Текст книги "Умирай само в краен случай"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 20 страниц)
– Кафе ли пиете?
Налага се да го уверя, че е познал.
– В тоя час?
– Аз пия кафе по всяко време.
– А аз – никога. Също както и скоч. Ако питате мене, чаят и бирата, това са питиетата на скромния англичанин. Но днес по изключение съм се понадрънкал с уиски. Не знам какво ме прихвана, обаче се понадрънках. И бих продължил. Особено ако благоволите да приемете една чаша от мене…
– Ако е за една чаша, това изобщо не е тема за разговор – промърморвам. – Поръчвайте направо.
И той поръчва. После – пак. А после – пак. Додето течението на уискито неусетно насочва мисълта му към течението на живота и по-точно към известни мъдри мисли по тоя въпрос:
– Не знам какво смятате вие, Питър, обаче нашият живот наистина е един сбъркан живот. Огледайте се само по тая Дрейк-стрийт и ще се уверите. Настръхвам само като си помисля какво би казала майка ми, ако можеше да се вдигне от гроба и да ме види. Но кои и колко са днес тия, дето могат да се похвалят, че животът им не е сбъркан? И дори да ги има, аз не мога срещу шепа медни пенсове да агонизирам по осем часа на ден в някоя мухлясала канцелария само за да имам удоволствието да се смятам порядъчен.
Той се облакътява на масата в позата на пиянска размисъл и прокарва дългите си тънки пръсти в още по-дългите си коси. После вдига очи и ме поглежда:
– Какво ще кажете?
Ала преди да съм решил да кажа ли или да не кажа, Джо наново подхваща, защото явно е човек на монолога:
– Вие може би мислите, че съм някаква отрепка понеже се върдалям тук, из Дрейк-стрийт? Лъжете се, Питър! Аз съм завършил курсове за счетоводител и всичко, каквото трябва, за да бъда един порядъчен банков чиновник. Нещо повече: ще ви кажа, че дори вече съм бил порядъчен банков чиновник. И какво от това?… Не, тая порядъчност на нивото на медните пенсове наистина ме отвращава. Опитал съм я достатъчно, за да знам, че от нея ми се повдига. Порочността или това, което минава за порочност, е все пак за предпочитане. Макар че и тя…
Той отново навежда глава, като че се мъчи да си спомни какво всъщност „тя“… После заглажда с пръсти косата си, като добавъчно я разрошва и отново поема по пътя на монолога:
– Всички тия квартири, които вечер миришат на женски парфюм, а заран на женска пот, и тия кабаретни хубавици, които вечер, преди да легнат с вас в кревата, смъкват заедно с грима и хубостта си… и тия простаци, от които не можеш да изпиеш спокойно една бира, защото са твои хора, и ти си техен човек… и… и… и цялата тази Дрейк-стрийт, както и всички останали…
Понеже е заговорил за миризми, иде ми да му кажа да отмести малко стола си, защото както е седнал плътно до мене и ме облъхва с аромата си, не съм в състояние да разбера дали пия наистина скоч или люляков одеколон. Нейсе. Трябва да бъдем възпитани спрямо ближния и снизходителни спрямо пияния.
Той наистина е на градус, макар и не чак толкова, колкото се прави. Това още не е беда. Бедата е, че аз също почвам да се правя на гипсиран и че Джо има лекомислието да ми повярва. Затуй не се учудвам, когато, върнал се от тоалетната, дето за миг съм прескочил, установявам с бегъл поглед, че на дъното на чашата ми се е появила някаква белезникава утайка. Примитивна работа. Би следвало да му кажа, че в подобни случаи една ампула с безцветна течност е далеч за предпочитане. Но какво да правя, когато той е човек на монолога и почти не ми дава думата.
Сядам с разпасаните движения на пиян човек и, разбира се, събарям чашата.
– Дейви, още едно уиски! – нарежда Райт. И като гаврътва своята чаша, добавя:
– И още едно!
Сетне става по реда си да инспектира тоалетните места.
Сега или никога. Изскачам от кафенето и хлътвам в магазинчето на мистър Оливър.
– Райт съвсем се е напил – съобщавам му. – Извикайте го за нещо подир двайсетина минути, додето уредя сметката. Иначе няма да можем да го изкараме от кафенето.
– Ами че аз тъкмо имам да говоря с него по едни фактури… – започва да ми обяснява книжарят.
Нямам време да го слушам. Връщам се обратно в заведението и само с минутка изпреварвам появата на Джо.
– Бедата при жените, Питър, е, че те привличат с красотата и секса… а тъкмо красотата и сексът у тях е фалш… Докато ги гледаш как се кълчат под прожекторите на „Ева“… как премрежват очи и въртят задници… мислиш си: богини… А после в леглото разбираш, че са обикновени проститутки… Проститутки, които знаят пет-шест танцови стъпки… какво повече…
Той вдига чашата и аз следвам примера му, а понеже настъпва известна пауза, осмелявам се да възразя:
– Все пак, Джо, не можеш да откажеш, че има и луксозни жени… Има и луксозни, Джо…
– Има… – съгласява се погребалният агент. – Само че луксозните, Питър, никога не са свободни… Именно понеже са луксозни, някой преди тебе и мене се е сетил да ги набара…
– Това не е пречка… – замахвам с пиянско пренебрежение.
– Не е пречка ли?… – възклицава Райт, като заговорнически снишава глас. – Такава пречка е, та идва момент, когато… когато почваш да се питаш струва ли си да поемаш толкова рискове за една… за една жена, та ако ще и да е луксозна като кадилак…
Въпросът действително заслужава зряло размисляне, така че отправям се наново да инспектирам тоалетните места. А когато се връщам, без особена изненада установявам, че на дъното на чашата ми наново се е утаило нещо белезникаво. Би трябвало наистина да го информирам за предимствата на ампулите.
Този път чашата ми предвидливо е поставена по-навътре за избягване на аварията, обаче аз нямам и намерение да причинявам авария. Отпивам скъпернически, убеден, че едва ли ще ми призлее от една глътка и че тия сънотворни са доста трудно разтворими. И додето Джо наново подхваща с леко прекъсващ се глас следващия пасаж от монолога си, на вратата се появява Оливър и го повиква със заговорнически жест.
Изчаквам Дейви да се обърне към бара, защото в тоя час Дейви е единственият свидетел на следобедния ни запой, сетне разклащам енергично чашата и я изливам в отдавна избраното място – една от саксиите с бегонии, наредени край витрината. Не съм сигурен дали от тая бегония вече ще стане човек – всичко зависи от туй, доколко издържа на пиене и на приспивателни – но предпочитам експериментът да се осъществи върху нея, вместо върху мене. Сетне си наливам малко скоч от чашата на Джо, за да не бъде моята съвсем празна и застивам в позата на пиянска омърлушеност.
– Тоя глупак Оливър сега намерил да ме занимава с фактурите си – чувам няколко минути по-късно недоволната реплика на Райт, който наново се е появил, обвеян от люляковия си аромат.
– Остави го – препоръчвам му, като вдигам чашата и я доизпразвам. – Оливър ми е приятел, но той е книжен червей и нищо повече!
– Оливър е пигмей – додава Джо, като сяда на мястото си. – Той е именно от хората… от тия хора, Питър, които са готови да дремят цял живот зад тезгяха… цял живот, разбираш ли, за шепа медни пенсове…
При тия думи люляковото дърво на свой ред допива чашата си и поръчва още два скоча на Дейви.
Що се отнася специално до моя скоч, ако ме не лъже паметта, не успявам изобщо да го допия. Сънливостта все повече ме обзема и колкото да се боря с нея, най-сетне се налага да призная, че отивам да спя.
Лесно е да се каже „отивам“. Едва се изправям, за да установя не без известна изненада, че краката едва ме държат. Налага се прочее Райт да ме хване под ръка и да ми помогне да стигна до родната „Аризона“.
– О, мистър Питър! О, мистър Райт! – възклицава добрата Дорис, когато ни вижда да влизаме с кандилкане в хотела. – Какво ви е прихванало… Посред бял ден… и то в делник…
– Случва се и в най-знатните семейства, скъпа Дорис – опитвам се с мъка да изломотя.
– Оставете го спокойно да спи до заранта и ще му мине – съветва я Райт, който вероятно от чистия въздух на Дрейк-стрийт внезапно е поизтрезнял.
– Може би трябва да му помогнем с нещо… – мърмори угрижено жената.
– Ще му помогне сънят, нищо друго – заявява категорично Джо. – Оставете го да спи, и толкова.
– Добре, добре, вие по-добре знаете – бърза да се съгласи Дорис, която познава въздействието на уискито само по скромните дози, поднасяни й в моята стая.
Качваме се прочее криво-ляво горе, ала аз вече съм като парцал и се налага Райт майчински, макар и без излишна нежност, да ме изпружи на леглото. Оборва ме тутакси дълбок сън. Но колкото и да е дълбок тоя сън, успявам да установя, че люляковото дърво прескача до свързаната със стаята ми малка кухничка, сетне се връща, изпушва една цигара, побутва ме енергично няколко пъти, за да провери дали наистина съм заспал чак тъй непробудно, после отново се отбива в кухнята, връща се повторно, излиза, заключва вратата отвън и накрая пъхва ключа през пролуката под вратата. Горе-долу в това време усещам и миризмата на газа.
Една съвсем лека миризма, ала която подир съответно насищане на атмосферата би могла да се превърне в смъртоносно ухание. Райт вероятно разчита на обстоятелството, че тия стари хотели винаги повече или по-малко миришат на газ, а също и на благоприятното време: ще минат часове, докато малцината клиенти на „Аризона“ започнат да се прибират.
Половин час по-късно, след като отдавна съм станал и съм отворил прозорчето отдушник в кухнята, без обаче да спирам още газта, разбирам, че Джо е бил достатъчно съобразителен, за да си осигури още един помощен елемент:
– Какво си направила, Дорис? – чувам недоволния глас на брат й. – Забравила си отворен крана в номер 25 и целият коридор се е вмирисал на газ!…
– Не е възможно да съм го забравила – раздава се по стълбите и гласът на Дорис.
– Е, как да не е възможно, когато току-що сам го затворих?
Те спорят още малко време по това възможно ли е или не е възможно, сетне се оттеглят долу. Сега вече леката миризма, прецеждаща се изпод вратата ми, дори да бъде усетена, може спокойно да намери невинното си обяснение.
Отварям тихо и също тъй тихо се промъквам надолу по стълбата. Преддверието е пусто, ако не броим Дорис, потънала в четене на вестника зад гишето на ресепсията. Повиквам я тихо и когато вдига глава, правя заговорнически жест. Това я накарва да сподави своето „О, мистър Питър!“, вече готово да изхвръкне от устата й, и да ме сподири по стълбата.
– Онзи тип направи опит да ме отрови, скъпа Дорис! – заявявам тържествено, като я въвеждам в покоите си и показвам отворения кран на печката.
Тя машинално прави две крачки натам, обаче аз я спирам.
– Оставете, не пипайте нищо. Искам да се запазят ясно отпечатъците от гумените му подметки върху плочите, а също и тия от пръстите му по крана.
– Но това е истинско убийство, мистър Питър! – зяпва добрата жена.
– Аз също мисля тъй. А вероятно такова ще бъде и мнението на мистър Дрейк. И трябва да ви кажа, че само брат ви ме спаси. Събуди ме, когато почна да вика одеве за крана в съседната стая…
– А! Сега разбирам! – възклицава досетливата Дорис, като слага ръка на устните си. – Той е отворил и оня кран… За да ни заблуди… И му казвам на брат ми: как мога аз, възрастна жена, да оставя газа да тече…
– „Възрастна жена“? Вие просто се клеветите, скъпа!
– О, мистър Питър… – започва тя, ала изведнаж се сеща за още нещо: – А как изтрезняхте тъй бързо?
– За да изтрезнея, би трябвало да съм пиян. Обаче аз не бях пиян, а само упоен. Тоя тип ми сила нещо в уискито, за да ме упои…
– Така и предполагах. И когато ви видях долу в това окаяно положение, просто не повярвах на очите си. Посред бял ден… И то в делник…
– Сега, вижте – казвам. – Никому – ни дума! Слизайте си долу и все едно нищо не е станало. А ако случайно намине Райт да пита как съм, ще кажете, че навярно спя и – толкова. Другото ще се изясни утре и то – в кабинета на Дрейк.
– Разбрано, мистър Питър. Обаче вие все пак не оставяйте дълго да тече газта. Какъв смисъл да се хаби, особено в тия времена на скъпотия…
* * *
– Какво така рано, Питър? – запитва без особен ентусиазъм шефът, когато ме вижда да влизам. – Някоя нова идея ли ви хрумна през нощта?
В първия час на работния ден той рядко гори от ентусиазъм и обикновено едва подир третия скоч настроението му се качва до нивото на нормалното.
– Хрумна ми, че някоя вечер мога да си легна, мистър, а на заранта да не се събудя – промърморвам.
– А, вие пак за оная песен… Изглежда здраво ви е заседнала в главата.
– Не става дума за песен, а за жива реалност: вчера следобяд Райт се опита да ме отрови.
– Нима е посмял? – изръмжава Дрейк без излишно оживление.
Той става и с мрачния израз на човек, готов на всичко, се приближава и улавя за шията бутилката „Балантайн“.
– Е, разправяйте де! Какво чакате…
Разправям накъсо за станалото, като изброявам и наличните веществени доказателства.
Отчетът ми е пределно сбит, което не пречи шефът междувременно да обърне две дози скоч, без дори да се грижи за леда.
– Доведете ми веднага Райт! – изръмжава Дрейк на горилата Ал, призована в кабинета от невидимия звънец.
А когато онзи излиза, рижият подхвърля:
– Жест на отчаяние, Питър. Трябва да му влезем в положението: жест на отчаяние.
Десетина минути по-късно погребалният агент е налице. И вероятно своевременно е информиран от Ал, защото присъствието ми не го смайва.
– Току-що узнах, че сте се опитали да ликвидирате нашия приятел Питър – произнася спокойно Дрейк. – И надявам се, разбирате покрусата ми.
– Подла лъжа! – отсича решително люляковият храст. – Това е негова измислица, за да ме отстрани от пътя си. Защото вие навярно и сам сте забелязали, мистър, че от известно време и особено напоследък главната му цел е да ме отстрани от пътя си…
– … Вследствие на което вие решихте да го изпреварите – допълва добродушно рижият.
– Подла лъжа! – повтаря Райт.
– А кой е пуснал крана на газа?
– Кой кран? – недоумява погребалният агент.
– Оня същия в кухнята на Питър.
– Нямам понятие. Беше се напил като прасе… дотътрих го до стаята му и го оставих… а какво е правил там… нямам понятие…
– Вероятно е решил да се самоубива – подхвърля след къса размисъл Дрейк. – Само че с ваша помощ, Джо.
– Не разбирам…
– Аз – също. Обаче фактите са налице: свидетелствата на Дорис, отпечатъците от обувките ви в кухнята, а също и пръстовите ви отпечатъци върху крана, без да говорим за приспивателното, което на два пъти сте пуснали в чашата на Питър и следи от което и до тоя момент се намират в една от саксиите на кафенето.
Обременен от толкова улики, Райт замълчава, като навярно се чуди коя от тях най-първо да обори с лъжите си. Обаче рижият не му оставя време за размисъл:
– Тук няма деца, Джо! И вие знаете, че аз съм бърз в решенията. Особено когато открия у насрещната страна липса на добра воля. Тъй че във ваш интерес е да проявите добра воля.
– Той ми отмъкна Линда – заявява мрачно Райт, разбрал, че е за предпочитане да ме дразни прекалено шефа с увъртанията си.
– Туй вече звучи по-убедително – кима рижият. – И вие решихте да промените резултата в своя полза?
– Той ме измести при Линда – настоява люляковото дърво, сякаш това обяснява всичко.
– Е, щом се касае до ревност… – забелязва отстъпчиво Дрейк.
И като разтваря ръце, сякаш на свой ред е сметнал, че това обяснява всичко, подхвърля:
– Свободен сте!
А когато Райт напуска кабинета, шефът ме поглежда и пояснява:
– Какво да правим, Питър! Става дума за ревност… Не смятате ли, че ревността може да извини много неща?
– Не съм размислял по въпроса – признавам. – Но ако ми го поставяте за проучване…
– Този въпрос, приятелю, само една жена може да ви го постави за проучване. Макар че не ви го пожелавам.
И шефът с мрачно лице отново улавя гърлото на бутилката „Балантайн“.
СЕДМА ГЛАВА
Августовското слънце още от заранта е скрито зад затегналите от влага облаци, откъм Темза духа хладен вятър и, разбира се, едва съм излязъл, когато завалява. Дъждът се спуска в обилни полегати струи, барабани буйно по чадъра ми, като че иска да го пробие, и сякаш с пълни кофи залива нозете ми. Така че въпреки реномираната марка на чадъра, пристигам у Линда вир вода.
Тя също е била вир вода, поне допреди минутка, защото ми отваря, загърната в розовата си хавлия и току-що излязла изпод душа.
– А, и вие сте взели един малък душ, Питър! – установява дамата, като ме въвежда в антрето. – Можете да си оставите тук чадъра и да проснете там шлифера.
Изпълнявам нареждането, изтривам акуратно обувките си и едва тогава влизам в студиото, което съвсем не е пригодено за неприлично мокри хора като мене. Върху пастелносиния мокет са пръснати няколко снежнобели кожи, изкуствени естествено, по които би било грехота да тъпчете с кални нозе. Добирам се прочее с прескачания и лавирания до едно кресло и се отпускам на него, сиреч пак върху някаква кожа, тъй като в това студио те са пръснати дори върху креслата и дивана.
– Като ги гледам, по-малко зъзна – бе обяснила Линда при първото ми посещение. – В тоя град и в тая усойна квартира дори и през лятото ми се струва, че е хладно.
Вън от това изобилие на бяла найлонова козина обстановката в студиото е доста безлична, ако изключим сложната стереограмофонно-магнитофонна уредба, поставена върху ниския скрин, и купищата плочи, макар че днес кой няма такава уредба и кой няма плочи и изобщо кой е човекът, дето може да устои на изкушението да се включи в производството на тоя тъй модерен и съвсем безплатен продукт – шума?
Домакинята, изчезнала за малко по посока на кухнята, в този миг се появява с огромен поднос в ръце:
– Не се излежавайте, Питър! Елате да ми помогнете.
Отзовавам се на призива и поемам подноса, отрупан със студени закуски, сирена, риби и меса, докато Линда се връща назад за чая и кафето.
– Ще закусваме ли или ще обядваме? – питам просто за информация, когато се настаняваме от двете страни на ниската масичка.
– Аз лично мисля да слея тия две задачи – обявява мис Грей, като маже с масло филийката препечен хляб.
Сливането на двете задачи е аномалия, която, що се отнася до мис Грей, отдавна се е превърнала в неизбежно всекидневие. Ранният следобеден час на появяването ми е за нея синоним на ранна заран и денят започва едва оттук натам, с домакинските занимания и обиколката на магазините, за да завърши едва призори, когато порядъчните хора сънуват последната порция на сънищата си, която като всеки десерт е и най-сладката, преди проклетия звън на будилника.
– Нещо мрачен ми се виждате днес, Питър – забелязва жената към края на закуската. – Какво ви тормози? Мрачното време или някое снощно препиване?
– Достатъчно съм свикнал с подобни дреболии, за да се безпокоя. Измъчват ме по-скоро някои философски мисли и най-вече тая за смъртта.
Линда ме поглежда изпитателно – тия синьо-зелени очи, в които само с едно надзъртане можете да се удавите. Тя като че се опитва да разбере дали репликата е предназначена наистина за нея или за скрития наблизо микрофон.
– И откъде такива философски размисли у вас?
– Нямам понятие. Може би причината е просто в това, че снощи едва се разминах с тая обща на всички ни леля – смъртта.
Подир което разказвам с няколко думи за случилото се между мене и Райт. И заключавам:
– Изглежда, че дружбата с вас се заплаща на доста висока цена, Линда. Това, разбира се, е естествено. Жена от вашия ранг…
– Не говорете глупости, Питър! – прекъсва ме дамата. – Между мене и тоя Райт никога нищо не е имало. Разбирате ли: абсолютно нищо!
– Това си е ваша работа – свивам рамене. – И нямам никакви основания да не ви вярвам. Но човек може да обича от разстояние. А следователно и да ревнува от разстояние.
– Да ревнува? Мене? – извиква Линда. – Вие изглежда съвсем не сте в течение на нещата, скъпи! И вероятно сте единственият в оня квартал, дето не сте в течение. На цял свят е известно, че Райт е влюбен до уши в Бренда.
– Освен вероятно на Дрейк.
– Сигурна съм, че и Дрейк го знае. Просто затваря очи.
– Макар и не съвсем – подхвърлям. – Ако съдим по доста грубите му намеци оная вечер…
Жената отново се е заела със закуската и по-точно с нейния завършек, материализиран в резена шоколадена торта.
– Намеците на Дрейк са част от обичайните му шеги – забелязва тя, като отрязва парченце от увенчания с обилен крем сладкиш.
– А представете си, че шефът подозира за изневерите на приятелката си, но не е в течение, че между тях фигурира и връзката й с Райт…
– О, престанете, Питър! – промърморва жената. – В края на краищата Бренда не е принцесата на Монако, та да се занимаваме толкова с нея.
Разговорът не е твърде по вкуса на Линда и причината за това не е трудно да се отгатне. Дамата очевидно помни, че всички тия разговори се документират и стигат до Дрейк и вероятно не желае да го дразни, като се рови прекалено в интимните му работи. Аз обаче не бих имал нищо против да го подразня, та дори и просто за да му покажа, че дори не се сещам за скритата в студиото апаратура.
– Какво искате да ви пусна, додето се облека? – пита мис Грей, когато закуската е приключена. – Вероятно нещо весело, за да ви откъсне от мислите за любимата ви леля?
– Съвсем не. От веселите мелодии ми става най-тъжно. За жалост от тъжните също не ми става весело. Изобщо, ако питате мене, тишината е все пак за предпочитане.
– Вие нямате никакъв музикален усет – промърморва дамата, като се отправя към втората част на студиото, играеща ролята на спалня.
– Това е вярно, че нямам особен вкус към песните. За сметка на туй пък певиците и най-вече една от тях…
– Мълчете там, лъжец такъв!… – смъмря ме Линда, като смъква хавлията, за да се заеме с това тежко всекидневно женско бреме – обличането.
Когато малко по-късно излизаме, дъждът вече е престанал. Увлечени от вятъра, над главите ни бързат ниски мокри облаци, за да отидат да повалят другаде. Пресичаме Чаринг крос и се отправяме към Пикадили.
– Кажете, Питър, щом ревността на Райт е само една лъжа, тогава за какво е искал да ви премахне? – запитва дамата.
– Ревността на Райт съвсем не е лъжа – отвръщам. – Само че това е ревност от служебен характер.
– Вие се каните да го изместите?
– Нямам подобни амбиции. Но какво да правя, когато в момента аз съм по-нужен на Дрейк от Райт и той предпочита да обсъжда нещата не с Райт, а с мене.
Тя не казва нищо и ние известно време крачим мълчаливо по мокрия асфалт на Шефтсбъри авеню. Додето мис Грей отново взима думата:
– Досега никога не съм ви питала и, разбира се, ако искате можете да не ми отговаряте, обаче вие наистина ли мислите да се свържете за цял живот с тоя ужасен човек, Питър?
– О, „за цял живот“! Оставете тия големи думи, Линда. Какво значи това „за цял живот“? И изобщо защо да се занимаваме с утрешния ден, когато вие сама знаете, че утрето е съвсем несигурна работа.
Тя не отговаря. Или по-точно отговаря едва когато стигаме до Пикадили съркъс:
– Не, наистина не мога да ви разбера. Вие сте се натикали в тоя квартал, сякаш сте решили да се самоубиете, но с амбицията да придадете на самоубийството си изгледа на случайна злополука. Не, честна дума, съвсем не ви разбирам, Питър.
* * *
Когато на следната заран бивам извикан от шефа, оказва се, че той се е нагърбил с една доста хуманна и изцяло помирителна мисия:
– Трябва да изгладим отношенията между вас и Райт, драги – обявява Дрейк. – Знам, че хората освен служебните съображения имат право и на лични, но не желая едните да пречат на другите.
– Що се отнася до мен, аз нямам нищо против вашия секретар – бързам да го осведомя. – Особено при положение, че престане да си блъска главата над проблема по кой начин да скъси живота ми.
– За това не се безпокойте – изръмжава шефът. – Този проблем няма повече да го занимава. И драго ми е да установя, че не сте злопаметен. Вие сте като мен, Питър: принципен сте, но не сте злопаметен.
Той се измъква иззад бюрото, за да направи традиционната визита на куртоазия на подвижното барче, налива две почти равни дози в две цилиндрични чаши, спуска в едната и в другата кубчетата лед, които улавя направо с късите си пълни пръсти, и предлага да пием за добрите отношения в предприятието. Сетне поглежда часовника си и промърморва:
– Къде, по дяволите, потъна тоя Ал? Още преди половин час го изпратих да повика Райт.
Сетне отива до бюрото и натиска невидимия звънец. Никакъв отклик.
– И Боб не се обажда – установява с досада Дрейк. – Я слезте, ако обичате, и му кажете да дойде веднага. Нали знаете къде му е кантората: там, в зимника, дето на времето лекувахте нервите си.
Изпълнявам нареждането и се спускам в зимника. Коридорът е тъмен, ала под вратата на помещението, в което, според израза на шефа, някога лекувах нервите си, се процежда светлина. Правя няколко крачки, натискам ръчката и влизам. И както влизам, нещо внезапно се срутва отгоре ми. Нещо много тежко и много силно ухаещо на люляков парфюм.
Когато се окопитвам от изненадата и поглеждам в нозете си, дето се е строполил ненадейно връхлетелият ме денк, откривам, че той не е нищо друго, освен бездиханното тяло на погребалния агент Джо Райт, комуто очевидно предстои да присъствува на едно последно погребение – неговото собствено. Този път няма кръв. Всичко е извършено съвсем икономично и така, че да не се цапа безупречният черен костюм на потърпевшия. Ако се съди по моравите кръгове върху врата на жертвата, смъртта е последвала в резултат на удушване с кърпа или въже.
Аз, разбира се, не съм съдебен лекар и подобни подробности не ме интересуват, тъй че предпочитам да напусна възможно по-бързо злокобния килер, като не забравям за всеки случай да забърша с кърпа отпечатъците от пръстите си върху бравата.
– Не успях да намеря Боб – съобщавам на шефа, когато отново се озовавам в кабинета със спуснатите завеси. – Затуй пък открих самия Райт. Няма му нищо, освен дето е малко умрял. Което, разбира се, ви е известно.
– Известно ли? – вдига вежди Дрейк. – Вие сте странен човек, Питър. Откъде може да ми бъде известно какво става там долу в зимника.
Все пак той не стига в лицемерието си дотам, че да пита и как точно е извършено убийството. Само поклаща унило глава и промърморва:
– Бедният Райт… Бедното момче…
В тоя миг някой почуква на вратата. Но вместо да изръмжи обичайното си „влезте“, Дрейк прави няколко крачки и подава навън глава. Сетне поема нещо, което невидимият посетител му подава, затваря и наново се запътва към бюрото си, като не пропуска да ми се закани шеговито с пръст:
– Ах, вие, хитрец такъв! Значи и тоя път сте си разчистили сметките с противника по най-простия начин! А само преди малко се опитвахте да ме убеждавате, че нямате нищо против Райт!
И за да не се питам напразно за какво точно става дума, Дрейк ми показва една току-що извадена от полароида снимка: убиецът Питър, наведен над жертвата си – Джо Райт. Не знам кой е в случая фотографът, нито къде точно се е бил заврял – зад леглото или зад сандъците в ъгъла – но снимката е достатъчно прецизна. И напълно красноречива.
– Това не струва много нещо като доказателство, мистър – позволявам си да забележа с безучастен тон.
– Е, вярно, че ако ви бяха фотографирали в самия миг на убийството, снимката щеше да бъде далеч по-изразителна – признава Дрейк. – Обаче не забравяйте, че тая снимка, прибавена към оная от предишното ви престъпление, ще има твърде солидна тежест, приятелю.
– И за какво ви е нужен този нов фалшификат, мистър?
– О, фалшификат! Вие понякога сте наистина прекалено суров в оценките си, Питър – промърморва шефът, като отваря касата и поставя вътре снимката.
Сетне отново се обръща към мене и разперва ръце в жест на затруднение:
– За какво ми е нужен ли? Нямам понятие. Може би за нищо. Може би той е нужен по-скоро на вас, приятелю. Нали вече ви казах: колкото по-здраво държа един човек, толкова повече нараства доверието ми в него. А вие можете само да спечелите от доверието ми, Питър.
Той бърка в джобчето си и изважда обичайната за тоя час пура. Ала преди да пристъпи към следващите операции ме поглежда със сините си очички, съгрети в момента от блясъка на искрена симпатия и добавя:
– Изобщо, ако ми позволите една съвсем извънслужебна бележка, вие сте ужасен щастливец, Питър!
– Възможно е. Макар че ако и на мене ми бъде позволена една бележка, не виждам в какво точно се състои щастието ми.
– В това, че съдбата ви запрати тук, на Дрейк стрийт, приятелю. И че самият Дрейк ви прие за свой помощник. Защото отсега нататък вие вече ставате мой пръв помощник, Питър. Частен секретар, шеф на канцеларията, отговорник по секретните операции… представяте ли си каква огромна власт е съсредоточена в ръцете ви?
* * *
Огромната ми власт е, разбира се, само един от митовете, с които шефът обича да се развлича. И по-добре че е така. И че финансово-счетоводителските и контрольорски функции на покойния Джо Райт не лягат върху плещите ми, а биват прехвърлени върху едно лице, за което досега не съм споменавал поради пълното му безличие: управителят на „Ева“ и действителният притежател на името Доналд Стентън, под което ми бе съдено да се върна за късо време в родината.
Стентън е един от тия изпълнителни и образцови чиновници, които са необходимост дори за подземния свят, защото навсякъде, където се сключват сделки и се броят пари, има нужда и от счетоводство. И като повечето си събратя, Стентън е развил педантизма си за сметка на въображението, а верността към господаря – за сметка на верността към някакви смътни морални принципи. За него не е важно откъде идват парите, а колко са точно на брой и той се интересува не от характера на сделките, а от изправността на оправдателните документи. Дали ще управлява нощно заведение или банков клон, дали ще плаща проценти на бардами или на търговски агенти, дали ще осчетоводява продажбата на хашиш или на картофи, – това са подробности, които за хора като Стентън са без всякаква връзка с конкретните им служебни задължения.
– Не се ли боите, че заемате мястото на човек, загинал от насилствена смърт? – позволявам си да запитам, когато за пръв път срещам счетоводителя, облечен в новите си функции.
– Насилствената смърт, мистър Питър, е свързана не толкова с мястото, колкото с индивида, който го е заемал – забелязва нравоучително Стентън, като примигва с леко зачервените си очи на албинос. – Има хора, които по самия си характер са предразположени към насилствена смърт, и има други, които не са. Аз съм от вторите, мистър.
Не се и съмнявам. Подозирам, че дори да постъпи на работа при някой людоед, Стентън едва ли би имал основание да се страхува от насилствена смърт. Защото и людоедите, ако съществуват такива, вероятно се нуждаят от верни, акуратни и лишени от амбициозни мечти хора, готови цял живот срещу скромно възнаграждение да събират и изваждат числа.
Но въпреки че управителят на „Ева“ вече всекидневно се явява и на нашата улица, на всички е добре известно, че той не се е издигнал дори на йота от ранга си на счетоводител. Издигнал съм се аз. И макар, както казва Дорис, да съществуват неща, по които на Дрейк-стрийт не се говори, всички отлично разбират, че истинският помощник на шефа е не друг, а Питър. И всички тия дребосъци – продавачи на марихуана, пласьори на порнография, сутеньори, комарджии, портиери и келнери, които до вчера почти не са забелязвали съществуването ми, сега вече, щом ме срещнат, бързат да засвидетелствуват чинопочитанието си с усмивка или поздрав. И ако по тия неща не се говори, то вероятно се шушне на четири очи, че хитрецът Питър умее твърде ловко да премахва съперниците си.
