Текст книги "Денят не си личи по заранта"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

– Трябва да прескочим до Майнц – оповестява Мод два дни по-късно.

Най-сетне някакво раздвижване.

– Да прескочим или да се пренесем?

– Да прескочим, Албер. Излишно е да си прибирате багажа.

Заранта е дъждовна и мъглива. В тоя планински край ранното лято добива изгледа на ранна есен. Изтичваме до мерцедеса и побързваме да се вмъкнем в търбуха му, додето тежките струи на дъжда глухо барабанят върху покрива на каросерията.

Прекосяваме надлъж градчето, като се промъкваме през претоварената от движение Майнцерщрасе. Движението е само по платното. Тротоарите са пусти. В това малко селище разстоянията са тъй големи, та вън от центъра всички се движат с коли.

– Мъгла… – установява дамата, когато излизаме от града.

– … и мрак – допълвам. – Също като нашата история.

За мрак е пресилено да се говори, но тежките влажни/ облаци тъй са ни похлупили, сякаш вече се свечерява. Не само са ни похлупили, а се вият и над шосето под формата на мъгла, като че небето и земята са се объркали. Една ту гъста, ту синкаво разреждаща се белота, из която призрачно изплувват и предупредително бляскат фаровете на насрещните коли.

– Радвайте се на мрака, Албер – съветва ме дамата. – След мрака винаги идва разсъмване.

– Да, но не за всички. Казват, че хората умирали най-вече през нощта.

Мод не отговаря, а се взира напрегнато в смътно открояващия се пред нас завой. Иззад завоя изскача кола с мощни, блеснали фарове. Жената намалява, изчаква разминаването и влиза в завоя.

– Ще отсядаме ли в хотел? – питам.

– Естествено.

– Но нали нямам паспорт.

– Вече го имате. В чантата ми е.

– Мисля, че мястото му не е в чантата ви.

– Напротив, точно там е мястото му, защото аз вися по рецепциите, а не вие – отвръща дамата.

За да добави с леко недоумение:

– Още ли ми нямате доверие?

– Изглежда, че вие ми нямате доверие. Прибирате паспорта, за да осуетите бягството ми. Би трябвало малко повече да разчитате на личния си чар, вместо на административни мерки.

– Не, не разчитам. И не вярвам, че ще бягате. Просто действувам според предписанието.

Възлизаме през дълга серия от завои по някаква височина. Мъглата пред нас става прозирна и синкава, като прекалено разредено мляко, а сетне съвсем се разсейва. Гората изчезва, заменена от тъмнозелени пасбища, над които се носят леки изпарения. Дъждът е спрял.

– Предстои ви запознаване с още една жена – осведомява ме Мод. – Трябваше да ви го кажа заранта, за да си сложите новия костюм, но ревността ме възпря.

– Вероятно нова сексбомба.

– Не смятам, че тоя термин е твърде подходящ в случая. Допускам, че ще ви хареса.

– Само ако прилича на вас.

– Пълна противоположност. По всички точки.

– В такъв случай няма да ми хареса. Вие дори не забелязвате как заедно с паспорта сте обсебили и сърцето ми.

– Не обичам лъжците – промърморва Мод. – Макар че някои лъжи са приятни за слушане. Особено ако не са тъй груби като вашите.

– В лъжата често се крие и малко истина.

– Да се надяваме.

Хубава, без да бъде богиня, почтена, без да е светица, откровена, без да нарушава служебните предписания – тази жена е истински деликатес за човек като мене, свикнал да има работа със събеседници, които говорят обратното на това, което мислят. Такава няма да ти забие нож в гърба, освен ако Сеймур я задължи да ти види сметката.

„Да се надяваме“ – това малко скептично пожелание, изглежда, е привичка за нея.

Онази нощ, когато пръв път бях прекарал в стаята й, Мод бе казала:

– Тази подробност остава между нас, нали?

– Не допусках, че ще се срамувате от Сеймур.

– Срамувам се. Но не в смисъла, който ви се привижда. Не съм свикнала да нарушавам дисциплината.

– Казал ви е да ме държите на разстояние.

– Каза ми да си отварям очите.

– Мисля, че няма накъде повече да ги отваряте. И после, една малка тайна винаги сближава хората.

– Да се надяваме.

Аз също се надявам, само че без особени илюзии. Фактът, че държи паспорта ми в чантата си, не е особено окуражителен.

Пристигаме в Майнц към обед и отсядаме в Хилтън. Един внушителен и безличен блок, като всички Хилтъни, разположен между шосето и реката.

– Да се качим в стаите си, Албер – предлага дамата. – След половин час ще мина да ви взема.

– Къде ще ходим?

– Никъде. Ще слезем да обядваме.

Тази история, както е тръгнала, обещава да мине най-вече в обядване и вечеряне. Дано да е само това.

В Хилтън има три ресторанта. Мод е избрала този в партера, обзаведен в битов стил и предлагащ спокойни усамотени кътчета. Но вместо да се възползуваме от подобно кътче, дамата ме помъква към широка маса, дето вече се е настанила една двойка – момиче с лъчезарно лице в ореол от златисти коси и млад мургав здравеняк в черно кожено сако.

– А, Мод! – провиква се радостно момичето, щом приближаваме.

– Добър ден, Дейзи – отвръща доста по-сдържано дамата. – Това е Албер.

– А това – Ерлих – представя русокосата кавалера си. – Ще обядваме ли заедно?

Кимаме си с мургавия. Сетне помагам на Мод да се настани и сам сядам. В това време се явява и келнерката в народна носия.

– Говорехме за секретарките – обяснява Дейзи, докато чакаме да донесат поръчаното. – Аз казвах, че е лошо да си секретарка, а Ерлих – че е лошо да си немкиня. На края се разбрахме, че най-лошото е да си немкиня и секретарка едновременно.

– Е, значи разговорът е приключил – установява Мод.

– Съвсем не. Трябва да знаем и вашето мнение.

Темата ми е достатъчно добре позната, тъй като в хотела по цял ден чета вестници. Разбира се, от шума на местната преса до реалните факти вероятно има цяла пропаст, но така или иначе, пропагандната машина отново е завъртяна на оборотите на шпиоманията. Шпионките се оказват все секретарки на големи шефове. Изправени пред опасността да бъдат разкрити, тия секретарки бягат една подир друга в ГДР. Отпърво става дума за две или три, сетне се оказва, че са пет или шест, докато на края се заговорва за цели дузини.

– Кажете, Албер – подканва ме Мод. – Искат да чуят вашето мнение.

– Не съм твърде в течение – промърморвам.

– Но как! – възкликва Дейзи. – Тук всички само за това говорят.

– Щом всички говорят, значи вероятно и всичко е казано – отвръщам. – Така че едва ли ще ви зарадвам с нещо ново.

– И аз нямам вкус към психозите – опитва се да отклони темата Мод. – Хората тук не могат да живеят без някоя психоза.

И сетила се, че на масата има немец, добавя:

– Простете, Ерлих.

– Прощавам ви – кима великодушно младият мъж. – Макар че не би трябвало. Как може да не разбирате, че психозите са насъщен хляб и за нас, и за вас.

– Щом казвате.

– Дори ме е срам да го казвам, толкова е елементарно. Психозата ни обединява, мобилизира ни, възвръща ни самочувствието на нация. Психозата дава материал на опозицията срещу правителството и открива пред правителството възможност да блесне с твърди мерки. Като че ли у вас не е същото.

– Може би. Но струва ми се, че тук психозите дефилират по-ускорено. Вчера беше тероризмът…

– Той ще бъде и утре – прекъсва я Ерлих. – А после отново ще се появи съветската заплаха, после ще се върнем към старите дрязги с Франция, после ще се разрази серия скандали, свързани с корупцията, после… знам ли… Да, при нас психозите са по-чести, защото са ни по-необходими. А са ни по-необходими, защото сме по-несигурни.

– Щом казвате.

Келнерката в битов костюм слага край на разговора с огромния си поднос. Но нека не надникваме в подноса и нека прескочим този път консумацията.

Обедът минава без особени събития, като изключим това, че Мод на два пъти става да телефонира и че Дейзи на неравни интервали прекъсва мълчанието с възклицанията си. Тя е от тия, възклицаващите, спонтанните и екстравагантни млади момичета. Предполагам, че минава за привлекателна с грациозната си мършава фигура с бледосин поплинен ансамбъл от блуза и панталони, с големите, непрестанно шарещи сини очи и слабото лице, също непрестанно сменящо израза си. Наистина – пълна противоположност на Мод. А също и на моите вкусове.

Момъкът, напротив, е със здрава конструкция, особено в ръцете и широките плещи. Той е не толкова мургав, колкото изпечен от слънцето, и това прави сивите му очи да изглеждат още по-бледи. Видът му, въпреки атлетическото шаси, изглежда добродушен, това спокойно добродушие на хората, уверени в силата си.

При кафето разговорът отново се оживява, обаче в него са включени само жените, и Мод разказва какви чудеса на бижутерията сме видели в Идар, а Дейзи оповестява, че тъкмо днес в Майнц се откривал панаирът на минералите и скъпоценните камъни, след което двете естествено вземат съвместното решение непременно да посетят панаира.

– Мислех, че вие двамата ще си допаднете – подхвърля Дейзи към нас. – А вие само мълчите.

– Необходимо ли е да си допаднем? – пита Ерлих, като вади от джоба пакетче дъвка и бавно го развива.

– А защо не? – пита на свой ред Мод. – Албер е търговец, вие сте доставчик.

– Доставчик на какво? – решавам и аз да се обадя.

– На всичко – ухилва се Ерлих. – И най-вече на фина механика. Какво ви е нужно? Пистолети, автомати, ръчни гранати?

– Фината механика е днес най-перспективна – бързам да се съглася. – Само че аз съм по стъкларията.

– Деликатна стока – избъбря немецът. – Имам предвид транспорта.

– За това съществуват застраховки. Нали знаете, разноските се делят.

– Но вие навярно имате свои доставчици.

– Не ми липсват. Обаче разнообразието в асортимента винаги е полезно – казвам съвсем непринудено, понеже не давам пет пари за асортимента.

Но Ерлих изглежда заинтригуван от възможността да направи някакъв бизнес:

– Какви количества ви интересуват?

– Количествата нямат значение – отвръщам все тъй непринудено. – Аз работя на едро.

– В такъв случай можем да направим някоя сделка – кима немецът. – Не искам да се хваля, но аз не съм по дреболиите.

После се сеща за нещо и се разсмива:

– Значи, „стъклария“, а? Добре казано. Ха-ха, стъклария!

– Какво се смееш като идиот – смъмря го Дейзи. – Не виждам нищо особено смешно.

– Нека се смее, смехът е здраве – забелязва примирително Мод, която оценява нещата най-вече с оглед на хигиената.

* * *

Асансьорът ни е изстрелял на шестия етаж, но преди да влезем всеки в стаята си, дамата забелязва:

– Мисля, че два часа ще ни стигнат за излежаване. Трябва наистина да надзърнем в тоя панаир.

– Ще ни стигнат – кимам. – Обаче ако заспя, могат да станат и три. Смятам, че най-разумното е да дойда при вас. Тогава няма да заспя.

– Щом искате, елате.

Внезапно събудено влечение към това снажно тяло, открояващо се в безупречната лятна рокля. Или внезапно възникнала идея от по-практично естество. Въпросът е сложен. И понеже е сложен, изтягам се на леглото, за да помисля, додето от банята се носи лекият плисък на душа.

Съображението „сега или никога“ е заседнало в главата ми още от мига, в който съм научил, че тръгваме за Майнц. От Майнц до Висбаден има една педя разстояние, а такситата са на всяка крачка. Докато пътят от Идар до Висбаден е дълъг и свързан с всевъзможни рискове.

Сега или никога – по това няма спор. Обаче важното е – кога „сега“? Сега – веднага, или сега – на панаира?

На пръв поглед може да изглежда глупаво, че сам хлътвам при Мод, вместо да си остана в стаята и да повторя номера от Франкфурт. Само че тук не е Франкфурт. Стаите ни са една до друга и жената без всякакви усилия може да следи поведението ми. Ако приемем, че тя единствена го следи. Защото нейде наоколо е и Дейзи, а не е чудно да има и още някой.

Остава панаирът. Но това е последната възможност и съвсем не най-добрата. Дори да успея да се измъкна в навалицата, отсъствието ми бързо ще бъде регистрирано. И няма никаква гаранция, че всичко ще се изчерпи с няколко лъжи и неприятни обяснения.

Сега или после – обаче връзката трябва да бъде установена именно днес. Преди да сме се върнали в Идар. И преди да сме поели от Идар кой знае накъде. Да, още днес. Именно днес, казвам си, докато наблюдавам едрото голо тяло, появило се откъм банята и открояващо се в матовата си белота на фона на виолетовите тапети.

– Не ме гледайте така – промърморва дамата.

– Изчервихте ли се?

– След впечатленията ви от Дейзи сигурно пи се виждам ужасно дебела.

– Вие – дебела? Не ме подстрекавайте към комплименти.

– Казах, че не обичам лъжи.

– А аз казах, че ефирните създания не са но вкуса ми. Как можете да се сравнявате е оная летва? Вие сте не по-малко стройна от нея, но достатъчно развита там, където е необходимо.

– Да, да, знам: този огромен задник и тия неимоверни гърди…

– … с които никога не сте имали успех.

– Успехът ми се дължи на това, че поне половината мъже нямат вкус. Уверявам ви, че ако бях на ваше място, положително бих предпочела някоя Дейзи.

Тия разсъждения, разбира се, не й пречат да ми показва физиката си в разнообразни пози, додето поставя крем на лицето си пред огледалото и по-късно, додето облича прозрачната нощница, извадена от чантата.

– Така с дрехите ли ще лежите? – пита тя, като ме поглежда с укор. – Предполагам, че вече сте изцапали завивката с обувките си.

– Какво значение? Завивката няма да ни трябва.

При тия мисли в главата никак не ми се съблича, но няма как. Ставам точно в момента, в който дамата полага щедрата си плът върху широкото легло.

– Бихте ли потърсили в хладилника нещо за пиене? – чувам зад гърба си гласа на Мод. – Оня унгарски гулаш просто ми изпепели вътрешностите.

Тази фраза решава всичко. Всяка стая тук е снабдена с малък хладилник, а всеки хладилник е зареден с всевъзможни напитки.

– Предполагам, че искате нещо силно – подхвърлям, като се навеждам към бялото шкафче.

– Не говорете глупости. Дайте ми швепс или кола.

Кока-кола, естествено. Понеже е пенлива и тъмна на цвят. Само миг след като капачката е отхвръкнала, малкото хапче пада от ръката ми в бутилката, за да се разтопи изведнаж. Наливам питието в чаша, подавам я на дамата и се заемам с разсъбличането.

– Тази летва, Дейзи, ми се стори малко неуравновесена – подхвърлям, докато окачвам сакото си на стола.

– Днес всички млади са такива – отвръща жената, като вдига ръце зад тила и дава простор на бюста.

– „Всички млади“? Вие не сте ли между тях?

– Нима ви се виждам чак толкова млада?

– „Чак толкова“ – не. Но във всеки случай, под трийсетте.

Откровено казано, тя изглежда малко над трийсетте, ала това не й пречи да изглежда добре, особено в позата, която е заела.

– Вие сте свикнали да ласкаете жените по най-баналния начин – въздъхва Мод.

Сетне добавя:

– Всъщност, прав сте. Най-баналният е най-ефикасен. Повечето жени са глупачки, защо да си напрягате въображението.

– Отново почеркът на нашия общ познат – избъбрям, додето свалям обувките.

– В какъв смисъл?

– В смисъл на мнителност. Отсега нататък ще ви говоря само неприятни неща.

– Говорете каквото искате, Албер – съгласява се дамата. – Чувствувайте се при мен като у дома си.

И за илюстрация на тази мисъл тя ми разтваря прегръдката си.

Сеансът на сърдечна близост минава без прекалености, но достатъчно оживено, тъй че почвам да се питам дали медикаментът е наистина ефикасен. По-късно обаче, когато запалвам цигара, установявам, че Мод изпада в сънливост, а скоро подир туй – и в здрав, спокоен сън.

Изпушвам без бързане още една цигара, сетне ставам и открехвам прозореца, за да излезе димът. Нека жената спи на чист въздух и нека се събуди без главоболие и без неприятни съмнения. Не, в никакъв случай главоболие.

Обличам се светкавично, оставям вратата отключена и по стар навик напускам хотела през едни от задните изходи. Използувам следващите двеста метра от пътя за изясняване на вечния въпрос – не се ли мъкне някой отдире ми. Да, само двеста-триста метра и стигам до някаква голяма циментова сграда, която, ако се съди по плакатите и знамената, е панаирната палата с минералите. До палатата се прониква по висок надлез, прехвърлен над шосето, а под надлеза караулят таксита.

Шофьорът, който този път ми се пада, е в улегнала възраст и с непоклатими привички.

– Колкото по-бързо, толкова по-добре – пояснявам.

– Оставете това на мене – успокоява ме той.

И потегля с трийсет километра в час. Добрал се веднаж до аутобана, симпатягата поема смъртния риск да вдигне до шейсет, но понеже разстоянието не е повече от десетина километра, все пак успяваме да стигнем още същия ден.

Връчвам на шофьора една банкнота, нареждам му да чака и се отправям към къщичката на тихата улица. Колата, както преди, е гарирана до градинската врата, но стопанина го няма. Нищо чудно и да не е у дома си. Не ми е обещавал среща.

Градинската врата е отключена. Влизам и позвънявам. Никакви признаци на живот. Оставям по-дълго палеца си на бутона, без излишно да прекалявам. Този път долавям някакъв смътен шум. Шум от тътрещи се чехли. Сетне – от смъкваща се верига. Най-сетне – от превъртащ се ключ.

„Какво има?“ – пита появилата се на прага стопанка. Всъщност пита не тя, а недружелюбният й поглед.

– Идвам за колата – пояснявам.

– Пак ли тази кола? – избъбря жената. – Но той лежи.

– Знам, че по този час хората си почиват, обаче…

– Не си почива. Болен е – избъбря отново тя, като се приготвя да ми затвори вратата.

– Уведомете го все пак, че съм дошъл, моля ви. Имахме среща.

Този път вратата хлопва под носа ми, за да ме остави в пълно неведение. Чакам, разбира се. Нали такава ми е професията Минават доста минути, додето отново се чува щракането на ключа. Сега за щастие се явява стопанинът, по халат и с посърнало лице. Едрият костелив нос изглежда още по-едър, а страните – още по-хлътнали.

– Много се извинявам…

– Влизайте – кима той примирено.

Прекосяваме малкото полутъмно коридорче, напоено с мирис на кухня, и Шмитхаген отваря някаква врата. От дъното на коридорчето се чува свадливият женски глас:

– Ако не я продадеш най-после тази кола, ще повикам Петер да я прибере…

– Влизайте, влизайте – подканва ме нервно стопанинът.

Стаята е малка, изпълнена с мека мебел в бели калъфи и вероятно служи за гостна. Не успявам да я разгледам, защото заставам до прозореца и отправям поглед през полупрозрачните пердета към градинката и насрещните фасади. Човекът зад гърба ми пъхти и премества нещо тежко, сетне за малко спира да пъхти, а после отново се чува леко тътрене по пода. Скривалища… Добре, че не са го надушили.

– Ето – произнася той.

Обръщам се и поемам дългоочаквания плик.

– Само минутка още – успокоявам го, като се загърбвам и разкъсвам плика.

Австрийски паспорт. Снимка с моята физиономия. Банкноти. И – най-сетне – късата бележка. Смисълът на бележката е лесен за дешифриране – всяка трета дума. Останалите са без значение. Едно дешифриране, до което всеки може да стигне, но не – автоматично. Важното е, поне при пръв поглед, писмото да звучи невинно. Прочитам го. Сетне щраквам запалката, Шмитхаген с готовност ми поднася пепелника.

– Онзи ден казахте, че идвате за предпоследен път… Би трябвало сегашният да е последен…

– Точно така е. И не се безпокойте вече.

– Не става дума за мене. Но нали ви обясних… Такива са обстоятелствата…

– Знам, знам. При мене също са такива. Иначе не бих ви досаждал. Желая ви скоро оздравяване.

И побързвам да смъкна от гърба му бремето на присъствието си.

Таксито ме очаква на мястото си.

– Ако може по-бързо – осмелявам се да подскажа.

– Оставете това на мене – успокоява ме шофьорът.

Той потегля по пустата улица доста предпазливо, защото и в най-пустата улица може да изскочи нещо неочаквано, като мърмори:

– Всички бързат. Вие – също. Добре, ще бързаме. Но и при бързането трябва да се спазва разумна скорост.

Вече споменах каква е неговата разумна скорост, Изтягам се на задната седалка, опитвам се да се освободя от напрежението и отново прочитам наум записката, превърнала се вече в пепел.

Уведомяват ме, че в продължение на два дни еди-какъв си опел с еди-какъв си номер ще ме чака в еди-кои си часове на еди-коя си улица. Дотук информацията е без значение, тъй като въпросните два дни са вече минали. Посочени са две резервни дати – 29 и 30 юни, лежащи за щастие все още в бъдещето. Същата кола, на същата улица, по същите часове. Това е за запомняне. А най-вече последното: „Крайна предпазливост. При възможност – проектът Спрайт.“

Спрайт. Английска дума, означаваща нещо като дух или призрак. Не съм чувал за такава програма. А нашите, изглежда, само са чули, без да знаят точния смисъл. И без да държат на всяка цена да го разкрия. При възможност. Сиреч, не го смятай за задължително, а си отваряй очите да не хлътнеш и да не те забъркат в някой опасен скандал: „Крайна предпазливост.“

След като преодоляваме за половин час тая педя разстояние, която дели Висбаден от Майнц, освобождавам таксито точно там, дето съм го наел, и се връщам в Хилтън през задния вход.

Мод още спи. Едрото тяло е доста волно разголено, но бялото лице дори и насън запазва израза на сериозност и достойнство. Събличам се безшумно и се изтягам до нея, като давам вид, че също съм заспал. Толкова старателно давам вид, че на края наистина заспивам.

Събуждам се не толкова от нежния глас, колкото от енергичната ръка, разтърсваща рамото ми:

– Албер!… Хайде, Албер! Тук ли искате да прекараме нощта?

– Вие непрестанно ме будите – изръмжавам, като правя опит да се обърна на другата страна.

Дамата обаче има здрава ръка, тъй че най-сетне се налага да отворя очи. Навън вече се здрачава. А по това време на годината здрачът означава, че минава осем.

– Какво ви безпокои? – питам. – Защо ми пречите да спя?

– Още тази заран ви казах, че не е предвидено да спим тук.

Тя приближава до прозореца, спуска с рязък жест завесата и щраква електрическия ключ.

– Нали щяхте да ходите на панаир? – питам невинно, като сядам на леглото.

– Щях… Такова нещо никога не ми се е случвало. Да проспя шест часа посред бял ден…

Кафявите очи ме гледат съсредоточено и вероятно подозрително, ала аз не давам вид, че ги забелязвам.

– Все пак се събудихте.

– Събуди ме Дейзи. Не чухте ли телефона?

– За щастие, този път той е при вашата глава.

– Такова нещо никога не ми се е случвало.

– Излишно е да го драматизирате – забелязвам, като ставам. – Радвайте се, че имате здрав сън.

– А вие какво правихте през това време?

– Не видяхте ли?

– Имам предвид – по-рано. Аз, струва ми се, заспах преди вас.

– Съвсем вярно. А аз ви последвах две цигари по-късно. Не разбирам само защо е този разпит. Или мислите, че съм прескочил до Дейзи?

– Не е изключено – отвръща сухо тя.

С което слага край на следствието. Не вярвам да съм разсеял подозренията й. Но в наши дни кой не е измъчван от подозрения.

Долу, в бара на хотела, намираме Дейзи с нейния Ерлих. Лъчезарната летва и моята снажна дама излизат за малко под предлог, че трябва да телефонират някому за нещо, докато ние с младия атлет оставаме да се развличаме, аз – с цигарата си, а той – с неизменната дъвка.

– Значи, щом има нещо, ще го съобщя чрез Дейзи на Мод – казва все пак атлетът, колкото да наруши мълчанието, защото тая подробност е уговорена още на обяд.

– Точно така – потвърждавам. – Съобщете го чрез Дейзи.

И отново се посвещаваме на заниманията си.

Въпросната Дейзи скоро се връща, а малко по-късно пристига и Мод, отбила се до рецепцията да уреди сметката. Изпиваме по чаша за добър път, разменяме по една фалшива дружеска усмивка и си тръгваме.

– Имам чувството, че направихте нещо с мене следобед – казва Мод по-късно, когато мерцедесът вече ни носи по аутобана, като пробива мрака с мощните си фарове.

– Толкова ли ви беше неприятно?

– Ако ми беше неприятно, щях да ви го кажа още първия път. Знаете, че не става дума за това.

– А за кое? И какво е това странно държане от един час насам?

– Преди да легна, ми дадохте чаша кола…

– Изпълних желанието ви.

– Вие сте ме упоили.

– Защо? Боли ли ви глава?

– Аз имам здрава глава, Албер. Но внимавайте за вашата.

– Каква полза да внимавам, когато съм в ръцете ви. Играете си с мене, както ви скимне.

– Играта не я водя аз. И тя предварително ви е известна.

– Приемам първото. Но второто е лъжа.

– Благодаря за доверието.

– Не ви обвинявам. Както сама казвате, вие сте служебно лице.

– Само служебно лице?

– Нека да не е „само“. Нека е „преди всичко“. Но защо ме смятате за толкова наивен?

– Наивен? Вие?

– В такъв случай ще ми обясните ли, защо Ерлих така се развесели от моите приказки за стъкларията?

Тя мълчи известно време, като се взира съсредоточено в лентата на аутобана, осветена от фаровете. Сетне произнася:

– Аз не съм натоварена да давам обяснения, Албер. Знаете кой дава обясненията.

И като се връща към своето, добавя:

– Все пак вие ме упоихте.

– Вие сте ме упоили, не аз – отвръщам. – Така сте ме упоили, че всичко ви прощавам.

– Да се надяваме.

* * *

Засега е трудно да кажа какво ми носи пратката, получена чрез Шмитхаген – реално спасение или илюзия за спасение. Най-сигурната възможност се е оказала проиграна. По времето, когато Мод ме е развеждала из бижутериите предприятия в Идар, един наш човек ме е очаквал с колата си във Висбаден, за да ме изведе от капана.

Следващата среща е в последните дни на месеца, а дотогава има цели две седмици и нейното реализиране зависи от всички тия досадни „ако“: ако мога да се измъкна, ако успея да се добера, ако все още съм жив.

Австрийският паспорт е нещо по-солидно като факт. В случай че срещата с нашия човек се провали, остават ми шансовете и рисковете на обществения транспорт: взимаш влака от някоя гара по-близо до границата и си опитваш късмета. Тук естествено също следват неизбежните „ако“. Което съвсем не пречи на доброто ми самочувствие. Вчера бях лишен от всяка надежда. Днес разполагам поне с две.

Усещам, че онова отвратително чувство на тягост, засядащо все по-често и все по за дълго в гърдите ми, се е поразсеяло. Знам, че в Центъра е известно къде съм горе-долу и какво върша горе-долу. Знам, че ми е дадена свобода на действие заедно с предупреждението: крайна предпазливост. И знам, че при известен шанс мога да свърша малко полезна работа около смътната тема Спрайт. Всичко туй, сумирано, може да не тежи бог знае колко, но донейде нормализира кръвообращението.

Едничката нова грижа сред тия придобивки е австрийският паспорт. Ще се наложи да си отварям очите с него. Не е необходимо да ми го задигнат. Достатъчно е да разберат, че го притежавам, и той губи всякаква стойност.

Сеймур, общо взето, е прав, като казва, че не ми върви, обаче даже и при малшанса се явяват отклонения. Вчерашната връзка с Шмитхаген се е оказала истински късмет. Късмет в последната минута, защото днес Мод оповестява:

– Не е зле да си приберете багажа, Албер, Заминаваме.

– Едва ли е необходимо да казвате къде.

– Заминаваме за Кьолн.

Новината ми се съобщава към края на закуската, а на обяд вече сме в Кьолн. Хотел „Европа“, дето отсядаме, вероятно е над средната категория поради стилната си мебел и изгледа към катедралата. Нямам време да се любувам на изгледа. Едва уредила формалностите на рецепцията, дамата запитва:

– Ще идете ли до стаята си, или да излизаме?

– Пак ли ще ядем… – въздъхвам.

Качваме се на мерцедеса и Мод се опитва с редица сложни маневри да се отдалечи от площада при катедралата. Това не е толкова лесно, защото улиците наоколо са или пешеходни, или еднопосочни, тъй че трябва да се движиш не накъдето желаеш, а накъдето е възможно.

Денят е горещ, особено в тоя час. Миризмата на изгорял бензин е по-остра от всякога. Улиците са задръстени с коли, които едва пълзят или се трупат на глутници, хипнотизирани от злите червени очи на светофаровете. Над пълните чувствени устни на моята дама са избили дребни капчици пот.

Най-сетне успяваме някак да се отскубнем от водовъртежа на движението около катедралата. Мод натиска по-енергично газта и колата се втурва по някакъв широк булевард. Сетне отново напускаме булеварда, за да се залутаме из малки улички, но това е вече мирен и сънен жилищен квартал без навалици. Май че тоя път не отиваме да ядем.

– Тук е – оповестява жената, като паркира мерцедеса пред някаква жилищна сграда с бяла каменна облицовка.

Не питам какво е тук, нито кой е тук. Няма смисъл. Слизам и следвам дамата в прохладното преддверие. Асансьорът ни издига до висините на шестия етаж, по липса на седми. Една-единствена масивна врата, без осведомителни табелки. Две къси позвънявания и след малка пауза – още две къси. На прага се появява Сеймур, кима мълчаливо и ни прави път да влезем.

Влизаме през антрето в просторен, богато мебелиран хол, прекосяваме го и се озоваваме на широка тераса, защитена от влиянието на слънчевите изригвания с навес на зелени и бели черти. За поддържане на прохладата в единия ъгъл меко бръмчи огромен вентилатор.

Мод е изостанала от нас още в антрето, вероятно за да види къде са бутилките. Едва сме се настанили в плетените кресла, когато тя се появява с подноса, съдържащ всичко необходимо за един делови разговор. Оставя подноса на ниската масичка между двете кресла и изчезва.

– Драго ми е, че ви виждам, Майкъл – доверява ми американецът, като се нагърбва със сервирането.

– Съжалявам, че не мога да ви отговоря с пълна взаимност – промърморвам. – Но вие ще ме разберете.

– И вие – мене, надявам се.

Той допълва своята чаша с две кубчета лед и минерална вода, отпива, колкото да провери дали е улучил пропорцията, и поднася запалката към забитата в десния ъгъл на устните цигара.

– Не стойте като препариран, отпуснете се. Не се е случило нищо драматично. Искам просто да продължим нашия разговор от онзи ден.

Не възразявам. Пускам в чашата малко лед и на свой ред дегустирам. Сеймур в това време вади от джоба си няколко снимки и ми ги подава:

– Какво бихте казали за тая продукция?

– Съвсем любителска – отвръщам, след като преглеждам бегло снимките.

Любителски наистина, но доста точни. Ерлих и аз – уловени в различни моменти по време на вчерашния ни разговор в ресторанта и в бара на Хилтън.

– А сега чуйте това – предлага Сеймур, като вади от другия джоб миниатюрен магнитофон и натиска копчето.

Отново – Ерлих и аз, този път представени чрез гласовете си. Гласовете звучат съвсем автентично, за разлика от репликите:

АЗ. Доставчик, на какво?

ЕРЛИХ. На всичко. Какво ви е нужно? Пистолети, автомати, ръчни гранати?… Но вие навярно имате свои доставчици.

АЗ. Не ми липсват. Обаче разнообразието в асортимента винаги е полезно.

ЕРЛИХ. Какви количества ви интересуват?

АЗ. Количествата нямат значение. Аз работя на едро.

ЕРЛИХ. В такъв случаи можем да направим някоя сделка. Не искам да се хваля, но аз не съм по дреболиите.

– Е, какво ще кажете? – пита американецът.

– Вулгарен монтаж, какво друго.

– Не сте обективен, Майкъл – поклаща глава Сеймур. – За вас може да е монтаж, понеже знаете действителния разговор. Но представете си как ще прозвучи тоя запис на несведущите, особено когато бъде придружен с няколко снимки от дружеската ви среща.