Текст книги "Голямата скука"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)

– И от страх така се обърка, че сложи тристата хиляди в джоба си. А от какво се страхуваше?

– Нали ви казах, следяха ме.

– А на тебе никога не ти се е случвало да те следят…

– Случвало ми се е… но този път…

– Тодоров!…

Призивът е полугласен, ала достатъчно респектиращ.

– Всъщност Джонсън ме посети в хотела още вечерта, след като се разделихме със Соколов. И в първото му предложение нямаше заплахи, а само обещания. Големи обещания. Обаче аз не се съгласих и те затова прибягнаха до шантажа с убийството и всичко друго е точно, както ви го казах, с изключение на тая история с парите, но аз се бях вече уплашил и наистина отмених още на другия ден сделката и внесох парите, преди да взема влака, защото ме чакаше цяло денонощие път из ГФР и не знаех какво може да стане през това денонощие, и бях сигурен, че Джонсън, щом веднъж се е захванал с мене, няма така лесно да ме остави на мира, и затова реших за всеки случай…

– Ясно – казвам. – Ти си капитулирал, преди още да те притиснат. А сега да минем на някои други въпроси.

Въпросите ми са малко на брой и строго ограничени по тема, защото нямам нито време, нито особена нужда да провеждам изчерпателно следствие. Искам просто да се осведомя за отделни подробности, свързани със собственото ми положение и по-точно с действията на противниковата страна. Тодоров отговаря, доколкото може, а аз, също доколкото мога, му помагам да не напуска твърдата почва на фактите и на истината.

– Е, а сега? – промърморвам, след като стигаме до края на въпросника.

Човекът ме поглежда, сякаш не разбира за какво ми е думата.

– Искам да кажа, ако теглим на всичко черта, би ли се прибрал в къщи? Не тук, на Ньоре Зьогаде, а в оня добре обзаведен апартамент в София?

– Ами да… Стига да се намери начин да се измъкна оттук здрав и читав – отвръща той.

После, като помълчава, сякаш размисля, повтаря:

– Да, разбира се: ще се върна, стига да се намери начин…

Но в тона и на двете декларации нещо не достига. Преди ние да теглим черта на престъплението му, този човек сам е теглил черта на родината си.

– Всъщност това си е твоя работа – казвам. – И аз не съм дошъл тук, за да ти оформям паспорта. Адресът на нашето представителство ти е известен. Боя се само, че нещо друго не ти е известно: националната принадлежност е не само задължение, а и привилегия, Тодоров.

– Ами че аз… Нима мислите, че аз…

– Нищо не мисля. Ти си помисли. И ако намериш сили да се разкаеш за предателството си…

– Но аз не съм предател… Нали сам разбрахте, че никого не съм предал!

– Никого освен родината си. Като оставим тая подробност, че предаде и мене.

Старият познат отново млъква. И понеже нямам време за губене, отново питам:

– Какво? Онемя ли?

– Те ме заставиха… – избъбря Тодоров. – Те ме мъкнеха по летища и по гари, и по гранични пунктове, щом само разберяха, че пристига българин. Караха ме да го идентифицирам, заплашваха ме… И когато вие слязохте от влака… Не знам как стана, обаче, изглежда, с нещо съм се издал, защото Стюарт ме хвана за ръката и ми изръмжа: „Ти познаваш тоя човек!“ – и аз, макар че отпърво се опитвах да отричам, но се забърках и…

– Да, да – прекъсвам го. – Забъркването ти е било тъй страшно, че без да знаеш как, си издал дори професията и чина ми. Изобщо ти си от хората, дето, щом се забъркат, извършват някоя подлост. И това е само последната ти подлост. А коя беше първата, помниш ли?

И понеже Тодоров продължава да мълчи, а аз, както вече споменах, нямам време за губене, позволявам си да отговоря вместо него:

– Оная, с Маргарита.

– Но защо се връщате към тия неща? С Маргарита беше съвсем друго… – избъбря полугласно стария погнат.

– Друго беше, разбира се, обаче пак беше подлост. Впрочем да оставим нежните спомени и да се върнем към сегашното. Дотук ти изпълни само две точки от програмата, Тодоров. При това не особено блестящо. Нека се надяваме, че ще се реваншираш с останалите: утре заран първата ти работа ще бъде да приведеш сумата на „Универсал“. Разбрано ли е?

– Да, да. Готов съм на всичко.

– А освен туй нито думица за днешното ни рандеву! Смятам за излишно да те убеждавам, че изпълнението на тия последни задачи е съдбоносно не за мене, а за тебе. Ако не изпълниш първата, съвсем ще си развалиш отношенията с нас, а както вече казах, ние сме по дирите ти и нямаме намерение да те изтърваваме. А ако не изпълниш втората, съществува сериозен риск да натопиш не Боев, а Тодоров. Ти знаеш, че нашата среща, както и да я представиш, ще бъде изтълкувана в доста неблагоприятна за теб светлина от сегашните ти господари.

– Точно така е, прав сте… – бърза да се съгласи Тодоров.

– А сега преброй до сто и се прибирай, да не настинеш.

Ставам и си тръгвам, сподирен от едно едва чуто, но изречено с явно облекчение „довиждане“.

Дали старият познат ще върне парите, това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря положително. И ако съм поставил финансовото условие в скромната си програма, то не е само защото ме боли за тия триста хиляди, а и защото евентуалното решение да бъдат върнати парите е едничката възможност тоя човек да помисли и за собственото си връщане. Колкото до последната точка, тя е наистина съдбоносна за мене, но тук, надявам се, здравият разум на Тодоров ще възтържествува. Ако, разбира се, егоизмът може да се нарече здрав разум.

* * *

Край щедро осветената фасада на „Валенция“ неколцина разкъсвани от вътрешни колебания субекти разглеждат снимките на кабаретните атракция, значително по-привлекателни от самите атракции. Малко по-нататък, до бордюра на тротоара, стои изправена една жена. Една самотна жена, която ме очаква в тъмната нощ, като героиня на стар шлагер.

– Вие сте ослепителна тази вечер – забелязвам галантно вместо поздрав.

Но комплиментът не помага.

– Карате ме да ви чакам точно двайсет минути – заявява Грейс с леден глас, като поглежда часовника си. – Хората наоколо навярно са ме помислили за уличница.

– Явиха ли се клиенти?

– Вие сте първият.

– Искрено съжалявам… Не задето съм първият, а задето ви накарах да чакате… Обаче бях поръчал разговор с България, а той закъсня…

– Разговорът, естествено, беше от съдбоносно значение – забелязва все тъй студено героинята от нощния шлагер.

– По-важно от съдбоносно: финансово. Вие знаете, че не съм богат като Сеймур.

– Тогава защо ще ме водите в това скъпо заведение? – пита Грейс, като неохотно се отправя заедно с мене към входа на кабарето.

– Защото разговорът се състоя. Всичко е наред. А най-важното е, че вие наистина сте ослепителна!…

В сивия си костюм от плътна коприна, с разкошната бяла дантелена блуза и високо вдигнатата черна коса тя действително изглежда добре. Елегантна и пламенна почти колкото един луксозен хладилник.

Програмата в заведението за момента се изчерпва с неистовия вой на оркестъра, който няколко дни по-рано бе отнел последните остатъци от слуха на бедния Хигинс. Изобщо в баналната претенциозност на обстановката всичко си е същото, ако не смятаме публиката, значително нараснала по причина на неделния ден.

Заемаме една малка маса и изпиваме мълчаливо по чаша шампанско, колкото да привикнем към розовия полумрак и към вълнуващото усещане, че отново сме един до друг. Жената вероятно чака да стихне джазовият рев, за да ми зададе един от ненадейните си въпроси, а аз чакам да изветрее лошото й настроение.

Всъщност разговорът ми с България наистина се бе състоял, защото какъв смисъл да пускаш в ход една лъжа, която още утре ще бъде разкрита. Между двете ми вечерни рандевута – онова в тишината на парка и това в саксофонния крясък на „Валенция“ – бях успял да позвъня от хотела на един познат в София и да разменя с него няколко двусмислени фрази, които биха могли да бъдат разбрани, както ви се харесва. Не бих имал нищо против, ако Сеймур ги сметне за допитване във връзка с направеното ми предложение. Това ще му даде илюзията, че съм приел думите му сериозно и че ако бавя отговора, правя го просто защото сам чакам отговор. За момента единствено важното е да спечеля малко време. Голямата ми задача е почти приключена. Остава малката задача от по-личен характер: номерът на изскубването от обятията на Сеймур.

Диригентът на оркестъра маркира края на мелодията с един отчаян замах, който едва не го изхвърля от подиума. И тутакси в настъпилата мъртва до перверзност тишина прозвучава шепотът на Грейс:

– Майкъл, обичате ли ме?

– Вече отговорих генерално на тоя въпрос – отвръщам нежно.

– Не говоря за любов, а за обич, за приятелство…

– А, това е друго. Обичам всички хора. Някои – повече, други – по-малко. Вие сте от тия, които обичам повече.

– А Сеймур от кои е?

– Престанете да ми натрапвате вашия Сеймур. Голям интелект е, съгласен съм, но какво от това?

– Опасен интелект – поправя ме Грейс. – Не е никак здравословно да бъдеш близо до него.

– Опасен?

– Неговият ум е като тия беззвучни машини, които произвеждат инфразвукове, знаете, нали?

– Чувал съм нещо подобно.

– Беззвучни машини, но които произвеждат злотворни звукови вълни и при малка мощност предизвикват главоболие, а при по-голяма – убиват от разстояние.

– Човек трябва да свиква с главоболието – забелязвам, като с почти келнерска ловкост пълня чашите. – По тия места и в тия години малко са нещата, дето не причиняват главоболие.

– Най-интересното е, че тоя студен човек изпитва към вас нещо, което според собствената ви терминология би следвало да се назове „приятелство“. Просто невероятно!…

– Ако се не лъжа, той и към вас има известни чувства, макар и от по-друг характер.

– Сбъркахте глаголното време, Майкъл. Той може би имаше някакви чувства, обаче това бе доста отдавна.

Тя отпива от чашата си и ме поглежда със синьозелените си очи, но тъй разсеяно, сякаш гледа някъде отвъд мене:

– Спомняте ли си онова сбиване в кръчмата? И как Уйлям се спусна да ви помогне? Не друг, а самият Сеймур да помогне някому! Ако не бях го видяла с очите си, никога не бих го повярвала.

– Да не сте очаквали, че ще гледа безразлично как ония ме пречукват?

– Разбира се, това очаквах. Сигурна бях дори, че ще седи докрай като безучастен свидетел, и не от страх, нито от неприязън към вас, а поради навика си да наблюдава живота наоколо като някакъв процес на биологично гниене, с който не заслужава да се цапаш.

– Аз съм наистина признателен, че ми помогна, но не знаех, че жестът му е имал чак такава стойност.

– Ами другият му жест?

– Кой именно? Защото, ако забелязвате, те почнаха застрашително да се умножават.

– Този, по отношение на нас, по-точно по отношение на отношенията ви с мене.

– Но нали сама казвате, че бъркам глаголното време?

– Няма значение. Ако някой друг си бе позволил това, което вие си позволявате, уверявам ви, че Сеймур тутакси щеше да го смачка. И не от ревност, а така, за да се знае, че никой простосмъртен няма право да се докосва до неща, принадлежащи на самия мистър Сеймур. Не, той наистина сякаш е влюбен във вас.

Готвя се да възразя нещо, ала тъкмо в тоя миг оркестърът избухва в предупредителен трясък, чиито интонации са ми смътно познати, а тутакси подир туй на подиума излиза вече известната ми двойка на господарката и камериерката с огледалото и воала.

– Това, струва ми се, ще бъде интересно за вас – забелязвам, след като воят на оркестъра спада до степента на поносимото. – Вие ако се не лъжа, още не сте омъжена.

Грейс наблюдава известно време номера с предбрачната церемония. Сетне отново обръща очи към масата и забелязва отегчено:

– Колко е глупаво…

– Кое? Бракът?

– Не, това, че в наши дни дори съкровените неща са деградирали до фарс.

– Защо фарс! Хубавото тяло никога не е фарс.

– Би могла да си показва тялото и без помощта на венчално було – възразява жената.

А сетне ненадейно произнася ожесточено и сякаш без връзка:

– Ненавиждам Сеймур!

– Ненавистта понякога е доста двусмислено чувство.

– Искрено ви казвам: ненавиждам го без всякакво двусмислие.

– Възможно е. Но с какво да ви помогна? Да го застрелям?

– Да го покорите! Покорете го, изиграйте го, направете го смешен. Сеймур – смешен! Готова съм да платя с главата си за такава гледка.

– Доколкото ми е известно, мъжете се поставят в смешни положения главно от жените. А жената в случая сте вие.

– Това не е женска игра. Не се правете на наивен. Аз дочух днес част от разговора ви.

– Съвсем неволно, разбира се.

– Неволно или не, обаче го дочух.

Тя взема цигара и щраква запалката с една нервност, която при тая апатична жена вероятно е равносилна на психически срив.

– Не мога да се отърва от наблюдение! – въздъхвам уморено. – Отпърво – датската полиция, после – Сеймур, а сега – вие.

– Изиграйте го, Майкъл, надсмейте му се! – упорствува Грейс.

– Не разбирам точния смисъл на терминологията ви.

– Вземате парите, които ви предлага!

– Парите никога не се предлагат току-така. Щом сте ни подслушвали, трябва да сте чули, че Сеймур иска от мене стока, която не съм в състояние да му доставя.

– Но Уйлям няма тутакси да ви притисне, познавам го. Той ще иска да ви купи не само с доларите си, а и с царствения си жест. Ще се постарае да ви обвърже с нишката на признателността. Ще ви поднесе всичко, което е обещал, и дори повече, отколкото е обещал. Ще ви изчаква търпеливо сам да проговорите. Ще ви остави великодушно на спокойствие седмица или месец. А на мене са ми нужни само няколко часа, за да ви прехвърля в една неутрална страна, дето Сеймур не може нито да ни открие, нито да ни стори нещо.

– А вие какво ще спечелите от това? Венчалното було?

– Не ви грози брак, не бойте се – отвръща Грейс.

Поглеждам към подиума и като потвърждение на думите й виждам, че бъдещата булка наистина се отдалечава от мене, заметната с воала, който е достатъчно прозрачен, за да не скрива нищо.

– Ако не желаете, няма да ви досаждам и с приятелството си – добавя жената с цел да ме успокои съвсем.

– Не разбирам тогава мотива на филантропията ви.

– Филантропия? Да знаете само как жадувам да видя провала на този „голям интелект“!

И в един внезапен изблик на дълго подтисканото раздразнение моята дама-хладилник с остър жест счупва чашата за шампанско в ръба на масата.

* * *

И ето ни отново по пустите улици. Стъпки в нощта. Мотиви на стари шлагери от епохата на тангото. Крачим бавно и аз разсеяно слушам равния глас на Грейс, която машинално люшка в ръка луксозната си чанта:

– …В първите дни, когато го отблъсквах, лудееше по мене, а когато отстъпих и станах нежна, побесня… Той иска и досега, подир пет години, да ме има не доброволно, а насила и аз трябва да играя играта, да го отблъсквам и да се съпротивявам, докато той грубо ме обуздава, да играя играта, за да има илюзията, че ме взема насила. Всяко нормално човешко чувство, дори най-сдържаното, е в състояние да го разяри. За него любовта не е влечение, а животински сблъсък и дори да не си животно, длъжна си да играеш на животно… Всъщност той все по-рядко се сеща и за тази игра…

– Може би е искал чрез вас да реализира своя идеал, а вие сте се оказали под идеала…

– Един идеал с очила и ниски токове… Когато Пигмалион е маниак, Галатея може да бъде само карикатура. Но аз не съм Галатея и не желая да бъда Галатея! Аз искам да съм това, което съм, разбирате ли?

– Разбирам, разбирам, само не се вълнувайте. Вълнението съвсем не ви прилича.

– Аз по-добре от вас знам кое ми прилича и кое не. Или и вие почвате като Уйлям да ме обработвате според някакъв ваш модел?

– Не бойте се. Никога не съм изпитвал влечение към скулптурата, а още по-малко към пластичните операции.

Ние сме стигнали съответния ъгъл, отдето трябва да завием към „Кодан“, когато Грейс ме спира:

– Не искам да влизам в една стая, дето ще ни подслушват. Нека отидем другаде.

– Къде „другаде“?

– Където и да е… на брега на морето… или в парка.

„Изглежда, парковете в тоя град служат за сума работи“ – казвам на ума си.

Но вместо туй произнасям:

– Добре, ще вземем такси. Аз тъкмо вчера наех една малка квартира. А понеже днес не е работен ден, не вярвам да са имали време да инсталират апаратурата.

Половин час по-късно ние сме вече в новата ми квартира, която не е нищо повече от един стар и доста занемарен таван. Елегантната дама обаче съвсем не изглежда подтисната от мизерната обстановка.

– Това ми напомня студентските години. Господи, каква бедност и какво спокойствие!

– Щастието на безгрижните дни.

– Кажете: щастието на дните без Сеймур.

– За вас тоя човек се е превърнал в идея-фикс.

– Тая идея-фикс ще стане скоро и ваша.

– Аз все още не съм взел решението си, Грейс.

– А! Вие все още вярвате, че имате право на лично решение?

Фразата е произнесена с обезпокоителна ирония, обаче аз само запитвам гостоприемно:

– Какво ще пиете?

– Нищо. И престанете за бога да се движите насам-натам и да домакинствувате.

Сядам покорно и с едва скрито задоволство на едно изтърбушено кресло, защото в тоя час наистина не ми се домакинствува. Сетне, предчувствувайки, че разговорът навлиза в сериозна фаза, запалвам за разсънване една цигара.

– Вие може би разчитате да вземете самолета или спасителния влак и да офейкате в последния момент. Но вие нямате дори понятие за действителното разписание, Майкъл. Вие стърчите глупаво върху перона на една гара, откъдето никога вече няма да тръгне никакъв влак. Последният влак, тоя, спасителният, замина днес следобед. А други не са предвидени, повярвайте ми.

– Напразно ме плашите, скъпа – отвръщам, като едва подтискам прозявката си. – Аз не стърча на никаква гара и не копнея за никакъв влак. Засега дори тук ми е по-удобно отвсякъде. Особено след като успях да се сдобия и с тоя романтичен таван.

– Тогава за какъв избор говорите? Вие сте се излегнали като последен наивник в устата на Сеймур и на туй отгоре ми говорите за някакъв избор!

– Обаче вие също ми предложихте нещо, нали?

– Да. И без оглед на риска, който поех, като ви се доверих.

– Тогава всичко е наред. Получил съм едно предложение от Сеймур и едно от вас. А да имаш свободата да избираш между две предложения, нима това е малък лукс в тоя свят на ограничени възможности?

Жената ме гледа замислено с бистрите си и студени синьозелени очи, като да преценява какво точно се крие в думите ми, вън от ораторското възклицание за света и възможностите му. После произнася уморено:

– Все пак дайте ми нещо да пия.

ОСМА ГЛАВА

Копенхаген е красив град. Но всеки град, дори и най-красивият, си има своите задни дворове. Защо лично аз съм се настанил тъкмо в един от тия задни дворове, това е отделен въпрос.

Поставям на масичката до прозореца току-що донесените от пекарницата кифли и повдигам съдинката-филтър, увенчаваща кафеника, за да проверя как върви филтрирането. Оказва се, че деликатният процес вече е приключил. Излъчващият пара течен продукт е ароматичен и достатъчно силен, ако се съди по плътния му чернокафяв цвят. Напълвам догоре голямата порцеланова чаша, оставена ми от предвидливата хазяйка, и без да сядам, пристъпвам към закуската.

Доколкото си спомням, в изкуството да правя кафе бях посветен от Франсоаз. Това стана в една уютна вила в околностите на Атина, където американците на свой ред ме посвещаваха в изкуството на шпионажа. Справедливостта изисква да призная, че дължа немалка част от домашното си възпитание на своите противници. Някои са ми преподавали тънкостите на шифрирането и дешифрирането, други – триковете на двойната игра, трети – правилата на светските обноски, а четвърти – идеите на буржоазната социология. И всичко това ми е предоставяно съвършено безплатно, с единственото намерение да бъда вкаран в правия път, сиреч да стана предател.

Унилата гледка, разкриваща ми се през таванското прозорче, додето пия кафето, не може да бъде разхубавена дори от късното лятно слънце, което по чудо продължава да грее над тоя северен град вече втори ден. Зад къщата вместо двор се простира пусто тревясало място, пресечено от жп линия, която, ако се съди по ръждата, от години не е използувана. Мястото, дето тъмнеят само две изоставени бараки, завършва с разнебитена ограда, край която са струпани купища никому ненужна железария. Отвъд тия купища отляво се откроява импозантната табела на гаража, където имах щастието да наема прадядото на колите волво. Отдясно, леко изкривена и самотна като старчески зъб, стърчи тясна висока постройка, върху чийто сляп калкан още личат големите полуизтрити букви на някаква стара реклама. Доколкото мога да съдя по думата, накъсана с най-едър шрифт и която единствено ми е позната, това е реклама на спестовната каса.

Неизвестно защо, предимствата на спестовните каси най-много се рекламират из бедняшките квартали, сиреч сред хората, които имат най-малка възможност да спестяват. Никой не се старае да убеждава богаташите в ползата от спестовността. Разяснителните операции са насочени изцяло към слоевете на малкоимотните. Банковите шефове, изглежда, смятат, че ако известен брой индивиди са бедни, то е само защото не умеят да спестяват. Или може би… Но впрочем това не е моя област. Банките и касите от известно време вече съвсем не ме занимават. Занимава ме друго.

В кафеника е останало още доста кафе и понеже аз съм единственият вероятен консуматор, позволявам си да напълня повторно порцелановата чаша. Грейс се е измъкнала рано заранта, без дори да я усетя. Само лекото ухание на парфюма й все още витае в мансардата, сякаш за да ми напомня, че освен тоя свят на саждиви предградия, на ръждиви железарии и мочурливи места съществува и един друг свят – света на Шанел и Кристиан Диор, на асфалта и неона, на метр д’отелите и сложните скъпи менюта.

Излишно напомняне. Аз се чувствувам в еднаква стенен пришелец както в тоя, така в в оня свят и ако днеска съм тук, а утре – там, то не е по предпочитание, а по необходимост. Понякога дори изпитвам глупавото чувство, че не разполагам със свой свят; че се движа не в световете, а между световете, обречен да патрулирам из тая зловеща ивица, наречена „Ничия земя“, призван не да живея, а да оцелявам, не да творя, а да предотвратявам.

Довършвам с две едри глътки втората порция кафе, поглеждам ръчния си часовник и ставам. Всъщност няма за къде да бързам, макар че днес е понеделник, първият работен ден от седмицата. Да, няма за къде да бързам, макар че ми предстои доста работа. Както съм и очаквал, аз съм грижливо блокиран още от заранта. Разходката до пекарницата ми е дала възможност да се уверя в точността на хипотезата си. Единият брояч караули в насрещния вход, а другият чете вестник в колата си, гарирана двайсетина метра по-нататък. Ако искаш, движи се пеш, ако щеш, вземи такси – ние при всички случаи сме на линия.

И все пак няма никаква полза да кисна повече в тоя таван, освен ако разчитам, че броячите навън ще пукнат от отегчение. Но да накараш един брояч да пукне от чакане е почти тъй трудно, както да накараш един датчанин да пукне от пиене на бира. Прочее грабвам шлифера си, слизам по тясното тъмно стълбище и без да обръщам внимание на двата караула, се отправям към близкото площадче, отдето вземам автобуса за града.

Бих могъл да седна в дъното на автобуса, за да наблюдавам черния форд, който ме следи, ала аз сядам напред. Каква полза да установявам нещо, което и без туй ми е известно. Известно ми е и друго: блокадата едва ли се ограничава с присъствието на тия двама души и вероятно е организирана с такава прецизност, че да осуети всички опити за изтръгване. В джоба ми има два самолетни билета – един за Виена и друг за Будапеща, плюс жп билет за Цюрих и параходен билет за Рощок, но много се боя, че засега тия документи нямат по-голяма стойност от парче стар вестник. Изобщо, както се изразява Грейс, последният влак, тоя, спасителният, вече е заминал. Добре, че гарата все още е налице и не съм се озовал на някое по-неприветливо и по-безлюдно място.

Слизам на спирката до Градския площад и след късо колебание се запътвам към Строгет, колкото да накарам брояча във форда да слезе от колата си и да се поразтъпче. Строгет, както, мисля, вече казах, е отредена само за пешеходци.

Излиза, че не съм познал. Човекът, който тръгва подире ми по търговската улица, не е оня от форда. Това е един от качилите се заедно с мене в автобуса пътници. Преследвачите явно са повече от двама и вероятно поддържат помежду си радиовръзка.

Бих могъл да прескоча до библиотеката, обаче това ще се покаже на Сеймур съвсем смешно. Не че мнението на Сеймур ме интересува особено, ала човек не бива да се показва по-глупав от необходимото. Невинната ми игра на стажант-социолог е отдавна разкрита, следователно излишно е да я продължавам. По-добре да играя тая роля, която в случая се предполага, че ще играя. Един човек, убиващ времето, додето чака пристигането на съответната инструкция. Досадна, но полезна роля, доколкото ще успокои противника и ще притъпи прекалената му бдителност.

С тия мисли се настанявам пред първото срещнато кафене и си поръчвам чаша еспресо, за да видя каква е разликата между домашното и серийното производство на това деликатно питие.

* * *

Шляенето ми по заведенията и търговските улици трае почти до два часа. Това е за мене огромна загуба на време и все пак подобно на изоставащите с плана предприятия аз живея с надеждата, че ще мога да наваксам нещичко в края на годината или по-точно в края на работния ден.

Додето харча дребните си пари по кафенетата или зяпам по витрините, зад гърба ми последователно се сменят трима броячи, различни по външност и еднакви по поведение. Изобщо следенето е неотстъпно, обаче доста тактично и не прекалено зорко.

Към два часа се отбивам в хотел „Кодан“, за да прибера багажа си и да уредя сметката. Предположението, че ще намеря при портиера някаква бележка от Сеймур или от Грейс, не се оправдава. Натоварвам куфара си в едно такси и се отправям към новото си местожителство в стария таван. Беглият поглед през задното прозорче на таксито ме убеждава, че проследяването следва мирния си ход. Колата, която ме сподиря, вече не е черният форд, а един черен опел-капитен. Тия хора явно са решили да не скъпят средствата, само и само да не ми се случи нещо.

Подир кратка почивка в домашния уют на мансардата, решавам повторно да изляза и да посветя остатъка от деня на пазаруване. Съвсем нормално е, мисля, когато си се сдобил с квартира, да се погрижиш и за нейното обзавеждане.

И тъй, правя малка обиколка на кварталните магазинчета, придружен от поредния брояч. Представителите на датската полиция ме следваха на дистанция от петдесетина метра, но хората на Сеймур, белязани от тоя страшен бич на нашето време – недоверието, – се придържат към дистанцията от трийсет метра. Все пак успокоени от безобидното ми шляене през деня и от баналните ми домакински занимания в тоя момент, те не прекаляват в недоверието си дотам, че да влизат с мене и в дюкяните.

В току-що купената найлонова мрежа последователно се настаняват две бутилки уиски, една кутия сухи бисквити, няколко евтини чаши, миниатюрна метличка и пакет цейлонски чай. Всичко това ми е напълно излишно, освен може би уискито. Най-излишна обаче и, нека добавя, най-скъпа е машинката за изстискване на плодове. Аз изобщо рядко ям плодове и нямам никакво намерение да правя сокове, след като те се намират готови на пазара в такъв значително по-привлекателен вид като виното. Въпросът е там, че тъкмо в магазинчето за кухненски апаратури ми се отдава да открия това, което в момента единствено ми е необходимо: един телефонен апарат, и то поставен на такова място, че не би могъл да бъде съзрян от улицата.

– Мога ли да телефонирам? – запитвам, след като съм умилостивил с покупката си човека, застанал с димяща на устните пура зад тезгяха.

Онзи великодушно махва с ръка към апарата в ъгъла, изважда пурата от устата си и на лицето му се изписва усмивка на лъчезарно удоволствие. За разлика от жеста усмивката не е по мой адрес. В магазина току-що е влязла дама на средна възраст и с бюст, значително надхвърлящ средното ниво.

– О, госпожо Петерсен!… – приветствува я стопанинът и тутакси се впуска в любезни словоизлияния, които нито разбирам, нито ме интересуват, защото сега или никога е моментът да се справя с една от изоставащите в плана ми задачи.

– Г-н главният директор? – запитвам полугласно, като набирам номера. – Обажда ви се Зидаров… Надявам се, че си спомняте… Става дума за капарото срещу поръчаната стока… Предполагам, че днес сте го получили… Не сте получили нищо до тоя момент?… В такъв случай вероятно утре или други ден ще получите сумата. Прощавайте.

Оставям слушалката и се измъквам от магазина, без дори да бъда забелязан от стопанина, който продължава да обстрелва с любезности госпожа Петерсен и с погледи – бюста на същата, любезности и погледи, радващи се очевидно на пълна взаимност.

След телефонния разговор по-нататъшното ми пазаруване губи всякакъв смисъл. Установявам се прочее в малката бирария на площадчето до автобусната спирка и с помощта на две бутилки „тюборг“ поглъщам сухия бифтек, призван да ми служи за обед и вечеря едновременно. През стъклото на витрината, до която съм седнал, се вижда само мършавата листовина на няколко подстригани дръвчета и по-нататък – огромните букви на познатия ми вече призив „Коли под наем“ над входа на познатия гараж. Единствената подробност, заслужаваща някакво внимание в целия този пейзаж, е фигурата на човека в сив костюм, облегнат на едно от дърветата и потънал в четене на вестник. Фигурата на дежурния брояч.

И тъй, капарото от триста хиляди не е внесено. Въпреки тържественото обещание Тодоров не е изпълнил третото задължение от програмата в четири точки. В такъв случай каква е гаранцията, че ще изпълни четвъртото, сиреч онова, което за мене е от жизнена важност? Гаранция, разбира се, няма. Гаранциите ги дават само когато купуваш домакински уреди, като например някоя преса за изстискване на плодове. Ако бъде притиснат или ако реши, че това ще му донесе изгода, Тодоров може винаги да доложи, където не трябва, за състоялата се не по негово желание нощна среща с другаря Боев. Надеждата ми е, че това още не е станало и че няма да стане в най-близки дни. Надеждата ми е най-вече, че Тодоров ще се въздържи да спомене за предадените ми филми. Той не ще спечели нищо от разкритието на тая подробност и, предполагам, е достатъчно умен да разбере, че подобно разкритие ще бъде за него равносилно на самоубийство. Що се отнася до останалото, засега то не е толкова важно, включително и доларите, макар че те са триста хиляди на брой.

Келнерката с механична усмивка поставя пред мене крема, който съм имал лекомислието да поръчам и който от два метра излъчва упойващо ухание на бадеми. В тоя град всички сладкиши притежават този аптечно-химически мирис на бадеми и даже не само сладкишите, но и супите, и дори някои месни ястия, като че ли телетата и говедата тук се угояват изключително с бадемови ядки. Заемам се унило с белезникавия крем, напомнящ с дъха си ужасната смърт чрез отравяне, и в същото време разсъждавам, че може би не е трябвало да поставям на Тодоров тая трета задача – да върне доларите. Преди всичко парите са такова нещо, че веднъж взети, много трудно се връщат. А когато са взети по нечестен начин, те още по-трудно могат да бъдат върнати доброволно. Но има и друго. Веднъж заплашен от санкции, в случай че не възстанови капарото, Тодоров ще бъде изкушен вероятно от мисълта да се укрие от нас, като промени местожителството. А понеже това не би могло да стане без знанието и съгласието на новите му шефове, предателят ще трябва да ги убеди в необходимостта от тая промяна. А за да ги убеди, ще бъде нужен мотив. И какъв друг мотив би могъл да измисли тоя човек освен реалния: „Боев успя да ме надуши и ме заплаши с ликвидиране.“ Така ненужното и неуместно поставяне на третата задача води до неизпълнението и на оная, крайно нужната – четвъртата.

Назад к карточке книги "Голямата скука"