Текст книги "Голямата скука"

ДЕВЕТА ГЛАВА

Сънищата, които сънувам тази нощ, са доста мразовити. Но аз се намирам в онова особено състояние, когато по време на съня съвсем ясно съзнаваш, че сънуваш. Затуй, додето се свличам в обятията на дълбоки снежни преспи или се давя в ледените вълни на някаква черна река, аз поддържам героизма си с тая смътна мисъл, че сънувам и че навярно просто съм забравил да затворя прозореца.

По едно време тази мисъл, че съм забравил да затворя прозореца, става тъй настойчива, та се събуждам. В първия миг не мога да си дам сметка нито къде се намира прозорецът, нито къде се намирам аз самият. Озовавам се омотан в някаква мрежа от тъмни и светли ивици, една доста мокра и доста хладна мрежа, в чиито дипли тръпна от студ. Постепенно неясните дипли се конкретизират и застиват на фокус и аз разбирам, че съм легнал сред гъст мокър храсталак, през чиито вейки проникват начупени и хаотични лъчите на слънцето.

„Сега можеш да затвориш спокойно прозореца“, промърморвам, като повдигам скованото си тяло и сядам сред храсталака. Бръквам в джоба на панталона и за своя приятна изненада откривам заедно с кибрита смачкано полупразно пакетче „Кент“. Цигарата, която запалвам, е влажна и горчи, но все пак върши работа като заместител на закуската.

Първото ми хрумване, додето вдишвам порциите горчив дим, е, че трябва да се измъкна от тоя храсталак и да намеря някое по-сигурно и ако е възможно, по-слънчево място, за да дочакам времето, когато ще се отправя на летището, дето на мое разположение се намира завереният вече билет за Будапеща. Втората ми мисъл е, че е глупаво да убивам времето с мечти. Летището днес е затворено. Поне за мене.

Съвсем не е изключено един човек, дори и добре завързан, да измисли начин, за да привлече вниманието на околните, особено ако този човек е Сеймур. А което е още по-вероятно, то е, че екипът от изпечени специалисти, блокирал другата квартира, твърде бързо е разбрал уловката и не е закъснял да издири истинското място на разигралата се драма. Това са опитни хора, разполагащи с всички помощни средства, включително и тия на местната полиция, така че напразни са надеждите ми за някаква по-дълга отсрочка. Не, летището положително е затворено днес. Поне за мене.

Ставам и опитвам в границите на възможното да оправя костюма си, доста поизмачкан от търкалянето сред влагата. После прибирам броя на „Таймс“, върху който съм лежал, оглеждам мястото, за да видя не съм ли изтървал нещо, и потеглям. Храсталакът във Феледпарк, дето съм се настанил, е далеч от алеите и доста гъст, но храсталакът на един парк, особено през деня, никога не може да бъде надеждно убежище. Подир нощния дъжд небето се е изяснило и понеже часът наближава девет, има всички шансове градината след малко да бъде пренаселена от бавачки и майки с детски колички.

Прекосявам тревната площ и излизам на пътеката. Преди да предприема каквото и да било, необходимо е да се изясни положението, в което се намирам. А додето се изясни положението, най-удобното за мене място е някой квартал, достатъчно отдалечен от центъра и достатъчно оживен, за да не привличам вниманието.

Подир известно криволичене из смътно познати и съвсем непознати улички аз се озовавам сред голямото пазарище отвъд Ньореброгаде. Тук има всички необходими условия за един по-продължителен престой, включително и няколко немного чисти, претъпкани с народ кафенета. Влизам в най-оживеното от тия заведения и изпивам едно горещо кафе, застанал сред навалицата пред тезгяха. Минава ми през ума да платя с една едра банкнота и да се запася с повече дребни пари. Но додето бъркам към вътрешния джоб, се поколебавам. Когато плащаш едно кафе с петстотин крони, това се, запомня, а днес съвсем не държа да ме запомнят където и да било. Ала преди да променя решението си, ръката ми вече е изминала пътя до джоба и аз стигам до откритието: портфейлът ми липсва. Вадя няколко монети, хвърлям една от тях на тезгяха и излизам.

Докато се движа с множеството край пазарските сергии, наново и съвсем основно преглеждам имуществото си. В джоба, зашит откъм вътрешната страна на жилетката, съм поставил по обичая си паспорта и пътните билети. Установявам, че те са на мястото си, но боя се, че оттук нататък тия документи няма да ми свършат много работа. В малкото джобче на сакото, дето имам навик да слагам по-дребни банкноти, откривам една сгъната на четири банкнота от петдесет крони и една друга от двайсет. Дребните пари в джеба на панталона възлизат общо на десет крони. И това е почти всичко, ако не броя носната кърпа, джебното ножче и ключовете от две квартири, вече съвсем недостъпни за мене.

Тънкият светлокафяв портфейл липсва. В него имаше само десет банкноти, обаче десет банкноти по петстотин крони представляват солидна сума. Първото ми хрумване е, че съм го изтървал в храсталака на Феледпарк. Но това е невъзможно. Мястото бе внимателно прегледано, а цветът на портфейла е такъв, че и без да си напрягаш очите, ще го съзреш, ако е паднал на земята. Втората и последна възможност е, че Сеймур ми е задигнал парите от джоба, додето съм взимал каната и чашите от кухнята. „Още една малка грешка от ваша страна, Майкъл!“ – би казал американецът. Грешката е налице. Бях оставил съвсем спокойно сакото си на стола, първо, защото знаех, че в джебовете му не се намира нищо интересно, и, второ, защото при всичките ми резерви към Сеймур, никога не съм го смятал за джебчия. А той ми беше отмъкнал парите. Не заради самите пари, разбира се, а заради надеждата, че портфейлът съдържа нещо, заслужаващо внимание, и че в него най-малкото се намира паспортът ми.

И така, цялото ми имущество възлиза на осемдесет крони, плюс един неудобен за показване паспорт и няколко неизползуваеми пътни билети. Последният ми шанс, при това съвсем проблематичен, е възможността да взема следобед самолета и да се озова надвечер в Будапеща.

Будапеща. Хубав град. Един град, където можеш да прекараш доста приятно, след като си изпълнил някоя трудна мисия. И най-важното – един град без Сеймур.

Додето се движа с навалицата и зяпам разсеяно количките с препарати за пране, кухненски прибори и евтин порцелан, аз си давам временен отдих от напрежението, като мисля за Будапеща. В края на краищата може би американецът просто е блъфирал. Искал е да ме изплаши до такава степен, че да отстъпя. А след като не съм отстъпил, каква полза да изпълнява зловещите си обещания? Уйлям може да е всичко, включително и джебчия, но той не е глупак и отлично разбира, че има неща, които не могат да се постигнат нито с монтирани обвинения в убийство, нито с парализиращи волята опиати.

* * *

След като съм обходил три пъти големия пазар надлъж и нашир и след като съм поседял в едно кафене, за да си отпочинат нозете ми, тръгвам по посока на най-близката вестникарска будка, защото за момента това е едничкият ми възможен източник на информация. Часът минава дванайсет и обедните вестници трябва да са вече в продажба.

На будката наистина са окачени последните издания на „БТ“ и „Екстрабладет“ и не е нужно да се взирам твърде, за да разбера, че това, от което най-много съм се боял, е свършен факт. Върху първите страници и на двете издания се мъдри моята снимка, поставена до тая на Тодоров. Изобщо, убиецът и жертвата му. Текстът под снимките е съвсем малък, тъй като информацията продължава на вътрешните страници и аз отминавам, защото за момента не ми е удобно да купувам вестници. Прощавай, Будапеща!

Запътвам се към дюкянчето за работни облекла, което още преди това съм забелязал. Изборът ми пада върху един сивосин дочен комбинезон, украсен с несръчно изписаната, но достатъчно красноречива цифра 50. Не се съмнявам, че при по-енергичен пазарлък с дребното старче тая цифра би могла да стане значително по-скромна. Обаче пазарлъците имат същото неудобство, както и едрите банкноти: запомнят се. Затуй вадя моите петдесет крони и отнасям комбинезона, загънат в кафява хартия.

Прощавам се с оживения свят на покупко-продажната дейност и потъвам в лабиринта от малки улички край Ньореброгаде. Часът минава два, когато най-сетне се озовавам извън града. Свивам от шосето по едно покрито с трапища и храсталак място. Отвъд храсталака жълтеят калните води на някакъв канал. Наоколо не се вижда жива душа.

Сядам в храстите край водата, развързвам пакета и се заемам със задачата да придам на току-що купената дреха малко по-измачкан и износен вид. После снемам сакото и панталона и обличам комбинезона. Намирам един подходящ по големина камък, завивам го възможно по-плътно с костюма си и го превързвам здраво с вратовръзката и канапа от пакета. Сетне приближавам до брега и хвърлям своя странен вързоп в калните води на канала.

Бих могъл да се излегна в храсталака и да се опитам да поспя, но тръпката на тщеславието не ми дава покой. Да знаеш, че си попаднал във вестника, и да се въздържаш да прочетеш статията, която са ти посветили, това е свръх силите ми. Излизам отново на тясната пътека край шосето и поемам обратния курс.

Петнайсет минути по-късно стигам крайната спирка на автобуса до чертата на най-близкото предградие. Една хлебарница, една бакалница, една сергия за топли кренвирши и което е най-важното, една будка за вестници. Взимам последния брой на „Екстрабладет“ и подавам дребната монета на продавачката, която я прибира, без дори да ме погледне. Надявам се, че и да би ме погледнала, тя едва ли би разпознала в тоя небръснат човек с дочени дрехи убиеца-социолог и сензацията на деня.

Видът на топлите кренвирши и на сандвичите-франзелки върху съседната сергия ме подсеща, че човек не може да живее само с духовна храна. Кренвиршите са по-апетитни, но сандвичите със салам са по-обемисти и по-евтини. Вземам три сандвича, загърнати в неизбежната кафява хартия, и отново поемам по шосето.

Този път отминавам храсталака до канала, защото решавам, че мястото е прекалено близо до оживеното шосе. Продължавам през осеяния с трапища терен, откъдето вероятно някога са вадили пясък. На около километър по-натам стигам до стара барака или по-точно до остатъци от барака. Постройката едва се крепи на прогнилите си греди, обаче има безспорни предимства от стратегическа гледна точка. С гърба си тя опира в брега на канала, а от предната част може да се наблюдава цялата околност. Това дава възможност още отдалеч да се забележи появата на човека, комуто би хрумнало да инспектира бараката. В същото време, изкъртените от стената дъски ще ми позволят да се озова за две секунди в канала и да се приютя в някой храсталак. И понеже местността за момента е пустинна, а самият аз нямам бърза работа, излягам се в ниските върби край бараката и разгъвам вестника.

Вероятно по-умно би било да започна не с духовната храна, а със сандвичите, защото прочитането на информацията тутакси ми отнема апетита. „Прочитане“ е може би за случая много голяма дума, тъй като не владея датски. Обаче няколкото познати термина, които срещам в репортажа, са напълно достатъчни, за да ми разкрият съдържанието му. Това са термините „убийство“, „гара“, „маузер“, „пристанище“, „волво“ плюс четири собствени и добре познати ми имена – имената на улиците, дето се намират наетите от мене мансарди, фамилията на Тодоров и естествено фамилията на самия убиец.

Снощи, след като бях предоставил кушетката си на многоуважаемия Уйлям Сеймур, аз бях възседнал волвото с намерение да се озова възможно по-далеч от мястото на драмата. Известни съображения ме насочиха към пристанището, дето изоставих колата зад някакви докове за товарни параходи. Колата все едно трябваше да бъде изоставена. А откриването й на това място би могло да внуши на преследвачите подозрението, че съм се измъкнал от града с помощта на някоя гемия.

Вероятно този момент от историята ми се излага в пасажа, дето се срещат думите „пристанище“ и „волво“. Колкото до останалите пасажи, те очевидно преразказват в една или друга форма изработената от американците версия за ликвидирането на Тодоров от Коев.

Две обстоятелства заслужават по-специално внимание в случая. Първо, Сеймур вече е преминал към изпълнение на една от заплахите си. А това ми дава достатъчно основание да вярвам, че той не ще се подвоуми да изпълни и останалите. Второ, бързината, с която сензационната фалшива новина е намерила място в печата, свидетелствува, че екипът е мобилизирал за действие всички необходими средства и цялата си максимална енергия с оглед да ми попречи да напусна страната.

След известен размисъл обаче аз стигам до утешителния извод, че „всяко зло – за добро“. Това ми връща поне отчасти апетита и ми помага да се справя с единия сандвич. Публикуването на съобщението в печата ще позволи на Центъра да узнае още днес положението, в което съм изпаднал, и да вземе съответни мерки. Следователно идущия вторник човекът със самолетната чанта пред „Тиволи“ ще ми връчи спасението под формата на фалшив паспорт или на някакъв канал за безопасно измъкване от Дания. Задачата е да оцелея до следващия вторник. И то да оцелея на свобода.

Главното условие, за да оцелея, е да се мяркам възможно по-рядко из града. Копенхаген е наистина голям град, с близо милион и половина население, но той има и голяма полиция, без да говорим за хората на Сеймур. Ако съдя по поместената във вестника моя снимка, която ми е съвсем непозната, аз съм сниман неведнаж тайно през последните дни и службите, натоварени с издирването ми, вероятно разполагат с богат визуален материал за изучаване особеностите на моята фигура, стойка, вървеж, физиономия. При това тия служби знаят отлично, че първата работа на човек, изпаднал в моето положение, е да смени външността си, така че един дочен комбинезон трудно би могъл да предотврати идентификацията.

Разбира се, фактът, че някакъв незначителен чужденец е ликвидирал друг незначителен чужденец, може да е добре дошъл за журналистите при липса на по-важни новини, но едва ли ще вдигне в тревога датската полиция. И все пак, първите дни поне, гарите, летищата и пристанищните кейове вероятно ще бъдат грижливо наблюдавани и в отделните квартали на Копенхаген, включително и в предградията, местните власти ще извършат обичайните издирвания. А сетне и злодеят Коев ще отмине по реда си в забравата, като толкова други. Ала преди да стане това, добре е да избягвам излишните движения.

Додето обмислям тия неща, излегнат в ниския върбалак, почвам да съжалявам, че не съм използувал разходката до автобусната спирка, за да се снабдя с повече припаси и да си осигуря един по-продължителен престой в бараката. Хубаво е все пак, че разполагам с още два сандвича. Два сандвича са напълно достатъчни, за да накарам тук до утре вечер. А после – ще видим.

* * *

Целият следващ ден минава в размисъл и в дрямка под приспивния тропот на дъжда и сънната упойка на влагата. Топлото слънце – тая аномалия за тукашния пейзаж – най-сетне е отстъпило място на някои по-обичайни, но не твърде приятни атмосферни явления. Вятърът, свободен от всякакви, естествени и изкуствени прегради, мъкне по небето черни като дим облаци и мете потъмнялата от влага равнина, додето полегатият дъжд плющи по разкаляната пръст, по разрошения върбалак и кипналите жълти води на канала.

Що се отнася специално до дъжда, би могло да се добави, че той намира широко поле за действие и в скромното ми убежище. Водата тече от безбройните пролуки на покрива, а вятърът духа през безбройните цепнатини на стените и изобщо тия две стихии безцеремонно се срещат и здрависват върху моя гръб.

С помощта на една ръждива тенекия и на две изгнили дъски успявам да си осигуря известна сушина в единия ъгъл на бараката. Малко по-големи трудности ми създава студът. Понеже не слушам радио, не знам с колко градуса е спаднала температурата, обаче ако съдя по зъзненето на собственото си тяло, тя се е сринала далеч под нулата. Избягвам мисълта за топлия пуловер, изоставен в куфара, тъй като тоя род мисли само усилват тръпките. Вместо това вниманието ми се насочва към броя на „Екстрабладет“. Набирам смелост, смъквам дочения комбинезон и методично се увивам в многобройните листи на вестника. Сетне отново обличам комбинезона и подир няколко минути с доволство установявам, че по тялото ми почва да се разлива приятна топлина. Тоя номер с вестника съм го научил от Любо Ангелов преди доста години през една студена есенна нощ в Пирин, когато нозете ми бяха премръзнали от газене в ледения поток.

Изяждам предпоследния сандвич. Изсъхналата франзелка заедно с топлината, получена от „Екстрабладет“ оказват такова магично въздействие на организма ми, че аз въпреки дъжда и вятъра потъвам в спокойна дрямка. Но дрямката е спокойна само до мига, в който се озовавам пред кабинета на генерала.

Вратата на кабинета кой знае защо е открехната. Навярно секретарката е забравила да я затвори. Така или иначе вратата е открехната и аз чувам, че шефът ми разговаря с Борислав:

– Трябваше да изпратим в Копенхаген теб, а не Боев. Боев имаше стари сметки с Тодоров и се възползува от случая да ги разчисти.

– По кой начин? – пита Борислав, тъй като, изглежда, не е в течение.

– По най-простия… – отвръща генералът.

– Е, ликвидирал е един мръсник – опитва се да ме оправдае Борислав.

– Мръсник или не, обаче оперативният работник няма право на своеволни действия – забелязва сухо генералът. – За своеволните действия се плаща. И Боев също ще си плати по сметката.

– Но ние трябва да го спасим! – възклицава приятелят ми, забравил служебния тон.

– Ще направим каквото можем – заявява генералът. – А дали ще го спасим… Аз не съм всемогъщ…

В този миг двамата излизат от кабинета.

– А, ето те и тебе!… – промърморва без особено учудване шефът, като ме забелязва.

След което произнася с явен укор:

– Боев, Боев…

– Аз не съм убил Тодоров – бързам да възразя.

– Не става дума за Тодоров, а за други неща. Малките камъчета прекатурват колата, Боев!

– Ако не бяха надушили чантата на гарата, те щяха да поставят улики в хотелската стая, в мансардата или където и да било другаде – искам да кажа аз, ала ненадейно съзнавам, че съм загубил гласа си и не мога да произнеса нито дума.

„Ще говоря, макар и безгласно – казвам си. – Генералът е наблюдателен човек и ще разбере смисъла по движението на устните ми.“

Обаче генералът дори не обръща внимание на мъчителното движение на устните ми и наново запитва с укор:

– А защо съблече сакото си? Беше ти горещо, нали? Да, жегата е наистина неприятно нещо. Само че има и по-неприятни неща от нея.

„Не съм допускал, че Сеймур е джебчия“, опитвам се наново да произнеса, ала от устата ми и тоя път не излиза никакъв звук.

– Малките камъчета, Боев, малките камъчета! – промърморва недоволно шефът.

И сетне добавя замислено:

– Ще видим сега как ще те спасяваме.

– Но аз съм вече тук! – изкрещявам с пълна сила, като съзнавам, че от гърлото ми излиза само някакво почти непонятно хъркане. – Въпросът е само да се легализира идването ми!

– Да, ама как ще го легализираме? – възразява генералът, отгатнал най-сетне думите ми. – Ти си вече датски поданик!

Последната фраза предизвиква у мен такова сепване, че се събуждам и отворил очи, известно време гледам безсмислено тъмните гнили дъски над главата си. Навън дъждът плющи с равен шум, а вятърът през пролуките ту свисти, ту заглъхва, сякаш си поема дъх.

Мисълта, че не съм никакъв датски поданик, отчасти разведрява главата ми, но не съумява да прогони оттам една друга мисъл, която вече втори ден ме гнети. Нищо чудно, ако в Центъра са повярвали на версията, че съм ликвидирал Тодоров. Отношенията ми с Тодоров без съмнение са известни на генерала, както са известни и две-три мои своеволия в миналото, свързани с нещастно стечение на обстоятелствата. Тъй че нищо чудно, ако повярват, че съм решил да си разчистя сметките с Тодоров. Това, разбира се, няма да ги разколебае в акцията по спасяването ми и все пак неприятно е да те подозират в престъпление, което не си извършил.

Всъщност аз се запознах с Тодоров чрез Маргарита. А Маргарита…

Притварям очи, сякаш за да си спомня по-ясно оня ден, в който за пръв път я бях видял. Това беше един есенен ден, дъждовен и кален като сегашния, и аз бях се отбил в Столичното управление, за да се видя с мой колега от миналото.

Когато влязох при секретарката на колегата, тя не беше в стаята си. Седнах да я почакам и преди да взема едно от старите списания на масичката, погледнах към момичето, изправено до прозореца и вероятно извикано тук по някакво следствие.

Девойката бе извърната към стъклото и аз не можех да видя лицето й, така че отново посегнах към списанията, защото едно старо списание е все пак по-интересно от един женски гръб, загърнат в шлифер. В този момент забелязах, че раменете на момичето леко потреперват. Станах и приближих до прозореца.