355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Богомил Райнов » Голямата скука » Текст книги (страница 16)
Голямата скука
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 21:02

Текст книги "Голямата скука"


Автор книги: Богомил Райнов



сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)

– Като Тодоров.

– А защо не? Да не би работата на Тодоров да стои с нещо по-долу от твоята?

– Не исках това да кажа.

– Знам добре какво искаш да кажеш. Ако желаех да ида при Тодоров, щях да го направя и без да се допитвам до тебе. И ако някой ден го направя, да знаеш, че вината ще бъде само твоя.

– На тоя свят всеки сам отговаря за постъпките си – забелязвам. – Аз – за моите, ти – за твоите. И не виждам защо трябва да говорим за вина. Моят избор, поне що се отнася до професията, е окончателен. Твоят, що се отнася до брака – предстои. Направи го, и точка.

– Това исках да знам – каза сухо Маргарита. – Да ставаме, ако нямаш нищо против.

Станахме и аз я изпратих до квартирата й и това беше последната наша среща, защото Маргарита побърза наистина да направи избора си и да се озове при Тодоров.

По алеята, дето съм се разположил, приближават две малки същества – дете и куче. Момиченцето тича напред с нахапана кифла в ръка, сподирвано от кучето. Понякога детенцето спира и поднася кифлата към влажната муцуна на животното, за да го подразни, а после отново побягва. Кучето явно не изпитва никакво влечение към кифлата, но сподиря момиченцето, колкото за да участвува в играта.

Двете малки същества стигат до моята скамейка и спират, без да ми обръщат особено внимание. Момиченцето се покатерва на скамейката и поставя кифлата до себе си, готово тутакси да я грабне, ако кучето посегне към лакомството. Ала кучето само го подушва, отмества влажната си муцуна встрани и наостря уши: отвъд храсталака се раздава женски вик:

„Евелина! Евелина!“

Детето пропищява нещо в отговор и се спуска назад по посока на вика, сподиряно от кучето. Оглеждам се като крадец, вземам наръфаната кифла и се отправям в обратна посока.

* * *

Една кифла при моето положение е цял разкош, но трудно може да засити глада за цял ден. И все пак благодарение на кифлата съботата минава значително по-леко от неделята.

Тая неделя аз обикалям чак до вечерта измъчван от глад из околностите на града. Отначало избягвам шосетата и се движа по пътечките сред полето, а после не издържам на изкушението и поемам край шосетата с надежда, че ще открия в крайпътния ров остатъци от ядене, захвърлени от някоя кола. Обаче хората в тая страна или не се хранят по време на път, или имат навика да изяждат всичко докрай, защото единственото, което откривам, са няколко празни бирени бутилки.

Когато безкрайният ден най-сетне свършва и мракът се сгъстява в задоволителна степен, аз се насочвам към една предварително избрана ферма, заобикалям я и се вмъквам през оградата от бодлива тел в ябълковата градина. Плодовете са едри, тежки и студени и аз ги ловя пипнешком сред влажната листовина на ниското дръвче и ги трупам в пазвата на комбинезона, като потръпвам леко от хладния допир. Пазвата става все по-тежка, но аз продължавам алчно беритбата, додето в мрачината се разнася кучешки лай. Кучето може би съвсем не лае по мой адрес, ала аз нямам намерение да проверявам по чий адрес лае и отново се промушвам през бодливата тел, като придържам с една ръка отвора на комбинезона, за да не се изсипят ценните плодове.

Едва излязъл сред полето, захапвам един от тия ценни плодове и с леко разочарование установявам, че е кисел и твърд като дърво. Обаче колкото и да е кисел, това е храна, това е нещо, което може да се яде, и аз по целия път гриза жадно ябълки и стигнал до бараката, продължавам да гриза и да тъпча стомаха си, додето усещам в него тежест, която напомня на преяждане, но не и на пресита. „Все пак залъгах глада“, казвам си успокоително и в същия миг усещам, че по хранопровода ми се въззема една отвратителна киселина, и едва успявам да изскоча навреме от бараката, за да повърна.

Половината от нощта минава в борба с отвратителното чувство на повдигане, а останалата половина – в борба с пробудилото се наново чувство на глад. Навън току-що се е разсъмнало, когато потеглям с треперещи нозе към предградието, защото разбирам, че не съм в състояние да издържа още два дни без храна.

Точно в подходящото време, сиреч няколко минути преди началото на работния ден, аз се озовавам до набелязаната цел. Това е същото онуй мрачно депо, за което Грейс бе казала, че има „мъртвешка външност“, и в съседство с което се намира бившият ми хотел „Кодан“. Избягвам пътя край хотела и стигам до двора на депото от срещуположната страна. Портиерът, седнал пред вратата на стаичката си, чете заранния вестник.

– Чух, че търсите носачи… – промърморвам, като се приближавам.

Онзи вдига очи от вестника и ме оглежда, без да бърза с отговора, както и подобава на един портиер.

– Документи имате ли? – запитва пазителят на депото подозрително.

– Имам.

– Тогава вървете в канцеларията да ви запишат. Ето, оттук, оттук!…

Поемам по циментовата пътека, която портиерския пръст настойчиво ми сочи, и завивам зад сградата. Вратата на канцеларията е тутакси зад ъгъла на зданието, но аз я задминавам транзит и излизам пред вече отворените врати към пристанището. Документи… Като че ли претендирам за директорски пост… Моите документи са на дъното на канала. И слава богу, защото от тях не мога да чакам нищо освен неприятности.

Тръгвам по кея. Тук и там се появяват камиони и електрокари, а дългите стоманени скели на крановете вече движат показалците си над туловищата на търговските кораби. Пристанището влиза в обичайната си суетня и аз решавам, че окончателно съм пропуснал възможността да се включа в тази суетня срещу скромно заплащане, когато зървам няколко души, изправени пред входа на един склад. Заемам място в редицата и пет минути по-късно стигам до масата, дето луничав младеж с очила попълва списъка на надничарите.

– Работата е еднодневна – предупреждава луничавият, като ме поглежда бегло, колкото да прецени физиката ми.

Той казва това на английски, тъй като от опит знае, че хората, говорещи датски, едва ли ще дойдат тук да пренасят каси.

– Жалко – отвръщам, като всъщност мисля обратното.

– Името ви?

– Бранкович.

– Югославянин?

– Сърбин – отвръщам, за да бъда по-точен.

– Двайсет и пет крони – съобщава младежът, като вписва името ми и кима към следващия.

Работата на пръв поглед се оказва нищо и половина. Подемният кран изтегля касите от трюма на кораба и ги поставя върху платформата на електрокара. Електрокарът ги доставя в склада. А тия, като мене, трябва да преместват касите от платформата на гърба си и да ги пренасят до съответната купчина.

Едничкото неудобство е, че всяка каса тежи към петдесет килограма. При нормални условия вероятно не бих се смутил пред това неудобство. Само че при нормални условия едва ли ще се заема да пренасям каси. А сега, както съм изтощен от глад, товарът тегне върху гърба ми с удвоено тегло и аз го мъкна с потреперващи нозе и заедно с него мъкна страха, че може ненадейно да падна и тутакси да бъда изхвърлен от склада като субект, негоден за мъжка работа.

Вече пренасям четвъртата или петата каса, когато забелязвам, че някакъв млад юначага с моряшка фуражка внимателно следи действията ми. Отнасям касата до купчината, сподирян от юначагата, и чувам зад гърба си напътствуващия му глас:

– Така, така… Постави я тук… Внимателно… А тъй!

А когато се изправям, запитва:

– Каква националност? Италианец?

Поклащам глава отрицателно.

– Испанец?

Отново поклащам глава и за да не държа по-дълго юначагата в неизвестност, промърморвам:

– Сърбин.

– А, югославянин!… Чудесно! – кима добродушно непознатият.

Сетне внезапно опира юмрук в гърдите ми и изръмжава:

– А сега, махай се!

Промяната в тона е тъй неочаквана, че аз го поглеждам, сякаш не разбирам значението на недвусмислената команда.

– Махай се, не чу ли?… Такива, като тебе ни подбиват надниците! Двайсет и пет крони, нали? С двайсет и пет крони само отрепки като тебе могат да живеят. Хайде, марш, додето не е почнал кадрилът!…

При друго положение бих се позаинтересувал да видя как е в кадрила този юначага. Но както споменах, при други условия аз навярно бих се намирал и на друго място. А сега ако има нещо, което да ме плаши най-вече, това е скандалът и неизбежната при всеки скандал полиция. Затова обръщам гръб и без дори да се опитвам да предам достоен вид на отстъплението си, напускам склада.

Прекарвам деня излегнат върху камъните на един глух кей в очакване да се смрачи достатъчно, за да поема обратния път. Слънцето грее съвсем прилично за едно есенно слънце и камъните са топли, и аз успявам поне от време на време да убивам глада с откъслечна дрямка. А когато слънцето се скрива, решавам, че гордостта ми е спаднала в достатъчна степен, за да мога да навестя пазарището на Фредериксброгаде.

Лошото на това пазарище е, че е близо до центъра. А хубавото му, че е богаташко пазарище. Привечер, когато сергиите се разтурят, на местата, определени за изхвърляне на смет, се натрупват внушителни купчини, дето освен амбалаж може да се открие и известно количество развалени хранителни продукти.

Озовавам се на тържището тъкмо когато последните продавачи прибират стоката си в камионетките. В касите за отпадъци наистина се оказват немалко питателни неща и първата ми работа, след като съм изял две полуизгнили праскови, е да се въоръжа с голяма кесия, за да натрупам и запаси.

Додето разделям вниманието си между събирането на запаси и задоволяването на глада, сещам се за думите на една своя позната, която не бе лишена от житейски опит: „Ако животът ти поднася узрял, но изгнил от едната страна плод, защо трябва да хвърляш тоя плод, вместо да отстраниш гнилото и да изядеш останалото?“ Съвършено вярно, скъпа Дороти. В момента ние с вас сме на едно мнение по въпроса.

Напълвам добре кесията и стомаха си и се готвя да изчезна в съседната улица, ала едва стигнал до ъгъла, спирам и се дръпвам назад. От черния елегантен плимут, гариран двайсетина метра по-натам излизат Грейс и Сеймур и се запътват към насрещния бар, над който сияе червен неонов надпис „Тексас“. Лицето на американеца е, както винаги, леко навъсено, а външността на секретарката му отново е придобила предишния си строг изглед – тъмен костюм, прибрани в кок коси и очила.

Една крачка повече, и двамата без друго биха ме забелязали. За щастие тая крачка в повече не е направена. Двойката влиза през автоматично отварящата се врата в бара, а аз отново поемам, само че в обратна посока, като стискам добре напълнената кесия до гърдите си. Изобщо всичко е наред, ако не смятам шепота на Сеймур, който неприятно дразни ушите ми:

„Да се храните с огризки? Не ви ли е срам, Майкъл! Вие предпочитате огризките пред вечерята, която ви чака в «Тексас»!“

„Не ми е за пръв път, имал съм и други лоши минути, Уйлям – отвръщам аз на ума си. – Такива са рисковете на професията.“

„Само че вие не сте вече в професията – продължава да шепне американецът. – Вие сте вън от професията, зачеркнат, прогонен, анатемосан.“

„Аз ще бъда зачеркнат тогава, когато дойда при вас. А това, все едно, няма да стане. Така че вървете по дявола, драги!“ – пожелавам му аз приятелски, като продължавам пътя си.

* * *

Обилната вечеря, макар и не приготвена в „Тексас“, се е отразила добре на съня ми и аз се събуждам доста късно на следния ден у дома си, в ъгъла на гнилата барака. Откритието, че в кесията още се намират няколко полуизгнили праскови и парче смачкано сирене, придава известна жизненост на самочувствието ми. Но това, което най-много повишава настроението ми, е мисълта, че днес е вторник. Отново вторник. Най-сетне вторник.

След един прекаран в безделие ден и подир едно двучасово предпазливо прекосяване на града, аз се озовавам точно в седем без три минути на Вестерброгаде, задръстена, както винаги, в тоя час от коли и пешеходци. Малко по-късно минавам и край входа на „Тиволи“. Минавам веднаж, втори път, трети път, защото няма и помен от човека с каскет на карета и самолетна чанта.

„Хайде, прибирай се! – казвам си. – Какво чакаш? Да те задържат ли?“ И завивам в първата странична улица.

А в ушите ми отново се разнася дразнещият шепот:

„Вие сте вън от професията, Майкъл. Не го ли разбрахте?“

ДЕСЕТА ГЛАВА

Гладът не ме мъчи вече твърде. В този град, след като си се освободил от излишното бреме на гордостта и гнусливостта, има винаги начин да задоволиш глада си. Аз почти всяка привечер прескачам до пазарището на Фредериксброгаде и макар да ми втръсва да се храня само с полуизгнили плодове и с някоя кутия сирене, смачкано при пренасянето, поне съм сигурен, че не ме заплашва гладна смърт.

Не ме измъчва и страхът. Откритието, че Сеймур все още се намира в Копенхаген, разбира се, не е приятно, обаче аз съм добил вече такъв вид, та вероятно дори да се сблъскам с американеца, той няма да ме познае. Когато случайно виждам изображението си да се мярка в огледалото на някоя витрина, имам чувството, че срещам погледа на чужд човек. Един угаснал поглед върху изпитото лице на един брадат субект, загърнат в някаква лишена от цвят дрипа.

Единственото, което ме измъчва, са разговорите със Сеймур. Аз все по-често се улавям, че водя такива безсмислени разговори, и не само със Сеймур, но и с най-различни други хора, живи и мъртви, далечни и близки. Аз разговарям с Любо и Маргарита, с генерала и с Борислав, с Грейс и Дороти и дори с Тодоров. „Престани – казвам си. – Престани, защото почваш да откачаш.“ И аз преставам, но само за малко, само колкото за да сменя събеседника, а после отново се улавям, че бъбря с някого.

Разбира се, най-неприятното е, когато бъбря с американеца. Аз, естествено, нямам никакво желание да бъбря с него и обикновено диалогът ни започва с това, че го съветвам да се маха от очите ми, но той не се маха, а без да обръща внимание на ругатните ми, пита: „Ще обичате ли майка си или родината, ако те ви отхвърлят, Майкъл?“

„За ваше сведение, майка ми предварително ме е отхвърлила, Уйлям, Аз нямам майка.“

„Вие нямате нищо и никого“ – кима американецът.

„Грешите. Аз имам родина.“

„Тя се е отказала от вас. Също като майка ви.“

„Родината не може да се откаже от тебе, ако ти не си се отказал от нея.“

„Стават и грешки“ – подсмива се Сеймур.

„Грешките са само в привидностите. Само на повърхността. А аз вече не съм в положение да бера грижа за привидностите. Аз знам за себе си, че имам родина и това ми е достатъчно.“

„Любов от разстояние – продължава да се подсмива американецът. – Вие така и ще си умрете, на разстояние един от друг.“

„Аз ще умра, не тя! – уточнявам. – А додето тя е жива, значи, и аз не съм съвсем мъртъв.“

„Думи, думи думи – избъбря презрително Сеймур. – Вие трупате думи, за да скриете празнотата си. Празнотата у себе си. Празнотата около себе си. Вие сте сам, Майкъл, забравен и изоставен от всички. Ако бяхте малко по-чувствителен, отдавна бихте се хвърлили в канала.“

Тая мисъл, да се хвърля в канала, наистина понякога се мярка в главата ми, додето, седнал в ниския върбалак, наблюдавам течението на мудните кални води. Една твърде примамлива мисъл, защото всичко ще свърши изведнаж по възможно най-простия начин – и умората, и гладът, и най-вече разяждащото съмнение, че нашите са повярвали в лъжата. Само че удавянето е невъзможно. Аз знам да плувам. И знам да понасям. И изобщо не съм чувствителен, както би казал Сеймур. А ако подобни мисли все пак ме спохождат, то е навярно, защото почвам да откачам. Съвсем частичио, разбира се. И само от време на време.

* * *

Една вечер, когато се връщам от пазара на Фредериксброгаде с пълната кесия, срещам Маргарита. Тя се появява съвсем неочаквано от сянката на глухата уличка и аз напразно се опитвам да прикрия мизерния пакет и да дам вид, че просто съм тръгнал да се поразходя преди лягане.

Но Маргарита сякаш не забелязва кесията и очевидно също е смутена от неочакваната среща, защото някак стеснително ми се усмихва.

– Е, какво е детето? Момче или момиче? – питам със смътното чувство, че вече съм й задавал тоя въпрос.

– Никакво не е – казва едва чуто жената, като отмества поглед встрани. – Разведохме се…

– Разведохте се?

– Всъщност искам да кажа… разделихме се… Живяхме само два месеца и се разделихме, преди да сключим брак… така че не стана нужда да се развеждаме…

– Е, само това не допусках – промърморвам.

– И аз не го допусках, но така стана.

– Искаш да кажеш, че те заряза?

Тя мълчи и от мълчанието й е съвсем ясно какво иска да каже, а после ме поглежда, сякаш очаква да чуе нещо не за Тодоров, а за нас двамата, нещо като: „Хайде ела да вървим в къщи“ – или друго от тоя род, обаче аз не произнасям нищо от тоя род, защото това значи старите истории отново да се повторят с претенциите и недоволствата, и натякванията. Тъй че двамата продължаваме да мълчим и тя продължава да ме гледа, додето аз гледам нейде встрани, а когато най-сетне вдигам поглед, разбирам, че съм сам в тъмната улица, прислонен да си поема дъх до една ограда.

„Не, ти наистина не си добре – мърморя, си, – макар че вече нямаш никакви причини да не си добре, защото разполагаш с храна, и ако не си добре, то е само поради бръмбарите в главата ти.“

Продължавам в тъмното и едва постепенно си спомням, че тая въображаема среща преди малко наистина се бе състояла, само че не преди малко, а много отдавна, една заран, когато отивах в министерството. Тогава именно тя ми каза, че Тодоров я е изоставил. Тя ми каза това и млъкна, като чакаше да взема отношение по въпроса и изобщо да почна отново да се занимавам с нейните въпроси, сякаш това беше мой дълг до живот и сякаш нищо не бе се случило. Тя не се сети дори за едно извинение или за една уговорка, че вече няма да ми натяква, а просто стоеше и чакаше да я извадя втори път от батака и аз вероятно наистина бих се опитал да го сторя, ако не чувствувах, че няма да извадя нея, а самичък ще хлътна, тъй като имаше неща, по които не се разбирахме с тая жена, и тия неща съвсем не се свеждаха до мебелировката на хола и до хладилника. Тя стоеше срещу мене на улицата и чакаше да заговоря, а аз стоях срещу нея и чаках тя да разбере, а после, като помълчахме доста по темата и като почнахме да усещаме неловкост от мълчанието, почти едновременно си протегнахме ръка и тя задържа един миг ръката ми в своята и ме погледна в очите и може би едва тогава усети, че което е било, то е минало, защото пусна ръката ми и продължи по пътя си.

Додето мисля по тия стари неща, аз също продължавам пътя си из малките улички, водещи към чертата на предградието. Минувачите по тия улички са доста редки и доколкото се срещат тук-там, те съвсем не са в настроение да обръщат внимание на някой случаен дрипльо.

Маргарита. Аз винаги я наричах така, макар че името бе дълго, защото това идиотско „Марги“, измислено от приятелките й, ме дразнеше. Ние просто се разминахме с нея в онова далечно утро и тя вероятно отново прехвърли мислено цялата вина върху мене и по-специално върху студенината ми, без дори за миг да допусне, че тая студенина ми е струвала доста усилия. Защото, както става винаги, аз разбрах, че съм държал на Маргарита едва тогава, когато я загубих. „Ти си наранен не толкова в сърцето, колкото в достойнството“, казвах си, понеже все трябваше да измисля някакво успокоително. Само че успокоителното не действуваше.

Тя бе първата ми любов и аз разбрах, че това е любов, едва когато я загубих. До тоя момент не бях се запитвал дали това е любов и дори да бих се запитал, навярно щях да реша, че не е, защото Маргарита никога не предизвикваше у мене поне един от симптомите, за които толкова се пише в книгите – виене на свят, задъхване, тръпки в колената, оглупяване, изобщо всички признаци на онуй болестно състояние, което е прието да се смята за висше щастие. Аз, разбира се, бях далече от намерението да обвинявам за това Маргарита, а още по-малко бях склонен да търся вина у себе си. Бях просто решил, че не съм способен да се влюбя, както някои хора не са способни да почернеят на слънце. Нещо, което съвсем не ме опечаляваше.

А после, подир оная прощална среща в градината, изведнаж ми стана ясно, че съм носел у себе си болестното състояние, без дори да го подозирам, че съм обичал тази жена малко повече, отколкото бях допускал. В главата ми се явяваха нетърсени и ненужни дреболии от нашия общ живот, неща, които кой знае защо бях запомнил, без дори да знам, че съм ги запомнил, откъслечни думи, усмивки, привични жестове, включително и такива, които на времето ме дразнеха, а сега почти ме трогваха. Нейният лош обичай да се спъва понякога, макар сто пъти да съм й казвал да гледа в краката си, като ходи, вместо да следи какво впечатление произвежда на околните. Нейната обичайна фраза: „Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?“ – макар неведнаж да съм й обяснявал, че не мога да кажа дали ще направя нещо, преди да знам какво е това нещо. Нейните: „За какво мислиш?“ и „Докога ще мълчиш?“ Всъщност може би наистина бях премного мълчал с Маргарита, искам да кажа – премного неща бях премълчавал у себе си, вместо да ги споделя. Нямам предвид служебните работи, от които тя изобщо не се интересуваше, а всички ония дребни мисли, които смяташ, че не си струва труда да бъдат споделени тъкмо защото са дребни. Може би не си струва труда, но когато само жената говори, а ти мълчиш, твърде е възможно въпреки дългото съжителство да останеш за нея чужд човек и няма защо да се чудиш, ако съжителството един ден се прекъсне.

Разбира се, моите мълчания бяха само едно от многото ни различия. Тя беше стегнато и, общо взето, свястно момиче, само че бе възпитана от леля си, една глупава еснафка, в култа към удобното семейно гнездо, като венец на човешкото съществуване. А аз, особено в ония години, не мислех за гнезда, макар теоретично да приемах ползата от тях и животът ми се представяше не като гнездо, а като път и може би затуй бях склонен да търся у жената по-скоро спътница, отколкото квачка. Така или иначе ние определено не се разбирахме по някои въпроси и когато се разделихме, тъкмо туй най-много ме вбесяваше, че макар да не се разбирах с това момиче, то до болка ми липсваше.

После, две години по-късно, наново я срещнах, едва завърнал се от някакво доста напрегнато пътуване зад граница. Маргарита возеше пред себе си количка и в количката лежеше едно шишкаво бебе и изобщо изглеждаше, че всичко е наред.

– Е, сега явно всичко вече е наред! – казах, след като се поздравихме и спряхме малко встрани, за да не блокираме улицата с бебешката лимузина.

– Мислиш ли? – отвърна Маргарита не твърде весело, понеже очевидно не бе в настроение да се докарва.

– Защо? Какво пак се е случило? – запитах с почти искрена изненада.

– Нищо, всичко е наред – повтори тя израза ми.

– Омъжена си, нали?

– Съвсем законно. С подписи, свидетели и всичко, което е необходимо.

– И мъжът ти не е пияница?

– Съвсем порядъчен човек…

– И детето, както виждам, е добре.

– Слава богу. Ако нямах детето…

Фразата, макар и недовършена, бе достатъчно красноречива.

– Какво става с филологията?

– Имам да взимам само два изпита. И това ще стане.

И навярно отегчена от въпросите ми, тя побърза да запита:

– А ти си още там, нали?

– Къде другаде?

– И все още ерген?

– Още, да. И сигурно – докрай. Нали знаеш, че изтървах влака.

– Глупости, че ти си съвсем млад човек – отвърна Маргарита, но изразът за изтървания влак очевидно не й беше неприятен.

Разменихме няколко все тъй банални взаимни информации, а после, както и по-рано, тръгнахме всеки по пътя си.

Видях я наново едва миналата година. Бе сив есенен предиобед и тя вървеше малко пред мене по насрещния тротоар и мъкнеше в ръце две големи мрежи с червени чушки. Беше много напълняла и вървеше някак тромаво и отпуснато и в първия миг помислих, че съм се припознал, защото Маргарита ходеше винаги спретната, а тая жена бе съвсем небрежно вчесана и облечена с някаква стара сива жилетка и въпреки хладния ден носеше обувки на бос крак. После, когато спря пред будката да купи нещо, видях, че не съм се припознал, и понечих да й се обадя, но отминах, защото реших, че може да се почувствува неловко.

Все пак тя имаше поне едно дете и може би дори вече две деца, а колкото до останалото, човек винаги мечтае за едно, а излиза друго и срещу това нищо не може да се направи.

* * *

Не зная дали защото се храня само с плодове, или защото тия плодове са гнили, или защото е гнила водата, която пия от локвата край бараката, но тая нощ ме втриса и аз се събуждам, колкото за да установя с пламнала глава, че ме тресе, а сетне отново потъвам в тежките вълни на бълнуването.

Когато се събуждам, навън вече е ден, но аз не знам заран ли е, или привечер, понеже часовникът ми е спрял, а небето е затиснато от плътни облаци, черни като дим.

Долните ми дрехи са целите мокри от пот и вестниците над тях също са мокри и аз си казвам, че трябва да се завия с нещо, защото истинска лудост е да лежа потен в такава влага и на такова течение. После се сещам, че няма с какво да се завия, и забравям за това.

В главата ми е съвсем ясно и вече почти не усещам тръпки, а само някаква отмала, сякаш тялото ми бавно се топи и трябва дълго да напрягам волята си, за да набера сили да се обърна на другата страна.

Навън е мокро и здрачно и изглежда, че това е здрачът на вечерта, а не на съмването, защото, додето лежа така, разтапян от усещането за отмала, струва ми се, че светлината все повече гасне. За сметка на туй в главата ми е съвсем ясно. Толкова ясно, че си спомням ненадейно за две важни неща, забравени до тоя миг. В джоба на комбинезона ми лежат ония няколко излишни стотинки, с които не може да се купи нищо, а в ума ми е записан един телефонен номер – номерът, оставен от Грейс.

Визитната картичка лежи на дъното на канала между другите ми книжа, но номерът е тук, в главата ми, и ако не съм го използувал досега, то е само защото не съм се сетил или за да бъдем точни, не съм искал да се сетя за него и нарочно съм го отмахвал в най-затънтения ъгъл на паметта си като едно гибелно изкушение.

Обаче сега в главата ми е съвсем ясно и аз си казвам, че едно изкушение, дори да се окаже гибелно, е само невинна дреболия за този, който и без туй се намира пред неотменната гибел. И глупаво е да не използуваш един шанс, даже този шанс да е пет на сто, когато това е единственият ти шанс. За да ми остави картичката, Грейс е подозирала, а може би и съвсем точно е знаела какво ми се готви. И е пожелала да ми осигури един изход, макар и вероятно по свои подбуди.

Най-трудното е веднаж да се изправя, защото просто нямам сили да помръдна. Но когато подир дълго напрягане на волята най-сетне се изправям, става ясно, че най-трудното е да се задържа на крака. Трябва доста дълго да стоя опрян върху гнилите греди на бараката, додето почна да усещам, че кръвообращението ми бавно се възстановява и че в треперещите ми нозе се набират последните остатъци от сила.

Пътуването до чертата на предградието се оказва дълго и мъчително. За щастие вече е нощ и аз мога без особен риск да сядам от време на време върху мократа трева, за да си почина. Най-сетне стигам до телефонната кабина при автобусната спирка. Площадът е пуст. Влизам в кабината и набирам номера. Няколко остри иззвънявания на интервал от две секунди, после в слушалката се чува глух мъжки глас:

– Кой е?

– Майкъл.

Съобщението ми, изглежда, е доста ненадейно за непознатия, защото той помълчава, а после възклицава изненадано, сякаш едва сега си спомня, че съществува някакъв Майкъл.

– Сам ли сте? Искам да кажа, сигурен ли сте, че няма никой подире ви?

– Съвсем сигурен.

– Тогава запомнете: Зьондер булевард 22.

Названието ми е достатъчно познато, за да съобразя тутакси:

– Но слушайте, аз съм чак на другия край на града и съм съвсем отпаднал и…

– Къде сте точно?

Съобщавам веднага името на площада, тъй като табелката е окачена върху стената точно пред телефонната кабина.

– Добре, чакайте там, до кабината, отдето се обаждате.

И апаратът щраква.

Изпълнявам нареждането, без дори да мисля по това, дали зад него се крие гибелна клопка, или спасителен изход. За по-сигурно излизам от осветената кабина и сядам на плочите в сянката на стената. Връщам се отново при кабината едва когато половин час по-късно или може би цяла вечност по-късно в съседната улица се раздава бученето на мощен автомобилен мотор, който превключва на втора.

Черната кола спира точно пред мене и аз с облекчение откривам, че това не е плимутът на Сеймур. Човекът зад кормилото отваря вратичката мълчаливо и също тъй мълчаливо потегля, след като се настанявам до него. Иска ми се да разгледам лицето му по-внимателно, обаче се боя да проявявам излишно любопитство и се старая да гледам пред себе си, додето колата с пределна скорост лети из пустите нощни улици. При един завой все пак успявам да хвърля бегъл поглед върху лицето на шофьора – едно съвсем шофьорско лице, затворено, безизразно и напълно непознато.

След като прекосяваме целия град, колата най-сетне спира на широк булевард.

– Ето, тази врата! – посочва шофьорът входа пред нас. – Третият етаж. Звънете два пъти.

Възлизам по широките и уморителни стъпала, додето стигам третия етаж. Позвънявам според инструкцията. Отваря ми човек с прошарена коса, облечен в тъмен шлифер. Той ме въвежда в някакъв разкошно мебелиран хол:

– Разполагайте се, Майкъл…

Сетне излиза и аз чувам хлопването на пътната врата. Значи, съм оставен сам. И с един-единствен съвет: да се разполагам. Без дори да знам какво разбира тоя тип под „разполагане“.

Погледът ми пада върху широкото канапе от бледосиня коприна, но аз нямам кураж да седна отгоре му с калните си дрипи. На блестящата от лак и метал подвижна масичка са поставени бутилки, чаши, кутии с цигари и пури. Това ме подсеща, че някога, много отдавна, съм бил пушач и съм обичал вкуса на известни алкохоли. Приближавам до масичката, запалвам една цигара и при първото вдишване едва не падам от ненадейното виене на свят. Но това е едно приятно виене на свят и аз повтарям опита, като се опирам за всеки случай на масичката.

– А, ето го най-сетне блудния син! – чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Грейс.

Обръщам се, за да й поднеса почитанията си, ала по внезапно появилия се израз на лицето й разбирам, че малко съм избързал с ненадейния кръгом.

– Но това вие ли сте, Майкъл? Какво е станало с вас, бедни приятелю? И какво чакате, за да влезете в банята?

– Чакам да ми кажете къде е банята – отвръщам, леко смутен от произведения ефект.

– Ето, минете оттук! Вратата в дъното… А аз в това време ще видя да ви намеря някакви дрехи.

Банята, както и следва да се очаква в подобен апартамент, е истински дворец на лукса и хигиената и аз дълго се излежавам в бледосиния порцеланов басейн, а сетне още по-дълго се бръсна и поливам с одеколон, за да отмахна от себе си миризмата на кал и на кофи за отпадъци. После обличам една от снежнобелите хавлии, окачени в преддверието, обувам меки чехли и наново се озовавам в хола.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю