Текст книги "Голямата скука"

ДЕСЕТА ГЛАВА

Гладът не ме мъчи вече твърде. В този град, след като си се освободил от излишното бреме на гордостта и гнусливостта, има винаги начин да задоволиш глада си. Аз почти всяка привечер прескачам до пазарището на Фредериксброгаде и макар да ми втръсва да се храня само с полуизгнили плодове и с някоя кутия сирене, смачкано при пренасянето, поне съм сигурен, че не ме заплашва гладна смърт.

Не ме измъчва и страхът. Откритието, че Сеймур все още се намира в Копенхаген, разбира се, не е приятно, обаче аз съм добил вече такъв вид, та вероятно дори да се сблъскам с американеца, той няма да ме познае. Когато случайно виждам изображението си да се мярка в огледалото на някоя витрина, имам чувството, че срещам погледа на чужд човек. Един угаснал поглед върху изпитото лице на един брадат субект, загърнат в някаква лишена от цвят дрипа.

Единственото, което ме измъчва, са разговорите със Сеймур. Аз все по-често се улавям, че водя такива безсмислени разговори, и не само със Сеймур, но и с най-различни други хора, живи и мъртви, далечни и близки. Аз разговарям с Любо и Маргарита, с генерала и с Борислав, с Грейс и Дороти и дори с Тодоров. „Престани – казвам си. – Престани, защото почваш да откачаш.“ И аз преставам, но само за малко, само колкото за да сменя събеседника, а после отново се улавям, че бъбря с някого.

Разбира се, най-неприятното е, когато бъбря с американеца. Аз, естествено, нямам никакво желание да бъбря с него и обикновено диалогът ни започва с това, че го съветвам да се маха от очите ми, но той не се маха, а без да обръща внимание на ругатните ми, пита: „Ще обичате ли майка си или родината, ако те ви отхвърлят, Майкъл?“

„За ваше сведение, майка ми предварително ме е отхвърлила, Уйлям, Аз нямам майка.“

„Вие нямате нищо и никого“ – кима американецът.

„Грешите. Аз имам родина.“

„Тя се е отказала от вас. Също като майка ви.“

„Родината не може да се откаже от тебе, ако ти не си се отказал от нея.“

„Стават и грешки“ – подсмива се Сеймур.

„Грешките са само в привидностите. Само на повърхността. А аз вече не съм в положение да бера грижа за привидностите. Аз знам за себе си, че имам родина и това ми е достатъчно.“

„Любов от разстояние – продължава да се подсмива американецът. – Вие така и ще си умрете, на разстояние един от друг.“

„Аз ще умра, не тя! – уточнявам. – А додето тя е жива, значи, и аз не съм съвсем мъртъв.“

„Думи, думи думи – избъбря презрително Сеймур. – Вие трупате думи, за да скриете празнотата си. Празнотата у себе си. Празнотата около себе си. Вие сте сам, Майкъл, забравен и изоставен от всички. Ако бяхте малко по-чувствителен, отдавна бихте се хвърлили в канала.“

Тая мисъл, да се хвърля в канала, наистина понякога се мярка в главата ми, додето, седнал в ниския върбалак, наблюдавам течението на мудните кални води. Една твърде примамлива мисъл, защото всичко ще свърши изведнаж по възможно най-простия начин – и умората, и гладът, и най-вече разяждащото съмнение, че нашите са повярвали в лъжата. Само че удавянето е невъзможно. Аз знам да плувам. И знам да понасям. И изобщо не съм чувствителен, както би казал Сеймур. А ако подобни мисли все пак ме спохождат, то е навярно, защото почвам да откачам. Съвсем частичио, разбира се. И само от време на време.

* * *

Една вечер, когато се връщам от пазара на Фредериксброгаде с пълната кесия, срещам Маргарита. Тя се появява съвсем неочаквано от сянката на глухата уличка и аз напразно се опитвам да прикрия мизерния пакет и да дам вид, че просто съм тръгнал да се поразходя преди лягане.

Но Маргарита сякаш не забелязва кесията и очевидно също е смутена от неочакваната среща, защото някак стеснително ми се усмихва.

– Е, какво е детето? Момче или момиче? – питам със смътното чувство, че вече съм й задавал тоя въпрос.

– Никакво не е – казва едва чуто жената, като отмества поглед встрани. – Разведохме се…

– Разведохте се?

– Всъщност искам да кажа… разделихме се… Живяхме само два месеца и се разделихме, преди да сключим брак… така че не стана нужда да се развеждаме…

– Е, само това не допусках – промърморвам.

– И аз не го допусках, но така стана.

– Искаш да кажеш, че те заряза?

Тя мълчи и от мълчанието й е съвсем ясно какво иска да каже, а после ме поглежда, сякаш очаква да чуе нещо не за Тодоров, а за нас двамата, нещо като: „Хайде ела да вървим в къщи“ – или друго от тоя род, обаче аз не произнасям нищо от тоя род, защото това значи старите истории отново да се повторят с претенциите и недоволствата, и натякванията. Тъй че двамата продължаваме да мълчим и тя продължава да ме гледа, додето аз гледам нейде встрани, а когато най-сетне вдигам поглед, разбирам, че съм сам в тъмната улица, прислонен да си поема дъх до една ограда.

„Не, ти наистина не си добре – мърморя, си, – макар че вече нямаш никакви причини да не си добре, защото разполагаш с храна, и ако не си добре, то е само поради бръмбарите в главата ти.“

Продължавам в тъмното и едва постепенно си спомням, че тая въображаема среща преди малко наистина се бе състояла, само че не преди малко, а много отдавна, една заран, когато отивах в министерството. Тогава именно тя ми каза, че Тодоров я е изоставил. Тя ми каза това и млъкна, като чакаше да взема отношение по въпроса и изобщо да почна отново да се занимавам с нейните въпроси, сякаш това беше мой дълг до живот и сякаш нищо не бе се случило. Тя не се сети дори за едно извинение или за една уговорка, че вече няма да ми натяква, а просто стоеше и чакаше да я извадя втори път от батака и аз вероятно наистина бих се опитал да го сторя, ако не чувствувах, че няма да извадя нея, а самичък ще хлътна, тъй като имаше неща, по които не се разбирахме с тая жена, и тия неща съвсем не се свеждаха до мебелировката на хола и до хладилника. Тя стоеше срещу мене на улицата и чакаше да заговоря, а аз стоях срещу нея и чаках тя да разбере, а после, като помълчахме доста по темата и като почнахме да усещаме неловкост от мълчанието, почти едновременно си протегнахме ръка и тя задържа един миг ръката ми в своята и ме погледна в очите и може би едва тогава усети, че което е било, то е минало, защото пусна ръката ми и продължи по пътя си.

Додето мисля по тия стари неща, аз също продължавам пътя си из малките улички, водещи към чертата на предградието. Минувачите по тия улички са доста редки и доколкото се срещат тук-там, те съвсем не са в настроение да обръщат внимание на някой случаен дрипльо.

Маргарита. Аз винаги я наричах така, макар че името бе дълго, защото това идиотско „Марги“, измислено от приятелките й, ме дразнеше. Ние просто се разминахме с нея в онова далечно утро и тя вероятно отново прехвърли мислено цялата вина върху мене и по-специално върху студенината ми, без дори за миг да допусне, че тая студенина ми е струвала доста усилия. Защото, както става винаги, аз разбрах, че съм държал на Маргарита едва тогава, когато я загубих. „Ти си наранен не толкова в сърцето, колкото в достойнството“, казвах си, понеже все трябваше да измисля някакво успокоително. Само че успокоителното не действуваше.

Тя бе първата ми любов и аз разбрах, че това е любов, едва когато я загубих. До тоя момент не бях се запитвал дали това е любов и дори да бих се запитал, навярно щях да реша, че не е, защото Маргарита никога не предизвикваше у мене поне един от симптомите, за които толкова се пише в книгите – виене на свят, задъхване, тръпки в колената, оглупяване, изобщо всички признаци на онуй болестно състояние, което е прието да се смята за висше щастие. Аз, разбира се, бях далече от намерението да обвинявам за това Маргарита, а още по-малко бях склонен да търся вина у себе си. Бях просто решил, че не съм способен да се влюбя, както някои хора не са способни да почернеят на слънце. Нещо, което съвсем не ме опечаляваше.

А после, подир оная прощална среща в градината, изведнаж ми стана ясно, че съм носел у себе си болестното състояние, без дори да го подозирам, че съм обичал тази жена малко повече, отколкото бях допускал. В главата ми се явяваха нетърсени и ненужни дреболии от нашия общ живот, неща, които кой знае защо бях запомнил, без дори да знам, че съм ги запомнил, откъслечни думи, усмивки, привични жестове, включително и такива, които на времето ме дразнеха, а сега почти ме трогваха. Нейният лош обичай да се спъва понякога, макар сто пъти да съм й казвал да гледа в краката си, като ходи, вместо да следи какво впечатление произвежда на околните. Нейната обичайна фраза: „Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?“ – макар неведнаж да съм й обяснявал, че не мога да кажа дали ще направя нещо, преди да знам какво е това нещо. Нейните: „За какво мислиш?“ и „Докога ще мълчиш?“ Всъщност може би наистина бях премного мълчал с Маргарита, искам да кажа – премного неща бях премълчавал у себе си, вместо да ги споделя. Нямам предвид служебните работи, от които тя изобщо не се интересуваше, а всички ония дребни мисли, които смяташ, че не си струва труда да бъдат споделени тъкмо защото са дребни. Може би не си струва труда, но когато само жената говори, а ти мълчиш, твърде е възможно въпреки дългото съжителство да останеш за нея чужд човек и няма защо да се чудиш, ако съжителството един ден се прекъсне.

Разбира се, моите мълчания бяха само едно от многото ни различия. Тя беше стегнато и, общо взето, свястно момиче, само че бе възпитана от леля си, една глупава еснафка, в култа към удобното семейно гнездо, като венец на човешкото съществуване. А аз, особено в ония години, не мислех за гнезда, макар теоретично да приемах ползата от тях и животът ми се представяше не като гнездо, а като път и може би затуй бях склонен да търся у жената по-скоро спътница, отколкото квачка. Така или иначе ние определено не се разбирахме по някои въпроси и когато се разделихме, тъкмо туй най-много ме вбесяваше, че макар да не се разбирах с това момиче, то до болка ми липсваше.

После, две години по-късно, наново я срещнах, едва завърнал се от някакво доста напрегнато пътуване зад граница. Маргарита возеше пред себе си количка и в количката лежеше едно шишкаво бебе и изобщо изглеждаше, че всичко е наред.

– Е, сега явно всичко вече е наред! – казах, след като се поздравихме и спряхме малко встрани, за да не блокираме улицата с бебешката лимузина.

– Мислиш ли? – отвърна Маргарита не твърде весело, понеже очевидно не бе в настроение да се докарва.

– Защо? Какво пак се е случило? – запитах с почти искрена изненада.

– Нищо, всичко е наред – повтори тя израза ми.

– Омъжена си, нали?

– Съвсем законно. С подписи, свидетели и всичко, което е необходимо.

– И мъжът ти не е пияница?

– Съвсем порядъчен човек…

– И детето, както виждам, е добре.

– Слава богу. Ако нямах детето…

Фразата, макар и недовършена, бе достатъчно красноречива.

– Какво става с филологията?

– Имам да взимам само два изпита. И това ще стане.

И навярно отегчена от въпросите ми, тя побърза да запита:

– А ти си още там, нали?

– Къде другаде?

– И все още ерген?

– Още, да. И сигурно – докрай. Нали знаеш, че изтървах влака.

– Глупости, че ти си съвсем млад човек – отвърна Маргарита, но изразът за изтървания влак очевидно не й беше неприятен.

Разменихме няколко все тъй банални взаимни информации, а после, както и по-рано, тръгнахме всеки по пътя си.

Видях я наново едва миналата година. Бе сив есенен предиобед и тя вървеше малко пред мене по насрещния тротоар и мъкнеше в ръце две големи мрежи с червени чушки. Беше много напълняла и вървеше някак тромаво и отпуснато и в първия миг помислих, че съм се припознал, защото Маргарита ходеше винаги спретната, а тая жена бе съвсем небрежно вчесана и облечена с някаква стара сива жилетка и въпреки хладния ден носеше обувки на бос крак. После, когато спря пред будката да купи нещо, видях, че не съм се припознал, и понечих да й се обадя, но отминах, защото реших, че може да се почувствува неловко.

Все пак тя имаше поне едно дете и може би дори вече две деца, а колкото до останалото, човек винаги мечтае за едно, а излиза друго и срещу това нищо не може да се направи.

* * *

Не зная дали защото се храня само с плодове, или защото тия плодове са гнили, или защото е гнила водата, която пия от локвата край бараката, но тая нощ ме втриса и аз се събуждам, колкото за да установя с пламнала глава, че ме тресе, а сетне отново потъвам в тежките вълни на бълнуването.

Когато се събуждам, навън вече е ден, но аз не знам заран ли е, или привечер, понеже часовникът ми е спрял, а небето е затиснато от плътни облаци, черни като дим.

Долните ми дрехи са целите мокри от пот и вестниците над тях също са мокри и аз си казвам, че трябва да се завия с нещо, защото истинска лудост е да лежа потен в такава влага и на такова течение. После се сещам, че няма с какво да се завия, и забравям за това.

В главата ми е съвсем ясно и вече почти не усещам тръпки, а само някаква отмала, сякаш тялото ми бавно се топи и трябва дълго да напрягам волята си, за да набера сили да се обърна на другата страна.

Навън е мокро и здрачно и изглежда, че това е здрачът на вечерта, а не на съмването, защото, додето лежа така, разтапян от усещането за отмала, струва ми се, че светлината все повече гасне. За сметка на туй в главата ми е съвсем ясно. Толкова ясно, че си спомням ненадейно за две важни неща, забравени до тоя миг. В джоба на комбинезона ми лежат ония няколко излишни стотинки, с които не може да се купи нищо, а в ума ми е записан един телефонен номер – номерът, оставен от Грейс.

Визитната картичка лежи на дъното на канала между другите ми книжа, но номерът е тук, в главата ми, и ако не съм го използувал досега, то е само защото не съм се сетил или за да бъдем точни, не съм искал да се сетя за него и нарочно съм го отмахвал в най-затънтения ъгъл на паметта си като едно гибелно изкушение.

Обаче сега в главата ми е съвсем ясно и аз си казвам, че едно изкушение, дори да се окаже гибелно, е само невинна дреболия за този, който и без туй се намира пред неотменната гибел. И глупаво е да не използуваш един шанс, даже този шанс да е пет на сто, когато това е единственият ти шанс. За да ми остави картичката, Грейс е подозирала, а може би и съвсем точно е знаела какво ми се готви. И е пожелала да ми осигури един изход, макар и вероятно по свои подбуди.

Най-трудното е веднаж да се изправя, защото просто нямам сили да помръдна. Но когато подир дълго напрягане на волята най-сетне се изправям, става ясно, че най-трудното е да се задържа на крака. Трябва доста дълго да стоя опрян върху гнилите греди на бараката, додето почна да усещам, че кръвообращението ми бавно се възстановява и че в треперещите ми нозе се набират последните остатъци от сила.

Пътуването до чертата на предградието се оказва дълго и мъчително. За щастие вече е нощ и аз мога без особен риск да сядам от време на време върху мократа трева, за да си почина. Най-сетне стигам до телефонната кабина при автобусната спирка. Площадът е пуст. Влизам в кабината и набирам номера. Няколко остри иззвънявания на интервал от две секунди, после в слушалката се чува глух мъжки глас:

– Кой е?

– Майкъл.

Съобщението ми, изглежда, е доста ненадейно за непознатия, защото той помълчава, а после възклицава изненадано, сякаш едва сега си спомня, че съществува някакъв Майкъл.

– Сам ли сте? Искам да кажа, сигурен ли сте, че няма никой подире ви?

– Съвсем сигурен.

– Тогава запомнете: Зьондер булевард 22.

Названието ми е достатъчно познато, за да съобразя тутакси:

– Но слушайте, аз съм чак на другия край на града и съм съвсем отпаднал и…

– Къде сте точно?

Съобщавам веднага името на площада, тъй като табелката е окачена върху стената точно пред телефонната кабина.

– Добре, чакайте там, до кабината, отдето се обаждате.

И апаратът щраква.

Изпълнявам нареждането, без дори да мисля по това, дали зад него се крие гибелна клопка, или спасителен изход. За по-сигурно излизам от осветената кабина и сядам на плочите в сянката на стената. Връщам се отново при кабината едва когато половин час по-късно или може би цяла вечност по-късно в съседната улица се раздава бученето на мощен автомобилен мотор, който превключва на втора.

Черната кола спира точно пред мене и аз с облекчение откривам, че това не е плимутът на Сеймур. Човекът зад кормилото отваря вратичката мълчаливо и също тъй мълчаливо потегля, след като се настанявам до него. Иска ми се да разгледам лицето му по-внимателно, обаче се боя да проявявам излишно любопитство и се старая да гледам пред себе си, додето колата с пределна скорост лети из пустите нощни улици. При един завой все пак успявам да хвърля бегъл поглед върху лицето на шофьора – едно съвсем шофьорско лице, затворено, безизразно и напълно непознато.

След като прекосяваме целия град, колата най-сетне спира на широк булевард.

– Ето, тази врата! – посочва шофьорът входа пред нас. – Третият етаж. Звънете два пъти.

Възлизам по широките и уморителни стъпала, додето стигам третия етаж. Позвънявам според инструкцията. Отваря ми човек с прошарена коса, облечен в тъмен шлифер. Той ме въвежда в някакъв разкошно мебелиран хол:

– Разполагайте се, Майкъл…

Сетне излиза и аз чувам хлопването на пътната врата. Значи, съм оставен сам. И с един-единствен съвет: да се разполагам. Без дори да знам какво разбира тоя тип под „разполагане“.

Погледът ми пада върху широкото канапе от бледосиня коприна, но аз нямам кураж да седна отгоре му с калните си дрипи. На блестящата от лак и метал подвижна масичка са поставени бутилки, чаши, кутии с цигари и пури. Това ме подсеща, че някога, много отдавна, съм бил пушач и съм обичал вкуса на известни алкохоли. Приближавам до масичката, запалвам една цигара и при първото вдишване едва не падам от ненадейното виене на свят. Но това е едно приятно виене на свят и аз повтарям опита, като се опирам за всеки случай на масичката.

– А, ето го най-сетне блудния син! – чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Грейс.

Обръщам се, за да й поднеса почитанията си, ала по внезапно появилия се израз на лицето й разбирам, че малко съм избързал с ненадейния кръгом.

– Но това вие ли сте, Майкъл? Какво е станало с вас, бедни приятелю? И какво чакате, за да влезете в банята?

– Чакам да ми кажете къде е банята – отвръщам, леко смутен от произведения ефект.

– Ето, минете оттук! Вратата в дъното… А аз в това време ще видя да ви намеря някакви дрехи.

Банята, както и следва да се очаква в подобен апартамент, е истински дворец на лукса и хигиената и аз дълго се излежавам в бледосиния порцеланов басейн, а сетне още по-дълго се бръсна и поливам с одеколон, за да отмахна от себе си миризмата на кал и на кофи за отпадъци. После обличам една от снежнобелите хавлии, окачени в преддверието, обувам меки чехли и наново се озовавам в хола.