Текст книги "Денят не си личи по заранта"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 21 страниц)
Въз основа на подобни съображения значителни късове от територията на магазина отпадат като терен за изследване. Сега вниманието може да се съсредоточи върху по-малък брой сектори. Книжарският отдел. Тук е естествено хората да се застояват по-дълго, като се ровят из албумите с цветни снимки на кучета и на кинозвезди. Щандовете за сувенири. Тук също можеш да се шляеш продължително, без да предизвикваш подозрения, защото изборът на сувенири е деликатна и сложна работа, в смисъл че никога не намираш това, което търсиш. Етажът за мъжка мода, където всеки мъж е свободен да убива времето в гледане, в случай че разполага с време. Най-сетне – кафенето на горния етаж, нито твърде оживено, нито прекалено пусто, с две думи, напълно подходящо за мимолетна среща, която няма претенции да остане запечатана в паметта на човечеството или в архивите на полицията.
Елиминирането. Чудесно нещо. Метод за милиони. Теренът ми за наблюдение вече е сведен до минимум. Десетина места, пръснати из четирите етажа на магазина. Ако можех да насека и себе си на десетина парчета, та да бъда навсякъде едновременно – всичко щеше да е наред.
Разсъждавам по тия неща, додето правя проучвателната си обиколка из етажите на супермаркета. Сетне отново заставам на пост край витрината с бански костюми. Вместо да се мъча да следя с двете си очи десет различни места, по-удобно е да се съсредоточа върху единственото място, през което Петко не би могъл да не мине. Няма начин да се намираш в Кауфхоф, без предварително да си влязъл в Кауфхоф. Входът – какъв по-сигурен контролен пункт. Пресяваш с очи навалицата, докато погледът ти падне върху някакъв тип с посивяла коса и тъжно лице. Здрасти, Земляк.
Само че входовете тук са два, без да броим служебния и оня, за приемане на стоката. Два входа на две различни улици. Ще трябва да работя с петдесет на сто вероятност за успех, мисля си, като пуша край входа и оглеждам тълпата. Освен ако намеря нещо по-приемливо от туй да вися пред единия вход, додето в същото време Петко може би излиза през другия.
Две жени, които навярно не са открили в магазина това, което са търсили, разговарят, застанали до мене:
– Най-добре да прескочим до Херти – казва едната.
– Или до другия Кауфхоф – предлага другата.
Значи има и друг Кауфхоф. Сега вече тоя вариант с дебненето по входовете и с процентите става съвсем негоден. Трябва да се намери нещо по-сигурно. Трябва разборът да почне отначало.
Безполезно е да гадаеш кое точно място Радев и Лазаров са използували като най-удобно за среща. Такива опитни хора едва ли ще се виждат на едно и също място, защото биха могли да бъдат забелязани и запомнени. Сега се сблъскват в отдела с куфарите, а за утре си определят среща при аквариумите.
В случая това не е важно. Ситуацията се е променила, променили са се и съображенията. Въпросът е какви могат да бъдат съображенията на другия човек при така изменената ситуация. Радев ще стърчи там, където смята, че е най-вероятно да го потърсят. Не при аквариумите и червените рибки. Но може би при рибарските принадлежности. Радев е отчаян въдичар, това е известно. И когато му се полага отдих, този отдих минава в реките и в крайбрежните калища. И Радев знае, че този факт всички го знаят. И че е близко до ума да си кажат: къде по дяволите сред един огромен магазин можеш да намериш въдичаря, ако не при въдичарските принадлежности.
И така: няколко входа, две кафенета и два щанда за рибарски принадлежности. Бройката на обектите не е особено намаляла, но сега тия обекти внушават по-голяма надежда. Остава да решиш дали да ги обхождаш целодневно по определено разписание, или да се залостиш упорито в един-единствен от тях. С две думи – дали да се опитваш да намериш Радев, или да дадеш възможност на Радев сам да те намери.
И двата способа си имат добри и лоши страни. Първият при известен късмет може да даде по-бърз резултат, но може да бъде съпроводен и с разминаване. Макар че когато двама души се движат из едни и същи места, разминаването не би могло да трае до безкрайност. Естествено, вариантът да застанеш на един ъгъл и да висиш там до пълно затъпяване е далеч по-солиден. Само че целодневното висене се хвърля на очи. А тъкмо сега най-малко държа да привличам вниманието.
Съображението да не привличам вниманието идва в главата ми почти едновременно с констатацията, че вече съм го привлякъл. Една млада жена, застанала до насрещния магазин, разделя умело любопитството си между дамските чанти и мъжката ми особа. Ако вземем предвид високото качество на чантите, то фактът, че предизвиквам интерес наравно с тях, би следвало да ме ласкае.
Първият порив е всеизвестен: да потънеш в тълпата. Обаче аз отдавна съм прехвърлил възрастта на първия порив. А също и възрастта на илюзиите. Ако ме наблюдава, то не е защото ме е харесала като моден артикул, а защото е от занаята. Въпросът е – от кой занаят.
Проверката не е трудна. Започвам доста нагло да оглеждам дамата. Не е чак богиня, но заслужава известно внимание. Малко широко и приятно заоблено лице, без да говорим за други далеч по-едри части на тялото. Породиста немкиня.
Настойчивият ми поглед тутакси бива уловен и дешифриран. Вместо да се усмихне предразполагащо, жената ми дава гръб и бавно се отдалечава към ъгъла. Не е от любовния занаят. По-скоро – от другия.
Сега вече е време да изчезна в тълпата, преди дамата да е направила кръгом. Хлътвам повторно в Кауфхоф, пресичам бързо партера, като се провирам през навалицата, и от служебния изход се озовавам в насрещната улица. Трябва да напусна тоя квартал, поне временно. И да използувам междучасието, за да надзърна в другия Кауфхоф.
Би следвало да благославям тая едра немкиня, задето ме прогонва от единия магазин и ме отпраща към втория. Защото именно там откривам Петко. Откривам го едва привечер, вече капнал от обикаляне. Естествено, при въдичарския щанд.
Издебвам го в момента, когато съсредоточено пробва механизма на една спинингова макара. Човек без нерви. Полицията го търси под дърво и камък, а той си играе на спининг.
– Здрасти, Земляк – промърморвам, без да го поглеждам, като се залепвам до щанда.
„Не гледай мене, а си гледай макарата“, би следвало да добавя, но при стара лисица като Петко туй е излишно. Той тъкмо това прави – продължава да върти ръчката на устройството. Додето ровя из кутиите с макарите, приближавам до приятеля и без да ща, докосвам шлифера му. Сетне отново се дръпвам на две крачки.
– Паспортът, парите и указанията са в джоба на шлифера ти – казвам. – Тръгвай с първия влак за Пасау.
– Ей, братко, да си жив… – чувам тихия глас на Петко, преди да напусна въдичарския рай.
Все пак има нерви, мисля си, когато излизам на улицата. От вълнение ми каза братко, вместо земляк.
Краят на деня. Небето вече е потъмняло и само ивицата над цинковите покриви, насечена от жици и телевизионни антени, все още е светла. Неонът озарява витрините. Минувачите бързат да се приберат в къщи подир последните покупки. Време е и аз да помисля за домашните си работи.
Вторият Кауфхоф е в квартала при гарата – пъстър търговски квартал, изобилствуващ не само с магазини, но и с кина, кабарета, ориенталски ресторанти. Любопитният турист може да получи тук кускус, фалшив златен часовник или венерическа болест – всичко туй на съвсем достъпни цени. Край витрините се тътрят или караулят апатични гастарбайтери, причакващи жертвата мошеници, проститутки, извършващи вечния рейс между съседния бар и насрещния хотел.
Кускусът не ми говори нищо. Но половин печено пиле подир цял ден гладуване не е за пренебрегване. Влизам в някакъв Винервалд. Казвам „някакъв“, защото Винервалд също като Кюраско не е име на отделен ресторант, а на цяла мрежа от заведения, с тази разлика, че главен специалитет в случая са пилетата.
Неонът на Винервалд е зелен, а обстановката – сънна. Избирам маса възможно по-далеч от входа и от витрината и поръчвам на сервитьорката в тиролска рокля споменатия по-горе специалитет. В случай че ми е писано да влизам в капан, то поне нека вляза с пълен стомах.
Онази жена, заранта пред Кауфхоф… Ако не се касае до някое щастливо недоразумение, присъствието на тази жена изразява вниманието на Сеймур към бедната ми персона. Снощните ми действия целяха да прикритият връзката с Шмитхаген, обаче те не можеха да прикрият напълно и самия мене. В случай че американецът е установил наблюдение, пристигането ми в хотела е било засечено, а заедно с туй е била идентифицирана колата – марка, цвят, номер. Сивичкото невинно БМВ оттук нататък се превръща в моя ахилесова пета.
Тиролският сукман разтоварва пред мене големия поднос – пиле, картофи, салата, бира, – отправя ми къса усмивка за добър апетит и се отдалечава. Апетит не ми липсва. Нито теми за размисъл. Тъй че дъвкането на храната е съпроводено с предъвкване на проекти за предстоящето.
Ако не се касае до щастливо недоразумение, БМВ-то ми е под надзор. Най-добре би било да го изоставя, стига да е възможно. За жалост не е възможно. То е едничкото ми средство за евентуално измъкване през някой малък и отстранен граничен пункт. В случай, разбира се, че Сеймур вече не ми е решил съдбата. Но ако ми е решил съдбата, положението ми с кола или без кола е еднакво безнадеждно. Щом отличителните ми белези, съпроводени с данните, взети от рецепцията на „Черния козел“ и придружени от съответно нареждане, бъдат предадени на федералната полиция, задържането ми става въпрос на часове.
Какво рискувам ли? Най-малкото – присъда за умишлено убийство, същата, от която едва се отървах в Копенхаген. Обстоятелството, че се движа с фалшив паспорт, ще бъде само дребна добавка. Излишно е да се занимавам с такива дреболии, след като ме чака доживотен затвор.
Да, доживотен затвор – точно това ме заплашва. И все пак Сеймур бе казал: нищо не ви заплашва, хранете се спокойно.
Храня се. Какво би спечелил американецът от възкресяването на една отдавна погребана история? Нищо, разбира се. И дори ако по непонятни причини е искал да сложи ръка отгоре ми, защо не го бе сторил, когато бях в ръцете му? Защо е трябвало да ме пусне, та после да ме гони? Ами че аз сега бих могъл да бъда вече извън Федералната република, ако не се налагаше да спирам в Мюнхен за Петко. Бях казал наистина на Сеймур, че пътувам за Кьолн, ала Сеймур не е от тия, дето веднага приемат каквото им кажеш. Напротив, положително е бил убеден, че, подплашен от срещата с него, ще запраша с пълна скорост към родината. И въпреки туй ме пусна да си вървя.
Не, между моите догадки и реалните факти има някакво несъответствие. Онази жена наистина приличаше на броячка – имам око за такива неща, – но каква е гаранцията, че е броила специално мене? И дори да е изпратена от американеца, това съвсем не значи, че той иска да ме задържи. Ако целеше да ме задържи, щеше да ми прати не тая породиста немкиня, а някоя горила.
Четвърт час по-късно стигам до кафето и до твърдото заключение, че всичко ще се изясни, щом само се върна при БМВ-то. Една рискована проверка. Една неизбежна проверка. Без колата съм за никъде. И в края на краищата, ако има нещо опасно, по-добре да го разбера още тук, при колата, отколкото долу, на границата, в присъствието на униформени лица. Уреждам прочее сметката и излизам.
Девет часът. Вечерната улица е обляна в светлина, но минувачите са оредели. Бих могъл да хлътна в някое кино и изобщо да отложа възможно повече появата си на Променаде плац, дето съм оставил БМВ-то. Но в случай, че съм под наблюдение, протакането няма да ми помогне. Мисълта за киното е мисъл за бягство. А бягството нерядко е най-глупавият вариант.
Колата е паркирана близо до Дрезденер Банк и още щом я зървам, усещам как онова познато до втръсване чувство за тягост обгръща сърцето ми. БМВ-то е плътно притиснато отпред и отзад от две други коли и това едва ли е случайно. Бих могъл да се върна, додето не са ме забелязали. Все още има възможност да се върна, обаче каква полза.
Приближавам невъзмутимо до колата. Наистина е здраво залостена. Ако успея да избутам поне с половин метър гарирания отпред зелен Мерцедес…
– Няма да успеете – чувам спокоен женски глас тъкмо когато се опитвам да претворя замисъла в живо дело. – На скорост е.
Говорещата излиза изпод тъмния свод, дето се е приютила, и прави няколко крачки към мене. Едва ли трябва да пояснявам, че това е породистата немкиня.
– Тогава запалете и дайте малко напред – казвам, като зарязвам физическите упражнения. – Все пак трябва някак си да изляза.
– Защо е необходимо да излизате? – пита все тъй спокойно дамата. – По-добре влезте.
Тя е отворила дясната вратичка на мерцедеса и ме кани гостоприемно да седна на онова място, наричано мястото на мъртвеца.
– Много мило – промърморвам. – У вас ли отиваме?
– Може и дотам да стигнем – отвръща жената. – Но засега не сме стигнали дотам.
– Тогава?
– Един ваш познат иска да ви види.
– Кой точно? Аз имам много познати.
– Би трябвало да се сещате – подхвърля тя.
И понеже все още се колебая, добавя с леко нетърпение:
– Хайде, че ми стана студено.
„Да знаеш на мене какво ми е“, отговарям.
Само че – наум.
ВТОРА ГЛАВА
Ресторантът е на първия етаж с изглед към Карлс плац. Тихо заведение със стилна мебелировка и келнери в смокинги, изобщо доста над ранга на Винервалд. Сеймур се е настанил край една маса до широкия прозорец. Кима едва-едва при нашето появяване и произнася:
– Заповядайте. Надявах се да вечеряме заедно, но вие закъсняхте повече от допустимото, тъй че вече приключих с тая отегчителна работа. Сега е ваш ред.
– Не съм гладна – казва дамата, като сядаме. – Бих пила нещо съгряващо. Навън изведнъж захладя.
– Вече съм вечерял – обявявам на свой ред.
– Това наистина е красиво от ваша страна, Албер – промърморва американецът. – Да се тъпчете някъде, додето аз тук ви чакам.
Албер. Значи е в течение на новата ми самоличност. Новата ми самоличност всъщност е една от старите, които на времето съм използувал. Албер Каре – белгиец по народност и търговец по професия. Защо да не я навлека повторно, след като не е компрометирана. Една самоличност не се оформя лесно.
Метр д’отелът вече е щръкнал пред масата.
– Бих взела един скоч – казва дамата.
– Аз – също.
– Три скоча – обобщава Сеймур.
И след като човекът в смокинга се отдалечава:
– Предполагам, че вече сте се запознали.
– Току-що чух името му от вас – отвръща жената. И като ме поглежда, добавя:
– Аз се казвам Мод.
– Тя се казва Мод, Албер – потвърждава американецът. – Запомнете това име.
– Не е трудно за запомняне.
– Надявам се да станете ако не приятели, то поне добри познати. Това ще бъде само от полза за общата работа. Но нека не бъркаме работата с удоволствието.
Удоволствието се свежда до туй, че ние двамата с Уйлям изпиваме в почти пълно мълчание сервираното питие, докато жената едва докосва с устни чашата. Сетне Мод, сякаш по някакъв невидим знак на Сеймур, става.
– Ще ми позволите да се оттегля…
– Да, да, вървете… – кима американецът.
– А ние с вас, Майкъл? – пита той, когато оставаме сами. – Ще пием ли още по нещо, или също ще се оттегляме?
Не виждам защо трябва да се наливаме, след като е очевидно, че Сеймур по понятни съображения едва ли ще води сериозен разговор тук.
– Знаете, че нямам особен вкус към алкохола.
– Вярно. Ние е вас си приличаме по много неща. По сума неща, като изключим най-важните.
Не съм забелязал чак толкова да си приличаме, но и не смятам, че това е тема за обсъждане.
– Предполагам, че очаквате някакви обяснения – подхвърля Сеймур, когато се озоваваме на улицата. – Затуй ще почна от обясненията.
Той обаче не бърза да почва дали защото обмисля как да почне, или защото се налага да слезем по механичната стълба в подлеза. Едва когато излизаме отвъд Карлс плац и поемаме из почти пустата Нойхаузер щрасе, чувам гласа му:
– Снощи ви казах, че не бива да се боите от мене. Казаното остава в сила, само че при известни условия.
– Снощи не ставаше дума за условия.
– Прав сте. И много ми е неловко, след като съм направил един жест, сега да ви изнудвам да го заплащате. Но, Майкъл, вие знаете какво представлява нашата професия. Човек рядко е свободен да действува според личните си желания.
Оставям без внимание тия обобщения, като чакам следващото.
– Ако не бях ви поканил да дойдете в „Черния козел“, вероятно нямаше повече да се видим. Но какво искате – случайността води подире си друга случайност. Един от моите хора ви е забелязал в хола на хотела. И едва се разделихме с вас, дойде в стаята да ми го каже. За наш късмет, той съвсем не знае какво точно представлявате, но на времето ви е виждал в компанията на друг човек, който в случая ни интересува.
– И какво като ме е виждал?
– Става дума просто да идентифицирате този човек, Майкъл.
– Решили сте да ме използувате за индикатор…
– Не се вълнувайте. В момента не ми е нужен предател. Въпросният тип съвсем не спада към вашите хора. По-скоро – обратното. Западен агент.
– Не съм поддържал връзки с такива.
– Поддържали сте. Макар и не дружески. Така че няма да извършите никакво покушение срещу съвестта си. Сам ще разберете това още щом го видите. В края на краищата не мога да ви насиля да признаете: „познавам го“. Туй зависи единствено от вас.
– Но кой е този човек?
– Вие ще кажете. Ние го знаем под една самоличност, вие – под друга. За нас съществува съмнение, че е двоен агент, от който изтича информация. Обаче успокойте се: не изтича при вас, а при наши съюзници. Не е тайна, че и съюзниците се шпионират помежду си.
– Тая ваша история много не се държи, Уйлям.
– Истината е винаги по-малко убедителна от лъжата. Ако трябваше да ви сервирам лъжа, щях да я скроя тъй, че да се държи.
– И какво точно ще искате от мене?
– Всъщност нищо. По-точно, една дреболия: ще придружавате Мод или приятелките на Мод. Изобщо ще бъдете кавалер. Ако не ме лъже споменът, вие имате талант за тия неща.
Крачим няколко минути мълчаливо край ярко осветените витрини. Пешеходната зона е почти пуста. Тук-там някоя прегърната млада двойка или някой полюшващ се любител на мюнхенска бира.
– Не разбирам какво чакате, за да кажете „да“ – произнася по едно време американецът.
– Чакам да заговорите сериозно.
– Но аз говоря сериозно. Ще развеждате дамата насам-натам, додето тя ви запита „познавате ли този човек“. И единственото, което се иска от вас, е да отговорите точно на въпроса.
– Единственото?
– Именно. Колкото и да ви звучи невероятно.
Съвсем невероятно наистина. Не че е невъзможно Сеймур да се интересува от някого, с когото в миналото съм имал вземане-даване. Но ако Уйлям иска да научи нещо за някой си, той разполага с достатъчно източници на информация, та да прибягва до мене. Освен ако е решил да компрометира този някой чрез връзката му с мене. Да докаже, че онзи е свързан с комунисти. Или пък да ме използува за съвсем друга цел, която в момента не мога да отгатна.
Американецът спира, вади пакета цигари, предлага ми и сам запалва.
– Какво има толкова да съобразявате, Майкъл?
– Вие настойчиво ме наричате Майкъл – забелязвам.
– Въпрос на навик. Знам отлично, че не сте Майкъл. Но не сте и Албер.
– Точно това съм по паспорт.
– О, по паспорт! На вас ли трябва да обяснявам, че малкото име е нещо наистина твърде малко, за да ви служи като прикритие. Вие отдавна сте картотекиран и описан при нас с всички необходими подробности в снимки и текст.
Той замълчава, сякаш очаква да кажа нещо. Но понеже не казвам нищо, продължава:
– Разбира се, вие ще бъдете Майкъл само за мене, когато сме насаме. Пред всички други трябва да се държите тъй, както ви е обичаят, сиреч да криете своята истинска самоличност. Имайте предвид, че това, което знам за вас, аз единствен тук го знам. Жените не са в течение.
– А каква самоличност сте ми изработили за пред жените?
– Защо трябва да я изработвам, след като вие вече сам сте го направили. Възприемаме вашата легенда и – готово.
– Щом сте толкова възприемчив, защо не възприемете и проекта ми?
– Какъв проект? Да се качите на колата и да изчезнете?
– Именно.
– Не е възможно, Майкъл. След като моят човек ви е видял, вече не е възможно.
– А ако аз все пак направя опит да изчезна?
– Такъв опит ще бъде съвсем напразен. Без да говорим, че ще бъде катастрофален за вас.
– В какъв смисъл?
– Не ме карайте да формулирам заплахи. Знаете много добре в какъв смисъл. Може и никого да не сте убили, но за западната полиция вие сте убиец. Без да повтарям какво сте за нас, от другия континент.
Не формулира заплахи наистина. Просто ме осведомява за неща, които и без туй са ми ясни. Нямам никаква възможност да умувам, а още по-малко – да отказвам. И колкото по-невинни са условията на американеца, толкова по-удобно е собственото ми положение на договаряща страна в един привиден пазарлък, който не е нищо повече от ултиматум.
– Добре, Уйлям, отстъпвам. Ако задачата ми се свежда само до една идентификация…
– Да, да – прекъсва ме Сеймур, – знам какво ще кажете, така че не си изтощавайте речника. Знам и това, че не вярвате на нито една моя дума. Прочее, нека оставим фактите сами да ви убедят.
– А все пак мога ли да знам колко време вашата Мод ще ме развежда като маймуна?
– Защо „като маймуна“?
– Добре, нека да е като домашно куче. Но колко време?
– Не повече от няколко дни. Една малка пауза на разтоварване сред напрегнатата ви дейност. Подир което ще можете свободно да продължите пътя си.
Той замълчава, като чака следващия ми въпрос. Аз също мълча.
– Не съм меркантилен човек – заговорва отново Сеймур, – но смятам, че е редно да получа срещу великодушието си поне грам признателност. А това предполага да избягвате всякакви опити за откопчване. Щом ви казвам, че няма начин да се откопчите, трябва да ми вярвате.
– Всеки от нас рано или късно се откопчва, Уйлям.
– Това мога да го кажа аз, който не държа на живота. Но не и вие. Бъдете лоялен към мене и аз ви обещавам, че ще се завърнете в къщи, без да е необходимо да правите компромиси със съвестта си.
– Вие и снощи давахте обещания…
– И до тоя момент не съм ги нарушил.
Излишно е да възразявам.
– А сега – казва Сеймур, като прави бавен кръгом – да вървим при колата ви. После ще ви заведа в хотела, дето е Мод. Стаята ви е запазена. Следващите директиви ще получите утре заранта. Аз лично едва ли ще мога да се движа постоянно с вас. Изобщо като кавалер ще имате работа най-вече с дами. И понеже знам склонността ви да използувате слабия пол за свои цели, налага се да ви предупредя: не си правете илюзии относно тия дами. Те са професионалистки. Бих казал, че в някои отношения те са по-педантични и по-несговорчиви дори от мене. Така че не си правете илюзии и не усложнявайте излишно една операция, която има всички шансове да протече просто и безобидно даже за самия вас.
И той ме повежда към непознатия хотел и към неизвестната цел.
* * *
Хотелът „Четирите годишни времена“ е импозантен не само с дългото си название, но и с просторните си холове, за чиято благородна старинна осанка са изразходвани не малко килими, картини, полилеи и огледала. Изобщо големите хотели държат да печелят престиж най-вече с разкошните холове, из които се мотаят няколко скучаещи субекти, докато за жилищните помещения се отделят далеч по-скромни грижи. Съвсем логично. Импозантният хол те подтиква да наемеш стаята, а самата стая, след като вече си я наел, се приема с философско примирение.
Стаята ми всъщност е добра. Тапети с цвят на старо злато, старинна мебел в маслиненозелена тапицировка и най-важното – огромно меко легло. След като току-що съм избегнал или поне отложил една смъртна заплаха и след като предната нощ почти не съм спал, редно е да разчитам на порция дълбок целебен сън.
Сънят обаче не идва. Широкото легло вместо да ме унася, ме дразни с мекотата си. Ако беше по-твърдо, мисля си, вече отдавна да съм заспал. Някои хора воюват с безсъницата, като броят до хиляда или до десет хиляди. Аз в подобни случаи се задоволявам да стана и да изпуша две-три цигари.
Пуша и мисля. Хипотезите относно намеренията на Сеймур в момента са оставени настрана. Вниманието ми е насочено към незабавните действия и към най-близките препятствия.
Някои казват: не се върти край началството, че ще ти намери работа. Други, напротив, съветват: за всяко нещо тичай при шефа. Прехвърляй му отговорността и показвай колко си деен. Две максими, вероятно формулирани от хора, врели и кипели. Само че за мене и двете са еднакво безполезни. Просто на нашия етаж машинката се върти малко по-другояче. Веднаж те викат, за да ти поставят задачата, следния път те приемат, за да чуят как си я изпълнил. А месеците между тия две аудиенции изобилствуват с добри възможности да си счупиш врата по свой почин или да идеш на кино.
Но случва се понякога точно през тия месеци да изпиташ остра носталгия по своите. По генерала и дори по оная киселица полковника, който те гледа така приветливо, сякаш си забил юмрук в болния му черен дроб. И обземе ли те такава носталгия, единственият цяр е да прибегнеш до връзката.
Тайният агент от филмите разполага с множество секретни оръжия, колкото миниатюрни, толкова ефикасни. Тайният агент в живота често е лишен от тоя арсенал, но при всички случаи държи в резерва поне две неща: връзка с Центъра и канал за отстъпление. Да, при всички случаи. А ако връзките и каналите са повече, това само облекчава работата.
Каналите и връзките, с които разполагам в момента, възлизат на кръглото число нула. Недопустимо положение в една необичайна ситуация, но така е. Кой би могъл да знае предварително, че ще възникне задачата да спасявам някого в Мюнхен. Задачата бе възникнала между другото. И аз бях хлътнал между другото.
Сред пълната изолация, в която съм се озовал, остава едничка несигурна възможност за изтръгване: Човекът от Висбаден. При друго положение тази възможност би трябвало автоматично да се отхвърли. Въпросът за контактите в нашата работа е винаги точно съобразен с някои подвъпроси като – защо, с кого, кога и как, изобщо не е прието да ходиш по гости без разрешение. Така е при нормални обстоятелства. А когато нямаш друг избор…
Ти не знаеш какво е положението на човека от Висбаден и дали самият той не е под наблюдение в момента. Не знаеш как да се добереш до него, след като си попаднал в плен. Не знаеш какъв адрес да дадеш, за да бъдеш намерен от своите. Не знаеш даже дали посланието ти може навреме да бъде изпратено. Защото, ако го получат едва след като вече си се озовал в някой полицейски зимник, ползата от писмените ти занимания едва ли ще бъде голяма.
Сума въпроси за обсъждане. Тъй че пуша и мисля. Пушенето може да е вредно, но мисленето винаги е полезно. Ако не се справиш с проблемите си, поне ще се справиш с безсъницата. Даже не усещам кога и как съм заспал.
Разбирам го едва когато телефонът до главата ми зазвънява меко, но настойчиво. Отварям очи. Навън е ден.
– Албер, закусихте ли? – прозвучава в слушалката приятен женски глас.
– Не – отвръщам. – По време на сън никога не закусвам.
– Тогава бихме могли заедно да закусим долу след половин час.
– Защо не. Стига да съм готов.
Половин час, разбира се, е предостатъчен за бръсненето, душа и обличането, ала кроткият заповеден тон на дамата ме е раздразнил, тъй че слизам след четиридесет минути.
Мод се е инсталирала до една маса и дори да е ядосана на неточността ми, не го показва. Часът е десет и широката трапезария е празна.
– Надявам се, че не съм ви накарал да чакате – забелязвам вежливо. – Искам да кажа, че вероятно вече сте закусили.
Неизползуваните прибори пред нея сочат обратното, тъй че тя отминава без внимание въпроса ми. Само казва:
– Мислех, че търговците са точни хора.
Казва го любезно с приятния си глас.
– Така е – потвърждавам, като се разполагам насреща й. – Но за мене търговията е само хоби. Истинското ми призвание е безделието.
– Какво ще обичате? Кафе, чай? – намесва се в разговора ни келнерът.
– Кафе – отвръщам.
– Две кафета – потвърждава дамата.
И понеже онзи се готви да се отдалечи, тя му прави знак да почака.
– За мене и портокалов сок, шунка с яйца, кисело мляко.
Сега пък аз ще трябва да я чакам. Келнерът изчезва. На масата се възцарява неприятно мълчание.
– Усмихнете се – казвам. – Днес ще имаме хубав ден.
Спокойното й лице наистина се озарява с бледа усмивка. Бледа и по-скоро иронична.
– Нека предварително се разберем, че няма да обсъждаме въпроса за времето. И че изобщо не сте задължен да ме развличате с разговори.
– Добре, ще мълчим. Щом настоявате.
– Не настоявам на нищо – произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. – Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.
Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.
– В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам – промърморвам, като си наливам кафе.
– Да, да, не се стеснявайте.
Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“
Наливам си още чаша кафе и запалвам цигара.
– Бихте ли ми казали в качеството на служебно лице, какво ни предстои?
– Нашият общ познат ви го е казал – отвръща Мод.
Тя вече е стигнала до края на сеанса, сиреч до киселото мляко.
– Имам предвид програмата за днешния ден.
– Ще идем до Франкфурт.
Дамата вдига очи и ме поглежда. Големи тъмнокафяви очи, които говорят: тук не е място за разговори.
– Вие имате красиви очи – признавам.
– Ще наредя да свалят куфарите и ще уредя сметката – казва Мод, като става. – Може да ме почакате в хола.
Наистина служебно лице.
В подземния гараж на хотела, дето са приютени колите ни, възниква малко спречкване с капитални последици.
– Къде? – пита дамата, като вижда, че се отправям към БМВ-то. – Ще пътуваме заедно.
– Да, но всеки в колата си.
– Напротив: ще пътуваме с една кола.
– Тогава елате при мене.
– Ще пътуваме с моята кола, Албер – настоява жената, без да нарушава любезния си тон.
– Но нашият общ познат не ми е казал нищо подобно…
– Казал го е на мене. Когато се наложи, ще си получите отново колата. Дайте си тук куфарчето.
И тъй, сбогом, скъпо БМВ, сбогом, мое сиво котенце. Сега съм напълно обезоръжен. Е, мисля си за кураж – едно оръжие по-малко, това значи една тежест по-малко. Ще действаме с голи ръце, като джудистите.
