Текст книги "Голямата скука"

ШЕСТА ГЛАВА

Не ми е никак до научни занимания, но няма как. Прочее и следният ден започва с малка операция за легализиране. Отново надниквам в старинния храм на Кралската библиотека и дори заемам за домашен прочит книгата „Мит и информация“ от някой си Уйлям Т. Сеймур. След което се измъквам по вече познатия път и се качвам в първото срещнато такси.

Додето летя към центъра, разлиствам бегло труда на Уйлям Т. Сеймур, колкото да се убедя, че в книгата са залегнали познатите ми вече идеи, само че изразени в строго научен стил, чиято сухота с нищо не накърнява мизантропското им звучене.

Освобождавам колата на предварително набелязания мислено кръстопът и поемам бремето на банковите операции. Тази заран вятърът е по-силен отвсякога и в него вече се долавя хладният дъх на есента. За момента нямам нищо против това природно явление, тъй като ураганът ме блъска откъм гърба и само ускорява летенето ми от банка до банка.

Да описвам подробно визитите си из всички тия солидни учреждения би означавало да изреждам възможните вариации на вече познатите две фрази. Моята – разкриваща желанието ми да внеса нещо по сметката на господин Тодор – и тая на чиновника зад гишето – изразяваща недоумението, че търся някакъв си несъществуващ Тодор. Несъществуващ – съвършено вярно. И все пак…

Едничкото нещо, от което не мога да се оплача, е, че проверката върви твърде бързо… Прехвърлям се с такси в друг по-далечен квартал, а после – в трети. Списъкът на все още неизследваните заведения все повече намалява и заедно с това сянката на съмнение все повече се сгъстява в съзнанието ми. Може би вървя по дирите на един отдавна мъртъв човек. А може би човекът цъфти от здраве, но цъфти нейде много далеч от тоя ветровит град.

Влизам в една квартална банка, не знам вече коя поред и се озовавам в помещение, невдъхващо особен респект: вместо мраморни плочи – гол дъсчен под, почернял от подовото масло, а вместо бронзови полилеи – оплюти от мухите глобуси, мъждеещи в здрача на усойната зала. Изправям се пред гишето за влогове и произнасям обичайната си фраза. Чиновникът, без да става, издърпва от класьора кутия с фишове. Клиентелата на клона очевидно е тъй малобройна, че може спокойно да се разположи в една кутия.

Човекът изважда нов зелен картон, приближава го до очилата си, а после ме поглежда над тях и съобщава:

– Имаме Тодороф, а не Тодо̀р…

– На Риесгаде 22, нали?

– Не, на Ньоре Зьогаде 35 – отвръща чиновникът, като отново хвърля поглед към фиша.

– Значи, не е същият. Прощавайте – промърморвам.

И бързо излизам навън да търся такси.

Ньоре Зьогаде е нещо като улица-кей край изкуствените езера. Колата спира на посочения от мене адрес, сиреч десетина къщи пред желаното място. Когато обаче стигам пеша до номер 35, оказва се, че там вече ме очаква разочарованието под формата на огромна шестетажна сграда. Шест етажа по три или по четири апартамента на етаж – иди го търси в тоя лабиринт въпросния Тодороф с ф накрая.

Влизам в преддверието и оглеждам набързо надписите върху пощенските кутии, колкото да се уверя в това, което предварително ми е известно: фамилията „Тодороф“ липсва между тях. Вместо туй на стената е окачено малко обявление за апартамент под наем. В момента нямам никаква нужда от апартамент, ала обявлението все пак се оказва полезно, защото ненадейно чувам глас:

– Търсите ли някого?

Това е портиерът, подал глава от стаичката си. Той има навъсена физиономия и недоверчиви очи като всеки сериозен портиер. Но дори да би ми се усмихнал с лъчезарната усмивка на Лолобриджида, аз едва ли бих седнал да му разправям кого точно търся. Портиерите, както е известно, са полицейски хора, а тоя специално може би осведомява и някой друг институт.

– Разбрах, че имате свободен апартамент – обяснявам, без да придавам каквото и да било дружелюбие на тона си, защото тоя род говеда стават толкова по-подозрителни, колкото по-любезен се показваш с тях.

– Има един свободен апартамент – признава неохотно портиерът. – Но господин Мадсен си е прибрал ключа и не мога да ви отворя.

– Не бихте ли телефонирали на господин Мадсен?

– Защо не? Само че той се прибира късно следобед, пък и тогава…

– Мога да мина утре.

– Утре е неделя. Няма да ме намерите – отвръща с едва скрито злорадство портиерът.

И задоволил донейде инквизиторския си инстинкт, добавя:

– Минете идущата седмица.

* * *

Ако се намирам в Кралската библиотека и ако съм потънал в научна работа, би следвало да прекъсна заниманията си към един часа и да надникна в кабинета на Сеймур. Но понеже не се намирам в библиотеката и понеже още няма дванайсет, решавам да използувам ценното време, което ми остава до обяд, в занимания от съвсем друг род.

Заемам място в поредното такси и промърморвам някакъв адрес, обаче улицата се оказва непозната за шофьора. За жалост тя е съвсем непозната и за мене. Това е един от няколкото адреса, записани напосоки в паметта ми, додето съм се лутал из малките обявления на „Екстрабладет“. Все пак човекът зад кормилото подкарва колата, решил да приеме възможните опасности на едно пътуване в неизвестността.

След двукратни осведомителни разговори с полицаите по кръстопътищата и след още две анкети на случайни минувачи, шофьорът спира в глухата уличка на някакъв затънтен квартал. Освобождавам колата, въпреки риска да остана без средство за отстъпление, вмъквам се в неугледния вход, обозначен с цифрата 12, и поемам по тясната стълбичка.

Петнайсет минути по-късно аз отново съм на открито, сред този пълен с неизвестности свят и по-точно, сред това почти непознато предградие. Почти, но не съвсем, защото, додето съм се движел с таксито, съм успял да отбележа наум няколко ориентировъчни точки, и преди всичко, едно малко площадче с пет магазина, автобусна спирка и някакъв гараж, увенчан с огромна поръждавяла от датските дъждове табела:

КОЛИ ПОД НАЕМ

„Коли под наем“ – това е идея, заслужаваща сериозно внимание в един град, където разстоянията са почти толкова неприятни, колкото и цените на такситата.

Запътвам се прочее към гаража, преминавам с решителна стъпка под триумфалната арка на ръждивата табела и се озовавам тутакси пред импозантна грамада от струпани една върху друга таратайки с изтърбушени каросерии. Нека се надяваме, че въпросните коли под наем не се подбират измежду тия мъртъвци.

Погледът ми прави лек завой вляво и спира на една площадка, разчистена сред останките на автомобилното гробище и украсена с две жълти бензинови помпи „Шел“. Малко встрани тъмнее фасадата на нещо средно между конюшня и склад за въглища. Двама души, ползувайки се от оскъдната топлина на обедното слънце, са се разположили на скамейката до бараката и обядват. Обедът, ако не броим няколкото резена салам, се състои главно от бира. Един наистина обилен обед, ако се съди по броя на бутилките „Тюборг“, складирани върху скамейката и под нея.

По-младият от двамата мъже, с бистри сини очи и рошави коси, направени сякаш от прясна слама, забелязва присъствието ми и промърморва нещо на матерния си език, вероятно в смисъл на: „Какво обичате?“ Разбрал, че съм чужденец, той повтаря въпроса си на завален английски и след като установява, че обичам коли под наем, довежда тая информация до знанието на по-възрастния, като отново минава на матерен език. По-възрастният кима и прави с десницата си щедър жест с онова добродушие, което е обичайна последица на обилния обед с колбаси и на прочутата датска бира. За мое облекчение жестът е насочен не към братската могила на таратайките, а към зеещата тъмна паст на конюшнята.

Прониквам предпазливо в помещението и установявам, доколкото полумракът ми позволява това, че в бараката наистина има няколко коли. Минута по-късно, прекъснали яденето си и тласкани от споменатото вече добродушие, пристигат и двамата гаражисти. Благоразположението на по-младия дори стига дотам, че той се решава да завърти електрическия ключ и резервите на автомобилния парк блясват под жълтата мъждива светлина в целия си ръст. Тия резерви възлизат общо на цифрата пет и не са особено различни по външност от събратята си, струпани в ръждивата грамада.

Додето обикалям и оглеждам нерешително петимата старейшини на автомобилното племе, по-възрастният гаражист промърморва нещо, което по-младият побързва да ми преведе:

– Шефът казва, че ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.

След което по-възрастният повторно избъбря нещо и по-младият повторно ме осведомява:

– Шефът казва, че мерцедесът е по-представителен, но ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.

Тук възрастният прави трета забележка, придружена с категоричен жест и адютантът със сламените коси акуратно превежда:

– Шефът казва: за волвото – пълна гаранция! Волвото шефът сам го е поправял. Кола с изключителни качества, казва.

Подир късо двоумение решавам да се спра на волвото, като не без известен свян се осмелявам да попитам, дали между многото качества на изключителната кола фигурира и качеството да се движи. На тоя въпрос адютантът с фуражната прическа отговаря смело, без дори да се справи с шефа си:

– Не върви, а лети! Ако ви трябва кола за работа, вземайте волвото!

Тая енергична реплика слага край на колебанията ми. Настанявам се в търбуха на автомобилния праотец, включвам контакта и за своя изненада потеглям. Правя два-три пробни тура из разчистеното сред тенекиите място, а сетне спирам до бензиновите помпи, излизам и упътван от младия гаражист, се насочвам към намиращата се в съседство кантора. Понеже кантората е с квадратура метър и нещо на два метра, вътре влизаме само аз и младият, докато шефът остава на скамейката, да се наслаждава на последните остатъци от лятна топлина и датска бира. Адютантът вписва в някакъв мухлясал тефтер паспортните ми и адресни данни и запитва:

– Срок?

– Една седмица.

– Двеста крони.

Цената съвсем не е прекомерна, но аз, като всеки уважаващ себе си клиент, намирам за необходимо да забележа:

– Не е ли много?

– Много? За волвото? – възклицава с примес от учудване и негодувание адютантът. После, обладан отново от пристъп на добродушие, добавя сговорчиво: – Ако я вземете за цял месец, цената ще бъде общо четиристотин.

Жестът е направо разорителен за предприятието, но все пак предпочитам за момента да го отклоня. Цял месец… Аз не знам какво ще стане с мене подир два дни, а тоя ми предлага кола за цял месец.

Приключвам ритуала на сделката, като вадя необходимата сума и слагам неизбежния подпис. После се прощавам с двамата автомобилни хирурзи, настанявам се във волвото и с оглушителен моторен трясък прелетявам под триумфалната арка на ръждивата табела:

КОЛИ ПОД НАЕМ

Часът е един без четвърт, а преди да се прибера в хотела, трябва да свърша още нещо. Включвам на трета и натискам енергично газта. Волвото се движи наистина доста чевръсто за възрастта си и десетина минути по-късно аз вече се намирам в съседното предградие, зает с търсенето на някаква уличка, чието местоположение познавам само по картата.

Когато най-сетне наново се озовавам в центъра на града, вече е един и двайсет. Завивам вляво от Вестерброгаде и оставям волвото си на съхранение в един предварително избран гараж, намиращ се непосредствено зад булеварда. Не че ме е срам да се движа по главните улици с моя автомобилен патриарх, ала просто не желая да злоупотребявам с умореното сърце на стареца.

* * *

Бих могъл да се прибера в хотела пеша, още повече вятърът отново е попътен, сиреч бие право в гърба. Но нещо ми казва, че не е изключено моите американски познати да ме потърсят в хотела и че не бива да играя на внезапни изчезвания. Така че пак прибягвам до тоя разорителен транспорт – таксито.

Моите американски познати… Те са останали словом и цифром двама. Няма го многогласния шум на конгресните кулоари, на коктейлите и на пъстрото сборище у Тейлърови. Няма я Дороти. Няма го глухия Хигинс, нито запотения Бери. Светското оживление и сантименталните епизоди на първите дни неусетно са отшумели, за да отстъпят място на спокойствието и самотата. Като че някакъв невидим режисьор бе въвеждал в живота ми едно подир друго действуващите си лица и също тъй едно подир друго беше ги отстранявал веднага, след като се бяха проваляли в ролите си.

И ето че сега от цялата трупа сме останали само режисьорът и аз, ако не смятаме Грейс, която впрочем вчера вече не се яви при срещата ни. Изобщо всичко е стихнало и се е успокоило, обаче тая тишина съвсем не ми действува успокояващо, защото усещам в нея скритото напрежение на предстояща развръзка.

Някой би казал, че нещата дотук са се развили съвсем естествено и какво чудно, ако в един голям град тоя си заминава, а онзи остава. Прекалено естествено, бих добавил аз. Но когато нещата, макар и естествено, се развиват според една ясно различима логика и водят до една лесна за отгатване цел, това вече от само себе си поражда известни въпроси. Сеймур има уверен почерк и умее да съставя без правописни грешки невинните си на вид ходове, ала туй не пречи да прозирам техния скрит смисъл. И да констатирам, че губя темпо, макар и не по своя вина. Идеалното би било в тоя миг вече да съм стегнал куфара си, да съм заверил самолетния билет и дори да летя в обратна посока. А аз все още не съм установил точния адрес на Тодоров и все още не съм сигурен дали в оная шестетажна сграда някога изобщо е стъпвал някакъв Тодоров, или това е само един адрес, играещ ролята на капан за хора като мене.

Таксито спира пред стъклената врата на „Кодан“. Слизам, подавам една банкнота на шофьора и се запътвам към хотела, когато от насрещния тротоар се чува гласът на Грейс:

– Мистър Коев!

Секретарката е застанала пред плимута на Сеймур, а вътре до кормилото се е разположил невъзмутимо самият собственик.

– Вие, изглежда, днес сте избягали от училище, обаче няма начин да избягате от нас – промърморва Сеймур, като ми протяга ръка през прозорчето на колата.

– Не съм и мислил да бягам от училище – възразявам и за доказателство показвам томчето „Мит и информация“. – Вероятно просто сме се разминали.

– Вашето внимание не ми е съвсем неприятно – признава американецът, като хвърля бегъл поглед на томчето. – Не съм суетен, но все пак утешително е да знаеш, че поне един читател е прелистил книгата ти. Вижте, откакто е излязла от книговезницата, тя вероятно не е отваряна.

Книгата наистина изглежда недокосвана от човешки ръце и боя се, ще запази докрай тая си девствена външност.

– Приготвили сме ви една изненада – обявява с безцветния си глас Грейс, изправена от другата страна на колата. – Отиваме на плаж.

Изненадата е по-скоро другаде и аз още от първия миг съм я забелязал, макар да не давам вид, че съм зърнал нещо особено. Секретарката е облечена в много къса и много елегантна лятна рокля на сини и бели цветя, косите й са подредени в изискана фризура, обута е с обувки на висок ток, а най-важното – кристално-кокалената пеперуда на очилата е отлетяла от носа й. Към новите елементи на тоалета следва да се прибавят и някои стари, но новоразкрити неща: синьозелените очи, полуоголеният бюст и тия бедра, тъй стройни и хармонични, та имам чувството, че Грейс ги е взела отнякъде назаем.

Сядам на „мястото на мъртвеца“, което поради отсъствието на Дороти е свободно. Секретарката се настанява отзад.

– Идеята за плажа принадлежи изцяло на Грейс – уточнява Сеймур, сякаш се извинява.

Той запалва мотора и потегля с обичайната си рязкост, ала понеже, както казах, Дороти не е в колата, шофьорът благоволява да спазва разумна скорост.

– Ако желаете, бихме могли да обядваме и в параходчето – предлага след късо мълчание американецът. – Казват, че там готвели доста добре. И после, една малка разходка по море…

– А, не! Наситих се на морски разходки – възразява секретарката. – Искам да идем на плаж!

– Искате да ни покажете физиката си, скъпа! – пояснява с най-любезния си тон Сеймур.

И като се обръща тоя път към мене, продължава:

– Моята помощница почва да проявява една съвсем ненадейна суетност, Майкъл. Не знам само дали това е закъснялото влияние на нашата Дороти, или въздействието идва от ваша страна.

– Вие ме ласкаете, Уйлям. Доколкото ми е известно, мъжът, който ще успее да промени вкуса на една жена, още не се е родил.

– Няма ли да е прекалено нахално, ако ви помоля да си намерите друга тема за разговор? – обажда се Грейс.

Секретарката, както вече отдавна съм забелязал, съвсем не се държи със Сеймур като с шеф освен може би на служебни места от рода на симпозиума. И което е по-странно, шефът никак не се дразни от това.

– Тя се засяга… – произнася американецът сякаш на себе си. – Ето ти още една новост.

* * *

Доколкото разбирам от медицина, хората правят най-първо морски бани, а после отиват да обядват. Но часът минава два, а и моите спътници са от тия, дето вършат всичко наопаки. Тъй че ние най-напред добре се нахранваме в един малък ресторант и едва след туй отиваме на плажа.

Плажът на Бел Вю напомня индианско селище с белите си палатки, наричани тук „вигвами“, тъкмо заради своята индианска форма. Въпреки следобедния час и въпреки вятъра, който заплашително плющи в стените на палатките, ние тримата далеч не сме единствените индианци по тия места. Налягали на пясъка или по градинската ливада, сума граждани от двата пола се наслаждават на съботния ден, който идва само веднаж в седмицата, и на топлото слънце, което идва тук още по-рядко.

Сеймур наема три вигвама и аз се вмъквам в единия, за да опитам дали ще ми станат плувките, купени по пътя. Когато след сполучливата проба излизам навън, намирам на пясъка само Грейс, излегната върху синята си хавлия. Колкото и да е скарана с модата, тая жена явно разбира, че синьото й отива. Жените ги разбират тия неща и без журнали.

– Къде е Уйлям?

Секретарката кима към морето, дето американецът вече е успял да се потопи до рамене във водата. Той стои известно време така, обърнат насам, и разстоянието е твърде голямо, за да видя дали гледа специално към нас, или просто съзерцава бреговата панорама. После Сеймур ни дава гръб и със спокойните движения на опитен плувец се впуска в морето.

Погледът ми се премества от синята шир на водата към златистата ивица на пясъка и по-точно към оня сектор, дето се е излегнала Грейс. Ако два дни по-рано някой би ми казал, че това стройно и безупречно изваяно тяло принадлежи на Грейс, щях да му предложа да иде да се удави. Обаче грешка няма: грациозната хубавица, излегната върху синята хавлия е не друга, а мъжествената секретарка на Уйлям Т. Сеймур, автора на „Мит и информация“. Интересно дали този автор би се осмелил да твърди, че това, което лежи пред мене, също е мит.

Грейс улавя погледа ми, ала вместо да изпита стеснение от неговата изчерпателност, подхвърля прозаично:

– Седнете де, какво стърчите!

Тя ми предоставя част от хавлията и аз изпълнявам нареждането.

– Вие вчера не дойдохте на обеда. Наистина ли бяхте поканена? – питам, колкото да наруша мълчанието.

– Поканена бях, но по такъв начин, че да не дойда.

Признанието прозвучава неочаквано, може би тъкмо защото съвпада с предположението ми.

– Липсвах ли ви? – любопитствува от своя страна Грейс.

– Много.

– В смисъл че присъствието ми би ви спасило от един неприятен разговор?

Трябва да внимавам с тая жена. Както се изразява Сеймур, тя по един опасен начин почва да отгатва мислите ми.

– Вие надценявате моя практицизъм – опитвам се да възразя. – И подценявате себе си.

При последната фраза погледът ми отново се насочва неволно към хармоничните форми, намиращи се в съседство.

– Вие доста безцеремонно ме изучавате – забелязва жената безучастно.

– Интересът ми е чисто научен.

– Вашата наука, ако не се лъжа, е социологията, а не анатомията.

– Знаете, има социолози, които поддържат, че структурата на обществото напълно съответствува на структурата на човешкия организъм.

– Да, знам: органическата школа.

Тя ме поглежда със синьозелените си очи и запитва:

– Майкъл, вие наистина ли сте социолог?

– А какъв по дяволите искате да бъда? Вашият шеф не е ли социолог?

– Тъкмо това исках да знам: и вие ли сте социолог като него?

– Не, не съм като него. Аз съм от друга школа.

– Да, наистина: органическата школа… И тъй, значи, ви липсвах вчера?

– Много.

– Независимо от факта, че за вас любовта е непознат феномен?

– Любовта?… Оставете на спокойствие големите думи. Те са за литературата.

– А коя по-малка дума бихте употребили вие?

– Влечение… Симпатия… Може би дори приятелство… Откъде да знам? Не съм твърде силен в стилистиката.

– Симпатия… Приятелство… Нима за вас приятелството е нещо по-слабо от любовта?

– Зависи. Във всеки случай, по-различно е. Любовта е инфекциозна болест, злополука, нещо, което връхлита върху вас, нещо, за което вие нямате нито вина, нито заслуга. А приятелството е съзнателно поето отношение към другия…

– Рационална сделка между два индивида – формулира Грейс.

– Съвсем не. Там, където има сделка, няма приятелство. А там, където има приятелство, не може без чувства. Но осъзнати чувства, а не емоционално пиянство.

– Аха! Излиза, значи, че трябва да съм поласкана!

– Боя се, че малко избързвате.