Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)

Три минути по-късно от паркирания точно срещу сладкарницата форд излиза непознат мъж, запътва се на свой ред към входа на „Самсон“ и също потъва вътре.

Още две минути по-късно друг господин излиза от споменатия форд и с непринудена походка се отправя към паркинга. Изравнил се с опела на Томас, той го отключва и все тъй непринудено влиза в колата. Би следвало да се предполага, че господинът среща някакви затруднения вътре, което го принуждава наново да излезе и да вдигне капака на мотора. След като се рови известно време в мотора, човекът отново спуска капака, влиза повторно в опела и вероятно се готви да потегли. Но дали пак среща затруднения, или просто променя решението си, непознатият в крайна сметка излиза от колата, заключва я и тръгва обратно към своя форд. Минута по-късно на входа на „Самсон“ се появява и другият непознат, който също се приютява във форда.

Мод е доловила нарасналия ми интерес към явленията на външния свят, но не пита „кво става там?“, а продължава да си гледа работата, сиреч интериора.

Часът е единайсет и четвърт, когато Томас излиза и се отправя с чантата си към колата. Отключва, сяда зад кормилото и вероятно опитва да запали. Както става често обаче при някои опити, оказва се, че резултатът е доста по-различен от очаквания. Вместо да запали мотора, нашият човек май че се самовзривява. Във всеки случай предната част на опела експлодира в пламък и дим, а миг по-късно се разнася и глух гърмеж. Гърмежът, изглежда, е възприет като сигнал за тръгване от господата във форда, защото колата потегля и в обстановката на общо сепване изчезва зад ъгъла.

След сепването естествено идва редът на суматохата. Тълпата зяпачи, наблюдаващи от почетно разстояние горящия опел, става все по-гъста. Отнякъде изскача и полицай. А малко по-късно се разнася и писъкът на служебните камионетки.

Мод е съхранила обичайното си спокойствие, което не й пречи да наднича през витрината, защото в известни моменти прекаленото спокойствие също става съмнително. Никой обаче не се занимава с нас. Клиентки и сервитьорки са се залепили за витрините да наблюдават произшествието.

– Пак тия терористи! – заявява авторитетно някаква възрастна жена с огромна, ужасно виолетова шапка.

– Може би има и жертви… – възклицава с нотка на едва сдържан копнеж друга.

След намесата на пожарникарите и след появата на санитарите се изяснява, че жертвата е една, но никоя от присъствуващите дами не е в състояние да лансира някаква що-годе убедителна хипотеза за самоличността на потърпевшия. Мод би могла да им даде известни полезни сведения по въпроса, обаче се въздържа.

Когато общата възбуда се поуталожва и келнерките най-после си спомнят за своите служебни задължения, поръчвам още един сладолед и още едно кафе. Навън вече няма нищо особено за гледане, обаче няма и за къде да бързаме. В подобни мигове бързането не е препоръчително.

Ставаме едва в началото на обедния наплив, след като сме се наслушали на околните коментарии и след като пожарникарите, санитарите, полицаите и дори криминалният фотограф отдавна са приключили работата си.

– Проверете най-първо дали не са ви поставили бомба – съветвам дамата, когато стигаме до мерцедеса.

– Ако са поставили, тя положително е за вас – отвръща Мод. – Аз съм твърде дребна, за да ми поставят бомба, Албер.

Потегляме. Колата се движи със скоростта на костенурка по оживените улици и спира продължително на всяко кръстовище. Жегата е надминала дори песимистичната прогноза на синоптиците.

– Като си представя колко хладно е онова ресторантче, дето на времето обядвахме с Франк…

– … И дето е само на две крачки оттук – довършвам вместо дамата.

И за да я отклоня от тези опасни мисли, подхвърлям:

– Значи, платиха на Томас. Интересно кой ще плати на Райън.

– Ще се намери някой – отвръща Мод. – Не сте ли забелязали, че накрая нещата винаги се нареждат.

– Включително и за вас?

Тя не отговаря, понеже светофарът е дал зелено, и цялата колона потегля стремглаво, за да завоюва няколко метра разстояние преди следващия червен сигнал.

– Аз съм лесна, Албер. Хората без големи амбиции са най-лесни.

И тъй, подир толкова години оживена дейност на мерзавец, Томас най-сетне си получи хонорара. Нямам основание да бъда недоволен, макар че и не виждам защо трябва да ликувам. Един мерзавец по-малко или повече, това едва ли ще окаже особено влияние върху общото състояние на планетата.

– А сега? Какво ни предстои сега, скъпа?

– Яйца с шунка, Албер, какво друго. След като цяла заран си губим времето по сладкарници, как искате да сготвя.

Не минават и два часа от произнасянето на тази декларация, когато пържените яйца с шунка вече са факт. А един час по-късно се явява и Сеймур, който сякаш нарочно е изчаквал холът да бъде проветрен от кухненските миризми – не ги ли долавяте тия тежки, нечисти миризми, Майкъл?

Американецът изслушва мълчаливо късата ми сводка за развоя на събитията и едва на края подхвърля:

– Надявам се, че сте доволен.

– Боя се, че вие не сте доволен. Целехте се в Райън, а падна Томас.

– Ще ни направите ли кафе? – обръща се Уйлям към домакинята, която побързва да изчезне в кухнята.

И едва подир туй произнася:

– Не се тревожете, Майкъл. Вече наистина сме в епилога, но завесата още не е спусната.

– И моята скромна роля не е приключена.

– По тая точка грешите. Не искам да кажа, че сте второстепенен артист, но вашата роля е изпълнена.

– Да се надяваме, както казва Мод.

– Вие вече цитирате Мод? – запитва снизходително американецът. – Не бих се учудил, ако сте почнали да си записвате някои нейни изказвания.

– Защо не? Мод е здравият разум. Баналният здрав разум. Не смятате ли, че се нуждаем от малко банален здрав разум?

– В такъв случай, разкрива ви се нова възможност да си вземете известни бележки по становищата на Мод. Предстои ви още едно и, надявам се, последно пътуване с нея.

* * *

Минават три дълги дни, изпълнени е дремане, четене и безполезни размисли, преди оповестеното пътуване да се реализира. И противно на смътните ми надежди, то не е нито до Австрия, нито до Швейцария, а само до Щутгарт.

Тръгваме рано заранта, додето още жегата не е стигнала пълния си разгар, подир леката закуска и леката, вече описана дегизировка. Минаваме сравнително бързо през трудно проходимата крайградска зона, тъй като движението е главно насрещно, и излизаме върху широката писта на аутобана.

– Мълчите като сфинкс – избъбрям недоволно по някое време. – Правите се на загадъчна с тия ваши тъмни очила и с това мълчание.

– Мисля, че ние с вас достатъчно се наприказвахме през тия два месеца, Албер – произнася Мод с мелодичния си глас на говорителка в детските предавания.

– Два месеца и половина – поправям я. – И ако някой се е наприказвал, това съм аз, а не вие. Вие само мълчите от страх да не нарушите инструкциите на Сеймур.

– Шефът не ми е давал инструкции да мълча.

– Тогава, говорете!

– Какво ви вълнува, Албер? Какво ви прави така неспокоен още от заранта?

– Мисля, че имам право да знам как приключи цялата тази история.

– Не допусках, че тия неща чак толкова ви вълнуват.

– Не чак толкова, но отчасти.

Мод не отговаря, втренчила поглед в камиона пред нас – една алуминиева грамада със зелената фирма на Саламандър. Тя отдавна би могла да го задмине, ала предпазливо изчаква, за да не би някоя идваща отзад кола да я дублира в критичния момент. Най-сетне маневрата по задминаването е осъществена. Отдъхвам си заради Мод и запалвам цигара.

– Ако се тревожите за приятелките си, мога да ви уверя, че те са добре.

– Мисля, че тия приятелки вие ми ги натрапихте.

– Само служебно, Албер. Интимностите са чисто ваш почин.

Тя отново млъква, тъй като пред нас се е изпречил нов камион. Камионът обаче кара доста бързо и дамата след зрял размисъл решава да не го задминава.

– Да, вашите приятелки са живи и здрави. Струва ми се дори, че са на път да се сдобрят, понеже вече няма какво да делят.

– Защо – не? Мур, а също и Добс…

– Такива като Мур и Добс те могат да ги имат с дузини. Става дума за жених, Албер. Вечният мираж на глупачката.

– Знам, знам. Становището ви по въпроса ми е добре известно. Не ме занимавайте с женски истории.

– Женските истории са винаги част от мъжките, приятелю. Томас, преди да направи онзиденшното си фатално посещение в „Самсон“, е оставил у Дейзи писмо до нашата амбасада и копие от фактурата. След като научава за гибелта на бъдещия си съпруг, Дейзи предава документите на Мур, а той ги отнася, където трябва. Накъсо казано, Райън е задържан за следствие.

– Това още нищо не значи.

– Не вярвам Райън да споделя вашето мнение. Уликите срещу него са тежки и се потвърждават по различни линии.

– Имате предвид, че докладът на Сеймур отново е изваден от архивата.

– Не знам нищо за такъв доклад.

– Забравих: вие никога нищо не знаете.

– Неблагодарник.

– Мисля, че Райън все пак ще се измъкне някак си. Америка е страната на неограничените възможности. Искам да кажа, за такива като Райън-баща.

– В Америка, както всякъде другаде, силните хора се радват на силни неприятели. Не вярвам противниците на Райъновци да пропуснат една толкова благоприятна възможност за разчистване на някои стари сметки.

– Ще бъда доволен, ако се окаже, че сте права. Все пак приятно е да знаеш, че толкова благородни усилия не са отишли напразно. Имам предвид усилията на Сеймур. А също – и вашите.

– Какви усилия, Албер? Аз просто изпълнявам нареждания.

– Вие просто умирате за една одобрителна усмивка на шефа. За жалост той е твърде скъп на усмивки, вашият шеф. И на всичко отгоре, ужасно подозрителен: „Мога ли да знам как ги приготвяте тези сандвичи, мила моя?“

– Той не казва никога „мила моя“.

– Да, вярно: той дори и това не казва. Ужасно стиснат човек.

Мод не намира за нужно да отговори. Защо да си губи времето в познати отговори на познати закачки. Тя е права: през последните два месеца достатъчно сме се наприказвали с нея.

– Няма ли да го задминете най-сетне този камион?

– Какъв смисъл, Албер? След него ще ни се изпречи друг. Не сте ли забелязали, че най-разумното е да се движиш в редицата с умерена скорост.

– Ето, затова Сеймур никога няма да ви се усмихне. Защото държите да се движите в редицата. И то – с умерена скорост.

Пристигаме в Щутгарт или по-точно пред Щутгарт по обяд. Мод отбива от шосето към някаква височина и спира пред малък хотел, сгушен сред дърветата.

– Няма смисъл да се афишираме прекалено из града – обяснява тя. – Тук е чисто, и кухнята е добра.

– Защо са тия обяснения? – питам подозрително. – Ще зимуваме ли тук?

– Нищо не знам – отвръща дамата и влиза, за да извърши регистрацията.

Тя все така нищо не знае и по време на обеда, а също и следобеда, когато влизам в стаята й с намерение да изтръгна някоя подробност за предстоящето. Не успявам да се добера до нищо, ако не броим това снажно тяло. Един сеанс на заморена и потна любов, съвсем извън програмата и по никое време или, по-точно казано, по най-лошото, доколкото може да се вярва на термометъра.

– Вие сте човек на прищевките… на най-невероятните прищевки – мърмори жената, като се отправя към банята. – Вие никога не знаете…

Не знам, скъпа… Също като вас… отвръщам наум, без да си давам труд да чуя по-нататъшната част на фразата. Горещият следобед, шумоленето на топлия ветрец в посърналата листовина, затулваща прозореца, тягостта и умората – всичко това предразполага към дрямка в овлажнените от телата ни чаршафи.

– Мисля, че е време да ставате – чувам смътно мелодичния глас.

Тя повтаря още два пъти фразата, додето се реша да отворя очи.

– Защо да е време?

– Ами спите вече два часа.

– И какво от туй?

– Може да имаме гости – пояснява жената, която никога нищо не знае.

Гостите пристигат едва привечер, и то – в единствено число. Сеймур, естествено. Той дори не благоволява да слезе от стоманеносивия мерцедес, също като тоя на Мод, а изчаква ние да идем при него.

– Качвайте се, драги.

– Вещите ми са горе…

– Нека си седят горе. Мод ще ги прибере.

Сядам отпред без повече възражения и поглеждам към дамата, а тя леко ми кима, като се усмихва с тая своя неуловима полуусмивка, сякаш ми казва сбогом и на добър път.

Мерцедесът рязко потегля и стремително набира скорост, но това не ме впечатлява особено, тъй като шофьорският стил на американеца ми е отдавна познат. Когато излизаме на аутобана, Сеймур вдига скоростта до двеста, което също не може да ме впечатли, след като съм го виждал да лети така не по аутобан, а из тесните улици на Копенхаген.

– Ако всичко върви добре, тази нощ ще минете границата – решава да ме осведоми най-сетне Уйлям.

– Както бясно задминавате, може и да не я мина.

– Виждам, че сте изцяло под влияние на Мод – забелязва той. – Не бойте се, аз карам с пресметнат риск.

– Излиза, че завесата е спусната – решавам да променя темата.

– Предполагам, че Мод ви е осведомила.

– От Мод мъчно може да се изтръгне нещо друго освен откъслечни фрази.

Сеймур не отговаря, тъй като в момента се готви да задмине летящото пред нас порше. Непосилна задача за един мерцедес, обаче не и за тоя. Изпреварваме поршето, като едва не изхвръкваме от пистата.

– Тази ваша кола май не е като онази на Мод – казвам.

– Естествено. Шефът трябва да се отличава от подчинените си. А администрацията трябва да демонстрира възможностите си.

Той намалява едва-едва, колкото да забучи в устните си цигарата и да поеме от таблото електрическата запалка. Сетне отново натиска педала и добавя:

– Големи възможности, Майкъл. Специални мотори, най-съвършена техника за радиовръзка, микрофони, магнитофони, миниатюрни оръжия… Само едно не можем да разберем – че най-страшното оръжие си остава мисълта.

– Мисълта?

– Не тази на тъпака, естествено.

– А, да: вие сте привърженик на психичното оръжие. Това отдавна съм го разбрал.

– Откъде сте го разбрали? – пита Сеймур, като свива вдясно, за да даде път на поршето, напиращо отново за първото място.

– Ами нали непрестанно го прилагате върху мене, вашето психично оръжие, нали всичките ви импровизирани проповеди са една канонада, насочена срещу едната ми психика. Нали…

– Вие говорите за отдавна минали времена, драги, вече ви казах, че имам точна представа за фанатизма ви. Да атакуваш фанатизма, това е празно губене навреме.

Американецът отново е увеличил скоростта и сега се движи тъй плътно зад поршето, че ако то само за миг забави, неминуемо ще връхлетим отгоре му.

– Защо го тормозите? – питам. – Или го задминете, ли го оставете на мира.

– Искам само да му покажа, че не бива да взима илюзиите си за реалност и не следва да се осланя на привидностите.

Известно време той сякаш се забавлява с тази игра на гоненица.

Сетне се връща на темата:

– Не изпитвам особено уважение към никого, включително и към скептици като себе си, но от практична гледна точка фанатиците като вас са по-опасни. Най-кървавите войни и най-зловещите катастрофи са дело на фанатици.

– Скептиците също могат да се похвалят с немалко поразии – напомням.

– Скептикът руши тихо и кротко като дървесния червей.

– Докато в един прекрасен ден сградата рухне из основи.

– Да – кима Сеймур, – ако стопаните спят. Обикновено нещата се ограничават до подменянето на тая или оная греда. Докато фанатиците в разрушителния си порив са като ураган. Религиозните войни, кладите, националсоциализмът, вашата революция – всички тия бури са дело на фанатизма.

– Има и пречистващи бури.

– Знаех, че поредната ви баналност няма да ми се размине – промърморва американецът с нотка на примирение. – Тия баналности са подредени в главата ви като в добре поддържана картотечка, винаги готова за използуване. Скромна картотечка от умерен брой формули, съвсем лесни за запомняне.

В този момент Сеймур натиска рязко газта, дава ляв мигач и надул мотора докрай, бавно, но неумолимо изпреварва поршето.

– Ще го пощадя – избъбря той. – Искам да кажа, ще му отнема изкушението на по-нататъшните илюзии.

Мерцедесът продължава да лети все тъй стремглаво, а пейзажът край нас е съвсем размазан от високата скорост и от настъпващата здрачевина. Поршето изчезва далеч назад. Американецът леко намалява и сменя градските фарове с къси.

– Като ви слушам как теоретизирате, имам чувството, че сте доволен от епилога – подхвърлям.

– Аз винаги теоретизирам, драги. Макар и не винаги гласно. Неприятна привичка, но какво да се прави. Някои си гризат ноктите, аз теоретизирам.

– И все пак – този епилог…

– По-добър от очакваното – признава Уйлям. – Очакваното беше, Райън да иде по реда си, също като Томас, а може би и преди Томас. Сам знаете, че в такива случаи има различни варианти. Теория на вероятностите, непредвидени усложнения и пр.

– Излиза, че не сте му желали най-лошото.

– Напротив. Смъртта е винаги една форма на помилване, Майкъл. Нека умре, защо да се мъчи. Обаче аз бих запитал: защо да не се мъчи? Защо да не мине през уволнението, следствията, процесите и хулите на печата, за да стигне най-сетне до отдиха на затвора. Защо трябва да мре, когато може да живее в постоянен тормоз, той, а също и онази стара отрепка, баща му.

В обсега на фаровете се мярка внезапно, за да изчезне също тъй внезапно крайпътният надпис:

СТРАСБУРГ-ПАРИЖ

– Не искате ли да ви изведа до Франция? – запитва Сеймур.

– Вече отминахме отклонението – промърморвам.

– По-долу има друго отклонение.

И понеже не отговарям, той сам подхвърля:

– Доколкото си спомням, вие имахте някои неприятности и с французите.

– Не е изключено.

– С французите и с всички останали… Без да говорим за нас, американците.

– Какво съм виновен, че не търпите други да вършат това, което вие самите вършите.

– О, ако става дума за мене, аз съм търпелив човек, Майкъл. Само че не ме бъркайте с Инстанцията. Аз не съм Инстанцията.

– Знам. Вие сте една аномалия.

– Тъй ли? Драго ми е да го чуя. Макар да не разбирам на какво дължа честта…

– Ами дори само на туй, че седите и бъбрите с един противник.

– Този път ме разочаровахте. Това не е никаква аномалия. Това е съвършено нормално. Когато сядаш с някой приятел, неизбежно те гнети съмнението дали ти е приятел. А когато седиш с противник… Е, не съм дотам глупав, за да се питам дали сте ми противник. Нещата са ясни. А туй е все пак отморяващо, да усещаш, че нещата се ясни, особено когато живеем в такъв объркан свят. Един наистина объркан свят, Майкъл, дето всяко нещо е различно от това, за което се представя, и дето дружбата е само междинно звено между две предателства.

Той отново намалява и аз виждам край пистата познатия стандартен знак, осведомяващ ни с помощта на вилицата, ножа и съответната цифра, че наблизо има ресторант.

– Не сте ли гладен?

– Никак.

– Аз – също, но все пак трябва да спрем, за да почакаме.

Сеймур намалява още и малко по-късно влиза в отклонението, подминава някаква бензостанция и спира отвъд нея пред осветената фасада на заведението. Спира, за да потегли отново:

– Не, тук е много светло, а предполагам – и много оживено.

– Смятате, че все още съществува опасност.

– Смятам обратното. Но човек никога не знае…

Отново излизаме на аутобана, а няколко километра по-нататък отново се отбиваме, като спираме този път пред малък бюфет – един кафез от алуминиеви релси и стъкло, почти безлюден и осигуряващ добра видимост към хоризонта на евентуални събития.

– Може би най-разумно е да не влизаме изобщо в заведение – позволявам си да забележа.

– Защо? Ако има нещо нередно, по-добре е да проличи още сега, вместо да ни сюрпризира долу, на границата.

Влизаме и взимаме от бара по едно кафе и по един тоник, понеже тук е на самообслужване. Сетне се настаняваме край една масичка зад голямата декоративна палма до витрината. Палмата отчасти ни закрива, без да ни пречи да наблюдаваме входа на заведението.

– Жалко, че не можем да гарираме насреща мерцедеса – промърморва Сеймур. – Щеше да ни е пред очите.

– Боите се да не постъпят с вашата кола като с колата на Томас.

– Не се боя. Обаче човек никога не знае…

Навън често минават и заминават коли, запътени към съседната бензостанция, но вътре е почти празно – двама шофьори, които пият бира, недалеч от нас, по-нататък – млада двойка с малко момиченце в тиролска рокля, а до бара – двама работници от бензостанцията в яркожълти комбинезони.

– Изглеждате ми омърлушен – установява Сеймур, като ми отправя за кураж обилна струя дим.

– Тъй ви се струва. Питам се просто дали освен с оръжието на мисълта не разполагате и с нещо по-реално.

– Не ме бъркайте с Мур, драги.

– Обаче Мур вие не го повалихте с мисъл.

– Трудно е да повалиш с мисъл едно говедо, особено откъм гърба.

– Защо? Франк смята например…

– Известно ми е какво смята вашият Франк. Прослушах разговора ви. Един невежа се опитва да изтръгне нещо от друг невежа – това беше тоя ваш разговор.

– Знаете, че не съм специалист по военните работи, Уйлям.

– Аз също. Но бихте могли поне от време на време да попрочитате вестници.

– Мисля, че поне дотолкова съм осведомен. Заранният вестник е част от закуската ми.

Той отпива глътка кафе и ми отправя нова струя дим:

– Мога да си представя как го използувате. Прелитате с поглед над политическите новини, колкото да се осведомите какво става, а после грижливо сгъвате вестника на финансовата страница и го захвърляте на леглото.

– На финансовата страница ли?

– Да, да, именно на финансовата страница, за да внушите на полицая, дето ще надникне в стаята след вашето излизане, че сте се осведомявали за курса на борсовите книжа като всеки порядъчен бизнесмен.

– А защо не допускате, че сгъвам вестника на спортната страница.

– Не, не на спортната страница – поклаща глава Сеймур. – Спортната страница не значи нищо. От спорт се интересуват всички, включително и шпионите. Вашето любимо четиво е финансовата страница, от която, разбира се, вие не прочитате нито ред.

Той върти машинално на пръста си висулката на ключа от колата – голяма висулка, представляваща сребърен конник, затворен в златен кръг, – без да вижда, че е станал обект на внимание. Момиченцето с тиролската рокличка се е изправило до масата ни и с видим респект наблюдава блестящия приказен конник, люшкащ се около пръста на Уйлям.

Американецът най-сетне забелязва детето, усмихва се едва-едва и поднася висулката по-близо до ококорените тъмни очички.

– Харесва ли ти?

Момиченцето преглъща от стеснение, сетне набира смелост и прошепва:

– Харесва ми.

Сеймур откачва украшението и му го подава:

– Тогава, вземи го… за да ти харесва по-дълго…

Детето в първия миг се поколебава, сякаш се бои, че това е уловка, сетне грабва конника и се затичва към родителите си.

– Вие май обичате децата.

– Кой не обича децата.

– Мислех, че…

– Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия… А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки… Но само додето са малки, само додето не са станали хищници. Децата още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще стане, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.

Той допива кафето и за разнообразие си налива малко тоник. Мълчим известно време, като наблюдаваме входа и минаващите понякога коли. Мъжът и жената с детето си тръгват, без да пропуснат да ни кимнат любезно. Двамата шофьори отиват до тезгяха, за да оставят празните бутилки и да вземат нови.

– Заваля – оповестява Уйлям.

Виждам го и без да ми го казва. Тежките капки падат отпърво нарядко върху асфалта пред заведението, осветен от зелената светлина на неоновата фирма. Сетне стават по-чести и по-бързи, додето на края дъждът заплющява с пълна сила в дълги зелени струи.

Е, значи нещата се оправят – казвам си с неволно облекчение. Може да е глупаво, но отдавна имам предчувствието, че развали ли се времето, нещата ще тръгнат към оправяне.

– Не разбрах защо преди малко засегнахте темата за невежеството ми – подхвърлям. – Вероятно за да ми подскажете, че мълвата за тази програма Спрайт – е вятър.

– Разбира се, че не е вятър. Ако беше вятър, нямаше да ходите и да подпитвате. За ваше нещастие, Франк не знае нищо определено за нея, както впрочем и аз. Колкото до елементарните неща, тях ги има и в пресата, макар да не се споменава за никаква програма.

– Не съм чел. След като съм тъй погълнат от финансовата страница…

– Не ви е и нужно да четете освен за самообразование. Информацията, както винаги, е съответно филтрирана. Важното е, че ако не се изтребим взаимно с атомни бомби, ще стигнем наистина до скритите механизми на мисълта – като обект на въздействие и като оръжие за въздействие. Което, независимо от брътвежите на вашия Франк, не е никакъв качествен скок, а все същото: геният на разрушението като най-висша човешка проява. Скорпионът, който загива от собственото си ужилване.

Той поглежда бегло часовника си:

– Струва ми се, че можем да тръгваме.

Нощта навън е озвучена с глухия тропот на дъжда. Мерцедесът си седи там, дето сме го оставили.

– Да се надяваме, че още не са ни сложили бомбата – промърморвам, когато дотичваме до колата под плющящите струи.

– За бомбата не знам, но този тип е паркирал тъй, че не виждам ще можем ли да се измъкнем – забелязва Сеймур.

Плътно зад мерцедеса се е залостил камион с огромен фургон, който е изключено да поместим. А типът, споменат от Уйлям, е гарирал отпред, като почти е допрял фолксвагена си до бронята на нашата кола. Самият тип естествено го няма.

– Ударил е ръчната спирачка – установява американецът, като прави опит да тикне малко напред фолксвагена. – Не знам как ще можем да се измъкнем…

– Изобщо няма да можете, мистър – раздава се някакъв глас зад гърба ни. – Този път вече няма да можете.

Обръщам се, колкото да установя, че говорещият е онзи безцветен човек – Добс. До него е застанал някакъв непознат. В ръцете на двамата има пистолети, снабдени със заглушители.

– Приберете си ютиите – произнася спокойно Сеймур.

– И това ще стане, но след като най-първо приберем вас – отвръща Добс, който явно е надарен с онова малко плоско чувство за хумор, тъй любимо на полицаите и дребните гангстери.

Подир тия думи двамата забиват заглушителите в гърбовете ни, за да подскажат, че е време да се размърдаме.

Мракът на нощта, тропотът на дъжда, безлюдният в момента паркинг и на всичко отгоре – тия заглушители… Няма никакъв смисъл да се инатим. Заобикаляме огромния камион и следвайки късите заповеди, се озоваваме в търбуха на фургона. В кабината, доколкото си спомням, не се виждаше шофьор, но едва металната вратичка на фургона се е затворила, и ревът на могъщия мотор, а после и люшкането на пода под нозете подсказват, че сме вече на път.

Вътрешността е почти празна, ако не се смятат двете скамейки, поставени една срещу друга на дължина, и два-три сандъка в насрещния ъгъл. На потона е монтирана електрическа ампула, изпълваща помещението с мъждива жълта светлина.

– Седнете спокойно. Там, насреща – нарежда Добс, като сочи скамейката с пистолета. – Изобщо – без излишни движения. Аз съм от хората, дето първо стрелят, а после съобразяват дали е трябвало да го правят.

Той се настанява срещу нас и подхвърля на спътника си:

– Опипай ги, дето трябва, Били!

Сеймур е запазил невъзмутимия си вид. Бих казал дори, че в момента изглежда по-невъзмутим отвсякога. Само когато споменатият Били бръква във вътрешния му джоб и изважда портфейла, Уйлям забелязва:

– Ако е възможно, не ми дъхайте в лицето. Не обичам клозетните миризми.

Били поглежда зверски, но в тоя момент отново се чува гласът на Добс:

– Остави, Били! Тук аз се разправям. Дай ми го тоя портфейл.

– Щом вече сте го взели, съветвам ви да го прегледате по-основно. Там вътре има една служебна карта… – обажда се Уйлям.

– Не е нужно да проучвам служебните ви карти, мистър Сеймур – отвръща Добс. – Знам отлично кой сте и къде работите.

– В такъв случай вероятно знаете и какво ви очаква.

– Хич и не мисля по това. Засега вие сте на линия. И не разчитайте на моята интелигентност. Не съм интелигентен. Аз съм полицай от стария тип: стрелям, без да разсъждавам.

Добс преглежда с очевидна сръчност книжата, а Сеймур безучастно го следи, без да си дава труд да отвръща.

Извършил проверката, безличният субект оставя портфейла на скамейката до себе си и отново поглежда към нас:

– И тъй, мистър, аз зная кой сте. Не ми е известно обаче дали вие знаете кой съм аз.

– Мисля, че съм в течение – кима Уйлям. – Вие сте едно дребно лайно от военното разузнаване.

– Изрази, съвсем подходящи за професор – установява човекът насреща.

– Нима вие сте професор? – вдига вежди Сеймур.

– Нали ви казах: аз съм от стария модел – брояч без образование. Изобщо нямам връзки с вашите издигнати среди. Ако питате мене, такива като вас бих ги разстрелвал само заради дипломите им. Е, всички едва ли ще успея да разстрелям, но мога да почна от вас.

Уйлям не възразява. Във фургона настъпва мълчание. Били се е заел с моите джобове.

– А, значи сега е ред на мосю Каре, белгиеца – бъбре Добс, като поема моя портфейл и почва да рови в него. – Само че какво виждам! Белгиецът се е превърнал в австриец. Няма го мосю Каре, но затова пък има хер Шулце. Здравейте, Шулце!

Той е явно твърде доволен от находката си. На негово място и аз щях да бъда доволен.

– И тъй – започва Добс, приключил с документите, – нека не се повтаряме. Ще ви застрелям и двамата като кучета и ще ви захвърля нейде наоколо, а нека местната полиция се занимава да издирва кои сте и кои са убийците ви.

Той ни поглежда с тежък поглед, за да прецени ефекта, обаче ефект няма.

– Естествено, съществува и втора възможност – произнася безличният тип, сякаш без желание. – Отговорете ми на няколко въпроса и си вървете. Нека по-нататък началството решава съдбата ви. Разбира се, става дума за вас, мистър Сеймур. Колкото до оня другия, той няма да си отиде, а ще го придружим.

Отново – никакъв ефект.

– Откровено казано – подхваща след късо изчакване Добс, – аз лично бих предпочел първия вариант. Бих ви надупчил черепите ей така, просто за свое удоволствие, а сетне бих загубил даже един-два часа, за да скрия по-добре труповете ви. Не казвам, че никога няма да ги намерят, обаче това няма да стане скоро. Само че аз съм служебно лице и изпълнявам служебна задача. Затуй съм длъжен да ви уведомя, че има и втори вариант.

– Вие освен че сте без образование, но и много приказвате – забелязва Уйлям. – Какво всъщност искате?

– Уж сте професор, а трудно загрявате – произнася снизходително Добс. – Искам точните ви отговори на пет-шест въпроса.

– Тогава задавайте ги тия въпроси, вместо да дрънкате глупости.

– Тъкмо това исках да чуя – кима с достойнство безличният тип, като оставя без внимание обидната част на репликата. – Седни тук, Били, и не забравяй да сочиш с пистолета към оня, австро-белгиеца. С професора аз ще се разправям.