Текст книги "Денят не си личи по заранта"

ПЕТА ГЛАВА

Казват, че животът на средновековния град е протичал около катедралата. Нищо чудно, ако се има предвид, че на двеста метра от катедралата са почвали нивята. Днешният Кьолн е неизмеримо по-обширен, но това не пречи животът и сега да се върти най-вече около катедралата, особено ако става дума за живота на пълчищата туристи.

Двете високи готически звънарни на църквата са забити в небето като два остри зъба, доста потъмнели и доста разядени от времето. Сградата е кафеникавочерна, сякаш е горяла. Май че наистина е горяла и дори е била частично срината от същите тия англичани, чиито синове днес прилежно я разглеждат, за да изучават особеностите на немската готика.

Да, катедралата е била опожарявана и сривана, но заедно с туй акуратно кърпена и подновявана, по силата на тая странна мания на човечеството да руши, за да има възможност след туй грижливо да реставрира. Жалко, че и потрошените хора не могат да се реставрират, иначе всичко би било наред.

Огромният площад около катедралата е любимо място на туристите и на ветровете. Дори в целия град времето да е тихо, тук духа, и то – от всички страни. Това с нищо не намалява притегателната сила на тая обширна циментова площ, по която рояци хлапета, стекли се от целия град, летят върху летните си кънки, като се блъскат с трясък в будките за сувенири и предизвикват ужас у върволицата туристи.

На две крачки оттук е гарата, където пристигат пътниците, дошли да видят катедралата, и където заминават другите, които вече са я видели. На две крачки оттук са и банките, където можете да размените доларите си. На две крачки оттук са и магазините на пешеходната зона, където можете да похарчите западните си марки. Тук в съседство най-сетне са и музеите, хотелите, кафенетата, ресторантите, нощните заведения, изобщо всичко, създадено с толкова любов и старание, за да направи краткия ви престой удобен, приятен и съдържателен.

Нашият престой, уви, съвсем не обещава да бъде кратък. Вече десет дни съществуването ни е сведено до туй да не вършим нищо. От опит знам, че неизвестността е тягостна, но никога не съм предполагал до каква степен нараства тази тягост, когато към нея се прибави и бездействието.

– Вие ще се стопите от притеснение – забелязва съчувствено Мод един ден, додето се разхождаме из пешеходната зона.

– Личи ли ми?

– Ужасно. Колкото и да го криете.

– Не съм свикнал да се шляя без цел.

– Тия хора около нас също се шляят без цел и това им доставя огромно удоволствие.

– Те са във ваканция.

– Смятайте, че и вие сте във ваканция.

– Няма да помогне. Ненавиждам ваканциите.

– Тогава следвайте моя пример.

– Не познавам секрета ви.

– Какъв секрет? Казвате си просто, че безделието е неизбежен етап от работата. Това успокоява.

Вероятно. Само че нейната работа не е моята работа. И когато си въвлечен в една операция принудително, тази операция трудно може да те изпълни с ентусиазъм.

Мисълта, която ме крепи, няма нищо общо с тяхната операция. Мисълта, която ме крепи, се върти около цифрата 29 – последния срок, за да вдигна котва и да отплувам към Висбаден, дето ме очаква колата на избавлението. Една наистина успокоителна мисъл, но съпроводена и с известна горчивина. Да се прибереш при своите с празни джобове, като блудния син – това не е връх на щастието. Друго би било да се върнеш с някои сведения за проекта Спрайт и със задоволството, че Томас е получил отдавна заслуженото си наказание.

По примера на туристите ние с Мод убиваме времето най-вече в заведенията около катедралата и в разходки по пешеходната зона. Това е един доста широк и твърде дълъг коридор, облицован с разгула на търговските витрини, украсен с многоцветни неонови фирми и оживен от навалицата на минувачи, купувачи и зяпачи.

Ние сме от категорията на зяпачите. Аз – по принуда, а Мод – поради естествения женски интерес към всичко, годно да украси или да улесни бита. Един по-скоро хладен интерес, в който не успявам да доловя алчността за притежание.

– Вие, изглежда, имате слабост към чантите – подхвърлям веднъж, додето зяпаме пред витрината на „Саламандър“. – Първия път, когато ви видях, стояхте край един магазин за чанти.

– Да, но не заради чантите.

– Известно ми е. А как ме разпознахте?

– Не е ставало нужда да ви разпознавам. Наблюдавах колата ви и знаех, че човекът, който ще слезе от тая кола, това е обектът ми.

– Вие сте ме следили още от „Черния козел“…

– Нека не затъваме в спомени – отвръща Мод, като се отправя към следната витрина.

Следната или по-следната е бижутерийна, тъй че напълно заслужава дамското внимание. И додето жената се наслаждава на ювелирните шедьоври, аз наново подхвърлям:

– Какво ще кажете, ако ви предложех да си изберете нещо за моя сметка?

– Не виждам основание да го правите. След като вече съм ви пуснала в спалнята си…

– И все пак, представете си, че го направя.

– Ще откажа, разбира се.

– Не обичате диамантите?

– Не обичам подкупите.

– Защо „подкупи“?

– Едно нещо никога не се дава даром, Албер. Освен ако е лишено от стойност. А брилянтите имат стойност.

– Изглежда, наистина не ги обичате достатъчно. Макар да носите брилянтен пръстен.

– Не бих хвърляла пари за брилянтен пръстен – забелязва Мод, като продължава бавно край шпалира на витрините. – Подарък ми е от бившия ми съпруг.

– Имали сте щедър съпруг – промърморвам, като се опитвам да избягна летящия право срещу мене малчуган на ролкови кънки.

Малчуганът в последния миг завива встрани, доволен, че ме е развълнувал, и се насочва към следващата си жертва.

– Не беше скъперник – чувам до себе си гласа на Мод.

– Обаче пиеше… – опитвам се да отгатна.

– Да, в рамките на общоприетото.

– Тогава е бил садист.

– Не беше и садист.

– Остава, значи, класическата причина: изневярата.

– И този път не познахте – усмихва се с беглата си усмивка жената. – Вашата проницателност, изглежда, се проявява само по линия на произхода и професията.

– Добре, свивам знамената – произнасям съкрушено.

– В такъв случай да се отбием в сладкарницата зад ъгъла.

Мод е по сладкарниците. Щом не е по баровете, естествено, че ще е по сладкарниците. В края на краищата не можеш непрестанно да обикаляш като кон из тая пешеходна зона. Благодарение на Мод познавам вече всички сладкарници из околността с всичките им традиционни лакомства – от леките фруктови торти, през увенчаната с каймак и шоколад торта, наричана кой знае защо, „Черна гора“, до виенската „Захер торта“.

Мирна и сънна е обстановката на тия уютни заведения. Клиентела – предимно дамска. Възраст – над средната, понеже тия под средната треперят за елегантната си линия. Командното табло тук се състои от дългия хладилен бюфет, под чийто стъклен капак са наредени гореизброените торти, и от инсталацията за еспресо, бляскаща внушително с никела си. Помещенията изобилствуват с тихи ъгълчета, удобни за интимни клюки, тапицерията е в меки цветове, настолните лампи са с розови абажури. Изобщо нежност и финес.

– Значи, развод без причина – обобщавам, след като се настаняваме в едно сепаре.

– Вие сте странен човек, Албер. Каква по-сериозна причина за един развод от самия брак?

– Но тогава защо е трябвало да го сключвате?

Тя не отговаря на въпроса ми, понеже в този момент към нас се приближава сервитьорката с бяла дантелена престилка и бяло боне.

– Вие какво ще вземете? – запитва Мод, след като излага обстойната си поръчка пред келнерката.

– Кафе.

А когато прислужницата се отдалечава:

– Чудите се, че диамантите не ме изкушават, а сте безразличен дори пред невинните изкушения, които предлага една сладкарница.

– Каква проза: да сравнявате скъпоценните камъни с някакви си пасти.

– Напомняте ми за детството – усмихва се едва-едва жената. – Повечето деца в квартала бяха обсипвани с подаръци, а други имаха само по някоя евтина кукличка, купена от супермаркета. Но първите не бяха непременно по-щастливи от вторите.

– А вие от кои бяхте?

– Не се ли сещате? Нашата къщичка бе останала от времето, когато кварталът е бил за скромни хорица. Но с течение на годините наоколо се бяха издигнали луксозни вили с тераси и градини. „Няма какво да правиш при богаташките деца, освен да подсмърчаш – казваше баща ми. – Затуй стой си у дома.“ И аз си играех сама на двора с двете куклички от супермаркета. Две куклички са напълно достатъчни, за да направиш едно семейство, а след като си направила семейството, започваш да му приготвяш дом и покъщнина…

– Самотно детинство сте прекарали.

– Да, имах тоя шанс. Каква по-хубава школа за живота от едно самотно детство.

Не е време да възразявам, понеже тъкмо в тоя момент келнерката донася поръчаното: две торти и един сладолед за Мод, плюс моето скромно кафе. Изоставила темата за детството, дамата изцяло се отдава на любимата си страст.

– И все пак вие премълчахте причината за развода си – казвам, когато жената приключва с яденето. – Вероятно, защото причината е била у вас.

– Не ви се сърдя, че сте избрали миналото ми като средство за убиване на времето – промърморва Мод. – Само че и този път не познахте.

Не възразявам. Но тя, изглежда, също има нужда да убива времето, защото подхваща след известно мълчание:

– Вие сигурно никога не сте били женен, щом не разбирате, че всеки брак е достатъчна причина за един развод. Може би щях да се примиря, ако бях попаднала на някой от тия мекошави мъже, готови да се подчинят на всичките ви привички. Само че моят съпруг искаше аз да се съобразявам с привичките му, да приемам в къщи неприятни типове, понеже ги смяташе за полезни връзки, да отивам в леглото му според неговите настроения, да имам дете, защото той желаел това, и дори за напусна работа, понеже господинът печелел достатъчно за двама.

Тя не е по дългите периоди, тъй че след горното изложение спира, за да си почине и да огледа разсеяно околността, обилно изпъстрена с дамски шапки от най-различни модели. Шапките са заговорнически скупчени по три, по четири и красноречиво се поклащат в ритъма на сплетните.

– А по това време вие вече бяхте на работа при Сеймур… – подхвърлям напосоки.

По лицето на Мод отново пробягва къса полуусмивка:

– Вие наистина сте силен в догадките относно професията.

– А вашият съпруг, естествено, беше колега на Сеймур… – решавам повторно да рискувам.

Този път тя премълчава, сякаш се пита дали не е прекалила с откровеността си.

– Искам да кажа, социолог – уточнявам.

– Да не затъваме в подробности – предлага дамата.

– Това не са подробности. Щом заради работата сте зарязали брака…

– Зарязах го заради свободата си.

– За каква свобода ми говорите при такава работа.

– Такава или друга, работата е винаги една зависимост, Албер. Свободата е само в паузата между два работни дни, и аз държа да разполагам, както си ща, с тая пуза.

– Все пак вие сте привързана към професията си.

Тя не отговаря.

– Вероятно, заради Сеймур.

– Не смятате ли, че достатъчно се наседяхме в тая сладкарница? – запитва дамата.

Кимам и правя знак на келнерката да дойде за сметката.

* * *

– Ще ида до „Дионисус“ да изпия едно кафе – оповестявам. – В нашия реномиран хотел кафето е отвратително.

Кафето в „Европа“ наистина се прави по стар немски обичай, сиреч повече цикория и по-малко кафе.

– Да, да, вървете – съгласява се Мод. – Аз ще дойда след малко. Имам телефонен разговор.

Заранта е топла и денят обещава да бъде горещ, като всички тия последни дни на тягост и отегчение. Но жегата вече не ме плаши, понеже съм заменил официалните зимни дрехи с лек костюм от син джинсов плат. Мод също е в бледосиня ленена рокля. Изобщо облеклото ни е доста лекомислено за такава солидна двойка, каквато представляваме ние двамата, аз – с възрастта си, Мод – с килограмите.

Моят джинсов костюм е всъщност единствената полезна находка в продължителните ни скитания из пешеходната зона.

– Да ви подаря ли едни летни дрехи? Вие ще се сварите в тоя ваш чудесен костюм – рече оня ден спътницата ми.

– Благодаря. Мога и сам да си ги купя.

– Тогава какво чакаме?

Тъй че влязохме в „Карщад“ и дамата ме остави в мъжкия отдел, а сама тръгна по другите етажи. Напоследък Мод все по-често ми оказваше своето доверие, едно лесно обяснимо доверие, ако се вземе под внимание, че белгийският ми паспорт беше в чантата й, а за австрийския тя и не подозираше.

Именно този австрийски паспорт бе напоследък постоянният ми източник на безпокойство и само той ми бе пречел да се измъкна от задухата на зимния костюм. Защото летните облекла по правило са снабдени с такива миниатюрни джобчета, в които едва ли можеш да сложиш нещо повече от запалката. Тъкмо затуй, откакто тия дрехи станаха на мода, мъжете почнаха също като жените да носят ръчни чантички, за да приютяват в тях дребното си движимо имущество.

Да, при един джинсов костюм човек не би могъл да пъхне паспорта си на сигурно място във вътрешния джоб. Но сигурно място ли е тоя вътрешен джоб? Откакто бях получил своя колкото спасителен, толкова и опасен австрийски документ, бях почнал искрено да съжалявам за интимността, установила се между мене и Мод. Когато се случваше да преспивам в стаята й, това не бе спане, а неспокоен полусън и дори нощно бдение поради страха, че дамата би могла по някое време да пребърка джобовете ми. Бях преценил наум всички възможни скривалища, но те се бяха оказали до едно не твърде надеждни. Да залепя паспорта за гърба на шкафа, да го пъхна в отвора на вентилацията или да го мушна под раздрания тапет зад леглото, с две думи, да го скрия някъде в стаята си – всичко това бе равносилно на детинщина, защото професионалистът, който би обискирал стаята, ще обърне внимание най-първо тъкмо на тия места. Да сложа документа в плик, за да го оставя на съхранение в касата на хотела или в пощата, като пратка „до поискване“, или на гарата в някое шкафче за ръчен багаж – това също бе детинщина. Полицията тихомълком си прави проверки из всички подобни места.

И тъй, щом трябваше да мъкна паспорта със себе си, какво значение дали ще го нося в джоба, или в ръчна чантичка. Ръчната чантичка дори изглежда по-невинна: в нея никога не се държат особени ценности, след като се подмята насам-натам и може да бъде забравена тук или там. Вечното правило: това, което е най-наяве, най-малко бие на очи и най-малко буди подозрения.

Прочее ето ме в лекия джинсов костюм, с небрежно провесената на ръката ми черна чантичка – един почти млад хаймана, прехвърлил четирийсетте и с вече сивеещи коси.

Ресторантът или, ако щете, кафенето „Дионисус“ представлява, кой знае защо, част от ансамбъла на музея за римско изкуство, приютен в полите на легендарната катедрала. Едно щастливо хрумване на архитекта, понеже хората, след като с часове са обикаляли сред студените антични мрамори, изпитват нужда от нещо съгряващо и понеже такива като Мод и мене могат да ходят в ресторанта с приятното самочувствие, че всъщност посещават музей.

Заведението е оформено модерно и строго като обширен паралелепипед от стъкло и алуминий, през чиито витрини се разкрива цялата околност, включително и фасадата на нашия хотел. Настанявам се до една от витрините и тъй като времето е никакво – нито заран, нито обед, а ресторантът е почти празен, скучаещата сервитьорка тутакси ми донася поръчаното кафе.

Да, фасадата на хотела се вижда отлично, включително и прозорецът на моята стая – третият отляво на втория етаж, – а понеже завесите са вдигнати, мога да различа и нещо от вътрешността на стаята и по-точно едно движещо се насам-натам едро синьо петно. Синьо, също като работна престилка, само че престилките на чистачките са бели, за разлика от тоалета на скъпата Мод. И това се наричало доверие. Добре, че навреме преодолях лекомисления порив да скрия паспорта в хотела.

Дамата се появява в „Дионисус“ четвърт час по-късно, лъчезарна в бледосиния си тоалет, приветлива и невинна. Просто да я разцелуваш.

– Предполагам, че докато чакате обеда, няма да се откажете от една втора закуска – подхвърлям, когато Мод се разполага насреща ми.

– Не ме изкушавайте, Албер. Напълнях с три килограма, откакто съм с вас.

– Нима когато не сте с мене, се изтезавате с режим?

– Не, но правя упражнения.

И за да не си въобразя бог знае какво, пояснява:

– Съвсем бегли упражнения.

– Изправяте се на пръсти, като издавате напред могъщия си бюст…

– Не се занимавам с подобни глупости. Имам у дома едно приспособление с педали. Все едно че карам колело на място.

– „У дома“? Къде „у дома“? В Америка или тук?

– И там, и тук. Нали ви казах, че работя в търговията. Тъй че налага се да пътувам…

Сервитьорката прекъсва разговора ни, колкото за да узнае, че Мод не желае нищо освен един голям сладолед с каймак.

– Какви са проектите ви за днешния ден? – запитва дамата, след като си разчиства сметките със сладоледа.

– За шеги ли сте настроена? – питам на свой ред.

– Вярно, днес е неделя – сеща се тя. – Неделята дори според библията е ден за бездействие.

– В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.

– В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?

– Тия работи вие ги решавате.

– Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.

Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.

– Всъщност какво представлява Дейзи? – питам, колкото да се намирам на приказка.

– Това вие ще определите.

– Секретарка… машинописка… нещо от този род – опитвам се да налучкам.

– Именно.

– И къде работи?

– Какво значение.

– Вероятно, при Сеймур.

– Вие излишно често споменавате това име, Албер.

– Само за да ви доставям удоволствие. Предполагам, че то е райска музика за ухото ви.

– Не вярвам да го ненавиждате точно по тая причина.

– Съвсем не го ненавиждам. Но трябва да призная, че не съм и влюбен до уши в него.

И понеже тя мълчи, отново запитвам:

– А Ерлих?

– Защо ме отегчавате с въпроси? Ерлих е съвсем ясен.

– И все пак?

– Посредник в подобен род сделки. Авантюрист.

– Но вие вероятно го държите с нещо…