Текст книги "Умирай само в краен случай"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сред кабаретния здрач на „Ева“, ухаещ на скъпи пури и дамски парфюм, зелените лъчи на прожектора осветяват гланцирания кръг на дансинга. И там, сред тоя седефен кръг, под протяжните вопли на оркестъра, една жена се намира в смъртна схватка с огромна зелена змия.

Гледката, общо взето, е доста гадна, не заради змията, която е съвсем безобидна и направена от плюш, а затуй, че смъртната схватка всъщност се оказва сластна прегръдка, а размяната на любовни ласки между жената и влечугото може да бъде духовна храна само за един сексуален психопат.

Масата ни е до самия дансинг и аз се намирам тук по висше благоволение на шефа, решил да ознаменува помирението между себе си и своя верен секретар. Помирение, постигнато подир напрегнати и продължителни пазарлъци, в течение на които възнаграждението ми по хероиновата операция най-сетне бива повишено от един на два процента. Процентите, дори и някой ден да се превърнат в пари, са без всякакво значение за мене, обаче от огромно значение е Дрейк да се убеди, че съм жизнено заинтересуван от начинанието и че основната сила, която ме влече към това начинание, е паричната изгода. Затуй настоявам на своето с такова тъпо упорство, че рискувам да получа вместо добавъчни проценти няколко съвсем нежелателни куршума и отстъпвам едва когато долавям лекия знак на Бренда: „Мирясвай вече, прекаляваш“.

Мимическите съвети на мис Нелсън съвсем не създават у мене илюзии. Отлично разбирам, че симпатиите й са насочени не към мене, а към хероиновия трафик, който би могъл да донесе купища пари на Дрейк, а следователно и на нея. И като трезва жена тя се старае да контролира действията на тия двама мъжкари, за да не би сляпото им упорство да доведе дотам, че единият да премахне другия и хероиновата операция да си остане само неосъществен проект. Изобщо имам твърде високо мнение за Бренда, за да допускам у нея някакво друго човешко чувство освен алчността.

Мулатката под зеления прожектор – защото това е мулатка – най-сетне се е уморила да увива змията около тялото си и е захвърлила плюшеното чудовище върху дансинга, за да се занимае изцяло със себе си. Сладострастните вопли ненадейно секват и отстъпват място на бясна румба, под чиито звуци самката започва да тресе неистово снагата и полата си, която е всъщност наниз от банани и изчерпва цялото й облекло. Тазовите части подскачат с такава необузданост, че бананите един подир друг отхвръкват на пода, за да разкрият пред очите на публиката и ония детайли, които до тоя момент са били все още скрити. Един тропически плод се е търкулнал до обувката ми, ала аз го подритвам небрежно, тъй като не обичам банани, особено когато са от пластмаса.

Краят на номера бива ознаменуван от откъслечни ръкопляскания, доста вяли, ако се има предвид колко пот е изразходвала бедната жена по време на танцовите си спазми.

– Прощавайте, скъпи, но струва ми се тая мулатка е прекалено вулгарна за кабаре от ранга на „Ева“ – подхвърля Бренда, като протяга дългата си добре гледана ръка към чашата шампанско.

Дамата пие шампанско, докато ние с Дрейк, като по-невзискателни хора, се наливаме с уиски.

– Вярно е – кима охотно червенокосият въглен, на когото скочът е подействувал доста възпламенително. – Особено ако се вземе предвид, че тук, на тоя подиум, самата вие сте започнали блестящата си кариера.

– Излишно е да ми го припомняте – отвръща сухо жената. – И все пак не съм се явявала с такива вулгарни номера.

– Екзотиката винаги е вулгарна – изръмжава шефът. – Примитив, атавизъм, груби страсти… Ако не е вулгарна, няма да е екзотика.

– В такъв случай заменете я с нещо друго, приятелю.

– Бих я заменил, но какво да правя, когато вие вече не щете да се събличате публично – промърморва Дрейк.

– Ако знаех, че ще успея да ви ядосам, бих се съблякла още сега – отвръща Бренда. – За жалост вас човек не е в състояние дори да ви ядоса.

– Защо? – вдига вежди шефът. – Питър одеве почти успя. Още секунда или две и щях да го запозная с Марк.

Не знам кой точно е тоя Марк, но нещо ми подсказва, че вероятно става дума за извънредния и пълномощен посланик на смъртта. Дрейк обаче в момента явно не е настроен за погребални истории. Сполучливият изход на преговорите и добрата перспектива на операцията, без да говорим за вече изпитото уиски, са повишили самочувствието му.

– Е, какво, приятелю? Нима един стриптийз на мис Бренда не ви привлича? – обръща се той към мене.

– Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги – произнасям апатично.

– Удари? На вас? – прави се на изненадан въгленът. – Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.

Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.

– Май че е откраднала собствената ви атракция – изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. – Бихте могли да я дадете под съд.

Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.

Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро – заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.

Така и става. Макар и подир цяла вечност.

– Хареса ли ви номерът, Питър? – пита не без нотка на гордост шефът. – Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.

– Оставете тия намеци, мистър – избъбрям с нотка на досада. – Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.

– Аз също – признава Дрейк. – Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.

– Престанете, Бил – промърморва дамата. – Никак не ви отива да се правите на ревнив.

– Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?

– Не разбирам нищо от чувства.

– Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.

– Прекалено често взехте да споменавате това име – забелязвам. – Почвате да ме плашите.

– Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?

– Допускам, че е така…

Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:

– А сега – мис Линда Грей!

В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!

Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.

Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:

 
Не ми го казвай: знам, тече животът,
нощта умира, за да дойде ден
с будилника и с делничния грохот.
И пак ще спре на Лестър скуер метрото,
но може би без теб или без мен.
 

Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми:

 
Не казвай: пак ще бъда тука утре.
Не казвай: пак ще те обичам утре.
Не казвай: пак ще те целувам утре.
Защото утре, утре, утре
ще съмне може би без теб или без мен.
 

Бих могъл естествено да стана и да кажа: „Успокойте се“ или: „Я по-добре седнете и пийнете нещо“, или най-малкото да отместя тази нежна ръка от новия си костюм, но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да се припознава и да ме смята за свой любим и да се държи за рамото ми. Впрочем тя вече е оставила рамото ми и прави няколко стъпки назад към стойката на микрофона, но вместо да го окачи там, където му е мястото, продължава:

 
Не знам ще бъда ли. Не знам ще бъдеш ли.
Ала раздялата до утре е безкрайност от тъга.
За любовта не се говори в бъдеще,
когато двама души нямат бъдеще,
когато всичкото, което имат, е „сега“.
 

Подир което, както и следва да се очаква, идва отново ред на рефрена и дамата вече отправя погледи не към мене, а нейде към дъното на залата, където се таи може би съдбата или смъртта или някой от келнерите, изобщо тайнственото и неразгадаемото, а в залата с интонацията на сподавено отчаяние се носи мелодичният настойчив глас:

 
… Защото утре, утре, утре
ще съмне може би без теб или без мен.
 

Сетне гръмват ръкоплясканията. В подобни случаи и на подобни места хората винаги охотно ръкопляскат, за да покажат, че са дошли тук не за голите задници, а за Изкуството, чистото и възвишеното, изобщо онова с главното И.

* * *

– Как спахте, Питър? – произнася любезно Дрейк, когато – призован от Ал – се явявам в кабинета със спуснатите завеси.

Избъбрям нещо в смисъл на „мерси, добре“ и продължавам да чакам, изправен сред стаята, тъй като отлично знам, че шефът не ме е повикал, за да разбере как съм спал.

Той обаче не бърза с деловата част, а става и приближава до количката с бутилките, която вече се мъдри между двете кресла.

– Надявам се, че мис Линда не е тревожила твърде сънищата ви? – запитва рижият, като улавя бутилката „Балантайн“.

– Дори никак – признавам. – Нямам слабост към вокалните изпълнения.

Дрейк си налива два пръста уиски и пуска в чашата две кубчета лед, които непринудено е поел с пръсти от кофичката. Сетне отпива, за да провери какво се е получило, и промърморва:

– Вокалните изпълнения… Тук не става дума за изпълненията, а за изпълнителката. Макар че и тази песен, как беше, дето напразно чакаш да се събудиш, защото утре ще бъдеш в моргата, наистина си я биваше.

Той внезапно се сеща за домакинските си задължения и прави къс жест към барчето:

– Сервирайте си, не стойте като паметник.

– Не знам дали не е още рано – отвръщам колебливо, като се приближавам към количката.

– Рано ли? Това наистина не е възпитано от ваша страна, приятелю. Карате ме да се чувствувам като алкохолик.

Шефът отпива още глътка, после се връща на своето:

– Странно наистина… Мислех, че ще си допаднете с Линда. Тя със самочувствието на голяма певица и вие със самочувствието на голям герой… Мислех, че ще си допаднете.

– Вероятно защото допада на вас – позволявам ги да подхвърля.

– О, съвсем не! – поклаща глава Дрейк. – Все пак предпочитам Бренда. Макар че – понеже това е разговор между мъже, – ще ви призная, че и Бренда ми е много. Изобщо, Питър, не знам дали сте забелязали, но жените са нещо като котките. Не че изпитваш особена нужда от котка, но понеже съседът си има котка, смяташ в реда на нещата да имаш и ти.

– Вашата изглежда повече на пантера – позволявам си отново да кажа, понеже разговорът е между мъже.

– Пантера? Пози, приятелю, и нищо повече. Всяка котка иска да мине за тигър, обаче това са пози. И все пак Бренда е умна котка.

Той замълчава, сетне добавя сякаш на себе си:

– Да се надяваме, че ще излезе умна…

Едва когато допива скоча си, шефът се сеща за какво ме е повикал:

– Налага се да обсъдим по-подробно вашия проект. И този път, заедно с Ларкин.

– Защо именно с Ларкин?

– А защо не с Ларкин? – запитва малко по-рязко Дрейк.

– Ваша работа – свивам рамене. – Но ако питате мене, тоя Ларкин ми намирисва на полицай…

По червеното лице на Дрейк се изписва нещо като полуусмивка:

– Ами защото наистина е полицай. Макар и в минало време. Уволнили са го за корупция и изобщо за дребни човешки прегрешения. Но това не му пречи все още да разполага с връзки в полицията отвъд океана. И да си разбира от работата. С две думи, той ще поеме стоката оттук нататък, а ще ни помогне и на Изток. Така че операцията не може да мине без неговото участие. Нито без неговото одобрение.

Шефът замълчава. После се сеща и ненадейно възкликва:

– „Полицай“, а? Имам чувството, че вие ще се окажете малко по-умен, отколкото съм предполагал, приятелю.

Той отново се връща зад бюрото и се настанява на обичайното си място.

– Впрочем, понеже Ларкин ще дойде едва към обед, искам да свършите и още една работа. Ще отидете тук през две улици на номер 36, ще се качите на първия етаж и ще влезете през оная врата, дето пише Холис-фото. Ето ви ключа. Ако човекът още не е там, ще го почакате.

– Кой човек?

– Човекът, дето ще ви предаде писмо за мене. Не мислете, че ви използувам за раздавач или както вие бихте се изразили, за слуга. Писмото е секретно, а освен туй вие и по-нататък ще поддържате връзка с тоя човек. Така че приемете пратката, заключете и се връщайте направо тук.

– А нали вие сам казвахте, че е опасно да се движа извън вашата улица? – напомням.

– Вярно, вие сте без паспорт – промърморва Дрейк.

– Аз бих могъл да имам паспорт, стига да си направите труда да бръкнете в чекмеджето – промърморвам.

– Вие наистина се оказвате по-умен от допустимото – въздъхва шефът. – Макар че за чекмеджето не познахте.

Той прави ленив жест към касата, вградена зад бюрото, завърта ключа, отваря стоманената врата и измъква документа ми.

– Мисля, че визата отдавна е изтекла…

– Отдавна беше изтекла – кима рижият. – Но май че някой я поднови.

И той ми подхвърля паспорта през бюрото.

* * *

Номер 36 се оказва мрачна сграда с доста запуснат вид. Част от прозорците са изпочупени, а други – заменени с дъски и по всичко изглежда, къщата е обречена на скорошно събаряне.

Една от трите врати на първия етаж наистина е означена с малка месингова табелка Холис-фото. Отключвам и влизам в тъмно антре, а оттам прониквам в друго, също тъй тъмно помещение, понеже и двата прозореца са задънени с дъски. Напипвам електрическия бутон и от потона лумва обилна светлина. Точно срещу мене се намира втори вход с черна завеса, водещ навярно към фотографското ателие. Но това е подробност, която в момента не ме занимава. И единственото, което ме занимава, е човекът, проснат на пода и захлупил лице в локва кръв.

Приближавам, навеждам се и оглеждам мястото около трупа, с надеждата да открия някакво писмо или бележчица. Не откривам нищо. Писмото, ако съществува такова, навярно е в джоба на убития. Само че той е легнал тъкмо върху джобовете си. В тия сини дочени дрехи на американските говедари джобовете са винаги отпред. Навеждам се още малко. Грешка няма: мъртвецът е самият Майк.

В тоя миг ми се струва да долавям иззад черното перде на насрещния вход съвсем лек шум. Долавям или си въобразявам, че долавям, все едно, необходимо е час по-скоро да изчезна от това място. Когато в квартала има двама български пришелци и когато единият от тях е убит, мисълта на полицията твърде лесно може да се насочи към другия.

Поемам обратния път, като не забравям да избърша с носна кърпа електрическия бутон и дръжките на вратата.

Пет минути по-късно, когато вече се движа по оживената улица към Дрейк-стрийт, едва не се блъсвам в слаб мъж с черен костюм и черно бомбе.

– Мистър Хигинс…

Мъжът ме гледа втренчено, обаче в погледа му се чете не толкова заплаха, колкото укор:

– Вие бяхте ми обещали нещо – напомня той, разбрал, че голият поглед, дори и красноречив, не върши работа.

– Да, защото нямах паспорт. Но сега вече имам.

– Ще ви затрудня ли прекалено, ако помоля да го покажете?

– Съвсем не – успокоявам го и подавам документа.

Мистър Хигинс го разглежда грижливо, бих казал дори с педантична дребнавост, обаче неоспоримата очевидност го заставя да призная, че всичко е в ред и да ми върне паспорта.

– Жалко – промърморва той. – Отново останах без помощник.

И добавя сякаш на себе си:

– Трудно, много трудно се работи по тия места…

Намирам Дрейк все тъй седнал зад бюрото си и все още сам.

– А, вие вече се върнахте?… – приветствува ме той. – Къде е писмото?

– Какво писмо?… – избъбрям. – Там е само Майк. И то – мъртъв.

– Значи, аз ви пращам за едно, а вие свършвате друго, хитрец такъв! – заканва ми се шеговито с пръст шефът.

– Не ми е ясно какво искате да кажете.

– Може би не ви е ясно и че сте го убили?

– Но нима вие…

– Какво „аз“? – прекъсва ме Дрейк. – Аз наистина ви подхвърлих, че не е зле да си отмъстите за побоя, но съвсем не съм допускал, че ще го направите така драстично. Вие малко прекалихте, Питър!

– Обаче това убийство съвсем не е моя работа.

– Фактите говорят друго – възразява червенокосият, като вади от чекмеджето някаква снимка и ми я подава.

Доста красноречива снимка. И вероятно съвсем скоро извадена от полароида. Питър наведен над трупа на Майк в същата оная стая. Сподавям неприятната си изненада и подхвърлям пренебрежително:

– Фалшификацията наистина е налице. Но не вярвам да има особена тежест като улика. Знаете, че дори не разполагам с пистолет.

– Пистолетът при нужда също може да бъде намерен – бърза да ме успокои шефът. – И то добре гарниран с пръстовите ви отпечатъци. Изобщо не знам откъде е у вас тоя навик да хвърляте пистолети през прозорците, за да попадат в ръцете на странични хора. Във всеки случай сега вече оръжието е на сигурно място.

– Чудесно – отвръщам с въздишка на примирение, като се отпускам в креслото. – Да допуснем, че инсценировката ви е образцова. Но за какво ви е тя?

– В момента – за нищо, Питър. Обаче човек никога не знае… Когато разполагаш с известни улики срещу някои хора, тогава и с по-голямо основание можеш да се доверяваш на тия хора. Доверието е хубаво нещо наистина, но само когато не е сляпо.

Той отдръпва погледа на сините си очички от мене, за да го насочи към кристалния полилей.

– Вие, ако се не лъжа, пак сте имали малка беседа с Хигинс…

– Поиска да провери паспорта ми.

– И нищо друго?

– Вие просто се развличате с мене, мистър. Като че ли Хигинс не е ваш човек.

– Хигинс наистина е мой човек – отвръща шефът и свежда очи към пълните си пръсти, за да установи, че те леко потрепват върху бюрото. – Само че той е и човек на полицията. А когато служиш на двама господари…

На вратата се почуква и миг по-късно влиза Ларкин.

– А! – възклицава Дрейк. – Идвате тъкмо навреме: говорим тук за ония полицаи, дето служат на двама господари. Една наистина много увлекателна тема…

– Една доста банална тема, драги – възразява мургавият мъж, като му отправя тежкия си неподвижен поглед. – И съвсем изчерпана.

– Но която нерядко възниква в нови варианти – настоява на своето рижият.

– Предполагам, че не за това сте ме извикали – произнася хладно Ларкин.

– Седнете и ще разберете – казва вече с друг тон Дрейк.

И когато гостът се разполага насреща ми:

– Става дума за новия ни проект. Проекта на Питър.

Подир което ми се дава думата за сбито, изчерпателно изложение.

– Това е вече нещо по-реално – признава сухо Ларкин, когато свършвам.

И минава на въпросите. Къси, и остри въпроси на професионалист, засягащи операцията по всички шевове.

– Да, това е нещо по-реално – повтаря бившият полицай, когато и въпросите са изчерпани. – Смятам, че след като направя и проверките по моя канал, можем да пристъпим към подготовката.

– Гледайте тия ваши проверки да не траят много дълго – подхвърля червенокосият.

– Ще траят точно колкото е необходимо, Дрейк – отвръща с ледена усмивка Ларкин.

В тоя момент улавям беглия поглед на шефа – „Свободен си“ – и ставам, за да дам възможност на хищниците да си поръмжат на четири очи.

* * *

– Вие сте страшно апетитна жена – казвам. – Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, Дорис.

– А вие сте ужасен ласкател, мистър Питър – отвръща по обичая си жената.

Заварил съм я да поставя чисти чаршафи на леглото и седнал в ожуленото кресло, изчаквам да привърши, за да заема любимото си за размисъл положение – хоризонталното.

– Навярно вече знаете новината? – запитва Дорис, като се изправя.

– Нищо не знам. Каква новина?

– Ами онзи, вашия сънародник, са го очистили.

– Това не е възможно!

– Абсолютен факт! – настоява стопанката. – Намерили са трупа му в някаква изоставена къща през две улици.

И добавя нравоучително:

– Така е, когато кривнеш от правия път. Отпърво – хашиш, а после – куршум.

– Сега полицията ще има да рови…

– Не се и надявайте! За полицията тия неща са дреболии, мистър Питър. Ако искате да знаете, тя даже се радва, когато такива съмнителни типове се изтребват помежду си. Това само я облекчава.

– Една малка глътчица, Дорис?

– Довечера ще се възползувам от поканата ви, не сега. Иначе съвсем ще се пропия – усмихва се жената и излиза.

Не знам дали сте забелязали, но човек се чувствува особено добре, когато ляга облечен върху чисти чаршафи. Е, не с обувките, разбира се. Обувките можете да ги качите върху дъската на кревата. Сетне притваряте очи и започвате да разчепквате грижите си, пък – додето стигнете.

Да, наистина: полицията едва ли ще си губи времето в сложни анкети по смъртта на един продавач на хашиш и при това – емигрант. И убийството ще бъде отбелязано с пет реда в черната хроника, преди да отмине в забравата. Обаче делото ще остане в архивата, за да бъде при нужда наново измъкнато. А дали ще бъде измъкнато или не, това ще зависи единствено от волята на моя шеф.

Тоя тип Милев имаше навика да говори с излишна припряност и понеже бързаше, бъркаше, а понеже бъркаше, налагаше се да се поправя. Но такъв е бил изглежда не само начинът му да разговаря, а и да действува. За жалост при действията избързаш ли и сбъркаш ли, не винаги е възможно да се поправиш. Поправката я вършат други. И то изцяло в твоя вреда.

Той се бе появил по тия места по волята на случая и от дребната търговия с хашиш и чрез дребните разклонения на мрежата от пласьори бе успял да се добере до самия шеф и се бе припознал, виждайки в неговото червено лице изгрева на жадуваното щастие. И бе му сервирал един импровизиран план, в който и сам вероятно бе повярвал, един план за да блесне и да стане доверен човек.

Удобен момент, за да блесне. Защото самият Дрейк се задъхваше вече в тая глуха улица, превърната в негова малка империя. Тя бе станала наистина твърде малка за широкия му размах. И жаждата за нови територии бе започнала от идеята за мизерна пратка хашиш през Балканите, понеже Средиземноморието се оказваше от ден на ден все по-неудобно. А после дребният проект се бе разгорял и лумнал в мечтата за един трафик от голям мащаб. Додето изведнаж се бе изяснило, че тоя трафик е само мираж.

Сега присъдата над лекомисления виновник е изпълнена. И на негово място е поставен заместникът му. И този заместник съм аз – нагърбен с двойното бреме: да отговарям за едно убийство, което друг е извършил, и да реализирам една операция, която друг е трябвало да осъществи. Перспективата е наистина примамлива. Както казва Дорис: отпърво – хашиш, а после – куршум.

Колебая се известно време между оценката на песимиста, че нещата не вървят добре, и тая на оптимиста – че нещата биха могли да бъдат и още по-зле, додето изведнаж забелязвам, че между тия две непримирими позиции ненадейно е изникнал някакъв тъмен силует. Един млад мъж с бледо лице, черна шапка и черен шлифер, едно траурно същество, също като погребалния Райт, с тази разлика, че от него се носи не аромат на люляков парфюм, а повява хладният лъх на смъртта.

Бях го зърнал още в първите дни на шляенето ми из Дрейк-стрийт. Стоеше пред витрината на една от книжарниците, разглеждаше изложените списания като човек, който няма какво да прави, и лениво дъвчеше дъвка. Сетне погледна по посока на мене, но не ми обърна никакво внимание и влезе в книжарницата. Предполагам, че засега още не ме познава. Аз обаче го познах. Бях го видял, макар и само за миг, когато, застанал при входа на вагона, бе стрелял срещу Борислав.

Разбрал бях, че се казва Марк едва от Дрейк, ала още по-рано подозирах, че това е наемният му убиец. И ако не бях научил името му, то бе само защото не бях чул никой да го повика или да заговори за него. Хората не обичат да говорят за смъртта, а тук, на тая улица, Марк бе смъртта. Или ако искате, нейният извънреден и пълномощен посланик.

Виждах го понякога в часа на обедния наплив да стои в книжарницата на Оливър и да разлиства лениво някое списание, додето преживя вечната си дъвка. Или, изправен пред бакърения бар в кафенето, да пие съсредоточено своята кока-кола, съвсем сам и съвсем изолиран от околните бъбриви консуматори на черната гинес, или безцелно да се шляе из Дрейк-стрийт. Шляенето и зяпането бяха, изглежда, основните му занимания – един убиец не може по осем часа дневно да върши убийства, а колкото до страстите, предполагам, че изобщо ги нямаше, дори тия, най-разпространените, към жените и към спирта. Заместваше спирта и тютюна с дъвката, а жените – с образите им в порнографските списания.

Трябва да беше към 30-годишен, ала лицето му бе сякаш без възраст, слабо и бледо, с оная жълтозеленикава болнава бледост на комарджиите и хората на нощните професии, макар професията на убиеца да не спада непременно към нощните. Едно лице с наистина непроницаема маска, която вероятно дори не бе маска, едно лице, което не изразяваше нищо освен пълно спокойствие и пълна пустота и което може да бъде привилегия само на хора, освободени от обременителните мерки за добро и зло.

Не, това не беше горила и нямаше нищо общо с вида на горилите. Изглеждаше по-скоро фин и деликатен в жестовете си, като златар или цигулар, изобщо като човек, свикнал да борави не с голи ръце, а с тънки инструменти. Макар че неговият обичаен инструмент едва ли изискваше особен финес, ако не броим точното око. Що се отнася до самия този инструмент, предполагам, че го носеше в специалния вътрешен джоб до лявата мишница и може би именно за да не изпъква твърде, дори през топлите дни рядко се разделяше с черния си поплинен шлифер.

Изобщо един черен човек. И една тъмна личност. Тъй тъмна, че колкото повече мисля за нея, толкова повече ми притъмнява пред очите. Додето заспивам съвсем.

* * *

През следващите дни шефът наново ме извиква два-три пъти за уточняване на отделни въпроси по бъдещата операция. А после пак ме забравя. Вероятно изчаква Ларкин да направи проверките си.

Допускам, че заедно с паспорта съм получил и негласното разрешение да прескачам отвъд границите на Дрейк-стрийт, защото когато почвам да го правя, никой не възразява. Дали съм следен по-отдалече или рижият вече е решил, че ме е хванал достатъчно здраво, но най-после добивам възможност да изляза на чист въздух. Доколкото в Сохо изобщо може да става дума за чист въздух.

Сохо – един по-малък град между другите по-малки градове в този огромен град Лондон. Лабиринт от улици като Дрейк-стрийт, понякога по-пъстри, а понякога по-унили от нея. Върволица от ресторанти – френски, испански, италиански, гръцки, китайски и дори английски, барове и клубове за еротични зрелища, скъпи заведения за изискана публика и мръсни дупки за пияници и наркомани.

Сохо – с тълпите пришълци в обедните и вечерни часове и с причакващите ги туземци, караулещи по тротоара проститутки с чанти под мишница и цигари в уста, кресливи портиери на кабарета, хомосексуалисти в предизвикателни облекла, дребни търговци на марихуана и порнографски сувенири, улични фотографи и сутеньори.

Сохо. Подир лукса на Парк-Лейн и Бонд-стрийт, подир импозантните фасади на Риджън стрийт и Оксфорд стрийт, подир простора на площада пред Бъкингамския дворец и на Трафалгар скуер, този квартал ще ви се стори тесен, мрачен и душен. Но след като седмици наред съм бил затворен в усойния улей на Дрейк-стрийт, аз не съм толкова взискателен. Изобщо преживявам щастието на човека, който след като дълги часове е седял залостен в асансьора между два етажа, най-после има възможност да си поеме дъх в непроветреното стълбище.

Използувам прочее възможността да пия кафето си веднаж в тоя, а друг път в оня бар, да оглеждам, застанал на някой ъгъл, върволицата минувачи или да зяпам по витрините и да чета малките обяви на дами, предлагащи се за голи модели, и на господа, търсещи такива.

Понякога, особено вечер, понеже вечерите са най-тягостни и най-дълги, стигам до ъгъла на Пикадили съркъс и спирам да погледам оня другия свят, който ми е запретен. Големите неонови букви по фасадите следват обичайната си игра, започната още в дневните часове. Имената на напитки и дъвки угасват и светват, за да угаснат и светнат отново в синьо, червено и златно, доказвайки настойчиво и неуморно, че тая прозаична работа, търговията, също си има своята поетична страна.

А долу по тротоарите се движи лондонската навалица, хора на трупи или на двойки, тръгнали към театрите, кината и ресторантите. И само тук-там някой самотник като мене. Колкото за да си кажеш, че не си единствен.

Насред площада върху потъмнелия бронз на фонтана се издига и статуята. Коя статуя? – ще залита някой, тъй като има хиляди хора, които всекидневно минават през площада на Пикадили, без да забележат, че тук има и статуя, понеже твърде бързат, за да се занимават със статуи. Но аз няма закъде да бързам и затуй съм успял да я открия, нещо не твърде лесно, защото наистина е съвсем дребничка и невзрачна сред високите очертания на околните сгради, сред многоцветните сияния на неона и потоците коли, между които мудно си пробиват път червените двуетажни лондонски автобуси.