Текст книги "Голямата скука"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Симпозиумът следва обичайния си ход. Научни съобщения и изказвания по докладите, написани, преди докладите да са били известни. Снимки за спомен в конгресната зала по време на почивките. Снимки за спомен и пиене на кафе в кулоарите.

– Кафето им е на същото ниво, на което са и докладите – забелязва Сеймур заранта на третия ден, като се сблъсква с мене в навалицата пред бара. – Не искате ли да изпием нещо по-свястно?

– Ако ще бъде пак кафе, не виждам смисъл да се местим – отвръщам.

– Може и да не бъде кафе – свива рамене Сеймур. – Важното е да излезем на чист въздух.

Тоя човек очевидно е маниак на чистия въздух и непрестанно се оплаква от задухата, без да подозира, че тя може би идва просто от димящата на устните му цигара.

Настаняваме се в елегантния черен плимут и потегляме в неизвестна посока.

– Вие снощи напуснахте играта тъкмо когато тя взе да става голяма – промърморва спътникът ми, вперил поглед пред себе си.

Той кара уверено и ловко по оживените улици, но в начина, по който потегля или спира, няма плавност, а отривиста твърдост.

– Исках да дам възможност на дамата да се реваншира – казвам, сякаш се оправдавам.

– Истерията никога не може да получи реванш над хладния разум – възразява Сеймур, все тъй вперил поглед пред себе си. – Рулетката, както ви е известно, е една съвсем рационална игра, една игра на вероятности, при която на всичко отгоре най-добрите вероятности са предварително отнети на играча и предоставени на банката.

– И вие все пак имате неблагоразумието да играете…

– Аз играя не от неблагоразумие, а от доверие в добрия си разум. Аз обичам трудните игри, Майкъл.

Той за пръв път и като че съвсем спонтанно ме нарича по име. Тук всички вече почват да ме наричат Майкъл, сякаш за да ми внушат чувството, че съм техен човек.

Излизаме на широката Фредериксберг Але и Сеймур увеличава скоростта, без да прекъсва разсъжденията си:

– Дороти би трябвало да си опита късмета на покер. И то в чисто женска компания. Една агресивна истерия между три други – това вече дава известни шансове за успех…

Той млъква, сякаш сетил се за нещо. А след малко подхвърля:

– Надявам се, че това, което говоря, не ви дразни.

– Защо да ме дразни? Вие говорите за Дороти, не за мене.

– Но Дороти е ваша приятелка…

Наистина дамата в сиво, която вече трябва да бъде наричана дамата в розово, тая заран доста явно изразяваше дружелюбието си спрямо мен. Тя ме бе отвела до симпозиума с колата си, а по време на заседанието ме бе развличала с една доста интимна беседа, придружена с усмивки и съответни погледи.

– Ако е за приятелство, мисля, че вашето приятелство с Дороти датира от по-отдавна – произнасям безучастно.

Сеймур не отговаря веднага и може би търси някакъв скрит смисъл в баналната ми фраза. После изтърсва съвсем ненадейно:

– Допускам, че сама ви се е предложила.

Догадката е точна. Обаче аз нямам обичая да обсъждам подобни неща с други хора, а още по-малко с хора, които познавам от два дни. Затова оставям спътника ми да беседва сам със себе си:

– В наше време едва ли има по-обичайно явление от туй, една жена да си предлага тялото. Понякога това се прави заради голото удоволствие, понякога за удоволствие плюс нещо друго, а понякога само за нещо друго без връзка с удоволствието.

Сеймур замълчава, като че за да ми даде време да преценя към коя от тия три категории спада собственият ми случай. И понеже паузата става твърде дълга, той промърморва:

– Простете. Дороти наистина е права: никак не ме бива в лицемерието на светското възпитание.

Половин час по-късно ние вече сме се разположили пред едно заведение на Строгет, луксозната търговска улица, отредена само за пешеходци. Келнерът ни донася две чаши с малко уиски и много лед. Опитвам температурата и вкуса на питието, а сетне отправям поглед към околния пейзаж. В тоя предобеден час улицата е изпълнена от пъстра космополитна тълпа: младежи с боси крака и рунтави кожуси, момичета, вероятно забравили да сложат полите си на излизане от къщи, и други, пропуснали да си снемат пижамите, шествие от голи бедра и полуголи задни части, от рокли до кръста или до земята, от боядисани или направо неизмити лица, от дамски блузи, наподобяващи рибарски мрежи, от мъжки панталони от зебло, придържани посредством въжени пояси, без да говорим за разгула на багрите, с явно предпочитание към най-крещящите.

– Шизофренията е в пълен ход – отбелязва лениво Сеймур, като протяга ръка към чашата си. – Обилен материал за един социолог.

– И не особено интересен – допълвам. – Всичко това не е трудно да се обясни.

– Знам ги вашите обяснения. Както и нашите. Хората открай време приписват на света закономерностите, измислени от хилавите им мозъци. Огюст Конт бе съчинил три стадия в развитието на обществото. Вие ги увеличихте на пет – това е цялата разлика.

– Струва ми се, че въпросът не е в бройката. Конт извеждаше своите стадии от човешкото съзнание, а ние ги извеждаме от обективното развитие на материалната действителност – възразявам, като пускам в ход ерудицията си, натрупана по време на пътуването в спалния вагон.

– Вярно. Вие заменихте една фикция с друга фикция. Това е заслуга, която не смятам да ви отричам.

– Ако за вас обективното развитие е фикция…

– Обективното развитие? Но, позволете, кое ви дава гаранцията, че сте го прозрели? Човекът още в биологията си е програмиран като безсилно и ограничено същество.

При тия думи Сеймур вдига от масата пакетчето „Кент“ и ми го показва, сякаш въпросното човешко нищожество е скрито нейде вътре между цигарите.

– И все пак това безсилно същество непрекъснато прави нови и нови открития, които му помагат да преодолява безсилието си.

– Съвсем не отричам тая елементарна истина – кима събеседникът ми, като вади папироса и я забучва в десния ъгъл на устните си. – Но и когато прави жалките си открития, човек не е в състояние да предвиди последиците им. Затова откритията не намаляват нито на йота безсилието му и вместо да го направят цар на вселената, както вие обичате да твърдите, го водят до ново заробване. Ето, вижте!

Той посочва с елегантната си сребърна запалка към откриващия се в дъното на улицата градски площад, дето трафикът е тъй претоварен, че колите едва пълзят.

– Хората измислиха автомобила, за да се движат по-бързо, но колите се умножават с такава адска прогресия, че скоро ще направят невъзможно всяко движение. Човекът се е превърнал в роб на машините, създадени уж за да го освободят от трудности…

Сеймур щраква запалката, дръпва от цигарата и продължава, като заедно с думите изхвърля от устата си талази тютюнев дим:

– Атомната бомба се рисуваше на създателите си като средство за победа не само над противника, но и над страха от всеки противник. А ето, че тъкмо с откритието на бомбата започна ерата на най-големия страх, който човечеството е познавало. Страх за всички, включително и за творците на бомбата.

– Това само доказва простата истина, че техническото развитие далеч е изпреварило развитието на общественото устройство. При едно по-съвършено общество…

– Илюзии! – прекъсва ме Сеймур. – Всичко това доказва безсилието на цялото общество и на всяко общество, въоръжено с фикциите на едни или други мними закономерности.

– А кои са според вас действителните? – запитвам, доволен да предоставя думата на събеседника си.

– Няма ги – отвръща Сеймур, като разперва ръце. – Пък и да ги има, те са недостъпни за нас, за нашите дребни мозъци, оценяващи нещата в ограничените посоки на някакви си три измерения. Но с цялото си невежество ние бихме могли да признаем при по-голяма честност, че тая вселена е едно неизмеримо гигантско пулсиране, едно бурно дишане на някаква материална или каквато щете там субстанция, едно движение, закономерно или хаотично, при което всяко вдишване представлява раждане, начеване, създаване, а всяко издишване – порив на смъртта, на космичните катастрофи, на унищожението. Един гигантски кипеж на кълнене и на гниене, на упорито напиране за растеж и на безпощадно смазване на израстващото. И в тоя гигантски процес, представете си, земната човеко-мравка се опитва да наложи някакъв свой ред, да наложи волята си на бълха върху поведението на вола, по който е оставена да пъпле.

– Съкрушително сравнение… – промърморвам.

– Ни най-малко. Вие знаете не по-зле от мен, че разликата между нищожеството на човека и величието на вселената изобщо не се поддава на образно сравнение.

– Не разбирам защо тогава сте се посветили на такава излишна наука като социологията.

– Защото решението ми беше взето още преди да бях прогледал. И защото социологията е толкова излишна, колкото и всичко останало. А в такъв случай, какво значение на коя точно специалност ще се спреш, за да лъжеш хората и себе си, че вършиш нещо полезно?

– Що се отнася до полезността, не виждам никаква лъжа: социологията ви помага да си вадите хляба – осмелявам се да забележа.

– Най-абсурдното е, че нямам никаква нужда да си вадя хляба, както вие се изразявате. Аз съм това, което е прието да се нарича „заможен човек“, Майкъл.

Той изрича последната фраза с такава неловкост, сякаш ми разкрива някаква срамна тайна. После предлага прозаично:

– Да вземем още едно уиски, а?

– Както обичате.

Сеймур прави небрежен, но достатъчно ясен знак на келнера, застанал до входа на заведението и малко по-късно пред нас отново са сервирани две добре заредени с ледени кубчета чаши.

– Всъщност аз станах социолог по времето, когато още бях в плен на предразсъдъците си, макар вече да прозирах целия им комизъм. Главата ми казваше, че спокойно мога да плюя на всичко, обаче предразсъдъкът напомняше: „А какво ще кажат другите?“ Разбира се, аз още тогава плюех мислено на другите, на всички тия „други“, наречени общество, и все пак не ми се щеше да ме смятат за богат ленивец, от рода на тия кухи субекти, които прекарват една четвърт от живота си в самолетите и по летищата, за да прехвърчат от курорт на курорт и от казино на казино. Не че не бях неврастеник като тях, но моята неврастения бе от такъв род, че изискваше действия, признати като обществено полезна активност. Надявам се, че ме разбирате?

– Мисля, че да – кимам, като посягам към чашата си. – Ако това изобщо има някакво значение за вас.

– Естествено, че има значение.

– „Естествено“? Доколкото схванах, за вас всичко на този свят е без значение.

– О, не възприемайте думите ми буквално. И не бъркайте теоретичните концепции с практическото поведение. Вие сте, както се изрази моята секретарка, един противник, разбира се, пак в теоретичен аспект. А човек винаги държи на мнението на противника си… понякога дори повече, отколкото на мнението на приятеля. Не е ли така?

– Не знам – отвръщам, като оставям чашата, след като достатъчно съм си охладил дланта с нея. – Струва ми се, че ако противникът има ласкаво мнение за мене, това едва ли би ме зарадвало твърде.

– Не става дума за ласкаво мнение, а за уважение – уточнява Сеймур. – Аз мога да уважавам един противник, без да имам непременно ласкаво мнение за него…

– Трудно ми е да доловя нюанса… – подхвърлям безочливо, защото нюансът е съвсем очевиден.

– Аз мога да уважавам вас, без това да ми пречи да презирам илюзиите ви – обяснява търпеливо събеседникът ми.

И понеже този път не отговарям, той продължава:

– Вие дори не можете да разберете, че безредието в своята естественост е по-малко опасно от вашите илюзии за ред и справедливост. Опасни илюзии. Всички войни и всички страшни кръвопролития са се водили за подобни илюзии. Човечеството винаги е било изтребвано в името на живота, на хубавия живот, на идеала за живот. Изобщо бедата на човечеството е главно в туй, че за него винаги са се грижили сума самозвани благодетели от вашия тип. Ако всеки мисли за себе си, вместо да се старае да спасява другите, тоя абсурден свят би бил малко по-спокоен.

– Според вас излиза, че работата ще върви най-добре, когато никой не я върши.

– Да, ако имате предвид точно тая работа. Престанете да учите хората как да живеят. Престанете да им помагате да подреждат живота си, без да ги питате искат ли вашата помощ.

– Аз никого не се опитвам да уча – напомням просто за сведение.

– Говоря не за вас лично, а за вашите мислители. А що се отнася специално до вас или до мене, правилото може да се вземе в обратен вид: нека не допускаме да се месят в живота ни и да ни натрапват жизнени принципи, при чието съставяне никой не е искал мнението ни.

– Вашата обработка почва малко ненадейно и доста енергично – забелязвам, като сдържам усмивката си.

– Точно това трябва да ви убеди, че не става дума за обработка. Аз, както вече разбрахте, съм почти пословичен със своята нетактичност – усмихва се едва-едва и Сеймур.

– „Нетактичност“ или „искреност“?

– Тия две понятия са съвсем равнозначни в доброто общество, към което имам нещастието да принадлежа.

– Вие, изглежда, смятате за нещастие, че изобщо принадлежите към човешкото общество. Вие с мъка носите кръста на живота.

– Кажете „със скука“. Това ще бъде по-точно – отвръща Сеймур, като изплюва на плочите поредната угарка.

Той се озърта, допива водата си от разтопения лед и после ме поглежда с присвитите си очи:

– И все пак тая скука тук е нищо в сравнение с оная, Голямата скука.

– Коя по-точно? – питам, като довършвам на свой ред ледената вода в чашата си.

– Ами тази, дето почва след заравянето на ковчега.

– По тоя проблем ще има достатъчно време да мислим, след като ни заровят.

Сеймур наново се озърта и подхвърля почти полугласно:

– Струва ми се, че ви следят… Освен, разбира се, ако не следят мене…

Това, че ме следят, аз го знам отлично и без Сеймур да ми го казва и още при първото уиски съм забелязал човека, застанал на традиционните петдесетина метра в навалицата между будката за порнографски списания и входа на киното.

– За какво ще ни следят? – питам с леко недоумение.

– Просто така: обикновена шпиономания – свива рамене събеседникът ми.

Сетне присвива още повече сивите си очи и добавя:

– Може би се боят, че можем да сключим с вас тайно споразумение, а?

И за пръв път се разсмива гласно с малко дрезгав смях, както се смее непривикналият към подобно занимание човек.

* * *

Страхът ми, че сивоокият мизантроп ще ме покани на обед, не се оправдава. Като казвам „страх“, аз може би малко пресилвам нещата, но за момента не ми се ще нито да отблъсквам поканата на Сеймур, нито да пропускам срещата с една дама. Дамата в розово.

– Докъде желаете да ви откарам? – пита спътникът ми, след като сядаме в плимута.

– До хотел „Англетер“, ако това не ви затруднява.

– А, вие сте също в „Англетер“! – промърморва полугласно Сеймур. – Чудесно. Само показвайте ми пътя.

Пътуването минава в мълчание, ако се изключат възклицанията ми от рода на „все направо!“ и „наляво!“ Човекът на кормилото е погълнат от мислите си или от ритъма на движението. Подозирам, че този човек не е твърде приказлив, макар че додето е с мен, почти непрестанно говори.

Едва когато стигаме пред хотела, Сеймур забелязва:

– Не очаквах такава ослепително бяла фасада. Струва ми се, че за добрата стара Англия би подхождало нещо по-опушено…

– …А за Дороти – нещо по-износено… – довършвам фразата му.

Той ме поглежда и за втори път се разсмива:

– Трябва да внимавам с вас. Вие почвате по много опасен начин да отгатвате мислите ми.

Дороти обаче съвсем няма износен вид, когато се появява малко по-късно в бара на „Зьопавилионен“, дето съм имал предпазливостта да се озова с такси. Тя все още е в розовия си тоалет, почти странна проява на постоянство у тая капризна жена. Лицето й сияе от жизненост и – нека бъдем кавалери – от младост. Пътем казано, срещата ни би могла да се състои със същия успех и в ресторанта на „Англетер“. Но за Дороти да обядваш в ресторанта на своя хотел е тъй досадно, както да обядваш у дома си.

– Обзалагам се, че допреди малко сте били с тоя кисел човек! – заявява тя, след като се настаняваме на една маса до самата витрина с великолепен изглед към езерото, акуратно включен в цената на гозбите.

– По какво познахте?

– По собствената ви кисела физиономия.

– Вие по много опасен начин почвате да отгатвате ситуациите, скъпа.

– Аз съм способна да отгатвам не само ситуациите, но и разговорите – предупреждава ме дамата в розово. – Сигурна съм, че сте приказвали за мене.

За щастие в тоя момент се приближава келнерът.

Краткотрайно щастие, тъй като още при ордьовъра от пушена сьомга Дороти наново подхваща:

– Признайте, че сте приказвали за мене!

– Аз лично, не.

– Значи, той е приказвал.

Навеждам дискретно очи.

– Не се безпокойте. Няма да ви карам да повтаряте думите му. Те са ми добре известни.

– Това може само да ме радва.

– Бас давам, че ви е надрънкал доста лъжи за миналото ми…

– Знаете, когато се говорят подобни приказки, аз изобщо не ги чувам…

– Не извъртайте, Майкъл. Мъжете винаги чуват подобни приказки, дори и да са глухи като нашия стар Хигинс. А вие, ако се не лъжа, имате добър слух.

– Искрено ви казвам…

– Оставете. Аз още по-искрено ви казвам, че сплетните съвсем не ме засягат. Но Сеймур наистина прекалява.

– Може би ви ревнува… – подхвърлям наслуки.

– Така ли смятате?

Жената ме поглежда внимателно. После поклаща глава:

– Предполагам, че по-скоро ме ненавижда.

В половинчасовия интервал между печеното и десерта Дороти минава на някои други теми и по-специално на темата за живота като такъв. Стремя се да я слушам внимателно и дори да участвувам в беседата с отделни реплики, а когато погледът ми се пресища от розово, отправям очи към езерото. Върху сивата водна повърхност, набраздена от вечния вятър, лениво се движат няколко лодки с гребла. Наоколо – гъста сочна зеленина. Отгоре – тежки влажни облаци. Пейзажът не е за ревматични субекти.

– Животът сам ни предлага много от нещата, които се мъчим да изкопчем насила – говори Дороти, благодушно настроена подир доброто ядене. – Но ние сме много глупави, за да оценим жеста. Очакваме да получим всичко в пълен комплект, като богато гарниран обед. А нещата в живота ни се дават на части. Защо да се тровим, вместо да правим от тия части малкото си щастие…

– Хората не искат трохи… – забелязвам.

– Трохите имат същия вкус, както и целият хляб. Обаче трябва да ги събираш и да не бъдеш алчен за по-голямо количество от възможното. Моята първа любов бе един философ, който се изразходваше в приказки. Така се изразходваше, че не му оставаха сили да ме целуне.

– Не допусках, че сте нагазвали и във философията.

– О, той беше само философ в проект. Истински философ бе може би професорът му, защото не отдаваше на теориите повече внимание от това, което те заслужаваха. И ето, че аз получих от професора туй, което напразно очаквах от ученика. Така че, философски погледнато, имах и чистата любов, и физическата наслада, но от два различни източника. И какво, че ги получавах поотделно, ако трябва да гледаме философски на нещата?

– Нищо, разбира се – бързам да я успокоя.

– А по-нататък бе все същото. Богат съпруг, но посредствен любовник. Добър любовник, когото обаче трябваше не само да обичам, а и да обличам. Хора, които ти предлагаха разкоша на вилите си и скуката на разговорите си. Типове с интересни идеи, обитаващи невероятно мръсни ателиета. Животът винаги ти поднася някакъв плод, често узрял и вкусен, само че изгнил откъм едната страна. Защо трябва да го хвърляш и да стоиш с пресъхнали устни, вместо да отстраниш гнилото и да изядеш останалото?

Фразата за пресъхналите устни ме подсеща, че чашата на Дороти е празна и аз побързвам да налея от бялото рейнско вино.

– И какво от туй, че някой тип като Сеймур ще ме обвинява във всички смъртни грехове само задето съм се осмелила да взема малкото, което животът ми предлага? – продължава тирадата си дамата в розово.

– Вашите възгледи са съвсем реалистични.

– Радвам се, че ги споделяте – отвръща Дороти, изтълкувала думите ми изцяло в своя полза. – Ние с вас нямаме претенцията да бъдем нещо повече от обикновени хора и затова не смятаме, че ни се пада специално меню. Докато човек като Сеймур…

Тя прекъсва фразата си, защото келнерът донася кафето, придружено от две чашки коняк, две съвсем малки чашки, само за оправяне на вкуса.

– Казват, че врялото кафе състарява… – забелязва дамата в розово, като поглежда еспресото, от което се вдига пара.

– Всичко хубаво състарява по малко. Ала тоя проблем, надявам се, още не ви занимава.

– Не се надявайте. Занимава ме, и то твърде настойчиво – отвръща тя замислено.

После изведнаж протяга хубавата си бяла ръка към порцелановата чашка.

– Толкова по-зле! Кафето или се пие горещо, или изобщо не се пие.

Дороти поема няколко малки глътки и тонизиращото влияние на кафето я връща към прекъснатата тема:

– Сеймур може да играе ролята на „гран сеньор“ и да се отказва от трохите, защото има всичко. Обаче кое му дава право да съди другите? Както виждате, Майкъл, аз сама не крия нищо от живота си и съм съвсем искрена с вас и изобщо искреността е ахилесовата ми пета, но не обичам, когато други се ровят в биографията ми, за да пресилват и изопачават нещата. Нима аз се занимавам с Уйлям и с неговата мъжествена секретарка?

– Той просто ви ревнува – подхвърлям наново.

– Не вярвам. Той отдавна вече е престанал да ме ревнува.

– „Отдавна вече“?

– Е, да. Всъщност Сеймур е същият оня студент-бърборко… моята първа любов…

* * *

Идеята да идем на пристанището е на Дороти, понеже тоя род идеи винаги идват от нея. Това става в края на следобедното заседание, когато аз съвсем неусетно наново съм се озовал в обкръжението на компанията. Хигинс и Бери почти в един глас заявяват, че пристанището – особено при тоя ужасен вятър – абсолютно не ги привлича. Сеймур по обичая си само безразлично свива рамене, а Грейс, както винаги, се въздържа от мнение.

И все пак подир половин час ние четиримата вече зяпаме из пристанището или из това, което сме обявили за пристанище, защото около тоя град всичко е пристанище и много често, когато завиваш от една улица в друга, случва се да видиш, че пред тебе вместо трамвай минава параход. Времето не е чак толкова лошо – нещо средно между мрачно и слънчево. През сивите влажни облаци често проблясват лъчи и в такива мигове пейзажът добива нещо от двусмисления израз на човек, който се муси, подтискайки усмивката си.

След като наблюдаваме няколко минути как разтоварват един кораб и как товарят друг, на Дороти й хрумва нова идея: да се разходим с моторница. Сеймур, верен на привичката си да не спори за дреболии, не възразява. Грейс няма становище по въпроса, аз – също.

Моторниците са наредени една до друга като сардели в малък ръкав и доколкото може да се съди по пустия кей, ние сме единствените любители на разходки в тоя час. Насочваме се, предвождани от Дороти, към елегантна ведет, облицована с полирано червено дърво и наподобяваща с кормилото и седалките си луксозния плимут на Сеймур.

– Не вдигайте голяма скорост – предупреждава собственикът, като вижда, че зад кормилото се настанява жена и по-точно дамата в розово. – Моторът е силен и при това вълнение…

– Не се безпокойте, няма да повредим бижуто ви – успокоява го Дороти.

– Лодката ми е застрахована – отвръща човекът и с достойнство се изплюва във водата. – Въпросът е за вас.

– И дамата е застрахована – обажда се Сеймур. – Вие сте застрахована, нали, Дороти?

– Застрахована от какво? – обръща глава жената.

– От фатални грешки, разбира се.

– Мисля, че прекалено често се шегувате напоследък, Уйлям – промърморва дамата в розово.

Тя включва мотора, дава газ и плавно потегля, като умело се измъква от шпалира на сарделите и насочва лодката към изхода на пристанището. Първоначалният грохот на мотора преминава в глухо и равно бучене. Дороти отново натиска педала за газта и нашата ведет се понася все по-бързо край огромните черни туловища на търговските параходи.

Ние тримата сме се настанили на широката мека седалка зад дамата в розово. Грейс, която седи между Сеймур и мене, е заела такава служебно-вкаменена стойка, сякаш не е на разходка, а в залата на симпозиума. На няколкостотин метра пред нас в пролуката между двата вълнолома тъмнее развълнуваната маса на откритото море. Ние установяваме точната степен на вълнението едва след като водното ни такси прелита между вълноломите, издига нагоре нос, като че за да продължи пътя си по въздуха, а подир туй рухва към дълбините. Сътресението е тъй ненадейно, че дори Грейс излиза от вцепенението си, без впрочем да прояви някакви признаци на безпокойство.

Дороти държи курс перпендикулярно на вълните, което намалява риска да се преобърнем. В замяна на туй тя все по-силно натиска газта и лодката все по-стремглаво лети от вълна на вълна, а понеже вълните не са тъй начесто, както бихме желали, нашето такси нерядко заравя нос в пенливата бездна и цялото се тресе от драматично раздвоение: да се превърне в самолет или да поеме пътя на подводниците.

Върху предната част на лодката, дето сме се настанили, е монтиран прозрачен пластмасов похлупак, без който отдавна бихме станали вир-вода. Моторът бучи напрегнато, а когато лодката се издига на някой пенлив гребен, витлото затраква зловещо във въздуха. Подскачанията и рухванията стават все по-чести и все по-стремителни, небето и морето играят пред нас на люлка, а тежките вълни обливат с протяжно съскане пластмасовата коруба и ние се чувствуваме като поставени в бутилка, запратена сред морето.

– Дороти малко прекалява – решава се да извика Грейс, обаче гласът й едва се долавя през воя на вятъра и плясъка на вълните.

– Тя обича лудостите, особено когато са безплатни – отвръща спокойно Сеймур.

И това са единствените две забележки по време на цялото пътуване. Две забележки, които Дороти не чува, ала сякаш отгатва, защото усилва до краен предел скоростта, като че за да наруши безучастието на тия две студенокръвни същества и да ги принуди да извикат „стига!“

Лодката лети и се заравя сред огромните бразди от черна вода и бяла пяна, корпусът застрашително се тресе и витлото ужасено трака на празно, свирепи бризги вода обливат пластмасовия похлупак, вълните ни поглъщат в зиналите си запенени уста и ние всеки миг изпитваме предчувствието, че вече сме поели пътя към дъното, но никой не казва „стига!“

* * *

Колата на Сеймур, с която сме дошли до пристанището, е гарирана зад едно депо. Сеймур отваря вратичката към кормилото и като вижда, че се готвя да се настаня до него, възразява:

– Седнете отзад, Майкъл. Нали знаете, че мястото до шофьора се нарича „място на мъртвеца“. Нека прочее го запазим за нашата мила Дороти.

Дороти, все още зачервена от възбудата на морската разходка, влиза отпред, без да възрази. Сеймур потегля, завива край депото и ние се озоваваме в някакъв дълъг тесен път между кейове и складове. Човекът на кормилото тъй рязко натиска газта и отпуска амбриажа, че плимутът просто подскача и поел на трета, полетява стремглаво по разбития асфалт, пресечен от прелези за теснолинейки, от изходи на депа и сводове на бетонни мостове. На места пътят застрашително се стеснява или ненадейно завива, тук и там пред нас изскачат огромни камиони, ала всичко това не пречи на шофьора все повече да усилва скоростта. Той се разминава с транспортните чудовища на косъм разстояние, влиза в завоите, без да има видимост, сякаш играе на чифт и тек със смъртта, и ги взема тъй бясно, че колата всеки миг може да изхвърчи вън от платното и да се сгромоляса в железариите наоколо.

Най-после се озоваваме на по-широка крайградска улица и това дава възможност на Сеймур да достигне пределната скорост. Колата лети със сто и шейсет километра в час край блокови жилища и празни места, като по чудо не се блъсва в излизащия от някаква пресечка камион, помита стълбчето с червена лампа пред един участък в поправка и едва не излита от пътя при една дупка в асфалта.

Шофьорът кара все тъй бясно чак додето излиза на Нюхаун, след като половин час безцелно и стремглаво е кръжал из крайградските квартали за да ни прекара през изпитанието на всички възможни рискове.

– Вие сте доста побледняла, мила – забелязва Сеймур към Дороти, като заковава внезапно плимута до тротоара. – Надявам се, че това е само реакция от чистия морски въздух…

– Не мислете, че се боя повече от вас, Уйлям – отвръща някак уморено дамата в розово. – Страх ме е само от обезобразяването.

– Но аз исках да ви спестя тъкмо този страх – усмихва се любезно Сеймур. – При скоростта, с която карах, вие нямахте абсолютно никакъв шанс да оцелеете в случай на злополука.

И тук се случва нещо почти свръхестествено. Грейс проговаря:

– Щом и двамата сте толкова смели, мисля, че можем да надникнем в някоя от тия дупки – забелязва секретарката, като има предвид очевидно крайбрежните моряшки барове. – Казват, че вътре повече се биели, отколкото пиели.

– Легенди – промърморва презрително Сеймур.

И като се обръща към мене, запитва:

– Какво ще кажете, Майкъл? Уискито, мисля, навсякъде е едно и също. И после, днес ни е писано, изглежда, да се посветим изцяло на женски капризи.

Долните етажи и сутерените на дългата редица стари сгради край канала на Нюхаун са изцяло заети от кръчми, ако не се броят няколко магазинчета, където срещу скромно заплащане могат да ви татуират ръката, гърба и гърдите с китайски дракон, морска сирена или гола жена. Всички тия кръчми се отличават помежду си само по цвета на неоновите фирми, затова влизаме напосоки в най-близката.

Барът може би работи по някакво свое разписание, а може би работите му просто вървят зле, защото полутъмното помещение е почти празно. Три проститутки с унили лица скучаят на високите столчета до тезгяха, а четирима моряци са се разположили в ъгъла край една маса, затрупана с бирени бутилки. Обстановката е направо обезкуражаваща, обаче тъй или иначе вече сме влезли, затуй се насочваме към срещуположния ъгъл.

Стопанинът, който играе ролята на стар морски вълк, ако се съди по моряшката фланелка, бързо ни се притичва на помощ с гостоприемния въпрос: „Какво обичате?“ Грейс и Дороти се споглеждат нерешително, защото жените никога не знаят точно какво обичат, обаче Сеймур скъсява процедурата, като промърморва:

– Бутилка „Балънтайн“ и сода.

– Цяла бутилка? Вие сте днес наистина неузнаваем, Уйлям! – забелязва дамата в розово.

– По принцип не обичам пиянството – обяснява Сеймур, като се обръща не толкова към Дороти, колкото към мене. – Но понякога се напивам като труп, за да го намразя още повече.

Няколко минути по-късно уискито, заедно с бутилките сода и кофичката лед е вече поставено на масата. И за да потвърди думите с дела, спътникът ми си налива половин чаша алкохол, след като е сипал на дамите и на мене традиционните два пръста.