Текст книги "Голямата скука"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

– Защо плачете? Какво се е случило?

При тая проява на внимание девойката вместо отговор се разплака още по-силно. Замълчах и запалих цигара в очакване да мине кризата. Лицето на непознатата бе доста подпухнало, доколкото можех да го разгледам през движенията на кърпичката, която бършеше сълзите. Нослето бе леко зачервено, а очите изобщо не се виждаха под мокрите клепачи. Искам да кажа, че ако обърнах внимание на момичето, то съвсем не бе зарад някаква несъществуваща в момента хубост. Но в това лице имаше нещо измъчено и детински безпомощно и девойката въпреки едрия си ръст ми напомняше кой знае защо на малко момиченце, което плаче, понеже са го набили или изпъдили от училище.

Кризата бе почнала да се уталожва и аз вече очаквах да чуя през паузите на хълцанията някаква сърцераздирателна история, когато от кабинета на шефа излезе секретарката и щом ме зърна, извика:

– А, другарю Боев! Началникът тъкмо питаше за вас. Заповядайте!

Влязох и подир неизбежните: „Къде изчезна бе, Боев?“ и „Какво ново?“ – полюбопитствувах:

– Коя е тая плачеща девица навън?

– „Девица“ ли? – свъси вежди приятелят ми. – Тя е толкова девица, колкото аз съм дядо Мраз.

– Е, за един път можеш да станеш и дядо Мраз. Недей притиска твърде момичето.

– А бе ти що си не гледаш службата, ами се бъркаш, дето не ти е работа? – извика началникът с престорена строгост.

После натисна звънеца и нареди на влязлата секретарка:

– Нека дойде гражданката.

А на мене подхвърли:

– Сега ще я видиш що за девица е.

Момичето влезе и по разстроеното му лице можеше да се прочете две трети страх и една трета надежда. Страхът се дължеше на присъствието на началника, а надеждата – на моето присъствие.

– Маргарита Денева… – произнесе със сух служебен глас приятелят ми и аз за пръв път чух това име.

– Да – прошепна девойката със същата беззвучност, с която аз разговарям в кошмарите си.

– Въпреки предупреждението ми вие сте направили писмените си показания не за да изложите фактите, а за да ги прикриете.

Непознатата мълчеше, навела очи.

– Тя направо икономисва фактите – подхвърли началникът за мое сведение.

– Срамува се момичето – позволих си да забележа.

И като се обърнах към „гражданката“, произнесох възможно по-меко:

– Вижте, Маргарита: през главата на другаря началник са минали толкова неща, че няма да го смаете с разкритията си. Още повече разкритията, които ще направите, предварително са му известни. Това – едно. Другото е, че ние викаме тук хората не за да ги натикаме в батака, а за да ги измъкнем от батака, в който сами са хлътнали. Само че за да ви помогнем, и вие трябва да ни помогнете. А най-добре ще ни помогнете, като разкажете всичко.

– Седнете и разказвайте. И, моля, без извъртания – нареди приятелят ми, малко недоволен от моя прекалено добродушен тон.

Девойката седна на стола от другата страна на бюрото, произнесе половин фраза, разплака се, съумя да потисне плача си и след къса пауза отново започна фразата.

Историята, която чувах, не беше нито прекалено ужасна, нито съвсем безобидна. Една доста банална в общи линии история, за да бъде подробно излагана. Връзки на няколко момичета с чужденци. Епизоди от заведения и квартири, свързани с веселби и дребни подаръци. Маргарита не бе между тия момичета, но поради познанството си с едно от тях на два пъти беше попадала в интернационалната компания и прекарвала до късно през нощта на еди-кой си адрес.

– Само два пъти бях – потвърди „гражданката“.

– Защото осуетихме третата сбирка – уточни началникът.

– Нямаше нищо друго освен музика и танци…

– Знаем как свършват тия танци – забеляза навъсено шефът.

Подтиквана с неизбежните делови реплики, девойката постепенно призна всички подробности, които имаше да признае, включително флирта с един от чужденците и полученото от същото лице шишенце „Ланком“.

– Не са хубави тия работи – промърморих, когато разказът свърши. – Добре, че не сте хлътнали по-сериозно.

И като улових недоволния поглед на началника, тутакси опитах да прикрия педагогическия си гаф:

– Макар че както е почнало…

– Е, да, началото е винаги по-невинно от края – прекъсна ме приятелят. – Само че не се ли сепнеш в началото, краят става неизбежен.

– Няма да дойдем дотам! – заявих оптимистично. – Нали, Маргарита?

– Да – каза едва чуто тя, без да вдига очи.

Началникът отпрати момичето и ние двамата минахме на друга тема.

Половин час по-късно излязох от управлението. Маргарита ме очакваше, застанала под стряхата, за да не я мокри дъждът.

– Искам да ви благодаря… – почна тя, като се изравни с мене.

– Не ми благодарете, а минете към действие – рекох аз малко по-сухо от необходимото, като продължавах да крача по мокрия тротоар. – Първо, оправете си положението в университета. Второ, престанете да мислите за брак с чужденец, пък ако питате мене, и за брак с българин. Някои момичета, докато търсят брак, така се объркват в най-различни връзки, че съвсем забравят какво всъщност са тръгнали да търсят. Бракът и да го търсите, и да не го търсите, няма да ви се размине.

– Всичко това съм го решила вече – произнесе полугласно Маргарита. – От днес почвам да уча и няма да мисля за нищо друго.

– Чудесно – казах. – Гледайте само да не охладеят добрите ви намерения.

– Когато почнат да охладяват, ще се сещам за вас.

– Защо за мене? Сещайте се за себе си и за това, което ви чака в живота.

– Човек по-лесно прави трудните неща, когато… когато ги прави за друг човек… – отвърна някак неловко момичето. – Аз нямам близки хора… Вие, разбира се, също не сте ми близък… но понеже нямам близки хора, ще се сещам за вас и за добротата, която проявихте – изобщо…

Изобщо тя насмалко не се разплака отново. И може би за благодарност, че все пак не се разплака, аз направих нещо, което съвсем не мислех да правя, и по-точно заведох я да обядваме заедно и така почна нашата дружба.

Всъщност Маргарита се оказа стегнат човек и още на първата сесия навакса закъснелите изпити и нямаше никакъв вкус към гуляите и нощните приключения и бе напълно доволна да ограничи насладите от живота в баналните рамки на едно кино или на една разходка. Когато по-добре я опознах, нейното хлътване в чуждестранната компания ми се стори като съвсем случайно произшествие, чието обяснение следваше да се търси единствено в изкушението за малко разнообразие и за евентуален брак. Защото, макар да бе стегнат човек и да следваше френска филология, тя беше от тоя тип жени, които и атомна физика да следват, пак поставят на първо място брака.

Отпърво аз, разбира се, не мислех да се женя, но впоследствие стана тъй, че промених намеренията си и може би действително щях да се оженя, ако междувременно Маргарита не бе променила своите. Изобщо старата история за оня, дето толкова дълго се колебал дали да си поръча свинско със зеле, че когато най-после го поръчал, то се било свършило.

* * *

През цялата седмица дъждът вали с променлива сила и почти без прекъсване, а вятърът свири над подгизналата от влага равнина. Това е колкото неприятно, толкова и полезно. В такова време едва ли някой ще се залута из калните терени, сред чиито трапища се е сгушила моята прогнила барака.

За последните четири дни аз всичко на всичко два пъти се решавам да приближа чертата на предградието, за да си взема хляб и малко колбаси. То се знае, и двата пъти не пропускам да купя вестник. Първия път установявам, че съобщението по мой адрес се е стопило до дребна информацийка от десетина реда, свита сред криминалната хроника на пета страница. Втория път не откривам нито думица, свързана с издирването на убиеца Коев. Нещата явно следват обичайния си ход. Славата ми на убиец е вече помръкнала и е на път да заглъхне окончателно. Освен ако мълчанието в случая не е само измамна видимост.

И ето най-сетне наново е вторник.

Додето закусвам с последния къшей хляб и последния резен долнокачествен салам, аз грижливо обмислям как да се добера възможно по-безопасно до входа на „Тиволи“ в уречения час. Решавам да се откажа от иначе удобното пътуване с автобус. Неудобството при автобусите е, че се движат из най-големите артерии и че спират твърде често по тия артерии. По-добре е да измина съответните няколко километра пеша, като избирам страничните улици. Ще тръгна чак в пет часа, за да не става нужда да чакам в града и да се мяркам из центъра по-дълго от необходимото.

Комбинезонът ми, вече без преднамерени усилия, е добил изгледа на една захабена от дълго носене дреха. Брадясването е почнало да се превръща в брада. Недояждането, надявам се, също е дало своя принос в изменението на външността ми. Ако не ме сполети някоя ненадейна злополука, имам всички шансове да мина за един от многото италиански или югославски пришелци, прехранващи се с физически труд в тоя град, където местните жители мразят тежката работа.

Малко преди пет часа събличам комбинезона и се освобождавам от съгряващите компреси на вестникарската хартия. После наново го обличам с надеждата, че ходенето ще ме сгрее, и поемам под дъжда към шосето.

Два часа по-късно аз съм вече на Вестерброгаде. Това е времето, когато за добро или зло улицата е най-оживена. Движа се в ритъма на тълпата, като се стремя да се придържам по-близо до стените на сградите и да пазя лицето си от сиянието на вече блесналите неонови реклами. Подир една седмица самота в бараката сред извънградските трапища имам чувството, че ненадейно съм попаднал в някакъв нереален свят. Един свят, дето нищо не е станало, след като толкова неща са станали с мене самия, един свят вън от времето и пространството, където луксозните коли все тъй летят и се разминават, жените все така разнасят телата си, загърнати в елегантна опаковка, а магазините примамват минувачите с разноцветните безшумни взривове на своите неони.

„Вторник – лош ден – мисля разсеяно, додето се промъквам край стените. – Кой ли го измисли това правило? За тебе лош, а за мене – добър. Дори възможно най-добрият“.

Числото седем също се ползува със славата на лошо число, но аз и тук съм готов да поспоря, тъй като в седем часа вече почва да се мръква и началото на смътната здрачевина е за мене единственото прикритие сред тая оживена улица.

И тъй, часът е точно седем, когато стигам до входа на „Тиволи“ и поглеждам бегло към мястото, дето трябва да съзра човека с каскета и самолетната чанта. Но човека го няма, ни там, ни наоколо.

„Навярно нещо се е позабавил – казвам си, като отминавам към Градския площад. – Непредвидени неща се случват дори и на хората, изпълняващи ролята на пощенски кутии.“

Наближавам кафенето, дето седях за последен път с американеца, и правя кръгом. Отново стигам входа на „Тиволи“, но човекът и този път не се вижда нийде.

Часът е седем и десет. Глупаво е да упорствувам повече, защото пощенската кутия или ще бъде тук точно в седем, или изобщо няма да бъде. И все пак аз правя за всеки случай още два тура, преди да се реша да напусна булеварда и да поема отново по слабо осветените странични улици назад към гнилата барака и самотата, там далеч в мрачините на извънградската пустош.

„Какво да се прави – казвам си успокоително. – Имал съм и по-тежки случаи. Такива са рисковете на професията.“

Но в същия миг в ушите ми прозвучава един познат и малко дрезгав глас:

„Вие вече не сте от професията, Майкъл, вие сте предател за своите. Вие сте вън от професията и няма на кого повече да разчитате нито тук, нито отвъд.“

* * *

Макар да съм порядъчно недоверчив, аз съм очаквал този вторник с такова доверие, та даже не съм обсъдил какво ще правя отсега нататък, ако вторникът се окаже наистина лош ден.

Мисълта за „отсега нататък“ ме връхлита едва когато спирам в някаква квартална уличка да купя нещо за ядене. До тоя миг не съм обръщал особено внимание на факта, че в джоба ми остават само четири крони, защото за какво са ми притрябвали крони, щом съм доживял до вторник. Купувам две хлебчета по крона и половина и паричните ми резерви намаляват до няколко бронзови стотинки, с които не може да се купи нищо.

Излизам от дюкяна и първият ми порив е да отчупя малко от едното хлебче, тъй като през целия ден не съм хапнал ни залък, ако не броим оскъдната закуска. Обаче аз вече съм излязъл от вцепенението на първоначалната покруса и разсъдъкът ми отново е на мястото си. „За днес ядене не се предвижда! – съобщавам сухо на онова лекомислено и вироглаво същество, което всички носим у себе си. – Храната трябва да стигне поне за два дни, така че консумацията ще почне от утре.“

„И какво, като стигне за два дни? – обажда се капризното същество у мене. – И как ще изкараш останалите пет дни до вторник вечер? И изобщо кое те кара да мислиш, че следващият вторник вечер ще бъде по-различен от сегашния?“

Всъщност именно това е възловият въпрос, а не тоя за храната. Човек може да изкара няколко дни и без храна, но какво го чака подир тия няколко дни?

Когато стигам до бърлогата си, часът е девет. Часът, в който хората, след като са приключили вечерята, сядат пред телевизорите, за да се насладят сред домашния уют на поредната кървава драма в ковбойски или криминален вариант. Тъмнината на бараката, глухият тропот на дъжда и воплите на вятъра ми се струват тягостни до непоносимост сега, в депресията на разочарованието. Ала депресията трябва да се прати по дяволите, защото положението не ми позволява да се отдавам на подобен лукс. Смъквам комбинезона и отново увивам снагата си в смачканите вестници, пъхнати под една дъска. После се обличам и се свивам в ъгъла. В далечината, през зеещия отвор на бараката се движат в неравни интервали фаровете на колите по шосето. Това е моята телевизия. Колкото да знам, че светът наоколо още съществува, отвъд самотията на тоя пустинен терен.

Предстои ми, значи, още една седмица чакане… И какво от туй? Като кажеш „цяла една седмица“ – това звучи много. Но ако кажеш „само една седмица“ – това звучи малко. Човек винаги може да изтърпи една седмица. А междувременно нещата някак ще се изяснят и навярно ще се оправят. Ако на оня с каскета му се е случило нещо днес, той ще се яви следващия път. Ако по една или друга причина са го сменили, тогава ще се яви заместникът му. Ако нашите чакат да отшуми сензацията, тя ще бъде вече отшумяла. А ако са се хванали на лъжата… Обаче дори да са се хванали, те ще проверят… Те не могат да не проверят и проверката не може да трае до безкрайност…

Да се хванат на лъжата ли? Но на коя лъжа? На тая, че си убил Тодоров? Или на тая, че си станал предател?

* * *

Срядата и четвъртъкът минават как да е, с малко хляб и с много мислене. Съвсем безполезно мислене по безвъзвратно отминали работи. Ала аз продължавам да прехвърлям в главата си тия работи, защото нямам друг начин да убивам времето. И защото, докато ги прехвърлям, имам чувството, че съм се изправил на отчет пред генерала, че съм отново при своите, макар и мислено, макар и за да бъда порицан. Да бъдеш порицаван от своите е далеч за предпочитане пред това, да бъдеш далеч от своите, да бъдеш сам, запратен в една гнила барака накрай света.

Затуй аз си представям, че не съм в бараката, а в кабинета на генерала и че там освен генерала се намира един опасен опонент – бившият ми шеф – и един добър съюзник – приятелят ми Борислав.

Всъщност и бившият ми шеф е мой приятел, само че е противник на известни мои похвати, които обича да окачествява като „склонност към авантюризъм“. Колкото до Борислав, той обикновено се оказва съюзник, защото сам в практиката си не е чужд на тия похвати.

И тъй, ние тримата седим в тъмнозелените кресла край тъмнозеления фикус, додето генералът ни наблюдава от бюрото, решил по обичая си да даде възможност на всеки да се изкаже. И понеже действието се развива изцяло в главата ми и режисурата е изцяло в мои ръце, аз не само си позволявам да се изкажа пръв, ами използувам и възможността да бъда по-обстоен от необходимото. Подир което, ща не ща, трябва да отстъпя думата на бившия си шеф:

– Докладът на Боев бе твърде изчерпателен, но доста оскъден, що се отнася до разбора и оценката. Аз никъде не усетих той да си поставя въпроса: „Къде сгреших?“ А щом си хлътнал, значи, ясно е, че си сгрешил, и съвсем неуместно е да оправдаваш всичко с обективните условия, колкото и неблагоприятни да са били те…

Уводът е достатъчно красноречив, за да отгатна предстоящата пледоария, обаче бившият ми шеф има обичая добре да укрепи позицията си, преди да мине в атака. Затова забелязва:

– Всъщност аз не разбрах какво точно е мнението на другаря Боев относно истинските подбуди на опериращите срещу него лица и изобщо относно степента на личен елемент в техните съображения и действия. Така че, ако обича, нека се върне за малко на тоя въпрос.

– Въпросът е доста сложен – казвам – и аз все още не съм в състояние да дам точен отговор. Те и тримата ме заблуждаваха и уплитаха не само с лъжите, но и с истините си – с личните си съдби и взаимни неприязън, с илюзиите и незадоволените си амбиции. Доколко Дороти искаше да ме има за временен партньор и да обере чрез мене Сеймур, доколко Грейс целеше наистина да му отмъсти, като покаже, че тя ме е отвлякла, а не той, доколко самият Сеймур искаше да ме спечели за приятел и спътник – това е трудно да се установи точно и, струва ми се, не е от особено практическо значение. Важното е, че при всички възможни положения амбициите на всеки от тройката се опираха върху една и съща изкупителна жертва и тази изкупителна жертва бях аз.

– Ясно – кима бившият ми шеф. – От оценката, която даваш, личи, че тройката наистина е успяла да те уплете в лъжите си до такава степен, та и сега все още не си в състояние да се оправиш в тях. Казваш „без практическо значение“, така ли? А защо „без практическо значение“? Ами че ако между тия хора съществуваха реални противоречия, те трябваше да бъдат използувани и задълбочени още от самото начало с цел да се облекчат по-нататъшните ти действия. Ти не си направил това. И си постъпил правилно, макар и без да знаеш сам защо. Ти си виждал нещата значително по-сложни, отколкото са били в действителност, но за щастие не си се съобразил с тая въображаема сложност. А всъщност как се очертава ситуацията в едри линии? Една фронтална атака на Сеймур с оглед да подготви и реализира вербовката на Боев. И понеже американецът допуска, че Боев може да се отклони от изкушенията и съблазните, той му осигурява два илюзорни изхода за бягство: Дороти – в Швеция, и Грейс – в неизвестна посока С други думи, в случай, че Боев реши да избяга от Сеймур, в края на краищата ще попадне пак при него. Това е цялата схема – елементарна и проста, ако се абстрахираме от привидностите на лични чувства и страсти, създадени с цел да объркат нашия човек.

– Дори и така да е, Боев е съумял да се предпази както от фронталната атака, така и от двата фалшиви изхода – не се стърпява да се обади Борислав.

– Вярно – потвърждава спокойно бившият ми шеф. – Боев успява да се отклони и от трите предложени му капана, обаче хлътва в четвъртия: капана „Тодоров“.

– Е, как няма да хлътне, когато тъкмо за туй го пращаме: да влезе в контакт с Тодоров. Това е коронният номер в тактиката на американеца: зарежда клопката там, дето нашият сто на сто ще влезе.

– Бориславе, ти после ще се изкажеш – забелязва кротко генералът.

– Защо, нека възразява! – произнася великодушно бившият ми шеф. – Това ми дава възможност да оборя още отсега възраженията му: излиза, че задачата на Боев предварително е била обречена на неуспех, че, с други думи, ние сме го изпратили на сигурен провал…

Понечвам да възразя нещо и опонентът ми млъква с явното намерение да ми предостави думата, обаче аз в последния момент се отказвам да я взема и той продължава:

– Осигуряването на срещата с Тодоров и голяма част от самата среща са реализирани успешно. Това е и най-сериозният плюс в действията на Боев. Но тъкмо при тоя плюс ние се сблъскваме с минуса. И няма какво да изпадаме във фатализъм и да се чудим на „коронния номер“ на американеца, а трябва ясно да видим с кои свои грешки сме осигурили успеха на тоя „номер“.

Бившият ми шеф се замисля за секунда, после вдига нагоре показалеца си:

– Първо: сплашването на Тодоров с евентуални санкции – груба грешка. Второ (към показалеца се присъединява и средният пръст): категоричното изискване, отправено към Тодоров, да върне парите – излишно престараване, представляващо също груба грешка. Трето (към двата вече вдигнати пръста се присъединява и безименният): пренебрегването на въпроса за бързото отстъпление – последна и най-опасна грешка.

– В смисъл? – позволявам си да запитам.

– В смисъл, че при срещата с Тодоров трябваше вече да имаш в джоба си заверен самолетен билет и да заминеш още на другия ден. Или – което е все едно – можеше да отложиш срещата с Тодоров за следния ден, да предадеш филмите на пощенската кутия и да вземеш влака същата вечер. С две думи: да скъсиш максимално онзи интервал, през който Тодоров би могъл да уведоми американците за твоето посещение.

Борислав отново е готов да се обади, ала срещнал спокойния поглед на генерала, замълчава и от притеснение вади своето кехлибарено цигаре от джоба и го захапва. В скоби казано, Борислав от доста време насам се мъчи да не пуши и си помага в мъката с това празно цигаре, макар че избягва да го използува пред началството, защото генералът веднаж бе забелязал: „Ти ми приличаш с това цигаре на ония деца, дето майките им ги лъжат с празен биберон.“

Бившият ми шеф, след като е отброил трите ми основни грешки, минава на някои по-второстепенни, като вечерния ми рейс до гарата, когато съм бил надушен от хората на Сеймур, и оставянето на чантата в шкафчето за багаж, действия, които опонентът ми не може да се въздържи да не нарече „авантюри“. Все пак с присъщото си безпристрастие той дава оценка пет плюс на хрумването ми да използувам две мансарди и прави малко заключение в смисъл, че Боев е проявил обичайните си качества, но за жалост не е успял да избегне и някои обичайни свои слабости.

Подир което думата бива предоставена на Борислав, който гори от желание да направи на пух и прах аргументите на бившия ми шеф, не защото има нещо против него, а защото мисли и действува горе-долу, както мисля и действувам аз самият. Всъщност ние с Борислав никога не сме работили заедно, обаче това не пречи известни наши разбирания да съвпадат до такава степен, та бившият ми шеф понякога да подхвърля:

– Мисля, че ако само единият от двамата се изкаже, това би ни спестило известна загуба на време…

Борислав също като мене не е силен в предговорите, затуй тутакси минава към най-невралгичната точка:

– Каза се, че не трябвало да се сплашва Тодоров. А каква е гаранцията, че той щеше да даде филмите, ако не бе предварително сплашен? Няма такава гаранция, разбира се. А това практически означава, че най-важното в цялата операция остава под въпрос. Къде е тогава грешката? Да се изпълни операцията, макар и с известни неприятни последствия за самия Боев, или да се допусне пропадането на операцията поради прекалената предпазливост на Боев към собствената му персона?

Макар да говори в неопределено лице, Борислав очевидно се обръща към бившия ми шеф, ала онзи е достатъчно спокойна натура, за да влиза в излишни дискусии.

– Колкото до поставеното пред Тодоров условие да върне доларите, то наистина, струва ми се, е било неуместно – продължава Борислав. – Не виждам само с какво би се изменило положението, ако Боев се бе въздържал да поставя такова условие. Веднаж сериозно сплашен (а според мене той е трябвало да бъде сплашен), Тодоров без друго е щял да се обърне към шефовете си, следователно въпросът за доларите е без значение. Казва ни се обаче, че Боев не бил осигурил отстъплението си. А по кой начин да го осигури? Като замине още на следния ден с филмите в джоба си, за да подложи на явен риск не само себе си, но и филмите? Или като отложи срещата с Тодоров, за да постави под съмнение самото осъществяване на тая среща? Трябва да се знае, че при известни обстоятелства срещите не стават, когато на нас ни се иска, а когато са възможни. И ако говорим за авантюра, тъкмо това е най-лекомислената авантюра: да пропуснеш възможността за една изключително важна среща под предлог, че още не си готов за нея.

– Според тебе излиза, че няма грешки в действията на Боев… – установява бившият ми шеф, след като Борислав млъква.

– Защо да няма? Сигурно има, но те не са били фатални и не зарад тях са възникнали усложненията – възразява приятелят ми.

– Как можеш да докажеш това?

– А вие как можете да докажете обратното? Да допуснем, че сте прав. Да допуснем, че Боев е постъпил тъй, както вие желаете. Боев не е сплашил Тодоров, получил е от него съвсем доброволно филмите и Сеймур дори не е подушил срещата между двамата. Е, и какво от това? Нищо, разбира се. Щом американецът или неговите шефове са решили на всяка цена да сложат ръка върху Боев, те ще го сторят и без да му прикачват едно обвинение в убийство. Както е казал сам Сеймур, при съвременната техника не е трудно да бъдеш доведен до пълен кретенизъм. И нещастните примери в това отношение са ви добре известни.

– Боев е трябвало да се измъкне, преди да сложат ръка на него – настоява на своето бившият ми шеф. – Той бе снабден с четири билета, с четири различни пътища за отстъпление и въпреки това не успя да се изтръгне от противника. Тук е основната му грешка.

– Имаш ли нещо да добавиш? – обръща се генералът към мене.

– Може би наистина съм допуснал някои грешки – казвам. – Лошото е, че както спомена и Борислав, дори да не бях ги допуснал, резултатът навярно щеше да е същият И щом става дума за резултата, нима той е чак толкова лош? Поверителните документи са пристигнали на местоназначението си. Колкото до мене, засега все още съм жив. И дори да падна, в края на краищата не е без значение дали си паднал преди или след изпълнението на задачата.

Млъквам и поглеждам генерала в очакване да чуя оная оценка, която е за мене най-важната. Но генералът също мълчи и също ме гледа с тия свои светли очи, почти неприлично сини за един генерал. После произнася онова, което съм очаквал да произнесе:

– Вярно, Боев. Само че какво ще стане, ако при изпълнението на всяка задача губим по един човек? Ние не пращаме хората си, за да падат, а за да побеждават.

* * *

Изобщо срядата и четвъртъкът минават как да е, с малко хляб и много мислене. Петъкът обаче се оказва невероятно дълъг. Хлябът се е свършил, а мислите са всички многократно премислени, включително и съображенията по въпроса, не трябва ли да сляза до кейовете и да се опитам да потърся работа като хамалин. Примамлива перспектива: да получиш за един ден такава надница, която при твоя икономичен начин на живот ще ти осигури ядене за десет дни. Само че на мене толкова ядене не ми е нужно – до вторник остават всичко пет дни. И освен това глупаво е заради някакво ядене да бъдеш заловен и унищожен.

Една друга идея, която бегло минава през главата ми, е идеята да продам едничкото си продаваемо имущество – часовника. Това не е някакъв златен часовник, обаче той притежава най-важното качество за един часовник: точността. За жалост при сегашното положение опитът да разменя ненужния хронометър срещу жизнено необходимите крони може да се окаже фатален: часовникът е съветски.

Последното и съвсем невинно изкушение също бива отхвърлено. Имам предвид ябълковите градини на две-три ферми, разположени на около километър от моята барака. Но тия ферми никога не остават без хора и ще бъде крайно обидно да те задържат като дребен крадец, след като са те обявили за опасен убиец.

Така че аз прекарвам петъчния ден изцяло в летаргия и търся успокоение в мисълта, че положението би могло да бъде и по-лошо, а щом не е по-лошо, значи, трябва да бъда доволен. Дъждът най-сетне е спрял, вятърът духа значително по-слабо, между облаците тук-там се появяват късчета синьо небе и дори слънцето вероятно е готово да се появи, ако не бива прогонено от здрача и нощта.

Съботният ден обаче е наистина слънчев и аз решавам, че трябва да се раздвижа най-сетне, за да опитам дали разходката не убива глада. Освобождавам се от вестникарското си бельо и поемам из околностите на града, правя обходна маневра от няколко километра и навлизам в спокойната зеленина на Кралския парк.

Не, разходката съвсем не убива глада, а го усилва. Минавам край будката с кифли и сладкиши, като се стремя да не гледам натам, но погледът ми упорито се дърпа към купчините детски лакомства и главата ми е пълна с най-идиотски мисли, включително и тая, да грабна някоя по-едра кифла и да побягна.

Заобикалям предпазливо площадката с въртележки, твърде населена с майки и дечурлига, и сядам на скамейката в една пуста странична алея, тъй като коленете ми треперят от умора. Отпускам се на облегалката и вдигам лице към топлото слънце. В зажумелите ми очи се движат и пресичат червени сияния, а в ушите ми кънтят детските викове и смехове, идващи откъм площадката с въртележките.

Всъщност скъсването с Маргарита дойде именно по въпроса за детето. Макар че детето бе само повод. И това стана тъкмо в градината, където аз, също както сега, се бях облегнал на скамейката, с тая разлика, че градината бе Паркът на свободата, че аз бях значително по-добре облечен и че до мене седеше Маргарита.

– Искам да имам дете – рече тя, сякаш на себе си, додето гледаше момиченцата, които се гонеха из насрещната алея.

– Това би могло да се нареди – отвърнах великодушно, като продължавах да се наслаждавам с притворени очи на слънцето.

– Но детето трябва да има баща…

– Естествено, че ще има.

– Искам да кажа: истински баща.

– Е да де, истински – не от мукава.

– Емиле, аз не желая да имам теоретичен брак с хипотетичен съпруг.

– Какви пак те прихващат? – запитах аз и я погледнах.

– Нищо не ме прихваща. И ако ме прихваща, ти знаеш какво е. Не мога да прекарам целия си живот в чакане и треперене.

– Мислех, че сме приключили тоя разговор… – отвърнах меко, като се стараех да подтисна досадата си.

– Само че ти винаги го приключваш с приказки, вместо да предприемеш нещо на дело.

– Какво имаш предвид?

– Да си намериш друга работа.

– Тая няма да я бъде. И ако чакаш да я бъде, по-добре е да не си губиш времето, а сама да си намериш друг баща за бъдещото дете.

– Защо не, и това ще стане! – произнесе предизвикателно Маргарита. И понеже репликата не предизвика желания ефект, пусна в ход втора: – Щом толкова държиш на мене…

– Ти знаеш точно колко държа на тебе. Но аз държа и на професията си.

– Именно. Като че ли не съществуват други професии! Като че ли не знаеш езици, като че ли нямаш връзки и не можеш да си намериш някое по-спокойно място в дипломацията или в търговията…