Текст книги "Денят не си личи по заранта"

ТРЕТА ГЛАВА

– Трябва да ми дадете паспорта си, Албер – казва Мод на следната заран.

– За какво ви е?

– Налага се да ви продължим визата.

– Визата ми изтича чак след една седмица.

– Известно ви е, че визите се издават не тук, а в Бон, че има формалности…

– Не чухте ли какво ви казах: имам още една седмица. А Сеймур обеща всичко да приключи за няколко дни.

– Нашият общ приятел не е бог – промърморва дамата, която избягва да произнася името на шефа дори когато се движим по улицата. – А аз още по-малко съм богиня. Боговете еднички знаят бъдещия ход на събитията.

С тая жена е безсмислено да спориш. Четвърт ден вече сме с нея в този град, тъй че достатъчно съм я опознал. Тя е мека, услужлива и отстъпчива във всичко, освен в най-главното – изпълнението на плана. Онзи план, който е в главата й. Онзи план, за който все още нямам никакви данни.

При липса на данни остават догадките. Фразата „няколко дни“ може би трябва да се разбира в смисъл на няколко седмици. Било защото американецът ме е излъгал, било защото е изменил проекта си, било защото са се появили непредвидени усложнения. Така или иначе, нервниченето няма да помогне. Не знам казвал ли съм го вече, но една от моите професии е чакането. Трудна професия. И неприятна.

Когато се налага да чакаш, а не ти се чака, най-добре да си кажеш – всяко зло за добро. В случай че Шмитхаген е препратил посланието ми още на следния ден, в случай че то се е появило върху бюрото на генерала на по-следния ден и в случай че Центърът има подръка всичко необходимо, бих могъл да разчитам, че към четвъртък или петък Шмитхаген ще разполага с още един такъв дебел и твърд плик, съдържащ документи и указания, този път не за Петко Земляка, а лично за мене.

Четвъртък или петък най-рано. А днес сме вторник. Чакането ли? Готов съм да чакам до посиняване, стига на моята дама да не й дойде идеята да се преместим от Франкфурт в Дюселдорф или Бремен.

– А как ще се движа без паспорт? – питам след продължителна пауза.

– Както се движите и сега. Мисли, че паспортът не е превозно средство.

Сега се движа с два километра в час. Намираме се в квартала на големите магазини и понеже нямаме бърза работа, лениво се носим с течението на потока минувачи, зяпащи витрините. Времето на обедната почивка, на сандвича или стандартното блюдо в някой от стандартните ресторанти на Вимпи или Макдоналд, а сетне – и на малка разходка по слънчевите тротоари, додето стане един.

Ние не сме тръгнали да се разхождаме, а да купуваме някакви козметични препарати за Мод. Тя не се гримира, обаче вероятно използува разни кремове и млека за кожата си. Щом ги купува…

Бяхме прекарали предните дни според личните ми предпочитания, сиреч – всеки в стаята си, като се изключат общите излизания до тоя ресторант и до онова кафене. На два пъти при тия излизания тя се бе сблъсквала със свои познати и бе разменяла по някоя дума. Навярно случайни срещи със случайни познати, защото не чух да ми отправя очакваната фраза: познавате ли тоя човек.

А днес, малко преди обяд, ненадейно надзърна в стаята ми:

– Албер, трябва да си купя крем за лице. Ще бъдете ли така добър да ме придружите.

Тази любезна фраза по същество означаваше – тръгвай с мен. Според установения от Мод правилник за вътрешния ред, аз бях длъжен да я следвам навсякъде, освен в спалнята й.

– За какво ви е крем? – рекох просто така. – Вие имате прекрасна кожа. Ако ме накарате да ви целуна, нищо чудно и да се съглася.

– Ако една жена има хубава кожа, то е, защото акуратно се грижи за кожата си – отвърна дамата, без да дава ухо на косвеното ми предложение.

Тъй че ето ни и на пазар, и то в най-оживения час. На всичко отгоре слънцето днес е наистина лятно, а костюмът ми съвсем не е летен, и цялото удоволствие от това несъответствие е за моя сметка.

– Не е ли по-добре да отложим покупките за по-късно и да се отбием нейде да хапнем? – предлагам.

– Ще свършим и едното, и другото – казва Мод, която никога не е безучастна към темата за хапването. – Ще минем само за пет минути през Карщат. Точно зад магазина има чудесно ресторантче.

Предложението е сервирано като чиста импровизация. Но ние на нашия етаж сме малко мнителни и аз подозирам, че пазаруването е само предлог, за да бъда замъкнат именно в чудесното ресторантче зад Карщат. Подозренията прерастват в увереност, когато четвърт час по-късно, след като вече сме се настанили в заведението, до масата ни приближава нисичък червендалест мъж с бирен корем.

– А, Мод! Къде изчезнахте? – възкликва с радостна изненада непознатият.

– Все още съм налице, Френк – успокоява го дамата. – Сядайте, ако нямате друга компания. Това е хер Каре.

Оказва се, че новодошлият няма друга компания и че е много, много очарован да се запознае с хер Каре. Без да стига дотам, да твърди, че мечтата на живота му е била именно да се запознае с хер Каре, той все пак дава да се разбере, че нещата стоят почти така. Подир което, временно забравил за мене, се обръща към жената:

– Какво си избрахте за ядене?

– Тъкмо сега избираме.

– В такъв случай позволете да ви препоръчам специалитета на заведението: печен свински крак. На думи това звучи малко грубо, обаче…

– На мене нищо, което е вкусно, не ми звучи грубо – успокоява го Мод. – Албер, какво е мнението ви за свинския крак?

– Същото, каквото е и вашето: най-ласкаво – промърморвам, доволен, че сложният въпрос за менюто тъй бързо е намерил решението си.

Впрочем – не чак толкова бързо. Защото новодошлият, когото дамата нарича ту Френк, ту Франк, предлага още някаква студена риба с майонеза за антре, а също и аспержи с пикантен сос като ефирна добавка към основното ядене или, както гостът се изразява, като лек поетичен нюанс към солидната проза на свинския крак.

Както става ясно от интимното му държане с келнерката, червендалестият е постоянен посетител тук, тъй че познава добре не само кухнята, а и избата на заведението. Но понеже, както вече бе споменато, дамата не проявява интерес към напитките, Франк отново се сеща за съществуването ми и намира в мое лице ако не сладкодумен, то поне отзивчив събеседник. Кимам одобрително на предложенията му и за бялото мозелско, и за червеното бордо, а за да не мълча като пън, забелязвам:

– Мислех, че тук се пие най-вече бира.

– Имате предвид корема ми? – запитва добродушно гостът, уловил беглия ми поглед. – Да, бира. Естествено, бира. Но бирата се пие вместо вода. А съгласете се, че не можеш да ядеш бяла риба с майонеза и да се наливаш с вода.

Встъпителното блюдо напълно засища глада ми, тъй че появата на следващите два специалитета и особено на свинския крак по-скоро ме ужасява, отколкото очарова. Този свински крак се оказва цяла грамада от кокал и месо, добре зачервено в електрическата пещ. Отрязвам за приличие две-три парченца от грамадата и ги сдъвквам без особено удоволствие. Сетне, като забелязвам, че ония двамата са изцяло погълнати от вакханалията на лакомията, отмествам чинията си и запалвам цигара. Действието ми не остава незабелязано.

– Това е варварство, скъпи хер Каре – не се стърпява да забележи Франк с пълна уста. – Тази свиня е жертвувала целия си посветен на угояване живот за нас, хората, а вие отвръщате на нейната саможертва с пълно пренебрежение.

– Албер никога няма апетит – опитва се да ме оправдае Мод между две хапки.

– Лошо – поклаща с укор глава гостът, додето работи с ножа и вилицата. – Зад липсата на апетит винаги се крие нещо лошо: болест, грижи, нечиста съвест…

И за да докаже, че той самият е чужд на подобни злини, Франк налапва поредното парче месо. Челюстите му заработват енергично, подир което дебелият добавя, вече по-меко:

– А може би вие сте просто лирична натура. Нерядко на ваша възраст човек предпочита пред свинския крак един женски крак…

– О, Франк – прекъсва го дамата, – и друг път съм казвала, че шегите ви понякога стават доста плоски.

– Възможно е, мила – съгласява се добродушно гостът. – Но ние не сме седнали тук, за да си правим впечатление.

И като се обръща към мене, пояснява:

– Навярно скоро ще разберете, ако вече не сте го разбрали, че аз съм доста елементарен човек. И това, защо да крия, е една от малките ми гордости. Толкова ли е срамно да бъдеш елементарен в един свят, където всички държат да бъдат необикновени, та макар и в качеството си на истерици и психопати. Нямам предвид Мод. Мод е донякъде моя ученичка.

– Не знаех, че съм ваша ученичка – забелязва жената между нови две хапки.

И за да промени посоката на разговора, подхвърля:

– Албер може да няма апетит, но има други таланти. Той определя само с един поглед професията и произхода на човека.

„Вашите шеги също са доста плоски, мила“, бях могъл да кажа, обаче предоставям думата на госта.

– При мене един поглед няма да ви стигне – поклаща скептично глава Франк. – При мене ще трябва да похарчите повече погледи. Е, добре, гледайте ме колкото щете и правете изводите си.

Той примигва предизвикателно с лъскавите си тъмни очички, а сетне наново се заема да изрязва месото от кокала.

– Мисля, че Мод надценява възможностите ми – промърморвам. – Но ако става дума за догадки, вие сте американец от немски произход и вероятно търговец.

– Казах ли ви, че познава – усмихва се доволно дамата.

– А аз казах ли ви, че при мене нещата са по-сложни? – възразява дебелият. – Трябваше да добавите и нещо италианско като подправка, за да бъде отговорът ви точен.

– Не ставайте дребнав – протестира Мод. – Албер позна.

– Съвсем не съм дребнав – протестира на свой ред Франк. – За мене италианската подправка е много важна.

Да, италианската подправка. Но също и аспержите. Приключили с прозата на главното блюдо, двамата минават към лириката на аспержите, а аз – към следващата цигара. Времето на обедната почивка отдавна е изтекло. Посетителите в заведението са оредели. Пооредяла е и уличната навалица. През широките прозорци на ресторанта се виждат витрините на насрещните магазини, чиито мъждиви неонови фирми отчаяно се състезават със слънчевата светлина.

– Вие навярно разсъждавате по това как тъй един човек може да бъде създаден от трима родители – опитва се Мод да съживи разговора.

– Защо? – избъбрям. – Игрите на природата…

– Никакви игри! – прекъсва ме Франк. – Всичко е много сериозно. Моята участ, драги, нагледно илюстрира как големите процеси на световната лудост се отразяват върху дребните ни човешки съдби.

– Не се съмнявам – казвам, за да го успокоя.

– Моята майка бе италианка, а баща ми – немец, и раждането ми беше резултат на политическата ос Рим-Берлин, а бащината ми смърт – резултат на счупването на оста в битката с болшевиките, а следващият брак на майка ми – резултат от идването на американците.

– Добре все пак, че майка ви не се е омъжила за руснак – подхвърля Мод.

– Разположението на фронтовете е изключвало подобна опасност – забелязва Франк. – Но както се развиват събитията, нищо чудно, ако вашата дъщеря или дори вие самата се омъжите за китаец.

– Мисля вече ви казах, Франк, че тия ваши шеги…

– Никакви шеги, скъпа, никакви шеги. Някой ден може би наистина ще се наложи да избираме между китайците и руснаците…

Сервитьорката наново е донесла картата, тъй че вместо между китайците и руснаците двамата се залавят да избират между мелбата с праскови и някакъв сложен сладолед с ананаси.

– Да, ситуацията съвсем не е шеговита – подхваща дебелият, след като келнерката е отпратена със съответната поръчка. – Какво мислите вие по въпроса, драги Каре?

– Аз лично се вълнувам повече от стагнацията – промърморвам.

– Позната болест – кима Франк.

– Имате предвид стагнацията?

– Не, имам предвид склонността да се вълнувате от несъществуващи неща – пояснява гостът. – Няма стагнация. Няма криза. Няма инфлация. Толкова ли е трудно да го разберете?

– Как така „няма“?

– Ами така: няма!

– Моите счетоводни книги говорят друго.

– А защо смятате, че вашите счетоводни книги представляват библията на новите времена? На тоя свят съществуват милиони счетоводни книги и данните в тях са твърде различни. Изобщо сделките съвсем не са намалели, напротив. Също както и парите.

– А инфлацията?

– Каква инфлация? Откакто се помня, хората говорят все за инфлация. Откакто съществуват банкноти, те непрестанно се обезценяват. И все пак хората държат да имат банкноти. Ние с вас – също, нали? Няма начин заплатите да растат, а цените да седят на старото място. Това, което вие наричате инфлация, е всъщност израз на вечния стремеж у човечеството да се самонадхитри. Което съвсем не пречи на земното въртене, а може би го и стимулира. Опасността, драги Каре, е другаде…

Той прекъсва фразата, за да даде възможност на келнерката да сервира двете огромни мелби, а сетне, забравил земното въртене, насочва вниманието си към десерта.

– Май че успяхте да блеснете, Франк – забелязва по някое време Мод, като отмества празната чаша. – Албер се бои от кризата, вие – от руснаците и китайците, изобщо – всеки със страховете си.

– Не, скъпа, аз от нищо не се боя – възразява дебелият. – Надявам се, че докато китайците влязат в нашия свят, аз ще бъда вече в онзи, другия. Римската империя е агонизирала цели два века. Предполагам, че агонията на нашата ще продължи поне няколко десетилетия.

– Европейското възпитание ви е белязало зле – установява дамата. И като се обръща към мене, пояснява: – Френк е американец с европейско възпитание.

– Има нещо вярно в думите й – кима ми гостът. – На майка си дължа познанията по италиански и немски, а на баща си – възможността да приложа тия познания в Европа. Цяла вечност, откак живея тук. Изобщо загубих американския си оптимизъм, преди още да го придобия, както трябва. Знаете нали, че у нас отвъд океана глупостта се нарича оптимизъм.

– Щом вие го казвате…

– Да, да. Опиянени от легендите за славно минало и окуражени от невежеството си, нашите патриоти все още вярват, че планетата ще бъде тяхна поради единствената причина, че самите те силно желаят това.

– Има и други причини – опитва се да възрази Мод.

– Имаше! – поправя я Франк. – Вече ги няма. Времето на атомния монопол бе проспано пак от глупост, пардон, от прекален оптимизъм. Решихме, че ние единствени ще трупаме бомби, а другите само ще ни гледат, вцепенени от могъществото ни. Нещата, както е известно, се развиха другояче.

Той продължава в тоя дух още някое време, подстрекаван с къси реплики от дамата, докато аз машинално обхождам с поглед изгледа на търговската улица отвъд витрината на заведението, като се питам какъв е истинският смисъл на тази случайна среща, ако такъв смисъл изобщо съществува.

Едва при кафето в диалога между Мод и Франк прозвучават някакви по-многозначителни, макар и доста неясни тонове.

– Не ви ли попречихме, като ви обсебихме? – пита Мод. – Вие може би сте искали да седнете другаде.

– Да. Всъщност, не. Надявах се да видя тук един познат, но той не дойде.

– Много лошо от негова страна, ако ви е обещал.

– Това бе по-скоро полуобещание. Знаете, той е твърде зает. Хората, от които очаквате да получите нещо, винаги се оказват твърде заети.

– Не ви остава друго, освен да се въоръжите с търпение.

– Боя се, че търпението няма да помогне. Аз имам нюх за тия неща, скъпа.

Дамата не възразява. Тя е загубила всякакъв интерес към разговора. Франк – също. Тъй че извикваме келнерката, за да уредим сметката. Както винаги, плащам аз. Една привидност в името на добрия тон, нищо повече. Мод винаги ми възстановява сумите. Режийните разноски се поемат от мене – казва тя. Не споря по въпроса. Нямам никакво желание да финансирам чужди операции. Нито съм дотам богат. Ако стане възможно да продължа пътя си, аз също ще се нуждая от пари. Да, ако стане възможно. В случай че… Една съвсем несигурна хипотеза.

* * *

– Вие не ми дадохте паспорта си – напомня жената.

– Добре, вземете го – казвам, като й го подавам. – Но имайте предвид, че оставам без документ.

Тя не го взима, а нарежда с неизменно мекия си глас:

– Сложете го в чантата ми, ако обичате.

Сетне добавя:

– Ще си получите документа с продължена виза в най-скоро време.

Един бегъл поглед на едрите кафяви очи и един почти лиричен въпрос:

– Кажете, Албер: толкова ли е невъзможно да работим с малко повече доверие един към друг?

– „Да работим“? Но ние нищо не вършим.

– Обаче се дебнем взаимно. А това уморява.

– Скъпа моя, доверието не се постига с клетви, а с дела. Вие никога нищо не ми казвате. Аз даже и в момента не знам накъде сме полетели и какъв пожар ще гасим.

Ние наистина летим. Летим по аутобана в зеления мерцедес, а от двете страни на пътя тъмнеят борови гори и небето над нас е вече охладяло подир сиянието на залеза.

По пътя от ресторанта до хотела Мод на два пъти се бе отбивала в телефонни кабини, за да води разговори с неизвестни лица, а по-късно, подир обичайната следобедна почивка, бе дошла да ми каже, че мога да си прибирам пижамата в куфара, че сметката е уредена и че изобщо заминаваме.

– За какви пожари ми говорите, Албер? – промърморва дамата, вперила очи в летящата срещу нас лента на асфалта. – Изглежда, разговорът с Франк ви е подействувал зле. Не обичам такива спокойни истерици, които вечно разсъждават за катастрофи и агонии, макар и в бъдеще време.

– Аз пък не обичам събеседници, които никога не отговарят на въпроса ви. Не чухте ли? Попитах накъде летим.

– Към целта, Албер. Право към целта. Понякога сроковете и средствата се изменят, но целта остава същата.

– Хубаво ме успокоихте.

– Защо трябва да ви успокоявам, когато липсват причини за безпокойство.

– Добре, оставете това. Кажете името на населеното място. В случай че се движим към населено място.

– Не е прекалено населено, съвсем наблизо е и се казва Идар, ако това ви говори нещо.

Идар не ми говори нищо, но въпросът за разстоянието е от капитална важност. Съвсем наблизо… Според тукашните понятия двеста километра също е съвсем наблизо.

– Виждате, че съм напълно откровена с вас, Албер, Неразумно е да очаквате по-голяма откровеност от едно служебно лице.

– Не бойте се – избъбрям. – Няма да ви поставям въпроси, на които не желаете да отговаряте. Няма да бъда дотам взискателен, че да питам какво ще правим в Идар и кога ще свърши всичко туй.

– Много умно, че не ми поставяте въпроси, на които и аз самата не знам отговора – кима дамата. – Известно ви е, че в случая друг дърпа конците.

– Имам чувството, че тия конци нещо са се объркали.

– Възможно е, няма да споря. Нещата винаги се объркват, преди да се оправят.

– Вие не сте американка с европейско възпитание. Вие сте оптимистка.

– Искате да кажете: глупачка.

– Това вероятно би го казал вашият Франк, не аз.

– Не обичам тоя род разсъждения, обаче не смятате ли, че степента на глупостта е еднаква и при оптимизма, и при песимизма?

– А нима има някаква трета позиция?

– Има, разбира се. И то най-простата: да знаеш, че всичко се променя. Подир хубавото ще дойде лошо, подир лошото – хубаво.

– Това всеки го знае.

– Съвсем не.

– Как така „не“? На тоя свят всеки мечтае за промяна и всеки очаква промяна.

– Да, но хората разбират промяната само от лошо към хубаво и от хубаво към по-хубаво. Хората са също като вас, Албер.

Умлайтунг. Излизаме от аутобана и поемаме по асфалтово шосе, пресичащо големи тъмни гори. Девствени борови гори за този, който не знае, че в тях се крие добре организирана система от пътеки, скамейки, кошчета за боклук, а също вероятно и боклук, този, обичайният за днешната цивилизация – тенекиени кутии от кока-кола и бира, пластмасови пликове от супермаркетите на Вулворт и Кауфхале, мачкани опаковки от цигарите Лорд и Пер. И все пак гори, безкрайни и почти девствени, в случай че ги гледаш отдалече.

– Четох някъде, че по тоя час стават най-много катастрофи – казва Мод, като запалва късите фарове.

– Катастрофи стават по всички часове на денонощието – успокоявам я.

Все още е съвсем светло и все пак се усеща, че здрачът започва да прониква във въздуха, сякаш извира от мрачините на боровата гора.

– Какво е вашето средство за борба с катастрофите, Мод?

– Да знаеш, че могат да се случат и на самия тебе. Хората имат лошия навик да забравят тая подробност.

– Само толкова?

Тя мълчи известно време, заета с кормилото. Сетне произнася, сякаш без връзка:

– Някога в неделното училище ни четяха евангелието, дето е казано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. Това, разбира се, е глупост…

– Как ще е глупост, щом го пише в евангелието.

– Тая история за двете ризи я слушаме вече две хиляди години, но още не съм чула някой някъде да е подарил някому втората си риза.

– Какво е виновно писанието, че хората са невъзприемчиви.

– На хората трябва да се казва само това, което са годни да възприемат. Например, да не се лакомиш за повече ризи от тия, които са ти необходими.

– На вас лично колко са ви необходими?

– Точно толкова, колкото притежавам. Една малка кола, не като тая, дето я карам в момента, и една удобна квартира без излишен лукс, това изцяло покрива нуждите ми.

– Но жена с вашия интелект, без да говорим за физиката, би могла да постигне значително повече.

– Именно от стремежа към някакво „повече“ произтичат и всички катастрофи. Едни произтичат от сантименталните несполуки, други – от юридическите. Миражът на семейното огнище и безумието на алчността, това са двете напасти за човечеството. Едната ви тика към брака, а другата – към затвора.

– Безусловно?

– А вие как смятате?

– Смятам, че някои са стигнали не до затвора, а до милионите, независимо дали ще ги оценяваме в ризи или в долари.

– Не си размътвайте главата с мисълта за тия някои, Албер. Изключенията са допуснати от бога само за да потвърдят правилото. Казвам ви го, понеже ме питахте за катастрофите.

– Мисля, че сте по-морална от необходимото.

– Грешите. Не съм по-морална от другите, но имам малко повече разум.

Вече почти се е здрачило, когато фаровете на колата улавят крайпътната табела: Идар-Оберщайн – 35 км. А оттук до Висбаден има поне още толкова. И това нагънато в завои шосе съвсем не прилича на правия аутобан. Без дори да споменаваме, че не разполагам с кола. В момента тия въпроси ме занимават далеч повече, отколкото заплахите на брака или на алчността.

Дамата вероятно също има свои въпроси за обмисляне, защото в мерцедеса се възцарява мълчание. Движението по шосето е съвсем слабо, колите излизат насреща ни само когато не ги чакаш, сиреч иззад завоите, като ни заслепяват с фаровете си. Но при такъв шофьор като Мод няма причини за безпокойство. Тя знае, че катастрофата е една възможност, която важи за всеки, включително и за нас.

Мракът наоколо отдавна се е сгъстил, когато блясва нова табела: Идар-Оберщайн, индустриален квартал. Пристигнахме – казвам си, но излиза, че съм се излъгал. От индустриалния квартал до истинския град има още сума път, а самият този град се оказва дълъг като маркуч, един безкраен маркуч, проснат между върволицата тъмни хълмове.

Най-сетне вляво от шосето се появява зелен неонов надпис: Парк-хотел. Обаче дамата подминава осветената фасада, без да намалява скоростта. По същия начин префучаваме и край следващото заведение – „При Лебеда“. Тук ще е – казвам си, когато в далечината се появява двайсететажен небостъргач, увенчан с бели светещи букви: Хотел „Мериан“. Ала и този път се излъгвам.

Още няколкостотин метра, още два-три завоя, и градът-маркуч свършва. Мерцедесът напуска шосето, за да завие вдясно по стръмен и тесен път. Не знам колко и накъде се изкачваме, но навярно се движим в обратна посока, защото подир един завой откривам отново града, сега дълбоко долу, под нас. Следва втори завой, колата минава под някакви шубраци и спира пред малка сграда, скрита сред дърветата.

Сградата изглежда необитаема, поне додето Мод не натиска звънеца. Отвътре веднага се чува лек шум, резето на вратата изскърцва и на прага се показва Сеймур. Виждам го само като неясен силует на фона на тъмния вход, но тоя човек и в тунел да го срещна, пак ще го разпозная.

– Влизайте.

Едва когато изпълняваме нареждането, стопанинът натиска електрическия бутон. Тесен неприветлив коридор, осветен от мъждива гола крушка. Сеймур ни въвежда в някаква стая с малко по-приличен вид. Диван и кресла, тапицирани в сиво поизтрито кадифе. Прозорците са затулени от също такива кадифени завеси. Помещението е пропито от миризма на застоял цигарен дим. Демодираният полилей със зелен абажур изпълва стаята с болнава светлина.

Тия двамата, изглежда, се разбират без думи. Само при един поглед на Сеймур жената изважда от шкафа бутилка уиски, шише минерална вода и чаши, сетне напуска стаята.

– Колко? – пита домакинът, като се готви да ми налее.

– Колкото ще е нужно за разговора.

– За разговора ще стигнат два пръста, а може да не стигнат и две бутилки. Това зависи от вас, Майкъл.

– Щом зависи от мен, сипете два пръста.

Той налива по четвърт чаша на двама ни, сетне добавя на себе си сода, отпива и пали цигара. Следвам машинално примера му. Пуша и чакам.

Сеймур се е изправил до стената, облепена с излинели сребристи тапети, хванал с една ръка чашата, а с друга – цигарата. Високата фигура в безупречен сив костюм хвърля тъмна сянка върху тапета. В светлината на лампата лицето изглежда зеленикаво и уморено. То добива някакъв мрачен израз, когато американецът по стар навик захапва цигарата и примижава от дима.

– Нямате късмет, Майкъл – произнася най-после домакинът.

– Разбрах го, още щом ви срещнах.

– Нищо не сте разбрали. Това, че срещнахте мене, беше последният ви хубав шанс. Защото, ако бяхте срещнали не мене, а Еванс или Уорнър, или Бентън, или някой друг от тоя род, съдбата ви щеше да е съвсем друга.

И понеже мълча, Сеймур повтаря:

– Еванс, Уорнър, Бентън… Помните ги, нали?

Има си хас да не ги помня.

– А защо е нужно да ги срещам? Аз отдавна съм вън от тия среди, Уйлям, и отдавна работя в търговията.

– Знам, знам. Вие и по-рано сте работели в търговията, което само ви е помагало за другата работа. Но да приемем, че работите в търговията и дори че сте чист белгиец. Това ще е неудобно и за двама ни. Обаче даже да сте ескимос, вие имате минало, и някои хора не са склонни да ви го простят. Например мистър Томас. Вярвам, че не сте забравили Томас.

Името е подхвърлено сякаш напосоки, но аз зная, че не е напосоки.

– Вие не казвате нищо за Томас – настоява американецът.

– Не познавам Томас. Нито той ме познава. Предполагам, че тъкмо това искахте да чуете.

– И дори нямате представа кой е и как изглежда… – подсказва ми Сеймур.

– Откровено казано, невежеството ми не стига дотам. Но сведенията ми са получени от снимки и писмени справки.

– А нима не допускате, че и Томас може да ви е проучвал по снимки и писмени справки?

– Убеден съм, че Томас изобщо не подозира съществуването ми.

Сеймур отпива глътка, сетне ми отправя хладния си поглед и забелязва:

– В такъв случай не е чудно и да ви потръгне. Лошата карта не може да тече до безкрайност.

– Виждам, че споделяте мнението на секретарката си. Тъкмо днес разговаряхме е нея за обратите на съдбата.

– Обсъждате с Мод проблемите на битието? – вдига вежди Сеймур. – Завиждам ви, Майкъл. Вие наистина владеете таланта да разговаряте с всекиго за всичко.

– Каква полза, щом нямам късмет. Макар да не разбрах точно в какво и защо.

– Ако имахте късмет, задачата ви щеше вече да е приключена и в тоя час навярно щяхте да се движите нейде между Залцбург и Виена – пояснява Сеймур, като бегло поглежда часовника си.

– Ако имах късмет, щях да попадна на човек, който държи на обещанията си. Вие казахте „няколко дни“…

– Според моя план беше точно така. Но нали знаете, понякога плановете… Този тип се оказа невероятно подозрителен.

– Кой тип?

– Да, невероятно подозрителен – повтаря американецът, сякаш не е чул въпроса ми.

– Влизам ви в положението – кимам. – Но какво очаквате от мене?

– Същото. Програмата остава без изменение, ако не броим времетраенето.

– За какво ви е да го броите. То засяга само мене.

– Съжалявам, Майкъл, обаче трябва да доведем докрай играта. А вие сте най-силният ми коз.

– Тази комарджийска терминология не ми говори нищо – казвам, като смачквам угарката в чинията, служеща за пепелник. – Искате да ви сътруднича, а ме държите в пълен мрак.

– Правил съм го във ваш интерес. Защо трябва да знаете неща, които не ви интересуват. Но сега обстановката се измени, тъй че ще се наложи да ви посветя в някои подробности.

– Предполагам, че се касае за подробности без значение, щом сте решили да ми ги доверите.

– Не твърдя, че обезателно ще ви покажа всичките си карти, но ще ви запозная с тези, които участвуват във въпросното разиграване – уточнява Сеймур.

– Ваша работа – свивам рамене. – Обаче ако съм зле информиран, нищо чудно да изпълня зле и ролята си.

Американецът ми отправя бърз, остър поглед, изплюва угарката на пода, смачква я и пали нова цигара.

– Защо не пиете?

– Пестя си уискито с надежда да ми стигне до края на разговора.

Сеймур свива рамене и отпива глътка скоч.

– Нима смятате, че след като вече достатъчно познавам твърдоглавието ви, ще се реша да ви включа в една комбинация само за да я провалите?

– Да, наистина: нелепо е да правите подобно нещо. И все пак, май че го правите.

– Но защо? От глупост?

– Не бих употребил такава дума.

– А каква?

– „Самонадеяност“. Вие сте доста уверен в себе си, Уйлям…

– … и твърде пренебрежителен към околните…

– Именно.

– Значи пак ме обявявате за глупак, само че с по-меки изрази.

Той ме поглежда безучастно, готов да чуе евентуалното възражение, сетне произнася:

– Аз не съм глупак, драги. Не че имам прекалено високо мнение за себе си, но просто не съм дотам глупав, за да не виждам как стоят нещата независимо дали те са ми приятни, или не. И ако съм решил да прибягна до услугите ви, би следвало да потърсите за това някаква друга причина освен глупостта ми. Така че потърсете я.

– Какъв смисъл да я търся, когато тя може да бъде само една.

– А именно?

– Наумили сте си, че ще приема без съпротива ролята, която ми възлагате. Решили сте, че това, което вие кроите по свои съображения, би могло да хареса и на мене, макар и по други съображения.

– Точно така – потвърждава Сеймур. – Такава е в общи линии схемата. И ще признаете, надявам се, че не е съвсем лоша.

– Да, разбира се. Но само като абстрактно положение. А между абстрактното положение и конкретните варианти често зеят пропасти.

– Например?

– Например да ми сервирате вашата комбинация в една примамлива версия, зад която да се крие нещо съвсем друго. Изобщо обичайният номер: да ме подхлъзнете.

– Да, да. И обичайната мнителност. Само че аз, за разлика от вас, не смятам опонента си за глупак. Не липсват и глупаци, но вас специално не ви смятам за глупак. И нямам никакво намерение да ви подхлъзвам. Не че не бих го направил, ако е необходимо, но в момента то съвсем не ми е нужно. Нещо повече: самият успех на комбинацията изисква да играем чиста игра. Какво ще кажете?