Текст книги "Голямата скука"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 18 страниц)
– За ваше здраве, Дороти – произнася той.
После отпива едра глътка и добавя:
– Все пак невероятно е, че при тоя изпълнен с рискове живот, който водите, вие още не сте се застраховали.
– Едничкото, което бих искала да застраховам, е младостта – забелязва дамата в розово и също вдига чашата си. – А понеже това е невъзможно… и понеже младостта си отива… всичко останало ми е съвсем безразлично, повярвайте, Уйлям!
Сеймур се кани да отвърне нещо, но в тоя момент в заведението се разнася оглушителният вой на някакъв туист. Двама здравеняци от насрещната компания са се приближили към автоматичния грамофон и го зареждат с монети – значи, воят няма скоро да спре. Приключили с подготовката на музикалната програма, здравеняците лениво минават край тезгяха. Повехнала жена слиза от столчето и се опитва да увлече в танц единия моряк, ала той мълчаливо се откопчва, като отблъсква с лапа угодливо усмихващото се лице. Двамата продължават пътя си по посока към нашата маса, спират пред нас и показват с жестове, че искат да танцуват с Грейс и Дороти. А понеже никой не им обръща внимание, те свойски хващат дамите за ръцете, с явното намерение да ги принудят да станат.
– Майкъл, отървете ме, моля ви, от този грубиян – произнася Дороти с израз на отегчение.
Разстоянието между мене и въпросния грубиян едва ли е повече от метър, затова без особени усилия се вдигам от стола и с рязък жест отблъсквам лапата на моряка. Онзи, разбира се, е очаквал това, защото ми отправя светкавично левия си юмрук в лицето, само че аз също очаквам юмрука му и се отмествам навреме, като в същия миг нанасям добре отмерен удар в корема на противника. Теглото ми, в скоби казано, е осемдесет килограма без дрехите, а в удара ми, предполагам, са събрани не по-малко от шейсет килограма, затова не се учудвам особено, когато грубиянинът се търкулва на пода, превит надве.
Другият здравеняк, без да ми даде възможност да отдъхна, оставя Грейс и заема мястото на падналия. Заедно с новия си пост здравенякът получава право в лицето и бутилката уиски, която запращам точно в целта. Ослепен от струята алкохол и от бликналата кръв, морякът се олюлява и се опира на съседната маса в онова смътно колебание между болката и припадъка, което аз самият неведнаж съм изпитвал. Във всеки случай засега той е вън от строя. На последните двама души от компанията вече летят в контраатака. Единият от тях грабва пътем празна бирена бутилка, счупва я с трясък в ръба на масата и заплашително се насочва с това оръжие към мене.
Облегнат на стената и с голи ръце аз очаквам двете летящи насам грамади. Част от съзнанието ми избира за защитно оръжие близкия стол, докато другата част с безстрастието на страничен наблюдател машинално оглежда обстановката. Проститутките от бара наблюдават сцената с почти спортно любопитство, като че ли са на мач. Съдържателят се е спуснал навън за помощ, която без друго ще пристигне твърде късно. Сеймур все тъй спокойно седи на мястото си, сякаш наоколо не става нищо особено. По лицето на Грейс също не се чете нищо повече от безучастно внимание. И само Дороти, доколкото може да се съди по разстроеното й лице, очевидно ми съчувствува и се тревожи за предстоящото.
Предстоящото аз също го отгатвам доста добре, понеже виждам как морякът с назъбената като трион бутилка бавно се насочва към мене, дебнейки всеки мой жест. Грубиянинът съвсем наскоро и може би дори още снощи е участвувал в друга подобна сценка, защото челото над едната му вежда е издрано, а окото е подуто и кръвясало. Тая малка подробност съвсем не прави изгледа на човека по-безобиден. Напротив. В момента обаче аз се тревожа не толкова от кръвожадната физиономия на субекта с бутилката, колкото от поведението на неговия другар. Онзи е извадил от джеба си нещо, което щраква в ръката му с познат сух звук, звукът на пружината, изхвърляща напред тясното острие на ножа. Здравенякът държи ножа с професионална вещина, прибрал лакътя си и опрял палец в плоската страна на лезвието.
На всичко отгоре и облегнатият на масата моряк започва да се съвзема. Положението ненадейно е загубило характера си на кръчмарски фарс. Отляво и отдясно към мене бавно, но неотменимо се приближават назъбената бутилка и ножът. Двамата грубияни изглеждат доста трезви, за да бъдат точни в ударите си, и достатъчно пияни, за да не мислят за последиците. Ако понеча да замахна със стола към здравеняка с бутилката, тутакси ще усетя в слабините острието на ножа. Едничката ми надежда е да разчитам на бързината в отскачането, обаче както съм се настанил в ъгъла, почти опрян до стената, теренът за отскачане е съвсем ограничен.
Двамата моряци пристъпват все тъй бавно и вече са на три крачки от мене, а хората наоколо са застинали неподвижно и само автоматичният грамофон крещи нелепо натрапчивия мотив на туиста и в тоя миг всичко тук ми се вижда също тъй нелепо – двете горилоподобни дебнещи ме фигури и техните зловещи в своята примитивност оръжия, и моето отчаяно положение в ъгъла, защото, макар и неведнаж да съм изпадал в отчаяни положения, но те всички са били резултат на някакъв стремеж, имали са някакъв смисъл, докато това, което се разиграва сега…
Човекът с бутилката е достигнал чертата, която съм теглил мислено и аз посягам светкавично към стола и в същия миг съзнавам смътно, че Сеймур на свой ред лети от другата страна, събаря със саблен удар във врата застаналия до масата моряк и се хвърля върху нападателя с ножа, додето аз разбивам стола в главата на оня с бутилката.
Две минути по-късно пристигат трима полицаи, предвождани от съдържателя. Събитията оттук нататък протичат без усложнения. Свидетелствата на стопанина и проститутките, а най-вече благообразният ни външен вид са в наша полза, така че грубияните биват набързо изритани в посока иъм близкия участък.
– Вие се биете доста добре за един социолог – промърморвам по адрес на Сеймур, след като уреждаме сметката и ставаме.
– Аз не съм се родил социолог, драги Майкъл – отвръща невъзмутимо онзи.
Той хвърля последен поглед към безпорядъка наоколо и добавя:
– Не ми върви в пиенето. Винаги, щом реша да се напия, ще се случи нещо непредвидено.
* * *
Вече е тъмно, когато Сеймур ни оставя пред входа на „Англетер“.
– Обадете ми се след малко, Майкъл – казва Дороти в асансьора, преди да слезе на етажа си.
Четвърт час по-късно потропвам на вратата на стаята й, обаче не получавам никакъв отговор.
След още половин час повтарям опита си и тоя път познатият звънлив глас произнася:
– Влезте!
Дороти е застанала пред купчина датски сувенири, струпани на масичката – миниатюрни пиринчени копия на прочутата „Малка сирена“, никелови халки за ключове с емблемата на Копенхаген и сребърни лъжички със същата емблема.
– Слизах долу да купя някои дреболии за подарък – обяснява тя. – Нали утре заминавам.
– Утре?
– Ами да. Симпозиумът свършва и аз заминавам.
– Разбрах, че Сеймур и Грейс остават.
– Те остават, а аз заминавам.
– Но защо така внезапно?
– Съвсем не е внезапно, а точно според програмата.
Тя оставя сувенирите, които рови безцелно, и вдига очи към мене:
– Надявам се, че раздялата не ви разстройва твърде.
– Не е изключено и да ме разстройва.
– В такъв случай единственото, което мога да ви предложа, е да ме последвате.
Не бързам да отговоря и жената вероятно оценява паузата като признак на колебание, защото подхвърля:
– Може и не веднага. Имате достатъчно време да свършите работата си и да вземете героичното решение. Ще бъда цял месец в Стокхолм – хотел „Астория“.
Тя сяда в едно от белите кресла, събува луксозните си обувки и по детски подвива крака на седалката, без да обръща внимание, че розовата й бродирана пола се е вдигнала почти до кръста. Това е напълно в стила на тая дама, която се държи не както е прието, а както е удобно, и която предпочита пред възпитаното целомъдрие безцеремонната непосредственост. Дори в начина, по който разголва бедрата си или накланя напред обемистия си бюст, сякаш липсва кокетство – тя не изкушава и не дразни, а просто предлага това, което има. Една дама, която нищо не би могло да учуди. Ако одеве й бях казал: „Хайде тази вечер да се приберем, като вървим на ръце“, тя вероятно би отвърнала: „Не знам дали ще мога, но нека опитаме.“
– Уф, капнала съм – въздиша жената и обляга назад глава.
– Това е лошото на приключенията, че уморяват – забелязвам примирено.
– Приключения? Хвърляш се ту тук, ту там, за да опиташ и това, и онова, и другото, и продължаваш все тъй, макар че вече всичко си опитала, защото си мислиш, че навярно има неща, които не си опитала, и които са всъщност истинските неща, заслужаващи внимание, понеже това, което си го опитала, не струва много нещо и винаги е завършвало с умора, с досада, с разочарование…
– Вашият мелодичен глас почва да заприличва на отегченото мърморене на Сеймур.
– Не ми говорете за Сеймур… Подайте ми една цигара…
Изпълнявам нареждането и щраквам запалката. Дороти поема жадно от цигарата, вероятно с надеждата, че това ще й възвърне бодростта, подир туй отново обляга глава назад.
– Тая проклета жажда: да се замени познатото с нещо неизпитано, а сетне и то, понеже е вече изпитано, да се захвърли заради нещо съвсем ново… Влизаш от стая в стая, за да избегнеш скуката, бързаш все повече, понеже мислиш, че те гони по петите, а тя всъщност те пресреща, свита в тъмния ъгъл на всяко ново помещение. „Ку-ку! Ето ме!“ Една игра на криеница, увлекателна само до някое време. До времето на умората… Аз съм в края на младостта, на прага на умората, пред вратата на спокойствието. И единственото, което още ме спира да вляза, е страхът от самотата…
Дороти вдига глава, дръпва наново от цигарата и ме поглежда с изпитателен поглед:
– Ще дойдете ли с мене, Майкъл? Така, без ангажименти и срокове?
– За какво да дойда? В името на другата игра?
– О, ако става дума за любовта, може да ми вярвате, че аз съм я играла тази игра и на едро. Всеки играе понякога в любовта на едро, докато фалира или разбере, че когато играеш на едро, винаги губиш. И тук хубавото трае късо време, а после следва серията празни удари и после пак някое малко замайване преди следващата серия празни удари…
– Значи, салдото…
– Салдото е умората – прекъсва ме жената.
Сетне вперва празен поглед в пространството, сякаш проверява мислено въпросното салдо.
– Знаете… – заговорва тя ненадейно. – Пътувах веднаж за Ница. Очакваше ме една от вечните шумни, весели и истерични компании. Казиното, алкохолните нощи и любовта на дребно… А когато стигнах Кан и видях тихия булевард, палмите, морето, спокойствието на зимното мъртвило, свих с колата към „Мартинец“ и хвърлих котва там. Да знаеш, че никой не подозира къде си, да ти са достатъчни двата криминални романа в куфара, двете разходки край пристанището заран и следобед, спокойните обеди и тишината… Беше великолепно. Само че на третия ден не издържах и отново полетях за Ница.
– Значи, не е било чак толкова великолепно.
– Щеше да бъде, ако имах до себе си някой като вас…
Тя отново ме поглежда и отново формулира поканата си:
– Всъщност какво ни пречи да подновим опита?
– Доста работи.
– Например?
– Ами например различията в характерите. Аз не съм весел човек, Дороти. Нито особено забавен.
– Да, да, знам: вашата най-голяма страст е да мълчите като дърво. И додето мълчите, сигурно ми се надсмивате наум. Ако бях по-глупава, вероятно щях да предпочета един приятел, който да ме глези и развлича. Да ме уморява от танци и гуляи. Само че веселият още на третия ден отива да се весели другаде. А бъбривият подир известно общуване или престава да бъбре, или почва да ти досажда с повторенията си. Докато противен характер като вашия не крие риска да стане по-противен, защото това едва ли е възможно. Вие не сте човек на изненадите, Майкъл.
– Тук сте права – кимам. – Наистина не ме бива в сюрпризите. Не знам обаче как сте вие в това отношение.
– От мене можете да очаквате само добри сюрпризи. Елате и аз ще ви покажа страни и места, каквито дори не сте сънували…
– Аз изобщо твърде рядко сънувам. И то не страни и места, а главно черни котки.
Тя продължава, без да дава ухо на последното ми признание:
– Казах ви, че вече не съм богата, но вън от заплатата имам необходимата рента, за да не се чувствуваме притеснени.
– Какво по-голямо притеснение от това, да бъдеш издържан от една жена?
– Ако желаете, бихте могли и сами да се издържате – подхвърля Дороти, като протяга ръка да загаси угарката в пепелника.
Жестът е достатъчно продължителен, за да мога обстойно да огледам познатия ми вече бюст в рязко наклонено положение. Най-после актът на огнеборство е приключен, обаче, вместо да прибере себе си и бюста обратно в креслото, дамата ми прави знак да се приближа повече, прегръща ме свойски и прошепва в ухото ми:
– Сеймур се интересува от вас…
Свивам рамене и се готвя да отвърна, ала тя прави с пръст на устните повторен знак и продължава все тъй шепнешком:
– Ако не се интересуваше от вас, дори не би ви погледнал. А когато Уйлям се интересува от нещо, той е готов да плати с повече от платонична любезност.
– Нямам представа от какво може да се интересува човек като Сеймур – отвръщам полугласно.
– Не е трудно да се отгатне, ако имате предвид, че е свързан с едно от ония учреждения, които се занимават с информацията или сигурността, или нещо от тоя род. Сигурност… Боже!… Ние сме седнали върху горящ вулкан и разговаряме за сигурност.
– Вулканът безпокои ли ви?
Дороти наново ми прави знак да говоря по-тихо, преди да отвърне шепнешком:
– Мене? Ни най-малко. Това лудо време е най-доброто условие, за да не правиш впечатление със собствената си лудост.
Тя отброява къса пауза, преди да се върне към темата:
– Излишно е да се колебаете, дали да му измъкнете сто хиляди, или двеста. За сигурността не се пестят пари. Измъкнете му повече долари, а аз ще ви науча как да ги изхарчим.
– Боя се, че не разполагам с необходимата стока, за да му измъкна подобна сума.
– Ако не разполагате с необходимата стока, Уйлям нямаше да ви ухажва. Той не е от тия, дето дремят над празни ясли.
– Все пак аз малко по-добре от Сеймур знам какво има в собствената ми глава – отвръщам търпеливо. – Ако вашият приятел е наистина това, за което го представяте, той ще иска информация. А аз не разполагам с информация дори за два долара…
– Тогава изфабрикувайте я! – прошепва Дороти, без да се замисли. – Когато стоката не е нищо повече от приказки, един такъв лъжец като вас е истински Рокфелер.
И за да ми даде време да размисля, тя допълва тоя път гласно:
– Поръчайте кафе и нещо безалкохолно, ако обичате… И бъдете добър да ме почакате. Искам да взема един душ.
ПЕТА ГЛАВА
И тъй, още едно голямо научно събитие отшумява в историята. Международният симпозиум по социология е закрит. Делегатите започват да напускат железобетонния хамбар на заседателната зала и аз се опитвам да сторя същото, преди някой от познатите ми да е сложил ръка върху мене. Измъкването обаче съвсем не е лесно, тъй като предвид на скорошната раздяла голяма част от присъствуващите са изпаднали в умиление, а умилението се изразява в ръкостискания, размяна на визитни картички и последни снимки, така че движението по пътеката е съвсем парализирано.
– А, мистър Коев! Тъкмо вас търсехме – чувам зад гърба си тътнещия бас на Хигинс. – Вие ще дойдете следобед на екскурзията, нали?
Забравих да кажа, че последната манифестация на историческото събитие е една екскурзия до не знам къде си. Аз, разбира се, нямам никакъв специален интерес към това не знам къде си, както и към груповите обиколки с отокари, затуй бързам да съобщя на глухия, че много съжалявам, но…
– Ние също крайно съжаляваме – отвръща мистър Хигинс, като има предвид освен себе си и мистър Бери, който в този миг също се е появил запотен и сънлив, както винаги.
– Ето ви картичката с адреса ми – подхваща мистър Скелет. – Ако все пак решите да ни предложите нещо за издаване…
– …И ако пожелаете да ни погостувате в Щатите – добавя Бери, като подава и своята визитка.
– …Пишете два реда или просто телеграфирайте! – довършва Хигинс.
Подир което следват горещи ръкостискания и дружески потупвания по гърбовете.
Сеймур излиза от местата за делегати и се приближава до нас тъкмо по време на тая сърдечна церемония. Като изчаква отдалечаването на двамата, той запитва:
– Какво ви предложиха? Хонорар и стипендия?
– Нещо подобно.
– Наивници – свива рамене Сеймур. – Този род глупци още вярват, че неудобството да си приятел на Америка може да се обезщети с една стипендия.
– Вие оценявате доста скептично реномето на родината си.
– Аз оценявам всичко скептично, включително родината… а също и някои сънародници.
И като сменя тона, той подхвърля:
– Вие вероятно ще изпратите следобед нашата скъпа Дороти?
– Налага се.
– На мен уви не ще ми е възможно да присъствувам на това мило тържество. Но по-късно, ако желаете, бихме могли да се видим, за да продължим вчерашния така досадно прекъснат гуляй.
– С удоволствие.
Сеймур кима за сбогом и изчезва в навалицата на делегатите тъй бързо, че дори не улавя израза на облекчение, изписан в тоя миг по лицето ми.
* * *
Освобождението от Сеймур е всъщност само добавъчна причина за облекчението ми. Главният повод е фактът, че от тая заран вече не съм следен. По-точно казано, зад гърба ми не се движи брояч. А в нашата техническа ера това още съвсем не е доказателство, че не си следен. Но за да бъдеш засичан посредством система от невидими броячи и сложни апаратури, необходим е твърде сериозен мотив, какъвто, надявам се, липсва в държането ми, поне до този момент. Нещо повече. От гледна точка на датската полиция поведението ми би следвало да получи оценка „похвално“: прекарвам цялото си време в безобидни глупости, и то само в компанията на порядъчни американци.
Прочее, додето се движа по Вестерброгаде към предварително набелязаната цел, аз си позволявам за един път лукса да се доверя на видимостта и да реша, че наблюдението ми засега е прекратено. Това ми дава куража три пресечки по-натам да вляза като у дома си през стъклената врата на импозантна сграда и да използувам звънеца, монтиран под ослепително-лъснатата месингова табела:
УНИВЕРСАЛ
ЕЛЕКТРОННИ МАШИНИ
Малко по-късно след бегла справка, при която разпитващата ме секретарка получава изключително фалшиви данни, аз съм въведен в кабинета на самия главен директор.
Главният става от креслото зад бюрото си, подава ми ръка с едно усмихнато озъбване и тутакси пак сяда, сякаш се е боял някой да не заеме мястото му по време на ръкостискането.
– На вашите услуга, господин… – той поглежда визитната ми картичка, поставена на бюрото – господин Сидаров!
– Зидаров – поправям го любезно. – Нашите имена са малко трудни за произнасяне.
– Да, да, малко трудни, господин Зидаров – озъбва се отново главният, но тоя път съвсем късо, за да ми внуши, че не сме седнали тук да се зъбим един на друг.
– Аз всъщност само минавам през Копенхаген, на път за Стокхолм – обяснявам все тъй любезно, сякаш тази подробност може да има някакво значение за „Универсал“. – Имам нареждане да се осведомя кога ще ни доставите машините, поръчани от господин Тодоров.
– Съжалявам, но ние изобщо не мислим да ви ги доставяме – отвръща директорът, като за трети път се озъбва.
– Обаче вие сте приели поръчката и господин Тодоров ви е заплатил уговореното капаро…
– Господин Тодоров не ни е заплатил никакво капаро – поклаща глава човекът зад бюрото.
– Тук трябва да има някакво недоразумение… – мърморя аз. – Вие сте изпратили потвърдително писмо в смисъл, че ще изпълните поръчката според одобрената от нас оферта…
– Да. Само че един ден по-късно господин Тодоров се яви повторно тук и вместо да внесе капарото, съобщи, че неговият институт засега се отказва от сделката. Смятате ли, че е било необходимо да пишем ново писмо, за да анулираме старото и да осведомяваме вашия институт за собственото му решение?
Въпросът е зададен просто за ораторски ефект, така че аз се ограничавам с един съвсем косвен отговор:
– Съжалявам, но ние явно не сме били точно информирани…
– Как? Нима господин Тодоров досега не ви е информирал? – вдига вежди полуучудено, полуиронично главният.
– Там е работата, че той все още не се е прибрал… и ние нямаме никакви сведения за мотивите на това негово действие – обяснявам аз.
Подир което добавям още няколко фрази, за да придам възможно по-приличен вид на отстъплението си, сбогувам се и отново се впускам в датското всекидневие.
„Нямаш сведения ли? – говоря си наум, додето измервам Вестерброгаде в обратна посока. – Ето ти ги сега сведенията: офейкал е с парите. Поставил ги е в една чанта и е офейкал. Оттук нататък задачата може да се реши и без електронна машина.“
Казах вече, че познавам Тодоров. Може би само съм пропуснал да добавя, че никога не съм имал особено високо мнение за тоя човек. Но и никога не съм виждал в него вероятен предател.
Отдалеч се задава такси и аз едва не го изтървавам, зает мислено с биографията на Тодоров. Срещата с Тодоров обаче ще я отложим за по-нататък, а именно за деня, в който благоволи да ни съобщи адреса си. Засега имам среща с представител на другия пол – и по-точно – с дамата в розово. Качвам се в таксито и се отправям към „Англетер“.
Дамата в розово този път наново е в зелено, също както в деня на нашето запознаване. Спомени. И също както в оня първи ден, аз си позволявам да подхвърля вместо комплимент:
– Този зелен цвят, който тъй отморява очите…
– Вие би трябвало да играете билярд, Майкъл, вместо да се занимавате с кавалерство – отвръща Дороти.
Интимният ни разговор протича в хола на „Англетер“, а холът в този обеден час е доста оживен.
– Не желаете ли да седнем някъде на по-спокойно?
– Браво, сетихте се! – кима одобрително дамата в резеда. – Ако сте намислил вече и името на ресторанта, ще кажа, че сте станали просто неузнаваем.
– Ресторантът е в съседното помещение.
Дороти свива устни в знак на разочарование, но след миг лицето й се прояснява:
– Всъщност това наистина е идея: щях да си замина, без да разбера как готвят в „Англетер“.
Обедът се точи близо два часа, както става винаги в подобни екстрени заведения, придружен от многократни ритуали с връчване и прибиране на менюта и карти за вина, с кулинарни консултации между дамата и метр д’отела и с демонстрации на спиртни примуси и други аламинутни номера. Но макар тия операции да заангажират немалка част от вниманието на Дороти, това съвсем не й пречи да поддържа разговора с неотслабващ ритъм. Тя обаче старателно се пази да засяга снощните теми. Затуй пък аз не пропускам да запитам полугласно:
– Не смятате ли, че Сеймур би могъл да научи нещо за нашите проекти?
– Не. Освен ако вие проявите глупостта да го осведомите.
– Той би могъл и без моя помощ да се осведоми. Доколкото съм чел тук-там, днес и шепотът се записва…
– Не ставайте маниак на страха, Майкъл – усмихва се жената. – Ние с вас не сме чак толкова подозрителни, та да се вслушват в шепота ни.
Тя хвърля поглед наоколо, сякаш да се увери, че Сеймур наистина не се намира нейде в съседство, а после добавя:
– Аз пък мислех, че съвсем сте забравили предложението ми…
* * *
Параходът за Малмьо тръгва чак в 6 часа следобед и Дороти решава да използува свободното време, за да направи някои последни покупки. Тя, слава богу, не ме поканва да я придружа в лова на морски сирени и датски гербове. Прибирам се в стаята, хвърлям сакото на стола и заемам любимото си работно положение – хоризонталното.
„Ти, мисля, добре познаваш Тодоров“ – бе казал генералът, когато ме изпращаше. Аз бях на същото мнение. А сега се оказва, че и двамата сме се лъгали.
В началото познавах само Маргарита. Но по-късно около Маргарита се завъртя Тодоров. Бил приятел на леля й или на чичо й, или нещо от тоя род. А целта му, разбира се, беше да стане приятел и на Маргарита. Тава не ме дразнеше, може би защото не можех да го възприема като вероятен съперник. Подир няколко месеца нещата се измениха, обаче тогава пък си казах, че ако една жена е решила да бяга, тя ще го стори и с Тодоров, и без Тодоров.
Първото ми сблъскване с него стана на улицата. Беше пролет, и работният ден бе свършил, и ние вървяхме с Маргарита по „Руски“, тъй като бях прескочил да я взема от Университета. Минавахме край градинката при Военния клуб, когато срещу нас се зададе елегантен мъж от западен тип и с българска физиономия. Забелязах го, защото гледаше дамата ми повече от съсредоточено. Маргарита не бе изключителна красавица и във всеки случай нямаше вид на кинозвезда, ала не знам защо мъжете по улицата винаги се заглеждаха в нея. Това също не ме дразнеше. Искам да кажа, не ме дразнеше вече, тъй като отдавна бях свикнал.
Само че тоя български западняк, който идеше срещу нас, не само гледаше с очи дамата ми, но дори й се ухили. Бях се приготвил вече да възразя, когато Маргарита също се ухили и двамата спряха и почнаха да се здрависват и да си разменят реплики от рода на „Как е еди-кой си?“ и „Какво прави еди-коя си?“
Понеже двамата достатъчно добре се забавляваха и понеже разговорът не ме интересуваше особено, аз продължих пътя си, като крачех бавно, за да дам възможност на Маргарита да ме настигне. Две минути по-късно тя се изравни с мене запъхтяна, обаче вместо да ми благодари за тактичността, побърза по обичая си да ме накаже с мъмрене:
– Ти просто умираш да се покажеш възможно по-невъзпитан.
– Съвсем не – възразих. – Работата е там, че ние с теб сме възпитани различно.
– Точно така!
– Аз например, когато съм с теб и някой ме спре, имам смешния навик най-първо да ви запозная…
– Аз също щях да ви запозная, ако ти не беше побягнал…
– Ако знаех, че ми готвиш такъв сюрприз, положително щях да дочакам края на беседата ви.
– Ти си невъзможен! – въздъхна Маргарита, което на нейния жаргон означаваше, че се предава.
А после, сякаш не е имало и помен от свада, взе да ми обяснява какви са връзките на тоя Тодоров с нейната леля, колко мил човек е той и каква отговорна длъжност заема във външната търговия.
Няколко дни по-късно щастието наново ми се усмихна, в смисъл че ми се откри нов шанс да се запозная с милия човек. Този път нямах никаква възможност да пропусна шанса, понеже сам Тодоров ни канеше на гости у дома си.
В скоби казано, ако има нещо, което да мразя повече от писането на писма, то е ходенето по гости. В случая обаче бе изключено да откажа, тъй като Маргарита би изтълкувала всеки отказ за проява на неприязън, разбирай ревност. Най-глупавото е, че действително изпитвах нещо като неприязън към тоя мил човек. Не знам дали съществува любов от пръв поглед, но при мене антипатията от пръв поглед е факт и историята с Тодоров беше свързана още от началото с чувство на антипатия, съвсем безпричинна, защото не познавах изобщо този човек, а дори и когато малко го опознах, не можех да кажа нищо против него. Единствената характеристика, която бях в състояние да му дам, се изчерпваше с констатацията, че той е всичко това, което аз не съм.
Прочее отидохме на гости и домакинът наистина ни прие твърде мило и през цялото време се държа крайно мило, тъй мило, че на хора като мене, дето не обичат кафето с много захар, би им прилошало.
– Можете да си изтриете тук обувките – забеляза Тодоров, като ни въведе в антрето, но това също бе казано толкова мило, сякаш той се грижеше не за чистотата на апартамента си, а за чистотата на обувките ни.
Подир което ни бе даден свободен достъп до хола. Холът, както и останалите помещения, представляваше истински малък бисер на вътрешната декорация и на съвременната техника. Поласкан от изострения интерес на Маргарита към обстановката, домакинът тутакси се впусна в словесни обяснения и нагледни примери за качествата на небесносиния мокет, на свръхмодерните мебели, на телевизора, радиограмофона, магнетофона, комбинацията библиотека-бар плюс витрина за сувенири и пр., и пр.
Това ми даде възможност да изпуша спокойно една цигара, седнал на дивана до прозореца. Съвсем спокойно, въпреки че възклицанията на възхищение, които Маргарита надаваше, целяха главно да ме ядосат.
Недоволна от апатията ми, Маргарита, изглежда, реши да ме въвлече в пороя на възхищението, защото тъкмо при огледа на споменатия библиотечно-бюфетно-витринен хибрид, не се въздържа да забележи:
– Гледай, Емиле, какви приказни венециански кристали! А ти, дето толкова често пътуваш, никога нищо не си донесъл!
– Вие сте от външно министерство? – реши да запита в тоя миг Тодоров.
– Не – отвърнах.
И понеже Маргарита също замълча, той веднага разбра от кое министерство съм. Подир което пиеската „Вълшебният замък“ продължи, като действието се пренесе в спалнята, кухнята и дори банята на замъка. Без мене, разбира се.
Маргарита не бе чак толкова вятърничава, че да изпада в захлас пред един хладилник. И ако даваше вид, че изпада в захлас, то беше, за да ми натрие носа. „Ето, виждаш ли как живеят хората!“ – това означаваха всички тия възклицания на нейния жаргон. Защото основната теза на Маргарита от известно време насам беше, че ние не живеем, както трябва. Хората живеят, а ние – не.
Искам да отбележа за свое оправдание, че дори в ония години на младежка непримиримост аз не бях принципен враг на удобствата, стига създаването на тия удобства да не е свързано с маса други неудобства. Нямах нищо против и домакинската техника. Мислех просто, че както е глупаво да се отказваш от техниката, също тъй глупаво е да я боготвориш. А Тодоров именно я боготвореше и сочеше своите хладилници и бойлери с такъв апломб, сякаш показваше съкровищата на Лувъра.
– Наистина, чудесно сте се наредили – заключи Маргарита, след като екскурзията приключи и двамата наново се озоваха в хола.
– Човек, който не може да уреди квартирата си, трудно ще уреди обществото – отвърна скромно домакинът.
– Това го кажете на Емил.
– Всъщност вашата специалност, ако се не лъжа, беше търговията… – промърморих просто за да уточня на кой тъкмо сектор Тодоров се грижи за обществото.
Но домакинът вероятно бе изтълкувал другояче бележката ми, защото произнесе докачено:
– Ами че без търговия обществото…
– Оставете! – спря го Маргарита. – Емил гледа с презрение на всички професии вън от своята собствена.
Може би в ония години бях още доста самонадеян, ала това не ми попречи да усетя от думите й, че почвам да изоставам в състезанието. Само че аз и не мислех да се състезавам. Да се състезаваш за една жена, това е приблизително еднакво обидно и за тебе, и за жената, на която се определя ролята на веществена награда от съмнителна стойност. Или както казваше някога нашата надзирателка в сиропиталището: „Който се държи примерно, ще получи на обяд мляко с ориз.“
