Текст книги "Денят не си личи по заранта"

СЕДМА ГЛАВА

Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво. Няма да се върна повече тук ли? А къде ще вървя? Най-многото да ида в стаята на Мод. В момента това ми е още по-неприятно. Тая жена с ненарушимото спокойствие и с меконазидателния глас е само един добавъчен елемент в устройството на моя капан.

Капанът в Копенхаген изглеждаше наистина далеч по-зловещ. Трябваше да се крия в оная гнила барака и да се храня с огризките от пазарищата. Този тук е луксозен. Капан с климатична инсталация.

Има все пак една разлика и тя не е в климатичната инсталация. Сега поне в Центъра знаят къде съм и вероятно се досещат какво правя. Сега поне ми е спестено отровното съмнение, че са ме прехвърлили в графата на изменниците.

Фактът, че не съм се явил в нито един от уречените дни, естествено ще озадачи генерала. И онази киселица полковникът вероятно ще подхвърли: „Нашият пак се престарава.“ Сетне отново ще огледат възможните варианти на участта ми. И един от тези варианти без друго ще се покрива с истината.

Допускам, че не се тревожат прекалено за съдбата ми. Да се запилея и да изчезна – това не е за пръв път. В края на краищата спасителният изход ми е осигурен. Имаш пари, имаш и австрийски паспорт – оправяй се.

Имам, ама нямам.

Още преди да слезем в Бон, Мод бе ми казала:

– Албер, не е ли по-добре да ми дадете тоя австрийски паспорт. Той може да ви създаде доста неприятности.

– Какви неприятности?

– Ами представете си, че случайно ви задържат. Регистриран сте като белгийски гражданин, а носите австрийски паспорт. Ще възникнат всякакви усложнения.

– Значи, пак ме оставяте без документ.

– Съвсем не: ще ви върна белгийския. Белгийският по-малко ще ви изкушава към необмислени действия, понеже знаете, че е регистриран навсякъде, където трябва.

Спасителен изход ли? Къде е той? Най-вече – в миналото. За което Центърът няма никаква вина. Вината е в джинсовия костюм. Или в мене. Или просто в безизходната ситуация. При такава ситуация и при такъв цербер като Мод свободата на действие – с паспорт или без паспорт – е само измамна привидност.

Едничкото възможно избавление е в ръцете на онзи ужасен човек. Съвсем проблематично избавление, тъй като не е ясно какво ще реши Сеймур след операцията: да ме очисти, за да се отърве от неудобен свидетел, или да ми каже сбогом, за да не си цапа без нужда ръцете. Ала каквото и да реши, то ще дойде след операцията и нито секунда по-рано.

Вторият етаж. Третата стая вляво. Уютна стаичка с орехова ламперия, лъжестаринни мебели и дори импозантен алпийски пейзаж: Мон Блан при залез слънце, а може би и при изгрев – не ги разбирам твърде тия тънкости. Голямото удобство на помещението е, че освен легло съществува и диван, отлично работно място, внушаващо, че си се изтегнал за размисъл, а не за да спиш.

Безизходицата е пълна. Графата на пасива гъмжи от сто неща, а тая на актива е девствено чиста, ако не броим това, че още съм жив. Още съм жив. Туй поне е сигурно. И съвсем не е малко. Макар че понякога те обзема желание да потънеш в тихите води на забравата. Изобщо, да прескочиш да видиш какво прави покойният Любо. Какво може да прави. Играе белот с други покойни приятели. Не знам защо, но Голямата скука на Сеймур винаги ми се присънва като безкрайна партия белот с Любо и с останалите. Може би, защото не съм в състояние да си представя Голямата скука като абсолютна празнота. Човек така е устроен, че и нищото си представя като нещо.

Остаряваш, казвам си. Щом стигна и до задгробния белот, значи остаряваш. Какъв ти белот. Не виждаш ли, че навън се разсъмва. Чака те нов ден. Чака те Сеймур.

„Нека това малко приключение си остане наша обща тайна“ – бе казала дамата. „Нека не тревожим шефа с дреболии“, бе казала тя. Вятър, естествено. Вятър, примесен с малко мъгла. Мога да се обзаложа, че Мод именно с шефа е обмислила как да ми предостави изкушението да избягам, а в случай че избягам – как да ме залови. Една малка проверка за душевното състояние на пациента. Една полезна проверка преди неизбежното психическо натоварване, което се очертава в перспектива.

„Питам се само по какъв начин ще отговорите на жеста ми“, бе произнесъл американецът при последния ни разговор и бе ми отправил светлия си настойчив поглед. Питаш се – как не! Седиш си и си задаваш въпроси за упражнение на мозъчните гънки. Не ти, а аз трябваше да се запитам какво означава този настойчив поглед.

Но това им е лошо на погледите, че могат да се тълкуват по различен начин. И даже да си дешифрирал правилно, нима можеш да се откажеш от последната възможност за изтръгване. Една съвсем последна и съвсем измамна възможност. Измъкваш се от Сандра, за да наскочиш на Мод. Побягваш от Сеймур, за да се озовеш пред Сеймур.

Този заснежен връх насреща, озарен от изгрева или залеза, наистина уморява очите. Може би художникът е имал тъкмо такава амбиция – картината да бъде гледана със скиорски очила.

Изгрев или залез – проблемът всъщност не е без значение. В случай че е изгрев, значи, произведението следва да се тълкува оптимистично. Слагайте ските, момчета, животът е пред нас. А в случай че е залез… Е, ако е залез, значи, художникът ти подсказва неща, дето и без туй са ти ясни. Остаряваш, залязваш, отиваш си. Което съвсем не пречи на Мон Блан да си стърчи все там, където му е мястото.

А навън наистина се разсъмва.

* * *

Вилата е доста приветлива, поне отдалеч, макар и изградена върху твърде неудобно място. По необходимост. Наоколо изобщо не се срещат удобни места. Дъното на клисурата е заето от реката и от двете тътнещи в моторен грохот шосета, а тясната ивица край шосетата отдавна е застроена. За дошлите по-късно са останали само стръмните склонове на околните възвишения.

Накъсо казано, отново сме в Идар и аз едва сега си обяснявам интереса на Мод към това градче и причината да се въртим неотдавна из тесните му улици в продължение на няколко дни. Тук е главната квартира на Томас, а може би и на Райън.

В Идар и околностите му американците не са рядкост, ала те се срещат най-вече по шосетата, в джиповете и в калнозелените камиони, чиито задници са украсени с дискретната табелка АРМИЯ НА САЩ. Иначе по улиците и в заведенията янките не се набиват в очи, защото или отсъствуват, или са в цивилни облекла.

Известно е, че още в първото следвоенно десетилетие американските войници бяха успели без усилия да си навлекат ненавистта на населението в западните страни. Безчинствата им, общо взето, се ограничаваха в нощните квартали, но нерядко добиваха такъв размах, та стигаха и до вестникарските колони.

А междувременно от новия свят пристигаха все по-големи поделения, призвани да бранят свободата на стария свят, която никой не заплашваше. Заплахата, доколкото съществуваше, идваше именно от тия задокеански момчета. Може би не лоши момчета, в случай че бяха трезви. Само че те излизаха от казармите не за да седят трезви, а с тъкмо противоположна цел. И започваха лудориите: побоища, чупене на витрини, каране на коли при непозволена скорост и при още по-непозволено прегазване на случайни минувачи. Изобщо дреболии, ако не се брои глухото раздразнение на туземците, отразено доста отчетливо в лозунгите по стените: „Янки, махайте се!“

При подобно положение и при перспективата американското присъствие в Европа тепърва да нараства, налагаше се задокеанските щабове да потърсят някакво решение. От финансова гледна точка играта на „съветска заплаха“ наистина носеше печалби, но от политическа – главната печалба бе все по-засилващият се антиамериканизъм. Тъй че задачата бе да се запази първото, като се избегне второто. И тая задача бе решена с действително гениален замах. На европейския лозунг „Американци, вън!“ задокеанските генерали противопоставиха заповедта „Американци, вътре!“ Остава да се уточни, че под „вътре“ не се разбираше вътре в „свободна Европа“, тъй като по-навътре вече нямаше накъде, а вътре в казармите.

Прочее от доста време насам, ако не броим отделни изключения, палавниците си седят вътре в лагерите. Комфортни лагери или, ако щете, уютни селища сред най-закътаните и най-живописни гори. Там са уредени дансинги и кина, магнитофоните вият, уискито се лее, дружеските побои се разгръщат с пълна непринуденост. Но всичко става в домашна среда, далеч от враждебния поглед на туземеца.

Изглежда, правилото всичко да става в домашна среда вече се е превърнало в рефлекс, защото и Томас ме е поканил този път на разговор у дома си. Като цивилен Томас не е задължен да се тика из горския гъсталак, а е наел тази кокетна вила, предоставяща му едно не малко удобство – да приема посетители, без те да минават през любопитния оглед на часовоя.

Сандра ни посреща и ни въвежда в дома, но само за да ни преведе през него и да ни изведе на поляната зад вилата. Доста стръмна поляна, ала все пак пригодена за употреба посредством каменни стълбички и тераски. Върху една от тия тераски под закрилата на огромен оранжев слънчебран гостите, дошли преди нас, вече са организирали каре на бридж. Двете дами от карето са ми непознати, а колкото до мъжете, единият се оказва помощник на Томас, а другият – Добс, който може би също е помощник, само че на Сандра и вероятно по тънката част.

– Ето че се оформи и съставът за второ каре – установява домакинът, след като ни кима бегло за поздрав.

– Боя се, че Мод още не се е научила да различава валето от ригата – промърморвам според предварително получените инструкции.

– В такъв случай не мога да ви предложа като спорт нищо повече освен малко пиене – заявява добродушно Томас.

– Чух, че правите сбирка от старинни пистолети – подхвърлям, пак според указанията на Мод.

– Да правя сбирка? – възклицава стопанинът. – Не съм дотам свободен, драги, та да правя сбирка. Купих я наготово в един търг. Но колекцията наистина си струва парите. Ако тия реликви ви интересуват…

Сценката, призвана да мотивира оттеглянето ни в дома, е доста елементарна и съвсем излишна, тъй като ония под слънчебрана изобщо не ни обръщат внимание.

Томас ме отвежда в кабинета си, на горния етаж на вилата. Върху дългите рафтове на вградената в стената библиотека са натрупани доста безразборно кутии от кожа и полирано дърво, съдържащи вероятно ценните оръжия. Домакинът обаче съвсем не се заема да ми показва колекцията, а се разполага в едно кресло край масичката до прозореца и прави нехаен жест към насрещното кресло. Сетне запалва цигара и избъбря:

– Слушам ви.

– Мис Дейвис, предполагам, вече ви е уведомила за разговора ни…

– Да, каза ми, че сте й надрънкали маса глупости – кима Томас.

И за да смекчи донейде фразата, добавя:

– Не ви обвинявам. Предали сте каквото сте чули.

– Аз още по-малко имам намерение да ви обвинявам в каквото и да било. Нито смятам да проверявам дали се касае до глупости, или до сериозни неща. Единственото, което ме интересува, е съдбата на сделката.

– Естествено.

– А това означава, че сделката трябва да бъде сключена не с вас, а с вашия шеф.

Домакинът леко разтваря ръце, в знак, че не възразява:

– Ами сключете я.

– Едва ли ще успея без ваша помощ. Вие имате ужасно мнителен шеф, мистър Томас.

– Значи, пак опирате до Томас. А за какъв дявол Томас трябва да ви оказва помощ?

– За да избегне катастрофата.

– Нима съм стигнал до катастрофа? – пита домакинът, като примигва с очи.

– Вече споменах, че шефът ви е страшно мнителен човек. Тази мнителност за момента е насочена най-вече към вас.

– Като ви слушам, имам чувството, че всяка заран си пиете уискито с моя шеф, когото дори не познавате.

– Лично – не. Затуй пък съм близък с един господин, с когото вашият шеф наистина доста често си пие уискито.

– Ако искате разговорът да има някакъв смисъл, би следвало да се изразявате по-точно: фамилия, професия и прочее.

Може би не е красиво да замесвам в тая работа невинния Франк, но аз говоря по директива.

– Сега всичко е ясно – произнася домакинът, след като изслушва информацията ми. – Вие сте съчетали произволните хипотези на вашия Франк с преднамерените измислици на нашия Ерлих и така сте стигнали до призрака на катастрофата.

Той замълчава, примигва, сякаш за да очисти окото си от досадната прашинка, сетне казва спокойно:

– Катастрофа не се предвижда.

– Катастрофата ще дойде – настоявам, също спокойно. – Освен ако навреме направите необходимото, за да я избегнете. Райън има съвсем определено мнение за вас и съвсем определен план за вашето елиминиране. Той не се нуждае от ортак за сделките си, а от покорен слуга.

– Е, аз наистина нямам квалификацията на слуга – признава домакинът. – Ако това е вината ми…

Той хвърля бегъл поглед през полупрозрачната завеса, за да провери дали навън всичко е наред. После запитва:

– А онази нигерийска легенда откъде я изровихте?

– Изровил я е Райън. Може и наистина да се касае за легенда, но Райън доста подробно ви е проучвал, за да разбере с какъв човек ще има работа тук.

– Проучвал е клевети. Вярвам, знаете, че едно лично досие се състои главно от клевети.

Не съм поп, тъй че нямам никакво намерение да подтиквам домакина към изповеди. Отговарям търпеливо на въпросите, които той пуска, с цел да провери докъде се простира информацията ми. Най-сетне се връщаме към главното.

– И тъй, вие искате да сключите сделката лично с Райън?

– Не виждам друг начин.

– А какво ще спечеля аз самият, вън от искрената ви благодарност?

– Ще ви дам копие от фактурата. Поставите ли фактурата в джоба си, значи, и Райън е вече в джоба ви.

– Така вие си мислите – произнася скептично Томас. – Подобна фактура, драги, не струва нито цент.

– Как така?

– Досега ми повтаряхте, че шефът е мнителен човек, а изведнаж излиза, че същият този мнителен човек е готов да се самоизобличи просто за да ни направи удоволствие.

– Сам знаете, че подобна сума не се връчва без документ.

– Знам всичко. Включително и това, че в документа ще бъде вписана не реално получената сума, а официалната, за пред дирекцията. Давате ми сто долара, обаче вписваме петдесет. Практиката вероятно ви е известна.

Как няма да ми е известна, когато търговията е втората ми специалност. В момента обаче аз работя по диктовка на Сеймур, а Сеймур, изглежда, всичко е предвидил, защото подир известен размисъл домакинът забелязва:

– Добре, да се условим, че ще ми предадете фактурата. Но понеже тази фактура няма никаква стойност като улика, ще трябва да приложите към нея писмено свидетелство за действително броената сума.

– А нима подобно свидетелство ще има някаква стойност? – опитвам да се изплъзна.

– Това оставете на мене.

– Но вие ме въвличате тъкмо в усложненията, които искам да избягна.

Томас наново надзърта през завесата. Тоя път, изглежда, е забелязал нещо, заслужаващо внимание, защото, когато проговаря, в тона му се усеща нотка на раздразнение:

– За какви усложнения ми приказвате, драги. Вашето свидетелство при нужда ще бъде показано само на Райън, а Райън е последният човек, който би се решил да го разтръби.

– Може би сте прав, но…

– Прав съм без „може би“ и без „но“ – прекъсва ме домакинът. – И още една подробност: трябва предварително да ме уведомите за деня и часа на сделката. Ако се стигне до сделка.

– Това не е трудно.

– Трудните неща, както винаги, остават за Томас. Вашите са лесни. Обаче позволете да ви предупредя. Аз не съм мнителен като Райън и за разлика от Райън работя на доверие. Но ако ви скимне случайно да измамите доверието ми, бъдете сигурен, че ви очакват усложнения, далеч по-тежки от тия, които желаете да избегнете.

– Това можеше и да не го казвате – промърморвам. – Би трябвало да ви е ясно, че предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с такъв като Райън.

– Драго ми е, че е тъй – кима Томас и одобрително примигва.

После поглежда към натрупаните по рафтовете кутии и подхвърля:

– Надявам се, няма да ме карате да ровя тия вехтории. Аз ще ви приготвя нещо далеч по-съвременно. И то – в количество!

* * *

По време на отсъствието ни в градината не са настъпили особени промени, освен че слънцето клони към залез и че компанията се е увеличила с още двама души: Дейзи и Ерлих.

Ония от карето не обръщат внимание на новодошлите, понеже изобщо не обръщат внимание на нищо извън картите. Сандра също дава вид, че не забелязва сестра си, и оживено разказва нещо на Мод, която естествено се върти около масата със закуските. Дори ние с Томас минаваме край двойката транзит. Аз само кимам на немеца, а домакинът кисело се усмихва на момичето.

– Какво ще пиете, драги? – произнася американецът, когато доближаваме бюфета с напитките, разположен също както и тоя със закуските под навеса до самата вила.

– Нас никой не ни попита какво ще пием – пропява Дейзи достатъчно високо, за да я чуят наоколо.

– Тук всеки сам си сервира, сестричке – осведомява я сухо Сандра и продължава разговора с Мод.

– Виждаш ли? – възклицава Ерлих към дамата си. – Третират ни като свои хора, а ти се мусиш.

И двамата очевидно не толкова се мусят, колкото се забавляват с пренебрежението на околните. Те са се изтегнали в плетените кресла, недалеч от бюфета, заети да сърбат чашите си и да правят лошо впечатление. Дейзи, този път в бледорозова ленена рокля, тъй високо е кръстосала крака, та човек може спокойно да изучава слипа й. А Ерлих, понеже не е в рокля, се е задоволил да вирне нозе върху перваза на прозореца.

– Надявам се, че не нарушихме беседата ви с идването си – подхвърля немецът по адрес на домакина.

– Надеждата ви е повече от основателна – отвръща небрежно Томас. – Вие не сте в състояние да нарушите каквото и да било.

– Тая бележка и за мене ли важи, мистър Томас? – пита невинно момичето, като все тъй невъзмутимо показва бедра.

Американецът вдига чашата, без да дава вид, че е чул последната реплика. Сандра обаче не мисли да се прави на глуха.

– Ти нарушаваш най-вече приличието, сестричке – забелязва тя и отправя многозначителен поглед към открояващия се бял триъгълник на слипа.

– О, пардон, пардон – произнася Дейзи и с фалшиво целомъдрие обгръща с ръце колената си. – Следния път ще дойда в рокля до петите. Изглежда, школата на лицемерието трудно ми се удава. Ерлих, миличък, напълни ми чашата.

Изобщо при така създадената изострена обстановка чашите все по-често се пълнят и все по-бързо се празнят и думите на Томас за пиенето като спортна дисциплина вече не изглеждат далеч от истината. Изключение правим само аз и моята дама, без да говорим за ония четиримата на горната тераса, който пият бавно и съсредоточено, точно в стила на сериозния бридж.

– Мисля, че стана доста хладно – забеляза Мод в паузата между две престрелки и зиморничаво вдига облите си рамене.

– Щом ви е хладно, пийте – съветва я Дейзи. – На мене защо не ми е хладно.

Тук е почти планина и привечер наистина застудява, а вече е именно привечер и онези под оранжевия слънчебран слагат най-сетне край на партията, разплащат се и се присъединяват към нас. На площадката пред вилата изведнаж става доста оживено дали защото сме много, или защото площадката е малка, а Томас запалва градинските лампи и всичко добива изгледа на светски коктейл.

Всичко, да, освен атмосферата. Онези от карето успяват наистина да намалят напрежението с бъбрежа си по повод приключената партия, обаче това е само за късо време, сиреч до избухването на следващата престрелка.

Ерлих, който си сервира поредната чаша на мокрия бюфет, забелязва с не твърде устойчив, но достатъчно висок глас:

– Не виждам къде са пурите. По-рано вие предлагахте на гостите си доста добри пури…

Томас дава вид, че не чува, а Мод забелязва:

– Доколкото знам, вие пушите главно дъвка.

– По принцип, да – кима немецът. – Но когато имам честта да бъда поканен в тоя дом, винаги ознаменувам събитието с някоя пура. Не е ли така, Дейзи?

– Само че днес не съм ви канил – заявява сухо домакинът.

– Да си тръгваме, мили – казва момичето, като улавя кавалера си подръка.

– Става дума не за вас, а за Ерлих – уточнява Томас.

– Значи, нея си я канил? – обажда се Сандра.

– Не, тук има някаква грешка, която единствено дуелът ще оправи – избъбря немецът, като се изтръгва от ръката на Дейзи. – Пригответе се, Томас! Раз, два…

Репликата е произнесена като на шега и бойната поза на младежа изглежда като банална палячовщина. Ала дали защото не издържа твърде на пиене, или понеже предварително се е наквасил нейде, Ерлих наистина замахва с юмрук към домакина при думата „три“ и само бързата намеса на Добс предотвратява сблъсъка.

– Луд човек – мърмори Томас, побледнял от гняв или от уплаха. – Ако искате дуел, драги, аз имам горе пистолети.

Той знае, разбира се, че няма да се стигне до пистолети, защото Добс и помощникът, асистирани от Дейзи, вече измъкват навън побойника.

– Какво им става на тия млади хора? – пита една от непознатите дами, кокетираща явно с цъфтящата си зрелост и с красиво прошарената коса.

– Нищо, освен дето уискито им се качва в главата – отвръща Сандра, вече успяла да се овладее. – На мене също ми се качва понякога, но не налитам на бой.

– А моят, бившият, налиташе – обажда се другата непозната дама, също зряла, макар и не особено цъфтяща. – Пие, мълчи и току замахне…

– Надявам се, че не по вас, скъпа – забелязва тази с прошарената коса.

– Не по мене, естествено. Трябва да бъде не пиян, а луд, за да рискува някой кристален пепелник да му отнесе главата.

Връщането на Добс и помощника слага край на този интересен разговор и поставя началото на друг, не по-малко интересен, относно начина, по който Ерлих все пак е бил натикан в колата. Изобщо бъбренето продължава, а също и пиенето и всичко наново добива такъв приличен вид, та просто да пукнеш от скука, додето най-сетне Мод повторно напомня, че е станало хладно, а двете зрели дами потвърждават с готовност, че наистина е станало хладно, и така стигаме до края на този светски коктейл.

– Режисурата на Сеймур влиза в действие – казвам по-късно, когато вече летим с умерена скорост към Кьолн. – Актьорите почнаха да се бият.

– Не виждам какво е виновен Сеймур за това, че светът е пълен с простаци… – отвръща дамата, заета да следи в мрака движението на тия светли заплашителни кръгчета – фаровете.

– … И че тия простаци са роби на просташките си страсти – добавя тя след къса пауза, за по-голяма яснота.

– Смятате, че Ерлих ревнува?

– Не ви отива да се правите на наивен, Албер. Ерлих е от генерацията на груповия секс. За тая генерация жената е едно съвсем прозаично и малко опротивяло меню. Човек не вдига скандали за някакво меню.

– Мисля, че вие лично, ако бяхте способна на скандал, щяхте да го вдигнете именно зарад менюто.

Тя не отговаря, заета да следи движението на насрещните фарове, тъй че наново подхващам:

– Обаче Томас вероятно ревнува. Томас е от друга генерация.

Жената пак не отговаря, може би засегната от бележката ми за менюто, и едва след някое време забелязва:

– Нали вече ви казах! Миражът на брака и бесът на алчността, оттам започват всички катастрофи. А у Томас и двете причини са налице.

Миражът на брака, наистина. Но също и дилемата: похотливото шаси на Сандра или момичешкият чар на Дейзи. Ефектният луксозен кадилак или нервното спортно порше.

– Мисля все пак, че женските истории не са на първо място – промърморвам. – „Шерше ла фам“, това е доста демодиран израз.

– Почвате да мислите правилно – кима Мод, без да откъсва поглед от насрещния мрак. – „Ла фам“, туй се предлага вече на всяка крачка.

– Доколкото знам, броят на жените и на мъжете винаги е бил горе-долу еднакъв на нашата планета.

– Жената никога не си е правила илюзии по адрес на мъжа – възразява дамата. – А мъжът векове наред е живял с илюзии спрямо жената. Вие разрушихте илюзиите в името на сексуалната революция, а сега се сърдите, че наоколо ви има само проза.

– Аз лично не се сърдя.

– Да, защото сте циник. Един добродушен циник, но все пак циник.

– Също както и Сеймур. Ако изключим добродушието.