Текст книги "Голямата скука"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)
Сеймур запалва цигара и се отпуска в креслото си, като очаква спокойно мисълта ми да извърви този път на логични съображения. За да не го разочаровам, аз мълча известно време и едва подир туй произнасям думите, които бих могъл да произнеса и веднага:
– Вашият последен вариант наистина поставя нещата в нова светлина. За жалост обещанията, които днес ми давате на висок глас, утре могат съвсем тихомълком да бъдат нарушени…
И понеже американецът се готви да възрази, пояснявам:
– Не става дума за вас, Уйлям. На вас лично бих могъл да се доверя, доколкото доверието изобщо съществува в нашата професия. Обаче има високостоящи инстанции…
– Аз не бих се заел с една подобна работа без предварителното съгласие на високостоящите инстанции – възразява Сеймур. – И не е в привичките ми да поемам обещания, които не съм в състояние да изпълня.
– Дано да е тъй. Във всеки случай вие разбирате, че отговорът, който очаквате от мене, е от решаващо значение за цялата ми по-нататъшна съдба. Подобен отговор изисква време за размисъл.
– О, разбира се – кима събеседникът ми. – Не се смятайте задължен да отговаряте веднага. Разполагайте свободно с времето си, обаче именно за размисъл, а не за протакане.
– Вие сам знаете, че щом подобен въпрос е веднаж поставен, решението не може да се отлага до безкрайност.
– Знам, разбира се – кима отново Сеймур. – Но особено ми е приятно, че и вие знаете това. Колкото от една страна е изгодно, толкова от друга страна е досадно да седнеш да играеш с човек, който дори не владее правилата на играта.
И като протяга ръка към бутилката, американецът запитва:
– Ще пием ли още по чаша?
СЕДМА ГЛАВА
Улицата е дълга и скучна, като всяка градска улица в неделя следобед, когато вечерното оживление още не е дошло да смени празничната летаргия на тлъстото ядене и на мършавите телевизионни програми. Затворени магазини, празни кафенета и стърчащи тук-там пред витрините брачни двойки, спорещи без вътрешно убеждение за качествата на стоки, които може би никога няма да купят.
С две думи обстановката е достатъчно сива, за да може да ме отклони от разговора със Сеймур, продължаван упорито от мен, макар и мислено.
„Правилата на играта ли? – питам аз с нескрит сарказъм. – Те са ми наистина добре известни, драги Уйлям – продължавам пак аз с още по-нескрит сарказъм. – И не само тия, класическите, но и ония, новите, които в момента се готвите да въведете изцяло в свой интерес. Защото сега вие ги диктувате правилата на играта, а аз мога само да се подчинявам и да седя на мястото на мъртвеца или, ако щете, на губещия, поради изоставане в темпото.“
Оттук нататък всички възможни обрати на играта са напълно известни, включително и евентуалните блъфове на двете страни. Последното предложение, направено ми от американеца, не е лишено от привлекателност и той отлично знае това. Ала той знае също тъй, че ако аз не съм решил да стана предател, никога не ще прибягна до самоволни действия. На пръв поглед възможността да проникнеш в чуждото разузнаване, за да обслужваш своето, може да изглежда крайно изкусителна, обаче дали тя е изкусителна, или не, полезна или не, навременна или не, тия неща се решават от по-висши инстанции. Следователно първата работа на Сеймур ще бъде да установи дали ще се опитам по съответен канал да вляза във връзка с Центъра, за да докладвам и да искам по-нататъшни инструкции. А това означава, че отново ще бъда поставен под опека и че тоя път вероятно тя ще бъде далеч по-зорка и по-коварна, изобщо опека от американски тип.
Разбира се, в момента не проблемът за влизане в контакт с Центъра ме безпокои. Даже да бъда засечен при опит за такъв контакт, това съвсем не означава, че непременно ще ме ликвидират или елиминират по някакъв начин. Сеймур може да продължи да играе ролята на човек, който ми вярва, и дори да ме въведе на обещания пост, било с цел да ме използува за препращане на лъжливи сведения, било с намерение да продължи обработката. Но тоя вариант е за момента без значение, тъй като изобщо не проектирам да се свързвам с Центъра и да правя доклади по предложенията на американеца.
Задачата, за която съм изпратен тук, е съвсем точно определена и никой не ми е дал право да се откланям от нея. Лошото е, че тъкмо осъществяването на тая задача е на път да бъде проиграно. Защото, дебнейки ме за нещо, което и не мисля да правя, Сеймур ще ми свърже ръцете за онова, което на всяка цена трябва да направя. Тоя човек очевидно има шанс не само на рулетката: дори и в разузнаването погрешният му ход по отношение на мене може да се окаже в последна сметка печеливш.
Някой ще забележи, че ако вместо да се инатя, бях приел макар и привидно предложението да стана предател, това би ме освободило за известно време от опеката и би ми позволило да приключа задачата си и да се измъкна. Опасна илюзия, както казва скъпият Уйлям. Има предложения, които не могат да се приемат даже привидно, не само от гледна точка на моралните принципи, а и от гледна точка на практическите съображения. Веднъж кажеш ли „да“, това разкрива възможността тутакси да сложат ръка на тебе и два часа по-късно да те експедират в неизвестна посока.
Естествено, те биха могли да ме експедират и без да кажа „да“. На тоя терен и при тая ситуация те са имали възможност да ме експедират, където пожелаят, още при слизането ми от влака. Такива неща са се случвали и те са добре известни, но също тъй добре известни са мизерните им резултати за организаторите на отвличането.
Сеймур очевидно не е от тоя тип организатори, които могат да ти хвърлят една кърпа с упойка върху лицето или да те отмъкнат с някое фалшиво такси. Дали иска да ме има за постоянен кадър, или за временна жертва, това е секрет без значение, ала при всички случаи той иска явно да ме има доброволно, да ме има като човек, минал съзнателно, макар и подир много колебания, на другата страна.
Обаче смешно е да си правя илюзии, че като държи на самоволното ми решение, той всъщност ми дава някаква свобода на избор. Свободата на избора в случая е само външна и съвсем илюзорна видимост. Всички по-нататъшни ходове положително така са програмирани, че да нямам възможност за никакъв друг изход освен изхода, желан от Сеймур. И ако американецът е все тъй спокоен, либерален и дори великодушен в отношенията си с мен, това се дължи само на пълната му увереност, че всички изходи са добре завардени освен оня единствен, към който обстоятелствата неизбежно ме тласкат и който всъщност представлява не изход, а вход в капана.
Да, играта е наистина съвсем ясна и нейните правила също са ясни и макар да си повтарям за кураж, че още нищо не се е случило, аз вече изпитвам неприятното предчувствие, че се намирам на две крачки от тоя капан, чийто вид и местоположение дори не са ми известни. Но две крачки или три, разстоянието трябва да се използува, за да се свърши нещо полезно. Отсрочката е съвсем къса: от неделната привечер, когато излизам из дома на Сеймур, до неделната нощ, когато съм обречен на едно принудително рандеву с Грейс, уговорено шепнешком на изпращане. Засега още не съм следен и трябва да се постарая да не бъда засечен в тоя нищожен отрязък от време и да свърша всичко, което следва да бъде свършено.
С тия мисли извървявам пътя до малката кафе-сладкарница, настанявам се край една не твърде устойчива кръгла масичка и поръчвам чашка еспресо. Съдържателката с добродушното пълно лице едва в тоя миг ме поглежда и това ми дава повод да подхвърля:
– Надявам се, че сте отнесли бонбоните…
– Отнесохме ги и ги донесохме – осведомява ме жената, като се заема с апарата за еспресо.
– Как така?
– Ами вашия приятел го няма на тоя адрес.
И като се обръща към вътрешното помещение, стопанката извиква:
– Ерик, къде остави бонбонерата?
Стажантът-куриер се показва от вратата с все тъй енергично вирнат нос, ала с доста накърнена самоувереност. Той донася изящно опакованата кутия, поставя я на масичката пред мене и ми отправя един посърнал поглед…
– Никъде не познават такъв човек, господине…
– Питахте ли портиера?
– Портиера го нямаше, но обиколих всички етажи. Никъде не познават такъв човек…
– Звънихте ли навсякъде?
– Навсякъде. Апартамент по апартамент. Само в един апартамент на шестия етаж не ми отвориха.
– Тъй ли? Кой точно?
– Апартаментът вдясно.
– Жалко – казвам. – А ти кога имаш рожден ден?
– Чак подир два месеца.
– Тогава ето ти подаръка, с два месеца аванс.
Стажантът-куриер наново ме поглежда, за да провери не се ли шегувам, а после промърморва смутено някаква благодарност и отнася кутията.
– Много е мило от ваша страна, господине – обажда се усмихната стопанката иззад тезгяха, подтисната вероятно до тоя момент от мисълта, че мога да си поискам обратно парите.
Тя ми донася кафето и в ненадеен пристъп на словоохотливост добавя поверително:
– Ако питате мене, децата не бива да се глезят прекалено.
– Съвършено вярно – отвръщам, като вадя една монета.
– О, оставете! Нека кафето бъде за сметка на заведението.
– Защо не! – казвам – Макар че и аз не съм свикнал да ме глезят.
* * *
Наближава осем часът вечерта, но по силата на датското небесно разписание над града все още витае някакъв смътен здрач.
Шестият етаж вдясно. Двата прозореца, които принадлежат на тоя апартамент, са тъмни. Вмъквам се в преддверието на сградата, прекосявам го и излизам на двора. Прозорците на шестия етаж и от тая страна са тъмни. Връщам се в преддверието и се качвам на асансьора.
Върху вратата на апартамента няма никакъв надпис. Ключалката е секретна, от нов модел. Преди да се заема с нея, натискам за всеки случай звънеца с грубата настойчивост, която влагат в този жест полицаите и пожарникарите. Никакъв отговор.
Ключалката, както казах, е секретна, от нов модел, но това е без значение. В джоба ми се намират няколко ключа от типа „Сезаме, отвори се!“, годни да се справят с всички съществуващи модели.
Операцията трае не повече от минута и протича почти безшумно. Влизам в тъмното антре и грижливо заключвам вратата подире си. Сетне отварям следващата врата. От двата прозореца в тъмното помещение прониква мъждива здрачевина, съвсем неспособна да играе ролята на осветление. Изваждам миниатюрното джебно фенерче и започвам бегъл оглед, като се старая лъчът на фенерчето да избягва прозорците и да пълзи по-ниско от тях.
Освен антрето – хол, спалня, кухня и баня. Стилът на мебелите за момента не ме интересува. Орнаментите на тапетите – също. Във всеки случай обстановката е на далеч по-ниско ниво и съвсем различна от тая на софийския апартамент, дето бях канен преди години. Въпросът е дали стопанинът е същият. Обитателят обаче навярно е съвсем безличен тип, защото едничките следи на неговата индивидуалност се изчерпват с два почти нови костюма в гардероба и купчина мръсно бельо в банята. Джебовете на костюмите са празни. Празен се оказва и куфарът, пъхнат под кревата, за да не загрозява обстановката. Всъщност не съвсем празен: дъното на куфара е заслано с един стар брой на „Вечерни новини“.
Един брой на това следобедно издание, при това стар, не би направил никому никакво впечатление в София. Обаче между София и Копенхаген има доста разстояние. При вида на изпомачканото и не съвсем чисто парче хартия изведнаж изпитвам усещането, че някакъв невидим благодетел освобождава гърдите ми от гипса, в който те са били поставени до тая минута. Вдишвам дълбоко част от спарения въздух на стаята и се отпускам в креслото на ъгъла.
Светещите стрелки на часовника ми отбелязват точно осем и трийсет и пет, когато отвън прозвучава едва чуто превъртане на ключ в ключалката. Отваряне и затваряне на врата. Отваряне на втора врата и щракване на електрическия бутон. Излишно е да допълвам, че под блясъка на полилея влезлият тутакси ме съзира, излегнат лениво в креслото срещу вратата.
Влезлият е Тодоров. Едва зърнал госта си, той прави крачка назад, но веднага замръзва, защото освен мене е зърнал и намиращия се в ръката ми пистолет. Един маузер, много плосък и удобен за носене, снабден в момента със заглушител.
Тодоров понечва да изхвърли някаква фраза от пресъхналата си уста, обаче аз, без да изпускам пистолета от дясната ръка, вдигам показалеца на лявата до устните си в знак да мълчи. После ставам и правя втори знак, този път със самия пистолет, в смисъл: кръгом и да вървим!
Новодошлият се поколебава за миг, ала той е съобразителен човек и бързо разбира, че времето съвсем не е подходящо за колебания. Затова се обръща и покорно тръгва по обратния път, като оставя на мене грижата да загася лампата и да затворя вратата.
Намятам шлифера си върху дясната ръка, тъй че да прикрива маузера, чийто заглушител е плътно опрян в хълбока на Тодоров. Слизаме по стълбището, движещи се един до друг, като добри приятели.
Извеждането на Тодоров вън от квартирата крие немалко рискове, но е неизбежно. В наши дни всяка фраза, веднаж изплъзнала се от устата ти, престава да бъде твое достояние. Все едно да пуснеш на разходка един шаран в това изпълнено с акули езеро, каквото е в сегашно време етерът. Алчни и наострени механични уши, от най-гигантските съоръжения, до най-миниатюрните апарати, дебнат жадно беззащитния блуждаещ звук. Подслушват се шифрованите и нешифровани международни радиовръзки, гигантски механизми по границите ловят в мрежите си вътрешните телефонни разговори, – безбройни невидими уши слухтят заредени в градовете, в учрежденията, в уютния интериор на частните домове. В наше време откровеният разговор се превръща в голям лукс. Особено за хора като мене. И особено в моменти като сегашния, когато трябва да поговоря от душа с един стар познат.
Ньоре Зьогаде е слабо оживена дори през деня, а в този вечерен час е съвсем пуста. За всеки случай насочвам спътника си към другия тротоар, простиращ се край езерото и следователно още по-безопасен от гледна точка на случайните срещи.
– Всеки вик или опит за бягство ще ти струва живота – произнасям полугласно.
Тонът ми звучи съвсем искрено, тъй като наистина съм готов да изпълня заплахата си, без всякакъв страх от ония по-сетнешни угризения, които доведоха до лудост бедната леди Макбет.
– Не се безпокойте… приберете пистолета си… – аз сам очаквах подобна среща… дори я желаех… – заговорва на пресекулки Тодоров.
– Радвам се, че желанията ни съвпадат.
– Аз също се радвам… Искам да кажа, радвам се, че идвате тъкмо вие… един човек, който ме познава… който ще ме разбере…
Въпреки пресъхналото си гърло Тодоров говори с такава мазна интонация, че усещам леко повдигане. Това съвсем не ми пречи да държа пистолета на предишното му място, сиреч опрян в слабините на стария познат.
Изминаваме няколкостотин метра в пълно мълчание, ако не се смята инцидентния въпрос на Тодоров „Къде ме водите?“, на който не благоволявам да отвърна. Едва когато стигаме до входа на Йорстедспарк, промърморвам:
– Ще влезем тук да се поразходим.
При вида на тъмната глуха гора старият познат потръпва в леко обяснимо стъписване, обаче аз разсейвам двоумението му, като опирам малко по-силно заглушителя в слабините. Човекът влиза неохотно през едва открехната желязна врата и ние тръгваме по застланата с пясък алея.
Йорстедспарк има доста мрачен вид дори и в най-слънчевите летни утрини. Това е едно твърде голямо и доста пустинно пространство: огромни дървеса с гъста влажна листовина, полегати поляни, тънещи в дълбоки сенки и още по-дълбоко езеро с чернозелени води. Сега в тъмнината на нощта тая пустош изглежда съвсем злокобна и самотните лампи, пръснати тук-там, вместо да разведряват пейзажа, го правят още по-неприветлив.
Озовали сме се нейде към средата на парка, сиреч в най-глухата му част, когато посочвам една скамейка и промърморвам:
– Седни тук да си починеш.
Тодоров изпълнява нареждането и аз на свой ред се настанявам, като все тъй държа пистолета долепен в кръста му под прикритието на шлифера.
– Тук е доста влажно – забелязва спътникът ми, сякаш наистина сме излезли на разходка.
– Съжалявам, че те излагам на риска да хремясаш, но квартирата ти положително се подслушва.
– И аз тъй мисля – съгласява се тутакси старият познат. – Те знаят, че никога няма да бъда техен човек.
– Не. Те знаят, че предателят винаги си остава предател. Никой не вярва на изменника, Тодоров, дори и тия, дето са го купили.
– Аз не съм изменник… Аз съм искрен патриот. Вие знаете много добре, другарю Боев…
– Първо, няма да ми викаш „другарю“ и, второ, няма да ме наричаш „Боев“. А колкото до патриотизма…
Вадя от джеба си цигара и запалка и запушвам, без да изпускам пистолета от десницата си.
– Аз съм почтен гражданин… вие знаете… – бъбре събеседникът ми, решил да замени прекалено силния израз „искрен патриот“ с по-скромното название „почтен гражданин“.
– Някои хора живеят като почтени граждани само защото не се е случило почтеността им да бъде поставена на изпитание. Такива хора биха могли дори да си умрат като почтени граждани, стига да не попаднат в магнитните полета на съблазните. Обаче ти попадна, Тодоров, и капитулира, и ако аз съм тук, то не е, за да ти връчвам орден за патриотизъм, а за да ти изпълня присъдата.
– Каква присъда? Вие шегувате ли се? – обръща се сепнато старият познат към мене.
– Не мърдай. Без излишни движения и без пози на наивност. Знаеш много добре, че щом съм пратен тук, това не е случайно. Както не е случайно, че съм изпратен тъкмо аз, а не друг. Именно защото те познавам и отлично те разбирам. Ти ще бъдеш ликвидиран още тази нощ и на това място…
– Но чакайте, какво говорите! – обръща се отново Тодоров към мене.
– Казах: не мърдай. Мястото, както виждаш сам, е добре избрано. Никой нищо няма да чуе. А с един камък, вързан за краката, ти ще се гмурнеш тъй дълбоко в езерото, че едва ли някой някога ще те извади…
Спътникът ми за трети пьт се раздвижва, ала аз го усмирявам чрез съответния натиск в слабините.
– Обяснявам ти тия неща не за да те плаша, а за да бъдеш наясно. Единствената възможност да спасиш кожата е в следната програма от четири точки: да ми предадеш сведенията, получени от Соколов, да разкажеш без извъртания всичко станало, да възстановиш капарото на „Универсал“ и да забравиш, че съм ти идвал на гости. Четири неща…
– Всичко ще направя, всичко… – прошепва с покъртителна кротост старият познат.
– Не бързай да обещаваш, а още по-малко – да лъжеш. Казах: четири неща. Ако не изпълниш точно което и да е от тях, знай, че ще те открием, та ако ще да се завреш в Патагония, а тогава… Ти вече от доста време си под наблюдението на нашите органи и няма да бъдеш изтърван от око, уверявам те.
По алеята се чуват бавни стъпки и Тодоров наостря уши. С крайчеца на окото си виждам фигурата на приближаващ се полицай, тъмнееща сред смътния ореол на съседния градински фенер.
– Не изпадай в оживление – прошепвам на съседа си. – Полицаят ще получи втория куршум. Първият ще бъде само за тебе.
Старият познат застава като мумия, а аз, за да бъде сцената по-естествена, се облягам на скамейката, сякаш вдишвам с наслада покоя на нощта. Полицаят минава лениво край нас, поглежда ни бегло и отминава към изхода.
– Хайде – казвам. – Пристъпвай към изпълнение на програмата: точка по точка и без отклонения.
– Със Соколов се свързах…
– Историческата справка – после. Най-първо: къде са сведенията?
Аз, разбира се, не само не знам къде са сведенията, но дори нямам понятие, дали съществуват такива сведения. Едничкото, което знам, е, че сега не е време да изповядвам невежеството си.
– Сведенията са у мене – избъбря Тодоров. – …За да видите, че не съм предател… Пазя ги и досега у мене, за в случай, че пратят някого като вас…
Той с потреперващи от вълнение пръсти разпаря долния край на сакото си и вади нещо дребно, колкото угарка, и завито в цигарена хартия.
– Какво е това? Мек филм? – любопитствувам и разтварям леко хартията.
– Познахте: меки филми. Всичко е тук. Всичко е най-точно заснето.
– А кой пречука Соколов? Ти ли? – питам, като, прибирам угарката в джоба си. – И защо? За да си присвоиш сумата, която трябваше да му предадеш?
– Че мога ли аз да пречукам човек бе, другарю Боев?
– Шшшт! Забрави ли какво ти казах? Хайде, разправяй поред. И не от Адам и Ева, а от пристигането ти тук, в Копенхаген.
Тодоров покорно пристъпва към устното си изложение, но в продължение на няколко минути не разкрива нищо повече от вече познатите ми факти: контакта с търговското представителство, контакта с „Универсал“, контакта със Соколов. Слушам го търпеливо. Когато някой ми поднася първоначалната си версия, не обичам да го смущавам с въпроси. И после не е без значение да установя дали ще бъдат предадени точно подробностите, които вече са ми известни, макар това още да не е никаква гаранция, че със същата точност ще бъдат разказани и нещата, които не са ми известни.
– …Срещнахме се със Соколов на гарата тъкмо както беше определено – говори човекът до мене. – Гарата по тоя час беше пълна с навалица и срещата мина съвсем незабелязано и размяната можеше да стане тук на място, и всичко да се развие съвсем другояче, но Соколов беше мнителен тип, пък и аз, право казано, му нямах много доверие.
„Носиш ли парите?“ – запита той.
„Ето ги, не виждаш ли?“ – рекох.
Това бяха десет пачки по десет хиляди и аз ги бях поставил в една кутия за тоалетен сапун и бях ги загънал тъй, че приличаха наистина на нещо, купено от парфюмериен магазин.
„А ти носиш ли стоката?“ – казах.
„А бе стоката е у мене, ама отде да знам какво има в твоя пакет“ – рече Соколов.
„Че и аз не знам каква ти е стоката – рекох. – Ако искаш, ела до хотела, там ще се оправим.“
„В хотела е опасно – възрази Соколов. – Да вземем едно такси. Две минути са достатъчни за проверката.“
Така и направихме. Додето таксито ни возеше, Соколов поразгъна пакета, колкото да се увери какво има вътре, и ми предаде меките филми, само че аз не можех да направя проверката си и реших да я карам на доверие и едва по-късно разгледах негативите и разбрах, че човекът не ме е излъгал. Няколко улици след гарата Соколов слезе от таксито, а аз слязох при хотела и още щом слязох, разбрах, че ме следят. „Втасахме я“ – рекох си и се прибрах в стаята и не мръднах оттам цялата вечер. Трябваше да бягам час по-скоро, но къде да бягаш в десет часа вечерта. Затова реших да се измъкна рано на другата сутрин и веднага да се кача на влака за Хамбург, пък оттам вече по-лесно ще му намеря колая. Влакът тръгваше в осем заранта, но аз излязох от хотела още в седем, без да си взема багажа и без да платя, и мисля, че никой не ме забеляза. Обикалях насам-натам и се качих във влака чак когато щеше вече да потегли. Настаних се в едно празно купе и си рекох: „И този път отървахме кожата.“ Ама не било така. Малко след като тръгнахме, в купето влезе някакъв добре облечен господин, седна срещу мене и извади вестник. Почти не му обърнах внимание, понеже мислех за своите си работи, обаче по едно време господинът остави вестника, погледна през прозореца и рече на немски:
„Днес имаме хубав ден“.
„Чудесен“ – рекох.
„Но за вас специално тоя ден не е много хубав, хер Тодоров. Вашият приятел Соколов е бил намерен убит тази заран точно на това шосе, край което сега летим.“
Погледна ме и се засмя, все едно че нищо не е казал, а аз се свих, сякаш беше ме полял с вряла вода.
„Най-лошото, хер Тодоров, е това, че убийството е извършено от вас.“
„Кой сте вие? – рекох. – И какви са тия лъжи, дето ми ги сервирате? Как мога да извърша убийство на едно шосе, когато по това време съм се намирал на километри от него?“
„В съдебната процедура, хер Тодоров, както знаете, са важни не фактите, а доказателствата. Няма кой да докаже къде сте се намирали през фаталния час, затова пък има ясни доказателства, че убийството е извършено от вас. То е извършено с джебния ви нож, оня алпийския, с кокалената дръжка, и върху него личат отпечатъци от пръстите ви.“
При тия думи работата изведнъж ми се изясни. Аз обикновено нося със себе си в куфара един малък сгъваем нож, който ми служи за прибор, когато закусвам по пътя, точно такъв нож, с дръжка от еленов рог, и тия типове очевидно бяха го задигнали от куфара ми, за да ми го сервират по-късно като веществено доказателство за убийство.
„Какво искате от мене“ – рекох.
„Малко разум, нищо повече, хер Тодоров. Първо, не правете опит да се качвате на ферибота и да минавате границата, защото на Рьодби вече е поставена полицейска бариера. Второ, въоръжете се със съзнанието, че от днес нататък минавате на нова работа. На работа при нас. Ние ви предлагаме спасение, хер Тодоров, в тоя тъй тежък за вас момент. Обаче спасението, като всичко на тоя свят, може да се получи само на съответната цена. Ние нямаме никакво намерение да спасяваме един подлец и двуличник, защото подлеци и двуличници не са ни необходими. Искаме срещу приятелския си жест да получим доказателство за пълна искреност. Ще ви поставим известни въпроси, на които вие ще бъдете така добър да отговорите точно и изчерпателно. Искреността, това е скромната цена, изисквана от нас срещу голямата услуга. Така че използувайте малкото време до следващата гара, за да направите свободния си избор между службата, която ние ви предлагаме, и доживотния затвор, който ще ви предложат датските власти, ако, разбира се, не предпочетат да ви осъдят на смърт.“
Това беше шантаж, разбира се, но какво можех да сторя? Да се противя? Да протакам? Направих го. Противих се и протаках чак до Рьодби. Говорех, че съм невинен, като че те не знаеха това по-добре от мене. Обяснявах, че не съм човекът, за когото те ме взимат и че не съм в състояние да им дам никакви сведения. Извъртах по всички възможни начини, но какво можех да сторя, когато ме бяха здраво заклещили и силата беше на тяхна страна?
„На нас ни е добре известно кой сте вие, хер Тодоров – повтаряше постоянно оня. – И не се безпокойте: няма да искаме от вас да кажете нищо повече от това, което знаете. А на всичко отгоре ще проявим към вас по-голяма щедрост от тая, която сам вие сте проявили към бедния Соколов.“
Когато стигнахме Рьодби, той ми посочи полицаите на перона и рече:
„Срокът за мислене свърши, хер Тодоров. Отсрочката беше дотук. Остава ви точно една минута, за да приемете предложението ми или да го отхвърлите.“
Какво можех да сторя, освен да приема? И какво толкова страшно имаше в това, че ще приема! – прекъсва спътникът ми разказа си тъкмо на възловия момент и ме поглежда.
– Оставете засега разборите – отвръщам – и се придържайте към фактите.
– Фактите са, че приех.
– Приехте какво?
– Приех да стана предател. Но това е съвсем глупава история, другарю Боев…
– Шшшт!
– …Една абсолютно глупава история, защото кого и какво мога да предам, когато не знам нищо, когато не съм в течение, вие знаете най-добре, че съвсем не съм в течение…
Той млъква за миг, сякаш за да види по-добре как точно паля цигарата си, без да изпускам пистолета от ръката. После наново се връща към своята абсолютно глупава история:
– Разпитът започна още на връщане от Рьодби към Копенхаген, защото ние просто сменихме влака и се върнахме обратно в Копенхаген. А после продължи и тук, не час и не два, а цели три дни, додето не научиха и майчиното ми мляко. И колкото повече ме разпитваха, толкова по-ясно ми ставаше, че са разочаровани и сами почват да разбират след всички тия въпроси и отговори, че не съм човекът, който им е нужен…
– Кои бяха тия, дето те разпитваха?
– Ами оня от влака, който се казваше Джонсън, и който беше най-главният, и друг един, слаб и нисичък, който се казваше Стюарт.
– Кажи по-точно, какви бяха на вид тези типове?
Тодоров се опитва да задоволи любопитството ми, обаче описва двамата тъй смътно и бледо, както може да описва човек, лишен от дарбата да наблюдава. Бих могъл да помисля, че избягва точните показания, ако не знаех, че тъкмо оня, който лъже, обикновено е доста конкретен и обстоятелствен в лъжите си. Във всеки случай оскъдните данни за Джонсън и Стюарт са напълно достатъчни, за да разбера, че нито единият, нито другият фигурира между американските ми познати от последно време.
– Какво те питаха за Соколов?
– Всичко, каквото можеше да им дойде на ума…
– А ти какво им отговори?
– Пратих ги за зелен хайвер! – В тона на Тодоров прозвучават нотки на едва сдържано самодоволство. – Това беше единственият въпрос, по който можеха да измъкнат от мене нещо, но аз и по този въпрос ги пратих за зелен хайвер. Казах им, че Соколов предложил да ни дава сведения за дейността и проектите на емиграцията в ГФР, че сумата, която съм му връчил, представлява първоначален аванс за тая му дейност и че сведенията са щели да се получават в писма до брат му, снабдени с тайнопис. И нищичко не казах за меките филми…
– Разбира се. За да не им дадеш материал срещу себе си.
– Е, да, имах предвид и това – отвръща след къса пауза Тодоров. – Историята с ножа беше съвсем фалшива, но историята с меките филми беше истинска и не желаех да им предоставя още едно оръжие, за да ме доубият, когато им скимне. Обаче главното ми съображение не беше лично, другарю…
– Шшшт! Какво ти казах?
– Главното ми съображение беше, че след като нашата страна има такава нужда от тия сведения, грехота е да ги предавам на тези двамата. Знаех си аз, че някой ден ще ме потърсите и че тези меки филми…
– …ще бъдат от неоценима полза за изкупване на престъплението – довършвам вместо Тодоров.
– Ама какво престъпление? Вие сам виждате, че няма никакво престъпление, че съм съвсем чист пред вас…
– А тристата хиляди, определени за „Универсал“ и задигнати от тебе?
Тодоров мълчи.
– Какво? Онемя ли?
– Нямаше как… – избъбря събеседникът ми. – Просто нямаше как, другарю… прощавайте, все забравям, че не трябва да ви наричам по име… След всички големи обещания те просто ме оставиха на произвола… По-точно, дадоха ми тук в представителството на „Форд“ една съвсем дребна куриерска работа, колкото да не умра от глад… и аз, понеже нямаше как…
– Не ме разплаквай – казвам. – И по-добре обмисляй лъжите си, преди да ми ги поднесеш. Ти не си заминал за Рьодби с първия утринен влак, а изобщо не си заминал или си заминал по-късно, защото, преди да вземеш влака, си почакал да отворят банките и си внесъл сумата на своя сметка, а после си се отбил в „Универсал“ и устно си анулирал сделката, за да не би случайно „Универсал“ да се свърже с нашето търговско представителство, за да пита какво става и по тоя начин да разкрие далаверата, преди ти сам добре да си се прикрил…
– Не, не е тъй, уверявам ви…
– Слушай, Тодоров, ти си отменил сделката още на другия ден, след като си я уговорил!
– Страхувах се… – промърморва старият познат.