Текст книги "Голямата скука"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)

„Джон Крейби“ – от осемгодишното. Може и наистина да е осемгодишно, какво от това? Едва ли ще докарам противника си до фалит с пиене на уиски, та дори и то да е стогодишно. По-важното за момента е, че блокадата е вдигната, ако наистина е вдигната.

– Как ви се нрави? – пита любезно американецът, като оставя чашата и отново забучва цигарата в ъгъла на устните си.

– Прилича ми на моето пребиваване в тоя град. На пръв поглед – нищо особено, а всъщност пълно с коварни последици.

– Вие почвате да ме изпреварвате в песимизма – усмихва се Уйлям. – Нещата съвсем не са тъй мрачни, както ви изглеждат. Дори напротив.

И решил ненадейно да промени разговора, запитва:

– Вие сте си наели и нова квартира?

– Да.

– И доколкото разбрах, още онзи ден сте я показали на Грейс?

– Да. Надявам се, че това не ви дразни.

– Не, разбира се. Ако става дума за Грейс, тя почва да ме дразни най-вече с външността си.

– Тъй ли? На мен пък ми се струва, че външността на Грейс е сега значително по-привлекателна отпреди…

– Вярно. Но именно това ме дразни – прекъсва ме Сеймур. – В един свят, където външността на повечето жени издава самореклама и самопредлагане, аз решително предпочитам сдържаното облекло пред привлекателното.

– Въпрос на вкус…

– Въпрос на разбиране – поправя ме американецът. – Жената е един толкова долнокачествен продукт, че престане ли да изглежда недостъпна, губи всякаква притегателна сила.

– Струва ли си да обръщате вниманието на такава дреболия, като една модна рокля? – подхвърлям примирително.

– Дреболията престава да бъде дреболия, когато е признак на нещо по-съществено. Важна е не роклята, а това, което се крие зад нея.

– Известно е какво може да се крие зад една рокля.

– Да, но в случая освен физиката се крие и един обрат в психиката. Искрено казано, смятах, че Грейс е по-устойчива на влияния.

– На лоши влияния…

– На влияния, различни от моите – поправя ме наново Сеймур.

Той обръща очи към фасадата на Градския дом, ярко осветена от скрити прожектори и наподобяваща театрален декор на фона на нощта. Аз също отправям поглед натам и може би едва в тоя миг осъзнавам къде точно се намирам и колко призрачно и смътно ми изглежда през последните дни всичко, което ме заобикаля. Всичко освен отделните елементи, пряко необходими за съответните действия.

Островърхата кула на звънарната се издига, масивна и сурова, врязана в черночервеното, мътно от неоновите отблясъци небе, и в главата ми се мярва ненужен и излинял споменът за една по-раншна вечер край тая кула, за бръмчащия над облаците самолет и за унилите думи на Грейс. Грейс, за която и сега говорим, додето мислим за друго.

Впрочем изглежда, че Сеймур поне в момента не мисли за друго. Той отмества очи от Градския дом и като се накланя над масата, ненадейно се обръща към мене с един порив, който съвсем не е в привичките му:

– Знаете ли, Майкъл: имам непрекъснато чувството, че всичко около мен се руши. Протегна ли ръка към нещо, и то се разпада на прах, също както в някакъв кошмар: идеалите, в които си повярвал, любовта, която си усетил, жената, която си възпитал, приятелят, който си срещнал, всичко се разпада на прах… Животът сякаш е един кошмар от привидности, които тутакси се разсейват, щом само ги доближиш…

По леко навъсеното, както винаги, лице на Сеймур наистина е изписана някаква горчивина или болка.

– Зависи как ги доближавате… С какво чувство ги доближавате. От вас се излъчват опасни токове, Уйлям.

– От мене? А с вас не е ли така? Постигнали ли сте вие вярата, любовта, дружбата? Само не ми дръжте лекции, а кажете направо: постигнали ли сте ги?

– И какво от това дали съм ги постигнал, или не съм? Какво може да ви докаже един отделен случай – щастлив или нещастен?

– Не извъртайте. Отговорете направо или замълчете.

– Мисля, че съм постигнал само едно нещо, Уйлям: пътят. Устойчив път който не се руши под нозете ти, от който ясно виждаш целта, по който срещаш само близки хора: едни настигаш, други те задминават… но те са тук, наоколо ти, и не се разсейват, когато ги доближиш.

– Думи… – прекъсва ме Сеймур. – Както винаги: думи… Впрочем вие ми отговорихте. Вие носите у себе си същата празнота, моята празнота, обаче се боите да я видите и от страх да не я видите я запълвате е думи.

– Нека да приемем, че е така, щом това ви успокоява.

– А вие не разбирате ли, че наистина е така?

– Не. И понеже въпросът ви е от такъв вид; че не струва да се лъжем взаимно, ще ви кажа направо: аз наистина изпитвам моменти на празнота. И нямам никакво желание да ги крия от себе си. Вие знаете отлично, че човек не може да скрие от себе си нещата, които носят болка. Как ще ги скриеш, когато болят? Само че за мен това са инцидентни празноти, болестни състояния, сред един, общо взето, здрав и добре запълнен живот. А при вас, изглежда, е обратното.

Сеймур ме поглежда замислено, ала не казва нищо. Сетне запалва нова цигара и посяга към чашата си.

– Ако думите ви са искрени, вие сте наистина щастлив човек, Майкъл.

– Искате да кажете „глупав“.

– Не искам да кажа точно това, но…

– …Но почти. Може и да сте прав. Аз наистина нямам нито навика, нито умението да мисля непрекъснато като вас по всички възможни въпроси на битието.

– Вярно, отвратителен навик – признава съвсем неочаквано американецът.

– Защо? Струва ми се, че на вас тоя навик ви доставя удоволствие.

– Само доколкото ми помага да убивам скуката. Някои от нерви си гризят ноктите, аз пък мисля. Уви, мисленето е нещо значително по-опасно от гризенето на ноктите. И ако то доставяше удоволствие, аз би трябвало да плувам в непрестанно блаженство. Мисленето е винаги анализ, а анализът е дисекция – разсичане, умъртвяване, сиреч разрушаване източника на удоволствие. Ако вие седнете да мислите какви микроорганизми пъплят в тая цигара, каква ферментация и какво гниене се извършва в нея, сигурен съм, че ще престанете да я поднасяте до устните си. Не е ли тъй?

– Предполагам, че при вас е точно тъй. На вас мисленето ви служи не за да разбирате нещата, а за да ги унищожавате. Вашите хирургически операции са призвани не да лекуват, а да умъртвяват. Вие се оплаквате, че държите в ръцете си само трупове, без дори да си давате сметка, че тия трупове са ваше дело. Може би се изразявам малко грубо, обаче…

– Защо? Напротив! – маха великодушно с ръка Сеймур.

А понеже аз млъквам, той забелязва:

– Вие нямате никакъв шанс да ме убедите, Майкъл, и все пак трябва да призная, че приказките ви ми доставят известно удоволствие, може би именно защото са груби и изпълнени с наивна увереност. Това ме освежава, кара ме да подлагам отново на преценка някои истини, до които отдавна съм стигнал и които отдавна са ми омръзнали, Разбира се, горчивите истини ще си останат истини, но за момента вашият наивен оптимизъм наистина ми действува тонизиращо.

– Мерси.

– Не казвам тия неща, за да ви засягам. Чисто и просто ние с вас сме устроени съвсем различно и лично мене това никак не ме дразни. Ще ви кажа дори, че съвсем съзнателно не ви потърсих цели два дни, за да установя за себе си дали ще ми липсвате. И установих, че да!

Сеймур прави знак на келнера, обаче онзи само кима, тъй като в момента е зает със сметката на една съседна маса.

– Аз още от самото начало подозирах, че вие се срещате с мен единствено от приятелски чувства – промърморвам.

– Не, не единствено. Никоя от нашите срещи, включително и настоящата, не е резултат само на приятелски чувства и както вероятно сам сте разбрали, аз трудно мога да бъда причислен към сантименталните хора. И все пак това не пречи приятелските чувства, поне от моя страна, да са реален факт.

„Е добре де, и какво от това?“ – позволявам си да възразя, макар и наум. След което произнасям гласно:

– Нямам основание да се съмнявам в думите ви. Обаче това, което преди малко казахте – за границите ма доверието в нашия занаят, – според мене важи в същата степен и за границите на приятелството.

– Не отричам – кима Уйлям.

А след туй съвсем без връзка запитва:

– Няма ли да ме поканите да видя новата ви квартира? Или тя е само за дами?

– Стига да желаете. Само че тя е на същото ниво, на което е и колата ми… Нещо съвсем мизерно в сравнение с вашия палат.

– Тогава заповядайте в моя палат. Имам десет стаи, от които осем са ми излишни. Коли също може да имате, колкото щете. Впрочем да оставим засега тия неща.

Последната забележка е предизвикана от появата на келнера. Сеймур му заръчва да донесе две опаковани бутилки „Джон Крейби“ и въпреки възраженията от моя страна плаща цялата сметка.

– Надявам се, че две бутилки ще ни стигнат. Знаете, че не обичам пиянството, но понякога се напивам като труп, за да го намразя още повече. В тая ваша мансарда има ли лед?

– Вие сте си изработили съвсем погрешна представа за мансардата ми, ако допускате такава възможност.

– Нищо, ще минем и със студена вода. Когато човек е решил да се напие, подробностите остават на заден план.

* * *

– Може би ще е по-добре да вземем моята таратайка, тъй като само аз знам пътя – предлагам, когато излизаме въоръжени с бутилките от кафенето.

– Защо не? Стига да ме доведете обратно в града. Тъкмо ще ме освободите от необходимостта да карам в един момент, когато това ще ми бъде малко трудно.

Извървяваме в мълчание стотината метра до гарираното на булеварда волво. Сеймур хвърля бутилките на задната седалка и се настанява отпред до мене. Потеглям, но едва съм прекосил Градския площад, и американецът ме спира:

– Знаете ли, не би било зле да поканим и Грейс. Една жена никога не пречи на гуляя дори и тая жена да е Грейс.

– Както обичате.

– Ето, гарирайте тук… Ще се обадя от оная кабина…

Настанявам волвото в единственото празно място между редицата коли, спрени до тротоара. Сеймур слиза и се запътва към телефонната кабина. Наблюдавам под лъча на уличната лампа как се вмъква в кабината, как набира номера и как подир туй се обръща гърбом към мене, сякаш за да ми попречи да отгатна разговора по движението на устните му. Е да, в нашия занаят доверието си има граници.

Малко по-късно наново потегляме, пресичаме бързо все още оживените и добре осветени улици на центъра и навлизаме в обширния и сложен лабиринт на кварталите, предхождащи „моето“ предградие.

– Надявам се, че Грейс ще успее да се оправи – забелязвам, додето завивам в тясна тъмна улица. – Аз самият още не съм научил добре пътя.

– Ако е за такива неща, Грейс винаги се оправя. Тя може да сбърка пътя само генерално… Оня, вашия Път, с главното П.

Изминавам двеста метра в мрачния каньон, дето сме се озовали, и завивам в друг каньон. Откак сме тръгнали, не забелязвам да ни следва никаква кола. По всичко изглежда, че поне засега американецът наистина е прекратил блокадата, като лично се е нагърбил с грижите за мене.

– Какво е всъщност мнението ви за Грейс? – запитва ни в клин, ни в ръкав Сеймур.

– Най-ласкаво.

– Не забравяйте, че въпросът ви се задава от мене, а не от Грейс.

– Най-ласкаво – повтарям. – Наистина тя е малко подтисната и не съвсем добре с нервите въпреки външното си спокойствие. Но предполагам, че за една жена е трудно в едно и също време да живее до вас и да бъде добре с нервите.

Сеймур ми хвърля бърз поглед, после се разсмива с тоя свой внезапен и малко дрезгав смях:

– Какво имате предвид?

– Вашата тиранична натура.

– Ако е това, грешите. Жените обичат най-много тираничните натури. Причината за женските нерви е обикновено доста по-елементарна, Майкъл. Но какво да се прави: аз отделям на една жена не толкова внимание, колкото тя иска, а колкото заслужава.

Не възразявам, понеже половият въпрос не е силната ми страна, и ние известно време мълчим, додето колата лавира из лабиринта на тесните улички.

– Защо сте се забутали чак в тия предградия? – подхваща отново американецът.

– Защото е по-евтино.

– Всъщност кога наехте новата си квартира, ако не е тайна?

– В събота.

– Значи, в събота все още сте вярвали, че позата ви на скромен стипендиант може да има някакъв смисъл?

И тоя път не считам за нужно да възразя.

– Вашата версия за проучвания в библиотеката всъщност още от самото начало не беше особено убедителна – заговорва отново Сеймур, който очевидно се забавлява да анализира като специалист действията на един свой колега.

И понеже продължавам да мълча, той повтаря, за да ме подразни:

– Признайте, Майкъл, че не беше много убедителна.

– На драго сърце, стига и вие да признаете нещо…

– Какво именно?

– Кога установихте истинската ми самоличност?

– Още при слизането ви от влака – отвръща американецът, без да се замисли.

– Затова и версията ми не ви се е показала убедителна.

– Прав сте – кима Уйлям. – Такъв малшанс може да се случи всекиму.

И след къса пауза добавя:

– Вие едва ли сте подозирали, че тъкмо тоя малшанс ще бъде най-големият шанс в живота ви.

* * *

– Виждате сам, че тук е доста скромно – промърморвам, след като съм щракнал електрическия ключ и съм въвел госта в мансардата.

– И най-вече, доста нечисто – кима Сеймур.

Той вдига нагоре римския си нос и предпазливо вдишва миризмата на мухъл и влага:

– Но най-характерната черта на вашия таван, безспорно е задухата. Тук просто няма въздух.

Приближавам до прозорчето и широко го разтварям.

– Така е малко по-добре – кима гостът, като този път насочва носа си към таванския отвор. – И все пак аз ще си позволя да хвърля сакото.

– Чувствувайте се като у дома си!

Сеймур вади от джоба си цигарите и запалката и ги поставя на масата. После съблича сакото и го окачва върху облегалката на един отдавна загубил лака си виенски стол.

В мансардата наистина е доста душно и топлият влажен въздух, който прониква отвън, не изменя съществено положението. Ниски мокри облаци са надвиснали над града, призрачно осветени от мътния му червеникав отблясък.

Свалям на свой ред сакото и се заемам с домакинство, сиреч развивам бутилките и донасям от кухнята чаши и кана с вода, след което сядам срещу госта.

Сеймур си налива два пръста уиски, добавя два пръста вода, отпива предпазливо и с израз на лека погнуса оглежда стаята. Трудно е да се отгатне дали този израз е последица на топлото уиски, или на мизерната обстановка, но така или иначе той доста за дълго се установява върху лицето на американеца.

Всъщност обстановката не е ни по-лоша, ни по-добра от тая на всяка занемарена мансарда: прокъсани избелели тапети, начупен таван, декориран с жълти петна от влага, няколко почти излезли от обращение мебели, плюс вече споменатият мирис на мухъл.

– Както знаете, Майкъл, аз също съм имал години на мизерия и отлично разбирам, че някои хора са принудени да живеят в подобни дупки. Това, което не мога да разбера, то е защо в тях живеят и хора, които не са принудени да го правят.

– Знаете, аз не обръщам особено внимание на туй, което ме заобикаля. Изобщо отношенията ми към действителността рядко са чисто естетически.

– Тук не става дума за естетика, а за чистоплътност – възразява американецът и отново вдига гнусливо нос.

Подир което той повторно отпива от чашата с очевидна цел за дезинфекция. Впрочем това не е глътка, а съвсем скъперническо сръбване и аз не се въздържам да забележа:

– Много плахо почвате вашето напиване.

– Сдържано! – поправя ме Сеймур. – Аз не съм никога плах, но винаги действувам сдържано, Майкъл. Въпрос на тактика или ако щете, на характер.

Той престава да шари с очи из мансардата и ме поглежда:

– И тъй, какъв беше отговорът?

– Кой отговор?

– Тоя, който получихте днес следобед. Защото вие няма да почнете да ме убеждавате, че сте играли на криеница с моите хора само за да изпробвате мотора на колата си.

Той млъква с очевидното намерение да ми даде думата, обаче аз поне за момента не мисля да се изказвам.

– Вие сте съобщили още в неделя вечер в София за моето предложение, Майкъл. Това е съвсем понятно и ни е добре известно. А днеска сте получили по тоя въпрос по-нататъшни инструкции. Това също е понятно и също ни е известно. Така че питам ви: какви бяха инструкциите?

В съвсем дружелюбния външно тон на събеседника ми са се появили едва доловими метални нотки.

– Вие фабулирате доста произволно, Уйлям. Не съм получавал никакви инструкции.

– В такъв случай, какъв е вашият собствен отговор на предложението, което ви направих? Отговорете ми ясно и определено с „да“ или „не“.

– Не.

– Значи, инструкциите са били да се въздържите – кима американецът. – Толкова по-добре. Това ни връща на изходната позиция. Все едно че почваме отначало. Прочее вашето съгласие ще бъде наистина лично ваше съгласие, а не на инстанцията, която е зад гърба ви.

– Вярно. В случай, че има съгласие.

Сеймур не отговаря и поглежда часовника си.

– Грейс нещо се забави – подхвърлям, като също поглеждам часовника си.

– Грейс трябва да се забави – произнася гостът ми. – Преди да минем към гуляя и жените, ние имаме да свършим малко работа. Изобщо налага се да поговорим насаме.

– Мисля, че тия дни ние с вас говорихме почти до затъпяване.

– Наистина. И все пак още не сме стигнали до заключението. При това нещата подир днешния следобед се промениха. Тъй че все пак се налага да поговорим.

– Щом се налага… Дано само Грейс да не се забави повече от необходимото.

Моята реплика сякаш връща Сеймур към някаква забравена мисъл и той подхвърля ненадейно:

– Вие ми отмъкнахте Грейс, Майкъл…

– По-скоро тя се опита да отмъкне мене. Не бих се учудил, ако това е станало по ваше разпореждане. Една невинна инсценировка, също като побоя, когато ми спасихте живота.

– Вие отивате малко далеч в мнителността си – забелязва сухо американецът.

– Вижте, Уйлям: вие сте добър техник, но не се опитвайте да ми представяте техниката си за нещо по-различно от гола техника и да разигравате приятелство или ревност. Всичките ви контакти с мен бяха отначало докрай инсценировки – и Дороти, и ония двамата, глухият и плешивият, и случайните срещи, и вечерта у Тейлърови, и разходките, и обедите, и побоя, и любовта на Грейс, и собствените ви дружески чувства…

– Инсценировки съществуваха – потвърждава спокойно Сеймур. – Вие сам знаете, че подобна операция не се провежда без инсценировки. Обаче имаше неща, които произтекоха не от нашия план, а от обстоятелствата и от вас самия. Такъв беше побоят, за който споменавате. И аз рискувам да изпадна в твърде унизително положение, ако почна да ви убеждавам, че съм влязъл в побоя не по силата на една актьорска задача, а на един човешки импулс. Такъв беше, ако щете, и случаят с Дороти, на която наистина бе възложена известна роля, но която самоволно си позволи да прекрачи отвъд инструкциите или, по-точно, реши да си присвои главната роля и тъкмо затуй, както сам се сещате, бе отстранена от играта. Такъв беше най-сетне и случаят с Грейс. Аз нямах нищо против една ваша дружба с моята секретарка и дотук вие сте напълно прав в предположенията си, само че тоя път и тя, и вие надхвърлихте предначертаното. Вие ми отмъкнахте Грейс и това е един удар, който не бих простил никому другиму освен на вас. Не ви задължавам да го вярвате, но аз ви уважавам като противник почти толкова, колкото ви уважавам и като вероятен съюзник и само затова преглъщам някои неща, което съвсем не е в привичките ми.

– Вие ми разрешавате дружбата с Грейс, обаче се дразните от отмъкването… Тук навярно има някакъв нюанс – подхвърлям доволен, че мога да отложа още за малко централната тема на разговора.

– Нюансът е съвсем очевиден: вие лесно минахте от познанството към връзката и от връзката към пълната хипноза. Вие разрушихте с един замах създаденото от мене с толкова труд, защото, повярвайте, не е никак лесно да направиш от една жена нещо, което да изглежда по-свястно от една жена…

Той замълчава за малко, после допълва някак примирително:

– Впрочем в края на краищата причината не сте вие, а жената. И ако подхванах този разговор, то беше само защото искам още веднаж да ви убедя, че отношението ми към вас е не само служебно. И ако искам да ви убедя в това, то не е за да изстискам от вас някоя и друга капка признателност, а за да ви накарам да се отнесете към думите ми с онова доверие, което те наистина заслужават. Вие говорите за инсценирано спасяване на живота ви, но то съвсем не бе инсценирано и е истинска дреболия, сравнено с тая съдбоносна необходимост да ви спасявам оттук нататък.

Американецът замълчава, изважда от устата си отдавна угасналата угарка, хвърля я в чинията, която ни служи за пепелник, и пали нова цигара. Сетне се обляга на стола си и ми отправя замисления поглед на своите присвити сиви очи:

– Аз подозирах, че ще се обърнете за инструкции към вашия Център, Майкъл. И бях почти сигурен, че смисълът на инструкцията ще бъде отрицателен. И след всички наши разговори предполагах, че крайният ви отговор, с инструкция или без, ще бъде „не“. И тъкмо затуй аз също се обърнах към моята инстанция. И поисках чисто и просто да ви оставим на мира. Безразлично ми е дали ще го повярвате, или не, обаче поисках да ви оставим на мира. Да ударим гъбата на случая „Коев“ и точка. За жалост предложението ми не бе прието. Нещо повече, наредено ми бе в случай на необходимост да мина към най-твърдия вариант. Така че ние с вас сега сме пред прага на най-твърдия вариант, макар и съвсем не по моя вина.

– Това е наистина малко странно: амбициозен човек като вас да предложи едно приключване с пълен дефицит – произнасям, без да давам ухо на последната реплика.

– Не „малко“, а много странно. И все пак нещата стоят точно така.

Той отново ме поглежда замислено и казва със сянка на досада:

– Знаете, Майкъл, аз по начало съм противник на практиката да се трошат хора, и то не по морални съображения, а защото е съвсем безполезно. И ми е дотегнало от такива нареждания да троша хора и изобщо от всички тия късогледи вмешателства на началства, които са хванали хемороиди от седене в кабинетите и познават нещата само по сводки и досиета. Но какво да се прави: твърдоглавието на някои мои шефове е почти равностойно на вашето собствено твърдоглавие. Така че, ако не извършите доброволно това, което ви предлагам, ще се наложи да го извършите по принуда.

– Но с какво право вие или вашите шефове си позволявате да се разпореждате с мен?

– С едно-единствено: правото на по-силния.

– Боя се, че ако седнем да спорим кой е по-силен и кой е по-слаб, това ще ни въвлече в една съвсем безплодна дискусия.

– Става дума за по-силния в сегашния момент и при сегашната ситуация – пояснява спокойно Сеймур.

– Не виждам никаква разлика между сегашната ситуация и коя да е друга. Не забравяйте, че при всички възможни ситуации моят институт се грижи за хората си поне толкова, колкото вашият се грижи за вас.

– Не се съмнявам. Само че за института, който имате предвид, вие не сте вече свой човек – отвръща все тъй спокойно Сеймур.

– Започвате да халюцинирате…

– Не се надявайте на туй, че халюцинирам.

Той замълчава, вероятно за да подсили напрежението ми, смачква угарката в чинията и си налива вода от канала. Сетне я изпива на малки глътки и запалва нова цигара – всичко това, за да подсилва напрежението ми.

– Една кална история… Една наистина кална история, такава е вашата история, Майкъл, макар и не по ваша вина. Вие, мисля, сте се озовали тук във връзка с някой си Тодоров?

Издържам въпросителния му поглед, ала не благоволявам да отговоря.

– Всъщност тази кална история започва не с Тодоров, а с онзи кален човек Соколов. Както знаете, Соколов е получил известна сума от Тодоров, за да поеме функциите на информатор. И нашите хора веднага са решили, че Тодоров без друго е някакъв шеф, и са го притиснали по съответния начин. А после стана ясно, че Тодоров не е никакъв шеф и че познава разузнаването толкова, колкото аз – търговията. Но когато една история почне кално, тя докрай върви кално и затъването продължава. Нашите прецениха, че за издирването на Тодоров ще бъде изпратен човек и че с вербуването на тоя човек ще се реализира целта, която не бе реализирана с вербуването на Тодоров.

– Всичко това ми е известно – кимам.

– Предполагам. Известно ви е навярно и туй, че тъкмо вашият сънародник ви идентифицира още при слизането ви от влака. Не знам обаче дали ви е известно, че той съвсем наскоро ви провали още веднаж.

– Това е вече новина.

– Само една от многото, които ви предстои да чуете. Вие сте изплашили своя познат по време на разговора ви в градината и той се обърна за помощ към нас. Ако позволите една професионална оценка, това е тактическа грешка от ваша страна, Майкъл. Не казвам, че без нея бихте избягнали сегашната ситуация, но все пак това е грешка. Малодушният лесно се плаши, обаче не тъй лесно е да предвидиш ефекта на уплахата. Впрочем нека не се впускаме в общи разсъждения.

Сеймур посяга към бутилката и любезно запитва:

– Искате ли малко уиски?

– Предпочитам вода.

Той понечва да налее на себе си, после се отказва:

– Аз – също. Очевидно и тая вечер няма да излезе нищо от гуляя.

Американецът поема каната и предпазливо налива чашите до една трета, сякаш борави с някакво особено ценно питие. Сетне отпива и подхвърля небрежно:

– Всъщност кога видяхте за последен път Тодоров?

Би трябвало може би да премълча, ала спокойната увереност на тоя човек почва да ми играе по нервите:

– Прощавайте, Уйлям, но макар да ценя вашите ораторски ефекти, предпочитам да ми ги спестите за момента. Ако имате да ми кажете нещо, кажете ми го и не ми задавайте въпроси, чийто отговор ви е добре известен.

– Защо се дразните? – вдига вежди американецът. – Това е само един похват за уточняване на нещата, както и всеки друг. Моят скромен въпрос има за цел да ви разкрие кардиналното противоречие между вашето убеждение и нашата версия. Вие сте убеден, че сте видели Тодоров само веднаж за пръв и последен път. А нашата версия е, че свижданията ви са били две и че при второто свиждане вие сте ликвидирали Тодоров. Ще се въздържа да уточнявам кой в случая е прав: вие или ние. Важното е, че наличните факти изцяло доказват нашата теза. Тодоров е убит и самоличността на убиеца напълно се покрива със собствената ви самоличност.

– Предполагам, че това е втората новина за тая вечер – произнасям, като се старая да изиграя пълно безучастие.

– Но не и последната.

– А не бихте ли могли да ми кажете къде и как точно съм убил Тодоров, защото аз не съм съвсем в течение…

– Защо не: ликвидирали сте го в квартирата му със същия маузер, с който един ден по-рано сте го заплашвали. Подир което сте поставили пистолета и шперцовете си в чанта, а чантата сте заключили в една касетка на гарата. Само че тия ви действия са станали пред очите на неподозирани от вас свидетели. И на всичко отгоре върху пистолета личат ясно следи от кръвта на Тодоров, съпроводени със собствените ви пръстови отпечатъци.

– Вариантът наистина е твърд – признавам неохотно. – Не допусках, че снощи някой ме е следил…

– Защото сте подценили мащабите на проследяването ни. Тук нейде зад тоя дом – Сеймур небрежно посочва към отворения прозорец – се намират някакви бараки и там са били подслонени за всеки случай наши хора.

Американецът ме поглежда със сянка на добре изиграно съчувствие и допълва:

– Това е едно добавъчно лекомислие от ваша страна, Майкъл. Все пак, ако туй може да ви успокои, ще ви кажа, че избягването на тая втора грешка с нищо не би изменило положението ви. При веднаж създадената ситуация ние винаги бихме намерили непоклатими доказателства за извършеното от вас убийство.

– Излишно е да ме убеждавате. Вярвам ви.

– Вън от тия два малки пропуска вие, общо взето, сте оперирали твърде сръчно. И това ми вдъхва надежди за по-нататъшната ни обща работа.

– Обща работа няма да има – възразявам кротко. – Въпреки твърдостта на варианта ви общата работа няма да се състои.

– Не бързайте! – вдига ръка Сеймур. – И не се произнасяйте по един вариант, за който още нямате никакво понятие.

– Значи, има и друго?

– Разбира се. Ние сме едва в началото на приказката. Една наистина страшна приказка, Майкъл. И само от вас зависи дали тя ще си остане страшна приказка, или ще се превърне в страшна реалност.

Той замълчава може би пак с цел да засили напрежението, а може би просто защото изпитва нужда да замени угарката с нова цигара.

– Уликите с пистолета и свидетелите ни дават възможност всеки момент да ви провалим тук, на място. Вие, разбира се, разчитате, както казахте, че вашият институт ще се погрижи за своя човек. Само че както аз на свой ред ви казах, за въпросния институт вие вече не сте свой човек. Относно цялата тая кална история ние сме в постоянна връзка с нашето посолство в София. И последната ни по дата шифрограма гласи: „Тодоров е ликвидиран от Боев. Под заплахата от санкции Боев е готов да отстъпи.“ Налага се да добавя, че шифърът, с който бе изпратено това съобщение, е добре известен на вашия институт. Така че в очите на тоя институт вие сте вече предател, Майкъл. Вие сте вън от професията и няма на кого повече да разчитате освен на себе си, нито тук, нито отвъд.

– Не смятате ли, че малко надценявате доверчивостта на хората от института, за който става дума?

– Съвсем не. И в случая ние залагаме не на тяхната доверчивост, а на тяхната недоверчивост. При старите отношения, които са съществували между вас и Тодоров, и при някои особености на собствения ви характер, една саморазправа от ваша страна едва ли би учудила особено шефовете ви. Колкото до останалото… Независимо от безупречната ви репутация, какво чудно, ако един човек, изпаднал в безизходица, приеме едничкия възможен изход?…

Американецът отброява поредната пауза, за да ми остави време за размисъл, а сетне продължава:

– Одеве, ако си спомняте, ви казах, че съм очаквал да се обърнете за инструкции към София и че съм подозирал отрицателния смисъл на тези инструкции. А нима вие не се досещате, защо смисълът е отрицателен? Нима не се запитвате защо вашият Център се отказва от една тъй изгодна възможност да внедри свой човек в нашия институт? Защото тоя „свой“ човек вече не е считан за свой – такъв е единственият логичен отговор, Майкъл.

Разбира се, аз знам по-добре от Сеймур дали съм получавал инструкции, или не, но тая подробност съвсем не намалява неприятното звучене на току-що чутите новини.

– Вие забравяте – казвам, – че ще започне процес, че тоя процес така или иначе няма да мине за един ден, че следователно ще има доста време, за да се установи контакт между мене и нашите органи, защото този контакт по силата на законите не може да ми бъде отказан, а веднаж установен, нещата без друго ще се изяснят.

– Аз нищо не забравям, Майкъл. Вие сте, който забравяте някои работи. Нима си въобразявате, че ние автоматично и тутакси ще ви предадем на местните власти? Тогава за какво ни е цялата тази операция? Вие ще бъдете предоставен на полицията само ако опитате да ни се изплъзнете или ако бъдете използуван докрай и стане нужда да се отървем някак си от вас. В мига, в който се установи контакт между вас и вашите органи, вие вече няма да имате никаква нужда от подобен контакт. Вие ще бъдете свършен човек, Майкъл.