Текст книги "Голямата скука"

ВТОРА ГЛАВА

– Всичко е заето? – пита за шести път шофьорът на разваления си английски, когато излизам от хотела и приближавам до таксито.

– Всичко е заето – отвръщам за шести път и сядам в колата.

Онзи включва на първа, дава ляв волан и зачаква удобен момент, за да се вмъкне в гъстия поток на движещите се по булеварда коли.

От многобройните възможни трудности това е единствената, която не съм предвидил. Пристигнал съм в един момент, когато не само социолозите, но и туристите от цял свят са си дали среща в тоя град и всички хотели са заети.

Шофьорът подкарва, изминава триста метра, завива вляво и спира пред хотел „Режина“. Обаче и в „Режина“ няма свободни места. Не ми провървява и в „Астория“, „Минерва“, „Канзас“, „Нордланд“ и не знам още колко подобни заведения.

– Нататък ще бъде същото – предупреждава ме шофьорът, след като сме изминали от край до край дългата Вестерброгаде и заобикалящите я улички. – Освен ако смените категорията.

– Добре, да сменим категорията – измърморвам неохотно.

Да сменя категорията, това за мене означава да харча излишни пари и което е по-важно, да наруша възприетата програма на действие. Скромните научни работници не отсядат в скъпи хотели.

Шофьорът завива и ние тръгваме в обратна посока, за да преминем от света на умерения туристически комфорт към висините на големия лукс. Но висините на големия лукс също се оказват гъсто населени. И след като напразно съм изминал напред и назад просторните холове на „Роаял“, „Меркур“, „Англетер“ и „Дания“, ние спираме пред някаква по-скромна фасада с неонов надпис „Екселзиор“.

– Имаме една стая – отвръща за моя неимоверна изненада мъжът зад гишето. – Но без гаранция за повече от две вечери.

Пет минути по-късно аз се намирам вече в тая заветна стая на най-горния етаж, оглеждам бегло обстановката, за да установя, че отчасти съответствува на високата цена, хвърлям сакото си на стола и разтварям прозореца, за да подишам малко вечерен датски въздух.

Вече е девет часът, ала навън е още почти светло и в сивото небе странно сияят зелените неонови надписи и зеленясалите бакърени кубета и покриви. Зеленото, изглежда, е любимият цвят на тая страна. Една зелена страна, която бях зърнал през прозореца на влака, с безкрайни равнини от избуяла сочна трева и тъмни изумрудни дървета, ту скупчени около някоя ферма, ту проснати в дълги редици и разрошени от гъстите вълни на вятъра, тоя хладен и влажен вятър, чиито шумящи и звучни приливи сякаш са диханието на равнината. Зеленото е проникнало и тук, сред керемидевочервените лабиринти на града – в сенчестите алеи на парковете, в дърветата по булевардите, в бръшляна по стените, в зеленясалия бакър на кубетата и дори в тоя светлозелен стъклен паралелепипед – небостъргача на САС.

Изобщо зеленото е един свеж цвят, пълен с ведрост и хладина и отморяващо благотворен за очите, както твърдят окулистите. Но докато разглеждам през отворения прозорец панорамата на града, прелестите на тая багра по-малко от всичко ме занимават. Към непредвидените трудности по намиране на хотел се е прибавила още една, която, макар и да бе предвидена, почти не бях очаквал: аз съм следен. Следен бях още от гарата и по-късно – в таксито, и още по-късно – додето изпълнявах формалностите по регистрацията в хола на „Екселзиор“.

Това е лошо. Но като всички лоши неща то си има и добрата страна. Подозирам, че ако все пак съм успял да се настаня в една свободна стая, туй е станало с помощта на хората, които ме следят. Дали те са ми направили тая услуга, понеже са се уморили да се мъкнат подире ми, или просто защото стаята в „Екселзиор“ е най-подходяща за осъществяване на наблюдението, това е въпрос на подробности.

И изведнаж, додето вдишвам влажния бензинов въздух на вечерния град, усещам тягостното предчувствие, че мисията ми ще се развие не тъй, както съм я предвидил. Вечната история: опитваш се да изброиш всички възможни варианти и успяваш наистина да прецениш и прехвърлиш в главата си всичките освен онзи единствен, за който ще се сетиш едва когато той сам пристигне при тебе като невъзвратима реалност.

Следен съм. И така, следен, трябва да правя всички ония издирвания, за които хората, дето ме следят, не бива дори да подозират. Една-единствена и последна спасителна възможност: да се касае за обикновена проверка, колкото да видят що за птица съм и с какви цели съм долетял в тая зелена страна. Изобщо малка проява на една обичайна шпиономания, която може да секне тутакси, щом само стане ясно, че наистина съм безобиден изследвач на социалните феномени.

Изследвач на социалните феномени? Това всъщност не е чак толкова далеч от истината.

* * *

– Вашето име го няма в списъка на делегатите, господин Коев… – промърморва младата жена, която свещенодействува върху бюрото, увенчано с табелата АДМИНИСТРАЦИЯ.

– Аз съм само наблюдател – бързам да уточня.

– А, добре! – кима тя и почва да прелиства списъка на наблюдателите.

Бих могъл да й спестя труда, като я уведомя, че и тук няма да намери името ми, но предпочитам да я оставя да стигне по свой път до този извод.

Ако се вярва на разписанието, работата на конгреса би трябвало вече да бъде в разгара си, обаче някои делегати все още се мотаят из обширния хол, дето освен бюрата на администрацията се намира и неизбежният бар с машината за „еспресо“ и с хладилния шкаф за газирани напитки. Едва ли е нужно да добавям, че и двата тия апарата действуват в момента с пределно натоварване.

– И тук не виждам името ви… – промърморва младата жена зад бюрото.

После, като вдига очи и забелязва съкрушения ми израз, добавя:

– Няма нищо страшно. Сега ще ви впиша…

Подавам визитната си картичка, напечатана само три дни по-рано, и жената се заема да поправи допуснатия пропуск. Наблюдавам с едва скрито съчувствие белезите на остра анемия в резултат на хронично недояждане, изписани по лицето на чиновничката и подчертани от синьозеления грим около очите. Като си помисли само човек какви поразии е нанесла на света тази мода на жените-привидения, на която все още не се вижда краят…

Когато най-сетне прониквам в залата, въоръжен с неизбежната делегатска папка и с машинописния надпис на ревера си „България“, симпозиумът вече е започнал своята работа. Искам да кажа, че делегатите са заели местата си и че един възрастен субект, застанал на трибуната, говори нещо за международните срещи и за тяхното значение като такива. Местата за наблюдатели, както личи от съответната табелка, са към края на обширния амфитеатър. Отправям се натам по страничните стъпала, като бегло оглеждам помещението-хамбар. Една свръхмодерна конструкция, цялата от студени железобетонни плоскости, която дори само от пръв поглед предизвиква ревматични болки в ставите.

В редицата на наблюдателите има всичко две свободни места и аз заемам едното от тях, за да се озова до висок и сух господин, потънал в грижи около слушалките на усилвателната апаратура. Трудностите за непознатия произтичат очевидно от това, че той вече носи забучена в дясното си ухо една собствена усилвателна апаратура, върху която не е тъй лесно да постави слушалката. Най-после, примирен или отегчен от конфликта с техниката, съседът ми снема приспособлението от пъпешовидната си глава, обляга се на левия си лакът и долепва лявата слушалка до ухото си. Това му дава възможност тъкмо навреме да чуе една от ключовите фрази на встъпителното слово, засягащо, както вече споменах, сложния въпрос за международните симпозиуми и за тяхното международно значение.

От другата страна на високия и мършав наблюдател е седнал нисичък пълен индивид, който бърше с кърпа потта от голото си теме, нещо доста странно, ако се има предвид царящата в залата гробна хладина. Двамата господа вероятно са близки познати, защото слабият, наведен над шишкавия, свойски се е облегнал на рамото му. Това застрашително накланяне на една страна, както установявам впоследствие, е обичайната поза на моя съсед. Той така превъзхожда околните по ръст и толкова им отстъпва по слух, че е принуден непрестанно да държи главата си склонена надолу, за да улови поне част от отправяните му реплики.

Възрастният оратор на трибуната вероятно вече е към края на речта си, защото се впуска в серия от благодарности по адрес на най-различни организации и институти, по адрес на домакините и дори по адрес на самите делегати, благоволили да почетат с присъствието си и прочие. Подир което най-сетне прозвучава и дългоочакваната заключителна фраза:

– …Обявявам международния симпозиум по социология за открит!

Докато в залата звучат възпитаните ръкопляскания на присъствуващите, в нашата редица се вмъква елегантна дама, минава край пълния господин и събаря неволно слушалката на слабия, промърморва „здравейте, мистър Бери“ и „прощавайте, мистър Хигинс“, прескача опънатите ми лениво нозе, сяда от другата ми страна и с две-три подплясквания дава своя принос към затихващите вече аплодисменти. Един съвсем скромен принос, ако се вземе под внимание, че ръцете на непознатата са облечени в дълги бледозелени ръкавици. Тя цялата е в бледозелен тоалет, дискретен и скъп, макар че не съм в състояние да цитирам точната му пазарна цена. Единственото, което мога да установя, е, че съответният цвят отлично приляга на бялото лице и тъмнокестенявите коси на дамата.

– Отдавна ли почна заседанието? – обръща се жената към мистър Хигинс.

– Не се безпокойте, нищо не сте изтървали – отговори мършавият.

В тоя миг погледът на непознатата спира върху мене и тя сякаш едва сега ме забелязва. Всъщност нейният поглед се отправя първо към надписа на ревера ми, а едва подир туй благоволява да кацне на лицето ми.

– Вие журналист ли сте? – произнася тя свойски.

– Социолог.

– Жалко. Тук всички са социолози – въздъхва дамата.

– А какви други искате да бъдат?… – изръмжава добродушно мършавият ми съсед отляво.

В това време на масата на президиума е настъпило раздвижване. Ръководителите на конгреса се съветват нещо, доближили поверително глави, додето наоколо се суетят секретарките.

– Малко търпение, господа… сега ще ви бъдат раздадени бюлетините – обръща се към аудиторията застаналият на трибуната мъж.

– Навлизаме в процедурните джунгли – обяснява съседката ми, като очевидно се обръща към мене. – Един час ще избират подпредседател, чиято роля е да не върши абсолютно нищо.

Тя ме наблюдава крадешком и аз се старая да не смущавам това й занимание с ненадейни погледи. Още повече, че що се отнася до собствените ми наблюдения, те са вече приключили. Дамата се намира в смътната възраст между 30-те и 40-те години. Чистата бяла кожа и леко вирнатото носле придават нещо младежко на това лице, което вече не е съвсем младо. Нещо младежко има и в държането на жената, контрастиращо в своята непринуденост и свобода със светската изисканост на тоалета.

– Понеже ние с вас няма да гласуваме, смятам, че бихте могли да ми предложите едно кафе – подхвърля непознатата, вероятно приключила огледа си.

– С удоволствие – кимам.

Ние ставаме и почваме да се измъкваме. Аз вървя напред ребром, за да не докосвам съседите си. Затова пък спътницата ми се движи фронтално в пълното си величие, като разбутва слабия и дебелия, мърморейки пътем „пардон, мистър Хигинс“ и „пардон, мистър Бери“.

* * *

– Дневният ред изглежда доста претрупан – казвам аз, колкото да кажа нещо, тъй като изобщо нямам понятие какъв е дневният ред.

– Какво значение? – свива заоблените си рамене жената и отпива от кафето.

– Но темите на докладите са интересни – добавям, въпреки че нямам представа и за темите.

– Какво значение? – повтаря дамата.

– Вие говорите, като че сте попаднали тук съвсем случайно.

– Познахте – отвръща тя. – Всъщност тук трябваше да пратят редактора на научния отдел, но понеже той беше болен, пратиха мене, защото и без туй бях решила да ида в Стокхолм. Изобщо вие дължите щастието да се запознаете с мене на една чиста случайност, мистър… Обаче вие не сте ми казали името си.

– Коев.

– Това е малкото ви име?

– Не, малкото е Михаил.

– А моето: Дороти.

Ние сме седнали край една масичка до остъклената стена на огромния хол, през която се вижда акуратно подстригана поляна, а по-нататък – изкуствено езеро и зад него – гъста редица дървета. В залата вероятно вече се провежда гласуването, ако не са почнали докладите, обаче моята нова позната очевидно пет пари не дава за това, какво става в залата. Тя поема една цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и ме поглежда изпитателно:

– Хм, интересно… За пръв път виждам българин…

– Ако това ви е интересно, елате в България. Там ги има повече.

– Новото винаги ми е интересно – продължава Дороти. – За жалост, то не може да бъде до безкрайност ново.

– На мене колко време ми давате?

– По-полека, млади човече! Вие сте твърде настъпателен! – произнася тя с умишлена театралност. След което добавя с обичайния си тон: – Не знам. Нямам никакъв опит с българите. Във всеки случай мога да ви предложа един полезен съвет…

– Слушам.

– Ако искате по-дълго да сте интересен за жени като мене, разкривайте им се малко по малко, и то не откъм лошите си страни.

– А именно?

– А именно не им говорете за доклади, за дневен ред и изобщо за социология.

– Но за какво друго бихме могли да говорим на симпозиум като тоя?

– За всичко друго освен за симпозиума. Бихте могли да кажете: „Вие имате очарователна рокля.“

– Тя е наистина очарователна… Този зелен цвят, който тъй отморява очите, както твърдят окулистите…

– Ако е за зелен цвят, гледайте ливадата навън. Или може би вие намеквате тъкмо, че ви е все едно дали гледате мене, или пейзажа през прозореца.

– Съвсем не. Пейзажът няма тия изгънати очертания, които вие имате. Дания е една ужасно равна страна.

– По-полека, млади човече! – подхваща Дороти наново театралния си тон. – Много бързо минахте от роклята към тялото.

Всъщност, ако някой от двама ни върви бързо, това не съм аз. Дамата в резеда владее умението да прескача неусетно етапите, без да дава вид, че го прави, и да създава атмосфера на близост там, дето преди половин час не е съществувало дори познанство.

– Мисля, че все пак не е зле да надзърнем в залата поне от приличие – предлагам, след като допушваме цигарите си.

– Няма да отидете далеч, ако държите много на приличието – предупреждава ме Дороти, но става.

Сетне добавя делово:

– Само помогнете ми най-първо да събера тия циклостилни материали, пръснати по масите.

– За какво ви са?

– Ами че по тях ще направя дописката си! Или вие мислите, че ще седя три дни поред в тоя хладилник, за да записвам глупостите на хикс и на игрек? Както вече казах, името ми е Дороти, а не Жана д’Арк.

* * *

В старинната зала за приеми дъхът на вековен мухъл упорито и не без успех се бори с миризмата на дамски парфюм, на пури и на алкохол. Навън още грее слънце, но тук огромните полилеи са вече запалени. Делегатите на конгреса се тълпят в по-голямата си част около масите и от оживлението им ясно личи, че там не раздават циклостилни материали. Сандвичите са наистина миниатюрни, ала хората на науката знаят отлично, че малкият размер винаги може да се компенсира от голямата бройка.

Някои измежду не тъй гладните гости стоят по-настрана от тоя шпалир на съсредоточено дъвчещи челюсти и разговарят. Дамата в резеда, която понастоящем всъщност е в лилав костюм, ме е изоставила на мистър Хигинс и мистър Бери, а сама беседва до прозореца с някаква млада жена в черен костюм и черно настроение.

Застанал между двамата почтени учени, аз имам чувството да представлявам вътрешната част на един социологичен сандвич и трудно издържам на натиска, упражняван върху мене от двете филии на сандвича.

– Какво мислите за доклада на Мънро? – пита мистър Хигинс, като накланя застрашително над устата ми снабденото си с апаратура ухо.

– Кажете, че това беше едно претенциозно празнословие, за да ми доставите удоволствието, че съм срещнал един съмишленик – подсказва мистър Бери, спрял за миг да бърше потното си теме.

Мистър Бери с труд повдига тежките си клепачи и през образувалия се процеп ми отправя ленивия си поглед. У тоя човек не само клепачите, но и всичко останало изглежда тежко и отпуснато – месестият нос, сякаш готов да се свлече от хрущяла си, увисналите като торби бузи и най-вече огромният корем, съобразително притегнат с дебел колан, за да не се изсипе между краката на собственика си.

На тая телесна мекошавост у колегата си мистър Хигинс не без известно кокетство противопоставя своя импозантен и устойчив скелет. Мършавият създава впечатлението, че разполага с далеч по-голям брой кости от нормалните индивиди. Нещо повече, той целият е направен от кости и дори самото му слабо лице изглежда издялано от кокал, доста пожълтял и излъскан от годините.

– Докладът на Мънро не беше толкова лош – осмелявам се да забележа предпазливо.

– Защото се ограничи в рамките на всеизвестното – промърморва Бери, като с труд раздвижва устните си. – Когато повтаряш чужди мисли, винаги има шанс да кажеш и нещо умно.

– При Мънро този шанс е равен на нула – възразява Хигинс. – Той безпогрешно избира само най-глупавото, оставено от предшествениците му.

– Мисля, че вие сте доста несправедлив към бедния Мънро – произнася Бери, като съумява макар и с мъка да вдигне пълната си ръка в протестен жест. – Той никога не е могъл да избира. Той краде съвсем напосоки.

– Защо сте се заловили за вашия Мънро, когато същото важи за всички останали? – чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Дороти.

Тя е напуснала мрачната си събеседница и бърза да вземе участие в разговора ни, макар вероятно да не знае за какво точно става дума.

– Прощавайте, но „всички останали“, това е понятие, което включва и нас – избъбря Бери.

– О, вие сте само наблюдатели. Предполагам, че тъкмо на това се дължи и заостреният ви критицизъм – подхвърля дамата в лилаво.

– Ние бяхме вписани като наблюдатели, защото делегацията ни и без туй се оказа прекалено голяма – обяснява ми Бери, сякаш се извинява.

– Да бъдеш наблюдател при всички случаи е по-добре, отколкото да бъдеш наблюдаван – обобщава философски мистър Хигинс.

И като скланя към мене слуховия си апарат, сякаш се готви да ме прислуша, добавя:

– Нали и вие предпочитате да наблюдавате, вместо да бъдете наблюдаван, мистър Коев?

– Разбира се – отвръщам без двоумение. – Особено ако наблюдателите са хора като вас.

– Защо? Какво не ви харесва в нашата система на наблюдение? – запитва Хигинс и тънките му кокалени устни застиват в невинна усмивка.

– Много сте придирчиви.

– Не към всички, драги, не към всички – промърморва с лениво добродушие Бери. – Но когато плюс невежеството ни се поднася и такава богата гарнитура от маниакалност…

– Ами че хората нали затова се стичат на тия сборища, за да отреагират своята маниакалност и да похапнат за сметка на домакините… – обажда се Дороти.

– Всъщност не е ли време и ние да похапнем? – запитва Бери.

– Да, да, нека се доближим до масата – предлага с готовност Хигинс.

– Обаче не до тая маса, скъпи професоре – възразява Дороти. – И не в тази зала. Знам, че сте пестелив човек, но да ядеш прав като кон, особено на вашата възраст, това не е твърде здравословно.

– Какво казахте? Да идем другаде ли? – промърморва Хигинс, който очевидно умело се ползува от глухотата си, когато му отърва.

В тоя момент към компанията мълчаливо се приближава мъж на средна възраст с леко прошарена коса и леко отегчена физиономия.

– А, Уйлям! – възклицава Дороти, като изписва на лицето си малко пресилена усмивка на приветливост. – Запознайте се: мистър Коев, мистър Сеймур.

Сеймур кима сдържано почти без да ме погледне, после вдига нагоре правия си добре изваян нос и промърморва с отсенък на погнуса:

– Каква задуха, нали? И тая миризма на мухъл и на потни тела!

След което бавно се отправя към изхода.

* * *

Ако мистър Хигинс наистина е пестелив човек, трябва да се признае, че Дороти не му дава никаква възможност да прояви таланта си. Под предлог, че „скъпият професор“ току-що е публикувал поредния си труд, тя го обявява за домакин на предстоящото пиршество, подир което ни замъква в луксозния ресторант до Градския дом, понеже заведението било „тук, съвсем наблизо“.

Мистър Хигинс отпърво се опитва да намекне, че „тук, съвсем наблизо“, има още две дузини по-скромни локали, но разбрал, че съпротивата е безполезна, намира сили да понесе стоически съдбата си. И додето дамата в лилаво, вперила съсредоточен поглед в импозантната карта, ни предлага най-скъпите блюда и най-старите вина, мършавият успява почти напълно да прикрие киселото си настроение и дори да избъбре по някое „защо не, скъпа?“ и „но, разбира се, детето ми!“

Впрочем като повечето любители на доброто питие мистър Хигинс бързо съумява да удави скъперническия си рефлекс в бялото добре изстудено бургундско от 30-те години. И когато два часа по-късно милото дете предлага да се преместим в едно по-весело заведение, което случайно се намира „тук, съвсем наблизо“, човекът-скелет приема това внушение като нещо, разбиращо се от само себе си.

И ето, ние седим в червения полумрак на „Валенция“ край една маса близо до дансинга и настроението ни е тъй безоблачно, че не може да бъде помрачено дори от адския вой на джазовия оркестър. Все пак взискателният мистър Хигинс не се въздържа да подхвърли:

– Едничкото, за което съжалявам в подобни мигове е, че не съм глух и с другото ухо.

– Не бързайте: подир един час и това ще стане – успокоява го Дороти.

– Да се надяваме – кима оптимистично професорът. – В тоя свят, където вън от механичните шумове можеш да чуеш главно глупости, глухотата е не толкова дефект, колкото привилегия, скъпа моя.

– Значи, ще останете и след конгреса? – чувам до себе си ленивото мъркане на Бери, който продължава някакъв разговор на взаимно опознаване, започнат още в ресторанта.

– Да. Заради кралската библиотека. Казват, че съдържала повече от 125 милиона тома.

Хигинс, който въпреки глухотата си е уловил фразата, не пропуска да възрази:

– А за какво ви са тия сто и толкова милиона? Това ми напомня един мой познат, който бе колекционер на часовници. Той също имаше сто и толкова часовника, но винаги закъсняваше за работа, понеже дори часовникът, който носеше на ръката си, не беше точен. Елате при мене в Щатите и аз ще ви предложа такава специализирана библиотека по социология, която, макар да не наброява милиони, е по-ценна от тукашната, с нейните медицински справочници и готварски книги от седемнайсетия век.

– Това е вярно – поклаща Бери лъсналото си от потта теме. – Вие на всяка цена трябва да се запознаете с библиотеката на Хигинсовия институт, Коев!

– С удоволствие. Щом само пътуването до Щатите поевтинее…

– Пътуването не е проблем. Ще ви осигурим някаква стипендия – изломотва дебелият с пълните си устни.

– И хиляда долара седмично за първоначален стаж в моя институт – добавя мършавият, който тази вечер съвсем се е разпуснал.

– Милите ми съотечественици – обажда се Дороти, която едва сдържа прозявката си. – За каквото и да заговорят, безпогрешно стигат до доларите.

Тук разговорът ненадейно секва, защото оркестърът надава предупредителен гръм и на дансинга се появява млада жена в скромен сив костюм. Жената е следвана от прислужница в още по-скромен костюм, ако мога да нарека така прозрачните чорапи, нищожния по размери комбинезон и дантелената шапчица. Камериерката тътре огромно огледало в позлатена рамка, поставено на колелца, инсталирва го пред господарката си, а после изважда ефирен венчален воал, додето оркестърът засвирва сватбения марш, обилно гарниран с разнежващ камбанен звън. Явно е, че жената в скромния сив костюм се готви за брачна церемония и че по този случай има намерение да облече съответен тоалет, което предполага най-първо да се съблече. Тъй че отново започва вечният номер.

Стреснат в началото от внезапния трясък на ударните инструменти, Хигинс поглежда към дансинга, а после презрително обръща гръб на пантомимата.

– Това човечество за двайсет века не е успяло да измисли нещо по-интригуващо от събличането… – промърморва той.

– Работата не е в събличането, а в това, което бива събличано – уточнява Дороти. – Малката има доста добра физика.

– И какво от туй? Като дойдете на моята възраст, ще разберете, че тия неща са без всяко значение. Тоя свят не е гимнастическа зала, нито козметичен салон и хората не се градират според физическите си данни. Вие, драги Бери, например сте съвършено плешив, но това, мисля, съвсем не ви пречи да си пишете книгите…

– Вие, Хигинс, също сте глух, но аз не ви го напомням непрекъснато – забелязва дебелият, леко докачен.

– Ето, пак комплекси! – възклицава мършавият, като прави жест на досада с дългата си костелива ръка. – Това човечество цялото е изтъкано от комплекси!

Подобно на повечето хора с притъпен слух, професорът говори по-високо от необходимото, въобразявайки си навярно, че хората около него също са глухи. И понеже сме на втората бутилка уиски, Хигинс произнася фразите с такава сила, сякаш държи реч от трибуната на симпозиума. Артистката, която вече е успяла да съблече жакета и полата си, хвърля недоволен поглед към шумния клиент, но улучва само безучастния му гръб. Тя се освобождава с ловък жест и от дантеления черен комбинезон, а после с лека танцова стъпка се понася към нас, спира пред Хигинс, погалва го по късия бял перчем и ненадейно поставя дълга страстна целувка върху пожълтелия кокал на челото му. Голата жена вероятно очаква, че ще подкупи или засрами гласовития бърборко, но се оказва измамена. Хигинс само бащински я потупва по задните части, а сетне пак се обръща към мене и продължава да излага мислите си в същия висок тон:

– Комплекси, мании… И тъкмо туй трябва да ви накара да разберете, че социология е равно на психология. Психология на обществото, нищо повече!

Артистката, обезкуражена от тоя акт на пренебрежение, наново подхваща танцовите си стъпки, този път в обратна посока, застава пред огледалото и почва методично да сваля последните остатъци на облеклото си под ритъма на мелодията.