Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 21 страниц)

– На този глупав хитрец Томас трябва да бъде внушено, че за него е съдбоносно важно в сделката да бъде включен и Райън – произнася Сеймур, като става. – И това следва да му бъде внушено от човек, в който той има пълно доверие, от човек като Сандра.

– Вие си правите илюзии относно близостта ми с тая дама. Вярно е, че имах малък разговор на четири очи с нея, но все пак…

– За човек като вас близостта с една дама е само въпрос на желание – уверява ме американецът и започва по обичая си да измерва с крачки помещението. – Жените често са по-големи реалисти от мъжете, така че вероятно ще успеете да я убедите. А може и да й обещаете нещо.

– Какво например?

– Да отстраните Ерлих, сиреч – Дейзи.

– Нали сам казвате, че Ерлих ви е нужен.

– Е, Майкъл, не се правете на наивник. Да обещаеш нещо още не значи да го изпълниш. Поне в нашия занаят няма такова правило.

– А как да я убедя, че Райън трябва да бъде включен на всяка цена?

– Не бързайте. И дотам ще стигнем.

– И какво ви гарантира, че Райън ще се съгласи да бъде включен?

Сеймур ме поглежда бегло. Интересът, с който изследваме тезата му, изглежда, го забавлява.

– Вечната подбуда, Майкъл: алчността. Според информацията на Франк, рибата вече е готова да налапа въдицата.

– Франк каза „след месец-два“.

– А защо „след месец-два“? Защото Райън се надява да се освободи дотогава от Томас и сам да направи гешефта.

– В такъв случай, значи, ще чака.

– Но той съвсем не знае, че става дума за един и същи клиент и за един и същи гешефт. У него трябва да се създаде впечатление, че се касае за срочна доставка, за една неочаквана възможност да се реализира бърза и доходна сделка.

– Не виждам никаква гаранция, че ще се хване.

– Гаранции наистина липсват. Но преди да реши дали да се хване, или не, той ще направи проверка, а това ще ни доведе до срещата. Не забравяйте, че за нас е важна по-скоро срещата, отколкото сделката. Един гешефт не се отхвърля без точни мотиви, след като е предложен по служебен ред от прекия ви помощник.

– Може би сте прав.

– Щом допускате такава възможност, да минем към подробностите.

– Не е ли по-добре най-първо да надзърнем в хладилника, ако има такъв? – предлагам, тъй като усещам гърлото си съвсем пресъхнало.

– Да, наистина. Чаша минерална вода при липса на нещо по-ободряващо…

Експедицията до кухнята се оказва по-резултатна от очакваното. В хладилника откриваме не само вода, но и неразпечатана бутилка „Балънтайн“, вероятно доставена от грижовната домакиня специално за нас.

– Бедната Мод – въздъхва Сеймур. – Тя си въобразява, че уискито се изстудява в хладилник.

Отнасяме находките в хола и се заемаме с обсъждане на подробностите по предстоящите действия.

Когато най-сетне всичко е обмислено и преповторено до най-малката дреболия, вече е нощ и часът наближава десет.

– Чакаме ли някого? – запитвам, за да подсетя Уйлям, че не е зле да си ходим.

– Чакаме Мод. Не знам защо толкова се забави.

Холът тъне в полумрак. Само малка настолна лампа върху бюфета излъчва бледосинкаво сияние. През огромния прозорец на фона на тъмновиолетовото нощно небе катедралата отчетливо се откроява, обляна от оранжевата светлина на скрити прожектори. До единия край на прозореца американецът е застанал неподвижен, сякаш съзерцава църквата.

Изглежда, наистина я съзерцава, защото ненадейно запитва:

– На какво ви прилича тая грамада?

– На кораб.

– Не сте оригинален. Тя така е и направена, че да прилича на кораб.

– Тогава защо трябва да ми прилича на нещо друго?

– Някои я виждат като вкаменен устрем. Вечният устрем на човека да се издигне над себе си.

– Трябва да е така. Не ги разбирам твърде тия работи. Във всеки случай здраво е строена. Щом е издържала толкова време.

– Да, като един гигантски зъб, прогнил от годините и който непрестанно укрепват и пломбират. Непрестанно, да, което също е устрем, само че глупав, защото няма начин да избегнеш разрушителната сила на времето.

Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

– Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко – да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

– Никак не сте се изменили – забелязвам. – Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

– Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения – промърморва Сеймур. – На вас всичко ви е ясно.

– Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

– Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.

– В тая сърцевина някои са откривали и сърце, Уйлям.

Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.

– Сърцето… – повтаря на себе си Сеймур. – Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.

– Искате да кажете, към нищо по-съвършено…

– Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.

– Нима я познавате?

– Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.

– Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.

– Естествено. Обаче вие сте по благородните чувства. А благородните чувства са предназначени за благородни поводи – родината, класата и други подобни.

– Вие подхващате един доста стар разговор – забелязвам, като възпитано се прозявам в шепата си.

– Възможно е. Трябва да се сърдите на Мод. Все още я няма.

Имам чувството, че наистина говори само за да мине времето. Решавам да му помогна:

– Всъщност кое повече ви дразни: това, че съм привързан към нещо, или това, че вие самият нямате за какво да се хванете?

– Дразни ме наивната ви вяра, че правото е на ваша страна – отвръща американецът с тон, в който трудно може да се долови някакво раздразнение.

– Но какво съм аз виновен, че правото е наистина на наша страна?

– Вие сте като децата – промърморва снизходително Сеймур. – Добре, да допуснем, че правото е на ваша страна. Обаче каква полза от това, когато заедно с нас, грешниците, ще загинете и вие, праведните, и когато подире ни няма да остане никой, за да от съди кой е бил прав и кой – не?

– Отново надгробната реч – установявам.

– Ние сме като ония две козлета от детската приказка, дето стоят едно срещу друго на тясното мостче и се блъскат с чела. Всяко напира да катурне другото в бездната, без да мисли, че както са тръгнали работите, пропастта ще погълне и двете враждуващи страни.

– Не непременно и двете.

– Именно, именно: „не непременно и двете“ – потвърждава американецът, като приближава до масичката, за да угаси угарката. – Вашата логика е точно козешката логика: „не непременно и двете“. Вие не си разрешавате да допуснете даже като хипотеза разумната мисъл, че ако искате да спасите себе си при дадената ситуация, налага се да пощадите и противника. Налага се, вместо да се блъскате така яростно с чела, да направите опит някак да се разминете. Налага се малко да отстъпите, за да дадете възможност да мине първо другият и да ви освободи пътя.

– Отстъпете вие.

– Да, да, козешката логика.

– А защо не – логиката на историята?

– Защото макар постоянно да говорите за логиката на историята, макар непрестанно да повтаряте, че тя е на ваша страна, вие съвсем не сте убедени в това.

– Ваше мнение.

– Ако бяхте убедени, щяхте да оставите историята да си върши работата, без прекалено да напирате, без да се опитвате по опасен и безразсъден начин да ускорявате събитията и да ги изменяте във ваша полза. Какъв смисъл да поставяте постоянно на карта живота на човечеството, щом историята на човечеството и без туй се развива във ваша полза.

– Ако някой си играе с живота на хората, не мисля, че това сме ние. А колкото до историята, тя съвсем не е някакво трето лице. Историята, това сме ние и тя може да се развива в наша полза само доколкото самите ние действуваме в своя полза.

– Да, да: козешката логика – повтаря Сеймур, като сяда насреща ми. – Не виждам само защо трябва да забърквате в нея и историята. Историята не сте вие, Майкъл. Нито ние. Историята сме ние и вие, взети заедно, и тя ще се развие не според някаква особено изгодна за вас логика, а според логиката на ситуацията: тесният мост и двете вироглави същества, напиращи в безумието си едно срещу друго. Краят на вашата история, също както и на нашата, е в пропастта.

Той седи насреща ми и аз едва виждам лицето му, но за сметка на туй усещам, че ми е запречил притока на хладния въздух от вентилатора. И понеже няма как да му кажа отместете се, задоволявам се да избъбря:

– Макар че Мод още се бави, не виждам смисъл да спорим. За разлика от вашите козлета, ние двамата, изглежда, непрестанно се разминаваме. Искам само да ви напомня, че ние не изключваме разумния компромис и неведнъж сме доказвали това.

– О, „разумния компромис“! Даваш вид, че правиш крачка назад, за да заемеш по-удобна позиция и по-лесно да прекатуриш другия. Такива компромиси трудно могат да разсеят недоверието на противната страна. Противната страна е тъкмо толкова умна и точно толкова глупава, колкото сте и самите вие, Майкъл. Може би ще ви се стори чудовищно, но ще си позволя да ви напомня, че и нашият свят също като вашия е съставен от хора. Всички ние сме хора и тъкмо затуй ще загинем, защото сме хора, които са забравили това.

Той млъква за малко. После произнася съвсем прозаично:

– Вие не пиете.

– Препих днес.

– А, да, програмата „Спрайт“.

– Вие също не пиете.

– Не виждам питието в чашата. Когато е тъмно и не виждам питието, имам чувството, че е загубило вкуса си.

– В такъв случай да запалим голямата лампа.

– Оставете, Мод ще свърши тая работа.

– Готово – произнася току-що влязлата Мод и стаята се облива в светлина.

Тя хвърля чантата си на един стол и се отпуска на друг.

– Не можах никъде да открия Сандра и реших да я чакам пред квартирата й. Едва преди малко се прибра.

– Оставете миналото – промърморва Сеймур. – Кажете нещо за бъдещето.

– Всичко е наред. Утре вечер Сандра ще бъде на разположение – пояснява дамата.

– В такъв случай вижте дали в хладилника не е останал малко лед – предлага Сеймур. – Вие наистина много добре бяхте изстудили това уиски, но ние имахме неблагоразумието да го извадим навън и то се стопли.

* * *

Сандра. Една от хилядите секретарки, за които не знаеш доколко служат на бизнеса й доколко – на разузнаването. Посредствен произход, незначително обществено положение и още по-незначително имотно състояние. Но за сметка на тия минуси природата я е надарила с един голям плюс – физика за милиони.

За жалост в нашия меркантилен век хората рядко са склонни да дават милиони за някаква физика. Най-многото да я наградят с одобрителен поглед, с покана за вечеря или с подарък, ненадхвърлящ по стойност трицифрено число.

Разбира се, за да се стигне до тая горчива истина, е нужен опит. Използуваща умело съблазните на своя тесен кръст и огромен бюст, на сластните очи и чувствената уста, Сандра дълго време е убедена, че мъжката част от човечеството лежи в краката й, че щастието е въпрос на близките дни и че додето го очакваш, нищо не пречи да полудуваш насам-натам.

Но колкото повече се трупат годините на празно лудуване из нощни заведения и ергенски квартири, толкова повече се засилва съмнението, че големият бюст не предвещава непременно голямо бъдеще и че щастието съвсем не е неминуемо.

Мечтата за хубавия млад офицер и милионерски син, който ви среща в някой нощен бар и същата нощ ви предлага брак, тази мечта все повече се износва, при все по-малки шансове да се превърне в реалност. Сексбомбата е вече готова да се задоволи с не толкова млад и не тъй богат самец от деловите кръгове, олицетворение на охолство от средно ниво, но самците от тоя род са по правило отдавна женени. Остава… Какво остава? Май че нищо не остава. Освен може би някой тип с посредствено положение, също като вашето, който, приключил службата си, ще ви откара в някое жалко градче на някой забутан щат, също като вашето родно градче, от което с такъв труд сте се измъкнали.

Оказва се обаче – и това е върхът на безобразието, – че дори типовете от тая категория не са твърде склонни да свържат живота си с една жена, която няма понятие от домакинство, чиито предни и задни атрибути привличат вниманието на всички мъже и която по всяка вероятност ще ви създава с похотливостта си сума неприятности.

В този момент на безпътица и на зараждаща се паника в полезрението на сексбомбата се появява един субект, съвършено незначителен на пръв поглед, но който подир щателно проучване се оказва тъкмо дългоочакваният носител ако не на щастие, то поне на благоденствие.

Томас. Той просто си пада по ефектните жени. Една ефектна жена от дясната ти страна, това е най-добрият лек за мъжкото ти достойнство, чувствително накърнено от ниския ръст и симптомите на застаряване. Томас вече е имал такава ефектна жена в качеството на законна съпруга: Елен, дъщеря на забогатял бакалин, жадуваща да проникне в елегантните сфери на дипломатическите коктейли и светските приеми. Ала усетила, че кариерата на съпруга отива към крах, съпругата навреме е вдигнала котва.

Да, Томас – самотният мъжкар. Жаждата на стареещия самец да сменя жените в леглото си, докато още не са му станали ненужни. Но в същото време и страхът пред самотната старост, която има всички шансове да деградира е тъпо и сънно киснене по баровете, додето цирозата не си каже последната дума.

Томас има с какво да спечели една жена, а също и с какво да я задържи. Не се касае за добрата заплата, нито за предстоящата порядъчна пенсия. Това са дреболии в сравнение с авоарите, натрупани от секретни сделки с оръжие. Казват, че парите нямат мирис, но в случай че ги имаш, чувствителното женско обоняние бързо ги надушва.

А жените вече са изникнали изневиделица и това са сестрите Дейвис. Най-първо Сандра Дейвис – пищна и обиграна, съвсем според вкуса на един зрял и презрял самец. Но също и Дейзи Дейвис – по-свежа, по-непокварена на вид, а може би и по-податлива на дресировка, тъкмо според нуждите на кандидата за задомяване.

При това дълбоко колебание между две толкова различни, ала еднакво примамливи възможности въпросът, както винаги, бива решен от женската страна. Съчетавайки природната си агресивност със служебната акуратност, Сандра първа излиза на ринга, за да събори озъртащия се глупаво самец.

Може би Сандра първа излиза на ринга, понеже са й възложили да брои Томас. А може би просто тя първа долавя примамливия мирис на скрити авоари. Така или иначе, тоя упойващ аромат, изглежда, скоро е усетен и от Дейзи. И в момента, в който старшата сестра вече смята, че мачът е завършил с победа, младшата сестричка подло изскача, за да оповести нов рунд.

Този път решението като че е в ръцете на мъжката страна. Фактът, че Сандра първа е завоювала успехи, още не решава крайния изход. Тя достатъчно е демонстрирала любовните си умения пред самеца, за да го пресити и да събуди подозрението, че в бъдеще едва ли съпругът единствен ще се радва на тия умения. Нищо чудно Дейзи да е по-ловка в някои неща и от Сандра. Но Дейзи до този момент е стояла настрана и затуй може да залага на обаятелно невинната си фасада и на естествения интерес у мъжа към невкусемия плод. И вероятно още сега, додето гальовно ръмжи в ухото на Сандра подробностите на бъдещата семейна идилия, Томас вече да вижда мислено на мястото на Сандра другата, по-младата и по-непорочната.

Такива са данните за интимните отношения в триъгълника, доколкото мога да съдя по беглите сведения, получени от Сеймур, а също и от Мод на следния ден.

Следния ден. И последния. Но именно за да бъде наистина последен, необходимо е да играя ролята си спокойно и естествено.

– А какво ще стане, ако Сандра се опита да ме изнасили? – запитвам, когато привечер се отправяме към квартирата на сексбомбата.

– Общуването с Франк ви се отразява зле – забелязва Мод. – Започвате да проявявате вкус към плоските шеги.

– В момента не ми е до шеги. Искам да знам в каква насока мога да действам.

– Трябвало е да обсъдите сексуалните подробности с моя шеф. Тия неща са по-подходящи за разговор между мъже.

– А може би мене ме интересува тъкмо личното ви мнение.

– Аз не съм ваша съпруга, Албер.

– Знам, вие сте служебно лице.

– Затуй правете каквото знаете.

Да, тя е само служебно лице и освен това нейният бог не съм аз, а Сеймур, но въпреки туй в нехайно изреченото „правете каквото знаете“ може да се долови нотка на раздразнение. Не че държи бог знае колко на мене, но защо пък трябва да ме дели с някаква си Сандра.

Вече се здрачава и неоновите фирми по пешеходната зона представляват истински разгул на многоцветни сияния. Навалицата е оредяла. Край витрините бавно се разхождат млади и не съвсем млади двойки, тръгнали на кино или излезли да вкусят от вечерната хладина.

Ние с Мод също сме двойка. Двойка по принуда или по игра на случая. Интересно, че двойките, в които ми е било съдено да представлявам мъжката страна, почти винаги са били от тоя род. Родени от случая, от необходимостта или от някаква бледа симпатия, родени мимоходом и осъдени да се разпаднат също тъй мимоходом, защото случаят, защото обстоятелствата, защото необходимостта го изискват. Срещи и разлъки без последствия или с чисто служебни последствия. Срещи и разлъки, отминали и почти забравени, ако не броим оная лека горчивина от усещането, че това, което при нормалните хора е радост и болка, при тебе е само част от играта.

Е, имало е и изключения. Само че изключенията са още по-горчиви. Може би по-добре е така, без изключения. Може би по-добре е да знаеш, че всичко е част от играта.

Завиваме наляво от главната улица и едва изминаваме стотина метра, когато дамата спира:

– Ето, там е: осветеният вход. Красавицата живее на третия етаж.

– Хм, красавица. А змеят?

– Змеят… – произнася пренебрежително Мод. – Нима се боите от тоя джобен човек.

– Един малък човек може да ви устрои голям скандал.

– Излишно е да се безпокоите. Ако съществуваше риск, Сандра не би ви приела.

– Хубаво – кимам. – Отивам на ваша отговорност. А магнитофонът добре ли сте го скрили?

– Не си обременявайте мозъка с излишни подробности – промърморва жената.

– Наистина, излишно е да се тревожа. Щом успяхте да запишете дори разговора ми с Франк. Не очаквах от вас това, скъпа.

– Аз работя според нарежданията, Албер. Мисля, че вече съм ви предупредила.

Въпросният дом, ако се съди по облицованото с мрамор стълбище, е обитаван от заможни хора. На третия етаж има две врати, но месинговата табелка с името САНДРА ДЕЙВИС ме предпазва от грешка. Домакинята отваря с хладна полуусмивка и ме въвежда в хола, доста по-просторен и далеч по-натруфен от хола на Мод. Толкова натруфен, че не ми стига смелост да го описвам.

Сандра прави небрежен жест в смисъл, сядайте, където щете, отпуска се в едно кресло, изчаква аз да сторя същото, сетне сключва ръце на коляното си и запитва хладно:

– За какво сме се събрали?

– Мисля, че за да прекараме една приятна вечер.

– Мислите, но не сте уверен.

– Това не зависи само от мене.

– Предполагам.

С две думи, излъгал съм се, ако съм очаквал, че ще попадна на съблазнителка, която ще ми покаже бялото си бедро през кулисите на полупрозрачния пеньоар, ще ме събори на кушетката и ще впие устни в устните ми. Бледосинята домашна роба на Сандра не само не е прозрачна, но е и плътно затворена от врата до петите, а изразът на лицето съвсем не предразполага към фриволности. Този израз, призван да ме респектира, всъщност ме кара да се чувствам по-свободно. При подобен израз на студена учтивост можеш да пристъпиш направо към темата.

– Не знам на какво дължа вашата откровеност, обаче онази вечер вие ми дадохте ценна информация относно Ерлих.

– И аз така мисля – потвърждава Сандра без излишна скромност. – Но една информация може да бъде ценна само в случай, че бъде взета под внимание.

– Ще стигнем и до тоя въпрос. Исках да кажа, че съм дошъл, за да отговоря на услугата ви с услуга.

– Кой бяга от услуги – свива широките си рамене домакинята.

Да, широки рамене. Нещо съвсем естествено, ако се има предвид това, което следва под тях.

– Става дума за гешефта ни с Томас. Вашият приятел ясно даде да се разбере, че от гешефта се изключва Райън.

– Кой ви е говорил за Райън? – вдига красиво изписаните си вежди жената.

– Осведомен съм. Човек не може да работи в професия като нашата, ако не е осведомен.

– За Ерлих не бяхте осведомен.

– Казах ви, че ще стигнем и до тоя въпрос. Мисълта ми е, че Райън в никакъв случай не бива да се изключва от сделката.

– Защо не го кажете на Томас?

– Не съм дотам близък с него. Не знам дали ще ме разбере.

– А нима с мене сте близък дотам? – запитва тя с доста подчертана ирония.

– Може и да греша, но ми се струва, че с вас по-лесно ще се разберем.

– Едва ли. Дори само по тази причина, че не познавам никакъв Райън.

– И не ви е известно, че той е шефът на Томас?

– От вас го чувам.

– Разбирам ви – кимам. – Такъв разговор като нашия неизбежно започва с известна доза недоверие. Да се надяваме, че така ще бъде само в началото. Онази вечер аз се отнесох отзивчиво към вашата информация. Помъчете се сега поне да изслушате търпеливо моята.

– Нали това правя: слушам ви – казва тя, като ме гледа безучастно.

– Вашият приятел наред с чисто служебната дейност си е позволявал и някои странични сделки…

– Какви странични сделки?

– Ами от рода на тия, които е сключвал с Ерлих.

– Ясно. Този тип вече е пуснал в ход интригите си.

– Не се безпокойте. Аз гледам с разбиране на тия неща. Професията ми е такава.

– Значи Ерлих се е раздрънкал.

– Не бързайте. Не съм казал, че е Ерлих. Впрочем вашият приятел е бил замесен в подобни афери много преди появата на Ерлих. Още на времето, като дипломат в Нигерия…

И аз разказвам с необходимите подробности онази стара история, заради която Томас едва не бе изхвърлен от ЦРУ. Една наистина кална история, коствала живота на няколко души и донесла на нашия човек доста солидна сума.

– В кой роман прочетохте тая небивалица? – пита Сандра, след като търпеливо ме е изслушала.

– Не знам романа, обаче авторът е вашият приятел. Ако не вярвате, попитайте го.

Последната фраза явно произвежда ефект.

– Друго има ли?

– Другото е тъкмо най-важното – обявявам. – Другото е сегашното. Ако наистина не познавате Райън, трябва да ви осведомя, че той съвсем не е глупакът, за когото го взема Томас. Райън има определели подозрения относно досегашната дейност на вашия приятел. Райън следи всяка стъпка на вашия приятел. Райън само чака случай да залови вашия приятел на местопрестъплението, за да го изхвърли и да постави на негово място свой човек. И ето че точно в този момент вашият приятел сам подлага глава, за да бъде гилотиниран.

– Да допуснем. Но вие лично какво губите от това? Нали за вас е важно да получите партидата?

– Извинявайте, обаче аз съвсем не държа на такава партида, която ще ме доведе до катастрофа.

– Защо „катастрофа“?

– А как другояче? Нали Райън, за да изобличи Томас, ще има нужда от мене? Което значи, че ще се постарае да стигне до мене. Което пък значи, да ме въвлекат в разпити, да обявят сделката за невалидна, без да говорим за други възможни усложнения. Не, подобен бизнес наистина не ме влече.

– В такъв случай трябвало е да се обърнете направо към вашия Райън – забелязва не без известна логика Сандра.

– Следва да ви призная, че точно с това почнах. Само че Райън, като нов човек по тия места, прояви предпазливост и отказа да преговаря или, по-точно, отложи преговорите за по-нататък.

– Е, щом ги е отложил, ще чакате.

– Не мога да чакам, такава е ситуацията. Сделката или ще се състои сега, или изобщо няма да се състои.

– Съжалявам, но не съм в състояние да ви помогна – произнася дамата и понечва да стане, за да ми даде знак да направя същото.

– Не сте длъжна да ми помагате – казвам, без да мърдам от мястото си. – Смятах, че ще се опитате да помогнете на приятеля си.

– Ако правилно съм ви разбрала, вас ви измъчва именно грижата за приятеля ми… – забелязва Сандра, като отново се отпуска в креслото.

– Разбира се, че не. На тоя свят всеки мисли главно за себе си. Възможно е обаче в даден момент интересите на двама души да съвпаднат. И случаят е именно такъв.

– Засега само вашите интереси ми са ясни.

– Мисля, че не е чак толкова сложно. Аз имам интерес да бъде привлечен Райън, за да избягна по-нататъшните усложнения. Томас има интерес да бъде привлечен Райън, за да го заангажира, да го впримчи, ако щете, да го обезоръжи и да го принуди да си затваря устата.

– Ще пиете ли нещо? – запитва дамата.

– Ако и вие пиете.

– Карате ме да мисля – пояснява тя. – А не мога да мисля, когато устата ми е пресъхнала. Ако устата ми е пресъхнала, мисля за устата си.

Тя е станала и се е приближила до белия, вграден е стената бар. Пропуснах да кажа, че всички дървени части в тоя хол са матовобели, а всички драперии, завеси, килими и тапицерии – бледосини, също като робата на домакинята.

Прочее тя се е приближила до белия бар, а малко по-късно ние отново седим един срещу друг в креслата си, въоръжени с онова помощно средство за делови разговор, което по стара традиция се налива в чаши и поднася с малко лед.

Изглежда, скочът наистина облекчава мисленето, защото щом разквасва уста и запалва цигара, Сандра забелязва:

– Вие сам казахте, че Райън не е глупак.

– Затова пък е алчен.

– Но той е отклонил преговорите с вас.

– Не ги отклони. Отложи ги.

– Значи, ще отложи и тези.

– Не непременно. В случая всичко зависи от Томас. Ако Томас без излишно преиграване настои, че сделката е спешна и че лично познава клиента, Райън положително ще се хване така или иначе.

– Как да разбирам това „така или иначе“?

– Или ще влезе в сделката заедно с приятеля ви, или ще поиска да я сключи сам.

– Но във втория случай Томас остава на сухо.

– Буквално погледнато – да. В действителност той ще спечели неизмеримо повече от някаква си сума. Ще получи улики, с които да държи Райън в подчинение до края на живота му.

– Кой ще му даде тия улики?

– Аз.

– Звучи примамливо. Само че това са неща, които предполагат подробно обсъждане и сигурни гаранции.

– Ако се наемете да обясните съображенията ми на Томас, можем да стигнем и до гаранциите.

Жената допива чашата си на един дъх, сетне известно време пуши и мисли.

– А какво ще спечеля аз от цялата тази работа?

– Нямам представа за претенциите ви.

– Не съм дотам користна, за да ви искам комисионна. Вместо комисионна, отстранете Ерлих. Този тип ми е неприятен. Без да говорим, че е опасен за вас.

– Ерлих ми е необходим.

– Тогава аз не съм ви необходима.

– Не бързайте – казвам. – Нека видим нещата по-отблизо. Всъщност вие искате да отстраните не Ерлих, а Дейзи.

– Не знам известно ли ви е, обаче Дейзи е моя сестра.

– Не знам известно ли ви е, обаче Каин е убил брат си Авел. Бях забравил тоя инцидент, но вчера ми го припомниха. Предполагам, че положението при сестрите е горе-долу същото, както и при братята.

– Предполагайте каквото щете.

– Е, имам и известни сведения.

– Пазете ги за себе си – отвръща Сандра безучастно и става.

А понеже не бързам да последвам примера й, добавя:

– Мисля, че вече е доста късно за приказки.

– Ще ми разрешите ли да допия чашата си?

– Естествено. Само побързайте, ако не искате Томас да ви завари тук.

– Няма такава опасност. В настоящия момент вашият приятел се намира в Майнц.

И понеже тя ме поглежда изненадано, пояснявам:

– Да, да, в Майнц. И по-точно – в хотел Хилтън. Може би ще запитате с кого или с коя?

– За да ви направя удоволствието да ми отговорите: с Дейзи – произнася жената с леден глас.

– Точно така е: с Дейзи. Което съвсем не ми прави удоволствие.

– Защото сте на моя страна.

– Именно.

– Влюбихте се до полуда в мене още оная вечер.

– Не сте ми безразлична наистина. Обаче по-важното е, че интересите ни съвпадат.

Жената стърчи все тъй пред креслото ми, сякаш чака да се измета. В погледа й няма и следа от симпатия.

– Ако интересите ни поне малко съвпадаха, щяхте да отстраните тоя мръсен тип Ерлих.

– Не мога да отстраня Ерлих. Готов съм обаче да отстраня Дейзи.

– По какъв начин? – пита Сандра, забравила за момент, че Дейзи е нейна сестра.

– По най-простия: служебна командировка в Щатите.

– Това е наистина една възможност – признава жената.

Тя отива до белия бар и се връща с две добре напълнени чаши. Сетне сяда насреща ми и известно време пуши, пие и съобразява.

– Сигурен ли сте, че можете да я пратите да се проветри отвъд океана?

– Щом ви го казвам. Нали знаете, всичко е въпрос на връзки.

Жената отново мълчи, заета с мислите си.

– Тая история за Хилтън и Майнц вие, разбира се, я измислихте, за да ме загреете до необходимата степен.

– Подобни неща подлежат на проверка – промърморвам. – Нали имате телефон.

Сандра става машинално и се запътва към телефона, който, естествено, също е бял. Улавя слушалката, после я оставя и ме поглежда замислено:

– Ако е там и отговори, положително ще ми сервира някоя лъжа.

– Всеки би го направил.

Домакинята бавно се връща към креслото, сяда и отново ме поглежда, сякаш чака от мене решението на задачата.

– Можете да стигнете до Майнц с кола за един час – подхвърлям.

– И аз това си помислих.

– Само че едно залавяне на местопрестъплението понякога дава обратни резултати. Ще ви кажат: да, заедно сме и ще си останем заедно до края на живота.

– И аз това си помислих.

– В подобни случаи най-добре е фактът да се провери на рецепцията, да се запази в резерва и да се сервира на нарушителя в подходящ момент.

– Не ме карайте повече да се дразня – произнася тя с досада. – Ще проверявам утре заран.

После казва съвсем без връзка:

– Вие наистина добре ме загряхте. Имам чувството, че тук е ужасно горещо.

– Топличко е, права сте.

Сандра бавно се изправя, дръпва замислено ципа на синята роба, смъква я и небрежно я захвърля на дивана.

– Ще ида да се изкъпя. Дайте ми една цигара.

Подавам пакета и щраквам запалката. Застанала съвсем гола, жената поема две обилни порции дим и се запътва към вратата с една походка, от която може да ти се завие свят.