Текст книги "Голямата скука"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 18 страниц)

Разбира се, съображенията от този род не възникват сега за пръв път в главата ми и не са внезапна последица от аромата на бадемовия крем. Аз съм прехвърлял тия съображения още далеч преди срещата с Тодоров, но съм откланял крайното решение с мисълта, че ще го взема, съобразно впечатленията си от човека по време на самата среща. И ето че когато тоя решителен момент настъпва, у мене неочаквано заговорва не разумът, а глупостта, или да се изразя по-меко, сантименталността. Сантименталност не толкова към тристата хиляди, отмъкнати от родината, колкото към човека, останал без родина.

То се знае, аз нямам никакви особени мотиви да бъда сантиментален към Тодоров. Напротив. При известни обстоятелства, както вече казах, дори бих натиснал спусъка, без да се боя от угризенията на леди Макбет. И все пак, колкото и идиотско да е това, има моменти, когато може да ти дожалее за един подобен тип без всяка причина освен тая, че преди известно време и той като тебе е бил човек и българин. И отстъпил пред порива да върнеш на тоя тип човешкото, решаваш да му оставиш една последна врата към спасението. И правиш гафа.

По моя преценка Тодоров не е станал предател на драго сърце, а по принуда. След туй, естествено, веднаж станал предател и веднаж осигурен с известна сума, той е успял да си изработи някакви колкото мизерни, толкова и примамливи за самия него проекти, относно един нов живот на ново местожителство. Въпросът е дали повторната принуда, идваща този път от моя страна, ще бъде в състояние да го отклони от егоистичните му и лъжливи надежди и да го върне в родината. Разбира се, жалко и обидно е да караш насила един човек да си спомня, че е имал родина, обаче какво да се прави, когато някои хора са тъй инертни, че само принудата може да ги тласне към известни постъпки и особено към добрите постъпки. Героичното решение на Тодоров да върне тристата хиляди на страната логически би го довело и до по-важното решение: да се върне сам в страната. Старият ми познат обаче, изглежда, не разполага с куража за подобни действия. Нека вярваме, че не ще му стигне кураж и за някои други действия, изцяло в моя вреда.

Прибирам се в мансардата, оставям пазарската мрежа със скъпоценната плодоизстисквачка в малката кухня, а сетне се разполагам в изтърбушеното кресло до прозорчето и известно време наблюдавам в настъпващия здрач унилата гледка с тревясалия терен, стобора и опушения калкан, чиято реклама ни призовава към спестовност. По зачервеното от залеза небе от запад бавно прииждат тежки, виолетови облаци, решени час по-скоро да възстановят нарушеното статукво на влагата и на нощта. Светлината в мансардата бавно гасне и зоркостта на моя проучващ поглед също гасне и изобщо в края на краищата аз най-после успявам да се освободя от всички заобикалящи ме трудности по най-простия и вероятно единствено възможен начин – посредством съня.

За нещастие или за щастие това не е отморяващият дълбок сън на забравата, а някаква просъница на пресекулки, в която ми се явяват най-различни неща, станали и нестанали, но всички еднакво тягостни и заплашителни, включително и оня гол каменист хълм, по който трябва да прибягам, за да хвърля там, в падината на хребета, две-три стоманени яйца. Понякога клепачите ми мъчително се повдигат и слухът ми разсеяно следи крадливите скърцащи стъпки по стълбището. Озадачени от тъмния прозорец на мансардата и измъчвани от хроничната си подозрителност, моите броячи, изглежда, са се добрали чак до вратата, за да слухтят и да разберат не съм ли се измъкнал по някакъв начин незабелязано от жилището си.

Фосфоресциращите стрелки на часовника ми показват девет и половина, когато решавам да хвърля пълна светлина върху положението. Ставам и завъртам електрическия ключ. Предпазливо скърцащите стъпи бавно поемат надолу. Лъчът под вратата е успокоил неверниците. Изваждам от куфара малката чанта за книжа, която съм използувал веднаж-дваж по време на симпозиума, за да си придам по-научен вид. Поставям вътре пачка долари и още някои неща, между които и удобния плосък маузер, който до този момент съм носил окачен под мишницата. Оръжието наистина е твърде удобно за носене и аз отдавна съм свикнал с тежестта му и не е никак изключено то да ми потрябва в близко време, но въпреки всичко налага се да му кажа сбогом. Наличието на револвер в движимото ми имущество ще бъде оттук нататък само един добавъчен риск.

Свалям сакото си, угасявам светлината и се обтягам на леглото, след като предварително съм навил будилника в главата си за един часа след полунощ.

Не знам как е мозъчният будилник у други хора, но моят е почти непогрешим, така че точно в един отварям очи, ставам и без да паля лампата, се приготвям за път. Според предварителните ми проучвания възможните пътища са точно три на брой и всички прекосяват празния тревясал терен зад къщата. Бих могъл да изляза през прозорчето на покрива и подир туй, след като прехвърля три-четири други покрива, да потърся изход през някой таван на съседните сгради. Една не твърде лека и не твърде сигурна операция, тъй като неволният шум или нежеланата среща могат да ме въвлекат в неподозирани усложнения. Бих могъл направо да сляза тихо по стълбата и да мина през задния изход. Това е най-простото, но и най-опасното, защото твърде възможно е някой от броячите да бди все още свит в тъмния ъгъл на преддверието. Бих могъл най-сетне да сляза само до първия етаж, да се прехвърля през прозореца на стълбището и да скоча в задния двор. Скокът от три метра не е бог знае какъв подвиг. Едничкият риск в случая е да се сблъскам с някой от моите недоверчиви преследвачи, в случай че тоя тип е решил да прекара нощта на двора. Надеждата ми е, че противникът няма да поставя за цяла нощ двама души там, където е достатъчен и един: от преддверието и дори от улицата едновременно могат да се наблюдават и двата изхода на къщата.

Слизането ми до първия етаж и прескачането през прозореца се осъществяват съвсем безшумно и без усложнения поради бетонената козирка над задния вход. Тревясалото място зад оградата се оказва пусто и аз леко го прекосявам, тъй като добре съм проучил местността при наблюденията си от мансардата. Заобикалям предпазливо и отдалеч двете бараки, прехвърлям се без труд през оградата и подир двайсетина метра се озовавам пред втора ограда, отделяща ме от самата улица. Прескачането на такива огради дори и нощно време е свързано с известни опасности. Затуй продължавам пътя си паралелно с това препятствие, додето стигам зданието с рекламата на спестовната каса. Задната врата на къщата се оказва широко отворена също както и предната, и това ми позволява да изляза на улицата спокойно като мирен и порядъчен гражданин, какъвто мисля, че съм всъщност.

Малко повече време ми отнема търсенето на такси, защото в подобен квартал и особено в подобен час такситата могат да бъдат само една лудешка мечта. Налага се да измина близо два километра пеша, додето стигна някаква пиаца с три мизерни таксита, очевидно връстници на моето волво.

Четвърт час по-късно бивам доставен на местоназначението си – гарата, – уви, не за да взема влака, макар че влаковете тук пристигат и заминават през цялата нощ. По тая причина именно огромният светъл хол е достатъчно оживен, за да направя някому впечатление с появата си. Пресичам хола и слизам в помещението с шкафчетата за ръчен багаж. Ключът за шкафчето се получава посредством пускането на една монета в съответния автомат, което ме освобождава от необходимостта да влизам в пряк досег с някой от служителите по транспорта. Поставям чантата си в шкаф № 87, който ми е излязъл на късмет, заключвам и отново се отправям за такси.

Освобождавам колата недалеч от сградата, носеща върху калкана си бремето на спестовността. Изминавам без произшествия обратния път през тревясалото място и се заемам с едно малко рисковано, но неизбежно атлетическо упражнение: налага се да се кача по възможност безшумно върху перваза на прозореца от партерния етаж, да се прехвърля оттам върху бетонената козирка над задния вход, а след това да се вмъкна през прозореца на стълбището. Тия действия ми костват известно ожулване на дланите, обаче ме освобождават от риска да се сблъскам в преддверието с някой от онези любопитни типове – хората на Сеймур.

Остава ми да изпълня още една задача – най-важната. Но тя по календар е предвидена за утре. За тоя лош ден вторник и за тоя лош час, седем часа вечерта.

* * *

Чукането на вратата, не твърде деликатно, а след това и съвсем грубо, ме накарва да прекъсна утринната консумация на тоя чудесен еликсир, получаван от смесването на смляно кафе с вряла вода. Един еликсир, чието неоценимо предимство може да се оцени само в Дания, тъй като той едничък тук не мирише на бадемова есенция.

„Неприятностите започват, мисля си, като се отправям към вратата. Нищо, нека почват, те са в програмата.“ Отварям решително и се озовавам лице в лице с очарователната Грейс.

– А, вие още не сте се облекли? – промърморва с укор тя вместо поздрав. – Изглежда, че и тая нощ сте участвували в брачните церемонии на „Валенция“…

– Няма как, светски задължения – отвръщам нехайно, като я въвеждам в скромните си покои.

– Надявам се поне, че не сте участвували в ролята на жених.

– Едно кафе? Току-що е сварено. И то лично от мене.

– Последната подробност не е в състояние да ме уплаши – заявява дамата, като се разполага в изтърбушеното кресло. – Дайте да го опитам това ваше кафе.

Така че малко по-късно аз отново се заемам с дегустацията на домашния нектар, тоя път в женска компания.

– Не е толкова лошо – отсъжда секретарката, като отпива от чашата си. – Но вие не ми отговорихте какво сте правили миналата нощ.

– За миналата нощ бихте могли да се осведомите от броячите на Сеймур. Те, както навярно сте забелязали, висят неотстъпно долу. И това трае вече втори ден.

– Вярвам ви. Само че те са хора именно на Сеймур, а не мои.

– Какво значение? Кажете, че идвате от страна на шефа си и поискайте справка за поведението на тоя съмнителен тип Михаил Коев.

Грейс поема подадената й цигара, запалва и ми отправя един поглед, търсещ и преценяващ зад външната си неподвижност.

– Вие продължавате да се шегувате, Майкъл, като че ли нищо не е станало и като че ли нищо не става около вас. Предполагам дори, че вътрешно се наслаждавате на героизма си, който ви позволява да се шегувате с примка на шията. Но тоя вид героизъм на вулгарен език се нарича глупост…

– За щастие вие не сте от хората, които си служат с вулгарен език.

– Глупост и лекомислие, до това се свежда държането ви, независимо от туй как вие сам го преценявате.

– А как преценявате вие собственото си държане?

– Вие го преценявайте. Аз съм за последен път при вас и ви нося последното единствено възможно спасение.

– И дори не се колебаете да извършите спасителната си операция пред очите на Сеймуровите хора.

– За това не се безпокойте. Аз съм тук именно по нареждане на Сеймур. И за да не забравя, още сега ще ви предам поръчката му… исках да кажа „поканата“. Ще ви чака довечера в осем пред кафенето на Градския площад.

– Мерси. А вашата покана каква е?

– Вече ви казах каква.

– Само пропуснахте да вземете предвид, че ще бъда барикадиран отвсякъде. Така че изходът с вас или без вас става еднакво невъзможен.

– Грешите. Невъзможен е, ако действувате без мене.

– Така ли? Ами нали преди малко сама казахте, че броячите долу не са ваши хора, а на Сеймур? Как тогава ще ги убедите да притворят очи, додето ние с вас предприемем спасителното бягство?

– Вижте какво, Майкъл: престанете да остроумничите и се постарайте да ме разберете, защото аз наистина съм за последен път при вас и едва ли ще мога да ви видя повторно, дори да искам.

Гласът на Грейс е станал доста по-тих и значително по-студен, доколкото това е възможно.

– Вие почвате да се повтаряте – забелязвам. – Оставете встъпителните заплахи и минавайте направо към плана. Защото, съгласете се, аз не мога да приема нещо, без да знам поне в общи линии какво е то.

– Планът в общи линии ви е известен. А колкото до конкретните подробности… – Жената замълчава, като се ослушва, извърнала глава към стълбището. Но от стълбището не идва никакъв шум. Тя ми прави знак с ръка да приближа стола си до нейното кресло, после продължава съвсем тихо: – Довечера трябва да се постараете да поправите това, което объркахте онзи ден. Вие сте достатъчно ловък в позите, за да знаете как да изиграете ролята на човек, приемащ подир дълги колебания едно предложение. И, разбира се, веднага поискайте обещаната сума в брой…

– Подир което Сеймур ще бръкне в малкото си джобче и ще ми наброи триста хиляди…

– Той ги има, ако не в малкото джобче, то в домашната си каса. Сигурна съм, че наистина ще ви ги изброи още довечера.

– Така, на доверие, без дори да иска разписка.

– И какво, ако поиска разписка? – прошепва Грейс и ме поглежда пронизително. – Още ли не можете да разберете, че не сте в положение да се скъпите за един подпис?

– Добре, добре. Нататък?

– Допускам, че след като ви заведе в апартамента си за парите, ще ви предложи да останете да нощувате там и изобщо да живеете при него. Не бива в никакъв случай да отказвате.

– Хубаво, няма да отказвам. А после?

– Вашите задачи свършват дотук. Оттук нататък почват моите. Но след като сте ми развързали ръцете по тоя начин, всичко ще бъде наред. Ще чакате само да ви кажа „тръгваме“. Фалшивият паспорт за вас, самолетните билети за двама ни и самото заминаване са моя грижа. Бъдете сигурен, че всичко ще стане съвсем леко и без рискове.

– А хората подире ми?

– Няма да има хора подире ви. Познавам достатъчно добре Уйлям. За щастие и той си въобразява, че познава добре вас и мене. След като приемете предложението му, Сеймур ще се успокои, защото ще смята, че вече сте в ръцете му.

– Може би все пак трябва да маркирам един жест на негодувание по адресна тия броячи, пуснати подире ми…

– Маркирайте го, ако щете. При всички случаи сигурна съм, че Уйлям сам ще вдигне блокадата. Това е напълно в стила му: да прояви доверие, за да спечели доверие.

– Имайте предвид, че една блокада може да се упражнява и с по-фини средства от видимите с просто око броячи.

– Боже мой, не ме учете на тия неща. Аз също имам някакво понятие от наблюдение и проследяване. Вярвайте, че всичко ще стане, както ви казвам!

Тя вперва в мене сивозелените си очи, изпълнени с предизвикателна увереност. Аз също я гледам, макар и без такъв апломб. Ние се фиксираме тъй няколко секунди, после жената отмества поглед, угася цигарата в чашата с недопито кафе и като оставя мократа угарка в чинийката, произнася някак уморено:

– Имам чувството, че се съмнявате в думите ми.

– Това учудва ли ви?

– Искрено казано: да – отвръща Грейс със същия уморен тон и отново ме поглежда.

– Излиза, че до тоя момент сте ме смятали за доверчив човек.

– Не за доверчив, а за умен. Нима ви е нужно толкова време, за да схванете, че предложението, което ви правя, добро или лошо, е за вас едничкият възможен изход?

– Не изпадайте в патос – промърморвам, защото секретарката несъзнателно е повишила леко тона.

И като помълчавам, добавям:

– Всъщност аз ви вярвам.

– Най-после!

– Единственото, в което се колебая, е дали не можем да изменим малко плана…

– А именно?

– А именно да го изпълним само до половината.

– Не ви разбирам – отвръща Грейс, макар острият поглед, който ми хвърля, да издава, че отлично ме е разбрала.

– Искам да кажа, няма ли да е по-удобно и за двама ни, ако аз изпълня задачата, която ми възлагате, а вие се въздържите от изпълнението на вашата. Грейс ще продължи да бъде секретарка на Сеймур, Майкъл ще стане помощник на Сеймур и това ще позволи на Грейс и Майкъл да живеят на тоя свят дълги години и може би дори да имат много деца.

Жената ме възнаграждава с още един остър поглед и свива рамене:

– Това е вече ваша работа. Вие сте възрастен човек и можете сам да направите избора си.

– Тъкмо това се опитвам да правя, обаче трябва да ви призная, че никак не е лесно.

Замълчавам, сякаш потъвам наистина в това сложно занятие – правенето на избора. Грейс понечва да стане, но аз слагам доверително ръка върху ръката й и отново заговарям:

– Мисълта ми е, дали Сеймур наистина е наклонен да изпълни щедрите обещания, които ми даде оня ден и които, надявам се, не са убягнали на острия ви слух.

– Ако това е едничкият въпрос, който ви безпокои, можете да си отдъхнете – отвръща студено секретарката. – Уйлям действително притежава тая демодирана привичка да държи на думата си.

– Тогава, значи, всичко е наред… поне що се отнася до деловата страна.

– А нима за вас съществува и някаква друга страна?

– Кажете, Грейс: ако и вие, и аз останем при Сеймур, ще продължите ли да ме обичате?

– Разбира се – успокоява ме жената с леден глас. – Ще ви обичам точно в същата степен, в която и вие – мене.

Ние отново се гледаме взаимно няколко мига и сега Грейс проявява по-голяма издръжливост в тоя спорт и зеленият поглед не напуска очите ми дори когато тя заговорва отново:

– Напразно се стараете да ме изпитате, Майкъл. Аз наистина ненавиждам този човек.

Секретарката става внезапно от креслото, но тръгва не към вратата, а към прозореца и се заглежда в унилия пейзаж на предградието, извърната гърбом към мене. Едва в тоя миг забелязвам, че пастелносиният костюм отлично подхожда на стройната й фигура и на високо вдигнатата черна коса.

– Вие днес сте по-великолепна отвсякога – произнасям, като на свой ред приближавам към прозореца.

Тя бавно извръща очи, сякаш с труд се откъсва от саждивия изглед или от унилите си мисли.

– Трябва да вървя… Сеймур може би ще има нужда от колата.

– Не, вие наистина сте великолепна и нямате никакъв шанс да се отървете от мене.

– Всъщност Сеймур може да почака половин час – промърморва вместо отговор Грейс, като поглежда часовника си.

Половин час по-късно, додето оправя косите си пред мизерното огледало в алуминиева рамка, жената произнася с безразличен глас:

– Това, мисля, е нашият епилог, нали?

– Откъде такива изводи?

– Защото имам чувството, че от двете решения вие сте избрали третото…

– Самоубийството?

– Именно.

– За да бъда искрен докрай, ще ви кажа, че още нищо не съм избрал – признавам, като й помагам да облече бледосиньото жакетче.

– Не, вие вече сте избрали и това личи съвсем ясно от спокойствието ви – възразява тя и поема чантата си.

Грейс отваря чантата, вади някаква визитна картичка и ми я подава:

– Запазете тази картичка. Напечатаното върху нея е без значение. Обърнете внимание само на ръкописния номер. Ако подозренията ми са верни и ако вие наистина се озовете в безизходица, може да се обадите на тоя номер. Кажете само името си и се явете на адреса, който ще ви дадат, без, разбира се, да мъкнете опашка подире си. И така…

Поемам подадената за сбогом ръка и усещам силното нервно стискане на дългите фини пръсти, сякаш жената иска чрез тях да влее у мене властното си внушение, додето гласът съвсем безучастно произнася:

– Сбогом, Майкъл.

И аз оставам сам в мансардата, където продължава да витае лекото ухание на нейния скъп парфюм.

* * *

Вече е късен следобед, когато сгъвам броя на „Таймс“, поставям го в джоба си, излизам от кафенето и се отправям към Вестерброгаде. Броят на „Таймс“ е купен с надеждата, че няма да ми потрябва. Наложи ли се да го използувам, това ще спаси човека с каскета и синия сак, но ще означава провал на задачата, в която са съсредоточени всичките ми усилия.

И днес съм отблизо следен. Следен съм последователно от четири лица и от три коли, защото към форда и опел-капитена се е присъединил и един ситроен, също черен. Истинско разсипничество на средства, ако се има предвид скромността на моята персона и невинността на заниманията ми, ограничаващи се с киснене по заведенията и шляене из улиците.

Обаче времето за шляене е минало. До седем часа остават точно осемдесет минути и през тия броени минути аз трябва да се освободя от преследвачите си, да осъществя срещата пред „Тиволи“ и да се смеся с множеството, вече чист от всякакъв нелегален материал.

Изтръгването от сподирящите ме нахалници може да се извърши по една дузина различни начини, като се почне от бягството през кухнята на бар „Амбасадор“ и се свърши с аналогична операция пред склада на универсалния магазин „Даелс“. Всички тези начини са грижливо набелязани за всеки случай по време на скитането ми из тоя град, но по различни причини аз съм ги отхвърлил всичките, за да се спра на една значително по-сигурна маневра, внимателно обмислена през последните дни.

Невинните ми занимания на зяпач, ленивата ми бавна походка и пълното ми пренебрежение към броячите не са приспали изцяло тяхната бдителност и все пак доста са я притъпили. Човекът е такова същество, че трудно може да се противи за дълго на инерцията. Затуй, додето се разтакам край витрините на Вестерброгаде, аз установявам със задоволство, че субектът, преследващ ме на една пресечка разстояние, също разделя част от вниманието си между магазините и минувачите от женски пол, уверен, че няма къде да избягам и че едва ли ще се опитам да бягам.

Сред множеството още тъмни в тоя час неонови фирми, окачени перпендикулярно на фасадите, едва-едва се откроява малката скромна фирмичка, обект на моето внимание:

ХОТЕЛ „НОРДЛАНД“

Стигнал точно под тоя лаконичен надпис, свивам рязко в прохода и се запътвам с максимално ускорени стъпки към дъното му, дето се откроява входът на самия хотел. Авансът, който вземам с бързите си стъпки, надявам се, ще бъде достатъчен, за да постави преследвача в затруднено положение. Във вътрешния двор има два-три магазина, които без друго ще бъдат изследвани от брояча, докато стигне самия хотел, където ще загуби още няколко минути, за да открие начина на бягството ми.

„Нордланд“ е едно от заведенията, достатъчно евтини, за да бъдат винаги претъпкани с туристи, и достатъчно големи, за да може пришелецът да остане незабелязан. В момента, в който влизам в хола, гишето на ресепцията е обсадено от група току-що пристигнали пътници, прислужникът и момчето на асансьора са заети с багажите, а насядалите в креслата клиенти са погълнати от четене на вестници и консумация на бира. Това ми дава възможност съвсем незабелязано да се отправя към служебния изход и също тъй незабелязано да се озова в задния двор. Един тесен и добре известен ми пасаж между две високи циментови огради извежда на уличката, където се намира временното местожителство на моя автомобилен ветеран. Така че само няколко минути по-късно аз изхвръквам, вече моторизиран, от вратите на гаража, поемам напред с пълна газ, завивам рязко вляво и едва не се сблъсквам с „някакъв“ черен форд.

Уви, това не е „някакъв“ форд, а съвсем определен форд и по-точно казано същият, който още от вчера пълзи по петите ми. Дали неприятната среща е резултат на чиста случайност, или на проследяване от голям мащаб, обхващащо и съседните улици, това е въпрос, който в момента е безполезно да обсъждам.

Разминавам се светкавично с форда, като почти качвам волвото върху безлюдния тротоар, продължавам с пределна скорост напред и вписвам в свой аванс миговете, необходими на брояча, за да направи маневра и да ме сподири. Стигнал до ъгъла, поемам в съседната улица, а после завивам в следващата и се отправям към пристанището.

Аз не съм от хората, които живеят с илюзии, и си давам ясна сметка, че с моето жалко волво трудно ще избягам от черната кола, снабдена без друго със специален мотор и поддържаща радиовръзка с останалите коли на проследяването. Но слабостта ми в надбягването е предварително предвидена също тъй, както е предвидена и възможността за тая нещастна среща, случайна или не, състояла се преди малко с форда. Затова без колебание се насочвам към пристанището и единствената ми грижа е да поддържам въодушевлението на моя ветеран с възможно най-голямата порция газ.

Това, което трябва да се случи, се случва тъкмо преди да изляза на крайбрежната. В дъното на дългата улица, дето се движа, внезапно изскача една черна кола, чийто образ в огледалото ми е достатъчно ясен, за да разпозная нахалния форд. Миг по-късно вече завивам в кея и възползуван от неговата безлюдност, натискам педала докрай. Напред в далечината, над широкия канал, край който летя, сивее огромният подвижен мост. Параходът за Малмьо потегля точно в шест часа и ще бъде до моста в шест и десет, значи, остават ми точно три минути до срещата.

Моторът на волвото бучи напрегнато, сякаш се движи не на трета, а на първа, но стрелката на скоростта трепти върху цифрата сто, а това е крайният предел за възможностите на моя стар ковчег. Вече само няколко десетки метра ме делят от моста, когато в огледалото отново изплувва заплашителната муцуна на форда. Размерите на муцуната нарастват с фантастична бързина, защото оня в черната кола вероятно надува с повече от сто и шейсет километра, ала в тоя миг аз нямам време за подобни сметки. Изравнил се с моста, поемам стремглаво по него, като едва успявам да се промъкна под вече спускащата се бариера. В обсега на погледа ми едновременно попадат тъмната грамада на приближаващия отдолу параход и червените греди на втората бариера, бавно спускаща се по средата на моста.

Натискам отново докрай газта, поохлабена при завоя и стремглаво се впускам напред, защото, все едно, друг път освен тоя напред не ми остава. Пред очите ми се мярка човек с тъмна фуражка, размахващ бясно ръце, изскачат прътовете на бариерата, почти изравнени с върха на колата, и някакъв удар с остро стъргане разтърсва покрива на каросерията. Но волвото е успяло да превали оная гибелна черта, дето мостът вече се разделя, и аз, без да намалявам скоростта и без да обръщам внимание на пронизителното свирене, раздаващо се зад гърба ми, продължавам полета, излизам на отсрещния кей и едва когато завивам в първата пряка, съглеждам бегло двете крила на моста, вече вдигнати във въздуха и спрелия на отсрещния кей форд. Между него и мене всъщност има само някакви си двеста метра. Обаче това са двеста метра вода.

Четвърт час по-късно съм до „Тиволи“, но не откъм фасадата, а откъм задната страна на парка. Булевардът откъм фасадата е прекалено оживен, а оттук нататък една нова случайна среща би означавала за мене пълен провал. Улицата от другата страна е съвсем пуста, нещо напълно обичайно, тъй като тя е оградена само от задните стени на два парка: единият – на Скулптурната галерия и другият – на „Тиволи“. Гарирам колата на предварително избраното място. Това е малка площадка между високи подкастрени храсти, служеща за паркинг на Концертната палата и съвършено пуста, тъй като в тоя ден и час не са предвидени концерти. Мястото е удобно, защото скрива волвото откъм улицата и защото ми позволява, покатерен върху покрива му, да прескоча спокойно през оградата в съседните храсти, представляващи вече част от природния декор на „Тиволи“. Което и правя.

Тоя ъгъл на парка е съвсем пуст по простата причина, че не предлага никакви атракции. Така че съвсем незабелязано излизам от залесената поляна на покритата с чакъл алея и се отправям към най-близкия павилион. Ето ни отново сред местата за забава и развлечение, където, ако се вярва на Сеймур, хората предимно скучаят. Лично на мене за скука ми се полага точно половин час и аз решавам да го посветя на бога на комара, тъй като споменатият павилион е изпълнен с ротативни машини.

В градината е още светло, но това не може да се каже за вътрешността на заведението и особено за ъгъла, където се настанявам. Гирляндите червени и жълти крушки осветяват по-скоро входа, отколкото самата вътрешност на павилиона и аз, несмущаван от никого, успявам да загубя в уютния полумрак шепата стотинки, предназначени за борба с тоя митичен звяр – скуката.

* * *

Часът е седем и човекът с каскета на сиви карета и самолетната пътническа чанта е изправен на обичайното си място пред входа на „Тиволи“. Приближавам го откъм гърба и когато се изравнявам с него и почти се опирам в хълбока му, запитвам нещо, като показвам плана на Копенхаген, който държа в ръка. На моя въпрос без значение човекът отвръща е някаква фраза също без значение, додето дава вид, че сочи нещо в плана ми.

– Поставих в джеба ви едно пликче и един самолетен билет – промърморвам. – Пликчето препратете веднага, а самолетния ми билет заверете за утре следобед и го оставете в гишето на информацията. Нямам друго за вас.

– Аз също – отвръща оня, като продължава да шари безсмислено с пръст по плана ми.

И ние се разделяме.

Един час по-късно дружелюбно се ръкувам с Уйлям и сядам до масата, която той е заел пред кафенето на Градския площад.

– Вие сте се сдобили с кола, а се движите пеш – забелязва Сеймур, като ми подава цигара.

– Оставих я на стотина метра оттук – обяснявам и запалвам.

Сетне добавям:

– Вашите хора са твърде бързи в докладите си.

– Да, не мога да се оплача.

И понеже келнерът вече е щръкнал над нас, американецът запитва:

– Какво ще пиете?

– Едно банално уиски.

– Защо „банално“? Донесете ни две „Джон Крейби“ от осемгодишното – обръща се Уйлям към сервитьора.

– Осемгодишното ще бъде от същата бутилка, както и другото – забелязвам, когато келнерът се отдалечава. – Само цената, която ще платим, ще бъде различна.

– И самочувствието ни! – добавя Сеймур.

– Моето наистина се нуждае от известно повишаване. Особено подир изтезанията на вашите преследвачи.

– Обичайна рутина – свива рамене Уйлям. – Не допусках, че подобни неща могат да ви впечатляват.

– По принцип не ме впечатляват. Но когато идват лично от вас… от един човек, който ме уверява в пълното си доверие…

– Доверието в нашия занаят, както знаете, се движи в известни граници – напомня събеседникът ми.

И понеже аз не отговарям, продължава:

– Впрочем аз съм ви благодарен, че повдигате този въпрос, защото това ми дава повод да ви уверя, че наблюдението над вас е вече прекратено. Още одеве, когато получих последния „доклад“, както сам се изразявате, аз разформировах групата.

– Възстановяване на доверието?

– Не. Установяване на фактите.

– Установяване на фактите ли?

– Именно. Целта на проследяването беше да се провери дали няма да направите опит да се изтръгнете за малко от наблюдението. Вие направихте такъв опит. И лично за мене това е съвсем достатъчно като факт. И дори нямам нужда от добавъчни подробности относно начина, по който сте използували времето си през последните часове. Ясно, нали?

Кимам утвърдително и машинално поемам чашата, която появилият се в тоя миг келнер поставя пред мене. Сеймур съвсем определено намеква върху обстоятелството, че аз съм изчезнал, за да получа от някого някакви инструкции. Прочее не е моя работа да го убеждавам, че съм изчезнал не за да получа нещо, а за да предам нещо.