Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 21 страниц)

– Значи, по първия въпрос сме съгласни: Ерлих остава вън от сделката.

– Стига да е възможно – отвръщам, понеже усещам, че Мод под масата ме притиска с изкусителното си пълно бедро. – Аз все пак ще имам нужда от човек за транспорта.

– Това си е ваша работа, мистър Каре. Ако Ерлих ви е необходим за транспорта, използувайте го. Това си е ваша работа.

– В такъв случай всичко е наред – избъбрям, след като отново бивам подканен от бедрото на дамата.

– Сега, вторият въпрос: Трябва да призная, че в началото се отнесох към вашата оферта с известно недоверие. И за да бъда искрен докрай, ще добавя, че то още не ме е напуснало съвсем. Аз, знаете, съм свикнал да боравя с определени числа и с точно упоменаване на артикулите.

– Разбирам ви – кимам, усетил ласката на сластното бедро. – Но вашето недоверие едва ли е било по-силно от моето спрямо хер Ерлих. Не мога да лансирам конкретни предложения, преди да съм се уверил, че имам работа със сериозни партньори. Доколкото си спомням, ние дори говорехме с вашия познат за стъклария.

– „Стъклария“, ха-ха! – засмива се Томас. – Да, той наистина ми каза, че сте си послужили с тоя странен термин.

Американецът поема доза скоч, пали нова цигара и произнася с друг тон:

– Готов съм да приема вашата стъклария като пробна увертюра, но мисля, че вече е дошло време да поговорим за оръжието.

– Не виждам защо трябва да отлагаме – отвръщам под диктовката на бедрото.

– В такъв случай чакам да чуя анонса ви – оповестява Томас.

И за да не чака напразно, отпива нова глътка.

Импозантното бедро на Мод е плътно долепено до мене, но без да ме дразни в момента с нервни подбутвания. Дамата разбира, че отговорът предполага известно обмисляне, тъй като с Уйлям не сме стигали до уточняване на цифри.

– Обясних още в началото на хер Ерлих, че съм привърженик на едрите партиди. Но понеже в случая се касае за първа сделка, подир която ще последват и редица други…

– Може да последват, а може и да не последват – поклаща глава Томас. – В пазара на оръжието ситуациите бързо се менят. Тъй че ако ми позволите един съвет, не правете пробна сделка, а прибирайте, колкото можете да приберете.

– Съгласен съм. Но аз още не знам какво можете да ми предложите.

– Нима Ерлих не ви е осведомил?

– Съвсем повърхностно. Подхвърли нещо за пистолети и ръчни гранати.

– И автомати. И карабини – с дълги или срязани цеви. И леки картечници. И дори минохвъргачки, ако ви влизат в работа. Изобщо щандът е добре гарниран. Остава да направите избора си.

– Изборът е лесен. Интересува ме всичко, освен картечниците и минохвъргачките. Да, всичко, плюс необходимите количества муниции. Но понеже става дума за количества, съгласете се, че ми е трудно да ги уточнявам, преди да съм чул цената.

– Предполагам, че знаете каква е текущата цена на въпросните артикули.

– Приблизително.

– Е, добре върху тази цена ще ви направя трийсет на сто отстъпка, ако, разбира се, обемът на партидата го заслужава.

– Но вашата стока е остаряла…

Бедрото е престанало да ми дава сигнали, вероятно успокоено за съдбата на пазарлъка. Ала то е все тъй плътно долепено до мене, сякаш за да ми демонстрира моралната си подкрепа.

Томас е вдигнал чашата, но преди да отпие, ме поглежда и примигва с очи, за да отстрани въображаемата прашинка под клепачите.

– А коя стока не е остаряла? Че нали оръжието става стока едва когато остарее. С новото не разполагат даже армиите. Новото, драги, още се пробва на полигоните.

– Прав сте. Ще се съгласите обаче, че съществуват различни степени на демодираност.

– Аз ще ви доставя възможно най-новото от старото – уверява Томас. – Ще ви предложа същото, с което само преди две години бе въоръжена нашата армия. Изобщо, нещо далеч по-модерно от всичко онуй, което в момента трещи и храчи огън из африканските пущинаци и Близкия изток.

Усещам как Мод ме подканва с подбутване: съгласи се! Само че тия работи аз ги разбирам малко по-добре от Мод и щом сме се хванали да играем играта, налага се да я играем, както следва.

– Вашите думи звучат наистина изкусително – признавам. – Подир подобни уверения имам чувството, че ще приема без възражения една отстъпка от 50 процента.

– Не, не, драги! – разсмива се американецът. – Вие не можете да приемете подобна отстъпка по простата причина, че не ви я предлагам.

– Защото още не сте помислили върху офертата ми. И защото не съм ви съобщил бройката.

– Наистина, любопитен съм да чуя бройката. Но не смятайте, че тя може да промени много нещо.

И в очакване на по-точни данни Томас довършва питието, за да си налее ново.

– Не забравяй и мене, Хенри – обажда се глезено Сандра.

– Прощавай, мила, какво да се прави: започне ли мъжкият разговор, човек забравя дамите.

Дамите очевидно добре разбират, че разговорът е мъжки, защото не само не правят опит да се включат в него, но не приказват и помежду си. Няма смисъл да се замърсява магнитофонният запис с паразитни шумове.

Паразитни шумове и без туй не липсват. Затъпяващият ритмичен грохот на диско-мелодиите извира без прекъсване към нас от преизподнята. Без прекъсване, защото и там долу работят с магнитофонни записи. Вярно е, че съществува оркестър, но той вероятно е само за да мотивира високата цена на напитките.

– Мисля, че най-добре е да пресмятаме в опаковки. Какво е съдържанието на вашите опаковки? – запитвам.

– Деветмилиметровите пистолети са по трийсет в каса, автоматите – по шестнайсет, карабините – също.

– В такъв случай да приемем за база по двеста каси от всеки вид. Що се отнася до патроните…

– Оставете патроните – спира ме американецът. – Патрони всеки иска възможно повече. Тъй че в това отношение имаме норма: пет кутии за всяко парче.

– Нормата ви е доста скъперническа. Но това, са подробности при положение, че се договорим за главното.

Американецът ме поглежда замислено и примигва, сякаш прашинката отново почва да му досажда. Сетне отпива от чашата и пак примигва.

– Количеството, което анонсирате, не ми вдъхва голям ентусиазъм.

– Бих могъл да го увелича – промърморвам, усетил ободрителното подбутване на Мод. – Единственото ми съображение е проблемът за транспорта.

– Транспортът си е ваша работа. И в случая аз имам предвид не толкова самото количество, колкото пропорцията. Вие искате шест хиляди пистолета и при това настоявате за голяма отстъпка. Ами че аз бих могъл да ви пласирам колкото щете пистолети без всякакво усилие и без всякаква отстъпка. Пистолети! Пистолетите, това е златото в нашия бизнес.

Той замълчава, сякаш се вслушва в диско-грохота, сетне затропва леко с пръсти по масата, като че пробва клавиатура на пиано, и на края произнася:

– Карабините са най-сигурното оръжие. Карабините са класика, хер Каре, Трябва да вземете повече карабини. Ще удвоим броя на карабините, ще намалим наполовина броя на пистолетите, ще приемем по-скромна цифра за автоматите и така ще оформим една чудесна партида, при която може да разчитате на трийсет процента отстъпка.

Пълното сластно бедро отново ме побутва под масата: съгласи се! Само че този път и аз го побутвам в отговор: не ми пречи!

– Имам чувството, че компромисът вече се очертава – промърморвам. – Моят първоначален вариант и четиридесет на сто отстъпка. Или, ако щете, вашият вариант и петдесет на сто отстъпка.

Бедрото на Мод замира в напрегнато очакване, а Томас наново се разсмива:

– Компромис ли? Но това, което вие ми предлагате като компромис, е за мене истинска капитулация. Съгласете се, мистър Каре, че човек капитулира само когато няма друг изход. А аз разполагам с предостатъчно канали, за да пласирам стоката си.

– Да, но вероятно разполагате и с премного стока. Защо е нужно да седи и да ръждясва.

– Не бойте се, не ръждясва. Достатъчно добре е смазана, за да ръждясва.

– Обаче остарява.

– Не кисне толкова, че да остарява.

Над масата надвисва неприятното мълчание, предхождащо разрива. Мод настойчиво ме подбутва, ала аз съм загубил всяка чувствителност.

– Съжалявам, че не успяхме да се споразумеем – произнасям най-сетне. – Да се надяваме, че в бъдеще, при друг случай…

– Нали ви казах: не разчитайте твърде на друг случай – промърморва американецът. – Оръжието, за разлика от стъкларията, не се предлага всеки час и на всеки ъгъл.

Той примигва с досада, сетне вдига чашата. Следвам примера му, все тъй безчувствен към сигналите на Мод. Може би е време да бия отбой, помислям, ала точно в тоя миг виждам, че Томас посяга към неразпечатаната бутилка, понеже другата е вече празна. Не, рано е да бия отбой. Щом ни предстои още цяла бутилка, няма смисъл да бързам.

– Вижте, мистър Каре – произнася американецът, след като с обигран жест откъсва капачката. – Понеже се касае наистина за първа сделка и понеже не е никак сигурно, че ще има втора, бих желал да ви доставя известно удоволствие. Само че трябва да ме разберете: аз не съм шеф на фирмата и правата ми се простират в определени рамки. Така че не искайте от мене невъзможното.

Той щедро си налива чашата до половина, като този път не забравя да сипе два пръста скоч и на Сандра. Сетне хлъзга бутилката към мене. Поемам я, но преди да си сервирам, подхвърлям:

– За да не искам невъзможното, би трябвало да знам какви са възможностите ви.

– Мога да ви увелича отстъпката с пет процента, и то при втория вариант.

– А как стои въпросът с първия?

– Трийсет на сто максимум, както вече ви казах. При такъв вариант никога не съм правил подобно намаление. Можете да ми вярвате.

Отчаяна или примирена, Мод е престанала да ми изпраща сигнали.

– Добре – казвам, – тогава позволете ми да помисля ден или два.

– Защо не. Ако става дума за ден или два…

– Не се касае за туй, дали ще сключим сделката, а за това – кой вариант да избера.

– Да, да, помислете – кима Томас. – Колкото до сделката, не се съмнявам, че ще я сключите. Такива изгодни условия никой не е в състояние да ви предложи.

Наливам си малко скоч и след като се убеждавам, че новата порция не се различава по вкус от предишната, запитвам нехайно:

– Казахте, че сте ограничен в известни рамки… Тава не означава ли, че някой друг може да се намеси в отношенията ни?

– Няма такава опасност – поклаща глава американецът. – Освен ако вие не я предизвикате.

– О, при моето положение…

– Прав сте. Мисля, че разбрах за къде отива оръжието.

Той вече е разбрал… А аз си нямам понятие.

Напрежението е спаднало. Мод е отдръпнала бедрото си, а Сандра тананика не съвсем фалшиво нещо в такта на прииждащата отдолу диско-мелодия. В аления полумрак бюстът на сексбомбата, изхвръкнал напред и достатъчно разголен, е прелъстително розов, докато чувствените червени устни изглеждат почти черни. Черни устни, черни коси и загадъчни котешки очи – това вече не е сексбомба, а жена-вамп, изцяло в стила на ретромодата.

Усетил, че сделката е почти сключена, Томас също се е отпуснал. Алкохолните пари, подтискани до този момент от волята, изглежда, започват да нахлуват в главата му, защото той ми отправя между две примигвания един чистосърдечен приятелски поглед и произнася:

– Оръжието! Най-великото изобретение.

– Голямо изобретение наистина – промърморва Мод. – Да си пускаме кръв…

– Ако е нужно да си пускаме кръв, можем да използуваме пиявиците – обажда се и Сандра. – Спомням си, че ми го препоръчваха миналата година, когато бях доста напълняла.

– Оръжието! – повтаря Томас, без да дава ухо на женския брътвеж. – Единственото лекарство срещу човешката глупост. Трябва да сме благодарни на глупостта, драги Каре. Ако я нямаше, кой би купувал оръжие?

– Имате предвид алчността? – запитвам.

– Не, глупостта. Алчността е нещо нормално. Гладен си – искаш да се наядеш. Нужни ти са пари – пазариш се за пет процента, както ние с вас двамата. Но умният постига своето, без да рискува да се набоде на нечий нож. На тоя свят едни са по-силни, други – по-слаби. Трябва да се съобразяваш с това. Да се подчиняваш на по-старшия.

– Ами ако не искам да се подчинявам? – запитва капризно Сандра, изпаднала също под властното влияние на алкохолните нари. – Кажи де! Ако не искам?

– Това не е оригинално – отвръща американецът. – Никой не иска. Въпросът е да постигнеш своето, без да се набождаш на ножа. Когато бих малък, ме учеха да постъпвам тъй, както е угодно на бога. Но къде е бог, за да го питам кое му е угодно. Никой не може да ти каже кое точно му е угодно. Истината е, че трябва да се съобразяваш не толкова с бога, колкото с началството. Живей в мир с началството – такъв трябва да бъде девизът ни.

– Ами ако не искам? – настоява сексбомбата.

– Трябва да си много умна, за да си позволиш подобен лукс – промърморва снизходително Томас. – Ако си умна, ще постъпваш тъй, че да постигаш своето, без да дразниш началството.

– Това са теории – възразява Сандра. – Стани да танцуваме.

– Само това – не – поклаща глава американецът. – Мога да изпия още една чаша, за да ти направя удоволствие, но отказвам да танцувам.

– Тогава елате вие – обръща се сексбомбата ненадейно към мене. – Има време да умувате над сделките си.

Тя вече е станала и това затруднява отказа ми, още повече че и Томас добродушно ме подканва:

– Вървете, вървете! Нали знаете, когато дами канят…

Тръгвам подир дамата по тясната галерия, като внимавам да не се блъсна в някоя маса и да се не спъна в проснатите насам-натам крака. Уморено отпуснати крака подир бясното окачане на долния етаж. Застинали в транс или в апатия лица. Изобщо пияни хора. Само че пияни не от алкохола, а от диско-треската, от темпото на механичните телодвижения и от ритмиката на тоя оглушителен, неизменен и неспирен грохот на усилвателната апаратура.

Долу вакханалията е в разгара си. Или оргията. Или истерията. Или каквото щете друго, само не и веселбата. Защото в тоя вихър на телодвижения и джазов вой единственото, което липсва, е веселието.

– Напредваме – казвам, когато стигаме дансинга.

– Какво? – извиква сексбомбата.

– Напредваме – изкрещявам. – Още малко, и ще можем да се мерим с диваците, дето се тръшкат по земята в екстаз, а от устата им тече пяна.

Жената не отговаря нищо, погълната от гледката на това множество, движещо се с еднообразни жестикулации и телодвижения, като някакъв среднощен симпозиум на роботи. Подтискаща гледка. И подтискаща атмосфера, ако може да се нарече атмосфера сложната смес от мирис на тютюнев дим, на алкохол, на парфюми и човешка пот.

– Сигурен ли сте, че ви се танцува? – запитва Сандра.

– Мисля, че идеята беше ваша.

– Да. Нещастна идея. Понякога уискито ми се качва в главата и оглупявам. Добре, че при мене това не трае дълго.

Не възразявам. Няма смисъл да си дера гърлото. Дамата ме поглежда и казва не много уверено:

– Все пак, ако искате, можем да опитаме няколко стъпки…

– Какви стъпки? Тук се работи най-вече с ръцете и задните части.

– Трябва да е забавно. Щом толкова хора го правят…

Тя казва „трябва да е забавно“, ала в същото време се дръпва от дансинга и се отправя към полутъмния ъгъл с витата стълба. Очаквам, че вече ще поеме по възходящата спирала, когато се обръща и ненадейно запитва:

– Наистина ли смятате, че Ерлих ви е толкова необходим?

– Да, разбира се. Ако това има значение за вас.

– За мене – едва ли. Но докато слушах разговора ви горе, си мислех, че мъжете са доста глупави същества. Пазарят се с часове за някакви си жалки проценти, а забравят главното.

Тя прави многозначителна пауза и наново ме поглежда с очи, в които няма и следа от опиянение.

– Ерлих е опасен човек.

– Хората с опасни професии винаги са опасни – промърморвам нехайно.

– Ерлих е опасен човек – повтаря Сандра.

– Разбрах това. Но вие се изразявате много общо.

– Няма време за подробности. Мисля, че трябва да се връщаме горе – казва жената.

– Защо тъй бързо? Нима Томас е също опасен човек?

– Оставете шегите. И ако не сте съвсем лишен от здрав разум, помислете над туй, което ви казах.

И тя повтаря за трети път, сякаш провежда сеанс по хипноза:

– Ерлих е опасен човек.

– Но съгласете се, че аз имам нужда от някой, който да ми достави стоката.

– Ваша работа – отвръща Сандра. – Гледайте само да не я достави нейде другаде, вместо във вашия склад. И дори да я достави във вашия склад, пак не бързайте да се радвате.

– Смятате, че ще ме шантажира?

– Сетихте се – кима дамата снизходително.

Подир което и тя се сеща:

– Наистина е време да се връщаме.

* * *

– Вие ми скъсахте нервите, драги – заявява Мод, когато най-сетне се озоваваме на улицата и тръгваме към хотела.

– А вие едва не ми скъсахте панталона с тия груби тласъци под масата.

– Нима ги усетихте? Изглеждахте тъй невъзприемчив, та имах чувството, че сигнализирам на някакъв пън.

Тя въздъхна мъченически. Аз също въздъхвам, но с облекчение. Подир задухата и грохота на дискотеката лятната нощ ми изглежда тъй невероятно тиха и свежа, сякаш се намирам не в Кьолн, а на друга планета.

– Не сте ли доволна от мене?

– Вие дори надминахте очакванията ми. Не разбирам само защо трябваше да се престаравате и да довеждате преговорите до ръба на скъсването.

– Защо ли? Защото една игра или се играе, или не се играе. Томас едва ли ще повярва, че съм търговец, ако веднага приема условията му.

– Вие накарахте дори и мене да повярвам, че сте търговец.

– А нима досега се съмнявахте?

– Откровено казано, да.

– Това, че проявявате недоверие към мене, не ме учудва. Обаче в случая вие сте проявили недоверие и към Сеймур. Нима Сеймур не ви е дал точна информация за туй, какво съм и какво не съм?

– Да, да. Но нека ще се ровим в миналото – произнася с леко отегчение жената.

Уморена от нощното бдение в дискотеката или погълната от грижите си, Мод се движи до мене, сякаш забравила за съществуването ми. Крачките ни кънтят равномерно и дори в пълен синхрон из пустата улица. Добре, че поне мислите са безшумни. Ако дамата можеше да чуе мислите ми в момента, предполагам, че би се отърсила от безучастието си.

За какво мисля ли? За милион неща. За това, че Томас, погледнат отблизо, изглежда далеч по-жалък от очакваното, че Сандра съвсем не е безстрастен наблюдател в играта, че Ерлих по непонятни причини има всички шансове да бъде елиминиран, че ходът на операцията наново се разминава с плановете на Сеймур, че това разминаване ще бъде последвано от още по-голям сюрприз – моето предстоящо изчезване, – че Мод изглежда уморена и съвсем без настроение, значи, мога да разчитам на една спокойна и самотна нощ в стаята си.

Една спокойна нощ ли? Едва съм си го помислил, когато жената произнася:

– Умирам за сън. Но щом умирам за сън, няма да мога да заспя. Знам го от опит. А вие, Албер?

– Умирам за вас. Предполагам, че и това го знаете.

Всъщност не бих имал нищо против да споделя безсъницата й, стига да не беше оная малка подробност. Защото и подир най-дългата безсъница следва заспиване. А какво ти заспиване, когато трябва да наблюдаваш с едно око дали Мод няма да инспектира чантичката ти. Неудобна ситуация, но както казва Томас, когато дами канят…

Едва по-късно, след като отдавна сме в хотелската стая и след като жената отдавна е излязла от банята, и след като достатъчно сме замирали в любовни прегръдки, и след като усещам предателската дрямка да ме оборва, Мод произнася почти в полусън:

– Вие се показахте на висота, Албер.

– Приятно ми е да го чуя.

– Имам предвид не действията ви тук, в леглото, а там, в дискотеката…

– Какво недоразумение.

– Да, вие наистина се показахте на висота… Но това не пречи планът да се проваля…

– По коя точка?

– Райън… – промърморва тя сънливо. – Точката Райън…

Да, Райън наистина е останал вън от играта по волята на Томас. А в същото време Сандра се опитва да отстрани и Ерлих. В такъв случай какво остава? Остава само Томас. На мене лично той ми е напълно достатъчен. Искам да кажа, щеше да ми бъде достатъчен, ако смятах да продължа тая игра, чиято цел ми е съвсем неизвестна.

„Вие не можете да си тръгвате така, по никое време, Майкъл“ – чувам гласа на Сеймур.

„Съжалявам, но няма как – мърморя. – Чакат ме.“

„Не, наистина опасно е да тръгвате така, по никое време – настоява американецът. – Ще се заблудите някъде и току-виж ви се случило нещо.“

„Не се безпокойте за мене, Уйлям. Знам добре пътя за в къщи.“

„Пътят за в къщи е затворен, Майкъл. Така че излишно е да бързате.“

Почнат ли да кънтят в главата ми такива разговори, значи, на две крачки съм от съня. Добре, че сънят ми е лек и че чантичката върху нощната масичка е съвсем близо до мене, тъй че мога от време на време да я опипвам за проверка. Чантичката с австрийския паспорт.

„Съжалявам, Уйлям, но няма как: чакат ме.“