Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)

В стаята наистина е душно до немай-къде. Околността едва ли е по-хладна, ала поне не е опушена от Сеймур.

– Мисля, че бихме могли да отворим леко капаците – подхвърлям просто за проба.

– Отворете ги, само че едва-едва – отвръща американецът. – Желателно е вилата поне отдалеч да изглежда необитаема.

Действията ми не дават особен резултат, освен че яркият лъч, навлязъл през процепа, внезапно разсича полутъмната стая на две.

– Ставаше дума за хипотези – напомням, когато се обтягам наново в креслото.

– Струва ми се, че те не ви интересуват особено.

– Е, „особено“! Знаете, че миналото не интересува никого особено.

– Представете си едно момиче, което участвува в нашия институт единствено като преписва на машина документи с не твърде секретно съдържание. Едно младо същество, чиито представи за противника са формирани най-вече от шпионските филми, където червеният агент се явява винаги в образа на човекомаймуна с бръсната глава и дебел врат. И ето че ненадейно момичето се сблъсква с един противник от плът и кръв, съвсем различен от класическия маймунски тип. Един противник с кавалерски обноски – имам предвид обичая ви да подхвърляте евтини комплименти, – един противник, готов да се изложи на смъртен риск за дамата си – имам предвид ролята ви на герой в оня глупав кръчмарски побой…

– … Който предварително бе инсцениран от вас…

– Грешите. Един противник, най-сетне, с мъжествена външност и непроницаема душа. Ако прибавим и обстоятелството, че вероятно сте пуснали в ход и няколко красиви фрази за високите си идеали…

– Тоя път вие грешите. За разлика от вас, не съм я подлагал на идейна обработка.

– Възможно е. Във всеки случай не вярвам съвсем да сте отминали темата за съдбата на Човечеството с главно Ч. Да прибавим и факта, че бяхте в положението на субект, попаднал в зловеща клопка, което ви осигуряваше ореола на герой. Да вземем под внимание и това, че Дороти ви бе станала любовница, а в подобен случай всяка жена си казва защо да е Дороти, а да не съм аз… Какво повече е нужно на младото същество, за да хлътне? Притискате го с присъщата си безцеремонност в някой ъгъл, целувате го с груба похот и то се разтапя.

Нова грешка – възразявам, този път на ума си. Грейс ме целуна, а не аз нея. Колкото до грубостта, тук сте по-близо до истината, Уйлям. Целуна ме така, сякаш искаше да ми отхапе устните.

– Хипотези, наистина… – произнасям гласно. – И все пак, какво стана с Грейс, освен дето я изхвърлихте?

– Не съм я изхвърлил. Изобщо лъжете се, ако мислите, че хипотезите ми са плод на уязвено самолюбие. Вярно е, че държах доста повече на Грейс, отколкото на Дороти, само че не от излишък на любовни чувства. Учителят винаги се огорчава от провала на своя ученик, особено ако е вярвал в успеха му.

– И все пак не я изгонихте.

– Не, разбира се. Постарах се даже да я предпазя от някои неприятности, като я пратих отново да тропа на машината си. За жалост тя не само тропаше, а и дрънкаше, тъй че се наложи да я преместят на съвсем периферна работа в архивата.

– Дрънкаше? Какво дрънкаше?

– Вечните глупости, нали знаете: когато на една жена й липсва мъж, или ще се впиянчи, или ще влезе в религиозна секта. Тая също бе развила истерията си на религиозна основа – Човечеството с главно Ч. Затуй подозирам, че и тук се проявява вашето влияние, макар че не вярвам да е само вашето. Това се случи точно по време на Виетнамската криза или, ако щете, на Американската криза, на кризата в патриотичните убеждения. Всички изведнъж бяха станали толкова чувствителни…

– А чувствителността според вас е равнозначна на нервна болест.

– Защо „според мене“? Нима делото на Наполеон се оценява по броя на убитите от него хора? Такова нещо не правят дори враговете му. На вас ли трябва да обяснявам, че политиката винаги е свързана с убийства, дори и в мирно време. Мирно време ли? Имало ли е ден без военни действия през целия този мирен период? И кой ще седне да брои труповете?

– Вероятно и Грейс е заела мястото си между тях.

– Е, вие искате да превърнете баналната драма в антична трагедия. Допускам, че Грейс още си е жива, макар и едва ли здрава. Чух само, че са я освободили и от архивата. В нашите служби нямат особен респект към нервноболните или, ако това повече ви харесва, към болезнено чувствителните. Професията ни е такава.

– Това не е вашата професия, Уйлям – произнасям донякъде ненадейно и за самия себе си. – Вие не сте човек на професията.

Американецът леко се надига от креслото и ме поглежда с любопитство, сякаш съм го изтръгнал от летаргията с нещо много забавно. Лицето му изведнаж се оказва разсечено надве от тънкия слънчев лъч и Сеймур машинално замахва е ръка, сякаш за да го отстрани.

– Тъй ли?

– Вие не сте човек на професията – повтарям лениво. – Знам, че я упражнявате, изпитал съм го на гърба си, изпитвам го дори в момента, но вие не сте от занаята. Вие сте прекалено склонен към разсъждения, към академично наливане от пусто в празно, изобщо роден сте за университетска кариера…

– Аз я имам тази кариера, Майкъл.

– Да, знам. И това само потвърждава моята версия. На всичко отгоре сте и заможен човек. Пита се в такъв случай, за какво сте се натикали в професията.

– Вероятно за да не ме натикат в затвора.

– Като марксист…

– Пазил ме бог. Като човек, свикнал да изрича неща, които е прието да се премълчават. Ще признаете, че при липса на други удоволствия волнодумството е доста приятно занимание. Не защото изричаш истини, а защото дразниш глупците. Та нали откак свят светува хората въздишат все за това скъпо нещо – свободата.

– Не вярвам тоя занаят да ви я осигурява.

– И тук ви е грешката. Ако не бях в професията, щях да бъда най-малкото под наблюдение. Полицейски номера за дребен тормоз, заплахи по телефона, необходимост да помниш къде си прекарал тази или онази вечер, за в случай че ти скроят някоя история и че работата стигне до следствие и до алиби.

– Докато сега сте напълно свободен…

– Е, „напълно“… Напълно и господ не е свободен. Важното е, че нямам причини да се страхувам от броячи. Защо да се страхувам? Те са мои хора и аз съм техен човек. Мога дори в известни рамки да си позволя лукса да говоря туй, което мисля. Това ми е създало престижа на особняк, но съвсем не – на обществен враг. Какъв обществен враг, след като бдя за сигурността на обществото.

– Мислех, че сте човек на риска.

– И комарджията е човек на риска, но винаги предпочита да върви срещу риска поне с един фул от аса в ръцете.

В здрачната стая е настъпила тишина. А в тишината още по-ясно долавяш как скрибуца стомахът ти. Сервирам си още два пръста уиски, а понеже ледът в каничката се е почти разтопил, наливам и два пръста от ледената вода.

– Вие искате ли? – запитвам американеца.

– Защо не. Това ще ни бъде обедът.

Отново настъпва тишина. Сетне по някое време Сеймур промърморва:

– Когато обявихте, че не съм от професията, очаквах да последва друго.

– Знам. Очаквали сте да кажа, че я презирате, тая професия.

– Но не го казахте.

– Какъв смисъл? Вие презирате целия свят.

– Презрението е чувство, Майкъл. А аз не съм по чувствата. Аз просто виждам колко струва всичко туй, дето ни заобикаля, за което нямам никаква вина. Нали вече ви казах: човек може само да замени една мизерия с друга мизерия, нищо повече.

Той става ненадейно, сякаш отегчен от разсъжденията си, и произнася с друг тон:

– Очевидно не успяхме в пиенето. Нека се опитаме поне да поспим.

* * *

Денят минава ако не в спане, то поне в летаргия.

Лежиш върху скърцащия прашен диван и обхождаш с поглед полумрака над главата си, додето очите ти се замрежат и навлезеш в някакви сънища, тъй объркани, та не могат и да се разказват. Всичко е смесено едно с друго и всичко се прелива от едно в друго, и ти си ту с Мод, ту с Грейс, само че това не е Грейс, а Дороти, докато на края успяваш все пак да се отървеш от цялата тая бъркотия, да си оправиш вратовръзката и да влезеш в кабинета на генерала.

Генералът, както си и очаквал, не те посреща с отворени обятия, нито те потупва по рамото, но все пак слуша търпеливо това, което напразно се опитваш да му обясниш, понеже е доста сложно и най-вече понеже ненадейно си останал без глас и едва шепнеш. На края, изглежда, търпението на шефа все пак се изчерпва, защото произнася строго:

– Не разбирам. Говори по-високо.

Тъй че ти напрягаш с последни сили гласа си, за да кажеш поне най-важното, но за свой ужас избъбряш само:

– Питах дали нямате нещо за хапване.

Сетне съзнаваш, че отново си буден или полубуден – какво значение – и в главата ти вече кръжат не сънища, а мисли, натрапчиви като мухи и досадни като мухи, а ти, вместо да се мориш да ги разгонваш, ги оставяш да бръмчат колкото си щат. Разбира се, от опит ти е известно, че ако се заловиш за нещо важно, ама наистина важно, другите мисли-мухи от само себе си ще се пръснат. Само че в момента съвсем не ти се ще да се занимаваш с важни неща, тъй като неизвестните в уравнението са премного, за да разчиташ на вярно решение.

Оня взрив… За Сеймур оня взрив не е нищо повече от дребна неприятност. Все едно че се е спукала тръбата на парното. Той дори няма представа какво точно се е случило или твърди, че няма представа, макар може би аварията да е програмирана тъкмо от него.

Не е изключено експлозията да е наистина без значение за Сеймур. Не е изключено тя дори да придава по-голям заключителен блясък на операцията му. Само че между твоите интереси и интересите на Сеймур съществува известна дистанция.

Скандал от трети тип – бе казал американецът. Скандал, оставащ в тайна. Обаче една оглушителна експлозия няма как да остане в тайна. С нея се заема най-първо военната полиция, а след това и обществеността. Ехото от тоя жалък взрив сред един полузабравен склад може да се окаже по-силно от очакваното. Атмосферата на шпиономания, подготовката за предстоящи избори, липсата на други сензации в момента – и ето че дребният инцидент се превръща в политическо събитие.

А за да има събитие, налага се да има и герои. Героите естествено са Томас и Ерлих. Но американците ще се постараят да оставят в сянка Томас, а Ерлих сам по себе си е доста дребен за герой. Кой стои зад Ерлих – такъв ще бъде първият въпрос.

„Търсят един белгиец“. Един тайнствен белгиец, това вече би могло да подхрани любопитството на публиката и да предостави терен за всевъзможни коментарии: човек на левите или десни екстремисти, оръдие на мафията, комунистически агент. С две думи, нищо чудно да видиш скоро портрета си на първите вестникарски страници.

Възможно е, разбира се, американците от самото начало да са блъснали вратата под носа на любопитните. Не се бъркайте в нашите домашни работи. Възможно е дори никой да не търси никакъв белгиец. Възможно е цялото киснене в тая вила, затворените капаци, гладът и отегчението да представляват само част от поредната инсценировка на Сеймур. Държи те тук под предлог, че те укрива, докато обмисля някакъв следващ ход. Това е напълно в стила му. За да си сервира подобна шега, той е готов дори да гладува или тайно да поглъща оттатък някакви кондензирани храни.

Мисълта, че може би в този момент американецът хрупа оттатък някаква кондензирана храна под формата на бисквита, до такава степен ме дразни, че нишката на мисълта се прекъсва и трябва да мине време, додето намеря отново края й.

„Търсят един белгиец, Майкъл.“

„Но аз не съм белгиец, Уйлям. Аз съм австриец.“

„Австриец или белгиец, те търсят вас. Може да имате сто различни паспорта, обаче физиономията ви е една, както сам благоволихте да забележите.“

Много вероятно е наистина да ме търсят. И след като ме е натикал собственоръчно в блатото, Сеймур сега се представя за мой спасител. Натиках ви, но не държа да се удавите, мъчно ми е за вас. Лошото е, че ролята на спасител не се покрива твърде с обичайното му амплоа. Рече ли Уйлям да спасява някого, можеш спокойно да му сложиш кръст. Кръст – на Грейс, а сега, не е чудно – кръст и на тебе.

Най-вероятното е, че още си му нужен. Най-вероятното и съвсем не най-лошото като перспектива. В случай че още си му нужен, ще се постарае да те запази поне дотогава, докато си му нужен. А после… После, сбогом, Майкъл, надявам се, ще се оправите някак с тия ваши два паспорта. Сбогом или лека ти пръст, какво значение.

Вече е почнало да се мръква и това ме навежда на мисълта, че бих могъл да пооткрехна повече капаците, за да се разсъня и да вкуся вместо вечеря малко вечерна хладина. Ала едва съм подал глава навън и зад гърба ми прозвучава познатият леко дрезгав глас:

– Вече ви казах, драги, че прекаленото ви афиширане не е във ваш интерес.

– Какво афиширане? Навън е почти тъмно.

– Да, почти, но не съвсем. Надявам се, долавяте разликата.

Дръпвам се от прозореца и за разнообразие се разполагам не на кушетката, а на креслото.

– Току-що установих, че в хладилника отново се е образувал лед. Какво ще кажете за един малък аперитив преди вечеря?

– Бих предпочел да минем направо към вечерята – измърморвам.

– Няма да спечелите нищо – поклаща глава американецът. – Вечерята е съставена от същата течна храна. Не забравяйте все пак, че уискито се прави от царевица, а ако и царевицата не е храна…

Вдигам се с лека въздишка от креслото:

– Добре, Уйлям. Нека да пием, само не ми говорете за храни.

Донасяме от кухнята необходимото и въпреки мрачината подреждаме бара върху ниската масичка без излишно чупене на чаши. При първата глътка от леденото питие усещам нещо като удар върху празния си сгърчен стомах, а известно е, че ударът зашеметява. Тъй че повтарям го с чисто профилактична цел. Колкото повече си зашеметен, толкова по-малко разбираш, че си гладен.

– Не искам да надничам в тайните ви, но все пак няма ли да кажете нещо по въпроса за връзката? – подхвърлям.

– Насрещната станция продължава да мълчи – осведомява ме късо американецът.

Той щраква скритата в шепите си запалка и лицето му за миг се появява от мрачината, озарено от жълтото пламъче.

– В такъв случай за каква връзка ми говорите, щом не сте реализирали дори една-единствена емисия.

– Напротив, реализирах. Обаче именно една единствена. Това стана още вчера, колкото за да науча, че цялата документация по нашите проучвания е предадена, където трябва.

– Затуй сте така спокоен.

– Аз съм винаги спокоен, Майкъл. Аз съм далеч по-спокоен от вас. Вие само давате вид на спокоен и го правите доста умело, но то е само маска.

– Не ви оспорвам превъзходството.

– Не става дума за превъзходство. Човек е винаги спокоен, когато знае, че няма какво да губи.

– Човек винаги има какво да губи.

– Може би. Обаче всичко зависи от това, колко струва за тебе животът. Не сте ли се замисляли над проблема за самоубийството като над свой личен проблем?

– Не, разбира се.

– Така и предполагах. Вие нямате достатъчно въображение за подобно нещо.

– Това, че съм тъп, вече сте ми го подсказвали по най-различен начин – забелязвам, докато следя как лицето му ту се появява, ту изчезва, додето оранжевото огънче на цигарата светва и гасне в мрачината.

– Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение – промърморва Сеймур. – Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.

– И това съм го чувал.

– Но не сте го проумели. Човешкият род открай време се дели на скептици и верующи. И не си въобразявайте, че тия, вторите, са привилегия само на вашия свят. Верующи и фанатици – тая сган я има колкото щете и у нас. Някои вярват все още в Христа, други – в превъзходството на бялата раса или в историческата мисия на Америка. Едни висят в църквите, други линчуват негри, трети бият крак в такта на бойните маршове. Изобщо фауната на фанатиците ми е позната до втръсване и до пълно омерзение.

– За вас е въпрос на подробности, че разни хора могат да вярват в съвсем различни неща.

– Естествено. Какво значение дали илюзията, в която вярват, е от вашия тип или някоя друга? Всички тия илюзии могат да се изброят на пръстите на едната ръка и всички са еднакво глупави. Скудоумието на човечеството е отразено и в илюзиите му. Няколко нелепи химери за равенство или превъзходство за величието на бога или могъществото на човека.

Мрачината не ми попречва да установя, че чашата ми е празна. Докопвам пипнешком бутилката, а подир туй и каничката лед и отново сервирам на горкия си стомах два-три зашеметяващи удара. Ако съдя по суетенето на Сеймур от другата страна на масичката, той е зает със същата операция.

Угарката на американеца описва бавна червеникава парабола и пръска на пода няколко дребни искри като гаснещ фойерверк. Сетне запалката отново щраква и сред мрака отново се откроява бледото, леко навъсено лице.

– За вас не съществуват истини – подхвърлям, колкото за да подразня опонента. – Има само химери.

– Истините, доколкото съществуват, са вън от вашия свят, вън от света на верующите. Вашите истини в кавички, вие сте ги получили наготово, както добрите деца получават наготово своя молитвеник за църковна служба.

– Трябва да ви призная, че не съм получил от никого никакъв молитвеник.

– Получили сте, също както всички фанатици. Получили сте, защото всяка религия, включително и вашата, предполага най-първо да глътнете на доверие един-два постулата. За набожните това е съществуването на бога, за вас – съществуването на класовата борба, на прогресивното развитие, на човешкото могъщество. Или ще почнете да ме убеждавате, че тия неща вие сам лично сте ги открили и проверили на практика?

– Мисля, че и сам съм успял да установя нещичко.

– Не мислите, а си въобразявате. Този свят, Майкъл, не сте го открили нито вие сам, нито вашите комунисти. Той датира отпреди вас. Всички общества са били двойствени, всички са почивали на принципа „ние и другите“. И понеже „ние“ винаги сме ограбвали „другите“, в случай че другите не са ограбвали нас, то между „ние“ и „другите“ винаги е съществувала смъртна вражда. Така е било и въпреки наивните ви надежди, така ще бъде занапред.

– Мисля, че от време на време са настъпвали и промени.

– Е, да: „ние и другите“, това са били веднаж робовладелците и робите, а друг път – аристократите и третото съсловие. Но туй са промени исторически, а не по същество. Вие не можете да разберете, че човечеството по самата си същност е двойствено, че човешкото общество се развива чрез делене, също като амебата. Да, също като амебата, но в по-агресивен вариант. Едната част се отделя от другата част и се нахвърля върху нея, за да я ликвидира, за да остане тя единствената. Но едва останала единствена, налага се да установи, че вътре в самата нея вече са започнали процеси, които напират за ново раздвояване. Вие можете да си чертаете на книга всякакви прогнози за бъдещето, но не сте властни да изменяте природния закон.

– Не знаех, че антагонизмът в обществото е природен закон.

– Значи не знаете една азбучна истина. Антагонизмът е закон на всичко, не само на обществото. Без антагонизъм не би имало магнетизъм, полюси, гравитация, електричество с положителен и отрицателен знак, материя и антиматерия, светлина и мрак, движение на вселената, изобщо – вселена.

– Мислех, че човек създава човешката си вселена не по силата на закона за гравитация, а по логиката на своите разумни критерии – забелязвам.

– Значи сте идеалист – отвръща Сеймур и угарката му отново прави плавна светла парабола към пода. – Срамота е за полицай като вас да бъде идеалист, Майкъл. Тази микроскопична плесен, величана от вас като човешко общество и възникнала върху кората на една микроскопична планета, да, тая жалки плесен не може да се развива по някакви си свои самостоятелни закони, различни от законите на голямата вселена.

В разговора, ако това може да се нарече разговор, настъпва пауза. Този тип винаги ме обърква с реториката си. Теориите, наши и чужда, съвсем не са най-силното ми място. Усещам, че греши в нещо, но не мога да открия къде точно, още повече че операцията по зашеметяване на стомаха е стигнала до третата чаша.

Да, операцията този път се развива успешно и аз съм вече близо до блаженото състояние на безтегловност, а хладният ветрец, прииждащ от прозореца е добра добавка към леденото уиски и изобщо налице са всички условия да се отпусна в креслото и да престана да разсъждавам по въпроса къде съм и какво ме очаква. Само че този тип ме дразни с реториката си и аз нямам никакво намерение да му отстъпвам последната дума.

– Добре, Уйлям – промърморвам по някое време, – понеже вие освен полицай сте и професор, можете ли да ми обясните как ще се проявява вашият антагонизъм в едно общество, където няма да има експлоататори и експлоатирани.

– Мога, стига да престанете да виждате експлоататора непременно като фабрикант, а експлоатирания – като работник при фабриканта.

– Ще се опитам.

– В такъв случай лесно ще разберете, че при всички случаи едни ще управляват, а други ще бъдат управлявани, едни ще имат повече, а други – по-малко, едни ще мислят така, а други – иначе…

– Едни ще работят по-добре, а други по-зле – продължавам вместо него. – Само че това още не е антагонизъм.

– Ако не е, непременно ще стане – успокоява ме Сеймур. – В основата на цялата човешка дейност лежи една безгранична алчност. Старият Ницше я наричаше воля за власт, но това е само последица от склонността му да опоетизирва нещата. Волята за власт в последна сметка не е нищо друго освен жаждата да притежаваш, да трупаш, да грабиш възможно повече. Животното се храни, но не се запасява…

– Бръм-бръм-бръм… – обаждам се предупредително. – Забравяте пчелите, Уйлям. А също и мравките.

– Даже и те не се запасяват за повече от един сезон. А при човека нещо се е случило и естественият инстинкт за самосъхранение се е изродил в алчност, в трупане на неща, които съвсем не са необходими за продължаване на рода.

– И как си обяснявате тази аномалия? – любопитствувам.

– Като аномалия. Предполагам, че развитието на човешкия мозък не е било биологично програмирано. Развитието на човешкия мозък е всъщност нихилистично нарастване на един тумор. И това, което вие величаете като човешки гений, не е нищо повече от раково заболяване.

– Мислех, че скромният ни интелект не е лишен от известни възможности.

– Е, да, в сравнение с възможностите на шимпанзето. Но това са опасни възможности, Майкъл. И съвсем неуправляеми. Нещо като атомната бомба в ръцете на китайците. Толкова ли е трудно да се види, че човешкият гений, това е именно геният на разрушението, че дори тогава, когато нещо все пак бъде сътворено, то неизбежно рухва, понеже към него тутакси се протягат нашите грабителски ръце или ръцете на другите, протягат се с огън и меч, за да превърнат всичко в развалини. Вашата велика история, това е един музей на развалините, драги. Едно гробище, такава е вашата велика история.

– Мисля, че именно вие сте се запретнали да разширявате гробището.

– И ние, и вие…

– Бъдете честен, Уйлям. Ние отдавна казваме „стига!“

– Казвате „стига“, защото вече почвате да се задъхвате в това изтощително надбягване.

– Вашите коментатори твърдят обратното. Според тях ние даже имаме известен аванс в надбягването.

– Да, но вече се задъхвате. Ние сме по-богати от вас и можем да си позволим по-дълго време това чудовищно пилеене на пари.

– Кои „вие“? Монополите?

– Да, да, знам какво ще последва: народът, масите и пр. Без дори да си давате сметка, че именно тази мисъл за масите ни кара да поддържаме надпреварата. Не изпитвам никакви симпатии към вашата система, но в чисто икономическо отношение предимствата са на нейна страна. Ако не бяха тия колосални разходи за оръжие, благосъстоянието у вас щеше да расте в неприятно къси срокове. Това е и ползата от колосалните разходи: те ви натискат главата, за да не си позволявате да растете тъй бързо.

– Цинизмът ви не е лишен от основание – признавам. – И все пак, как си обяснявате факта, че Мод или който и да било там така упорито мълчи?

– Ако аз съм циник, вие сте направо нагъл, драги. Не бива така безцеремонно да надничате в техническата екипировка на противника.

От другата страна на масичката се раздава леко дрънчене на стъклария, което ми подсказва, че Сеймур или си налива нова чаша, или се чука със самия себе си. Сетне отново се раздава леко дрезгавият глас:

– Досега избягвах да ви запознавам с нашата техническа екипировка от чисто човешка неловкост. Става дума за съвсем примитивна радиовръзка в радиус от осемстотин метра…

– Чрез която сте поддържали контакт с Мод по време на онзиденшната операция.

– Именно. Откъде можех да знам, че след операцията ще възникнат усложнения. Тъй че за момента този немощен транзистор е единствената ми апаратура за връзка. Осемстотин метра, нали ви казах. Прочее мълчанието означава, че за Мод е нежелателно да се приближава на такова разстояние, понеже пътищата се контролират или което е все същото, че не смее да се обади, понеже има риск съобщението да бъде прихванато.

– Не е изключено Мод просто да се е разболяла.

– Мод не може да се разболее – възразява категорично Сеймур.

– Или да е катастрофирала с колата.

– Мод да катастрофира?

– Знам, че е слабо вероятно. Но понякога и слабите вероятности…

– Оставете, Майкъл! По-скоро луната ще изхвръкне от орбитата си, отколкото Мод – от шосето. Още повече Мод знае, че няма право да катастрофира в такъв момент.

– При вашата болезнена недоверчивост това доверие в Мод ми изглежда просто странно.

– Знам с кого имам работа.

– А ако вашите военни са я задържали?

Този път отговорът се забавя малко повече:

– Обсъдил съм и този вариант. Просто като теоретическа възможност. Военните могат да задържат вас, но не и нея. И дори да си позволят да го направят под някаква форма, това няма да ги доведе доникъде.

– Понеже Мод е като гроб.

– Точно такава е, представете си.

– Какво сляпо доверие.

– Добра организация, нищо повече. При Мод нишката се прекъсва, Майкъл.

– Вие по-добре знаете.

– Знам го. Защото, ако нишката не се прекъсне при Мод, значи ще стигне до мене. А стигне ли до мене, значи има изгледи да се насочи към голямото началство. Само че такова нещо никое голямо началство не би допуснало. Нишката винаги се прекъсва поне на една бримка преди голямото началство.

– Но в такъв случай Мод ще изгори.

– Грубо казано, да, Нали затова й се плаща, за да играе ролята на бушон.

– Също като мене. С тая разлика, че никой не ми плаща.

– Е, вашият случай е по-особен – признава Сеймур и отново почва да звънти със стъкларията.

Изчаквам го да спре, за да си налея на свой ред. Крайно време е да си налея, защото стомахът ми въпреки спиртната терапия отново почва да капризничи.

– Да, вашият случай е по-особен – повтаря след известна пауза американецът. Ако Мод бъде притисната и се наложи да изгори частично, все пак ще намеря начин да я измъкна. Тя така сляпо вярва в мене, че не бих си простил, ако не я измъкна.

– Не допусках, че сте способен на сантименталност.

– Сантименталност? И то спрямо Мод? Аз имам някои дребни задължения единствено към себе си, драги. И тъкмо зарад себе си, а не зарад Мод ще трябва да я измъкна. Вашият случай обаче е по-особен.

– Вече за трети път го повтаряте.

– Възможно е. Не знам не прекаляваме ли малко с това уиски. По-особен е, защото, ако ви спипат, изгарянето няма да бъде частично.

– А съществува и опасност да кажа нещо излишно.

– Не, такава опасност не виждам. Ако я виждах, вероятно вече щях да съм ви изгубил като събеседник.

– Предполагам, че все още съм ви нужен. Макар и да не ми е ясно за какво.

– За нищо. Нямате представа как бихте ме облекчили, ако можехте да изчезнете ненадейно и в неизвестна посока.

В тона му прозвучава такава нотка на искреност, че не намирам какво да възразя. Нощният вятър се е усилил. Капаците на прозорците леко потракват и за известно време това са едничките звукови ефекти, нарушаващи тишината в тъмната стая.

– Карате ме да се чувствувам просто виновен, задето още не сте ми видели сметката – забелязвам, колкото да наруша паузата.

– Нали вече ви казах: мислил съм и по този вариант. Но вярвам и сам знаете, че е много по-трудно да прикриеш един труп, отколкото един жив човек. Живият човек може да мине незабелязан край полицая, докато трупът, не знам защо, винаги събужда любопитство. Чий е този труп, защо се намира точно тук, а не другаде, кой го е оставил… И после тая отвратителна миризма на разлагаща се плът… Не, Майкъл, вие все пак сте ми приятел. Не искам да ви виждам като труп.

* * *

Нощта минава някак си.

През нощта тъй или иначе спиш, макар и на пресекулки, тъй или иначе сънуваш, макар и кошмари. Но денят не минава никак. Струва ти се, че си станал преди векове, а е все още заран и ние седим в кухнята, след като отдавна сме изпили горчивото блудкаво кафе, последното кафе и последната храна в тази проклета плесенясала вила.

През тоя живот съм преживял доста неприятности, не мога да се оплача от липса на асортимент, но никога не съм предполагал, че три гладни денонощия заслужават някакво внимание. Едва сега започвам да си давам сметка, че гладът е велика сила. Едва сега, след като времето е спряло и след като даже Сеймур е млъкнал, и след като напразно събирам сили, за да се преместя на дивана оттатък.

Най-сетне мудно и нерешително се премествам. Премествам се и замирам. Щом времето е спряло, значи и ти трябва да спреш, да потънеш някъде надълбоко, възможно по-дълбоко и по-далеч от мислите, от страховете и болките. А ако животът рече пак да почне… е, ако животът рече пак да почне, все ще се намери някой да те разтърси и да каже ставай.

Да, времето наистина е спряло и аз установявам това винаги, когато намеря сили да отворя очи, защото стаята тъне в дрезгавина, такава смътна дрезгавина, сякаш часовникът на времето е секнал точно на границата между деня и нощта. Но колкото и да е спряло времето, това не ми пречи понякога да си казвам, че това безвремие трае вече наистина прекалено дълго и че е съвсем ненормално да висиш така в безвремието между живота и смъртта, без да знаеш всъщност дали си още на тоя свят, или си вече на оня.

Тази неизясненост на обстановката донякъде те смущава и ти пречи да потънеш в дълбочините, но после се сещаш, че ако си на оня свят, значи, отнейде без друго ще се появи Любо – щом се появи Любо, смятай, че си на оня свят, а ако ти е писано да останеш тук, тогава непременно някой ще те хване за рамото и ще каже хайде, ставай, не чуваш ли, че часовникът отново затрака.

– Ставайте, Майкъл – чувам наистина един малко дрезгав глас.

Чувам го, но съвсем отдалече, понеже точно в този момент съм потънал в голямата дълбочина. Чувам го, но се правя на разсеян, понеже нямам никакво намерение да изплувам горе за щяло-нещяло.