябва да благодаря за възкресението си… – забелязвам.

– Горе-долу така е. Макар че не съм алчен за благодарности. Бяха ви превърнали в един доста кървав бифтек.

Стопанинът изглежда поддържа температурата на горещия си въглен с най-обичайното гориво – уискито, защото поема от бюрото високата кристална чаша, съдържаща два пръста златиста течност и две кубчета лед, отпива малка глътка и едва тогава се сеща да запита:

– Всъщност какво точно ви сполетя?

– Нищо особено – свивам рамене. – Доколкото разбирам от проститутки, това бе един най-тривиален капан за глупаци. И глупакът в случая се оказах аз. Нахлуха в стаята, пребиха ме, обраха ме, а накрая ме изхвърлиха на улицата.

– Неприятно – кима стопанинът, като вади от малкото си джобче дълга пура и внимателно я освобождава от целофана.

– Нищо страшно – избъбрям пренебрежително. – Ако съжалявам за нещо, то е само за паспорта.

Рижият вдига очи от пурата:

– Те ви взеха и паспорта?

Кимам утвърдително.

– Че за какво им е потрябвал?

– Нямам представа.

Мъжът пъхва късите си пълни пръсти в джобчето на жилетката, изважда миниатюрно ножче и грижливо отрязва едното крайче на пурата. Сетне прибира ножчето, взема тежката сребърна запалка от бюрото и акуратно запалва щурата. Подир което ми отправя гъста струя дим, а миг по-късно и въпроса:

– И какво пишеше в паспорта ви?

– Петър Колев, националност – българин, професия – домакин на параход, и други подобни – отвръщам. – Колкото до номера на паспорта, май че съм го забравил.

– Номерът не е важен – махва небрежно рижият с димящата пура. – Вие не сте номер. Вие сте човек, приятелю!

И сетил се най-сетне, че съм човек, стопанинът предлага:

– Но седнете де!

А когато се отпускам с потреперващи вече нозе на най-близкото кресло, добавя:

– Един скоч, за ободряване на духа?

При тия думи той вероятно е натиснал звънеца върху бюрото, защото в стаята стремително нахлуват Ал и Боб. Те може би са очаквали да сварят господаря си в смъртна схватка с пришелеца, – но като виждат, че всичко е мирно и тихо, застиват пред вратата с мрачно сключени вежди и заплашително свити юмруци.

– Донесете ни за пиене – нарежда рижият. – За всяко нещо ли трябва да ви подканям?

Той изчаква Ал да вкара в салона подвижното барче, прави небрежен жест с глава в смисъл „измитай се“, разполага се на насрещното кресло и се заема да приготвя дозите.

– Аз всъщност не си позволявам повече от два пръста скоч на час – обяснява домакинът, додето налива питието. – Изобщо, гледам да изпълнявам предписанията на тия отегчителни хора, лекарите. Обаче какво искате, когато такъв ми е характерът: не мога да пренебрегвам госта си зарад някакви там доктори.

Поемам чашата, която рижият ми подава и в която той собственоръчно е пуснал две-три кубчета лед. Отпивам едра глътка за кураж и усещам по-силно от всякога, че нещо адски ме измъчва.

– Бих ли могъл да получа една цигара?

– Но, разбира се, приятелю, как не се сетих…

Мъжът посяга към долния рафт на барчето, измъква тежка ониксова кутия, добре гарнирана с папироси, и дори си прави труда да донесе от бюрото сребърната запалка. Вдъхвам няколко обилни порции дим и усещам как тая проклета отрова започва да оказва благотворното си въздействие върху измъчения ми организъм.

– Значи, българин? – пита стопанинът, като разсеяно съзерцава димящия връх на пурата си.

– Българин – признавам.

– А какво правите тук?

Налага се да му разкажа накъсо историята с дивашкото си напиване.

– Да-а – изръмжава домакинът. – И вие останахте… Но защо? Желаехте наистина да останете или?…

– Желаех да пия още – отвръщам, като посягам към чашата си. – Аз всъщност рядко пия, обаче понякога ме прихващат и… и толкова.

– Затова трябва да се пие редовно – произнася нравоучително рижият. – Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.

– Тя вече стана.

– А сега, след като стана, какво?

Вдигам нехайно рамене.

– И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?

– При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.

– И все пак? – настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.

– Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.

– Да, това е един изход – съгласява се червенокосият. – В случай че не ви изритат…

– Защо ще ме изритат?

– Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…

– Самоличността може да се докаже.

– Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…

– Напълно прав сте – въздъхвам. – За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…

– Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.

– Ето, виждате ли… – произнасям унило.

Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.

– Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо – обажда се стопанинът по някое време.

– Това би било връх на великодушието – признавам. – След като вече ме спасихте веднаж…

– Имам тук съвсем наблизо три заведения – продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. – Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…

Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.

– Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

– Е, какво ще кажете?

– Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

– Но всъщност вие какво си въобразявате?

– Абсолютно нищо – бързам да го уверя. – Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

– И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

– Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

– Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

– Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.

– Оставете лицемерието – промърморва все тъй спокойно мъжът. – Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.

– Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.

– Разбирам, приятелю, разбирам – кима стопанинът. – И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.

И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:

– Надявам се, че не ви опечалих?

– Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.

– Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.

Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:

– Собствената ми участ ще се реши в посолството.

– Да, наистина – произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. – Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…

– Вие знаете адреса?

– Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…

– И все пак смятам да поема риска – избъбрям.

Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.

– Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?

– Може би не напълно – признавам. – Обаче защо трябва да треперя предварително, когато и без туй не ми остава друга възможност?

И понеже аудиенцията явно е приключила, изоставям удобното кресло и се изправям.

– В такъв случай, вървете! – окуражава ме добродушно стопанинът. – Да, да, вървете! И бог да ви пази!

Той вдигна ръка за поздрав и аз също кимам учтиво и се отправям към вратата, като усещам с вътрешно доволство, че сега се чувствувам значително по-добре. Порцията уиски, двете цигари и почивката в креслото са повдигнали самочувствието ми и аз с уверени стъпки напускам уютния салон. За да наскоча на горилите.

Те вероятно само миг преди туй са алармирани от звънеца на шефа си, защото ме пресрещат в коридора от две страни и се вкопчват с лапи за раменете ми.

– Долу, момчета, долу! – чувам зад гърба си добродушния глас на рижия. – Не искам кървища по стълбището!

* * *

Ваксата. По-черна и по гъста от всякога. Тъй гъста и лепкава, че едва ли вече ще успея да изплувам на повърхността.

И болката. Във всичките си разновидности и местоположения, от главата до краката. Имам чувството, че са ме направили на пестил и недоволни от това, са нарязали и самия пестил на късове. Късове от болки, възел от болки, енциклопедия от болки, в това е превърнато тялото ми от тия две горили, Ал и Боб. Тия две горили, едната от които доказва, че човекът е произлязъл от маймуната, а другата – че и маймуната може да произлезе от човека.

Навярно резултатът би бил по-малко катастрофален, ако не бях се съпротивлявал. Но аз се съпротивлявах зверски и доколкото изобщо мога да си дам сметка за развоя на събитията, имам чувството, че въпреки численото превъзходство на противника, съм успял да му нанеса немалко частични повреди, за които накрая естествено съм заплатил с лихвите.

Двата смачкани носа, дълбоко одраната буза, изтърбушеният почти стомах и някои други подобни дреболии, които съм успял да реализирам като точки в своя полза, не са резултат нито на спортно увлечение, нито на стихийна жажда за мъст. В професия като нашата личната мъст е изключена. Получаваш удари, ако е необходимо, и нанасяш удари, ако се налага. Въпрос на чисто делови отношения, а не на страсти. Обаче тъкмо от гледна точка на деловите отношения тия двамата, както и онзи добряк, шефът им, следва да разберат, че имат работа не с парче пластилин, а с доста костелив орех. За да си правят изводите.

За нещастие орехът, колкото и да е костелив, изглежда най-сетне е смачкан. Така съм погълнат от ваксата, та имам чувството, че никога вече няма да отворя очи за светлината на белия ден. И ако нещо ме кара да мисля, че все още не съм напълно умрял, то е страданието.

Изобщо признаците на живот, доколкото ги има, са изцяло вътре у мене, и те са болките. Трябва да мине време, много време, седмица или година, додето доловя някакви признаци и вън от мене. И това са два гласа, кръстосващи се нейде високо над главата ми:

– Тоя път май няма да изплува от ваксата…

– Ще изплува, не бой се. Мръсникът, не го ли поръсиш с олово, винаги оживява.

– Няма да изплува, Ал. Свършен е.

– Ще изплува, Боб. Мръсникът е като кучето. Накрая винаги оживява.

Седмица или година по-късно започвам да съзнавам, че вторият глас е бил по-близо до истината: изглежда наистина оживявам, ако съдя по туй, че усещанията ми или, ако щете, болките стават по-отчетливи. Клепачите ми са твърде подпухнали, за да се вдигнат истински, но все пак се вдигат достатъчно, за да установя не без облекчение, че поне очите ми са на мястото си.

Вероятно съм дал признаци на живот в не твърде подходящ момент, защото минута по-късно чувам над главата ми да се разгаря един познат вече спор: дали да ме изхвърлят още сега от леглото или да ме оставят да тлъстея. А няколко дни по-късно идва и следващият етап.

– Вие почвате да прекалявате, сър! – заявява големият Ал, като застава на прага. – Смятам, че вече достатъчно сме ви слугували. Благоволете да напръскате мутрата си и да се облечете. Шефът ви вика!

Подчинявам, се. Ала този път операцията по ставането малко се затяга. Така ми се вие свят, че отпърво не мога да се вдигна, а сетне, когато се вдигам, тутакси падам на пода.

– Престанете с тия номера! – изкрещява ми горилата, като ме поема с могъщите си лапи. – Шефът ви вика, не чухте ли!

В края на краищата успявам да се задържа някак си на нозе, а сетне и да направя известен брой крачки, като се опирам на стената. Студената вода ме освежава. Хвърлям бегъл поглед към пукнатото огледало, за да открия там едно обезобразено от синини и рани лице с погаснал поглед и остра триседмична брада, което едва ли е моето. Сетне се връщам към леглото, за да се заема с мъчителната процедура на обличането.

– А, значи второ възкресение? – възкликва почти радушно човекът с червеното лице и ръждивите коси, когато влизам в уютния викториански салон.

Той се измъква иззад бюрото си и прави няколко крачки към мене, сякаш за да се увери отблизо, че наистина съм възкръснал.

– Аз няма да стана ваш портиер, мистър… мистър… – чувам един глух глас, който вероятно е моят собствен.

– … Мистър Дрейк – помага ми стопанинът.

Обаче аз вече съм казал каквото съм имал да кажа и само стоя там, дето съм опрял, на две крачки от вратата. Стоя и мълча, забил поглед в килима.

– Да-а – изръмжава неопределено рижавият. – Вие малко избързвате с деловия разговор. Седнете най-първо…

– Аз няма да стана ваш портиер, мистър Дрейк – повтарям все тъй мрачно, без да обръщам внимание на поканата му.

– Избързвате, избързвате, приятелю – мърмори добродушно стопанинът. – Ако и аз почна като вас да избързвам, това би значило тутакси да ви предам на Боб и Ал за нова обработка. А вие вероятно си давате добра сметка, че едва ли сте в състояние да преживеете една нова обработка…

– Може да ме смачкате, но няма да стана ваш портиер – произнасям за трети път, без да повишавам глас.

– Да ви смачкам? Вярно е, че и такава мисъл ми е минавала през главата. Обаче това е нещо, което всякога може да се свърши. Изобщо пречки няма. Тъй че казвам ви: нека не избързваме. Сядайте сега, пък ако държите да ви смачкам, няма да пропусна да го сторя.

В добродушието ръмжене се е появила едва забележима заплашителна нотка, която ми внушава, че наистина по-добре е да седна. Можеш да си позволиш понякога и за някое време да дразниш лъва, но не бива да прекаляваш. Още повече и без туй едва се държа на крака.

Отпускам се прочее в мекото кадифено кресло и зачаквам продължението. За мой късмет преди да дойде продължението, идва питието. Мистър Дрейк вероятно е натиснал невидимия звънец и Ал вероятно предварително знае какво означава тоя звънец, защото влиза тържествено, като тика пред себе си подвижното барче. Рижият маха небрежно с ръка към домашната горила в смисъл „измитай се“ и се заема да приготви напитките.

– Аз, знаете, вече пия доста рядко, най-многото – два пръста на час – обяснява домакинът. – Но вие сам разбирате, че когато имам гости…

Той може би е забравил, че вече е имал възможност да ми обясни тия подробности, обаче не забравя да ми поднесе този път подир чашата и ониксовата кутия с цигарите.

– Запушете… отпуснете се… изобщо чувствувайте се като у дома си, приятелю. Тук нищо не ви заплашва.

Запалвам и опитвам глътка уиски. Сетне произнасям все тъй несговорчиво:

– Пет пари не давам какво ме заплашва. Портиер при вас няма да стана.

Рижият е извадил от джобчето си дълга пура и бавно смъква целофанената й премяна. Сетне все тъй бавно прерязва с ножче единия край на пурата и запалва.

– Да, да… Това мисля вече го чух – кима той, като ми отправя заедно с фразата и гъста струя дим.

Въпреки неприветливото ми държане настроението на домакина е отлично и това достатъчно ясно личи по добродушния му глас. Един нисък и продран глас, тъй продран, че ако бе съчетан и с някои добавъчни данни, мистър Дрейк би могъл навярно да стане достоен наследник на незабравимия Армстронг.

Мълчим и пушим по протежение на цяла доза уиски. Подир което рижият подновява дозата, отпива малко, за да провери дали е на вкус също като предишната и едва тогава казва:

– С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.

– Това ми е напълно безразлично.

– Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога – знам го по себе си.

– Нищо не знаете – отвръщам не твърде любезно. – Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.

– Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж – отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. – Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.

– Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…