Текст книги "Голямата скука"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 18 страниц)

– Аз уважавам героичните професии, но не смятам, че героизмът е само техен патент – говореше Тодоров.

– Напразно се засягате – отвърнах. – Нямам никакви претенции за героизъм.

– Криво се изразих. Искам да кажа, че кръгът на хората, които защищават интересите на родината, е много по-широк от вашите служебни среди.

– Съвсем вярно – кимнах. – Докъде ще я докараме, ако само служебно браним родината…

Тая проява на отстъпчивост от моя страна подобри настроението на домакина и той започна от своя страна да ми излага икономическото значение на търговията – външна и вътрешна, – разбира се, в най-общи линии. Изобщо Тодоров говореше с мене в добродушен и леко нравоучителен тон, като се опитваше да ми обясни някои азбучни истини, макар и без голяма надежда за успех.

– И все пак външната търговия е във всяко отношение по-примамлива – осмелих се да забележа по едно време.

Но Маргарита, усетила приближаващата опасност, побърза да възкликне:

– Какво разкошно огледало!…

– Особено когато вие сте отразена в него – добави галантно домакинът.

След което минахме към кафето и бонбоните.

* * *

Часът е шест. Черно-белият параход надава дрезгав и решителен рев сякаш му предстои презокеанско пътуване, макар че всъщност рейсът до Малмьо трае не повече от час. Машините ускорено затракват и корабът бавно се отделя от кея. Дороти е застанала на палубата в елегантния си морски костюм на сини и бели черти, както се полага за едно такова морско приключение. Тя вдига ръка за прощален поздрав и ние с Грейс правим същото от кея.

За щастие пътническият параход тутакси изчезва зад някакви товарни кораби, така че ръцете ни не отмаляват от махане.

– Ще вземем ли такси? – питам секретарката, застанала като мумия до мене.

– За какво ни е? Мистър Сеймур живее съвсем наблизо.

Изминаваме стотина метра по кея и завиваме в широка тиха улица. На срещния ъгъл се издига модерен хотел с фасада от дялан камък и неонова фирма КОДАН.

– Каква мъртвешка външност… – произнася Грейс.

– Вие обиждате хотела ми – забелязвам с укор.

Наистина аз съм се прехвърлил тук, и то само преди един час. Вярно е, че боядисаната с блажна боя фасада на „Англетер“ е значително по-бяла от тая на „Кодан“. Но да плащам такъв разорителен наем само за степента на бялото и за стила на мебелите, съвсем не е в привичките ми.

– Не говоря за хотела, а за склада – уточнява жената.

Тъкмо до „Кодан“ се издига наистина огромно пристанищно депо с мрачна, почти злокобна външност, с безбройни, залостени с ръждиви капаци прозорци и с островърхи потъмнели кули.

– Каква мъртвешка външност… – повтаря Грейс.

– Не допусках, че държите на външността.

Секретарката не отговаря и продължава да крачи с равната си и енергична почти мъжка стъпка.

– Изобщо вашата външност и държане са просто отрицание на името ви – продължавам аз, тъй като доколкото знам английски, Грейс означава не друго, а грация.

– Човек не си избира името сам. Името ви се натрапва от родителите, а държането – от професията – забелязва сухо жената.

– Само че вашето държане е свойствено предимно на тия секретарки, които са надхвърлили петдесетте, стройни са като дъски за гладене и се радват на лошо храносмилане.

Грейс и този път премълчава.

– Подозирам даже, че очилата, които носите, съвсем не са ви нужни.

– О, те са само половин диоптър – произнася небрежно жената, като гледа пред себе си.

– Според мене те не са и четвърт диоптър.

И преди тя да успее да възрази, добавям:

– Чудно е, че не ви е накарал да смените и името си.

Секретарката хвърля малко сепнат поглед през очилата си, а после неловко промърморва:

– Не разбирам какво искате да кажете.

– Всъщност – признавам – вие не сте лишена от известни черти на женственост. Но човек трябва доста да се взира, за да ги различи.

– Интересно как сте намерили време да се взирате в мене, при цялата ви заетост с Дороти.

– При по-добра организация се намира време за всичко.

– Виждам, че при вас организацията е образцова. Едва изпратили бившата приятелка, вие се заемате да си осигурите бъдещата.

– Още не. По-късно. И вероятно не в подозираната от вас посока.

Разговорът продължава все в тоя тон на дружеско заяждане, додето стигаме квартирата на Сеймур. Тя се намира в белетажа на импозантна старинна къща, скрита сред високи дървета. Грейс дръпва ръчката на звънеца, висяща от устата на месингова лъвска глава. А понеже отвътре не се чува никакъв шум, жената още два-три пъти прави опит да изтръгне езика на хищника.

– Странно… Каза, че ще ни чака тук… Нищо. В такъв случаи ние ще го чакаме.

Секретарката вади от чантата си ключ и отваря вратата:

– Заповядайте.

Стаите, през които минаваме, изглеждат необитаеми. Плътни кадифени завеси, спуснати на прозорците, старинни мебели, загънати в бели калъфи, мътни огромни огледала над мраморните камини. Ако тук изобщо някой някога е живял, той трябва да е починал отдавна.

– Вашият шеф също живее в доста мъртвешка обстановка – позволявам си да отбележа, додето крача подир Грейс, която пали лампите и отваря вратите.

– Апартаментът е на един наш познат, който непрекъснато пътува – обяснява секретарката.

Най-после влизаме в помещение, по-обитаемо на вид, в смисъл че завесите на прозореца са вдигнати, мебелите са без калъфи, на малката масичка има бутилки и чаши, а на дивана са пръснати вестници. Това е нещо като кабинет или библиотека: двете стени на стаята са облицовани чак до тавана с лавици, а върху лавиците са подредени книги в старинни кожени подвързии.

– Ще пиете ли нещо? – пита Грейс.

– Защо не.

– Тогава сервирайте си.

Тя прибира набързо вестниците от кушетката, обаче не сяда на нея, а се разполага в едно кресло и тутакси заема обичайната си неподвижна стойка и безучастния съсредоточен израз, сякаш се готви да почне да стенографира. Приближавам се от нямане какво да правя до масичката и си наливам малко уиски в една висока и на пръв поглед чиста чаша. Готвя се да предложа нещо и на Грейс, но решавам да се въздържа, за да не бъда обвинен отново в опит за флирт. Затуй запалвам цигара, вземам чашата си и на свой ред се настанявам в едно от креслата. Погледът ми прелита край строгото лице на секретарката и се установява върху прозореца, дето в светлината на сивия следобед тъмнеят високите дървета.

– Раздялата с любимата, изглежда, ви натъжи – установява по едно време Грейс.

– „Любимата“? Това е за мене непознат феномен.

– А! – възклицава жената с подчертана, ала не особено силна изненада.

– Има, знаете, хора, които никога не могат да изпеят една вярна нота. Аз пък съм от тия, дето никога не могат да изпитат любов.

– Значи, играете на любов. Това е още по-отвратително – отвръща секретарката с равния си безстрастен глас.

– Не играя. С мене си играят.

– Не допусках, че сте чак толкова беззащитен.

– Кажете по-скоро „инертен“…

Тя ме поглежда, сякаш преценява думите ми. Ставам, приближавам се до нея и протягам ръка към рамото й.

– Надявам се, че няма да направите нещо такова, което би развалило нашите добри отношения – произнася тихо Грейс, цялата настръхнала.

Ръката ми, която е застинала неподвижно при дръпването на жената, продължава пътя си и измъква от лавицата зад Грейс един подвързан том.

– Бъдете спокойна – отвръщам, като разтварям книгата. – Няма да допусна нищо такова, което би помрачило нашата взаимна неприязън.

– О, моята е съвсем умерена – забелязва жената. – И тя се отнася не толкова до вас лично, колкото до пола ви. Всички мъже са отвратителни и, уви, необходими. Но това ги прави още по-отвратителни.

– Лакло: „Опасни връзки“ – чета на глас, а после хвърлям поглед на гравюрата с галантен сюжет.

Секретарката става и прави две крачки към мене.

– „Опасни връзки“… – повтарям. – Това говори ли ви нещо?

– Говори ми! – отвръща Грейс.

И ненадейно с привичната рязкост на движенията си ме обгръща през рамото и грубо впива устни в устните ми, сякаш не като израз на любов, а на неприязън.

После пак тъй ненадейно се дръпва и по лицето й се чете нещо като смайване от собствената й постъпка.

* * *

Кралската библиотека със споменалите вече сто и толкова милиона тома, се намира в двореца Кристиансборг. А самият дворец представлява един лабиринт от дворове, аркади и сгради, дето са настанени най-различни учреждения. В състояние съм да дам доста точни сведения за по-важните от тия сгради, тъй като разполагам с подробен пътеводител на Копенхаген, но ще се постарая да проявя твърдост пред изкушението на историческите екскурзии.

Сред тоя сложен ансамбъл на потъмнели от времето фасади и усойни павирани дворове градината на Кралската библиотека представлява един приятен и тих оазис от зеленина.

Освобождавам таксито, влизам в оазиса и се запътвам към централното здание на библиотеката, наподобяващо по-скоро старинна църква, отколкото научно учреждение. Изобщо изгледът на сградата е такъв, та човек трудно би допуснал, че вътре може да се намери като литература нещо по-ново от библията на Гутенберг.

Вече почти съм стигнал дверите на светилището, когато чувам зад гърба ми да спира кола и да се произнася собственият ми псевдоним в английска транскрипция:

– Майкъл!

Това е, разбира се, моят американец с киселата физиономия.

– Извинявам се за снощи – казва той, като излиза от колата, изплюва увисналата на устните си угарка и ми подава ръка. – Бях съвсем забравил за една неотложна визита и стана тъй, че закъснях.

Той очевидно бърза да променя разговора, защото минава тутакси към проблемите на библиотечното дело.

– Каталогът е тук, в този хол… Предполагам, че сте ориентиран.

– Да – кимам. – Вече минах веднаж насам.

– Аз работя ей там – посочва Сеймур крилото вляво. – Вторият етаж, последният кабинет. Като свършите, обадете ми се, ако желаете…

Разменяме по едно любезно кимане и се разделяме.

Каталогът наистина се намира в хола на светилището, но аз само напосоки отварям две-три чекмеджета с надпис „социология“ просто за да се ориентирам в обстановката. Колкото и милиони томове да са складирани тук и колкото сведения да са събрани във всеки един том, сигурен съм, че никой от тях не съдържа онова единствено сведение, което в момента ми е нужно: адресът на Тодоров.

Затова три минути след като съм влязъл от предната врата, решавам да изляза от задната. Озовавам се в някакъв покрит с калдъръм двор, минавам през висок свод, прекосявам втори двор и ето ме на улицата.

– Градският площад! – казвам, като спирам първото появило се такси.

Да откриеш сред големия град един човек, който навярно е направил всичко необходимо, за да не бъде открит – такава е задачата. Да го откриеш, без да главоболиш съответните адресни служби и без да прибягваш до рисковани разпити – такива са условията за изпълнение на задачата.

Като отправна точка при подобно издирване може да се вземе под внимание професията на човека, връзките му, функциите му в момента. Но професията той вече не я упражнява, връзките отдавна са скъсани, а функциите му са именно да се крие. Прочее остава един-единствен заслужаващ внимание факт: парите. Дори да е предал стоте хиляди долара на Соколов, Тодоров разполага с още триста хиляди. А той е достатъчно опитен и предпазлив, за да остави подобна сума в някое импровизирано скривалище. Човек като него, свикнал да работи с банки, положително ще внесе парите по сметка. Само че банките и банковите клонове в тоя град се срещат почти тъй начесто, както и кафенетата.

Освобождавам таксито на Градския площад и влизам в Спестовната каса. В тая каса е вложена най-голямата ми надежда, защото повечето хора по редица причини предпочитат това учреждение пред останалите банки.

– Искам да внеса 500 крони по сметката на господин Тодо̀р, – обяснявам, като заставам пред съответното гише.

Чиновникът се отправя към чекмеджетата с фишовете, преглежда старателно картоните в едно от тях, после се връща:

– Нямаме такъв клиент.

– А! Как е възможно!… – правя учудена физиономия.

Вместо отговор човекът само свива рамене.

Втората банка от дългия списък, който съм направил още снощи, ровейки телефонния указател, се намира малко по-натам на същата улица.

– Тодо̀р ли казахте? – пита чиновникът, додето рови фишовете.

– Да, да: Тодо̀р.

– Нямаме такъв.

Сцената се повтаря с незначителни нюанси в още шест банки, разположени все в центъра. Свойственият ми инат настоява да продължа издирването, но часовникът казва: не. Време е да се върна и да потърся Сеймур. Дори и отдавна вече да не вярва на социологичните ми интереси, той в никакъв случай не бива да отгатва истинските ми задачи.

* * *

Ние сме се разположили на терасата на ресторанта и опитваме вкуса на току-що донесеното „мартини“. От едната ни страна е морето, от другата – зеленината на парка, а по средата се откроява легендарната „Малка сирена“, седнала на края на брега върху огладения от вълните камък и вперила замислен поглед към хоризонта. Подир толкова рекламен шум около това изваяние човек би очаквал да види нещо по-импозантно като скулптура. Но бронзовата сирена е малка не само по години, а и по размери. Затова пък навалицата около нея е доста голяма. Право казано, чужденецът вероятно би отминал статуетката, без даже да я забележи, ако не беше навалицата. Две дузини туристи от различен пол и възраст се стараят да увековечат изваянието с фотоапаратите си, а някои по-взискателни се мъчат да обезсмъртят заедно с него и себе си, като се катерят по камъните и фамилиарно прегръщат бронзовите бедра на девойката, излъскани от подобни манипулации.

– Вижте го това човечество, което се храни с митове – забелязва Сеймур по адрес на групичката туристи. – Още една тема за социолог като вас.

– А защо не за такъв като вас?

– За мене темата е изчерпана. Посветил съм й дори един малък труд, озаглавен „Мит и информация“.

– Моля да ме извините за невежеството…

– О, вие не сте длъжни да следите всичко, което се печата, а и книгата ми не е чак такъв шедьовър, че да заслужава специално внимание. В нея са изложени няколко съвсем елементарни истини и тия истини биха могли да се формулират на две страници. Но понеже в наше време всяко нещо трябва да се доказва, монографията ми представлява не две, а двеста страници.

Сеймур посяга към чашата си, обаче вижда, че тя е празна, и предлага:

– Да вземем още по едно мартини, а?

Той прави знак на келнера и отново се заглежда към групичката туристи край бронзовото момиче, а после премества очи към насрещните докове, дето над сивозелената вода ярко се открояват червените петна на два парахода в ремонт, прясно боядисани с миниум.

Фактът, че американецът изглежда добре осведомен в социологията, досега не ми е правел особено впечатление. Аз също се стремя да изглеждам осведомен, без да съм социолог. Но това, че е публикувал книга, донякъде ме изненадва. Би следвало да призная дори, че ако Дороти не беше ми надрънкала известни неща и ако ситуацията бе по-друга, едва ли бих изпитал определени съмнения относно светското положение и научната професия на тоя човек. Сивите му дискретни костюми с безупречна кройка, скъпите обувки, патинирани тъй, че да не изглеждат просташки нови, макар да са нови, луксозните бели ризи, правени по поръчка, тъмносините или тъмночервени връзки от дебела коприна и дори пренебрежението му към светската етикеция, без да говорим за малките подробности на поведение и държане – всичко това явно е присъщо на Сеймур, а не възприето като мимолетна фасада, и всичко то надхвърля обичайния стандарт на професионалиста разузнавач.

И после – очите. Не знам как точно, обаче съм свикнал да разпознавам професионалиста най-вече по погледа. Тоя поглед, колкото и да се прикрива, носи у себе си една фиксираща острота, една изпитваща те и опипваща те недоверчивост, едно дебнещо търсене и едно спотаено очакване. В тоя поглед има нещо от безпощадния лъч на бойните прожектори, които изследват враждебните мрачини. Сивите очи на Сеймур, когато не са съвсем присвити, изразяват само умора или отегчение. Ако те слуша, той не ти досажда с погледа си, а седи, леко навел глава. Ако те поглежда, когато сам почне да говори, прави го без всяка настойчивост, просто сякаш да провери дали следиш мисълта му. Това не е поглед на професионалист, или е поглед на професионалист от голяма класа, свикнал да се прикрива дори с туй, което най-често ни издава – очите.

Вероятно доловил, че мисля за него, Сеймур се размърдва неудобно на стола си и оправя с небрежен жест кичура коса, паднал на челото му, но продължава да гледа към насрещните докове. Келнерът донася поръчаното мартини и прибира празните чаши. Американецът като че се сепва от унеса, забучва една цигара в десния ъгъл на устата си и щраква запалката.

– Ще потърся още утре книгата ви в библиотеката – сещам се да кажа, макар и с известно закъснение.

– Излишен труд! – възразява събеседникът ми. – Моята книга е просто една мотивировка на тезата, че информацията, която се величае като „човешко знание“ – от периода на първобитната орда, та чак до нашата техническа ера, – не е нищо повече от една все по-сложна система от митове. Всичко е мит – науката, религията, политиката, моралът. Човечеството се е свило в своята митология, както копринената буба се свива в пашкула си.

Сеймур изважда за миг цигарата от уста и отпива глътка мартини. Използувам тая къса пауза, за да кажа:

– Ако правилно ви разбирам, вие се опитвате на нова сметка да защитите тая незащитима теза, наречена агностицизъм…

– Съвсем не – прекъсва ме американецът. – Аз използувам агностицизма като основен постулат, но не се занимавам с него, а с механиката на митотворчеството.

– И каква е същността на тая механика?

– О, това е сложен въпрос. Инак нямаше да са ми нужни двеста страници, за да доказвам възгледите си. Някои митове се зараждат и развиват стихийно, други се създават и популяризират преднамерено. При всички случаи това е въображаемо преодоляване на реалното нищожество. Невежеството ражда митовете на знанието, слабостта – тия на могъществото, зверщината – тия на морала, грозотата – тия на прекрасното. Ето, вижте например оная дама! – Сеймур показва някаква млада жена, седнала с кавалера си през две маси от нас.

Поглеждам нататък, ала не забелязвам нищо интересно. Дамата е с добре направена висока фризура, но с дребно луничаво лице и анемично телосложение. Изобщо една от тия жени, които никой не забелязва освен собствените им съпрузи.

– Човеко-насекомото, както ви е известно, особено се грижи за тоя член от физиката си, който величае с названието „глава“ – обяснява Сеймур. – То грижливо приглажда част от нейните влакна и също тъй грижливо бръсне останалата част, като си въобразява, че по този начин става „красиво“. Женските човеко-насекоми са в това отношение още по-изобретателни. Лишени от реколтата на влакна върху лицето, те удвояват усилията си спрямо космените насаждения по горната част на главата, като ги фризират във формата на истински архитектурни паметници, а когато строителният материал не достига, добавят щедро перуки и изкуствени коси. Е добре, ако човеко-насекомото се смяташе наистина за красиво, щеше ли да прибягва до подобни уморителни козметични процедури? И не е ли ясно, че цялата тая митология на разкрасяването е породена тъкмо от реалната грозота?

– Но самият факт, че човек се стреми да направи себе си или нещата около себе си красиви, вече говори, че той носи една жажда към красотата…

– „Красотата“? Коя, по-точно? Вие знаете, че някога човеко-насекомите на Изтока, противно на нас, са пускали дълги мустаци, а са бръснели до дъно главите си, все с тая същата цел: да изглеждат красиви. А колкото до еволюциите и революциите в женската фризура през вековете – на тия велики процеси са посветени цели томове от изследвания. Можете да ги прегледате при случай в библиотеката.

– Не вярвам, че ще имам сили за подобен подвиг.

– Във всеки случай поучително е. Както и стотиците истории на религиите, на морала, на изкуството. Една непрестанна смяна на принципи, неизменно обявявани за непоклатими и неизменно събаряни подир няколко десетилетия, за да бъдат заменени със също тъй непоклатими и също тъй нетрайни лъжеистини. И след всичко това се намират хора, подобно на вашите идеолози, които имат куража да твърдят: „Това е хубаво, а това – не“, „Това е морално, а това – неморално“. Субективизъм и илюзии, миражи и фикции, една невъобразима салата от бъркотии, които биха били комични, ако не се натрапваха на рояка от човеко-насекоми като система от азбучни истини, ако тоя рояк от човешки бълхи не бе разделян на лагери в името на враждебните един на друг митове и не бе обричан на самоизтребление за защита на тия фиктивни истини.

– Но щом за вас човечеството не е нищо повече от рояк бълхи, какво толкова сте се загрижили за него, та дори сте взели да изучавате и митовете му?

– Защото искам да разбера какво представлява тая гмеж от нищожества обективно, сиреч как изглежда тя не през очилата на собственото си самочувствие, а реално, в тази необятна и безкрайна вселена.

– Е, добре, разбрали сте го. Обаче за какво може да ви служи това откритие практически?

– Нима не разбирате? – отвръща Сеймур на въпроса ми с въпрос.

И понеже мълча, той изплюва угарката и продължава:

– Не ви ли е ясно, Майкъл, че това откритие ми връща свободата, по-точно, вдъхва ми съзнанието за пълна свобода спрямо всички принципи, измъдрени от човешката плесен в нейния порив да прикрие безсилието си?

– Мисля, че същият резултат бихте постигнали и с прочитането на една екзистенциалистична брошура.

– Лъжете се. Четенето няма никога стойността на личното откритие. А екзистенциализмът специално е една илюзия, също като всички останали, една комична поза на мнимо величие, макар и това да е поза на отчаянието. „Отчаян съм, но вижте колко съм героичен в своята безнадеждност!“ Екзистенциалистът обаче дори в тая си безнадеждност се вижда като Сизиф, сиреч като титан, а не като човешка бълха или – ако предпочитате това сравнение – като дървеница…

– Струва ми се, че почваме да навлизаме твърде навътре в паразитологията – позволявам си да забележа.

– Вярно – кима Сеймур. – Темата съвсем не може да ни послужи като предястие към един вкусен обед.

Той отново прави знак на келнера, който, уморен от бездействие, притичва с готовност. На терасата освен луничавата дама и нейният кавалер има само още две двойки, хранещи се чинно под големите синьобели слънчебрани.

– Донесете ни листа!

– Няма ли да чакаме Грейс? – запитвам.

– Не. Тя ще дойде по-късно.

Листът ни бива донесен, обаче не от келнера, а от самия метр д’отел, и това не е лист, а обстойно изложение в тържествени тъмночервени корици. Човекът в бял смокинг разгъва пред всекиго от нас по един екземпляр от изложението, а малко по-встрани оставя и картата за вината.

Цялата тая церемония не произвежда никакво впечатление на Сеймур. Той отмества небрежно червената папка, без дори да я погледне и осведомява сухо метр д’отела:

– За мене бифтек с чер пипер и бутилка червено вино, съвсем сек и много студено.

– За мене същото – добавям, доволен, че съм успял да се измъкна от проучването на документа.

– Едно хубаво бордо, реколта четиридесет и осма година? – предлага угодливо метр д’отелът, за да запази поне част от блясъка на встъпителния ритуал.

– Бордо, божоле, каквото щете, стига да е добро и студено – промърморва нетърпеливо Сеймур.

Онзи се покланя, прибира картите и се отдалечава.

– Даа – произнася американецът, сякаш се мъчи да си спомни за какво е говорил. – Норми на фризурите… норми на политическите доктрини… норми на морала. „Предателство“, „вярност“, „подлост“, „героизъм“ – думи, думи, думи…

– Които имат все пак някакво значение – добавям, тъй като събеседникът ми замълчава.

– Абсолютно никакво, драги мой! Би трябвало да се върнете към създателите на лингвистическата философия, към Хейр или дори към Айер, или даже да прескочите още две столетия назад към Дейвид Юм, за да разберете, че всички тия морални категории са равносилни на безсмислица.

– Не е ли по-добре, вместо да се връщаме към лингвистиците, да се върнем към здравия разум? – предлагам на свой ред. – Вие, примерно, сте американец, а аз – българин…

– Почакайте, знам какво ще кажете – спира ме Сеймур. – Само че дали сте се родили българин, или американец, това е биологическа случайност, която с нищо не ви задължава.

– Дали съм син на една или друга майка, това е също биологическа случайност, но все пак човек обича своята майка, а не чуждата.

– Защото своята е по-грижовна от чуждата. Въпрос на изгода, Майкъл, нищо повече. Ще обичате ли майка си, ако тя без причина ви бие и наказва?

– Няма такава майка, която без причина да бие и наказва децата си – възразявам с тон на специалист, макар че никога не съм имал ни майка, ни мащеха.

– Ще обичате ли родината си, ако тя ви отхвърли? – настоява американецът.

– Родината не може да ме отхвърли, ако аз не съм я отхвърлил.

– Не извъртайте, Майкъл. Допуснете, че по една или друга причина родината ви е отхвърлила. Ще я обичате ли все пак?

– Без съмнение. И с цялото си същество. Нещата, които могат да се обичат с цялото същество, не са толкова много, Уйлям.

– А коя е родината на един субект, чиято майка, да речем, е българка, а баща му – американец? – продължава да упорствува Сеймур.

– Тази, която той си е избрал. Тази, която му е по-скъпа. Във всеки случай човек не може да има две страни за родина. Думата „родина“ няма множествено число на никой език, Уйлям.

– Думата „човечество“ – също – напомня събеседникът ми.

– Вярно. И какво от това?

– О, за мене това е само една граматическа подробност. Но понеже вие държите на морала, сигурен ли сте, че като работите за вашата родина, вие работите за човечеството?

Готвя се да отвърна, когато пред нас изниква келнерът, мъкнещ малка масичка. И тук ще има спиртници и аламинутни номера.

* * *

Обедът е приключил. Келнерът, прибрал сметката, се отдалечава.

– Грейс доста се забави – установявам, след като допивам кафето си.

– Значи, няма да дойде – отвръща безучастно Сеймур. – Можем да ставаме.

Слизаме по стъпалата на терасата и тръгваме по крайбрежната алея, но не към колата, а в обратна посока. Излишно е да уточнявам, че посоката е избрана от американеца, очевидно жадуващ да се поразтъпче подир скромното пиршество. Аз лично бих предпочел да се настаня в плимута, въпреки че пътеката в тоя ранен следобеден час е твърде примамлива с прохладата на зелените сенки и с капризните завои сред дърветата и градинските храсти.

– Надявам се, че мъжката компания не ви досажда… Особено след като снощната бе строго женска… – подхвърля спътникът ми.

– Разнообразието винаги е за предпочитане – задоволявам се да отвърна.

– Сигурен ли сте, че държите на разнообразието?

– Вие, изглежда, внимателно ме изучавате… – измърморвам вместо отговор.

– Може би, но не особено внимателно. Аз изучавам всичко, което е пред очите ми. Една машинална привичка за убиване на скуката. За жалост у вас няма почти нищо за изучаване…

– Много съжалявам…

– Не го казвам, за да ви обидя. Дори смятам, че това ще ви прозвучи като комплимент. Най-интересните за наблюдение хора са хората от второ качество, тия, които са жертви на всякакви страсти и глупави амбиции. Драмата е винаги в патологичните състояния, а не в нормалните здрави организми. А вие сте именно такъв организъм. Човек без страсти, бих казал, дори без лични интереси.

– Защо? Хубавите питиета, а отчасти и хубавите жени…

– Не. Вие не придавате особена стойност нито на едното, нито на другото. И според мене сте напълно прав: и двете са удоволствия от второ качество.

– Защо трябва да бъдем толкова строги? – опитвам се да възразя. – Ако една жена е съблазнителна…

– Жената не е никога съблазнителна. Тя е само жалка. Винаги жалка. Когато видя някоя да кръстосва крака и да ги разголва под носа ми със самочувствието, че разкрива изкусителни прелести, иде ми да забележа: „Пуснала ви се е бримка, мадам!“

– Вие обезглавихте половината човечество.

– Защо половината? Мъжете са не по-малко жалки. Мъжете със своите мании за величие и жените с техните емоции и месечни неразположения, без да говорим за общата у двата пола алчност… Изобщо целият този свят от човеко-насекоми…

– Интересно, къде поставяте себе си? – питам само за справка.

– Точно там, където са и другите. Но когато прогледаш и видиш ясно към какъв свят принадлежиш, това поне те освобождава от комизма на едно глупаво самочувствие.

Сеймур спира на алеята пред една скамейка, прокарва недоверчиво ръка по боядисаната с бяла боя седалка и като се уверява, че скамейката е чиста, сяда нехайно в единия й край. Не ми остава, освен да последвам примера му и да се настаня в другия край.

– Моето щастие или нещастие е, че прогледах твърде рано, Майкъл.

Тая фраза, идваща непосредствено след инсталирването на скамейката, ми внушава, че се касае за късо встъпление към дълъг монолог и аз мислено казвам сбогом на банковите занимания, предвидени за следобеда.

– Оня ден вие ми казахте, че се бия твърде добре за един социолог. Но аз не съм се родил социолог, нито богат човек, а бях уличен хаймана и като уличен хаймана имах достатъчно време да изуча нашето процъфтяващо общество откъм задния двор… Какво ми предстоеше да стана? Прислужник на асансьор или в най-добрия случай дребен гангстер, ако не се бе намесил вуйчо ми и не се бе погрижил за момчето на покойния си брат. Но вуйчо ми, забележете това, се намеси не от филантропия или от роднински чувства, а просто за да има в мое лице един наследник, комуто да завещае милионите си. Всъщност, за да си осигури наследник, той бе прибягнал преди туй до друга операция. Бе се оженил на стари години за някаква млада красавица, с надеждата, че тя ще му роди дете. Но тя не му роди дете, а след като за късо време му измъкна доста пари, поиска развод и издръжка, въоръжена с един железен мотив: импотентност на партньора. Едва тогава вуйчо ми се сети за мене и ме прибра, но не мислете, че започнах да се къпя в реки от мляко и мед. Това бе един страшно стиснат и тираничен старец, който броеше всяка стотинка по издръжката ми и който държеше на всяка цена да стана финансист, за да поема впоследствие ръководството на собствената му банка.

„Не ми говори за банки, Уйлям – забелязвам наум. – Не ме разстройвай добавъчно.“

Сеймур монтира в ъгъла на устните си цигара, запалва я и обтяга дългите си нозе на алеята. Сигурен съм, че единственото, за което съжалява в момента, е липсата на маса, на която да постави краката си.

– Така че принуден бях да запиша финанси, но за щастие скоро след туй вуйчо ми замина на задгробно пътуване, отнесен от сърдечен удар, и това ми позволи да се прехвърля в социологията. Искрено казано, прехвърлих се в социологията не от някакво вродено влечение към нея, а от влечение към красноречието на мистър… нека го наречем мистър Дейвис, който бе професор по история на социологията. Защото тоя мистър Дейвис бе наистина светило на мисълта…